Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Защо не сега? - попита ме той почти гневно.

- Клетвата трябва да се изговаря при спокойно душевно състояние.

- Уф! Душата ми в този миг е спокойна също като гроба, в който ще положа тези двама мъртъвци. И също както гробът никога няма да ги върне, така и аз няма да върна нито дума от клет...

- Не говори повече! - прекъснах го отново.

Тогава в очите му се появиха заплашителни искри.

- Нима Олд Шетърхенд иска да не изпълня дълга си? Нима старите жени трябва да ме заплюят и племето ми да ме прокуди само защото нямам смелостта да отмъстя за престъплението, извършено днес?

- Далече съм от мисълта да искам подобно нещо. И аз настоявам за наказание на убийците. То сполетя вече трима от тях. Само четвъртият избяга, но няма да може да ни се изплъзне.

- Как ще ни избяга! - разпали се апачът. - Но аз ще се разправям не само с него. Той постъпи като син на онази бледолика раса, която ни носи унищожение. Тя е виновна за онова, на което го е научила, й аз ще и потърся отговорност! Той беше застанал гордо изправен пред мене, воинът, който въпреки младостта си се чувстваше върховен повелител на своите хора! Да, той беше човек, който можеше да изпълни онова, което желаеше. На него, на него сигурно би му се удало да събере около себе си воините на всички червенокожи племена и да подеме повсеместна велика борба срещу белите, отчаяна борба, чийто изход едва ли може да се нарече неизвестен, ; но който ще покрие земите на Дивия Запад с труповете на стотици хиляди жертви. Сега, в този момент се решаваше дали томахокът на смъртта щеше да завилнее гневно и безмилостно, или не. Хванах го за ръката и му казах:

- Ти ще направиш онова, което желаеш, но преди това чуй една молба, която може би ще бъде последната ми молба към тебе! Ако не я изпълниш, няма да чуеш никога вече гласа на твоя бял приятел и брат. Тук лежи Ншо-чи. Ти самият каза, че тя ме е обичала и е умряла, промълвяйки името ми. Тя обичаше и тебе, мене обичаше като приятел, а тебе като брат и ти отвръщаше твърде щедро на любовта й. Моля те в името на тази любов, която принадлежеше и на двама ни, да не произнасяш клетвата си сега, а едва когато камъните закрият гроба на най-благородната дъщеря на апачите !

Той ми отправи сериозен и мрачен поглед, после сведе очи към мъртвата. Видях как чертите на лицето му поомекнаха и най-сетне той отново ме погледна.

- Моят брат Олд Шетърхенд има голяма власт над сърцата на онези, с които общува. Ншо-чи сигурно би изпълнила молбата му; затова и аз ще се вслушам в нея. Едва когато очите ми няма да виждат повече двата трупа, ще се реши дали Мисисипи и всичките му притоци ще повлекат към морето кръвта на белите и червеногожите народи. Аз казах. Хау!

Слава богу! Поне временно ми се беше удало да предотвратя страхотно нещастие. Стиснах му ръката с благодарност.

- Моят червенокож брат ще се увери веднага, че не искам да измоля никаква милост за виновния. Нека го сполети тежко и сурово наказание, каквото си е заслужил. Трябва да се помъчим да не му оставим време да ни избяга. Не бива да му даваме преднина. Винету ще ми каже какво е необходимо да се направи.

- Краката ми са вързани - заяви той и лицето му се помрачи отново. - Обичаите на моя народ ми повеляват да остана при мъртвите, докато бъдат погребани. След това мога да тръгна по пътя на отмъщението.

- А кога ще се състои погребението?

- Ще се съветвам с моите воини. Погребението ще се извърши или на мястото, където са умрели, или ще ги пренесем в пуеблото, където са живели. Но дори да направим гробовете им тук, пак ще изминат няколко дни, докато се изпълнят всички ритуали, които са необходими при погребението на един толкова велик вожд.

- Но дотогава убиецът положително ще ни избяга!

- Няма. Ако Винету не може да го преследва, това могат да сторят други. Нека моят брат ми разкаже накратко как се озова тук!

Сега, когато се отнасяше за делова работа, той бе станал отново спокоен както винаги. Разказах му каквото искаше да знае и той се замисли дълбоко. През това време чухме тежка въздишка. Тя долетя от мястото, където лежаха двамата бандити, които бях застрелял. Приближихме се бързо до тях. Един от тях бе пронизан от куршума ми през сърцето, другият бе ранен също като Ншо-чи. Беше още жив и току-що съзнанието му се бе възвърнало. Той втренчи недоумяващо погледа си в нас и замърмори нещо неразбираемо. Наведох се над него и му извиках.

- Човече, познаваш ли ме? Знаеш ли кои сме ние? Той очевидно се помъчи да си спомни нещо. Погледът му стана по-ясен и аз едва долових въпроса:

- Къ ... къ... къде е Сантър?

- Избяга - отвърнах аз.

- На... къде?

- Не знам. Но се надявам да ми помогнеш да разбера. Другите са мъртви, а на тебе ти остават най-много пет минути живот. Мисля, че на прага на гроба ще се държиш по-разумно! Откъде е Сантър?

- Не ... знам.

- Наистина ли се казва Сантър?

- Има... много ... много имена.

- Какъв е всъщност?

- И ... това ... не знам.

- Имаш ли познати наблизо, може би в някой форт?

- Не ... нямам.

- Накъде бяхте тръгнали?

- Ни ... ни ... къде. Там, където ... злато, плячка!

- Значи по професия сте бандити! Ужасно! Как ви дойде Мисълта да нападнете двамата апачи с момичето?

- Нъг ... нъгитс..

- Но не сте могли да знаете нищо за злато!

- Отиваха на ... на ...

Той млъкна. Затрудняваше се да отговори. Аз отгатнах какво искаше да ми каже и попитах:

- Чухте, че апачите искаха да отидат на изток, и си рекохте, че носят злато у себе си, нали? Умиращият кимна.

- Значи намислихте да ги ограбите. Но понеже допускахте, че ще бъдем достатъчно предпазливи да ви наблюдаваме известно време, вие продължихте пътя си и се върнахте едва тогава, когато можехте да бъдете сигурни, че сме се успокоили. Нали?

Той кимна отново.

- Върнахте се и започнахте да ни следите. А вечерта подслушахте ли ни?

- Да... Сантър.

- Значи самият Сантър е бил! Каза ли ви какво е чул от нас?

- Апачи ... Нъг Тсил ... ще взимат злато ... рано...

- Точно както си мислех. След това сте се скрили в храсталака и от дърветата сте ни наблюдавали. Искахте да научите къде е мястото, откъдето апачите черпят злато, нали?

Той беше затворил очи и не отговори.

- Или сте искали просто да ги нападнете на връщане, за...

Винету ме прекъсна:

- Нека моят брат не пита повече, защото този бледолик не може вече да отговаря. Той е мъртъв. Тези бели кучета искаха да узнаят тайната ни, но дойдоха късно. Ние се връщахме вече, когато са чули стъпките ни. Скрити зад дърветата, те започнаха да стрелят по нас. Инчу-чуна и Красива зора паднаха на земята, а ръкавът ми тук беше засегнат от куршум. Веднага стрелях по един от тях, но той се хвърли зад близкото дърво и затова не го улучих. Но вторият ми куршум изпрати на земята друг бледолик. После потърсих прикритие зад този камък, който всъщност нямаше да може да ми спаси живота, ако не се беше появил моят брат Олд Шетърхенд. Защото двамата не ми даваха възможност да се покажа от тази страна, а третият се промъкваше зад гърба ми, където бях незащитен. Куршумите му сигурно щяха да ме улучат. Тогава чух силния глас на мечкоубиеца и бях спасен. Сега моят брат знае всичко и ще научи какво трябва да се направи, за да се залови Сантър.

- Кой ще бъде натоварен с тази задача?

- Олд Шетърхенд ще я изпълни. Той сигурно ще намери следите на беглеца.

- Прав си. Но докато ги търся, ще измине доста време.

- Не. Моят брат няма нужда да ги търси, защото сигурно ще го отведат до конете на Сантър. Той трябва да отиде направо там. На мястото, където Сантър е нощувал с хората си, има трева и Олд Шетърхенд лесно ще разбере в каква посока е избягал той.

- А после?

- После моят брат ще вземе десет воини, ще го преследва и ще го залови. Другите двадесет воини нека изпрати тук, за да оплачат с мене двамата убити.

- Така да бъде. Надявам се да оправдая доверието, което ми оказва моят червенокож брат.

- Аз знам, че Олд Шетърхенд ще действа-така, както би постъпил и Винету, ако беше на негово място. Хау!

Той ми подаде ръка. Аз я стиснах, наведох се още веднъж над лицата на двамата мъртъвци и тръгнах. Обърнах се на края на поляната. В този момент Винету покриваше главите им и нададе онези глухи стенания, с които индианците започват песните си на смъртта. Каква болка ми причини това, каква болка! Но трябваше да действам и забързах обратно по пътя, по който бях дошъл.

, Аз бях на мнение, че предсказанието на Винету ще се окаже вярно. Но докато прехвърлях вече споменатия хребет, у мене се появиха съмнения.

Сантър щеше преди всичко да се стреми да избяга колкото се може по-бързо и по-надалече от нас. Но ако тичаше в посока на техния лагер, щеше да постигне точно обратното. Той би сторил това само с намерението да се сдобие с кон. Но какво щеше да стане, ако намереше коня, с който бях дошъл? Сантър беше побягнал най-вероятно по пътя, който го бе довел дотук. Тогава можех със сигурност да очаквам, че е видял коня.

Тази мисъл удвои бързината ми. Тичах надолу по склона и сърцето ми се свиваше от страх и напрежение, дали щях да заваря животното на мястото му. Представете си разочарованието ми, когато не го намерих там, където го бях оставил! Спрях се само за секунда и после продължих да тичам през клисурата. Тук можех да се движа бързо, защото беше безпредметно да търся някакви следи по каменистото дъно. Когато достигнах долината, се помъчих да открия дирята. Не ми се удаде веднага, защото почвата тук бе все още много твърда. След десетина минути стигнах до по-мека земя. Тук беше по-лесно да се открият някакви отпечатъци.

Разочарованието ми обаче беше пълно. Колкото и да търсех, колкото и да душех, колкото и да напрягах зрението и проницателността си, нищо не можех да променя - Сантър не беше яздил оттук. Сигурно беше излязъл от клисурата някъде по-горе, където е видял подходящо място с камениста основа. Нямаше друга възможност.

И ето че стоях напълно безпомощен! Какво да правя? Дали да тичам обратно и да търся следите по-нависоко? Можеха да изминат часове, докато ги открия, а не исках да поемам отговорността за такава голяма загуба на време. Във всички случаи беше по-добре да отида веднага в нашия лагер и да потърся помощ.

Така и направих. Това беше такъв маратон, какъвто още не бях бягал. Сега обаче го издържах, защото Винету ме беше научил какво трябва да се прави в такъв случай, за да не се задъхваш или измориш прекомерно. По-голямата част от тежестта на тялото се прехвърля само върху един от краката, като при умора те се сменят. По този начин може да се тича в тръс с часове, без особено голямо напрежение и преумора. Но човек трябва да има здрави и издръжливи бели дробове.

Когато вече не бях далеч от целта си, аз се отправих най-напред към лагера на Сантър. Трите коня още стояха в храстите. Отвързах ги, метнах се на един от тях, взех поводите на другите в ръка и се отправих към нашия лагер. Отдавна беше превалило пладне и Сам ми извика:

- Къде скиташ, а? Пропусна обяда и аз ... - Той млъкна, огледа конете учудено и после продължи: - Egad, тръгна оттук пеша, а се връщаш на кон! Да не си станал конекрадец?

- Нищо подобно. Тези коне са плячка.

- Откъде? - Недалеч оттук. - От кого?

- -Погледни ги внимателно! Аз ги познах веднага, а нали ти също имаш остро зрение.

- Да, имам. Моментално разбрах чии са, но не ми се вярваше. Това са конете на Сантър и неговите спътници. Но един липсва.

- Ще го търсим, както и онзи, който го е яхнал.

- Но как така...

- Мълчи, драги Сам! - прекъснах го аз. - Случи се нещо много важно, много трагично. Трябва да тръгваме веднага.

- Да тръгваме ли? Защо?

Вместо да му отговоря, аз събрах апачите и им съобщих за смъртта на Инчу-чуна и дъщеря му. След последните ми думи наоколо се възцари пълно мълчание. Никой не можеше да повярва. Вестта, която носех, беше чудовищна. Тогава разказах по-подробно за случилото се и накрая прибавих:

- Нека сега моите червенокожи братя кажат кой предвеща бъдещето по-добре - Сам Хокинс или вашият жрец! Инчу-чуна и Ншо-чи бяха сполетени от смъртта, защото се отдалечиха от мене, а Винету беше спасен от мене. Какво носи моята близост, смърт или живот?

Сега повече никой не се съмняваше в случилото се и индианците нададоха крясъци, които можеха да се чуят надалеч. Те тичаха като побеснели наоколо, размахваха оръжията си и правеха най-страшни гримаси, за да дадат израз на гнева си. Едва след известно време ми се удаде да надвикам шума, който вдигаха.

- Нека воините на апачите замълчат! - заповядах им аз, - Крясъците с нищо няма да ни помогнат. Трябва да тръгваме на път, за да хванем убиеца.

- Да тръгваме, да тръгваме! - завикаха те, като се затичаха към конете си.

- Чакайте малко! - заповядах им пак. - Моите червенокожи братя не знаят какво трябва да правят. Аз ще им кажа.

Сега те така се втурнаха и заблъскаха към мене, че трябваше да внимавам да не ме съборят на земята. Ако Сантър се намираше тук, щяха да го убият на място. Хокинс, Стоун и Паркър стояха един до друг и мълчаха. Вестта направо ги беше съкрушила. Сега те се приближиха и Сам каза:

- Просто съм като ударен по главата и все още не мога да го повярвам. Страшно, ужасно! Милата, хубава, добра, млада червенокожа мис! Винаги е била толкова добра към нас, а сега са я убили! Знаеш ли, сър, имам чувството...

- Не говори сега, драги Сам! - прекъснах го аз. - Трябва да преследваме убиеца. От приказки няма полза.

- Well! Съгласен съм с теб. Но знаеш ли накъде е избягал?

- Все още не знам..

- Така си и мислех. Не си видял следите му. А как ще ги намерим сега? Изглежда невъзможно или поне много трудно.

- Не е трудно.

- Така ли мислиш? Хмм! Сигурно смяташ да отидем пак горе в клисурата, откъдето се е изпарил някъде встрани? Ще има да търсим доста длъжко.

- За клисурата и въпрос не става.

- Така ли? Ами тогава съм любопитен каква ли идея ще ти дойде в главата. Да, понякога и един грийнхорн може да има някаква идея, но...

- Стига С твоя грийнхорн! Сега нямам настроение за такива приказки. Сърцето ми кърви; затова си запази остроумието за себе си!

- Остроумие ли? Ей! Който се осмели да твърди, че искам да остроумнича в такъв момент, ще получи такова кроше от мене, та ще отлети чак до Калифорния! Само не мога да разбера как ще пипнем Сантър, ако не подхванем следата му от мястото, където си я изгубил.

- В такъв случай ще пропилеем много време, както каза и ти самият. А като открием дирята му, ще трябва да я следваме през планини, долини и гъста гора, което ще ни забави много. Затова мисля да подхванем нещата иначе. Като гледам тези планини пред нас, ми се струва, че не са свързани с други масиви, а са самотни...

- И си напълно прав. Горе-долу познавам местността. И отсам, и оттам се простира равнина. Тези планини не са свързани с друга планинска верига, ами са се настанили сами сред прерията.

- Прерията ли каза? Значи наоколо има трева?

- Да, около тях навсякъде расте трева, както и тук.

- На това разчитах. Нека Сантър язди из планините накъдето си иска. Това не ни засяга. Но щом ги напусне, ще навлезе в откритата прерия и ще остави непременно следи в тревата.

- Сигурно ще е така, уважаеми сър!

- Слушай по-нататък! Ще образуваме два отряда и ще заобиколим планините от двете страни - ние, четиримата бели, ще яздим надясно, а десетте апачи, които ми остави Винету, ще тръгнат наляво. Ще се срещнем отвъд планините и ще разберем дали някой от отрядите се е натъкнал на следите, оставени от Сантър. Убеден съм, че някой от нас ще ги открие, след което ще ги проследим.

Дребният Сам ме погледна отстрани, като лицето му не изразяваше особено възхищение.

- Lack-a-day!1 Как не можах да се сетя и аз! Това е толкова просто и сигурно. Тази идея щеше да дойде веднага и на всяко дете, ако не се лъжа!

- Значи си съгласен, Сам?

- Напълно, сър, напълно! Избирай само по-бързо десетте червенокожи!

- Ще избера онези, които имат най-добрите коне. Кой знае колко дълго ще преследваме Сантър. Затова се налага да се запасим и с достатъчно количество храна. Ако познаваш местността горе-долу, може би ще успееш да пресметнеш колко време ще ни е необходимо, за да достигнем отвъдната страна на планините.

- Ако се движим с най-голямата възможна бързина, ще ни трябват два часа.

- Трябва да не се бавим повече.

Избрах десетте апачи, които трябваше да дойдат с нас. Те се зарадваха много на този избор, защото желанието им да преследват убиеца беше много по-голямо от това да седят при труповете и да пеят траурни песни. Останалите двадесет индианци получиха от мен точно описание на пътя, който щеше да ги отведе при Винету. След това те възседнаха конете си.
20.

ЕДНА СЛЕДА НИ СОЧИ ПЪТЯ

- Нима земемерите трябва да умеят да рисуват и конски копита?

- Земемерите не, но уестманите трябва да умеят.

- Защо пък те?

- Защото при дадени обстоятелства може да им бъде от голяма полза.

- По какъв начин?

- Сигурно скоро ще видиш. Ако открия някаква следа от кон, ще я сравня с тази рисунка.

- Аха! Хмм! Вярно! Не е чак толкова глупаво! И това ли си научил от твоите книги?

- Не.

- А откъде?

- Значи наистина има мисли, които си правят удоволствието да идват при тебе? Хич нямаше и да се сетя, хи-хи-хи-хи!

- Pshaw! Във всеки случай те се чувстват при мене по-добре, отколкото под твоята перука, Сам!

- Само така, само така! - извика Уил Паркър. - Повече няма да му мълчиш! По всичко личи, че си надминал учителя си,сър.

- Я млък! - скара му се Сам с престорен гняв. - Какво ли разбираш от минаване и надминаване! Обиждам се, когато все се подиграват с перуката ми. Не мога да търпя това.

- А какво друго ти остава да правиш?

- Ще ти я подаря; тогава ще се отърва от нея, а ти ще разбереш какви мисли се пораждат под нея. Впрочем аз признах, че намеренията на нашия грийнхорн съвсем не са толкова лоши. Само че трябваше да направи една също така красива рисунка на конското копито и за десетте индианци, които ще заобиколят планината от другата страна.

- Не го направих, защото мисля, че е излишно - казах аз.

- Излишно? Защо?

- Защото не ми се вярва да могат да сравнят както трябва отпечатъка с тази скица. Нямат опит в такива неща и по всяка вероятност ще е напълно безпредметно да им даваме подобна рисунка. А, от друга страна, съм убеден, че те няма да се натъкнат на следите на Сантър.

- А аз твърдя обратното. Не ние, а те ще намерят следите, защото Сантър сигурно ще се отправи на запад.

- Не мисля, че е толкова сигурно.

- Така ли? Когато го срещнахме, той пътуваше на запад. И сега ще е така.

- Едва ли. Този подлец е хитър; разбрах го от безследното му изчезване. Той ще си каже, че ние сигурно ще стигнем до заключението, което ти изказа преди малко. По тази причина ще се отправи в друга посока - вероятно на изток. Не е толкова трудно да се разбере.

- Така, както го обясняваш, е лесно да се проумее. Да се надяваме, че си прав.

Пришпорихме конете си и се понесохме през прерията, заобикаляйки отдясно съдбоносните за нас планини. Стремяхме се винаги да яздим по мека почва, където Сантър положително щеше да остави ясни следи, ако минеше в тази посока. При това погледите на всички бяха отправени към земята, защото колкото по-бързо препускахме, толкова повече трябваше да внимаваме да не ни се изплъзне дирята.

Така изтече един час, а след него и още половин; бяхме почти изминали нашия полукръг около планините, когато най-сетне забелязахме тъмна черта, която минаваше през тревата пред нас. Това беше следата на самотен ездач и вероятно беше търсената от нас диря. Слязохме от конете и аз потърсих място, където отпечатъците да са особено ясни. Когато намерих такъв отпечатък, аз го сравних със скицата и те съвпаднаха дотолкова, че със сигурност следите бяха оставени от Сантър.

- Една такава рисунка може наистина да бъде много полезна - обади се Сам. - Ще го запомня.

- Да, запомни го! - каза Паркър. - Но запомни и още нещо!

- Какво?

- Искаш да ме ядосаш ли, драги Уил? Няма да успееш, ако не се лъжа,, хи-хи-хи-хи! - изсмя се Сам. - Ако ученикът надмине учителя си, това прави чест на учителя, защото е постигнал такива резултати. Вярно, че при тебе човек би трябвало да се откаже от постигането на добри резултати още от самото начало. Колко години се мъчих напразно да направя от тебе уестман! На старини няма да има какво да забравяш, защото на младини не си научил нищо!

- Знам, знам! Много ти се иска да ме наречеш грийнхорн, защото не можеш да живееш без тази дума, а пък не бива повече да я прикачаш на нашия Олд Шетърхенд.

- Грийнхорн си, и то какъв! Стар грийнхорн, който трябва да се срамува от този младеж, защото той го е надминал отдавна, ако не се лъжа.

Въпреки тези препирни всички бяхме единодушни, че следите на Сантър бяха оставени преди малко повече от два часа. Имахме голямото желание да започнем преследването веднага, но трябваше да изчакаме десетте апачи. За съжаление това ни отне три четвърти час. Изпратих един от апачите при Винету, за да му съобщи, че сме открили следата. Казах му, че после може да остане при младия си вожд. След това продължихме дА яздим на изток.

Трябваше да бързаме колкото се може повече, защото денят беше вече силно намалял и едва ли имаше още два часа до здрачаване. На всяка цена искахме да изминем по-голямо разстояние до настъпването на вечерта, защото след това щяхме да бъдем принудени да чакаме до сутринта. Не можехме да продължим пътя си, без да виждаме дирята.

Освен това беше сигурно, че Сантър ще използва вечерта, а също и нощта, за да се отдалечи, колкото се можеше повече. Защото едва ли се съмняваше, че ще бъде преследван. В такъв случай на следващия ден ни очакваше напрегната езда, а придвижването ни се забавяше и отежняваше и от обстоятелството, че трябваше внимателно да следим дирята. Бягството на Сантър не се усложняваше от подобни затруднения. Наистина, ако той яздеше през цялата нощ, щеше да бъде изморен на следващото утро. Щеше да се види принуден да си даде почивка, от която конят му щеше да има още по-голяма нужда. Надявах се това обстоятелство донякъде да намали преднината му.

Планините, наречени от Винету и баща му Нъгит Тсил, изчезнаха бързо зад нас и докъдето ни стигаше погледът, сега се разпростря равна прерия, осеяна тук-там с храсти, която обаче се превърна по-късно изцяло в тревиста прерия. Отначало тревата бе зелена и сочна, но постепенно стана жълта и суха. Следата се виждаше ясно, защото Сантър беше препускал, а в такъв случай конските копита оставят дълбоки отпечатъци.

Щом започна да се здрачава, слязохме от конете и продължихме да вървим по дирята, защото така я забелязвахме по-добре. За щастие на това място се намираше малко по-свежа трева и конете ни можеха да пасат. Завихме се в одеялата и легнахме веднага да спим, както си бяхме с дрехите.

Нощта беше доста студена и спътниците ми често се събуждаха. Но аз и без това не можех да заспя. Насилствената смърт на Инчу-чуна и дъщеря му не ми даваше покой и когато затворех очи, виждах пред себе си телата им в локвата кръв и чувах последните думи на Ншо-чи. Започнах да се упреквам, че не се бях държал по-дружелюбно към нея и че не бях доизказал по-ясно нещата при онзи разговор с баща й. Имах чувството, че с това носех известна вина за смъртта й.