Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Що за човек сте, мистър Стоун! Как може да се радвате, че ще ви нападнат така прекрасно! Казвам ви, аз се радвам толкова малко на това нападение, че ще си плюя на петите!

- За да попаднете толкова по-сигурно в ръцете на апачите! - добави Дик Стоун с непоклатимо спокойствие. - Хич не мислете за такива неща, мистър Банкрофт! Не мога да не се радвам на това място, защото, ако то улеснява апачите да ни заловят, то след това на нас ще ни бъде още по-удобно да ги спипаме. Погледнете отвъд водната площ! Оттатък на склона сред дърветата са се скрили кайовите! Съгледвачите им седят по върховете на най-високите дървета и сигурно са забелязали нашето пристигане. Те ще забележат също така и появяването на апачите, защото отгоре погледите им достигат надалеч в саваната.

- Но - обади се главният инженер - каква ще ни е ползата в момента на нападението, че оттатък езерото сред дърветата се намират кайовите?

- Те ще се крият там само на първо време, защото иначе ще бъдат открити от разузнавачите на апачите - продължи да обяснява Дик. - Когато разузнавачите на неприятеля се върнат, тогава те ще слязат от височината и ще се присъединят към нас, като се скрият на полуострова, където няма да бъдат забелязани.

- А ако разузнавачите се промъкнат и дотам?

- Биха могли, но няма да им позволим.

- В такъв случай ще трябва да ги прогоните, а нали не биваше да се издаваме, че сме забелязали тяхното присъствие. Как ще обясните това противоречие, мистър Стоун?

- Много лесно. Наистина, ние трябва да се преструваме, че не подозираме нищо за тяхната близост и затова няма как да им забраним да стъпят на полуострова, ала ивицата земя, която го свързва със сушата, е широка само тридесет крачки и ние ще я препречим с конете си.

- Коне в ролята на барикада? Нима е възможно?

- Разбира се. Ще завържем там конете си за дърветата. После можем да бъдем уверени, че никой индианец няма да смее да се приближи до тях, защото те биха го издали с пръхтенето си. И така нека съгледвачите се приближат спокойно и се огледат наоколо. На полуострова те няма да стъпят. А щом се оттеглят, за да доведат останалите воини, ще пристигнат кайовите, както вече споменах, и ще се укрият на полуострова. После всички апачи ще се промъкнат до лагера ни и ще зачакат да заспим.

- А ако не искат да чакат толкова дълго? - прекъснах го аз. - В такъв случай няма да можем да се оттеглим!

- И в този случай не ни застрашава опасност - отвърна той, - понеже кайовите веднага биха ни се притекли на помощ.

- Но няма да мине без кръвопролитие, а нали точно това искахме да избегнем.

- Да, сър, ала тук на Запад няколко капки кръв нямат значение. Но не се безпокойте! Същите съображения ще възпрат апачите да ни нападнат, докато сме още будни. Те сигурно ще си кажат, че ние ще се защитаваме и макар че сме само двадесетина души, положително от техните хора ще паднат мнозина, преди да им се удаде да ни обезвредят. Не, те щадят кръвта и живота си също както и ние. Затова ще изчакат, докато легнем да спим, а ние пък ще оставим огъня бързо да изгасне и ще се оттеглим на полуострова.

- А какво ще правим дотогава? Можем ли да работим?

- Да. Само трябва в уречения час да сте тук.

- Тогава да не губим време. Елате, мешърс, нека свършим още малко работа!

Другите последваха подканата ми, въпреки че едва ли им беше до работа. Убеден съм, че всички биха офейкали с най-голямо удоволствие, но тогава работата ни щеше да остане непривършена и според договора в такъв случай никой нямаше да си получи парите. А те не искаха да ги загубят. Но и ако въпреки това някой се беше опитал да избяга, апачите бързо щяха да открият следите му. Не, всички разбираха, че тук сигурността им беше относително по-голяма и затова никой не избяга.

Аз също не можех да бъда безразличен към събитията, които ни очакваха. Бях изпаднал в едно такова състояние, което приличаше на трескавото напрежение на войниците преди сражение. Но това не беше страх, о, не, защото, ако става въпрос за страх, то трябваше да го изпитам по-скоро при срещата си с бизоните, а и после, когато нападнах мечката! Днес ставаше въпрос за хора! Точно това не ми даваше спокойствие. Не се боях толкова за собствения си живот. Все някак си щях да се защитя. Но Инчу-чуна и Винету! През последните дни бях мислил за Винету толкова много, че го чувствах вътрешно някак още по-близък. И странното е, както успях да разбера по-късно от него, че по това време и неговите мисли са били заети с моята личност така често, както и моите с него.

Дори и работата не бе в състояние да ме освободи от вътрешното ми безпокойство, но бях уверен, че то щеше да изчезне изведнъж в решителните мигове. Тъй като те неизбежно щяха да настъпят, аз започнах да ги очаквам дори с нетърпение. А те не бяха много далече, защото още рано следобед забелязахме Сам Хокинс, който се приближаваше към нас. Дребното човече беше видимо изморено, ала хитрите му очички сияеха весело над гъстата растителност, покрила долната част на лицето му.

- Всичко наред ли е? - попитах го аз. - Просто ти личи, че е така, драги Сам.

- Тъй ли? - засмя се той. - Но къде е написано? На носа ми или само във въображението ти?

- Какво ти въображение? Pshaw! Всеки, който ти види очите, ще каже същото без колебание.

- Значи моите очи ме издават. Добре, за в бъдеще ще знам. Но имаш право. Имах по-голям успех, отколкото можех да се надявам.

- Тогава си видял разузнавачите?

- Разузнавачите? Да съм ги видял? Много повече! Видях не само разузнавачите, а и целия отряд. И не само ги видях, ами ги и чух. Подслушах ги.

- Подслуша ли ги? Ах, казвай бързо тогава, какво успя да научиш!

- Не сега и не тук. Събери си нещата и се прибери в лагера! Идвам след тебе. Преди това се налага да отскоча до кайовите, за да им кажа какво съм научил и как трябва да се държат.

Той закрачи нагоре покрай езерото, стигна до потока, прескочи го и изчезна между дърветата в гората. Ние си събрахме партакешите и се прибрахме в лагера, където зачакахме връщането на Сам. Нито видяхме, нито чухме идването му - той изникна изведнъж между нас и каза надменно:

- Ето ме, господа! Нямате ли очи и уши? Вие можете да бъдете изненадани и от някой слон, чиито стъпки се чуват от четвърт час разстояние!

- Във всеки случай ти не се приближи като слон - засмях се аз.

- Прав си. Исках само да ви покажа как може да се приближите до хора, без те да ви забележат. Седяхте си спокойно и не разговаряхте. Бяхте съвсем тихи и кротки и все пак не чухте, че се промъквам насам. Ето така беше и вчера, когато припълзях близо до апачите.

- Хайде, Сам, разкажи ни!

- Well, сега ще научите как стана това. Но ще трябва да седна, защото съм много изморен. Краката ми са привикнали на ездата и сега отказват да ходят. А и по-изискано е да се числиш към конницата, отколкото към пехотата, ако не се лъжа. - Той седна близо до мене, огледа ни всички един по един с присвити очи и после кимна многозначително: - И така тази вечер започва танцът!

- Още тази вечер ли? - попитах аз, като едновременно се изненадах и зарадвах, защото вътрешно си бях пожелал всичко да се реши час по-скоро. - Добре, много добре!

- Хмм, изглежда, че имаш голямо желание да попаднеш в ръцете на апачите! - промърмори Сам подигравателно, но веднага обърна работата: - Но имаш право. Наистина това-е добре и аз също се радвам, че няма да бъдем повече в неизвестност. Не е много приятно да ти се налага да очакваш нещо, което може да свърши другояче, а не както си мислим.

- Другояче ли? - попитах аз. - Да не би да има нещо, което може да ни създаде главоболия?

- Ни най-малко. Дори обратното. Едва сега се убедих, че всичко ще мине добре. Но всеки опитен човек знае, че и от най-доброто дете по-късно може да излезе някой пропаднал скитник. Така е и със събитията. И най-чудесната работа може да се провали от някое непредвидено обстоятелство, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

- Но ние няма защо да се опасяваме от подобно нещо, нали?

- Не. След всичко, което чух, успехът ни е сигурен.

- Какво чу? Разкажи ни най-после!

- Полека, полека, млади господине! Всяко нещо по реда си! Сега не мога да ви съобщя какво съм чул, защото по-напред трябва да знаете какво се случи преди това. Тръгнах още докато валеше здравата. Не беше нужно да чакам спирането на дъжда, защото той не може да проникне през дрехата ми, дори и най-проливният дъжд не може - хи-хи-хи-хи! Стигнах почти до онова място, където бяхме на лагер, когато при нас дойдоха двамата апачи. Но там трябваше да се скрия, защото видях трима червенокожи, които душеха наоколо. Това са разузнавачи на апачите, помислих си аз, и няма да продължат, защото им е наредено да стигнат само до това място. Така и излезе. Те претърсиха околността, без да открият следите ми, след което седнаха под дърветата, защото на открито беше много мокро. Така прекараха около два часа в чакане. И аз се бях разположил под едно дърво и чаках два часа. Нали трябваше да разбера какво щеше да стане! По едно време се зададе отряд конници - всички бяха покрили лицата си с цветовете на войната. Веднага ги разпознах: Инчу-чуна и Винету с техните апачи.

- Колко бяха на брой?

- Тъкмо толкова, колкото бях предположил. Преброих около петдесет души. Съгледвачите излязоха изпод дърветата и докладваха на двамата вождове. След това те отново трябваше да избързат напред, а отрядът ги последва бавно. Вие, джентълмени, можете да си представите, че Сам Хокинс тръгна след тях. Дъждът беше заличил всякакви следи, но забитите от вас колчета в земята си бяха все още там и служеха като пътепоказатели. Как ми се иска през целия си живот да имам пред себе си все толкова ясни следи! Но апачите трябваше да бъдат много предпазливи, защото очакваха да ни видят зад всеки храсталак, така че напредваха много бавно. Вършеха всичко много хитро и предпазливо. Бяха чудесно обучени и просто ми доставяха огромно удоволствие. Инчу-чуна е прекрасен воин, а и Винету не му отстъпва. И най-малкото им движение беше добре пресметнато. Не проговаряха нито дума. Разбираха се само със знаци. На две мили от мястото, където ги видях най-напред, ги завари нощта. Там слязоха от конете си, завързаха ги за колчета и изчезнаха в гората, където мислеха да лагеруват до настъпване на утрото.

- И там ли ги подслуша? - попитах аз.

- Да. Те са умни воини и не запалиха огън, а понеже и Сам Хокинс е умен като тях, си помисли, че така не биха го забелязали много лесно. Затова и аз навлязох между дърветата и запълзях на собствения си корем, тъй като нямах друг на разположение. Продължих, докато се приближих до тях толкова, че успях да чуя всичко, каквото говореха.

- А разбра ли всичко?

- Излишен въпрос! Нали чух всичко каквото се говореше!

- Исках да попитам дали те си служеха с онази неразбираема смесица от индиански и английски думи?

- С нищо не си служеха, ами разговаряха помежду си, ако не се лъжа, и то на наречието на индианците мескалеро, което разбирам горе-долу. Промъкнах се още малко напред, докато се озовах съвсем близо до двамата вождове. Те разменяха от време на време по индиански маниер няколко думи, които обаче са богати на съдържание. Научих достатъчно и знам какво трябва да правим.

- Хайде, тогава изстреляй патроните си! - подканих го аз, защото той отново направи пауза.

- Тогава се поотдръпни, сър - усмихна се Сам, - за да не те улучи някой мой изстрел! Впрочем те наистина искат да ни заловят живи.

- Значи няма да ни убиват?

- А-а, ще ни поубият, но не веднага! Искат най-напред да ни пленят живи и здрави, след което ще ни закарат в селата на мескалеросите край Рио Пекос, където ще бъдем завързани за коловете на мъчението и живи изпечени. Е, също както ние хващаме живи шарани, носим си ги в къщи, слагаме ги във вода и ги храним, за да ги сварим после с най-различни подправки. Ама чудя се какво ли ще бъде месото на стария Сам, особено ако ме сложат в тигана с ловната ми дреха, хи-хи-хи-хи!

Той се разсмя по своя тих и особен начин, след което продължи:

- Особено са хвърлили око на мистър Ратлър, който е седнал между вас с такова нямо възхищение и ме е зяпнал с толкова блажено изражение, като че ли раят с всичките си наслади очаква само него. Да, мистър Ратлър, надробил си си такава попара, каквато аз не бих желал да сърбам. Ще бъдеш набучен на копия, на кол, ще бъдеш отровен, наръган с ножове, застрелян, ще ти разтегнат крайниците, ще те обесят; изтезанията ще бъдат добре подредени и постепенно приложени, за да останеш жив колкото се може по-дълго време й да имаш възможността изцяло да изпиташ всички тези мъки и начини за умъртвяване. И ако накрая въпреки това все още не си умрял, ще те погребат жив заедно със застреляния от теб Клеки-петра.

- Небеса! Така ли казаха? - простена Ратлър, чието лице стана смъртно бледо от ужас.

- Разбира се! И си го заслужил. Не мога да ти помогна. Само ти пожелавам, когато вече преминеш през всички тези начини на умъртвяване, никога повече да не извършваш подобна долна и безчестна постъпка. Но мисля, че няма и да имаш кураж. Трупът на Клеки-петра е предаден на жреца, който ще го отнесе в Дома му. Сигурно знаете, че червенокожите умеят с различни средства да запазват труповете дълго време. Виждал съм мумии на индиански деца, които дори след повече от един век изглеждат толкова запазени и естествени, като че ли са умрели преди един ден. Ако апачите ни пленят всичките, ще ни разрешат удоволствието да видим как от живия мистър Ратлър ще направят подобна мумия.

- Няма да остана тук! - извика Ратлър, обзет от ужас. - Ще се махна. Няма да ме пипнат!

Той се накани да скочи, обаче Сам Хокинс го дръпна бързо пак на земята и предупреди:

- Нито крачка настрани от това място, ако ти е мил животът! Казвам ти, че може би вече апачите са обградили цялата околност. Ще се напъхаш право в ръцете им.

- Така ли мислиш, Сам?- попитах аз.

- Да. Това не е празна заплаха, а имам всички основания да вярвам в онова, което казвам. И в едно друго отношение не съм се излъгал. Апачите наистина са потеглили вече в боен поход срещу кайовите, и то с цяла армия, към която ще се присъединят двамата вождове, щом като свършат тук с нас. Само така е било възможно да се озоват толкова бързо пак при нас. Не е било необходимо да се връщат до селата си, за да съберат воини срещу нас, защото по пътя си са срещнали племената, тръгнали срещу кайовите; предали са трупа на Клеки-петра на жреца и неколцина други индианци, за да го пренесат до селото, и са си избрали петдесет добри ездачи, за да ни заловят.

- Къде се намират отрядите, които са тръгнали срещу кайовите?

- Не знам. Не казаха нито дума. Но това може да ни е , съвсем безразлично, ако не се лъжа.

Тук обаче дребосъкът Сам се лъжеше страшно много. За нас съвсем не беше безразлично къде се намираха тези многобройни отряди. Но твърде скоро научихме къде са били. Сега Сам продължи да разказва:

- След като бях чул достатъчно, можех веднага да се върна при вас; но през нощта човек много трудно заличава следите си. Възможно беше рано сутринта да ги открият, а освен това много ми се искаше да наблюдавам апачите и сутринта. Ето защо останах скрит в гората през цялата нощ и тръгнах едва след като бяха потеглили и те. Следвах ги на около шест мили оттук, след което по обиколен път се върнах незабелязано при вас. Е, сега знаете всичко, каквото мога да ви кажа.

- Значи апачите не са те забелязали?

- Не.

- Но нали каза, че искаш да им се покажеш...

Сам беше прекъснат от трикратния крясък на орел.

- Това са съгледвачите на кайовите- каза той. - Настанили са се наоколо по върховете на дърветата. Казах им да ми дадат знак, когато забележат апачите в прерията. Ела! Да видим доколко можеш да разчиташ на очите си!

Тази подкана беше отправена към мене. Той се надигна и тръгна, а аз взех пушката си и го последвах.

- Чакай! - махна с ръка той. - Остави пушката тук! Наистина уестманът не[бива никога да се отделя от пушката си, но тук правилото си има] изключение, защото трябва да се преструваме, че не подозираме никаква опасност. Ще се правим, че събираме дърва за огън. По това апачите ще си извадят заключението, че ние-ще останем тази нощ да лагеруваме тук, а това е изгодно за нас.

Отправихме се бавно и привидно безгрижно между дърветата и храсталаците към откритата тревна ивица и оттам към саваната. Започнахме да събираме покрай храсталаците съчки, като скришом се оглеждахме да зърнем апачите. В случай че някои от тях се намираха наблизо, то те трябваше да се крият из отделните храсти, които бяха пръснати на по-голямо или по-малко разстояние из саваната.

- Видя ли някого? - прошепнах на Сам след известно време.

- Не - отвърна ми той тихо.

- И аз не виждам.

Напрягахме зрението си колкото можехме, ала не забелязахме нищо. И все пак по-късно научих от Винету, че той е лежал зад един храст най-много на петдесет крачки от нас и ни е наблюдавал. Не е достатъчно да имаш само остро зрение;

очите трябва да се упражняват, а по онова време това липсваше на зрението ми. Сега бих открил Винету веднага, пък макар и само по комарите, които, привлечени от него, кръжаха около храста в много по-голям брой, отколкото където и да било наоколо.

И така ние се върнахме при другите, без да свършим нищо, и започнахме да събираме заедно с останалите дърва за лагерния огън. Насъбрахме повече, отколкото ни бяха необходими.

- Така е добре - обади се Сам. - Трябва да приготвим куп дърва и за апачите. Когато решат да ни заловят и забележат, че сме изчезна.(tm), хубаво е веднага да могат да накладат огън.

Скоро се стъмни. Сам, като най-опитния от нас, се скри най-отпред, на края на тревната ивица, където започваше саваната. Искаше да забележи приближаването на съгледвачите, което щеше неминуемо да последва, тъй като те трябваше да разузнаят разположението на лагера ни. Огънят беше запален и пламъците му осветиха тревната ивица и част от саваната. Апачите сигурно щяха да ни помислят за твърде непредпазливи и неопитни, защото големият огън можеше лесно да послужи на всеки неприятел да открие отдалече лагера ни.

ВИНЕТУ В ПЛЕН

Бяха изминали може би три часа откакто се беше стъмнило, когато Сам се завърна безшумно като сянка.

- Разузнавачите идват - съобщи ни той тихо, - двама души са, един от тази страна и един от онази. Чух ги и дори ги видях.

Следователно те се приближаваха към нас от двете страни на тревната ивица, като се прикриваха в сенките на храстите. Сам седна при нас и веднага ни забърбори на висок глас за първото нещо, което му хрумна в този момент. Започнахме да му отговаряме и така се завърза оживен разговор, който имаше за цел да приспи бдителността на разузнавачите. Въпреки че знаехме, че те са тук и ни наблюдават зорко, всеки от нас се пазеше да отправи към храстите макар и един-единствен подозрителен поглед.

Сега най-важното беше да разберем кога ще се отдалечат. Нямаше да можем нито да ги чуем, нито да ги видим, а от момента на тяхното оттегляне не биваше да губим нито минута, защото можеше да се очаква с положителност, че скоро след това целият отряд щеше да приближи огъня пълзешком. В същото време кайовите трябваше да заемат полуострова. Затова беше може би най-добре да не чакаме, докато разузнавачите се отдалечат по собствена воля, а да ги принудим да сторят това.

Ето защо Сам се изправи и се престори, че тръгва да търси още дърва. Той навлезе от едната страна в храстите, а Дик Стоун направи абсолютно същото от другата страна. Сега можехме да бъдем сигурни, че съгледвачите бяха пропълзели обратно. Сам сложи двете си ръце на устата и изкряка три пъти като жаба. Това беше сигналът за идването на кайовите. Крякането на жаба не можеше да събуди подозрения, тъй като се намирахме край водна площ. После Сам отново се промъкна до наблюдателния си пост, за да може да ни съобщи за приближаването на неприятеля.

Едва бяха изминали две минути от даването на сигнала и сенките на кайовите се замяркаха една след друга, като образуваха дълга върволица от двеста воини. Не бяха чакали в гората, а се бяха придвижили предварително до потока, за да могат по-бързо да се озоват при нас, след като чуят сигнала. Промъкваха се като змии в сенките на нашите гърбове и се отправяха към полуострова. Това ставаше толкова сръчно и бързо, че последният от тях мина покрай нас след не повече от три минути.

Сега зачакахме връщането на Сам. Той дойде и ни прошепна:

- Приближават се, и то пак откъм двете страни, както успях да чуя. Не слагайте повече дърва в огъня! Трябва да направим така, че при угасването му да остане само шепа жар, с която червенокожите да могат бързо да го запалят отново.

Натрупахме останалия запас от дърва около огъня така, че жаравата да не може после да издаде с отблясъка си преждевременно нашето изчезване. След като и това беше готово, всеки един от нас трябваше да стане повече или по-малко артист. Знаехме, че съвсем близо до нас има петдесет апачи, и въпреки това не биваше с нищо да се издаваме. Следващите мигове бяха изключително важни. Смятахме, че те ще изчакат, докато заспим. Но какво щеше да стане, ако ни нападнеха по-рано? Тогава ние наистина можехме да разчитаме на помощта на двеста кайови, но щеше да се завърже битка, щеше да се пролее кръв, а това можеше да струва живота на някои от нас. Решителният миг беше настанал и стана така, както предварително си знаех. Бях толкова спокоен, като че ли предстоеше да изиграя една партия шах или домино. Извънредно интересно беше да наблюдавам другите. Ратлър се беше проснал на земята с лице надолу и се преструваше, че спи. Смъртен страх го беше сграбчил за гърлото с ледено студените си ръце. Неговите "прочути уестмани" се гледаха втренчено един друг, а лицата им бяха пребледнели и издаваха ужаса им. Можеха да изговарят само отделни думи, но все пак трябваше да участват в разговора ни. Дик Стоун и Уил Паркър се бяха разположили така спокойно и удобно, като че ли в целия свят нямаше нито един апач. Сам Хокинс разказваше непрекъснато смехории и аз се смеех колкото се може по-весело.

След като по такъв начин измина около половин час, ние се убедихме, че нападението ще последва едва след като заспим, иначе щяхме да бъдем вече отдавна нападнати. Пламъците на огъня бяха намалели значително и аз счетох за уместно да не отлагаме повече развръзката. Затова се прозях и протегнах няколко пъти.

- Уморен съм и ми се спи. Не ти ли се спи и на тебе, Сам?

- Нямам нищо против. Ще последвам примера ти - отвърна той. - Огънят изгасва. Лека нощ!

- Лека нощ! - казаха също Стоун и Паркър. След това се отдалечихме повечко от огъня и се изтегнахме в тревата.

Пламъците ставаха все по-малки и по-малки, докато най-сетне угаснаха съвсем. Остана да искри само жаравата. Светлината й обаче не можеше да достигне до нас поради натрупаните наоколо дърва. Всички лежахме в абсолютна тъмнина. Беше дошъл моментът да се измъкнем на сигурно място. Протегнах ръка за пушката си и започнах бавно да се оттеглям назад. Сам пълзеше до мене, а другите ни следваха. Ако някой причинеше и най-малкия шум, бях готов да накарам кой да е от конете, покрай които минавахме, да направи няколко стъпки насам-натам, за да не събудим подозрението на индианците. Всички успяха да се доберат до кайовите, които дебнеха готови за нападение като кръвожадни пантери.

- Сам - прошепнах аз, - ако двамата вождове наистина трябва да бъдат пощадени, не бива да допускаме нито един кайова да се приближи до тях. Съгласен ли си?

- Да.

- Аз ще се заема с Винету. Ти, Стоун и Паркър ще се нахвърлите върху Инчу-чуна.

- Вярна е. Ще използвам юмручния си удар и ще се справя бързо с Винету. Но вие тримата трябва да сте заедно, за да не може баща му да се съпротивлява, защото, ако му оставим време и пространство да се защитава, това може да доведе до нараняването му или дори до неговата смърт.