Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- В такъв случай Винету сигурно е искал да заеме изхода и входа на тази тясна клисура.

- Естествено.

- За тази цел се налага да раздели хората си. Половината ще продължат през теснината и ще ни очакват на другия край, докато другата половина ще остане, ще се скрие наоколо и после ще ни последва. Планът на Винету не е разумен. Не е помислил за това, че ще разберем всичко от следите на останалите при входа хора, и тогава едва ли ще влезем в клопката.

- О-о, тези негодници са хитри, по-хитри, отколкото мислиш! Вторият отряд не е останал при входа, а е тръгнал през теснината.

- Уф! Как ще ни обградят тогава от двете страни?

- И аз това се питах. На този въпрос имаше само един отговор, а именно, че този отряд ще се озове при входа по някакъв друг път и пак ще бъде зад гърба ни.

- Ти откри ли този път? - продължи да пита кайовът.

- Да - кимна Сантър, - отначало и аз се прокраднах в теснината, въпреки че това беше опасно, но трябваше да я огледам. Все пак не можех да я премина цялата, защото щях да се натъкна на враговете ни, останали при изхода й. И така, скоро се върнах, но още не бях излязъл от каньона, когато долових бързи стъпки. За щастие наоколо имаше огромни камъни, зад които успях да се стая набързо: покрай мене премина един апач, но не ме видя.

- Дали това е бил постът от върха на планината?

- Вероятно.

- Тогава той ни е видял и е побързал да съобщи това на Винету. Добре, че си успял да се скриеш! Какво направи после?

- Размислих - продължи Сантър, - че ако враговете ни искат да се озоват зад гърба ни, това би станало най-лесно, ако ни изчакат на някое подходящо място, покрай което ние непременно ще минем. Къде можеше да се търси това място? Разбира се, че в тази долина, в която се намираме, само че в задната й част, вдясно, където клисурата започва да се изкачва. Ако апачите се скрият там между дърветата, сигурно ще ни съзрат, ще могат незабелязано да ни последват до самата клопка и да затворят входа й. Ето това ми мина през ума и затова се върнах и се промъкнах към мястото, където мислех, че ще ги открия, ако не се лъжех в сметките си.

- И откри ли ги?

- Да, но не веднага, защото бях пристигнал преди тях. Но нямаше нужда да чакам дълго и ето че те се появиха.

- Кои? Можа ли ясно да ги видиш и преброиш?

- Това беше Олд Шетърхенд с още двама бели и над десет апачи.

- Тогава Винету е предвождал другия отряд, който е завардил изхода на тесния процеп - заключи кайовът.

- Така е - потвърди Сантър. - Негодниците се разположиха на онова място. Понеже днес бях рискувал толкова много и щастието не ми измени, реших да рискувам отново и да се промъкна близо до тях, за да подслушам разговора им.

- За какво говориха?

- Изобщо не говориха! Само двамата бели спътници на Олд Шетърхенд си шушукаха помежду си. Но тъкмо когато припълзях достатъчно близо до тях, те замлъкнаха. Апачите мълчаха, Олд Шетърхенд също не продумваше ни дума. Лежах близо зад гърба му - почти можех да го докосна с ръката си. Как ли ще се ядосва, ако разбере това!

Тук Сантър наистина беше прав. Ядосвах се, и то как! Бил е зад гърба ми, дори нещо повече, бях хванал края на дрехата му с ръката си и въпреки всичко ми се беше изплъзнал! Това се казва лош шанс, много лош шанс! Ако бях успял да го задържа, тогава събитията щяха да се развият съвсем иначе. Сега мога да го твърдя с пълна сигурност. Може би и целият ми живот щеше да премине по съвсем друг начин. Ето как съдбата на човека може да зависи само от един-единствен миг, от едно незначително действие, случка или нищожна грешка. Но това е само привидно така, защото над всички свои чеда бди Творецът и нищо не се извършва без неговата воля.

В големия яд, който изпитвах в момента, имах само тази малка утеха и минималното удовлетворение, че сега бях успял да чуя твърде много от разговора на враговете ни, докато Сантър не беше научил нищо от нас.

- Ти си бил толкова близо до това куче? - извика кайовът учудено. - Кажи бързо, Олд Шетърхенд все още ли се намира там, където си го оставил?

- Надявам се.

- Само се надяваш? Значи е възможно и да се е преместил? Нали е искал да ни изчака на това място?

- Искаше, но сега е възможно да се е отказал от това намерение.

- По каква причина?

- Знае, че е бил подслушван.

- У ф! Как го е разбрал? !

- Виновна е само една проклета дупка в земята - обясни Сантър. - Канех се вече да се измъкна и се обърнах. При това ми се наложи да прехвърля тежестта на тялото върху ръцете си, но дясната ми ръка хлътна през меката почва в някаква дупка,което причини шум. Олд Шетърхенд го долови, обърна се светкавично и положително ме е забелязал, защото се втурна след мен веднага, щом скочих и побягнах. За малко щеше да ме пипне, тъй като улови края на дрехата ми. Обаче аз се отскубнах и се шмугнах настрани между храстите. Извика ми да спра, че иначе щял да стреля, но и през ум не ми мина да извърша тази глупост. Напротив, навлязох още по-навътре в гората, където ме закриляше тъмнината, и седнах на земята, за да изчакам да се размине опасността;

- А какво направиха неговите хора?

- Вероятно са искали да ме търсят, но той им нареди да чакат завръщането му, след което продължи да тича. Известно време долавях стъпките му. После настана тишина.

- Може би е дошъл чак дотук и се е скрил някъде да ни наблюдава!

- Невъзможно! - каза Сантър. - Той не можеше да види накъде се отправям. Сигурно се е върнал на предишното си място. След като чаках достатъчно дълго, аз се измъкнах от гората на открито, където можех да се придвижвам по-бързо. Тогава вашият пост ми извика и така разбрах, че се намирате тук.

Настъпи мълчание. Предводителят на червенокожите беше научил каквото го интересуваше и, изглежда, сега размисляше над чутото. След известно време той пак подхвана разговора:

- Според разказа ти нещата са се развили съвсем не така, както предполагахме. Ако ни се беше удало да изненадаме апачите, те щяха да бъдат мъртви или щяха живи да ни паднат в ръцете, без да проливаме кръвта си. Но ето че са ни очаквали. Олд Шетърхенд те е забелязал. Сега той знае, че планът му е разкрит, и ще бъде извънредно предпазлив. Най-добре е да напуснем тази местност.

- Да я напуснем ли? - извика Сантър. - Какво приказваш! Страхуваш се от неколцина апачи?

- Моят бял брат сигурно няма намерение да ме обиди - каза кайовът с твърд глас. - Аз не знам що е страх. Но когато мога да победя врага си с проливане на кръв и без проливане на кръв, тогава избирам второто. Всеки умен воин прави така...

- Да не би да мислиш, че ще заловим белите и апачите като се оттеглим?

- Да. Те ще ни последват.

- Съвсем не е сигурно.

- Сигурно е. Винету трябва да ти отмъсти, а той знае, че си при нас. Няма нито за миг да се отдели от следата ни. Сега ще тръгнем веднага и ще яздим право към нашето село, където изпратих и пленения бледолик Сам Хокинс.

- Сега веднага? Не съм съгласен. Какво ще каже вождът ви, като научи, че си се отказал от голямото предимство, което имаш тук, без да си бил принуден да го сториш? Размисли!

Предводителят прие това предупреждение, без да възрази нищо. Явно то му беше направило впечатление. Сантър добре забеляза това и продължи:

- Така е, тук имаме такова предимство, каквото не можем да постигнем чрез новия ти план. Няма нужда да правим нищо друго освен да използваме клопката, която искаха да ни поставят. В такъв случай апачите ще останат надхитрените.

- Уф! Как ще направим това?

- Ще нападнем поотделно двата отряда, които искат да ни заловят в теснината; по този начин изобщо не можем да бъдем обградени.

- Тогава би трябвало най-напред да нападнем отряда на Олд Шетърхенд. Така ли?

- Да. Известно ми е мястото, където се намира Олд Шетърхенд с хората си. Ще ви заведа там. Очите на кайовите са свикнали да виждат в тъмното, а движенията им са като движения на змиите, които никой не чува. Ще обградим тримата бели с техните апачи и по даден знак ще се нахвърлим върху тях. Никой няма да ни се изплъзне. Ножовете ни ще се забият в телата им, преди те да помислят за съпротива. Тогава ще се заловим с Винету.

- Уф, уф, уф! - дочуха се отделни викове на одобрение. Предложението на Сантър им беше допаднало.

Предводителят на индианците не бързаше толкова с решението си, но след като поразмисли, каза:

- Вярно е, че можем да успеем, ако действуваме най-предпазливо. Кога ще нападнем Винету? Още през нощта ли?

- Не, едва на сутринта - обясни Сантър. - Той е толкова важен за мене, че при нападението трябва да мога да го виждам. А това е невъзможно през нощта. Ще постъпим като апачите - ще се разделим. Половината от нашите хора ще отведа още през нощта в теснината, където трябваше да бъдем пленени. Те ще останат там до развиделяване и тогава ще тръгнат напред, докато Винету ги нападне в края на теснината. Апачът ще си помисли, че зад нашите хора се намира Олд Шетърхенд със своя отряд. Другата половина от хората ни ще потърси заедно с мен на зазоряване пътя, по който Олд Шетърхенд се е върнал в долината. Убеден съм, че този път води първо право през гората, а после обикаля около подножието на планината до изхода на теснината, зает от Винету. Вниманието на апача ще е отправено изцяло към теснината и първия ни отряд. Ето защо той няма да забележи, че останалите ще се приближат откъм тила му. Следователно ще бъде обграден така, както искаше да обгради нас и понеже има при себе си само петнадесетима човека, ще бъде принуден да се предаде, ако не иска да бъде унищожен заедно с хората си. Това е моят план.

- Добър е, но ако може да бъде проведен така, както го изложи моят брат - кимна червенокожият.

- Тогава ти си съгласен с него, нали? - попита Сантър бързо.

- Да. Искам да заловя Винету жив, за да го отведа при вожда. Това е всичко. Чрез твоето предложение можем да постигнем тази цел още сега, без да е необходимо да чакаме повече.

- Тогава да не се бавим, а да действаме!

- Много е трудно да заобиколим Олд Шетърхенд в тъмната гора, без той да ни забележи. Ще избера онези воини, които са най-сръчни в пълзенето.

Индианецът започна да извиква различни имена и за мене беше вече крайно време да се връщам при моите хора, защото, ако кайовите тръгнеха бързо, нямаше да успея да ги предупредя. Спуснах се от високия камък на по-ниския, а оттам - на земята и запълзях. След като оставих зад гърба си вече споменатите храсти и дървета, които се врязваха в откритата долина, аз излязох от гората. Тук звездите пръскаха достатъчно светлина и аз се затичах нагоре по долината, докато се намерих на една и съща височина с моите хора. Сега свърнах отново в гората и щастливо се завърнах при спътниците си, които ме очакваха с голямо нетърпение.

- Кой е? - попита Дик Стоун, като долови стъпките ми. - Ти ли си сър?

- Да - отговорих аз утвърдително.

- Къде беше толкова време? Някой ни подслушваше, нали? Сигурно съгледвач на кайовите е пълзял наоколо и случайно се е натъкнал на нас.

- Не, Сантър беше.

- Zounds! Сантър? И не го пипнахме! Този убиец ни се пъха в ръцете, а ние го изпускаме! Възможно ли е такова нещо!

Случиха се и много други неща, които може да минат за невъзможни. Сега обаче няма време да ви разказвам, защото трябва бързо да се махаме оттук. По-късно ще научите всичко.

- Да се махаме? Защо?

- Кайовите идват, за да ни нападнат.

- Сериозно ли говориш, сър? - намеси се Уил Паркър.

- Разбира се. Чух разговора им. Искат да ни очистят сега на това място, а утре рано сутринта ще нападнат Винету. Нашият план им е известен. Затова бързо да се махаме!

- Накъде ще отидем?

- При Винету!

- През тъмната гора ли? Ще ни струва доста цицини по главите. . .

- Отваряйте си очите и да тръгваме!

Да вървиш през нощта из девствена гора без път е наистина опасно за красотата на човешката физиономия. Ние трябваше според моята подкана "да си отваряме очите", но това означаваше в случая да се осланяме повече на тактилното си чувство, отколкото на зрението. Двама души вървяха начело и избираха пътя пипнешком, а другите ги следваха точно един зад друг. Измина повече от час, докато прекосим гората. Най-трудното в случая беше да не объркаме посоката. На открито се придвижвахме по-бързо. Заобиколихме планината и се отправихме към тесния проход, където чакаше Винету с отряда си.

Апачът не очакваше откъм нашата страна неприятел, но въпреки това бе поставил и там пост, който ни извика. Аз му отговорих високо. Всички наскачаха, щом разпознаха гласа ми.

- Моят брат Олд Шетърхенд се връща? - попита Винету с нескрито учудване. - Сигурно се е случило нещо. Напразно очаквахме кайовите.

- Ще се появят тук едва утре рано сутринта, но не само откъм теснината, а и от тази страна, за да ви унищожат.

- Уф! Но за да рискуват това, трябва най-напред да победят твоите хора и изобщо да са запознати с плановете ни.

- Запознати са. Сантър е бил горе при гробниците и е чул всичко, каквото ми каза, когато се съветвахме.

Не можех да виждам лицето на Винету, но той не ми отговори. Това мълчание издаваше голямото му смайване. После той седна и ме подкани да заема място до него.

- Щом като знаеш това, в такъв случай и ти сигурно си го подслушал.

- Естествено.

- Тогава сметките ни излязоха криви. Разкажи ми какво се случи!

Изпълних желанието му. Апачите се бяха скупчили около нас, за да чуят всяка моя дума. От време на време бях прекъсван от някое високо "уф"!. Винету обаче остана мълчалив, докато свърших разказа си. След това ме попита.

- И при тези обстоятелства моят бял брат сметна за най-правилно да напусне поста си?

- Да. Наистина отначало мислех да остана, да посрещна нападението на враговете ни, да ги отблъсна и да заловя Сантър. Но едва ли щях да успея. Щяхме да имаме срещу нас в тази тъмнина може би тридесетина противници. Затова побързах да дойда при тебе и да се посъветваме какво да правим.

- Какво ще предложи моят брат Шарли?

- В случая не може да се даде предложение, преди да се разбере какво ще предприемат кайовите, след като не ни намерят на старото място.

- Необходимо ли е най-напред да научим намеренията им? - попита Винету. - Не можем ли да ги отгатнем?

- Да, но отгатването никога не гарантира сигурността на видяното и чутото. Може и да се излъжем - казах аз.

- В този случай не можем - отсече апачът. - Кайовите ще направят най-умното при това положение. А има една-единствена възможност.

- Да не би да се върнат В селото си?

- Да. След като не те намерят, ще разберат, че планът на Сантър е неизпълним, и предводителят им ще се върне към старото си предложение. Убеден съм, че ще се откажат от намерението си да ни нападнат тук.

- А ние? Какво ще правим ние? Ще пришпорим ли конете си след тях, както очакват?

- Още по-добре ще е, ако тръгнем преди тях.

- Не е лошо! В такъв случай ще ги изпреварим, можем да ги изненадаме и победим.

- Да, бихме могли. Но имам една още по-добра идея. Трябва да пипнем Сантър, а искаме да освободим и Сам Хокинс. И така, ще се отправим към селото на Тангуа, където са отвели пленения Хокинс. Обаче не е речено, че ще минем по пътя, по който и кайовите ще се завърнат в селото си.

- Знае ли моят брат Винету къде се намира селото на вожда Тангуа?

- Да. Разположено е край Солт Форк на северния ръкав на Ред Ривър.

- Значи на югоизток оттук?

- Да.

- Това е и моето намерение. Моят брат Шарли винаги има същите мисли като Винету. Ще отидем до селото на Тангуа, но не по най-краткия път, по който ще тръгнат и кайовите, а ще заобиколим района около селото, за да се появим от срещуположната страна; Сега остава да решим само кога да тръгнем оттук. Какво мисли Олд Шетърхенд по този въпрос?

- Можем да потеглим веднага. Пътят е дълъг и колкото по-рано тръгнем, толкова по-скоро ще достигнем целта си. Но не бих дал този съвет.

- Защо?

- Моят брат Шарли отново изказва моите мисли. Налага се да останем тук, докато те яхнат конете си. След това ще сме сигурни, че няма да могат да ни попречат. Но не бива да прекарваме нощта на това място, където сме сега, защото не е изключено въпреки всичко те да решат да дойдат насам.

- Но тогава трябва да се преместим на такова място, откъдето на зазоряване ще можем да наблюдаваме изхода на теснината.

- Знам едно подходящо място. Нека моите братя вземат поводите на конете си и дойдат с мен!

Събрахме конете, които пасяха наблизо, и го последвахме в откритата прерия. След неколкостотин метра достигнахме една по-голяма група дървета, зад които спряхме. Можехме да лагеруваме на това място, без да бъдем открити от кайовите, в случай че решеха да ни нападнат още тази нощ. А когато настъпеше утрото, теснината щеше да се открие пред нас и никак нямаше да бъде трудно да се наблюдава какво става там.

Тази нощ бе също така студена, както и предишните. Изчаках, докато конят ми легне на земята, и се притиснах до него така, че тялото ми се затопли. Животното лежеше съвсем неподвижно, сякаш добре разбираше какво исках от него, и до настъпването на утрото се събудих само един път.

Щом се развидели, ние се прикрихме старателно зад дърветата, наблюдавайки теснината повече от един час. Не забелязахме никакво раздвижване. Затова сметнахме за необходимо да разберем къде са кайовите. В случай че бяха все още тук, трябваше да бъдем много предпазливи и да се промъкнем незабелязано до тях. Но това щеше да ни отнеме много време. Ето защо предложих на Винету:

- Те дойдоха до Нъгит Тсил през прерията и сигурно ще се върнат по същия път. Защо да ги търсим мъчително бавно. Ако заобиколим планината до мястото, където вчера твоят съгледвач ги забеляза, непременно ще разберем дали са си отишли, или са още тук.

- Моят брат има право. Ще последваме съвета му. Възседнахме конете и препуснахме край планината - първо на запад, а после на юг. Това беше обратният път, по който апачите бяха минали, за да търсят следите на Сантър. След като достигнахме прерията южно от Нъгит Тсил, видяхме, че предположението ми е било вярно: забелязахме две големи, ясно отпечатани дири. Вчерашните следи водеха навътре в долината, а новите, днешните, излизаха от долината. Следователно кайовите си бяха отишли; нямаше никакво съмнение в това. Въпреки всичко, за да бъдем съвсем сигурни, ние се върнахме в долината и огледахме всички следи, докато окончателно се убедихме, че кайовите я бяха напуснали.

Тръгнахме по новите следи, които се отдалечаваха от Нъгит Тсил и се сливаха със старите. Дирята беше толкова ясна, че за нас нямаше никакво съмнение - беше оставена преднамерено. Кайовите искаха да ги последваме и за тази цел се бяха постарали да оставят ясни отпечатъци дори по такива места, където иначе следите едва ли щяха да бъдат забелязани. По устните на Винету заигра лека усмивка:

- Тези кайови би трябвало да ни познават и тъкмо заради това да прикрият следите си - каза той. - А понеже не го правят, това не може да не събуди нашето подозрение. Мислят си, че постъпват умно, а всъщност постъпват глупаво, защото нямат мозък в главите си.

Тези думи бяха изговорени толкова силно, че бяха чути и от пленения кайова. Сега апачът се обърна лично към него и му заяви:

- Ти вероятно ще умреш, защото, ако не освободим Сам Хокинс или разберем, че е бил измъчван, ще те убием. Но ако това не стане и ти подарим свободата, кажи на вашите воини, че постъпват като деца, които искат да подражават на възрастните и с това предизвикват смеха им. Ние нямаме никакво намерение да продължим да следваме тази диря.

След тези думи той се отби от югоизточната посока на следата и свърна рязко на изток. Сега се намирахме между Канейдиън и изворите на северния ръкав на Ред Ривър. Винету имаше намерение да стигне до тази река.

Конете на апачите, които бяха преследвали с мене Сантър, бяха изтощени. Ето защо пътуването ни не можеше да стане с желаната от нас бързина. Освен това провизиите ни бяха вече на свършване. След като останехме без храна, щяхме да бъдем принудени да ловуваме, а това щеше да попречи твърде много на нашите намерения: първо, щеше да ни отнеме от скъпоценното време, а всеки час бе ценен за нас; второ, щяхме неизбежно да оставим следи, които би трябвало да избягваме, като се има предвид, че се налагаше да бъдем извънредно предпазливи.

За щастие късно следобед се натъкнахме на малко стадо бизони. Това бе изостанала групичка от големите стада бизони, които вече се бяха преселили на юг. Застреляхме две женски и по този начин се сдобихме с толкова много месо, че бяхме осигурени с храна за цяла седмица и можехме да съсредоточим мислите си изцяло върху целта на нашето пътуване.

"... АКО НЕ СЕ ЛЪЖА "

Солт Форк, Соления ръкав, се вливаше в северния ръкав на Ред Ривър от западна посока. В образувания ъгъл бе разположено по онова време селото на кайовите, чийто вожд бе Тангуа. Намирахме се на левия бряг на Ред Ривър, Червената река, и можехме да се надяваме, че ще останем незабелязани. Въпреки това, преди да достигнем местността на устието на Солт Форк, ние описахме дъга, за да се озовем отново на брега на Ред Ривър, на половин час път под устието на Солт Форк. Съображения за предпазливост ни накараха да използваме нощта, така че едва рано сутринта видяхме пред нас реката отново. Бяхме осъществили намеренията си: сега се намирахме почти на противоположната страна на селото, а не на онази, от която ни очакваха кайовите. Избрахме си едно прикрито място, където имахме възможност да си починем от нощната езда. Само че за Винету и за мене нямаше почивка, тъй като той искаше да отиде на разузнаване и ме подкани да го придружа.

Досегашният ни път водеше надолу по течението на реката. Сега обаче трябваше да се отправим на разузнаване срещу течението, и то по отсрещния бряг. Следователно беше необходимо да я прекосим. Това нямаше да ни затрудни особено, дори и ако речното корито имаше повече вода, отколкото в момента.

Предпазливостта ни накара да преминем реката по-далече от лагера ни. Иначе той можеше да бъде лесно открит, ако някой се натъкнеше по-късно на следите ни. Продължихме да яздим по течението на реката, докато видяхме някакъв поток, който се вливаше в нея откъм отсрещния й бряг. Прекосихме реката, подкарахме конете си в коритото на потока и се отправихме срещу течението му. По този начин следите ни се губеха. След половин час напуснахме потока и насочихме конете си през прерията, за да излезем отново на брега на Ред Ривър, но на около една английска миля над нашия лагер.

Това заобикаляне и старанието ни да прикриваме следите си ни отне доста време, но пък усилията ни бяха възнаградени много по-скоро, отколкото можехме да предположим. Намирахме се все още в прерията, когато забелязахме двама конници, които водеха със себе си около десетина товарни животни. Те щяха да преминат вдясно от нас. Единият от тях яздеше пред натоварените мулета, а другият след тях и въпреки че не бе възможно да различим лицата им, можехме да предположим по облеклото им, че бяха бели.

Те ни забелязаха също и спряха. Ако се опитахме да избегнем срещата с тях, може би това щеше да им се стори подозрително ; а, от друга страна, имаше вероятност да научим от тях полезни неща, защото положително идваха от селото на кайовите. Затова попитах Винету:

- Да отидем ли при тях?

- Да - каза той. - Вероятно тези бледолики са търговци, които са разменили стоки с кайовите. Но не трябва да им казваме кои сме.

- Добре! Аз съм помощник на един агент по индиански въпроси и отивам по работа при кайовите, но не разбирам езика им. Затова съм те взел със себе си. Ти си от индианците поуни.