Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Това е ужасно, а може да стане и много по-ужасно! - обади се Сам Хокинс. - А там на земята все още лежи поразен от ръката ти и от брендито онзи подлец! Какво ще го правим?

Не му отговорих. Оседлах коня си и тръгнах без посока. Трябваше да остана сам, за да мога поне външно да превъзмогна случилото се през този страшен половин час. Беше късна вечер, когато се върнах в лагера уморен и изтощен; чувствах се разбит физически и душевно.
5.

КРАЙ ЛАГЕРНИЯ ОГЪН

Въпреки че се върнах късно, всички с изключение на Ратлър стояха все още будни. Беше се наложило да пренесат Ратлър на ръце до новия лагер, където го бяха захвърлили в тревата като пън. Там той изтрезняваше в дълбок сън. Междувременно Хауърд беше погребан. Сам беше одрал кожата на мечката, но не беше нарязал месото. Когато слязох от коня, аз го завързах и нахраних, след което се приближих до огъня; дребосъкът Сам се обади веднага:

- Къде се скиташ по това време? Очакваме те с безкрайно нетърпение, защото ни се хапва мечешко месо, а не искахме да нарежем Баба Меца без тебе. Засега й свалих само кожуха. Шивачът й го беше ушил толкова добре, че по него нямаше нито една гънка, хи-хи-хи-хи! Дано нямаш нещо против, а? А сега кажи как да разпределим месото! Искаме, преди да легнем, да си опечем по едно парче.

- Раздели го както искаш! - отвърнах аз. - То е за всички.

- Well, тогава ще ти кажа едно: най-хубавото нещо са лапите. Изобщо няма нищо друго, което да превъзхожда мечешките лапи. Но те трябва да отлежат известно време, за да добият необходимия дивечов вкус. Най-вкусни са тогава, когато по тях плъзнат червеи. Но не можем да чакаме толкова дълго, защото се опасявам, че скоро ще дойдат апачите и ще ни развалят яденето. Затова е по-добре да свършим тази работа овреме и да се заловим с лапите веднага, та да сме ги изяли вече, когато червенокожите ни пречукат. Имаш ли нещо против, сър?

- Не.

Той отдели лапите от краката с ножа си и после ги наряза на толкова парчета, колкото хора имаше в лагера. Аз получих най-хубавото парче от една предна лапа, увих го и го прибрах, докато другите побързаха да сложат техния дял да се пече. Наистина усещах глад, но не ми се ядеше, колкото и противоречиво да звучи. След дългата и уморителна езда чувствах необходимостта от храна, но ми беше невъзможно да ям. Все още не можех да забравя сцената на убийството. Все още виждах как Клеки-петра седи до мене. Чувах неговите признания, които сега ми приличаха на една последна изповед, и постоянно мислех за последните му думи, с които той като че ли предчувстваше ранната си смърт. Да, листът на неговия живот не беше паднал тихо и спокойно, а беше откъснат насилствено. И какъв човек го беше откъснал и по каква причина само! Ей къде лежеше убиецът, все още пиян до безсъзнание. Идваше ми да го застрелям, но изпитвах отвращение от него. Сигурно такова чувство на отвращение беше възпряло апачите да го накажат веднага. "Огнена вода..." беше казал Инчу-чуна с не-изказано презрителен тон. Какво обвинение , какъв упрек се криеше само в тези две думи!

Ако имаше нещо, което можеше да ме утеши при това кърваво развитие на нещата, то бе обстоятелството, че Клеки-петра беше умрял в ръцете на Винету и че неговото сърце беше спряло куршума, предназначен за Винету. Това беше и неговото последно желание. Или не! Последното му желание беше молбата му към мене да бъда до Винету и да довърша започнатото от него дело. Защо беше отправил тази молба тъкмо към мене? Само броени минути преди това той беше казал, че ние едва ли ще се видим отново, което означаваше, че моят житейски път никога нямаше да ме отведе при апачите, след това пък той изведнъж ме натовари с една задача, чието изпълнение трябваше на всяка цена да ме постави в най-близки отношения с това племе. Нима неговото желание представляваше само празни, ей така подхвърлени думи? Или умиращите имат способността да надникват в бъдещето в последната минута, преди да се разделят с най-близките си, когато душата им вече стои пред вратата на отвъдния свят? Това бе вероятно, защото по-късно имах възможността да изпълня молбата на Клеки-петра, въпреки че сега, в този момент, всяка среща с Винету изглеждаше гибелна за мене.

Защо изобщо дадох съгласието си така бързо на този умиращ човек? От състрадание? Вероятно. Но, изглежда, че имаше и още някаква причина, която не съзнавах тогава: Винету ми беше направил дълбоко впечатление, такова впечатление, каквото не ми беше правил никой друг човек. Той беше малко по-възрастен от мене, а ме превъзхождаше толкова много! Почувствах го още от пръв поглед. Сериозният, горд и ясен поглед на кадифените му очи, спокойната увереност в държанието му и във всяко негово движение, както и едва доловимият меланхоличен израз на една по-дълбока и прикрита болка, която ми се струваше, че откривам на неговото младежки красиво лице, ме бяха очаровали и запленили. Колко респектиращо беше поведението му, както и поведението на баща му! Други хора, били те червенокожи или бели, щяха веднага да се нахвърлят върху убиеца и да го ликвидират. А те двамата не го удостоиха дори с поглед и не издадоха чувствата си: нито едно мускулче на лицето им не потрепна. Какви хора бяхме ние в сравнение с тях!

Така седях унесено край огъня, потънал в мислите си, докато другите ядяха печеното месо с апетит. Най-сетне Сам Хокинс ме изтръгна от размишленията ми:

- Какво ти е, сър? Не си ли гладен?

- Не ми се яде.

- Така ли? И вместо това си упражняваш мозъка в мислене! Струва ми се, че не бива да ти става привичка. И мене ме е страшно яд за станалото, но уестманът трябва да свикне с такива сцени. Не напразно наричат Запада "dark and bloody grounds" - мрачните и кървави земи. Можеш да ми повярваш - всяка педя от тази земя е напоена с кръв и който има много чувствителен нос и не може да понася миризмата й, нека по-добре си стои в къщи и да пие сироп. Не вземай толкова присърце тази история, а ми дай парчето си от мечата лапа да ти го изпека!

- Благодаря ти, Сам! Наистина не ми се яде. Разбрахте ли се какво ще правите с Ратлър?

- Е да, говорихме за него.

- Какво наказание ще получи?

- Наказание ли? Мислиш ли, че трябва да го накажем?

- Разбира се, че мисля.

- Аха! И какво трябва да предприемем според тебе? Да го закараме в Сан Франциско, Ню Йорк или Вашингтон и да го дадем под съд за убийство?

- Не, разбира се! Властта, която трябва да го съди, сме ние. Той попада под ударите на законите на Запада.

- Я виж ти как бил запознат един такъв грийнхорн със законите на Дивия Запад. Да не би да си дошъл от старата Германия, за да играеш тук ролята на върховен съдия? Беше ли този Клеки-петра твой роднина или добър приятел?

- Не.

- А, ето ти и най-важното! Да, Дивият Запад си има свои точно определени, особени закони. Те искат око за око, зъб за зъб и кръв за кръв, също както в Библията. В случай на убийство убиецът може веднага да бъде пречукан от онзи, който има правото на това, или пък се образува жури, което произнася присъдата и веднага я привежда в изпълнение. По този начин хората се отървават от злодеите и вредните за обществото елементи, които иначе биха просто задушили честните ловци.

- Най-напред ще ни е необходим обвинител.

- Аз ще бъда обвинител!

- С какво право?

- С правото на човек, който не може да допусне да остане ненаказано едно такова престъпление.

- Pshaw! Говориш като грийнхорн. Ти можеш да играеш ролята на обвинител само в два случая. Първо, ако убитият ти е роднина или близък приятел. Обаче ти вече си призна, че това не е така. Второ, можеш да бъдеш обвинител и тогава, когато си убит ти самият, хи-хи-хи-хи! А ти убит ли си?

- Сам, работата е такава, че не е уместно да се правят шеги!

- Знам, знам! Исках да прибавя тази точка само за допълване на картината. Значи, ти нямаш никакво основание да играеш ролята на обвинител, а и ние останалите нямаме това право. А там, където няма тъжител, няма и съдия. В този случай изобщо нямаме право да образуваме жури.

- Тогава Ратлър, изглежда, ще остане ненаказан?

- Нищо подобно. Само не се разпалвай толкова! Давам ти думата си, че възмездието ще го настигне с такава сигурност, с каквато всеки куршум от моята Лиди достига целта си. Апачите ще се погрижат за това.

- Но тогава те ще накажат и нас!

- Твърде вероятно. Но мислиш ли, че ще можем да предотвратим това, като убием Ратлър? Който се е хванал на хорото, ще играе докрай! В очите на апачите ние всички сме убийци на Клеки-петра, а не само Ратлър и ако попаднем в ръцете им, ще се отнесат към нас както подобава.

- Дори и ако се отървем от Ратлър?

- Дори и тогава. Те ще ни пречукат, без да питат дали той е при нас, или не е. А как мислиш изобщо да се отървеш от него?

- Ще го изгоним.

- Да, наистина, ние вече се съвещавахме по този въпрос и стигнахме до извода, че, първо, нямаме право да го гоним и, второ, дори и да имахме това право, не бива да го гоним поради някои съображения.

- Но, Сам, не те разбирам! Когато някой не ми харесва, аз просто се разделям с него. А да не говорим за един убиец! Да не би да сме длъжни да търпим вечно при нас такъв подлец, който на това отгоре е и пияница и постоянно ще ни поставя в трудни положения?

- За съжаление сме длъжни. Ратлър е нает на работа също като мене, Стоун и Паркър, за да ви помага на вас, земемерите. Само хората, които са го назначили и му плащат, могат да го уволнят. Трябва да се придържаме строго към законното положение.

- Към законното положение! И то спрямо човек, който всеки ден тъпче с краката си човешките и божите закони!

- Даже и да е така! Всичко, което казваш, е вярно. Но не бива да правим грешка, само защото някой друг е извършил престъпление. Казвам ти, че преди всичко началството трябва да постъпва безпогрешно. Затова ние, уестманите, които играем в дадения случай ролята на началство, имаме пълно основание да запазим нашето добро име неопетнено. Но и без да се съобразяваме с него, искам да те попитам, какво би направил Ратлър, ако го изгоним?

- Това си е негова работа!

- И наша работа е! Бихме се намирали постоянно в опасност, защото той вероятно ще се опита да ни отмъсти. По-добре е да го задържим при нас, за да можем да го наблюдаваме, отколкото да го изгоним и той непрекъснато да се крие нейде около нас и когато пожелае да изпраща по някой куршум в главата на този или онзи. - След тези думи Сам ме изгледа с поглед, който аз разбрах добре, понеже в същия момент ми смигна и направи многозначително движение с глава към Ратлъровите другари. Ако ние предприемехме нещо срещу Ратлър, можеше да се очаква, че те щяха да се съюзят срещу нас. Това ми мина веднага през главата, защото в тези хора човек не можеше да има доверие. Затова отговорих уклончиво :

- Е, след като ми обясни така нещата, вече виждам добре, че трябва да ги оставим да се развиват, както са тръгнали. Опасявам се само от апачите, тъй като не бива да се съмняваме, че те ще се появят, за да си отмъстят.

- Ще дойдат, съвсем сигурно е, още повече че не ни заплашиха с нито една дума. Постъпиха много умно. Ако си бяха отмъстили веднага, отмъщението им щеше да засегне само Ратлър. Но те искат да си отмъстят на всички ни, защото Ратлър е с нас и те ни считат всички за врагове, заради измервателните работи, с които всъщност се заграбват земите им. Ето защо се овладяха и се отдалечиха на конете си, без да си помръднат дори пръста срещу някой от нас. Но затова пък толкова по-сигурно ще се върнат, за да ни спипат всички. Ако успеят, можем да се приготвим за една ужасна смърт, защото авторитетът, който имаше Клеки-петра сред тях, повелява двойно и тройно отмъщение.

- И всичко това заради някакъв си пияница! Те сигурно ще се върнат с многоброен отряд.

- Положително! Нашите защитни мерки зависят единствено от въпроса, кога ще се появят? Ако разберем това, бихме имали време да избягаме, макар че в такъв случай ще трябва да изоставим почти готовата си работа недовършена.

- Не бива да прекъсваме работата си, а да я продължаваме, докато имаме и най-малката възможност за това.

- Кога ще можете да я свършите, ако си плюете здраво на ръцете, как мислиш?

- След пет дни.

- Хмм! Доколкото знам, наблизо няма лагер на апачите. Бих търсил най-близкия лагер на мескалеро-апачите поне на три дни път оттук. Ако не се лъжа в това си предположение, на Инчу-чуна и Винету ще са нужни дотам четири дни, защото трупът ще ги забави. И още три дни езда насам - прави общо седем дни. А тъй като казваш, че ще свършите след пет дни, мисля, че можем да рискуваме и да продължим измерванията.

- Ами ако сметката ти излезе крива? Възможно е двамата апачи да оставят на първо време трупа на някое сигурно място и да се върнат, за да стрелят по нас из засада. Вероятно е също така да се натъкнат на някой от техните отряди много по-рано. Можем дори да допуснем, че някъде наблизо ги очакват техни хора, защото би било твърде необичайно двама индианци да се отдалечат толкова много от лагера си без никакви придружители, още повече че става въпрос за вождове. Настъпи и времето за лов на бизони и никак не е изключено Инчу-чуна и Винету да са били заедно с някоя група ловци, които се намират недалеч от тук и от които те са се отделили за кратко време, за да проследят дирите на мечката. Всичко това трябва да се обмисли и вземе предвид, ако искаме да постъпим наистина предпазливо.

Сам Хокинс присви едното си око и направи учудена физиономия.

- Good heavens, колко си умен, колко си мъдър! Наистина в днешно време яйцата са десет пъти по-умни от кокошката, ако не се лъжа. Но за да отдадем нужното уважение на истината, трябва да кажем, че това, което изтъкна, съвсем не беше толкова глупаво. Имаш пълно право. Трябва да обърнем внимание на всяка една от тези възможности. Затова е необходимо да разберем в каква посока са се отправили двамата апачи. Щом съмне, ще тръгна по следите им.

- И аз ще дойда с тебе - намеси се Паркър.

- И аз - заяви Дик Стоун.

Сам Хокинс помисли малко и след това отсече:

- И двамата ще си стоите тука! Тук сте необходими. Ясно ли е?

При тези думи той погледна към другарите на Ратлър, което беше достатъчно красноречиво. Ако останехме сами с тези хора, можеше да се стигне до неприятни сцени при събуждането на Ратлър. В такъв случай беше по-добре Стоун и Паркър да не се отдалечават.

- Но ти не можеш да тръгнеш сам! - възпротиви се Паркър, който обичаше да обмисля нещата от всички страни.

- Бих могъл, ако поискам, но не искам. Ще си избера някой спътник.

- Кого?

- Ето този млад грийнхорн.

- А, той трябва да остане тук. Намеси се главният инженер.

- Защо, мистър Банкрофт?

-Защото имам нужда от него. Щом се налага да свършим работата за пет дни, ще трябва всички да запретнат здраво ръкави. Не мога да се лиша от нито един човек.

- Да, всички да запретнат ръкави. Досега обаче не го правехте. Той трябваше да работи сам за всички ви. Е, сега пък нека веднъж другите се понапънат и заради него.

- Мистър Хокинс, да не би да искате да ми давате нареждания? Забранявам ви подобно нещо!

- Нямам такива намерения! Една забележка съвсем не е още нареждане.

- Но прозвуча като нареждане!

- Възможно е. И да е било така, нямам нищо против. Що се отнася до работата ви, тя едва ли ще се забави утре толкова много, ако работите четирима, а не петима. Нещо съм си наумил, щом искам да взема със себе си тъкмо този млад грийнхорн, наречен Шетърхенд. Трябва да види как се постъпва, когато човек се промъква тайно след индианци. Вероятно ще му бъде от полза, ако се научи да разчита следите правилно.

- Това не ме интересува.

- Известно ми е. Но има и втора причина. Работата, с която искам да се заловя, е опасна. Следователно, по-добре ще бъде и за мене, и за вас, ако имам край себе си човек, който притежава такава голяма физическа сила и който умее да стреля с мечкоубиеца си толкова добре.

- Не виждам само как това може да бъде от полза и за нас.

- Така ли? Учудва ме. Иначе сте хитър и разумен джентълмен - отвърна Сам подигравателно. - Какво ще стане, ако се натъкна на неприятели, които идват насам и ме убият? Тогава няма да има кой да ви предупреди за опасността и вие ще бъдете нападнати и пречукани. Но ако този грийнхорн е с мене, вероятно ще се върнем здрави и читави; той има малки ръце като някоя лейди, но може да простре на земята с един удар и най-големия здравеняк. Сега разбирате ли, че съм прав?

- Хмм, да.

- А ето ви и най-същественото: утре той трябва да дойде с мене, за да не се стигне тук до някое спречкване, което може да завърши трагично. Вие знаете, че Ратлър го е взел на мерник. Когато този любител на чашата с бренди най-сетне се събуди, веднага ще се опита да се счепка с онзи, който днес отново го запрати на земята. Трябва на всяка цена да ги разделим поне утре, в първия ден след убийството. Ето защо единият ще остане тук при вас, от него аз и без това нямам полза, а другия ще взема със себе си. Все още ли сте против?

- Не, нека тръгне с вас.

- Well, ето че се споразумяхме. - И след като Сам се обърна към мене, добави: - Нали чу какъв напрегнат ден ти предстои. Много е възможно да нямаме нито минута за ядене и почивка. Затова те питам, няма ли да хапнеш поне няколко парченца месо от мечата лапа?

- Добре, при тези обстоятелства поне ще се опитам да ям.

- Опитай, опитай! Познати ми са тези опити, хи-хи-хи! Необходимо е да се изяде само една хапка и после човек изобщо не може да се спре, докато не изяде всичко. Я дай лапата! Ще ти я опека. Един такъв грийнхорн не може и това да направи както трябва. Сега внимавай хубаво, за да се научиш! Ако се наложи и втори път да ти пека такъв деликатес, няма да получиш нищо от него, защото ще го изям сам.

Добрият Сам имаше право. Когато той беше готов с демонстрацията на майсторството си по печене на месо, аз опитах печеното и още с първата хапка апетитът ми се възвърна. Забравих мрачните си мисли и започнах да ям, да ям, наистина докато не остана нищо.

- Видя ли? - засмя се Сам. - Наистина, много по-приятно е да изядеш една гризли, отколкото да я убиеш. Сам видя, че е така. Сега ще си отрежем няколко солидни парчета от бута и ще ги опечем още тази вечер. За утре ще ни трябват провизии, защото когато човек тръгне на разузнаване, трябва да знае, че много рядко ще намери време за лов на дивеч и много често ще му се налага да не пали огън, на който би могъл да го опече. А сега ти се поопъни да се наспиш здравата, тъй като тръгваме още в ранни зори и трябва напълно да възстановим силите си!

- Добре, ще спя. Но кажи ми преди това какъв кон ще яздиш утре?

- Какъв кон ли? Никакъв.

- Ами какво ще яздиш?

- Що за въпрос! Да не би да мислиш, че ще яхна някой крокодил или някоя друга птица? Разбира се, че ще яздя моето муле, моята нова Мери!

- Аз не бих го направил.

- Защо не?

- Познаваш я твърде малко.

- Затова пък тя ме познава много добре. Има огромно страхопочитание към мене това добиче, хи-хи-хи-хи!

- При такъв разузнавателен поход, какъвто искаме да предприемем утре, трябва да бъдем предпазливи и да обмислим предварително всичко. Един кон, в който ездачът му не е сигурен, може да провали всичко.

- Така ли? Наистина ли? - изсмя ми се той.

- Да - отвърнах аз разпалено. - Знам, че пръхтенето на коня може да струва живота на ездача.

- Ах, знаеш това? Умник си ми ти! И това го чете някъде?

- Да.

- Повечето от тях вероятно са я преминавали.

- Не ми се вярва. Имам си своите добри основания да се съмнявам.

- Какви са тези основания?

- Ще ти ги кажа, сър. Ръката, която толкова дълго време е стискала юздите на коня, държала е пушката и ножа и е хвърляла ласото, не може вече да изписва разни драсканици по хартията. Истинският уестман е най-вероятно да забрави да пише, а който не е истински уестман, по-добре да се откаже да пише за неща, които не разбира.

- Хмм! И все пак, за да напишеш книга за Запада, не е необходимо да останеш там толкова дълго, че пръстите ти да забравят да пишат.

- Не улучи, сър! Току-що казах, че само добрият уестман би могъл да напише истината. Но точно един такъв човек никога не може да се залови с писане.

- Защо?

- Не са. Аз познавам например един човек, който е обикнал Запада и иска да стане добър ловец. Въпреки това той ще се връща от време на време в родината си, за да пише за Запада.

- Така ли? А кой е той? - попита Сам, като ме погледна любопитно.

- Можеш да се досетиш.

- Да се досетя! Аз? Възможно ли е да имаш предвид себе си?

- Да.

- Вероятно.

- Я се откажи, сър! Моля те най-настоятелно! Ще загинеш по най-нещастен начин, можеш да ми вярваш.

- Съмнявам се.

- Аз го твърдя. Дори мога да се закълна - извика той енергично. - Имаш ли поне малка представа от живота, който те очаква?

- Разбира се. Ще пътувам, за да се запозная със страни и народи, а от време на време ще се връщам у дома, за да мога да пиша на спокойствие за моите възгледи и за опита, който съм натрупал.

- Но, за бога, с каква цел?

- За да могат читателите ми да научат нещо от мене и между другото да поспечеля пари.

- Zounds! Да научат читателите нещо от тебе! И да поспечелиш пари! Сър, ти не си с всичкия си, ако не се лъжа! Читателите ти няма да научат нищо от тебе, защото ти самият нищо не разбираш. Как може един такъв грийнхорн, един съвършен грийнхорн, да бъде учител на читателите си! Уверявам те, че няма да намериш никакви читатели, нито един! А кажи ми тогава, за бога, защо тъкмо ти искаш да бъдеш учител, и то учител на твоите читатели, които изобщо няма да ги има! Нима няма достатъчно даскали по света? Необходимо ли е и ти да увеличиш групата на тези хора?

- Слушай, Сам, професията на учителя е изключително важна и свещена!

- Pshaw! Един уестман е много по-важен, хиляди пъти по-важен! Не може да не го знам, защото аз съм уестман, докато ти сега започваш да понаучаваш туй-онуй. Затова се налага да ти забраня най-сериозно да ставаш учител на твоите читатели! А на всичко отгоре да печелиш и пари при това! Ама че идея, каква съвършено безумна идея! Та колко струва една такава книга, каквато възнамеряваш да напишеш?

- Един, два или три долара, според големината й, струва ми се.

- Хубаво! А колко струва една боброва кожа? Имаш ли представа? Станеш ли трапер, ще печелиш много повече, отколкото ако бъдеш учител на читателите си, които, стига да се намерят такива, за тяхно и твое нещастие, няма да научат нищо друго освен глупости от тебе. Пари ще ми печелиш! Това може да стане най-лесно тук, на Запад. Тук парите са пръснати просто по прериите, из девствените гори, между скалите и по дъната на реките. А какъв клет живот ще водиш като драскач на книги! Вместо прекрасната изворна вода на Запада, ще трябва да пиеш гъсто черно мастило и да гризеш старо паче перо вместо меча лапа или бизонско филе. Над главата ти вместо синьото небе ще бъде надвиснал варосан и напукан таван, а под тебе вместо меката зелена трева ще има някой стар дървен одър, на който ще те хване лумбагото. Тук седиш на кон, а там ще седиш на кресло с разкъсана тапицерия. Тук можеш да се наслаждаваш направо на божия дъждец, а там още при първите капки ще разпъваш над главата си някой червен или зелен чадър. Тук ти си бодър, свободен и радостен човек с карабина в ръката. Там ще киснеш на някое бюро и ще пилееш физическата си сила с някоя перодръжка или молив, който... е, ще престана и повече няма да се вълнувам. Но ако ти наистина искаш да станеш учител на читателите си, тогава си най-жалкият човек на хубавата божия земя, ако не се лъжа!