Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Well, имаш право! Но за да не ни изпревари някой кайова, ще трябва да се промъкнем още малко напред; така ще бъдем първи. Ела!

Промъкнахме се няколко крачки в посока към огъня и зачакахме с огромно напрежение да чуем бойния вик на апачите. Очаквахме, че те няма да започнат нападението си без техния боен вик. Според техните обичаи предводителят им дава знак с един вик, към който веднага се присъединяват останалите, като крещят колкото се може по-адски. Този рев има за цел да сплаши нападнатите и да им намали отбранителната способност. Бойният вик, който звучи почти еднакво при повечето племена, може да се наподоби по следния начин: издава се в най-високия възможен тон едно продължено "и-и-и-и-и-и... ", като същевременно с дланта на ръката се нанасят леки и бързи удари по устните, вследствие на което издаденият тон започва да трепти.

Кайовите се намираха в същото нервно напрежение като нас. Всеки един от тях искаше да бъде първи, поради което всички напираха напред, така че ни избутваха на все по-предни позиции. Положението ни ставаше все по-опасно, тъй като се приближавахме твърде много до апачите, и ето защо силно желаех нападението им да последва колкото се може по-скоро.

Най-после желанието ми се сбъдна. Разнесе се споменатото" И-и-и-и-и-и... !", и то така силно и пронизващо, че потреперах, а след това отекнаха страхотни крясъци, като че ли срещу нас имаше хиляда дяволи. Доловихме шума от бързи стъпки и скокове по меката почва. После внезапно настана тишина. В продължение на няколко мига наоколо не помръдваше нищо. Можеше да се чуе, както казваме, как никне тревата. Най-после Инчу-чуна изрече високо една-единствена дума:

"ко!"

Това означава "огън", както научих по-късно. Жаравата от нашия огън все още искреше, а насъбраните клонки и дърва бяха сухи. Апачите изпълниха бързо заповедта и нахвърляха дърва в жарта. След кратко време пламъците лумнаха отново и осветиха околността.

- Уф, уф, уф! - завикаха те учудено. Въпреки младостта си Винету още отсега показа онази съобразителност, която по-късно толкова често щеше да ме удивява. Той си каза, изглежда, че ние сме някъде наблизо и че стоящите край огъня апачи са в твърде неизгодно положение, защото, осветени от пламъците, представляваха сигурна цел за пушките ни. Ето защо извика:

- Татиша, татиша!

Разбира се, че тогава още не знаех значението на тази дума: "Бързо настрани!" Вече се канеше да отскочи, но аз го изпреварих. С четири-пет бързи крачки се озовах до кръга от хора, които го обграждаха. Като разблъсках стоящите по пътя ми отляво и отдясно апачи, аз си пробих път през кръга, а Хокинс, Стоун и Паркър ме последваха по петите. Тъкмо когато Винету с висок глас издаде заповедта за оттегляне и се обърна, за да изчезне, ние застанахме лице срещу лице. За един миг погледите ни се кръстосаха, след което ръката му посегна светкавично към пояса, за да извади ножа, но в същия момент юмрукът ми се стовари по слепоочието му. Той се олюля и се строполи на земята. Забелязах същевременно, че Сам, Дик и Уил бяха сграбчили баща му.

Апачите нададоха гневни викове. Но крясъците им бяха заглушени от страхотния рев на кайовите, които се нахвърлиха върху противниците си.

Тъй като бях пробил обръча на апачите, сега се намирах в средата на една огромна тълпа от хора, които се бяха вчепкали здраво един в друг. Двеста кайови срещу може би петдесет апачи, четирима срещу един! Но воините на Инчу-чуна се защитаваха с всички сили. Отначало бях принуден да положа върховни усилия, за да отблъсна неколцина от тях, и трябваше да се въртя като пумпал около себе си. При това употребявах само юмруците си, защото не исках нито да убивам, нито дори да ранявам някого. След като успях да зашеметя четирима или петима, можех вече да си поотдъхна; в същото време съпротивата на апачите беше изобщо намаляла. Бяха изминали едва пет минути от началото на нашето нападение, когато битката приключи. Само пет минути! Но за ръкопашен бой това е твърде дълго време.

Вождът Инчу-чуна лежеше вързан на земята, а до него бе и Винету - все още в безсъзнание. И той беше завързан. Нито един апач не бе успял да избяга - може би затова, защото тези храбри воини изобщо не бяха помислили да бягат и да изоставят двамата вождове, които бяха пленени в самото начало на сражението. Мнозина от тях бяха ранени, както и доста голям брой от кайовите, и за съжаление нашите червенокожи съюзници имаха трима убити, а апачите петима. Това, разбира се, съвсем не беше направено нарочно. Само ожесточената съпротива на апачите бе накарала кайовите да употребят оръжията си по-осезателно, отколкото бяхме желали.

Победените ни противници бяха завързани до един. За това не се искаше голямо майсторство, тъй като на един наш противник се падаха четирима - или ако брояхме и белите - петима души; беше необходимо само трима кайови да държат здраво някой апач, а четвъртият или петият да го връзват.

Труповете бяха отделени настрана и тъй като ранените кайови получиха помощ от съплеменниците си, ние, белите, се заловихме да прегледаме и превържем ранените апачи. Вярно е, че при тази работа погледите ни срещнаха не само намръщени лица, но и някои от апачите направо ни се противяха. Те бяха твърде горди, за да приемат помощ от враговете си и предпочитаха да оставят раните си да кървят. Това обаче не събуди безпокойството ми, понеже за щастие раните им бяха леки.

След като приключихме с тази работа, ние се запитахме най-напред по какъв начин щяха да прекарат пленниците ни нощта. Исках доколкото бе възможно да облекча положението им. Но ето че Тангуа ме сряза:

- Тези кучета принадлежат на нас, а не на вас и само аз имам право да наредя какво ще става с тях!

- Е, и какво ще става? - попитах го аз.

- Бихме ги оставили живи, докато се върнем в селата си. Но тъй като искаме да нападнем техните поселища, а дотам пътят е дълъг, то няма да ги влачим дълго с нас. Всички ще бъдат вързани на кола на мъчението.

- Всички ли?

- Всички!

- Не ми се вярва.

- Как така?

- Ти просто се заблуждаваш.

- Защо?

- Защото преди малко каза, че апачите ви принадлежели. Това не е вярно.

- Не. Според законите на прерията пленникът принадлежи на онзи, който го е победил. Вземете си апачите, които сте победили. Нямам нищо против. Но онези, които хванахме ние, ни принадлежат.

- Уф, уф! Ама че си умен! Тогава може би искате да задържите също така Инчу-чуна и Винету?

- Разбира се.

- А ако Тангуа не ви разреши?

- Ще ни разрешиш!

Той говореше с враждебен тон. Аз му отговарях спокойно и твърдо. Сега Тангуа извади ножа си, заби го до дръжката в земята и очите му ме погледнаха с опасен блясък.

- Ако само докоснете някой апач с ръка, телата ви ще бъдат също като това място, от което стърчи дръжката на ножа ми. Тангуа каза. Хау!

Той говореше напълно сериозно. Въпреки това щях да му кажа, че нямам намерение да се оставя да бъда сплашен, ако Сам Хокинс не се бе показал достатъчно разумен да ми отправи един предупредителен поглед, който ме съветваше да запазя спокойствие и да бъда предпазлив. Затова предпочетох да замълча.

Завързаните апачи лежаха около огъня и най-простото и лесно нещо беше да ги оставим там, където щяха да бъдат надзиравани без особени усилия. Но Тангуа очевидно бе решил да ми покаже, че наистина гледа на тях като на своя собственост, с която може да разполага както си иска. Ето защо той даде заповед да ги завържат прави на околните дървета.

Заповедта му беше изпълнена, и то не много нежно, както всеки би могъл да се досети. Кайовите се показаха извънредно безпощадни хора, които се стараеха да причинят на пленниците си по възможност по-големи болки, но никой от апачите не издаде с нещо, че чувства болка. Най-грубо се отнасяха с вожда и сина му, чиито ремъци бяха стегнати толкова много, че телата им се подуха и посиняха.

Така никой от пленниците не можеше без чужда помощ да се освободи и избяга. Въпреки това Тангуа постави постове около лагера и нареди да се намерят конете на апачите, които сигурно бяха скрити някъде наоколо под надзора на неколцина пазачи.

Огънят ни беше разпален отново; той се намираше, както вече споменахме, на горния край на тревната ивица, която достигаше до водата. Ние бяхме налягали около него и се бяхме наговорили да не допускаме нито един кайова близо до нас, защото това можеше да отежни или дори да направи невъзможно освобождаването на Винету и на баща му. Но пък и кайовите нямаха намерение да се приближават до нас. Още от самото начало те не се държаха приятелски, а и моят разговор с вожда им едва ли можеше да ги настрои по-добре към нас. Студените и презрителни погледи, които ни отправяха, в никакъв случай не будеха у нас доверие и изобщо трябваше да бъдем радостни, ако ни се удадеше да се разделим с тях без спречкване.

Те запалиха на известно разстояние от нас по посока на саваната няколко огъня, около които се разположиха да лагеруват. Започнаха да разговарят помежду си, но не на обичайната смесица от индиански и английски думи, употребявана между бели и червенокожи, а на езика на своя народ. Не желаеха да разбираме разговора им, което беше неблагоприятен признак за нас. Те се считаха за господари на положението и по отношението си към нас приличаха на лъв, който търпеливо понася присъствието на някое кученце в клетката си.

Изпълнението на плана ни се усложняваше от обстоятелството, че само четирима души трябваше да знаят за него:

Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз. Не биваше да разкриваме тайната си пред другите, защото вероятно щяха да се обявят против намерението ни, щяха да се опитат да го осуетят, а може би щяха да ни издадат на кайовите. Те се бяха разположили наблизо и нагъсто около нас и ни оставаше само да се надяваме, че по-късно ще заспят. Понеже в случай на успех нямаше да може и дума да става за сън. Сам каза, че било уместно да подремнем сега. Налягахме на земята и въпреки душевната ми възбуда имах щастието скоро да заспя. Сам ме разбуди след известно време. Може би беше малко след полунощ. Поне така ми се струваше. Тогава не можех още да определям времето по положението на звездите. Нашите спътници спяха и огънят беше угаснал. Кайовите поддържаха само един огън, а останалите бяха оставили да догорят. Можехме да разговаряме, но, разбира се, съвсем тихо. Стоун и Паркър бяха също така будни.

- Преди всичко трябва да изберем двама души, които ще бъдат достатъчни, а и без това не бива и четиримата да се отдалечаваме оттук - прошепна ми Сам.

- Аз съм от двамата, които тръгват! - заявих твърдо.

- Охо, не бързай, драги господине! Излагаме живота си на опасност.

- Знам.

- Да.

- Прав си.

- Радвам се, че го признаваш. Затова мисля, че трябва да се откажеш от участие.

- И през ум не ми минава!

- Бъди разумен, сър! - помоли ме той. - Нека да отида с Дик!

- Не!

- Възможно е! Но днес ще ти докажа, че човек може да направи и нещо, от което не разбира. Достатъчно е да има само желанието.

- И сръчност, сър, сръчност! А точно това ти липсва. Тя трябва първо да е вродена, а след това да се упражнява. Липсва ти упражняването.

- Нека направим един опит.

- Опит ли ще правиш?

- Да.

- Знаеш ли дали Тангуа е заспал?

- Не.

- А за нас е много важно да знаем дали спи, нали, Сам?

- Не, това ще сторя аз.

- Ти? Защо?

- Това ще бъде лош опит.

- Ах, да! Но ако те забележат?

- Няма да е голяма работа, имам с какво да се оправдая:

ще кажа, че съм искал да се убедя дали постовете не са заспали.

- All right, така може. Но за какво ти е изобщо този опит?

- Необходим ми е, за да спечеля доверието ти. Струва ми се, че ако сполуча, няма повече да се противиш да ме вземеш, когато отиваш при Винету.

- Хмм! За това ще поговорим по-късно.

- Така да бъде! Значи сега мога да отида при вожда?

- Да. Но внимавай! Пипнат ли те, ще станат подозрителни, ако не веднага, то по-късно, в мига, щом Винету изчезне. Ще си помислят, че ти си го освободил.

- И няма много да се лъжат.

- Използвай всяко дърво и всеки храст за прикритие и избягвай местата, които са осветени от пламъците на огъня! Дръж се винаги на тъмно!

- Ще се държа на тъмно, Сам!

- Надявам се. Поне тридесетина кайови са все още будни, ако не се лъжа, и то без да смятаме постовете. Ако успееш да останеш незабелязан, ще те похваля и ще си помисля, че все пак някога, може би след десет години, от тебе може да стане уестман, макар че въпреки всички мои добри уроци засега си все още грийнхорн, такъв зелен и неопитен, какъвто не можеш намери на нито един панаир, хи-хи-хи-хи!

Натиках колкото се може по-надълбоко в пояса си ножа и револверите, за да не ги изгубя по пътя, и се отдалечих пълзешком от огъня. Сега, когато разказвам всичко това, съзнавам цялата отговорност, която тогава поех така лекомислено върху себе си, съзнавам дързостта на плана, който си бях предначертал. Защото аз нямах никакво намерение да се промъквам до Тангуа!

Не, аз бях обикнал Винету и исках да му докажа своята привързаност чрез някоя постъпка, при която рискувах живота си. Ето сега пред мен се откриваше чудесна възможност, тъй като имах намерение да го освободя. Но това трябваше да извърша самият аз! А Сам можеше да ми обърка сметките с неговите съмнения и колебания. Той имаше намерение да извърши с Дик Стоун онова, за което копнеех. Дори и да успеех сега да се добера успешно до Тангуа, можеше да се предположи, че Сам нямаше да се освободи от колебанието си. Затова ми беше хрумнала мисълта изобщо да не го моля повече. И така, нямах намерение да се промъквам до Тангуа, а исках да отида при Винету!

При това аз залагах не само собствения си живот на карти, но и живота на моите спътници. Ако ме заловяха при изпълнението на задачата ми, с мене и с тях беше свършено. И тогава съзнавах добре какво ме очаква, но младежкият ми жар за действуване не ме остави много-много да мисля. Бях чел за тайно промъкване и пълзене, а откакто се намирах в Дивия Запад, бях чувал доста често как става това. Сам ми беше обяснявал и показвал как трябва да се постъпва. Бях се упражнявал. Но не можеше да става и дума за онази сръчност, от която се нуждаех при сегашното си начинание. Това обаче не ми пречеше да вярвам твърдо в себе си и в успеха на моя план.

Бях легнал в тревата и се промъквах между храстите. От мястото, където се бяхме разположили, до двете дървета, на които бяха завързани Инчу-чуна и Винету, имаше едно разстояние От около петдесет крачки. Всъщност би трябвало да докосвам земята само с върховете на пръстите си и върховете на ботушите. За това обаче е необходима такава сила и издръжливост на пръстите на ръцете и краката, каквито могат да се придобият само след продължително упражняване. А то ми липсваше тогава. Ето защо пълзях на колене и лакти като някое четирикрако животно. Преди да сложа ръцете си на някое място, аз първо го опипвах, за да видя да не би там да се намира някое изсъхнало клонче, което можеше да се строши от тежестта на тялото ми и неминуемо да причини шум. Ако трябваше да се промъквам под или през клонки, аз ги заплитах предварително една о друга много внимателно, така че пред мен се откриваше свободен път. Това ставаше много бавно, но въпреки всичко напредвах.

Апачите бяха завързани за дърветата от двете страни на затревената ивица. Вождът и синът му се намираха от лявата страна, като се има предвид позицията на нашия лагер. Дърветата, на които бяха завързани, растяха на самия край на затревената открита площ, а на пет-шест стъпки пред тях седеше един индианец с лице към тях; той имаше задача да бди зорко над двамата вождове, защото те бяха много ценни за Тангуа. Това обстоятелство можеше значително да отежни изпълнението на задачата ми, а можеше и да я осуети; но вече си бях намислил по какъв начин бих могъл да отвлека вниманието на пазача, макар и за кратко време. За тази цел ми трябваха малки камъчета, но, изглежда, че наоколо не се намираха такива.

След като бях изминал около половината от пътя си, беше изтекъл повече от половин час. Помислете си, половин час за двадесет и пет крачки! Ето че забелязах малко встрани някакво светло петно. Пропълзях натам и за моя радост забелязах малка падинка, около половин метър широка, която беше изпълнена с пясък. Когато дъждовете са препълвали малката рекичка и езерото, водата е достигала чак дотук. Напълвала е падинката и е нанасяла на дъното й пясък. Натъпках бързо в джоба си шепа пясък и продължих да пълзя.

Отново измина около половин час, докато се добера най-сетне зад гърба на Винету и баща му. Намирах се на около четири крачки зад тях. Дърветата, на които ги бяха завързали прави, бяха по-тънки от човешко тяло. Нямаше да мога да се приближа напълно, ако за щастие около дънерите на тези дървета не растяха малки шумнати храсти, които ми се струваха достатъчно прикритие от пазача. Трябва да спомена още, че на няколко крачки встрани и назад от индианеца растеше бодлив храст, който играеше важна роля в моя план.

Промъкнах се най-напред съвсем близо зад гърба на Винету, където останах да лежа неподвижно няколко минути, за да наблюдавам пазача. Изглежда, че беше уморен, защото очите му бяха затворени, а когато от време на време ги отвореше, то ставаше по такъв начин, като че ли му беше необходимо голямо усилие. Това ми бе добре дошло.

Най-напред трябваше да разбера по какъв начин беше вързан Винету. Протегнах ръка и опипах предпазливо стеблото на дървото и краката му. Разбира се, Винету усети това. Опасявах се да не ме издаде с някое внезапно движение на главата си. Но не се случи нищо подобно. Той беше много хладнокръвен. Разбрах, че краката му бяха свързани при глезените един за друг, след което са били завързани за дървото с втори ремък. Следователно тук трябваше да употребя ножа си два пъти. После погледнах нагоре. При слабата и колеблива светлина от огъня видях, че ръцете му бяха извити назад и стегнати към дървото с един ремък. Беше необходимо само едно бързо рязване с ножа.

Сега ми хрумна нещо, за което не бях мислил преди. Очаквах, че щом освободя Винету от ремъците му и той веднага ще изчезне. А това щеше изведнъж да ме изложи на най-голяма опасност. Размислях и така, и иначе как бих могъл да предотвратя тази опасност, но не намирах изход. Просто трябваше да рискувам и ако апачът побегнеше веднага, реших и аз бързо да се спасявам.

Колко погрешно беше мнението ми за Винету! Познавах го още твърде слабо. Когато по-късно говорихме за освобождаването му, той ми разказа какви мисли са го вълнували тогава. Щом усетил ръката ми, той си помислил, че е някой апач. Вярно, че всички, които били с него, попаднали в плен, но съществувала възможността някой съгледвач или пратеник да се е движил по следите им, без те да са знаели за това; възможно е било да е бил изпратен от главния отряд, за да им донесе някакво известие. Винету веднага придобил увереността, че ще бъде свободен и зачакал да бъдат разрязани ремъците му с нож. Но решил на първо време да не променя положението си на дървото, защото в никакъв случай не искал да избяга без баща си, а и не искал с прибързаните си действия да изложи на опасност човека, който щял да го освободи.

Най-напред разрязах двата долни ремъка. Не можех да достигна горния от легнало положение. А дори и да можех, трябваше да внимавам, за да не нараня ръцете на Винету. Необходимо бе да се изправя. Това обаче ме излагаше на опасността да бъда забелязан от пазача. Пясъкът в джоба щеше да ми послужи, за да отвлека вниманието му. Наистина малки камъчета щяха да ми свършат по-добра работа. Бръкнах в джоба си, извадих малко пясък и го хвърлих покрай Винету и пазача към бодливия храст. Разнесе се шумолене. Индианецът се обърна и погледна внимателно към мястото, събудило подозрението му. Но скоро се успокои. Второто хвърляне го накара да се замисли. В храста можеше да бъде скрита някоя отровна змия. Той стана, отправи се към него и го огледа внимателно. Сега беше с гръб към нас. Светкавично се изправих и разрязах ремъка. В този момент ми направи впечатление великолепната коса на Винету, която бе вързана на главата му в шлемовидна прическа, след което се спускаше буйна и дълга върху плещите му. Бързо хванах с лявата си ръка малко кичурче коса, отрязах го с дясната и веднага се хвърлих на земята.

Защо постъпих така ли? За да разполагам в случай на нужда с доказателство, че съм освободил апача.

За моя радост Винету не направи никакво движение. Стоеше си както и преди. Навих косата му на колелце около двата си пръста и я прибрах. После пропълзях до Инчу-чуна и за-търсих ремъците му по същия начин. Беше завързан за дървото като Винету и остана също така неподвижен, когато усети ръката ми. Най-напред освободих краката му. След това ми се удаде пак по същия начин да отвлека вниманието на пазача, така че можах да освободя и ръцете на вожда от ремъците. И той беше предпазлив също като сина си и не направи никакво движение.

Изведнъж се сетих, че е по-добре да събера от земята падналите ремъци. Не беше необходимо кайовите да разберат по какъв начин са избягали пленниците им. Ако намереха ремъците, щяха да разберат, че са били прерязани, и тогава лесно можеха да ни заподозрат. И така събрах най-напред ремъците край Инчу-чуна, след което се върнах при Винету, където сторих същото, натъпках в джоба си предателските веществени доказателства и тръгнах да се връщам.

Трябваше да побързам. Щом двамата вождове изчезнеха, пазачът моментално щеше да вдигне тревога и тогава в никакъв случай не биваше да се намирам някъде наблизо. Затова най-напред пропълзях дълбоко навътре в храстите, докато можех да се изправя, без да се изложа на опасност. На това място закопах набързо предателските ремъци в земята, обърнах джоба си и изсипах пясъка. След това се запромъквах обратно към мястото, където лагерувахме; това ставаше сега по-бързо. Едва близо до лагера ни отново легнах на земята, за да измина малкото останало разстояние пълзешком.

Моите трима другари се бяха разтревожили за мене много. Когато легнах отново между тях, Сам ми пошепна:

- Започнахме почти да се страхуваме, сър! Знаеш ли колко дълго време те нямаше? Повече от два часа.

- Толкова. Половин час натам, половин насам и цял час останах да лежа близо до Тангуа - метнах ги аз.

- А защо ти трябваше да стоиш там толкова дълго?

- За да разбера добре дали вождът спи.

- И как разбра това?

- През цялото време непрекъснато го гледах и тъй като не се помръдна, можех да бъда сигурен, че е заспал.

- Аха, ах, добре! Чухте ли, Дик и Уил? За да разбере дали вождът е буден или не, той го е зяпал цял час, хи-хи-хи-хи! Той е и ще си остане грийнхорн, непоправим грийнхорн! А нямаш ли мозък в главата си, та не ти е хрумнало нещо по-умно? Сигурно си срещнал по пътя си малки парчета от клончета или кора, а?

- Разбира се - потвърдих аз.

- Тогава е било достатъчно само да хвърлиш отблизо към вожда едно такова парченце или пък малко пръст. Ако е бил буден, сигурно е щял да помръдне при този лек шум. Е, ти все пак си хвърлял, ако не се лъжа, но си хвърлял поглед след поглед, в продължение на цял час, хи-хи-хи-хи!

- И така да е. Но аз все пак успях в моя опит! - Докато говорех, бях отправил погледа си към двамата апачи и ги наблюдавах напрегнато. Чудех се, че все още стояха до дърветата, като че ли бяха вързани за тях. Можеха отдавна да избягат. Причината за тяхното бавене била следната: Винету мислел, че спасителят му го е освободил първи, след което е отишъл и при баща му, поради което очаквал някакъв знак от непознатия. Баща му предполагал същото, само че в обратния порядък. Инчу-чуна мислел, че човекът бил сега при Винету. След като обаче не последвал никакъв знак, Винету издебнал един момент, когато очите на пазача им отново се склопили, помръднал ръката си, за да покаже на баща си, че вече е свободен. Инчу-чуна му отвърнал със същия знак. Сега вече те знаели какво е положението и веднага изчезнали от местата си.