Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Но на кого могат да хвърлят око? Те изобщо не ни познават.

- На онзи, у когото предполагат, че ще намерят злато.

- Злато ли? Как ще знаят дали имаме злато и кой от нас го носи у себе си?

- Необходимо е само малко да помислят и е почти сигурно, че ще познаят. Сам Хокинс беше така непредпазлив да им каже, че Инчу-чуна е вожд и се е отправил с децата си към Сент Луис. Това им е достатъчно.

- Ах, сега вече започвам да разбирам какво иска да каже моят червенокож брат! Когато индианците се отправят на изток, се нуждаят от пари. И понеже нямат монети, взимат със себе си злато; особено когато са вождове, може да се приеме със сигурност, че са им известни богати златни залежи. Вероятно е да носят голямо количество злато у себе си.

- Моят брат Шетърхенд позна. Моят баща и аз ще бъдем обект на нападение от страна на тези бели в случай, че са разбойници и крадци. Но всъщност сега те няма да намерят нищо у нас.

- Нищо ли? Но нали сте искали да се запасите със злато!

- Това предстои да стане. Защо само да го носим у нас, когато не ни е необходимо? Досега не е било нужно да плащаме. Златото ще ни потрябва, когато отседнем във фортовете, - построени по пътя ни. Затова едва сега ще вземем злато, може би още утре.

- Тогава някъде близо по нашия път се намират златни находища?

- Да. Наблизо се издига планина, която ние наричаме Нъгит Тсил1. Хората, които не знаят, че там се намира злато, са й дали друго име. Тази вечер ще минем близо край нея и ще вземем каквото ни е необходимо.

Трябва да си призная, че ме обзе удивление, примесено с мъничко завист. Тези хора знаеха места, където скъпоценният метал се намираше в големи количества, но вместо да го използват, водеха съвършено скромен живот. Не носеха у себе си чекови книжки или портфейли с пари, но навсякъде, където отидеха, имаха скрити съкровищници, необходимо беше само да бръкнат с ръка в тях и да си напълнят джобовете със злато. Кой ли друг би могъл да се похвали със същото!

Трябваше да бъдем предпазливи, защото Сантър не биваше да забележи, че го следим. Ето защо използвахме всяко възвишение и всеки храст като прикритие. След четвърт час ги видяхме пред нас. Движеха се в същата посока с бодър тръс. Изглеждаше, че бързат, и по нищо не личеше да имат намерение да се връщат. Спряхме. Винету гледа след тях, докато се изгубиха от погледа ни.

- Нямат лоши намерения - каза той след малко. - Можем да бъдем спокойни.

Нито той, нито аз имахме представа колко много се лъжем. Тези негодници имаха лоши намерения, и то какви; но бяха изключително лукави престъпници, в което за съжаление скоро ни бе писано да се убедим. Те са допускали, че ще ги проследим донякъде и са се престорили, че бързат да продължат пътя си. По-късно обаче обърнали конете си и ни последвали.

Препуснахме обратно и бързо настигнахме спътниците си. Вечерта спряхме край един поток. Свикнал винаги да бъде предпазлив, Винету най-напред претърси грижливо близката околност и едва тогава Инчу-чуна даде нареждане за лагеруване. Потокът извираше наблизо, водата беше бистра, трева за конете имаше в изобилие, и тъй като мястото бе заобиколено с дървета и храсти, можехме да запалим силни огньове, без да се страхуваме, че ще бъдат забелязани отдалече. Освен това Инчу-чуна постави двама воини да бдят над лагера и по този начин ни се струваше, че сме направили всичко необходимо за нашата сигурност.

Тридесетте апачи се бяха разположили както винаги на излишно голямо разстояние от нас и ядяха сушено месо. Ние седмината седяхме край нашия огън близо до дърветата. Бяхме потърсили близостта на дърветата и храсталака, за да се предпазим от студения вятър, който духаше тази вечер.

След вечеря обикновено разговаряхме. И този път не направихме изключение. По време на разговора ни Инчу-чуна заяви, че на следващия ден ще тръгнем на път едва по обяд. Сам Хокинс го попита защо е необходимо това забавяне. Вождът му отговори с откровеност, за която после горчиво съжалявах:

- Всъщност това е тайна, но ще я доверя на моите бели братя, ако ми обещаят, че няма да се опитат да се възползват от нея.

Когато дадохме исканото обещание, той продължи:

- Нуждаем се от пари. Затова Инчу-чуна заедно с децата си ще отиде утре рано сутринта да вземе нъгитс и ще се върне едва по обед.

Стоун и Паркър изразиха шумно учудването си, а Сам Хокинс, който не беше по-малко смаян, попита:

- Нима наблизо има злато?

- Да - потвърди Инчу-чуна. - Обаче никой не подозира това. Дори и моите воини не знаят нищо. Инчу-чуна го е чул от баща си, а той пък го е научил от своя баща. Такива тайни се предават само от бащите на синовете и се пазят като нещо свещено. Не се издават дори и на най-добрия приятел. Вярно е, че сега вождът на апачите говори за такава тайна, но той никога не би издал някому мястото и ще застреля всеки, който се осмели тайно да ни последва.

- И нас ли би убил?

- И вас! Инчу-чуна е показал доверие към вас. Ако го измамите, ще заслужите смъртта си. Но той знае, че няма да напуснете този лагер, преди да се е завърнал.

Той изведнъж млъкна и разговорът ни взе друга насока. След известно време бяхме прекъснати от Сам. Инчу-чуна, Винету, Ншо-чи и аз седяхме с гръб към храсталака. Сам, Дик и Уил бяха заели места от другата страна на огъня и следователно лицата им бяха обърнати към храстите. Изведнъж, както разговаряхме, Хокинс извика, грабна карабината си, прицели се и изпрати един куршум в храстите. Този изстрел предизвика голяма възбуда в целия лагер. Индианците наскачаха и се приближиха. И ние наставахме бързо и попитахме Сам защо беше стрелял.

- Видях две очи, които се появиха в храстите зад гърба на Инчу-чуна - обясни ни той.

Червенокожите измъкнаха веднага главни от огньовете и навлязоха в храсталаците. Търсенето им беше напразно. Всички се успокоиха и отново насядаха.

- Сам Хокинс сигурно се е заблудил - обади се Инчу-чуна. - Такива грешки не са изключени при колебливата светлина на огньовете.

- Бих се учудил много, ако съм сбъркал. Струва ми се, че видях очите съвсем ясно.

- Сигурно вятърът е обърнал две листа и моят бял брат е видял долната им страна, която е по-светла. Ето как му се е сторило, че е видял очи.

- Това наистина е възможно. Значи съм стрелял по листа

- хи-хи-хи-хи!

Той се разсмя по своя особен начин. Винету обаче не гледаше на цялата работа откъм комичната й страна. Той каза със сериозен глас.

- Моят брат Сам направи във всеки случай една грешка, каквато не бива да повтаря в бъдеще!

- Грешка ли? Аз? А каква?

- Не трябваше да стреля.

- Така ли? Хайде бе! Ако в храстите се е скрил някой шпионин, аз имам правото да му изпратя един куршум, ако не се лъжа!

- А известно ли ни е дали този съгледвач има враждебни намерения? Той просто ни открива и се промъква до нас, за да разбере що за хора сме. Може би след това ще се покаже и ще ни поздрави.

- Хмм, това наистина е вярно - призна дребният ловец.

- Този изстрел беше опасен за нас - продължи Винету. .

- Първо, възможно е Сам Хокинс да се е излъгал и да не е видял очи. Тогава гърмежът е бил излишен и може само да привлече някой неприятел, който се намира наблизо. Второ, вероятно е наистина в храстите да е имало човек. И в такъв случай е погрешно да се стреля по него, понеже е малко вероятно куршумът да го улучи.

- Охо! Куршумите на стария Сам улучват сигурно. Бих искал да се запозная с човека, който ме е видял да стрелям на вятъра!

- Винету също може да стреля, но в такъв случай вероятно няма да улучи. Съгледвачът винаги ще забележи, когато някой се прицелва в него. По това той ще разбере, че е открит, и ще направи бързо движение настрани, за да не бъде пред дулото на карабината. Куршумът няма да улучи, а човекът ще изчезне в нощта.

- Добре, добре. Но какво би направил моят червенокож брат, ако беше на мое място?

- Винету щеше да опита изстрела от коляно или щеше да се отдалечи тихо, да опише дъга и да се появи в гръб на разузнавача.

Изстрелът от коляно е най-трудният изстрел, който съществува. Много уестмани, които иначе са добри стрелци, не могат да го овладеят задоволително. По-рано изобщо не бях чувал за него, но откакто Винету ми го показа, аз го упражнявах постоянно.

Да предположим, че седя край лагерния огън. Дали съм сам, или с други хора, няма значение. Карабината ми лежи на земята до дясната ми ръка готова за стрелба, което е основно правило в Дивия Запад. И ето че забелязвам две очи, които ме следят иззад някое прикритие. Не ми е възможно да видя лицето на съгледвача, понеже то се губи в мрака. Но очите могат да бъдат забелязани, ако човекът не е дотам предпазлив да гледа само през полуспуснатите си клепачи. Те имат слаб матов блясък, който става толкова по-забележим, колкото повече се напряга зрението. Нека обаче не се заблуждаваме, че е лесно да забележиш през нощта две отворени очи на човек, прикрил се зад гъсти храсти. Това не се научава. Остротата на зрението е вродено качество.

Ако съм се убедил, че пред мен се намира съгледвач с враждебни намерения, трябва да го обезвредя, да го убия, за да спася себе си. А това може да стане с куршум, който да го улучи между очите. Нямам друг изход освен да се прицеля в очите - те са единственото, което мога да забележа. Но ако вдигна пушката си и се прицеля, както се прави обикновено, тогава той ще разбере, че е открит, и ще изчезне моментално. Трябва така да насоча дулото към целта, че съгледвачът да не разбере нищо. А това става при изстрела от коляно. Подгъвам десния си крак така, че коляното се издига малко нагоре, а бедрото ми образува права линия, чието мислено продължение би попаднало точно в очите, които съм забелязал. След това хващам карабината си най-непринудено, просто като че ли искам да си поиграя с нея. Вдигам я и слагам цевта й на бедрото си точно в посока към очите и натискам спусъка. Всичко това е много трудно, още повече че не бива да използвам и лявата си ръка, защото тогава цялата сцена не би изглеждала толкова безобидна. Малцина умеят само с една ръка да отправят карабината си точно към целта, да я придържат здраво към бедрото си и да натиснат спусъка навреме. Трябва да се има предвид и колко е трудно прицелването в описаното положение, без да имаш възможност да сложиш пред окото си мерника. А освен това целта се състои само от две едва забележими точки, прикрити зад гъстата маса от листа и клонки, разклащани от вятъра и осветявани от несигурната светлина на лагерния огън!

Ето какво разказа Винету за изстрела от коляно, който се нарича още и изстрел от хълбока. Той беше майстор в този вид стрелба. На мене не ми бе никак лесно да го овладея, защото моят мечкоубиец беше много тежък и едва можеше да се борави с него по този начин. Но непрекъснатото упражняване ми донесе все пак желания успех дори и при трудно забележими мишени.

Докато всички останали се бяха задоволили и успокоили с безрезултатното претърсване на околността, Винету стана и отново се отдалечи, за да се огледа още веднъж наоколо. Измина повече от час, докато се върне.

- Няма хора наблизо - каза той. - Сам Хокинс трябва все пак да се е излъгал.

Въпреки всичко Винету удвои постовете и им нареди да бъдат извънредно внимателни. Сега вече те имаха задачата да обикалят около лагера. След това легнахме да спим.

Сънят ми беше неспокоен. Няколко пъти се събуждах, а докато спях, сънувах неприятни сънища, в които главна роля играеше Сантър със своите спътници. Това беше естествената и лесно обяснима последица от срещата ни с тях, но когато станахме от сън, личността на Сантър бе придобила в съзнанието ми такава важност и значение, които напразно се опитвах да избия от главата си.

След закуската, състояща се от месо и брашняна каша, Инчу-чуна, Винету и сестра му се отправиха на път. Преди да тръгнат, аз помолих да ги придружа на известно разстояние. За да не се появят у тях съмнения, че искам по този начин да разбера в каква посока се намират златните находища, аз им казах, че не мога да се отърва от мисълта за Сантър. Самият аз се учудвах на себе си, защото днес без всякаква сериозна причина бях убеден, че Сантър и хората му са се върнали. Изглежда, това беше резултат от въздействието на сънищата ми.

- Моят брат няма защо да се тревожи за нас - отвърна Винету. - Винету ще потърси още веднъж следи само за да го успокои. Ние знаем, че-Олд Шетърхенд не е алчен за злато. Но ако той ни придружи макар и само донякъде, може би ще му се стори, че е възможно после сам да открие находището и сигурно ще го обхване треската за злато, онази жажда за смъртоносния прах, която не оставя бледоликите, докато не унищожи телата и душите им. Молим те да не идваш с нас не от недоверие, а от любов към тебе.

Трябваше да се примиря с решението им. Той се огледа пак наоколо, без да открие никаква следа, след което тримата тръгнаха. Не взеха конете си, а потеглиха пеша, по което заключих, че златното находище едва ли можеше да бъде много далече.

Легнах в тревата, запалих лулата си и започнах да разговарям със Сам, Дик и Уил, и то само за да се отърва от неоснователните си страхове. Но не можах да намеря спокойствие. Скоро станах. Просто нещо не ми даваше да седя на едно място. Затова взех пушката си на рамо и се отдалечих от лагера. Може би щях да видя някакъв дивеч и така щях да се отърся от мислите си.

Инчу-чуна беше напуснал лагера в южна посока. Ето защо аз се отправих на север. След като повървях около четвърт час, за моя изненада се натъкнах на следа, оставена от трима души. Били са обути в мокасини. Различих следите от два по-големи, два средни и два малки крака. Дирята беше нова. Сигурно беше оставена от Инчу-чуна, Винету и Ншо-чи. Първоначално се бяха отдалечили в южна посока, но после са се отправили на север, за да ни заблудят. Трябвало е да останем с впечатлението, че златното находище се намира някъде на юг.

Имах ли право да продължа по този път? Не. Можеше да се очаква, че на връщане щяха да забележат следите ми и не бе изключено да си помислят, че съм ги последвал тайно. Но още не ми се връщаше в лагера и ето защо продължих пътя си на изток.

След кратко време ми се наложи отново да спра, защото се натъкнах на втора следа. След като я огледах, установих, че беше оставена от четирима мъже, които са носили ботуши с шпори. През ума ми мина веднага мисълта за Сантър и тримата му спътници. Дирята им водеше в посоката, накъдето се бяха отправили двамата вождове, а излизаше от близките храсти, които се бяха групирали около няколко дъба, все още покрити с шума. Трябваше да се отправя най-напред натам.

Наистина - следата излизаше от храстите и когато я проследих, видях четирите коня, които бяха яздили Сантър и хората му при нашата среща. Поводите на животните бяха вързани за околните дървета. По земята можеше ясно да се разбере, че четиримата бяха нощували на това място. Значи, все пак се бяха върнали! Защо? Сигурно заради нас. Плановете им явно не се различаваха от онова, което ми беше обяснил Винету. Сам Хокинс не се е излъгал предишната вечер, а наистина е забелязал две очи, но бе прогонил съгледвача с погрешното си поведение. Те бяха успели да ни подслушат. Сантър ни дебнеше и изчакваше удобен момент, когато ще може да спипа самичък онзи, който му трябваше. Но това място беше толкова отдалечено от лагера ни! Как ли е могъл да ни наблюдава оттук?

Огледах дърветата. Бяха високи, но не много дебели и не беше трудно човек да се покатери на тях. По кората на едното имаше драскотини, които можеха да бъдат направени единствено от шпори. Някой от четиримата се беше качвал горе, а от тази височина сигурно можеше да се забележи всеки, който напуснеше нашия лагер. Самият лагер може би не се виждаше, но това нямаше значение.

Небеса! Бях пронизан от една мисъл. За какво говорихме вчера вечерта, преди Сам да беше забелязал очите? Говорихме, че днес Инчу-чуна искаше да отиде с децата си да вземе злато! Човекът в храстите е чул това. Днес рано сутринта се е качил на дъба и е видял накъде отиват тримата спътници. Винету в опасност! Ншо-чи и баща й също! Трябваше да тръгна веднага и да последвам с най-голямата възможна бързина разбойниците. В никакъв случай нямах време да се връщам първо в лагера ни и да вдигам тревога. Бързо отвързах един от конете, изведох го от храсталака на открито, метнах се на гърба му и препуснах подир бандитите, следвайки собствената им диря, която скоро се сля със следите, оставени от вожда и двете му деца.

Тъй като не беше изключено да изгубя тези следи, потърсих някакви белези, по които евентуално да отгатна къде се намира златното находище. Винету беше споменал за някаква планина или възвишение, което се казвало Нъгит Тсил. Думата нъгитс означава златни зърна с различна големина, а тсил е дума от езика на апачите и има значение на планина, възвишение. Сигурно находището не се намираше в равнината. Огледах местността, през която препусках. На север, в посоката, в която се движех, се издигаха няколко доста големи възвишения, обрасли с гора. Едното от тях беше със сигурност Нъгит Тсил. В този миг не се съмнявах, че съм на прав път.

Старата кранта, която бях докопал в бързината си, не се движеше достатъчно бързо. Като префучах покрай някакви ниски дървета, успях да откъсна един клон и започнах да шибам животното с него. То напрегна всичките си сили и скоро равнината остана зад гърба ми. Планината се изправи пред мене. Следата водеше между два склона и скоро се изгуби между тях. Планинските потоци бяха свлекли тук от височините голямо количество дребни камъни. Аз обаче не слязох от коня, защото беше сигурно, че търсените от мене хора бяха продължили да се изкачват нагоре по теснината.

След известно време не щеш ли, от дясната ми страна се откри странична клисура, дъното на която бе също изцяло каменисто. Сега трябваше да разбера дали бяха извили надясно, или бяха продължили в досегашната посока. Скочих от седлото и заразглеждах камъните по земята. Макар и много трудно, успях да открия следата. Тя водеше навътре в клисурата. Отново се качих на коня и я последвах. Скоро обаче пътят пак се разклони и аз отново трябваше да слизам от седлото. По всичко личеше, че това щеше да продължава и конят само ще ми пречи. Затова го вързах за едно дърво и поех пеша, след като бях установил накъде водят следите.

Движех се с трескава бързина по каменистото дъно на някогашен планински поток, което беше сега напълно пресъхнало. Страхът ме караше да бързам и постепенно останах без дъх. На един остър скалист хребет бях принуден да поспра, за да не ми се пръснат белите дробове. После продължих, като изминах известно разстояние надолу, докато забелязах, че следата изведнъж завива наляво в гората. Затичах се колкото можех по бързо между дърветата. Отначало те растяха нагъсто, но после гората се поразреди и ми се стори, че ще изляза на открито. Още не бях стигнал до там, когато проехтяха изстрели, Няколко мига по-късно се разнесе вик, който ме прониза до мозъка на костите. Това беше предсмъртният вик на апачите.

Сега вече не тичах, а буквално се хвърлих напред с грамадни скокове като хищно животно, което се е устремило към плячката си. Отново се разнесе изстрел, после още един - това беше двуцевната карабина на Винету. Познавах гласа й. . Слаба богу! Значи той беше още жив! След няколко скока се намерих в края на поляната. Спрях се при последните дървета, защото онова, което видях, просто скова краката ми.

Поляната не беше голяма. Почти в центъра й лежаха Инчу-чуна и дъщеря му. Отначало не можах да установя дали бяха още живи. Недалеч от това място се намираше малък скален блок, зад който се беше скрил Винету. В този момент той зареждаше карабината си. Вляво от мене, прикрити зад дърветата, стояха двама негодници с готови пушки за стрелба, които само чакаха Винету да се покаже макар и малко иззад камъка. Вдясно от мене третият се промъкваше предпазливо между дърветата, като се мъчеше да се озове зад гърба на Винету. Непосредствено пред мен лежеше четвъртият с куршум в главата.

Двамата зад дърветата бяха засега по-опасни за младия вожд от третия. Светкавично вдигнах мечкоубиеца и ги застрелях. После се хвърлих след третия, без да губя време за зареждане на пушката си. Той беше чул изстрелите ми и бързо се обърна. Забеляза ме, прицели се в мене и натисна спусъка. Направих скок настрани; не ме улучи. Когато видя, че губи играта, той се втурна навътре в гората. Веднага го последвах. Беше Сантър. Исках да го уловя жив. Но разстоянието между нас бе твърде голямо; наистина, когато стоеше в края на поляната, аз го виждах добре, ала в гората го изгубих от погледа си. Трябваше да се ориентирам по отпечатъците от стъпките му. Но в такъв случай за съжаление не можех да го следвам достатъчно бързо. Невъзможно беше да го настигна. Ето защо не след дълго тръгнах обратно, още повече че Винету имаше може би нужда от мене.

Когато отново достигнах поляната, видях, че беше коленичил до баща си и сестра си и се мъчеше да открие искрица живот у тях. Щом ме забеляза, той се изправи за малко на крака. Очите му имаха такъв израз, който няма да забравя никога. Погледът му излъчваше почти безумна болка и гняв.

- Моят брат Олд Шетърхенд вижда какво се случи. Ншо-чи, най-красивата и най-добра дъщеря на апачите, няма да види градовете на бледоликите. Има още мъничко живот у нея, но, изглежда, няма да може да отвори вече очи.

Бях изгубил способността си да говоря; не бях в състояние нито да продумам, нито да попитам нещо. Та какво ли трябваше да питам? Много добре виждах какво бе станало. Двамата лежаха един до друг в голяма локва кръв. Инчу-чуна бе прострелян в главата, а Красивата зора бе получила куршум в гърдите. Вождът бе умрял на място. Тя все още дишаше, тежко и шумно, докато красивият бронз на лицето й ставаше все по-блед и по-блед. Хубавите й страни хлътнаха и сянката на смъртта се разпростря по чертите на лицето й.

Но ето че Ншо-чи помръдна. Обърна глава към баща си и бавно отвори очи. Видя Инчу-чуна в собствената си кръв и се изплаши. После, изглежда, си спомни какво се бе случило и дясната й ръка се плъзна към сърцето й. Тя усети топлата бликаща кръв и изпусна дълбока задавена въздишка.

- Ншо-чи, моята добра, единствена сестра! - простена Винету с такава мъка в гласа си, каквато е невъзможно да бъде предадена с думи.

- Винету - братко мой! - прошепна девойката. - Отмъсти... отмъсти... за мене!

После погледът й се премести върху мен и по бледите и устни се плъзна радостна усмивка, която бързо замря.

- Олд... Шетърхенд! - промълви едва чуто тя. - Ти... си тук! А... аз умирам ... така...

Повече не можахме да чуем, защото смъртта не й остави време, а затвори устата й завинаги. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Трябваше някак си да се освободя от огромната болка. Изправих се, тъй като преди малко и двамата бяхме коленичили край нея, и нададох силен вик, който бе повторен неколкократно от ехото на околните върхове.

Винету също се изправи, бавно, като че ли на раменете му имаше огромна тежест. Хвана ме с двете си ръце и каза:

- Мъртви са! Най-великият и благороден вожд на апачите и Ншо-чи, моята сестра, която ти бе отдала душата си. Тя умря, като произнасяше твоето име!

- Никога, никога няма да забравя това! - уверих го аз. После изразът на лицето му се промени коренно и когато заговори, гласът му наподобяваше далечния застрашителен тътен на гръм:

- Чу ли последната й молба, която отправи към мене?

- Да!

- Отмъщение! Аз трябва да отмъстя за нея и ще отмъстя така, както никое убийство не е отмъщавано досега! Знаеш ли кои бяха убийците? Ти ги видя. Бяха бледолики, на които не бяхме сторили нищо лошо. Винаги е било така и винаги ще бъде така, докато бъде убит и последният червенокож. Защото дори и ако той умре от естествена смърт, това пак ще бъде убийство, убийство, което се извършва спрямо целия мой народ. Искахме да посетим градовете на тези проклети бледолики. Ншо-чи искаше да стане като белите жени, защото те обичаше и мислеше, че ще спечели сърцето ти, ако усвои знанията и обичаите на бледоликите. Заплати за това с живота си. Дали ви мразим, или обичаме е все едно: където и да стъпи кракът на бледоликия, след него идва нашата гибел. Вопли и стенания ще обходят всички племена на апачите; викове на гняв и мъст ще се разнесат по всички места, където живеят хората на нашия народ. Погледите на всички апачи сега ще се отправят към Винету, за да видят как той ще отмъсти за смъртта на баща си и сестра си. Нека моят брат Олд Шетърхенд чуе клетвата ми над тези два трупа! Кълна се във Великия дух и във всички мои храбри прадеди, които са се събрали във Вечните ловни полета, че от днес нататък ще убивам всеки бледолик с пушката, паднала от ръката на баща ми, или ...