Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Да, Тангуа ще реши - обади се кайовът. - Двеста крачки и толкова изстрели, докато някой от нас падне на земята и не може да се изправи вече на краката си.

- Добре - кимна Винету. - Апачът ще внимава. Първо ще стреля един от вас, а после другият и така ще се редувате. Винету ще застане там с пушката си и ще изпрати куршум в главата на онзи, който стреля, без да е на ред. Кой ще започне пръв?

- Тангуа! - извика кайовът.

Винету поклати неодобрително глава.

- Тангуа иска за себе си всички предимства. Нека Олд Шетърхенд стреля пръв!

- Не, не - махнах аз с ръка, - нека бъде така, както иска. Да стреля пръв той, а след това аз, после всичко ще свърши.

- Не! - отвърна Тангуа- Ще стреляме, докато един от нас падне!

- Разбира се, защото още първият ми куршум ще те повали.

- Самохвалство!

- Pshaw! Всъщност би трябвало да те убия, но няма да го направя. Най-малкото наказание за онова, което направи, е да те осакатя. Ще ти строша дясното коляно. Запомни го!

- Чухте ли? - изсмя се той. - Този бледолик, който е наричан грийнхорн от собствените си приятели, мисли, че при разстояние от двеста метра може предварително да каже, че куршумът му ще улучи коляното ми! Присмейте му се, воини, присмейте му се!

Кайовът се огледа наоколо подканящо, ала никой не се изсмя. Тогава продължи със злобен глас:

- Страх ли ви е от него? Но Тангуа ще ви покаже как ще му се подиграе. Елате, нека измерим двеста крачки!

Докато ставаше това, ми беше донесен мечкоубиеца. Прегледах го. Беше в добро състояние. И двете цеви бяха заредени. За да бъда по-сигурен, аз ги изстрелях и ги заредих отново толкова грижливо, колкото изискваше даденият случай. В този момент към мен се приближи Сам.

- Сър, имам да ти задавам сто въпроса и все не мога да намеря удобен случай - каза той. - Засега само един въпрос:

наистина ли искаш да улучиш този подлец в коляното?

- Да.

- Само?

- Не е, разбира се, че не е. Такива гадини трябва да се унищожават, ако не се лъжа. Помисли си само каква вина има този човек и какво се случи само защото беше решил да открадне конете на апачите!

- За това са виновни поне толкова и белите, които са го подвели.

- Да не се е оставял да го подведат! На твое място аз бих му пратил един куршум в главата. Абсолютно сигурно е, че той ще се прицели в челото ти!

- Или в гърдите; убеден съм в това.

- Но няма да улучи; пушкалата на тези червенокожи не струват пет пари.

Сега разстоянието беше вече измерено и ние заехме местата си в двата края. Аз бях спокоен както обикновено, но Тангуа бълваше всевъзможни обиди по мой адрес. Винету, който бе застанал отстрани точно по средата на разстоянието, го предупреди:

- Вождът на кайовите не трябва да приказва, а да внимава! Винету ще брои до три, след което се стреля!

Можете да си представите, че всички присъстващи бяха обхванати от най-голямо напрежение. Бяха се наредили в две редици отляво и отдясно така, че ние двамата се намирахме сред широк шпалир. Цареше пълна тишина.

- Нека вождът на кайовите започне пръв! - нареди Винету. - Едно ... две ... три!

Аз не се помръдвах и предлагах на противника си като цел цялата ширина на тялото си. Още при първата дума на Винету той вдигна пушката си, прицели се грижливо и натисна спусъка. Куршумът му мина близо покрай мене. Очевидно Тангуа беше твърде възбуден, за да може да се прицели точно.

- Нека сега стреля Олд Шетърхенд - подкани ме Винету. - Едно ... две...

- Чакай! - прекъснах го аз. - Аз стоях честно с лице срещу вожда на кайовите, но той се обръща сега с рамото си към мене.

- Тангуа може да се обръща - измърмори кайовът. - Кой ще му забрани? Не беше уговорено как трябва да стоим.

- Това е вярно - потвърдих аз. - Тангуа може да застане както си иска. Той се обръща с рамо към мене, защото си мисли, че така не бих могъл да го улуча лесно. Но той се мами, защото аз сигурно ще го улуча. Бих могъл да стрелям, без да кажа нито дума, но искам да постъпя честно. Вождът ще бъде ранен в дясното коляно. Но това може да стане само тогава, когато той е обърнат с лице към мене. Ако се извърти настрани, куршумът ми ще строши и двете му колена. Това е разликата. Той може да постъпи както иска. Аз го предупредих.

- Не стреляй с приказки, ас куршуми! - подигра ми се той, като не обърна внимание на предупреждението ми и остана обърнат с рамо към мене.

- Олд Шетърхенд е на ред - повтори Винету, - едно ... две... три!

Изстрелът ми проехтя. Тангуа нададе силен вик, изпусна пушката си, разпери ръце, олюля се насам-натам и се строполи на земята.

- Уф, уф, уф! - чуха се викове наоколо и всички се втурнаха към него, за да видят къде съм го улучил.

Аз също се отправих натам и хората се отдръпваха почтително.

- В двете колена, в двете колена! - чувах да казват отвсякъде.

Тангуа лежеше на земята и стенеше. Винету коленичи край него и прегледа раните.

- Куршумът е минал точно така, както моят бял брат беше казал предварително - заяви той. - И двете колена са счупени. Тангуа никога няма да може да препуска на коня си и да хвърля око на конете на другите племена.

Когато раненият ме забеляза, ме обсипа с поток от ругатни. Но аз така го срязах, че той замълча за известно време. Казах му:

- Предупредих те, но ти не ме послуша; сам си си виновен!

Той не смееше да охка, защото това е недопустимо за индианеца дори и при най-страшни болки. Хапеше си устните, гледаше мрачно пред себе си и накрая изскърца със зъби:

- Тангуа е ранен и не може да се върне у дома си. Ще трябва да остане при апачите.

Винету поклати глава и отвърна твърдо:

- Трябва да се върнеш, защото при нас няма място за крадците на конете ни и за убийците на воините ни. Ние не си отмъстихме с кръв, а се задоволихме с животни и предмети. Повече не можеш да искаш. В нашето пуебло няма място за кайовите.

- Но аз не мога да яздя!

- Олд Шетърхенд беше още по-тежко ранен и също не можеше да язди. Въпреки това трябваше да тръгне с нас. Спомняй си често за него! Ще ти бъде от полза. Кайовите искаха да ни напуснат днес. Нека сторят това, защото всеки от тях, когото видим утре все още близо до нашите пасища, го очаква участта, която те искаха да подготвят за Олд Шетърхенд. Аз казах, Хау!

Той ме хвана за ръката и ме отведе настрани. Когато се измъкнахме от човешкото множество, видяхме, че баща му прекосява реката заедно с двамата индианци, които Винету беше изпратил при него. Синът отиде до брега на реката да посрещне баща си, а аз потърсих Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър.

- Най-сетне, най-сетне си на наше разположение - посрещна ме Сам. - Кажи ми преди всичко каква беше тази коса, която показа на Винету?

- Бях я отрязал от него.

- Кога?

- Когато го освободих заедно с баща му.

- Разбира се.

- Zounds! - извика Дик Стоун.

- Великолепно! - каза Уил Паркър възторжено. Но моят учител набърчи чело.

- И не ни каза нито дума?

- Не беше необходимо, скъпи Сам.

- Но как се справи с тази работа?

- Също както един грийнхорн би се справил.

- Говори разумно, сър! Това беше изключително трудно!

- Да, ти дори се съмняваше дали ще ти се удаде на тебе.

- А на тебе ти се удаде! Или изобщо нямам акъл, или пък не функционира!

- Първото е вярно. Сам, първото!

- Стига плоски вицове! Ама че потаен човек! Освобождава вождовете и носи у себе си кичур, който направо може да свърши чудеса, без да ни каже нито дума! Има такава честна физиономия този човек, а е такъв потаен негодник? Просто не можеш да се довериш вече никому. А какво стана днес? Някой работи ми останаха неясни - отначало се беше удавил, после отново се появи.

Разказах накратко на моите приятели какво се беше случило. Когато свърших, Сам извика:

- Човече, приятелю, грийнхорне, ти си все пак ужасен дявол, ако не се лъжа! Трябва да те попитам отново, както някога: наистина ли не си бил преди това в Дивия Запад?

- Не.

- Не.

Сигурно щеше да продължи да говори в този дух още дълго, но ето че към нас се приближиха Винету и Инчу-чуна. Вождът ме загледа в очите със сериозен израз, както това беше направил неотдавна и синът му, след което започна:

- Инчу-чуна научи от Винету всичко. Вие сте свободни и ще ни простите. Ти си много смел и хитър воин и ще победиш занапред немалко врагове. Ще постъпи умно онзи, който стане твой приятел. Искаш ли да изпушиш с нас калюмета на мира?

- Да, бих искал да стана ваш приятел и брат!

- Тогава елате заедно с мен и моята дъщеря Ншо-чи горе в пуеблото ни! Вождът на апачите желае да покаже жилището на победителя си, което е достойно за него. Винету ще остане тук, за да няма безредия.

Изкачихме се с Инчу-чуна и Ншо-чи към пирамидалната крепост като свободни хора, а неотдавна я бяхме напуснали като пленници, повлечени към своята гибел.

КРАЯТ НА ЕДИН СТРАХЛИВЕЦ

С помощта на стълбите се изкачихме до третата платформа, където бяха разположени най-хубавите помещения на пуеблото. Там живееше Инчу-чуна с двете си деца. Там останахме да живеем и ние.

Моето помещение беше голямо. Наистина и то нямаше прозорци и се осветяваше от отвора, служещ за врата, ала беше толкова широко и високо, че вътре беше достатъчно светло. Помещението беше празно, но скоро Ншо-чи го подреди с кожи, одеяла и домакински предмети така хубаво, че можех да се чувствам според условията твърде удобно. Хокинс, Стоун и Паркър получиха общо помещение, подредено по подобен начин.

След като "гостната" стая беше обзаведена дотолкова, че можех вече да вляза в нея, Красива зора ми донесе тютюн и една прекрасно изработена лула на мира. Сама я натъпка с тютюн и я запали. Когато смукнах дим от нея, тя каза:

- Инчу-чуна, моят баща, ти изпраща този калюмет. Той сам е донесъл глината за него от свещените находища, а Ншо-чи изработи главата на калюмета. Никой още не е пушил от него и те молим да го приемеш от нас като твоя собственост и винаги, когато пушиш от него, да си спомняш за нас.

- Вашата добрина е голяма - отвърнах аз. - Чувствам се почти засрамен, защото няма с какво да отвърна на подаръка ви.

- Ти ни даде вече толкова много, че никога няма да можем да ти се отплатим: дължим ти живота на Инчу-чуна и на Винету. И двамата бяха неведнъж в ръцете ти и ти ги пощади. Затова нашите сърца се привързаха към тебе и ти ще бъдеш наш брат, ако си съгласен.

- Как може да говориш така? Ще се изпълни моето съкровено желание да стана ваш брат. Инчу-чуна е прочут вожд и воин, а Винету обикнах веднага още при първата ни среща. Да бъда брат на такива мъже е голяма радост и чест за мене. Бих искал само и моите приятели да бъдат в същото положение.

- Ако те желаят, ще се отнасяме към тях като към чистокръвни апачи.

- Благодарим ви за това. Значи ти самата си изработила главата на тази лула от свещената глина? Колко са сръчни ръцете ти!

Тази похвала я накара да се изчерви и тя махна с ръка.

- Знам, че жените и дъщерите на бледоликите са много по-ловки и изкусни от нас. А сега ще ти донеса още нещо.

Тя излезе и скоро донесе револверите ми, ножа и всички мои вещи, които не носех в джобовете си. Благодарих й и видях, че абсолютно нищо не липсва. Попитах я:

- Ще получат ли моите приятели всичко, което им беше отнето?

- Да, всичко. Вече са го получили, защото докато аз те обслужвам тук, Инчу-чуна се грижи за тях.

- А какво става с конете ни?

- И те са тук. Пак ще яздиш своя кон, а Хокинс - неговата Мери.

- Ах, ти знаеш името на мулето му?

- Да, а също и името на старата му карабина, която нарича Лиди. Често разговарях с него, без да съм ти казвала за това. Той е голям шегобиец, но е добър ловец.

- Да, това е вярно, но той е и нещо много повече - той е верен, самопожертвувателен приятел, когото човек не може да не обича. Но аз искам да те попитам нещо. Ще ми кажеш ли истината?

- Ншо-чи никога не лъже - отвърна гордо тя.

- Вашите воини взеха всичко от пленените кайови, което те носеха у себе си, нали?

- Да.

- Взеха всичко и на моите трима приятели, нали?

- А защо не взеха и моите вещи? Всичко си стоеше в джобовете ми както преди.

- Защото моят брат Винету беше заповядал така.

- А знаеш ли защо е дал такава заповед?

- Защото те обичаше.

- Въпреки че ме смяташе за свой враг?

- Да. Преди малко ти каза, че си го обикнал веднага, при първата среща между вас. Същото се случило и с него. Било му много тежко след това да те смята за свой враг и не само за враг, а ...

Тя млъкна, защото се канеше да каже нещо, което според нея щеше да ме обиди.

- Говори! - помолих я аз.

- Не.

- Ти каза истината.

- Надявам се, че сега вече е разбрал колко се е лъгал. И още един въпрос: какво е положението на Ратлър, убиеца на Клеки-петра?

- Ще бъде вързан за кола на мъчението, и то веднага.

- Какво? Сега? И не са ми казали? Защо?

- Винету нареди така.

- Защо?

- Мислеше, че очите ти няма да понесат гледката, а ушите ти - виковете.

- Какво желание? .

- Кажи най-напред къде ще бъде измъчван!

- Долу край реката. Инчу-чуна ви отстрани от мястото, за да не присъствате на мъченията.

- Но аз искам да бъда там! Какви мъки са определени за Ратлър?

- Всички без изключение, защото този Ратлър е най-лошият бледолик, който някога е попадал в ръцете на апачите. Той уби без никакъв повод нашия бял баща, учителя на Винету, когото ние всички обичахме и уважавахме. Затова Ратлър няма да умре само от няколко мъчения, както обикновено става с други пленници, а на него ще бъдат изпитани всички мъчения, които са ни известни.

- Това не бива да стане, това е нечовешко!

- Заслужил го е!

- А ти можеш ли да присъстваш там и да гледаш всичко?

- Да.

Дългите й мигли се сведоха надолу. Доста време гледа в земята, после повдигна очи и ме погледна сериозно, почти с укор.

- Това учудва ли те?

- Да. Една жена не би трябвало да може да гледа подобно нещо.

- При вас така ли е?

- Да.

- Значи ти твърдиш обратното? Но тогава би трябвало да познаваш нашите жени и момичета по-добре от мене.

Може би ти не ги познаваш. Когато вашите престъпници стоят пред съдията, другите хора могат да присъстват и да слушат. Така ли е?

- Да.

- Не.

- Така беше по-рано.

- Сега забранено ли им е?

- Да.

- И на тях.

- Значи на всички е забранено! Ако им беше разрешено, щяха да присъстват и жени. О, жените на бледоликите не са толкова нежни, както си мислиш ти! Те могат да понасят много добре мъките, мъките на другите, хора или животни. Не съм била при вас, но всичко това съм научила от Клеки-петра. После Винету посети големите градове на изток и когато се завърна, ми разказа всичко, което беше видял и наблюдавал. - Тя се беше разпалила. - Не присъстват ли бели жени, когато пускат разбеснели се бикове срещу хора и коне? Не ръкопляскат ли и не викат ли те възторжено, когато потече кръв и когато жертвите на подгоненото животно се гърчат от болки? Аз съм младо и неопитно момиче и вие ме причислявате към "диваците", но бих могла да ти кажа още много неща, които вършат вашите нежни жени, без дори да почувствуват онези тръпки, които бих изпитала аз. Безброй са хилядите нежни, красиви, бели жени, които са гледали с усмивка на уста как измъчват робите им до смърт или пък са убивали собствената си чернокожа прислужница с камшик! А сега в ръцете ни е попаднал един престъпник, убиец. Той ще умре така, както е заслужил. Искам да присъствам на смъртта му, а ти ме осъждаш. Наистина ли не съм права, че мога да гледам спокойно как умира един такъв човек? И ако нямам право, кой е виновен, че очите на червенокожите са навикнали на такива зрелища? Не са ли виновни белите, които ни принуждават да отговаряме твърдо на техните зверства?

- Един бял съдия няма да осъди пленен индианец на мъчения.

- Съдия! Не ми се сърди, че ще кажа думата, която съм чувала многократно от Хокинс: грийнхорн! Ти не познаваш Запада. Къде има тук съдии или по-точно онова,, което назоваваш с тази дума? По-силният е съдията, а по-слабият е подсъдимият. Накарай да ти разкажат какво се е случвало край лагерните огньове на белите! Нима безбройните индианци, които са загинали в борбите срещу белите нашественици, са умрели всички бързо от куршум или от нож? Колко много от тях са били измъчвани до смърт! А те не са прегрешили нищо, защитавали са правата си! И сега, когато при нас ще умре един убиец, който е заслужил наказанието си, аз трябвало да отвърна очи, понеже съм жена, момиче? Да, някога бяхме други. Но вие ни научихте да гледаме как тече кръв, без да ни мигне окото. Ще отида да видя как убиецът на Клеки-петра ще понесе наказанието си!

Досега познавах красивата млада индианка като нежно и кротко същество. Но сега тя стоеше пред мене с пламтящи страни и горящ поглед, оживяла картина на някоя богиня на отмъщението, която не знае що е милост. Като че ли беше станала още по-красива от преди. Имах ли право да я осъждам? Не беше ли права?

- Тогава върви - казах аз, - но ще дойда с тебе!

- Остани по-добре тук! - помоли ме тя, като тонът й отново стана предишният. - Твоето идване няма да се хареса на Инчу-чуна и на Винету.

- Ще ми се разсърдят ли?

- Не. Идването ти е нежелателно, но няма да ти забранят.

Ти си наш брат.

- Тогава идвам с тебе, а те ще ми простят.

Когато се появих с нея на платформата, видях там Сам Хокинс. Пушеше старата си къса лула, тъй като и той беше получил тютюн.

- Сега си е по-друго, сър - каза той хитро усмихнат. Доскоро бяхме пленници, а сега сме като господари. Има разлика. Как се чувстваш при новите обстоятелства?

- Благодаря, добре съм! - засмях се аз.

- А аз отлично. Вождът сам ни обслужи. Това са обноски, ако не се лъжа!

- Къде е Инчу-чуна?

- Отиде отново при реката.

- Знаеш ли какво става там сега?

- Мога да си представя.

- Е?

- Учтиво се сбогуват с милите кайови.

- Ами какво?

- Измъчват Ратлър.

- Ратлър ли измъчват? А ни доведоха тук. И аз трябва да присъствам там! Ела! Слизай бързо!

- По-полека! Можеш ли да гледаш такова зрелище, без да те обземе ужас?

- Ужас ли? Какъв грийнхорн си, скъпи сър! Ако постоиш по-дълго време тук, в Запада, няма да се ужасяваш повече в такива случаи. Негодникът си е заслужил смъртта и ще бъде екзекутиран по индиански маниер. Това е всичко.

- Но това е жестокост.

- Pshaw! Не употребявай? думата жестокост при това чудовище! Той непременно трябва да умре! Или може би и с това не си съгласен?

- О, съгласен съм! Но апачите могат да го ликвидират набързо. Той е човек.

- Онзи, който убива друг без никаква причина, не е човек. Беше се напил като говедо.

- Но това е смекчаващо вината обстоятелство. Не е знаел какво прави.

- Не ставай смешен! Да, отвъд океана, на стария континент, господа юристите заседават в заседателните зали и при всяко престъпление, извършено в пияно състояние, признават ракията като смекчаващо вината обстоятелство. А би трябвало да увеличават наказанието, сър, да го увеличават! Който се напива до безсъзнание и се нахвърля върху своя събрат като диво животно, трябва да получава двойно възмездие. Абсолютно никак не ми е жал за този Ратлър. Спомни си само как се отнасяше към тебе!

- Не съм забравил, но все пак съм християнин и ще се опитам въпреки всичко да издействам за него бърза смърт.

- Хич не се заемай с това, сър! Първо, той не го заслужава и, второ, всичките ти усилия ще бъдат напразни. Клеки-петра е бил учителят, духовният баща на племето. Смъртта му е непоправима загуба за апачите, а и убийството бе извършено без всякакъв повод. По тези причини е невъзможно да накараш червенокожите да бъдат снизходителни.

- В такъв случай ще застрелям Ратлър в сърцето.

- За да сложиш край на мъките му ли? За бога, откажи се от тази идея! Така ще настроиш цялото племе враждебно срещу себе си. То има правото да определи начина за наказание на Ратлър и ако ти му отнемеш това право, веднага ще отиде по дяволите току-що роденото приятелство, което сключихме с тях. И така, отиваме ли заедно?

- Да.

- Добре. Но не прави никакви глупости! Ще извикам Дик и Уил.

Вече споменах, че нашата волска кола стоеше на това място. Когато стигнахме до нея, апачите бяха образували наоколо широк кръг. В средата на кръга забелязах Инчу-чуна и Винету заедно с няколко воини. Ншо-чи стоеше до тях и говореше с Винету. Въпреки, че беше дъщеря на вожда, тя нямаше право да се бърка в работите на мъжете. И ако сега не се намираше при жените, то сигурно имаше да казва нещо важно на брат си. Щом ни забеляза, тя ни посочи на Винету и се оттегли при жените. Изглежда, че беше говорила с него за нас. Винету си проби път през кръга на воините си, приближи се до нас и ни попита сериозно:

- Защо моите бели братя не останаха горе в пуеблото? Не им ли харесват помещенията?

- Харесват ни - отвърнах аз - и ние благодарим на нашия червенокож брат за неговите грижи. Идваме, защото научихме, че Ратлър трябва сега да умре. Така ли е?

- Да.

- Но не го виждам!

- Каква ще бъде смъртта му?

- Ще умре чрез мъчения.

- Окончателно ли е решено?