Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Не знам какво искаш да кажеш. Предупреждавал съм те за много неща.

- Имам предвид мечката гризли.

- Та-а-а-ак... та-ак-во? Да не е минала оттук сива мечка?

- И то каква!

- Но къде? Шегуваш се!

- Как ще се шегувам! Там долу, зад храстите в гората. Беше завлякла натам стария бизон.

- Завлякла го дотам? Egad, нима .трябваше да се случи тъкмо тогава, когато ни нямаше? Има ли убити?

- Един ... Хауърд.

- А ти? Ти какво направи? Стоя настрана, нали?

- Да. Бях толкова настрани от животното, че не можа да ми стори нищо, но аз пък успях да забия ножа си четири пъти между ребрата му.

- Ти с всичкия ли си? Нападна я с ножа си?

- Да. Пушката ми не беше у мен.

- Истински, стопроцентов грийнхорн! Мъкне със себе си специално за тази цел тежкия мечкоубиец, а когато мечката се появява, той я напада с ножа си, наместо да стреля с пушката. Нима е възможно подобно нещо?! А как се случи всичко това?

- Ами така, че сега Ратлър твърди, че не аз, а той бил убил мечката. - Разказах на Сам как се бяха развили събитията и как отново се бяхме счепкали с Ратлър.

- Ти си наистина невероятно лекомислен човек! - извика той. - Никога през живота си не си виждал гризли, а се втурваш към нея, като че ли е някой пудел! Трябва да видя животното, веднага! Дик и Уил, елате! И вие трябва да видите какви щуротии е извършил пак тук този грийнхорн! - Той понечи да тръгне, но в този момент Ратлър се съвзе и Сам се обърна към него: - Слушай, мистър Ратлър, искам да ти кажа нещо! Пак си се заяждал с моя приятел. Ако още веднъж се осмелиш да направиш това, ще се погрижа тези неща да станат занапред невъзможни. Търпението ми се изчерпа! Отбележи си го!

Той се отдалечи със Стоун и Паркър. Лицето на Ратлър беше разкривено от гняв; той ми хвърляше погледи, изпълнени с омраза, ала мълчеше. Приличаше на мина, която е готова да експлодира всеки момент.

Двамата индианци и Клеки-петра се бяха настанили в тревата. Главният инженер седеше срещу тях, но разговорът им все още не беше започнал. Изчакваха завръщането на Сам, за да чуят неговото мнение. Той се зададе след кратко време и още отдалече се провикна:

- Каква страшна глупост - първо да стреляш по гризли, а после да избягаш! Ако човек няма намерение да се пребори с нея, изобщо не бива да стреля, за да я дразни излишно, а трябва да я остави на спокойствие. Този Хауърд изглежда ужасно! А кой казва, че е убил мечката?

- Аз - извика Ратлър бързо.

- Така ли? А с какво?

- С моя куршум.

- Well, правилно - вярно е.

- Така си и знаех!

- Да, мечката е умряла от куршум.

- Значи е моят. Чухте ли, хора? Сам Хокинс се обявява на моя страна! - извика Ратлър триумфиращо.

- Да, на твоя страна. Куршумът ти е минал покрай главата й и е отнесъл връхчето на ухото й. А откъснеш ли връхчето от ухото на мечката гризли, тя умира на място, хи-хи-хи-хи! Ако е вярно, че неколцина са стреляли по нея, тогава те не са я уцелили от страх. Само един куршум е закачил ухото й, иначе няма и следа от куршум. Искам да кажа, от куршум на пушка! В двете й очи са попаднали револверни куршуми, които са ослепили животното. Но те не са й отнели живота. Ала мечката е получила четири силни удара с нож - два са минали покрай сърцето, а другите два са го улучили. И сега ще питам отново:

кой й нанесе тези удари?

Аз се обадих.

- Ти самичък ли?

- Нямаше друг.

- Тогава мечката е твоя. Но тъй като ние сме заедно тук, кожата й е твоя собственост, а месото принадлежи на всички. Можеш само да наредиш как да бъде разпределено. Такъв е обичаят в Дивия Запад. Какво ще кажеш сега, мистър Ратлър?

- Да те вземат дяволите!

Ратлър изрече още няколко гневни ругатни и се отправи към колата, в която беше бурето с бренди. Видях, че си напълни чашата и вече знаех, че ще пие, докато може да се държи на краката си. Въпросът за правото над ловния трофей беше решен и сега Банкрофт подкани вожда на апачите да изкаже желанието си.

- Това, което иска да изкаже Инчу-чуна, не е желание, а заповед - отвърна индианецът гордо.

- Не приемаме заповеди - увери го главният инженер също така гордо.

По лицето на вожда премина гневна сянка; той обаче се овладя и продължи:

- Нека моят бял брат отговори на няколко мои въпроса и нека каже истината. Той има ли си къща там, където живее?

- Да.

- Да.

- Не.

- Те биха ги изгонили.

- Моят брат каза истината. Нека и по-нататък той бъде честен и откровен. Бледоликите идват при нас в тези земи, които са наши. Ловят нашите мустанги, убиват нашите бизони и търсят при нас злато и скъпоценни камъни. Сега искат дори да построят дълъг път, по който ще препуска техният Огнен кон. По този път ще заприиждат все повече бледолики, които ще ни нападнат и ще ни вземат и малкото, което са ни оставили. Какво да кажем ние?

Банкрофт мълчеше.

- Да не би да имате по-големи права от нас? - продължи Инчу-чуна. - Вие се наричате християни и постоянно приказвате за любов между хората. Но същевременно искате да ни оберете и ограбите. А ние трябвало да останем честни спрямо вас. Това ли е любов? Казвате, че вашият бог бил добрият баща на всички червени и бели хора. Да не би ние да сме неговите доведени деца, а вие да сте му истинските деца? Не принадлежеше ли преди години цялата тази земя на червените мъже?

Отнеха ни я. Какво получихме в замяна? Мизерия, мизерия и пак мизерия! Прогонвате ни все по-надалеч и ни притискате от всички страни, така че не след дълго време ще бъдем задушени. Защо постъпвате така? Да не би да е от необходимост, защото нямате вече пространство? Не, а само от алчност, тъй като във вашите земи има място още за милиони хора. Но всеки от вас би желал да притежава цяла държава, цяла страна. А индианецът, истинският собственик, няма право да притежава нищо, където да се подслони. Клеки-петра, който седи тук до мене, ми е разказвал за вашата свещена книга. В нея пишело, че първият човек имал двама синове, единият от които убил другия и кръвта на убития викала от земята към бога. А как се отнасят двамата братя помежду си, червеният и белият брат? Не сте ли вие Каин, а ние Авел, чиято кръв вика от земята към небето? На всичко отгоре искате да се оставим да ни изгоните без да се браним? Не, ние ще се браним! Гонят ни от едно място на друго, все по-надалече. Сега живеем тук. Мислехме си, че ще можем да си починем, да си отдъхнем спокойно. Но вие идвате пак, за да правите железен път. Нима ние нямаме същото право, което имаш и ти в твоята къща, на твоята земя? Ако искахме да приложим нашите закони спрямо вас, трябваше да ви избием всички. Но ние само искаме вашите закони да важат и за вас. А нима важат? Не! Вашите закони имат две лица и вие обръщате към нас винаги онова лице, от което имате изгода. Ти искаш да строиш тук път. Попита ли ни за разрешение?

- Не ми е необходимо.

- Защо? Тази земя ваша собственост ли е?

- Мисля, че да.

- Не. Тя е наша. Купил ли си я от нас?

- Не.

- Да сме ти я подарили?

- Нито на някой друг. Ако си честен човек и те изпратят тук, за да строиш път за Огнения кон, ти трябва да попиташ най-напред онзи, който те изпраща, дали има правото да строи там, и ако той ти отговори с "да", да му поискаш доказателства. Но ти не си постъпил така. Инчу-чуна ви забранява да продължите измерването тук.

Вождът изговори тази забрана така твърдо и с такъв тон, че не можеше да има никакво съмнение в нейната сериозност! Бях учуден от този индианец. Бях чел много книги за червената раса, както и много речи, произнесени от индианци; но такава реч още не бях нито чувал, нито чел. Инчу-чуна говореше свободно на чист английски език. Последователността на мислите му и начинът на изразяване не се различаваха от тези на образованите бели. Дали беше усвоил тези свои качества благодарение на Клеки-петра, "учителят"?

Главният инженер беше поставен натясно. Ако искаше да бъде честен, той не можеше да отговори почти нищо на обвиненията на вожда. Наистина, спомена някои неща, но това бяха извъртания и софизми. След като апачът му отвърна отново и пак го постави натясно, той се обърна към мене:

- Но, сър, не чувате ли за какво става дума? Вземете някакво участие и вие, кажете нещо!

- Благодаря, мистър Банкрофт! Аз съм тук като земемер, но не и като правист. Постъпете, както искате! Аз се занимавам с измервания, а не с държане на речи.

Тогава вождът се обади с твърд глас:

- Не е необходимо да се държат и други речи. Инчу-чуна каза вече, че не може да търпи присъствието ви тук. Това е достатъчно. Инчу-чуна настоява да си отидете оттук още днес, да си отидете, откъдето сте дошли. Помислете си дали ще се подчините, или не! Сега вождът и синът му Винету ще се отдалечат, но ще се върнат след време, което бледоликите наричат един час. Тогава трябва да отговорите на вожда. Ако след това си отидете, ние оставаме братя. Но ако не си отидете, между нас ще бъде изровена секирата на войната. Аз съм Инчу-чуна, вождът на всички апачи. Аз казах. Хау!

Думата "хау" е индианска и служи за подсилване и потвърждаване на казаното; означава нещо като амин, баста, така ще бъде, така ще стане, това е. Той стана, стана и Винету. Те се спуснаха бавно по долината, след което изчезнаха зад един завой. Клеки-петра остана да седи. Главният инженер се обърна към него с молба да го посъветва какво да прави. Но той направи отрицателно движение с ръка и отговори:

- Постъпете както искате, сър! Аз споделям напълно възгледите на вожда. Спрямо червенокожата раса се извършва от дълги години едно огромно престъпление. Но като бял същевременно знам, че тяхната съпротива е безполезна. Ако днес вие си отидете оттук, то утре ще дойдат други, които ще довършат работата ви. И все пак искам да ви предупредя. Вождът говори напълно сериозно.

- Къде отиде той?

- Ще доведе конете ни. Ние ги скрихме, щом забелязахме, че мечката е нейде наблизо.

Той също стана и бавно започна да се разхожда, сигурно за да не бъде повече разпитван. Аз тръгнах подир него.

- Сър - заговорих го аз, - ще ми разрешите ли да повървя с вас? Обещавам ви да не казвам и да не върша нищо, което би ви било досадно. Просто така, защото чувствам симпатия към Инчу-чуна и Винету.

Не исках да му казвам, че и към него изпитвах симпатия и уважение.

- Добре, сър, да повървим заедно! - кимна ми той. - Аз се отдръпнах от белите и от техния начин на живот и не искам нито да ги видя, нито да ги чуя, но вие ми харесахте - нека се поразходим заедно! Струва ми се, че вие сте най-разбраният измежду тези хора. Прав ли съм?

- Аз съм най-младият и още не съм станал "smart"; вероятно никога няма и да стана. Може би това ми придава вид на един горе-долу добросърдечен човек.

- Не сте smart? - попита той. -Но янките всички се смятат за такива, кой повече, кой по-малко.

- Не съм янки. -

- А какъв сте, ако въпросът ми не ви е неприятен?

- Съвсем не. Нямам причина да премълчавам родината си, която обичам много. Немец съм.

- Немец ли? - учуди се той, като изведнъж започна да говори на немски. - Тогава да ви кажа добре дошъл, сънароднико ! Изглежда, поради тази причина почувствах веднага симпатии към вас. Ние, немците, сме особени хора. Сърцата ни усещат сродството си, още преди да сме си казали, че принадлежим на един и същ народ - дано само най-после този народ веднъж завинаги се обедини!1 Аз съм немец, който е станал апач! Не ви ли се струва странно?

- Не е странно. Божиите пътища са неведоми, но винаги са съвсем естествени.

- Да, прав сте. И най-големите чудеса са следствия от природни закони, а най-обикновените, ежедневни природни явления са големи чудеса. Един немец, завършил университет, именит учен, сега е истински апач. Това изглежда като чудо, но пътят, който ме доведе дотук, е съвсем естествен.

Ако този бял ме беше взел със себе си отначало повече от учтивост, сега той се радваше, че може поне да се наговори. Скоро забелязах, че беше изключително надарен човек, но избягвах да му задавам какъвто и да било въпрос, свързан с неговото минало. Той обаче не обърна особено внимание на моята тактичност и започна да ме разпитва подробно за моя живот. Отговарях му толкова подробно, колкото това можеше да го задоволи. Не се бяхме отдалечили много от лагера и сега лежахме под едно дърво. Можех много добре да наблюдавам израза на лицето му. Животът беше оставил по него дълбоки следи: виждаха се дългите основни бръчки на мъката, пресечени от по-късите бръчки на съмненията, оплетени със зигзагообразните линии на лишенията, грижите и неволята. Колко ли често погледът му е бил мрачен, заплашителен, гневен, страхлив, а може би и отчаян, но сега той беше бистър и спокоен като вода в горско езеро, чиято повърхност не потрепва от полъха на вятъра, но пък е толкова дълбоко, че никой не може да разбере какво се крие на неговото дъно. Когато научи за мене всичко, което смяташе за важно, той кимна леко с глава, като че ли на себе си.

- Сега се намирате в началото на борбите, които аз вече приключвам; за вас тези борби ще бъдат само външни, но не и вътрешни. Вие имате у себе си вярата в бога и той няма да ви изостави. Но при мене беше иначе.

При тези думи той ме погледна изпитателно. Щом видя, че лицето ми запази спокойния си израз, продължи:

- Преподавах във висше учебно заведение, къде, не е необходимо да знаете. У мен се бяха вкоренили здраво идеите на свободомислието. Когато дойде времето на бунтовете, аз влязох открито в ролята си на водач на недоволните хора. Те се обединиха в отряди и грабнаха оръжието. Колко много от тях загинаха в борбата! Други умряха зад стените на затворите. Мене ме търсеше полицията, разбира се, най-усърдно. Успях да й се изплъзна и напуснах отечеството си. Нито една душа не остана там да тъгува за мене. Нямах нито майка и баща, нито брат и сестра, нито някакви други роднини. Започнах да пътувам от една държава в друга най-безцелно, изоставях една работа, за да се заловя с друга, но никъде не намерих спокойствие. След дълги години на напразни лутания съдбата ме отведе при един немски мисионер в Канзас, който разбра душевното ми състояние. Благодарение на него, макар и след дълги колебания и съмнения, намерих най-после утеха, вяра и вътрешен мир.

Той млъкна, сключи неволно ръце за молитва и дълго време мълча. След това продължи:

- За да укрепя намерения мир и спокойствие, избягах от света и от хората. Отидох в нецивилизованите райони. Само вярата сама по себе си не прави човека щастлив. Дървото на вярата трябва да носи плодовете на съзидателния труд. Исках да направя нещо полезно. И ето че видях червените хора да се борят отчаяно срещу гибелта си. Видях убийците да разкъсват телата им и в сърцето ми се разпалиха гняв, съчувствие и състрадание. Съдбата им беше предрешена, не можех да ги спася. Но поне едно нещо можех да направя: можех да облекча гибелта им, можех да озаря последния им час със силата на любовта. Отидох при апачите и успях да пригодя дейността си към тяхната самобитност. Спечелих доверието им и постигнах някои успехи. Бих искал да опознаете Винету по-отблизо. Може да се каже, че той донякъде въплъщава резултата от работата ми. Този юноша е надарен богато. Ако беше син на някой европейски владетел, щеше да стане прочут пълководец или някой още по-велик властелин на мира. Но като син на индиански вожд, той ще загине, както ще загине и цялата негова раса. Как искам да бъда винаги до него в опасности и лишения, до последния си час. Аз съм неговият духовен баща. Обичам го повече от себе си. И ако някога ми бъде отредено щастието да спра с гърдите си смъртоносния куршум, отправен към него, аз ще умра с радост за Винету като същевременно приема тази смърт като изкупление за моите грехове!

Клеки-петра замълча и наведе глава. Аз бях дълбоко развълнуван и стоях безмълвно, защото имах чувството, че след такава изповед всяка забележка би прозвучала нелепо. Но аз поех дланта му в моята ръка и я стиснах сърдечно. Той ме разбра, кимна ми леко с глава и също така стисна ръката ми. Измина доста време, докато той попита:

- Как стана тъй, че ви разказах всичко това? Днес ви видях за първи път и едва ли ще се видим отново. Дали и срещата ни не е работа на Провидението? Но както и да е, аз изведнъж се почувствах толкова особено, сърцето ми изпитва някакво нежно и тъжно чувство, ала то в никакъв случай не е болезнено. Подобни чувства обхващат човек през есента, когато капят листата на дърветата. Как ли ще падне и моето листо от дървото на живота? Тихо, кротко и мирно? Или ще бъде откъснато насила, преди да му е дошло времето да падне по естествен път?

Той отправи надолу по долината поглед, изпълнен с някакъв тих, неясен копнеж. Видях, че от тази посока се задават Инчу-чуна и Винету. Сега те бяха яхнали конете си, а отстрани водеха за поводите коня на Клеки-петра. Ние станахме, за да се приберем в лагера; пристигнахме едновременно с тях. На колата се беше облегнал Ратлър; лицето му беше огненочервено и подпухнало. Той ни гледаше с поглед на бик. През това кратко време беше изпил толкова много бренди, че вече не можеше да поеме нито глътка. Ужасен човек! В очите му гореше злоба на разярен бик, който се кани да нападне някого. Реших непрекъснато да го наблюдавам.

Вождът и Винету бяха слезли от конете си и се приближиха към нас. Ние стояхме наоколо в един доста широк кръг.

- Размислиха ли моите бели братя дали ще останат тук, или ще си отидат? - попита Инчу-чуна.

На главния инженер му беше дошла една помирителна мисъл:

- И да искаме да си отидем, не можем, защото трябва да се подчиняваме на заповедта, която имаме - обясни той.

Още днес ще наредя да замине пратеник за Санта Фе, за да попита какво да направим. След това ще ти отговоря.

Не беше съвсем лошо измислено, защото докато пратеникът се върнеше, ние положително щяхме да приключим с работата си. Вождът обаче каза настоятелно:

- Инчу-чуна не може да чака толкова дълго. Моите бели братя трябва да кажат веднага какво мислят да правят.

Междувременно Ратлър си беше напълнил чашата с бренди и се беше присъединил към нас. Помислих си, че пак ще се заяде с мене, но той се обърна към двамата индианци и като пелтечеше, им каза:

- Ако индианците пият с мене, ще направим каквото искат и ще се махнем оттук; иначе оставаме. Нека започне по-младият. Ето ти огнена вода, Винету!

Той му подаде чашата. Винету отстъпи крачка назад, като направи отрицателно движение.

- Какво, ти отказваш да пиеш с мене? - избухна Ратлър. - Това е дяволска обида. Тогава ето ти брендито в лицето, проклет червенокож! Изближи го, щом не искаш да го изпиеш!

Преди някой от нас да може да му попречи, той запрати чашата и съдържанието й в лицето на младия апач. Според схващанията на индианците това беше кръвна обида, за която Ратлър веднага си получи наказанието. Винету го удари с юмрук в лицето и той се строполи на земята. Успя да се изправи с голяма мъка. Бях вече готов да се намеся, защото мислех, че ще прибегне до оръжието си. Това обаче не се случи. Той втренчи заплашително погледа си в младия апач, след което се заклатушка отново към колата, като изригваше проклятия.

Винету изтри лицето си, придобило също както и лицето на баща му каменно изражение, така че беше невъзможно да се разбере какви чувства ги вълнуваха.

- Инчу-чуна пита още веднъж - обади се пак вождът. - Пита за последен път. Ще напуснат ли бледоликите още днес долината?

- Не можем - гласеше отговорът.

- Тогава ние ще я напуснем. Между нас няма да има вече мир.

Направих опит да посреднича, но без успех. Тримата се отправиха към конете си. В този момент откъм колата се разнесе гласът на Ратлър:

- Изчезвайте червени кучета! Но преди това този хлапак трябва да ми плати удара в лицето!

Той грабна една пушка от колата и я насочи срещу Винету десетократно по-бързо, отколкото можеше да се очаква при това негово състояние. В този момент младият апач стоеше без всякакво прикритие. Куршумът сигурно щеше да го улучи, защото всичко се беше разиграло твърде бързо и той не можеше да се спаси с никакво движение. Клеки-петра извика:

- Бягай, Винету, бягай бързо!

В същото време той се озова с няколко светкавични скока пред Винету. Изстрелът изтрещя. Клеки-петра се извъртя малко настрани от удара на куршума, дясната му ръка се вкопчи в гърдите, той се олюля няколко пъти и падна на земята. Но в същия миг и Ратлър рухна на земята, ударен от юмрука ми. Бях се затичал към него веднага, за да предотвратя изстрела, но въпреки всичко закъснях. Наоколо всички извикаха от ужас. Само двамата апачи останаха безмълвни. Те коленичиха при своя приятел, който беше жертвал живота си за своя любимец, и прегледаха раната му мълчаливо. Куршумът беше минал близо до сърцето. От раната бликаше силна струя кръв. Аз също се приближих до него. Очите на Клеки-петра бяха затворени. Лицето му бледнееше и отпадаше с ужасяваща бързина.

- Вземи главата му в скута си! - помолих Винету. - Ако отвори очи и те види, смъртта му ще бъде по-лека.

Винету изпълни молбата ми, без да каже нещо. Погледът му беше впит в лицето на умиращия; гледаше го, без да мигне. Ето че Клеки-петра повдигна бавно клепачите си. Видя над себе си надвесения Винету и по хлътналите му страни пробягна слаба усмивка.

- Винету, ши иа, Винету - Винету, сине мой, Винету! - прошепна той.

После гаснещият му поглед като че ли затърси още някого, спря се на мене и Клеки-петра ме помоли на немски език:

- Останете при него ... бъдете му верен... продължете делото ми...!

Той направи с ръка умолителен жест. Улових ръката му с десницата си и го уверих:

- Ще го направя; да, непременно ще го направя! Тогава лицето му се проясни. Той заговори с все повече отпадащ глас.

- Моето листо пада... насила откъснато ... не тихо... и не спокойно ... това е... последното изкупление... както ... както ... си го бях... пожелал... Господи, прости ми... милост ... милост! Аз идвам... идвам... милост... !

Той сключи ръцете си... от раната му избликна конвулсивно за последен път силна струя кръв, главата му се отпусна назад... той беше мъртъв!

Сега вече знаех какво го беше накарало да ми се изповяда - Провидението, както беше казал той. Беше пожелал да умре за Винету и колко бързо се беше сбъднало желанието му! Това беше последното изкупление за греховете му, на което той беше отдавна готов.

Винету сложи внимателно главата на мъртвеца в тревата, стана бавно от земята и погледна баща си въпросително.

- Ето там лежи убиецът. Повалих го на земята - казах аз. - Той е ваш.

- Огнена вода!...

От устата на вожда излезе само този кратък отговор, но с какъв яростен и презрителен тон произнесе той тези думи!

- Искам да бъда ваш приятел и брат. Ще дойда с вас! - това бяха думите, които неволно се изтръгнаха от устата ми. Тогава той ме заплю в лицето.

- Краставо куче! Платен крадец на земя! Смърдящ койот! Само да се осмелиш да ни последваш, Инчу-чуна ще те смачка!

Ако тези думи ми бяха казани от някой друг, щях да му отговоря с юмрука си. А сега защо си премълчах? Дали чувствах това отношение като заслужено, защото бях неканен гост на чужда земя? По всяка вероятност тогава подобно нещо не ми беше минало през ума. Аз се подчиних по-скоро на едно внушение. Но във всеки случай не можех отново да направя опит да тръгна с тях въпреки обещанието, което бях дал на Клеки-петра.

Белите стояха наоколо мълчаливо и очакваха да видят какво ще предприемат двамата апачи.

Те не ни удостоиха повече с нито един поглед. Сложиха трупа върху един кон и го завързаха здраво. После се метнаха на седлата си, изправиха прегънатото тяло на Клеки-петра, който беше вързан за коня в седнало положение, и потеглиха бавно, като го подкрепяха от двете му страни. Не пророниха нито дума за заплаха или за отмъщение. Не се обърнаха нито веднъж назад. Но това беше още по-лошо, отколкото ако открито ни бяха заплашили с най-ужасни мъчения и смърт.