Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Тогава си се отказал от тази велика и смела мисъл?

- Да. Допитвах се до трима души, които обичам, двама мъртви и един жив. Посъветваха ме да се откажа от този план и аз реших да последвам съвета им.

Зададох му въпрос, но не с думи, а с поглед. Тогава той продължи:

- Моят брат Шарли иска да научи за кого говоря. Имам предвид Клеки-петра, Ншо-чи и тебе. Вас тримата ви запитах в мислите си и трикратно получих същия отговор.

- Да, ако другите двама бяха още живи и ако можеше да ги попиташ, положително щяха да те посъветват също като мене. Планът, който си замислял, е велик и ти си личността, която би могла да го приведе в изпълнение, но...

- Нека моят брат говори и мисли по-скромно за мене - прекъсна ме той. - Ако наистина някой червенокож вожд успее да обедини воините на всички племена под своето ръководство, то това не би могло да стане толкова бързо, колкото е необходимо; за да се постигне тази цел, са нужни усилия в продължение на един цял човешки живот. А в края на този живот ще бъде вече твърде късно да се започва борбата. Никой червенокож воин не може сам да реши тази задача, колкото велик и прочут да е той. А и след неговата смърт може би наследникът му съвсем няма да бъде в състояние да продължи докрай започнатото дело.

- Радвам се, че моят брат Винету е стигнал до този извод. Той е правилен. Един-единствен човек не е достатъчен и едва ли ще му се намери достоен заместник. Но дори и да стане това, борбата на червенокожите срещу белите ще завърши нещастно за вас.

- Винету знае това. Тази борба би ускорила нашата гибел. А дори и да победим във всички битки, бледоликите са толкова многобройни, че могат да изпращат срещу нас все нови и нови отряди, докато на нас ще ни е невъзможно да попълним загубите си. Победите биха ни унищожили също както и едно поражение. Ето това си помислих, докато седях през нощта край мъртъвците, и затова реших да се откажа от изпълнението на моя план. Имах намерение да се задоволя със залавянето на убиеца, както и с наказанието на онези, които са му помагали и сега идват насам, за да ни нападнат. Но моят брат Шарли ме разубеди и в последното ми намерение. Отмъщението ми ще се състои само в залавянето на Сантър. Кайовите ще могат да се върнат в селото си.

- Думите ти ме карат да се гордея с приятелството, което ни свързва. Никога няма да ги забравя. И двамата сме убедени, че кайовите ще дойдат. Сега е необходимо само да разберем точно по кое време ще се появят.

- Ще пристигнат днес - заяви Винету с такава сигурност, като че ли ставаше въпрос за свършен факт.

- Откъде можеш да бъдеш толкова сигурен? - попитах го аз.

- Направих си заключение от твоя последен разказ. Кайовите са се престорили, че тръгват към селото си, за да ви подмамят да ги последвате. А всъщност имат намерение да дойдат насам. Следователно са заобиколили и са удължили пътя си, иначе можеха да пристигнат тук още вчера. А и други неща са забавили още повече придвижването им.

- Какво имаш предвид?

- Те няма да доведат Сам Хокинс тук, а ще го изпратят при своите хора. За тази цел е трябвало да изчакат удобен момент, удобен случай и да намерят подходящо място. Освен това е било необходимо да изпратят вестоносец, който е имал задачата да съобщи за вашето предполагаемо появяване.

- Ах, ти смяташ, че воините от селото ще излязат на коне, за да ни пресрещнат?

- Да. Неприятелите, с които сте си имали работа при пресъхналата река, са имали намерение да ви подмамят след себе си, но тъй като са искали да дойдат насам, не са разполагали с необходимото време да влязат в бой с вас. Сигурно е, че са изпратили един или повече пратеници при своите хора, за да бъдете пресрещнати откъм селото. Сам Хокинс ? продължил с тези пратеници. След това кайовите са се отклонили от пътя си и са се отправили към Нъгит Тсил. Но това е трябвало да остане скрито от вас. Ето защо промяната на посоката е станала на място, където не се забелязват никакви следи. А такива места не се срещат често. Били са принудени да потърсят нещо подходящо за тази цел. И отново са изгубили известно време. Затова не им е било възможно да пристигнат тук още вчера. И до този момент не са се появили, но сигурно ще дойдат днес.

- Откъде знаеш, че вече не са тук?

Той посочи към съседния планински връх, който беше покрит с гора. Над всички дървета се издигаше едно много високо дърво. То представляваше и най-високата точка на Нъгит Тсил и ако там се покатереше човек с много остро зрение, той можеше да обхване с поглед цялата прерия наоколо.

- Винету изпрати там горе един воин, който положително ще забележи приближаването на кайовите, защото има зрението на сокол. Веднага щом ги види, ще слезе и ще ми съобщи.

- Това е добре. И ти мислиш, че те ще дойдат непременно днес?

- Да, не бива да се бавят по-дълго, щом искат да ни нападнат на това място.

- Но всъщност кайовите нямат намерение да се приближават до Нъгит Тсил, а искат да ти устроят някъде наблизо засада и да ви нападнат, когато тръгнете да се връщате.

- Това може би щеше да им се удаде, ако не ги беше подслушал. Но тъй като сега съм осведомен, от засадата им няма да излезе нищо, а аз ще ги накарам да дойдат насам. Пътят за нашите вигвами води на юг и те би трябвало да лагеруват в тази посока. Но сега ще се престоря, че тръгвам на север и ще ги подмамя след себе си.

- А дали ще те последват?

- Сигурно. Във всички случаи ще изпратят някой съгледвач, за да разберат дали изобщо сме още тук. Ще оставим този разузнавач да се върне при тях необезпокояван. Заради него дадох заповед да изкачат конете тук горе. Те са повече от тридесет. Въпреки твърдата почва и камъните съгледвачът положително ще забележи следите им и ще се промъкне след тях. Оттук ние ще отидем в теснината, където ще поставим клопката. Кайовът няма да дойде чак дотам, а ще огледа дирите ни само донякъде, колкото да се убеди, че наистина сме си тръгнали; след това ще се върне бързо, за да съобщи на своите хора, че сме потеглили не на юг, а на север. Съгласен ли е моят брат с мене?

- Да. Тази новина ще принуди кайовите да се откажат от замислената засада и може да се очаква почти сигурно, че ще се отправят насам и ще тръгнат по следите ни.

- Така ще постъпят. Убеден съм. Трябва да хвана Сантър и още днес той ще е в ръцете ми.

- Какво ще го правиш?

- Моля моя брат Шарли да не ме пита за това. Сантър ще умре. Това е достатъчно.

- Къде, тука ли? Или ще го пренесете в пуеблото?

- Това не е решено още. Дано не се окаже такъв страхливец като Ратлър, който трябваше да умре от бързата смърт, определена за кучета и баби. Сега ще напуснем това място, но после ще се върнем пак тук с нашите пленници.

Доведоха конете. Между тях бяха моят Хататитла и Мери на Сам. Не можехме да ги яхнем, защото пътят никак не беше удобен. Всеки трябваше да води коня си за юздата.

Винету вървеше начело. След като прекосихме оголения склон, навлязохме в гора, която се спускаше твърде стръмно към една падина. Долу имаше открити поляни. Тук яхнахме конете и се насочихме през зеления килим към висока и отвесна скалиста стена, която се издигаше право срещу нас. Тя беше пресечена от тясна клисура. Винету посочи натам и каза:

- Това е клопката, за която говорих! Сега ще минем през нея.

Думата "клопка" подхождаше много за тесния процеп, в който навлязохме. Стените от двете ни страни се издигаха почти отвесно към небето и нямаше нито едно място, където човек можеше да се изкатери по тях. Ако кайовите се покажеха толкова непредпазливи и навлезеха в процепа между скалите, ние щяхме да завардим двата входа и щеше да бъде цяло безумие от тяхна страна да помислят за съпротива.

Пътят не водеше в права посока, а се извиваше ту надясно, ту наляво. Може би измина четвърт час, докато достигнем изхода. Там спряхме и слязохме от конете. Едва бяхме сторили това и видяхме, че апачът, който беше оставен на дървото на планинския връх, за да наблюдава пристигането на кайовите, тича към нас.

- Появиха се - съобщи ни той. - Исках да ги преброя, но не успях, защото не яздят поединично, а са и още много далеч.

- Към долината ли се отправиха? - попита Винету.

- Не. Спряха в откритата прерия и останаха да лагеруват между храстите. След това измежду тях се отдели един воин. Не беше на кон и го видях да се промъква към долината.

- Това е разузнавачът им. Имаме тъкмо толкова време, колкото е нужно, да отворим капана и после да го затворим. Нека моят брат Шарли вземе Стоун, Паркър и дванадесет от моите воини и тръгне наляво около планината. Щом забележи една висока бреза, нека навлезе в гората, да изкачи хребета, на който расте тя, и да се спусне пак надолу. Там моят брат ще се озове в продължението на долината, по която достигнахме до Нъгит Тсил. Като не спира да върви надолу по нея, скоро ще стигне до мястото, където оставихме нашите коне. Оттам нататък пътят му е познат. Но той не бива да се движи през откритата долина, а трябва да се прикрива отстрани в гората. Така Олд Шетърхенд ще се озове в гората, разположена срещу нашата клисура, която води нагоре между скалите. Той ще забележи вражеския съгледвач, но няма да го закача. После ще види и неприятелите ни, но ще ги остави да навлязат в теснината.

- Значи такъв е твоят план - продължих аз мислите му, - ти ще останеш тук, за да затвориш изхода на клопката. Аз обаче ще се върна по заобиколния път, който ти току-що ми описа, до подножието на Нъгит Тсил, за да изчакам появяването на враговете ни. После ще ги последвам тайно, докато влязат в клопката, нали?

- Да, това е планът ми. Ако моят брат Шарли внимава да не го забележат, те сигурно няма да ни се изплъзнат.

- Ще бъда предпазлив. Ще ми даде ли Винету други указания?

-, Не. Всичко останало предоставям на тебе.

- Кой ще преговаря с кайовите, ако ни се удаде да ги обкръжим?

- Винету. Олд Шетърхенд има задачата само да не ги остави да се измъкнат от теснината, когато те забележат воините ми и се опитат да се върнат обратно. Но побързайте! Вече е късен следобед Кайовите няма да чакат до утре, а ще ни последват още днес, преди да се е стъмнило.

Наистина слънцето беше вече изминало почти целия си път по небето и след около час щеше да се свечери. И така, отправих се на път заедно с Дик, Уил и определените апачи. След около петнадесетина минути видяхме брезата и навлязохме в гората. Местността отговаряше точно на описанието на Винету и ние успяхме да намерим нашата долина и мястото, където бяха пасли конете ни. А срещу нас зееше входът на клисурата, която водеше нагоре към горската поляна и двете гробници.

Насядахме между дърветата така, че да можем да забележим наближаването на кайовите - ако те изобщо дойдеха. Нямаше защо да се опасяваме, че ще ни открият, защото едва ли щяха да се приближат до нашето скривалище; те щяха да продължат пътя си през клисурата отсреща.

Апачите мълчаха, но Стоун и Паркър си говореха тихичко. Както разбрах от думите им, те бяха убедени, че кайовите заедно със Сантър ще ни паднат в ръцете. Аз не бях толкова сигурен в нашия успех. Имаше още най-много двадесетина минути до настъпването на тъмнината, а кайовите все още не идваха. И аз започнах да мисля, че развръзката щеше да настъпи едва на следното утро, още повече че досега не бяхме забелязали съгледвача, когото нашите врагове бяха изпратили към долината. При нас, между дърветата, вече започна да става тъмно.

Шушукането между Стоун и Паркър беше престанало. Лек ветрец галеше върховете на дърветата и причиняваше онова еднообразно шумолене, което по-скоро би трябвало да се нарече непрекъснат тих и дълбок шепот, на чийто фон можеше да се долови всеки друг шум, колкото и незначителен да е той. В този момент ми се стори, че зад мене по меката почва между горските дървета се разнесе някакво прошумоляване. Заслушах се по-внимателно. Да, нещо се движеше там. Но какво беше то? Едва ли някое четирикрако животно щеше да се осмели да се приближи толкова до нас. Змия? Не, и това не беше възможно. Обърнах се бързо и легнах на земята, тъй като отдолу нагоре можеше да се вижда сега по-добре. И това бе сторено тъкмо навреме, защото успях да забележа една тъмна сянка, която, изглежда, се е намирала зад мене и сега бързо се затича между дърветата. Скочих и се втурнах след нея. Тя изглеждаше съвсем черна в полуздрача; протягайки ръка, успях да сграбча парче плат.

- Let go - извика изплашен човешки глас и парчето бе изтръгнато от ръката ми. Сянката изчезна. Спрях се и се ослушах. Но моите спътници бяха видели бързите ми действия и бяха чули вика. Те наскачаха и ме запитаха, какво става.

- Тихо! - махнах им с ръка аз и пак се заслушах, но безрезултатно. ,

Някой ни беше подслушал, и то този човек беше бял, което се доказваше от думите, извикани от него. Вероятно е бил самият Сантър, защото освен него едва ли имаше някой друг бледолик при кайовите. Трябваше да го последвам на всяка цена въпреки тъмнината.

- Сядайте и чакайте, докато се завърна! - наредих аз на моите хора и се затичах.

Не се замислих нито за минута в каква посока трябваше да се отправя: насочих се към прерията, където предполагах, че се намират кайовите. Човекът, който ни беше подслушал, щеше положително да се насочи към тях. Важното беше да се забави бягството му. А това можех да постигна само ако го изплашех. Ето защо извиках:

- Стой, спри, иначе стрелям!

След няколко секунди стрелях два пъти с револвера си като потвърждение на заплахата. С тези изстрели не извършвах грешка, понеже присъствието ни и без това беше разкрито. Сега вече можех да предположа, че беглецът щеше да навлезе по-надълбоко в гората от страх пред мене, а това щеше да забави бягството му, тъй като там беше съвсем тъмно. Понеже се стремях да го изпреваря, аз се завтекох към края на гората, където предметите все още се различаваха, и продължих да тичам покрай нея. По този начин исках да измина цялата долина, да изляза в прерията и там да се скрия. Когато човекът достигнеше прерията, щеше положително да мине покрай мен и аз можех да го заловя.

Планът ми беше много добър, но не успях да го изпълня, защото тъкмо когато заобикалях една врязала се в прерията група храсти и ниски дървета, видях пред себе си хора и коне. Едва успях своевременно да се шмугна между дърветата.

На това място зад храстите кайовите бяха спрели да лагеруват. Защо, не беше трудно да се отгатне. Първоначално са имали намерение да останат в откритата прерия и са изпратили само един съгледвач напред. Този разузнавач не е имал трудна задача, както скоро успях да разбера. Сантър, който познаваше вече местността, изпреварил значително индианците, за да потърси лагера на Винету и да уведоми кайовите веднага при пристигането им. Но когато те дошли, от Сантър нямало даже и следа и ето защо изпратили още един воин, който трябвало само да върви по неговите следи и нямало защо да се страхува от някаква опасност; в противен случай Сантър щял да се върне и да предупреди индианците. И така съгледвачът навлязъл в долината на едно разстояние, което му се струвало необходимо, не открил никакъв неприятел и се върнал да съобщи това на своите. Тъй като долината представляваше по-добро убежище за пренощуване, отколкото откритата прерия, кайовите решили да се придвижат в долината. Сантър и тука щеше да ги открие. Беше невъзможно да се размине с тях при връщането си, въпреки че те не биваше да палят огньове от предпазливост.

Сега вече беше сигурно, че днес нямаше да можем да ги пленим, а може би това нямаше да стане и утре, ако Сантър беше достатъчно умен, за да разгадае плана ни.

Какво можех да направя? Трябваше ли да се върна при моите спътници и да изчакам утрото, за да разбера дали кайовите ще влязат в клопката? Или трябваше да отида при Винету, за да му съобщя какво бях видял и да го помоля за нови указания? Имаше и трета възможност, но тя беше опасна за мене - да остана на сегашното си място. Във всеки случай за нас беше много важно да научим решенията на кайовите, след като Сантър им разкаже какво е видял. Ако успеех да ги подслушам! Но рискът бе много голям. Сантър положително смяташе, че съм по петите му, и това можеше да доведе до залавянето ми. Въпреки това реших да остана и да се опитам да науча нещо, стига да имам и най-малката възможност. Както вече споменах, червенокожите не бяха запалили нито един огън, за да не бъдат забелязани. Но това обстоятелство предлагаше и на мене сигурност.

Между дърветата се намираха големи скални отломъци, които бяха покрити с мъх и обрасли с папрат. Може би щеше да ми се удаде да се скрия зад един такъв камък.

Мнозинството от индианците се занимаваше все още със завързването на конете, за да не се отдалечат и така да издадат индианския лагер. Останалите бяха насядали или налягали в края на гората. От едно място се дочуваше тих заповеднически глас. Там се намираше, изглежда, предводителят им и аз предположих, че той ще остане на същото място през цялата нощ. Трябваше да използвам и най-малката възможност, за да се промъкна натам.

Легнах на земята и запълзях в тази посока. Не беше необходимо да търся прикритие, защото наоколо беше тъмно, а и повечето червенокожи се бяха разположили настрани от пътя, по който ми се налагаше да мина. Сега можех да бъда открит само в случай че някой от тях ми пресечеше пътя и се спънеше в мене. За щастие това не се случи и аз стигнах благополучно целта си. Тук имаше два каменни блока един до друг. Единият беше дълъг и висок, другият беше по-нисък. Върху тях едва ли някой щеше да търси вражески шпионин. Покатерих се на по-ниския, а от него и на по-високия блок и там се прилепих плътно към камъка. Сега се намирах на повече от два метра над земята и бях в относителна сигурност, защото едва ли някой червенокож щеше да намери повод да се изкатери на каменните блокове.

Индианците, които досега се бяха занимавали с конете си, също се приближиха насам и насядаха или налягаха по земята. Откъм мястото, където предполагах, че се намира предводителят, се разнесоха няколко полугласни заповеди, които не разбрах, защото езикът на кайовите ми беше непонятен. След това няколко червенокожи се отдалечиха. Сигурно това бяха постовете, които заемаха местата си. Забелязах, че се отправиха само към онази страна на лагера, която бе обърната към долината, а страната откъм гората остана свободна. Това обстоятелство бе щастливо за мене, защото по-късно можех да се отдалеча, без да се натъкна на някой от постовете.

Лагеруващите индианци разговаряха тихо помежду си, но така, че все пак долавях всички думи. За съжаление обаче не можех да ги разбера. А каква полза щяхме да имаме само ако бях успял да науча онова, което обсъждаха! Ето защо по-късно първата ми работа бе винаги да изучавам езика на хората, с които влизах в контакти. Винету владееше шестдесет индиански диалекта и в това отношение ми беше отличен учител. По-късно никога не ми се е случвало да се промъкна до някой бивак и да не разбера поне отчасти онова, за което хората разговаряха.

Бях прекарал около десетина минути на камъка, когато дочух виковете на един от постовете. След това се разнесе толкова желаният от мене отговор:

- Аз съм, Сантър. Значи сте дошли в долината?

- Да. Нека моят бял брат продължи. Веднага ще забележи червенокожите воини!

Можах да разбера тези думи, защото индианците бяха принудени да разговарят със Сантър на онази смесица от английска и индианска реч, която беше позната и на мене. Той се приближи. Предводителят го извика при себе си и го попита:

- Моят бял брат се забави много по-дълго, отколкото беше уговорено. Трябва да е имало важна причина за това.

- По-важна, отколкото можеш да подозираш. Откога се намирате тук?

- Не е изминало съвсем времето, което бледоликите наричат половин час.

- Трябваше да останете навън, в откритата прерия! Тук не е безопасно.

- Не останахме в прерията, защото тук можем да нощуваме по-удобно и защото мислехме, че не ни застрашава никаква опасност; в противен случай ти щеше да се върнеш бързо и да ни предупредиш.

- Точно обратното: забавих се толкова дълго, защото тук ни грози голяма опасност и се нуждаех от доста време, за да разбера някои подробности. Сега вече научих, че Олд Шетърхенд е тук.

- Така си и мислех. Видя ли го моят брат?

- Да.

Кайовите, както изглежда, не са имали намерение да ни подмамват към тяхното село, а са решили, че ще се върнем при Винету.

- Сега е много съмнително дали ще го заловите - заяви Сантър. - Враговете ни знаят, че искаме да дойдем насам. А дори може би вече знаят, че сте тук, защото положително са изпратили съгледвачи да ни пресрещнат.

- Уф! Мислиш, че знаят? - попита кайовът учудено. - Но тогава няма да можем да ги изненадаме!

- Няма да можем - потвърди Сантър.

- В такъв случай при нашето нападение ще се стигне до схватка, в която ще се пролее кръв, защото Винету и Олд Шетърхенд струват поотделно колкото десет воини.

- Надявам се въпреки всичко, че няма да се стигне до открита борба и до голямо кръвопролитие. Знам какво трябва да сторим, за да ни паднат в ръцете.

- Кажи ни, щом като знаеш!

- Необходимо е само да използваме хитро клопката, която са ни поставили.

- Клопка ли са ни поставили? Къде?

- Искат да ни подмамят в една тясна клисура, където няма да имаме възможност да се защитаваме и ще могат да ни пленят.

- У ф! Моят бял брат Сантър не се ли лъже?

- Не.

- Знае ли къде е тази клисура?

- Разкажи ми как научи всичко това!

- Рискът беше много голям - започна Сантър разказа си, - ако ме бяха забелязали, нямаше да ми се размине страшната смърт чрез мъчения и затова се радвам дяволски, че всичко протече така щастливо. Успеха си дължа преди всичко на обстоятелството, че вече познавам пътя към Нъгит Тсил, както и местата горе, където се намират гробниците.

- Гробниците? Тогава Винету е погребал убитите тук, както предполагахме.

- Да, и това беше много изгодно за мене, защото отвличаше до голяма степен вниманието на апачите. Предположих, че те са се събрали горе на поляната, и дяволски внимавах. Затова не останах в откритата долина, а се придържах към гористия склон. Там надясно, където долината извежда в скалистата клисура, бяха конете им. Не беше лесна работа да се изкатеря нагоре, без да мина през клисурата, но въпреки това успях. Горе трябваше да удвоя предпазливостта си и да използвам цялата си хитрост и находчивост. Смятах за невъзможно да се добера по поляната, без да бъда забелязан. Но вниманието на апачите бе насочено изцяло към погребението и така аз успях да се промъкна зад една скала, която се намираше в края на поляната. Оттам можах да наблюдавам всичко.

- Моят бял брат е бил много смел.

- И аз мисля така. Слушайте по-нататък! Когато гробниците бяха затворени, Винету изпрати хората си да доведат конете.

- Да ги закарат горе? Трябва да е имал важна причина!

- Естествено. Щом забележехме тези следи, щяхме да тръгнем по тях и да ги следваме, докато влезем в клопката.

- Защо мислиш така?

- Не мисля, а го знам със сигурност, защото го чух.

- От кого?

- От Винету. След като изпрати хората си да доведат конете, той остана сам с Олд Шетърхенд. Те стояха близо до скривалището ми и успях да чуя разговора им.

- У ф! Случило се е голямо чудо! Винету е бил подслушан, без да забележи съгледвача! Но това е било възможно само защото мислите му не са били при нас, а при баща му и сестра му.

- О, о, и при нас бяха! Беше изпратил съгледвач на най-високото дърво на планинския връх, за да наблюдава пристигането ни.

- И той забелязал ли ни е?

- Твърде е възможно. Нали виждаш колко добре направих, че продължих да яздя самичък напред. Окото на съгледвача е пропуснало самотния конник.

- Да. Постъпил си много умно. Разказвай по-нататък!

- След като апачите докараха конете си, те не се бавиха повече, а напуснаха поляната и се спуснаха в долината от другата страна. Щом като се прекоси тази долина, се достига отсреща до дълъг тесен процеп в скалите, по чиито стени никой не може да се изкачи. Точно там трябва да бъдем подмамени.