Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Да, опитът ти сполучи - кимна Сам Хокинс. - Наблюдава вожда един цял-целеничък час, без да бъдеш заловен.

- Следователно сега можеш да ми имаш доверие и да ми вярваш, че ще успея да стигна до Винету, без да направя някоя глупост.

- Хмм! Мислиш ли, че ще освободиш двамата червенокожи, като ги зяпаш?

- Не. Ще прережем ремъците им.

- Казваш го, като че ли е много лесно, не виждаш ли, че пред тях седи един пазач?

- Виждам го много добре.

- И той прави като тебе. Прострелва ги с погледите си. Не си узрял още да ги измъкнеш въпреки бдителността му. Това е толкова трудна работа, че не знам дали ще ми се удаде и на мене. Погледни натам, сър! Самото промъкване дотам е истинско майсторско изпълнение, а дори и когато си стигнал щастливо до тях, тогава... Good heavens! Но какво става?

Той беше отправил погледа си към апачите и изведнъж млъкна, защото точно в този момент те изчезнаха от дърветата. Престорих се, че нищо не съм забелязал.

- Какво иМа? - пошепнах аз. - Защо млъкна?

- Защо? Защото ... защото ... да, истина ли е или се лъжа?

Той потърка очите си и беше направо ужасен.

- Да, good luck, наистина! Дик, Уил, я погледнете, виждате ли все още Винету и Инчу-чуна?

Те се обърнаха към мястото, където бяха двамата апачи, и тъкмо се канеха да дадат израз на удивлението си, когато пазачът скочи, защото също бе забелязал липсата на пленниците, опули се срещу двете дървета и нададе силен пронизителен вик. Това разбуди всички спящи. Пазачът им съобщи със силни крясъци за невероятното събитие на техния език, от което аз нищо не разбрах; после започна невъобразим шум.

Всичко живо се завтече към дърветата; белите също. Последвах ги, защото трябваше да се преструвам, че съм също така изненадан.

Повече от двеста души се тълпяха около мястото, където бегълците бяха стояли само преди няколко мига. При това се разнасяха такива крясъци и гневен вой, които съвсем ясно ми показваха какво ме очакваше, ако истината излезеше на бял свят. Най-сетне Тангуа заповяда на всички да млъкнат и даде няколко нареждания, след което поне половината от хората му се отдалечиха бързо, за да се разпръснат из саваната и да търсят бегълците въпреки тъмнината, вождът беше побеснял от яд. Той стовари юмрука си в лицето на виновния пазач, откъсна медицинската торбичка от ремъка около врата му и я стъпка с краката си. С това този нещастник бе обявен за човек, изгубил честта си.

Не бива въз основа на думата "медицинска" да се мисли, че в случая се касае за някакво лечебно средство. Думата "медицинска торбичка" е започнала да се употребява от индианците едва след като са влезли в допир с белите. Лечебните средства на бледоликите са им били неизвестни и те са смятали действието им като последствие от някаква магия, смятали са го за тайна, свързана със свръхестественото. Оттогава червенокожите употребяват думата "медицина" във всички случаи, когато смятат, че си имат работа с някаква магия или явление, произлизащо от някаква висша воля и влияние. Всяко племе си има специална дума за това понятие, дума, която принадлежи на съответното наречие. Така например манданите употребяват думата "хопенеш", индианците тускарора употребяват думата "иуну квет", чернокраките - думата "на това", сиусите - "вакон", а арикарите - думата "варути".

Всеки възмъжал индианец, всеки воин притежава "медицинска торбичка" (амулет). Младежът, който се подготвя да бъде приет сред мъжете, сред воините, напуска за известно време семейството си и се усамотява на някое място. Там пости и гладува, а често престава да пие и вода. Той размисля над своите надежди, планове и желания. Голямото напрежение на духа му, свързано с телесните лишения, го пренасят в едно трескаво състояние, така че накрая той вече не може да различи съновиденията от действителността. Струва му се, че получава тайни висши указания. Сънят става за него небесно откровение. В такова състояние той изчаква, докато в съзнанието му изплува (пък макар и насън) някакъв предмет и този първопоявил се предмет остава за него свещен за цял живот; това е неговата "медицина", неговият амулет. Ако например му се е привидял прилеп, той не намира покой, докато не хване един прилеп. След това се завръща с него при племето си и го дава на "медика", жреца, който го приготвя, както повеляват традициите. Така вече прилепът намира място в "медицинската торбичка" и става най-скъпата собственост за индианеца. И ако някога я изгуби, той губи честта си. Такъв нещастник може да възстанови честта си само когато убие някой прочут неприятел и вземе неговия амулет. Той става негова собственост.

И така, можете да си представите как беше наказан пазачът, след като амулетът му беше откъснат и смачкан. Той не пророни нито дума, за да се извини или протестира, а нарами пушката си и изчезна между дърветата. От днес нататък той беше мъртъв за племето си; можеше да бъде приет от съплеменниците си само при горепосочения случай.

Но гневът на вожда не се насочи единствено срещу пазача, а и срещу мене. Той се приближи и ми кресна:

- Нали искаше да имаш тези две кучета! Тичай след тях и ги залови пак!

Опитах се да се отвърна от него, без да му отговоря, но той ме хвана за ръката.

- Чу ли какво ти заповяда Тангуа? Трябва да ги преследваш!

С рязко движение го отърсих от себе си.

- Нима можеш да ми заповядваш?

- Да, защото Тангуа е вожд на този лагер и вие трябва да ми се подчинявате!

Тогава аз извадих тенекиената кутийка от джоба си и го заплаших:

- Искаш ли да ти отговоря както трябва и да те пратя във въздуха заедно с всичките ти воини? Ако кажеш още една дума, която не ми харесва, ще ви унищожа всички с този амулет!

Бях любопитен да видя дали моят евтин номер ще има очакваното въздействие. Да, той подейства, и то как! Тангуа отстъпи далеч назад и извика:

- Уф, уф! Запази амулета за себе си и бъди куче като всички апачи!

Това беше обида, каквато не бих приел така спокойно, ако не трябваше да се съобразявам с неговата възбуда и с голямото числено превъзходство на хората му. Ние, белите, се завърнахме на мястото, където бяхме преди, и започнахме да разговаряме за случилото се, без някой да може да отгатне истината. Аз премълчах станалото не само пред другите, но и пред Сам, Дик и Уил. Доставяше ми тайно удоволствие да държа в ръцете си обяснението за загадъчната случка, докато останалите го търсеха така разгорещено, но напразно. Кичурчето коса от Винету остана у мен и аз го носех през време на всички мои пътешествия като талисман; то е у мен и до ден-днешен.
10.

БЪРЗИЯ НОЖ

Когато настъпи денят, нашият пост ни разбуди. Видяхме, че кайовите отново се бяха заловили да търсят конете на апачите, както и да открият следите на избягалите пленници, защото през нощта не бяха намерили нищо. Най-сетне те се натъкнаха на следите от двамата бегълци и ги последваха: дирята водеше до мястото, където апачите бяха оставили конете си. Инчу-чуна и Винету бяха избягали на коне заедно с пазачите, но не бяха взели нито един от останалите коне. Когато научихме всичко това, Тангуа изпадна в страшен гняв, понеже разбра какви неприятности щеше да си има, само защото не беше успял по-рано да открие конете на апачите заедно с техните пазачи. Сам обаче направи една от типичните за него лукави физиономии и ме попита:

- Можеш ли да се сетиш защо Инчу-чуна и Винету са оставили другите коне?

- Да. Това изобщо не е никак трудно.

- Охо! Един такъв грийнхорн като тебе не бива да си въобразява, че чистата случайност ще му помогне веднага от пръв път да отгатне истинската причина. За да се отговори на моя въпрос, е необходим житейски опит.

- Имам го.

- Ти ли? Опит? Бих желал да знам откъде ли си го събрал! Или може би ти ще ми кажеш?

- Защо не. Опита, който имам предвид, съм го събрал от книгите.

- Пак твоите книги! Може понякога да имаш щастието да използваш тук нещо от прочетеното, но не бива след това веднага да си мислиш че си сърбал мъдростта с някоя голяма лъжица. Ей сега ще ти докажа, че не знаеш нищо, ама нищичко. И така, защо бегълците са взели само собствените си коне, а са оставили конете на останалите пленници?

- Може би тъкмо заради самите пленници.

- Ах. В какъв смисъл?

- Защото тези хора ще имат голяма нужда от конете си.

- Така ли мислиш? Та как могат пленници да имат нужда от коне?

Не се чувствах ни най-малко засегнат от начина, по който ме разпитваше. Това си му беше просто в характера.

- Има две възможности - обясних аз. - Възможно е Инчу-чуна и Винету скоро да се върнат начело на достатъчно многобройна група апачи, за да освободят пленниците. Защо ще им е необходимо тогава да взимат конете със себе си, а после пак да ги връщат? Втората възможност е кайовите да не дочакат идването на апачите и да напуснат този район заедно с пленниците си. В такъв случай победените ще бъдат в по-леко положение, защото ще могат да яздят. Тогава пренасянето им няма да бъде толкова трудно и апачите ще могат да се надяват, че кайовите ще ги откарат в селата си, а по пътя те могат да бъдат освободени. Но ако пленниците нямаха коне и трябваше да вървят пеша, кайовите много лесно можеха да решат да си спестят трудното и продължително прехвърляне на пленниците, като ги убият веднага тук на място.

- Хмм! Разсъжденията ти наистина не са чак дотам глупави, колкото би могло да се очаква, ако се съди по лицето ти. Но ти все пак пропускаш и една трета възможност. Не е изключено кайовите да убият пленниците си, въпреки че имат конете на разположение.

- Не, това няма да стане.

- Няма ли? Сър, как може да мислиш за нещо че няма да стане, когато Сам Хокинс е казал, че е много вероятно да стане?

- Защото, изглежда, че този Сам Хокинс е забравил, че аз съм тук.

- Ах, ти си тук? Нима? Сигурно смяташ многоуважаемото си присъствие за изключително, ако не и за потресаващо събитие?

- Не. Исках само да кажа, че докато съм тук и мога да сторя нещо за пленниците, те няма да бъдат убити.

- Няма да бъдат убити ли? Ама че важен човек си бил, хи-хи-хи-хи-! Кайовите са двеста души, а ти, един едничък грийнхорн, искаш да им попречиш да вършат каквото решат?!

- Надявам се, че няма да бъда сам.

- Така ли? А на кого още разчиташ?

- На тебе Сам, също и на Дик Стоун, и на Уил Паркър. Във вас имам най-голямо доверие и мисля, че вие сериозно ще се противопоставите на едно такова масово убийство.

- Тъй! Значи имаш все пак доверие в нас! Много съм ти признателен за това, защото наистина не е малко нещо да се ползваш от доверието на един такъв човек. Направо започвам да се възгордявам, ако не се лъжа!

- Сам, говоря сериозно и нямам намерение да се шегувам с тази работа. Когато се отнася до живота на толкова хора, всяка шега е неуместна.

Тогава очичките му пробляснаха подигравателно и той каза:

- Bounce! Значи наистина говориш сериозно? Е, тогава, разбира се, че трябва да променя държането си. Но всъщност как си представяш тази работа, а? На другите не можем да разчитаме. Следователно сме само четирима, които при дадени обстоятелства ще трябва да се счепкат с двеста кайови. Нима мислиш, че това би могло да свърши добре за нас?

- Не се интересувам за края. Няма да търпя в мое присъствие да се извърши такова клане.

- Тогава то въпреки всичко ще се извърши, но само с тази разлика, че ще пречукат и тебе. Или се уповаваш на новото си име "Олд Шетърхенд"? Да не мислиш, че ще можеш да пратиш на земята с юмруците си двеста червенокожи воини?

- Глупости! Не съм си дал аз самият това име, а и добре знам, че ние четиримата не можем да се мерим с двеста души. Но нима е абсолютно необходимо да употребяваме сила? Често хитростта помага много повече.

- Така ли? И това ли си го чел?

- Да.

- Добре! - отвърнах аз с досада. - Виждам, че не мога да разчитам на тебе и ако ме принудят, ще действам сам.

- За бога, сър, само не прави глупости! - прекъсна ме бързо Сам. - Не бива нищо да предприемаш сам, а винаги когато правиш нещо, трябва да се съобразяваш с нас. Съвсем не исках да кажа, че в случай на нужда няма да се заема с апачите, но никога не е било в характера ми да минавам с главата си през най-дебелите стени. Зидовете винаги излизат по-здрави от главите.

- А аз още по-малко исках да кажа, че ще се залавям с невъзможни неща. Сега ние още не знаем какво са решили да правят кайовите с пленниците си и затова не трябва отсега да се измъчваме с такива грижи. Ако по-късно се видим принудени да действаме, сигурно все ще намерим някакъв изход.

Сам Хокинс гледаше замислено пред себе си.

- Възможно е, но един предпазлив човек не може да разчита на това. Дали ще се намери някакъв изход - остава винаги несигурно. А ние си имаме работа с точно определен въпрос: Какво ще правим, ако кайовите решат да избият апачите? ;

- Няма да го допуснем - подчертах аз.

- Това още нищо не решава. Няма да го допуснем! Я се изразявай по-ясно!

- Ще протестираме.

- Няма да имаме никакъв успех.

- Тогава ще принудя вожда да постъпи според волята ми.

- А как?

- И ще го промушиш ли?

- Ако не ми се подчини - да.

- The devil, ама че луда глава! - извика малкият ловец изплашено. - Наистина може да се очаква такова нещо от тебе!

- Уверявам те, че ще го направя!

- Но това е... това е... - Той млъкна. Изплашеният и загрижен израз на лицето му постепенно изчезна и и най-после той продължи: - Тази идея съвсем не е толкова лоша! Да опреш ножа си в гърлото на вожда е може би единственият изход при това положение, за да го принудим на отстъпки. Наистина било вярно, че понякога и грийнхорнът можел да има едно така наречено малко хрумване. Ще го използуваме.

Той искаше да продължи, но Банкрофт се приближи до нас и ме подкани да се заловя за работа. Главният инженер имаше право. Не трябваше да губим нито час, а да се опитаме да завършим измерванията си, преди Инчу-чуна и Винету да се върнат с воините си.

До обед работихме непрекъснато и трескаво. Ето че Сам Хокинс дойде при мене и изръмжа:

- За съжаление трябва да ти прекъсна работата, сър, защото изглежда, че кайовите са решили да правят нещо с пленниците си.

- Нещо ли? Това е много неопределено. Не знаеш ли какво?

- Мога да предположа, ако не се лъжа. Канят се да ги умъртвят на кола на мъчението.

- Кога? По-късно или скоро?

- Разбира се, че скоро. Иначе нямаше да идвам сега при тебе. Започнаха приготовления, от които си правя заключение, че апачите ще бъдат измъчвани в най-скоро време.

- Къде е вождът?

- Сред воините си.

- Тогава трябва да го подмамим настрана. Ще се заемеш ли с това, Сам

- Да. Но как?

Хвърлих изпитателен поглед към лагера. И кайовите не се намираха вече на мястото, на което лагерувахме вчера. Бяха ни последвали по време на измервателните ни работи и сега се бяха разположили в края на малка горичка сред прерията. Ратлър с хората си беше при тях, а Сам се беше навъртал досега наоколо, за да може да ги наблюдава; в същото време Стоун и Паркър бяха останали при нас. Между червенокожите и мястото, където се намирах в момента, растяха храсти, които бяха добре дошли в случая, защото не позволяваха на кайовите да виждат какво става при нас. Предложих на Сам:

- Кажи му просто, че имам да му съобщавам нещо, но не мога да си зарежа работата! Сигурно ще дойде.

- Да се надяваме. Но ако вземе неколцина от хората си?

- Ще ги предоставя на тебе, на Стоун и на Паркър. С него ще се заема аз. Пригответе си ремъци, за да може да ги вържете! Трябва да свършим тази работа бързо, но по възможност спокойно.

- Well! Не знам дали това, което си намислил да вършиш, е правилно, но тъй като междувременно не ми идва нищо по-добро наум, нека бъде така. Рискуваме живота си. И понеже нямам желание да умирам, ми се струва, че все пак ще успеем да се отървем сравнително леко, хи-хи-хи-хи!

Като се смееше по своя типичен начин, тихичко, като че ли на себе си, той се отдалечи. Моите колеги работеха наблизо, но въпреки това не успяха да чуят разговора ни. Смятах за излишно да им казвам какво мисля да правя, понеже бях убеден, че щяха да ми попречат да изпълня плана си. За тях животът им беше много по-ценен от живота на пленените апачи.

Твърде добре схващах колко много рискувам в случая. Имах ли право да въвлека в тази опасност Дик Стоун и Уил Паркър, без предварително да съм им съобщил? Не. Попитах ги дали желаят да останат извън играта. Отговорът им беше такъв, какъвто очаквах.

- А ти какво си мислиш, сър! - извика Дик Стоун възмутено. - Да не ни взимаш за вагабонти, които изоставят другаря си, щом е в опасност? Това, което си замислил, е един истински, типичен уестмански номер, в който ще участваме с удоволствие. Нали, старий Уил?

- Да - кимна Паркър. - Ще ми се все пак да видя дали ние четиримата сме онези, които биха могли да излязат срещу двеста индианци. Отсега се радвам на картината, когато те с рев ще ни приближат, но няма да посмеят и с пръст да ни докоснат!

Аз продължих да си работя спокойно, без да се оглеждам, докато след известно време Стоун ми извика:

- Приготви се, сър! Идват.

Обърнах се. Сам се приближаваше с Тангуа. За съжаление го придружаваха трима червенокожи.

- За всеки има по един човек! - казах аз. - Ще се заема с вожда. Дръжте вашите хора за гърлото, за да не могат да викат; изчакайте да започна пръв. Не ме изпреварвайте!

Тръгнах срещу Тангуа с бавни крачки; Стоун и Паркър ме последваха. Срещнахме се на такова място, че останалите кайови не можеха да ни виждат поради вече споменатите храсти. Лицето на вожда изразяваше гняв и той изръмжа:

- Бледоликият, когото наричат Олд Шетърхенд, е изпратил да повикат Тангуа. Забравил ли си, че той е вождът на кайовите?

- Не.

- Тогава ти трябваше да дойдеш при него, вместо той да идва при тебе. Но тъй като си от кратко време в тази страна и тепърва ще трябва да се учиш как да се отнасяш с един вожд, Тангуа ще ти прости тази твоя грешка. Какво имаш да ми казваш? Говори кратко, защото вождът няма време!

- Искаме да накараме кучетата апачи да завият.

- Кога?

- Сега.

- Така искахме, но те ще попречат на военния поход, който сме предприели. Затова трябва да умрат още днес.

- Моля те да не вършиш това!

- Няма какво да ме молиш! - кресна ми той.

- Не можеш ли да говориш учтиво, както аз разговарям с тебе? - попитах го спокойно. - Изказах само една молба. Ако исках да ти заповядам нещо, може би щеше да имаш повод да бъдеш груб.

- Тангуа не иска да чува от вас нищо - нито заповед, нито молба. Никой бледолик не може да го накара да промени решението си.

- А може би все пак може! Имате ли право да убивате пленниците? Отговорът ти не ми е нужен, защото той ми е известен предварително и не искам да споря с тебе. Но има разлика в това, как ще убиеш човек - дали ще бъде бързо, или ще го измъчваш бавно, докато умре. Ние няма да разрешим да се случи подобно нещо в наша близост.

Тогава вождът изпъна тялото си и отвърна презрително:

- Няма да разрешите ли? Ти за какво ме смяташ? В сравнение с Тангуа ти си една жаба, която иска да се мери с мечката на Скалистите планини. Пленниците са наша собственост и вождът ще прави с тях каквото си иска.

- Те са в ръцете ви само благодарение на нашата помощ и затова имаме еднакви права над тях. Ние искаме да останат живи.

- Искай, каквото си щеш, бяло куче! Тангуа се смее над думите ти!

Той се изплю пред мене и се обърна да си тръгне. Но точно тогава го улучи юмрукът ми така, че той се строполи на земята. Ала черепът му се оказа твърд. Не го бях зашеметил напълно и той се опита да се изправи. Затова трябваше да се наведа и да му нанеса още един удар, при което за един момент не можех да виждам какво правят другите. След като го бях ударил втори път и се изправих, забелязах, че Сам Хокинс беше коленичил върху един червенокож и го бе сграбчил за гърлото. Стоун и Паркър тъкмо поваляха втория. Третият бягаше към своите и крещеше високо: Притекох се на помощ на Сам. След като вързахме неговия кайова, Дик и Уил бяха готови вече и с другия.

- Не постъпихте много хитро - казах им аз. - Защо оставихте третия да избяга?

- Защото се хвърлих тъкмо върху онзи, когото и Стоун беше взел на мушка - отвърна Паркър. - Така загубихме само две секунди, но това беше достатъчно за онзи юнак да си плюе на петите.

- Няма значение - успокои ни Сам Хокинс. - Единствената последица ще бъде, че танцът ще започне малко по-рано. Няма смисъл да си блъскаме главите повече над това. След две или три минути червенокожите ще бъдат тук. Трябва да се погрижим за свободно поле между тях и нас!

Завързахме бързо и вожда. Земемерите бяха наблюдавали с нарастващ страх нашите действия. Главният инженер се приближи до нас с няколко скока и извика ужасен:

- Хора, какво ви е прихванало! Какво са ви направили индианците? Сега всички сме осъдени на смърт!

- Наистина сте осъден, сър, в случай че не се присъедините бързо към нас! Ние ще ви защитим!

- Вие ли ще ни защитите? Но това е...

- Мълчете! - прекъсна го дребният ловец. - Ние знаем добре какво правим. Ако не бъдете на наша страна - загубени сте. И така, бързо!

Сграбчихме тримата завързани индианци и ги отнесохме веднага на известно разстояние в откритата прерия, където се спряхме и ги сложихме на земята. Банкрофт и трима земемери ни бяха последвали. Бяхме избрали сегашното си място само защото се чувствахме по-сигурни на открит терен, където погледът ни стигаше надалече.

- Кой ще говори с червенокожите, когато дойдат? Може би аз? - попитах Сам.

- Не, сър - каза той решително. - Ще говоря аз, защото ти едва разбираш полуиндианската реч, с която ще си служим. Само ще ме подкрепиш в подходящия миг, като си дадеш вид, че се каниш да забиеш ножа си във вожда!

Едва беше изрекъл тези думи и до ушите ни долетя гневният рев на кайовите, а след няколко мига ги видяхме да се появяват край храстите, които, така да се каже, ни бяха служили като завеса. Те минаха покрай тях и се втурнаха към нас. Понеже някои от тях бяха по-бързи от другите, те не се движеха вкупом, а образуваха една доста разтеглена верига от тичащи фигури. Това беше благоприятно за нас, защото иначе щеше да ни бъде много по-трудно да спрем една толкова гъста маса от хора.

Сам Хокинс излезе няколко крачки напред и им направи знак с двете си ръце да спрат. Чух, че им извика нещо, но не разбрах думите му. Те не предизвикаха веднага желаното от него въздействие, но след като ги повтори няколко пъти, забелязах, че първите кайови се спряха. Индианците, които тичаха след тях, последваха техния пример. Сам им заговори нещо, като сочеше с ръка непрекъснато назад, към нас. Тогава аз подканих Стоун и Паркър да изправят вожда на крака и замахнах с ножа си към него застрашително. Кайовите нададоха викове на уплаха.

Сам продължи да им говори. След това от насъбраните индианци се отдели един червенокож, вероятно някой втори вожд, който се приближи към нас заедно със Сам с бавни крачки, изразяващи достойнство. Когато те бяха вече при нас, Сам посочи към тримата ни пленници и каза:

- Виждаш, че си чул от мене истината. Те са в ръцете ни. Вторият вожд огледа тримата, като едва сдържаше задушаващия го гняв. След това каза: