Превел от немски c Веселин Радков, 1988

Преди разсъмване стана още по-студено и аз станах, за да се постопля, като ходех насам-натам. Сам Хокинс ме видя и каза:

- Сигурно мръзнеш, уважаеми сър? Трябваше да си вземеш някоя грейка, като си решил да идваш в Запада. Грийнхорните обикновено много обичат да мъкнат такива нещица със себе си. Хвала на старото ми палто. През него не прониква нито индианска стрела, нито пък студ. Да ти го дам ли назаем, хи-хи-хи-хи?

Неприятният студ беше накарал всички да станат още преди разсъмване. Веднага щом можехме да различаваме следата, се метнахме на седлата и потеглихме. Конете ни си бяха отпочинали, а сигурно и те бяха мръзнали през нощта. Ето защо препускаха бързо, без да ги пришпорваме.

Все още се движехме през прерията. Но постепенно тя стана вълниста. По височините тревата бе суха и твърда, но в падините тя беше по-мека и сочна. Дори тук-там се натъквахме и на някоя локва и спирахме, за да могат животните да пият вода.

Следата ни водеше досега почти в права линия на изток, но около обед тя направи завой в южна посока. Щом Сам забеляза тази промяна, лицето му придоби загрижен вид. Когато го попитах за причината на безпокойството му, той ми отвърна:

- Ако предположенията ми са верни, вероятно нашите усилия са били напразни.

- Защо?

- Този вагабонтин е хитър. Изглежда, че иска да избяга при кайовите:

- А защо не? Да не би заради тебе да остане посред прерията, за да го пипнем? Какво си мислиш. Той прави всичко възможно, за да се спаси. Сигурно си е отварял очите и е видял, че конете ни са по-добри от неговия. Затова, след като е предположил, че скоро ще го настигнем, той е дошъл до хитрата мисъл да потърси закрила при кайовите.

- Но дали те ще го посрещнат приятелски?

- В това не бива да се съмняваме нито за миг. Трябва само да разкаже, че е застрелял Инчу-чуна и Ншо-чи и кайовите ще го приемат възторжено. Нека се помъчим, ако е възможно, да го пипнем, преди да е настъпила нощта.

- Откога е дирята според тебе?

- Това в момента не ни интересува. Тук той е яздил все още през нощта. Трябва да потърпим, докато стигнем мястото, където е спирал да почива. Там ще видим колко е стара следата, оставена от него днес. Колкото по-дълго време е почивал, толкова по-скоро ще го настигнем.

Към обяд видяхме къде беше спирал Сантър. Ясно си личеше, че конят му беше лягъл. Бил е много уморен; това бяхме разбрали вече и по следите му. Вероятно и ездачът е бил не по-малко изморен, защото новата диря беше оставена преди по-малко от два часа. Изглежда, той бе спал по-дълго време, отколкото е искал първоначално. И така преднината, която бе спечелил с нощната си езда, беше стопена. Дори сега бяхме с половин час по-близо до него, отколкото в началото на преследването през вчерашния ден.

Дирята на Сантър се насочи още по-силно на юг, като следваше голямата дъга, описана от северния ръкав на Ред Ривър. Само от време на време давахме възможност на конете да си поемат дъх, защото бяхме решили, ако е възможно, да заловим Сантър още преди настъпването на вечерта.

Следобед отново навлязохме в зелена прерия, а по-късно срещнахме дори и храсталаци. След грижливо разглеждане на следата установихме, че преднината на Сантър не беше повече от половин час. Скоро пред нас се появи тъмна ивица на хоризонта.

- Това е гора - обясни Сам. - Предполагам, че ще се натъкнем на някой малък приток на северния ръкав на Ред Ривър. Как ми се искаше прерията да продължи още нататък. Щеше да е по-добре за нас.

Наистина прерията беше по-удобна за нас, защото в нея виждаш всичко пред себе си, докато в гората човек лесно може да попадне на засада. А при бързината, с която яздехме, нямаше никаква възможност да претърсим и огледаме околността, преди да навлезем в гората.

Сам се оказа прав. Скоро се натъкнахме на една рекичка, която в момента обаче нямаше вода, а само тук-там бяха останали локви. По бреговете й растяха храсти и дървета, но не можеше да става и дума за гора. На по-малки или по-големи разстояния растяха отделни групи дървета.

Малко преди свечеряване бяхме толкова близо до преследвания Сантър, че очаквахме да го видим всеки момент пред нас. Това ни накара да увеличим до максимум усилията си. Аз яздех сам начело на групата, защото моят Хататитла беше в най-добро състояние и бе запазил силите си. Яздех пред всички и по друга причина. Чувствах, че напред ме тласка някакъв вътрешен импулс; бях видял убитите в краката си и исках да пипна убиеца. Бях изпълнен не от гняв или жажда за отмъщение, но все пак от силното желание да видя престъпника наказан.

Отново прекосихме една от онези групи дървета, които растяха пръснати по левия бряг на рекичката. Когато достигнах последните дървета, забелязах, че следите завиваха надясно и продължаваха надолу към безводното речно корито. Спрях коня си за момент, за да споделя това с другарите си, и тази постъпка се оказа цяло щастие за нас. Докато ги очаквах и оглеждах речното корито, аз забелязах нещо, което ме накара светкавично да изоставя края на малката горичка и да се скрия.

На около петстотин крачки от мястото, където бях застанал, се намираше друга подобна горичка, само че тя беше на отвъдния бряг на реката. Пред нея се виждаха индианци, които разхождаха конете си. Забелязах и набити в земята колове с опънати между тях кожени ремъци, по които висяха късове месо. Ако бях продължил пътя си само с една конска дължина, червенокожите щяха да ме забележат. Слязох от коня и показах на спътниците си индианците.

- Кайови! - каза един от апачите.

- Да, кайови са - съгласи се Сам. - Дяволът сигурно обича много този Сантър, та му се притичва на помощ в последния момент. Бях протегнал вече и двете си ръце, за да го пипна. Но въпреки всичко той няма да ни избяга.

- Този отряд на кайовите не е особено многоброен - забелязах аз.

- Хмм. Ние можем да видим само онези, които са отсам гората. А от другата страна на дърветата има сигурно и други. Ходили са на лов и сега си сушат тук месото.

- Какво ще правим, Сам? Ще се оттеглим ли на сигурно разстояние?

- И през ум не ми минава! Оставаме тук.

- Но това е опасно!

- Хич не е опасно.

- Много лесно може да дойде някой индианец насам.

- Нямат такива намерения. Първо, намират се на другия бряг и, второ, ей сега ще се стъмни. А тогава те не се отдалечават от лагера си.

- Но колкото сме по-предпазливи, толкова по-добре!

- А колкото сме по-страхливи, ще постъпим толкова по грийнхорнски. Казвам ти, че тук можем да се чувстваме така сигурни, като че ли се намираме в Ню Йорк. Кайовите нямат никакво намерение да идват насам. Но ние ще отидем при тях. Трябва да пипна този Сантър, пък ако ще да го измъкна и измежду хиляда кайови!

- Драги Сам, днес постъпваш непредпазливо, нещо, в което винаги си ме упреквал!

- Как? Какво? Непредпазливо ли? Сам Хокинс и непредпазливост? Не мога да не се разсмея, хи-хи-хи-хи! Никой не ме е упреквал досега в непредпазливост. Сър, обикновено не се страхуваш, дори нападаш гризли с нож. Защо е днес тази боязливост от тебе?

- Това не е боязливост, а предпазливост. Намираме се твърде близо до неприятелите си.

- Твърде близо! Смешно! Мисля дори, че трябва да се приближим още повече. Почакай само докато се стъмни!

Сам не приличаше днес на себе си. Смъртта на "милата, хубава мис" го беше възмутила толкова много, че той просто жадуваше за отмъщение. Апачите бяха на негова страна. Паркър и Стоун също го подкрепяха, така че аз нищо не можех да сторя. Вързахме поводите на конете си и насядахме, за да изчакаме настъпването на тъмнината.

Трябва да призная, че кайовите наистина се държаха така, сякаш се чувстваха в абсолютна безопасност. Яздеха или тичаха по открития терен пред горичката, викаха един през друг, накратко, поведението им беше толкова непринудено, като че ли се намираха на сигурност в родното си, добре охранявано село.

- Виждаш ли колко са безгрижни? - каза Сам. - Днес нямат никакви лоши помисли.

- Дано не се лъжеш!

- Сам Хокинс никога не се лъже!

- Pshaw! Бих могъл да ти докажа тъкмо противното. Имам някакво предчувствие, че се преструват.

- "Предчувствие!" - измърмори Сам. - Само старите баби имат предчувствия, никой друг. Не забравяй това, драги сър! Каква полза могат да имат червенокожите от подобно преструване?

- Да ни подмамят - обясних му аз.

- Съвсем излишно, защото ще отидем сами без подмамване.

След този отговор го попитах:

- Нали допускаш, че Сантър е при тях?

- Дори е сигурно! Щом е стигнал дотук, той ги е забелязал и е отишъл при тях, като е прекосил сухото речно корито.

- И не ти ли минава през ума, че им е разказал какво се е случило и защо търси тяхната закрила?

- Ама че въпрос! Та това е съвсем ясно.

- Значи им е казал също, че преследвачите са вероятно по петите му.

- Да речем, че им е казал и това.

- Тогава много ме учудва фактът, че кайовите не са взели никакви мерки за сигурност.

- Не е толкова чудно. Просто смятат за невъзможно да се появим толкова рано. Сигурно ни очакват едва утре. Щом стане достатъчно тъмно, ще се промъкна отвъд реката и ще видя как стоят нещата. После ще решим какво да правим. Трябва да пипна този Сантър!

- Е добре, тогава ще дойда с тебе!

- Не е нужно.

- Аз обаче го смятам за твърде нужно.

- Когато Сам Хокинс отива на разузнаване, няма нужда от помощници. Няма да те взема с мене. Познавам те добре, познавам и така наречената ти човечност. Вероятно ще искаш да оставиш този убиец жив.

- Дори не съм и сънувал такова нещо!

- Не се преструвай!

- Казвам каквото мисля- уверих го аз. - И аз искам да заловим Сантър, и то го искам жив, за да го заведем при Винету. Но щом разбера, че е невъзможно да го заловим жив, ще му тегля куршум в главата. Не се съмнявай в това.

- Ето на: куршум в главата! Ти просто не искаш Сантър да бъде измъчван. И аз не съм привърженик на такива екзекуции, но от цялото си сърце и душа пожелавам на този подлец мъчителна смърт. Ще го хванем и ще го заведем при Винету. Трябва обаче най-напред да разберем колко кайови има тук.

Предпочетох да замълча, защото думите на Сам бяха събудили подозрението на апачите. Те знаеха, че се бях застъпвал за Ратлър, и ето защо не беше трудно да предположат, че и сега бих могъл да имам подобни намерения. Престорих се, че съм съгласен напълно с волята на Сам, и легнах до коня си.

Слънцето се беше скрило отдавна и ето че настъпи тъмнината. На отвъдния бряг кайовите разпалиха няколко огъня. Пламъците им лумнаха нависоко. Поддържането на такива силни огньове съвсем не е по обичаите на предпазливите червенокожи и това само засили предположението ми, че имат за цел да ни подмамят. Искаха да ни накарат да повярваме, че не подозират нищо за нашето идване, и да ни предизвикат да ги нападнем. Ако ни хрумнеше подобна мисъл, щяхме направо да се натикаме сами в ръцете им.

Докато размишлявах по този начин, ми се стори, че се разнесе някакъв шум, който не идваше от нашите хора. Долових го зад гърба си, където не се намираше никой от нас. Вслушах се напрегнато и шумът се повтори. Бе някакво тихо шумолене в храсталака, но то явно беше предизвикано от раздвижването на вейка, по която растяха шипове или трънчета, защото шумът се долавяше с ритмични прекъсвания.

По този начин можах веднага да разбера къде трябваше да търся причинителя на шума. Зад гърба ми растяха три дървета близо едно до друго, а между тях имаше къпинак. Положително е било раздвижено някое от неговите клончета. Може би бе някакво малко животинче, тогава работата не беше опасна. Но нашето положение ни повеляваше да бъдем предпазливи. Там можеше да се крие и човек. Ето защо реших да проверя каква е причината за шума.

Както вече споменах, кайовите бяха запалили на отвъдния бряг силни огньове. Наистина светлината им не успяваше да достигне лагера ни, но човек можеше да различи всеки предмет, който попаднеше на една линия между него и огньовете. Ако исках да поставя къпиновите храсти между мене и огньовете, трябваше да заобиколя храсталака и тайно да се озова точно откъм противоположната страна. Станах и тръгнах бавно, като че ли безцелно, в посока съвсем различна от тази, която си бях набелязал. След като се отдалечих на достатъчно разстояние от лагера ни, описах дъга и се отправих към горичката откъм противоположната й страна. Когато я наближих, аз легнах на земята и запълзях тихо към къпинака; успях да го достигна незабелязано дори за моите хора. Сега храстите се намираха точно пред мене, и то толкова близо, че можех да ги докосна с ръка. Пак пред мен, но на другия бряг на реката, горяха огньовете. Храстите бяха много гъсти, само на няколко места можеше да се забележи светлината от огньовете. Но ето на, отново се разнесе споменатото шумолене, и то не в центъра на храсталака, а встрани. Плъзнах се като сянка в тази посока и видях, че опасенията ми се потвърждават.

В храстите се беше скрил човек, индианец, който, точно в този момент се канеше да се оттегли. Това неизбежно предизвикваше шум. Индианецът се стремеше да прави от време на време паузи, за да накъса звука. Той се справяше със задачата си толкова майсторски, че вместо едно непрекъснато силно шумолене се долавяше от време на време само тихо изшумоляване като от суха слама, единствено доловено от мен, защото бях лежал съвсем близо до храстите. Индианецът за малко щеше да доведе трудната си задача до успешен край. Тялото му се намираше вече извън храстите. Оставаше му само да освободи едното си рамо с ръката, врата и главата си.

Запълзях към червенокожия и зачаках зад него. Той почти напълно се беше измъкнал, когато аз се изправих на колене, хванах го за врата с лявата си ръка, а с десния си юмрук го ударих в главата. Той остана да лежи неподвижно на земята.

- Какво беше това? - попита Сам в лагера ни. - Нищо ли не чухте?

- Конят на Олд Шетърхенд удари с копито в земята - обади се Дик.

- Но Олд Шетърхенд го няма. Къде ли е отишъл? Дано не направи някоя глупост! - промърмори Сам.

- Той да направи глупост? - попита Уил Паркър. - Още не е правил и едва ли ще направи някога.

- Хайде бе! Напълно е способен на това и сега сигурно тайно се промъква към кайовите, за да запази някак си живота на този Сантър!

- Не, няма да стори такова нещо. По-скоро ще удуши убиеца, отколкото да го остави да избяга. Участта на двамата убити го засегна страшно много. Не може да не си го забелязал.

- И така да е. Въпреки това няма да го взема с мене, когато тръгна към кайовите. С нищо не може да ми бъде полезен.

Искам да преброя онези юнаци и да разузная околността; едва след това ще видим как да ги нападнем. Той често се справя с различни неща твърде добре за един грийнхорн, но няма да може да се приближи до лагера на кайовите при тези огромни огньове. Червенокожите знаят, че ще дойдем. Следователно са нащрек и така са наострили уши, че само един опитен уестман би могъл да се приближи до тях.

Тогава аз се изправих, пристъпих бързо до него и казах:

- Лъжеш се, драги Сам. Мислиш, че съм се отдалечил, а аз съм тук. Е, умея ли да се промъквам незабелязано?

- Брей, да се не види! - учуди се той. - Наистина си тук. Но никой не те е забелязал!

- Това е доказателство, че ти липсват онези качества, които според тебе аз не притежавам. Но впрочем тук има и други хора, които пак не си ни видял, ни чул.

- Кой? Кого имаш предвид?

- Приближи се към къпинака. Там ще го видиш, Сам! Той стана и изпълни подканата ми. Другите последваха примера му.

- Ха! - извика той. - Индианец! Как ли е попаднал тук?

- Попитай го!

- Но той е мъртъв!

- Не е. Само го зашеметих.

- Къде го срещна? Надявам се, че не тук, а?

- Разбира се, че тук! Беше се скрил в къпинака, но го забелязах. Когато поиска да се измъкне, аз го ударих. Ти чу шума от удара, защото после попита какво е това. Всички помислихте, че шумът е причинен от копитата на моя кон.

- Behold, така беше. Значи червенокожият наистина е бил тук, крил се е в храстите и е чул всичко, каквото говорехме. Колко хубаво стана, че го обезвреди! Вържете го и му запушете устата, ако не се лъжа! Но защо не е оттатък при хората си? Какво търси тука? Дали не е бил тук още преди да дойдем ние?

- Сам, как може да задаваш такива въпроси, а да наричаш другите хора с прякора "грийнхорн"? Разбира се, че е бил тук преди нас. Кайовите са знаели, че ще дойдем. Предположили са, че ще следваме дирята на Сантър и ще се появим на това място. Решили са да ни посрещнат както подобава, и за да не пропуснат подходящия момент, са поставили пост, който е трябвало да ги уведоми за появяването ни. Но дали защото сме яздили бързо или защото е пристигнал едновременно с нашето появяване, постът е бил изненадан от нас и е бил принуден да се скрие в къпинака.

- Могъл е да избяга отвъд, при своите!

- Вероятно не е имал вече време за това, защото сме щели да забележим и да разберем, че кайовите знаят за идването ни. Бягството му е щяло да ни предупреди. А възможно е той поначало да е имал намерението да се скрие тук и да ни подслуша.

- Всичко това наистина е твърде възможно - каза Сам. - Но както и да е, за нас е цяло щастие, че го спипа, уважаеми сър. Сега той ще ни разкаже и признае всичко.

- Сигурно нищо няма да ни каже. От него няма да изтръгнеш ни дума.

- И така да е. Не ни и трябва да се измъчваме с него. И без това знаем как стоят нещата, а и онова, което не знам, ще науча скоро, защото отивам отсреща.

- За да не се върнеш може би изобщо!

- Защо?

- Защото кайовите ще те задържат. Ти сам каза, че при тези многобройни и ярки огньове е много трудно да се промъкнеш до лагера им.

Тонът му беше толкова твърд и заповеднически, че аз не можех да не го попитам сериозно:

- Сам, днес си неузнаваем, да не би да мислиш, че можеш да ми заповядваш?

- Разбира се, че мога!

- Слушай, Сам - започнах да му обяснявам делово, - това е голяма заблуда! Не съм забравил че ти беше първият ми учител във всички умения, необходими в Дивия Запад. Но аз вече не съм онзи човек, който бях тогава, да не говорим че още при първото ни разузнаване ти показах как и един новак умее да използва разума си. А сега Винету натовари само мене с преследването на Сантър, а не тебе. Аз ще бъда отговорен, ако се обърка нещо, и аз ще получа упреците. Ето защо всички трябва да се подчиняват на моята воля, на моята дума!

-. Я не ставай смешен! - присмя ми се той. - Ти си и ще си останеш грийнхорн, а аз съм опитен уестман. Трябва да го разбереш и признаеш, ако не искаш да бъдеш неблагодарник.

Можеш да си приказваш, каквото си щеш, нищо няма да промени решението ми: аз тръгвам, а ти оставаш тук!

И той наистина тръгна. Апачите започнаха да мърморят, а Стоун се обади ядосано:

- Днес не прилича на себе си. Да ти говори за неблагодарност! А точно ние трябва да сме ти благодарни, защото ако не беше ти, сега нямаше да сме живи. Той спасил ли ти е поне веднъж живота?

- Оставете го! - отвърнах аз. - Той е чудесен човек и тъкмо днешното му поведение говори в негова полза. След смъртта на Инчу-чуна и Ншо-чи е обхванат от силен гняв, който го кара да действа прибързано. Възбуденото състояние, в което се намира, може лесно да го подведе да извърши неща, необичайни за него в нормално състояние. Останете тук, докато се върна. Не напускайте това място дори и ако чуете изстрели ! Ще ми се притечете на помощ само ако ме чуете да викам.

Не взех със себе си мечкоубиеца също както и Сам не беше взел своята стара Лиди, и се отдалечих. Бях забелязал, че Хокинс беше тръгнал направо през речното корито. Следователно имаше намерение да се промъкне към индианския лагер по насрещния бряг, без да заобикаля. Това ми се струваше погрешно и реших да постъпя иначе. Кайовите знаеха, че ще се приближим откъм посоката на течението на реката и затова сигурно бяха насочили вниманието си натам. Ето защо Хокинс не постъпваше умно, като се опитваше да се приближи към лагера им от тази страна. Аз реших да се промъкна откъм обратната страна.

Най-напред продължих да слизам по течението на реката откъм нашата страна, докато видях, че гората на отвъдния бряг свърши. При това се придържах на такова разстояние от брега, че светлината от огньовете не достигаше до мен. В края на гората на срещуположния бряг не беше запален нито един огън и дърветата спираха светлината от останалите огньове. На това място цареше тъмнина, така че успях незабелязано да сляза до реката и да се изкача на отсрещния й бряг. Щом се озовах сред дърветата, легнах на земята и запълзях напред. Бяха запалени осем огъня. Нямаше нужда от толкова огньове, защото успях да преброя едва около четиридесет индианци. Значи огньовете имаха за цел само да ни покажат къде е лагерът на кайовите.

Червенокожите седяха под дърветата на отделни групи, като всеки един от тях беше поставил пушката до себе си готова за стрелба. Тежко ни, ако бяхме толкова непредпазливи да влезем в тази клопка! Впрочем тя беше поставена толкова явно, че само много лекомислени хора биха попаднали в нея. Забелязах, че конете на червенокожите бяха оставени да пасат в откритата прерия.

Имах голямо желание да подслушам някоя от групите, и то по възможност онази, където се намираше предводителят им. Сигурно там щях да науча онова, което ме интересуваше. Но къде ли се намираше предводителят им? Положително там, където беше и Сантър. С тази мисъл аз се запромъквах от дърво на дърво, за да открия беглеца.

След известно време го забелязах. Седеше заедно с четирима индианци, от които обаче никой не носеше отличителните почетни знаци на вожд. Но това в случая не беше необходимо, защото според обичаите на червенокожите предводител трябваше да бъде най-възрастният от тях. За съжаление не можех да рискувам да се приближа толкова, колкото ми се искаше, защото наоколо нямаше храсти, където бих могъл да се прикрия. Тук растяха само няколко дървета, чиято обща сянка ми предлагаше съмнителна сигурност. Тъй като бяха запалени осем огъня, всяко дърво хвърляше няколко сенки и полусенки, които трептяха насам-натам и придаваха на горичката призрачен вид.

За моя радост индианците говореха на висок глас, защото и намеренията им не изискваха предпазливост и пазене на тишина. Достигнах споменатата сянка и останах да лежа там, може би на дванадесет крачки от групата на Сантър. Рискувах немалко, защото останалите индианци можеха да ме забележат дори още по-лесно от петимата пред мен. Дочух, че говореше Сантър. Разказваше за Нъгит Тсил и подканваше червенокожите да го придружат и да изровят съкровищата на апачите.

- Знае ли моят бял брат къде точно се намира това място? - попита най-старият от четиримата индианци.

- Не. Искахме да видим къде е, но апачите се върнаха много бързо. Надявахме се, че ще се забавят при скривалището, където ще можем да ги подслушаме.

- Тогава всяко търсене е напразно. Могат да отидат и да търсят десет пъти по десет воини и пак няма да намерят нищо. Но тъй като моят брат е застрелял най-големия ни враг заедно с дъщеря му, ние ще дойдем по-късно с него да му помогнем при търсенето. Преди това обаче трябва да заловим твоите преследвачи, а после да убием и Винету.

- Винету ли? Ами той сигурно е заедно с тях!

- Не, защото сега той е длъжен да остане при мъртвите и ще задържи при себе си по-голямата част от воините си. По-малката част е тръгнала след тебе, сигурно я предвожда Олд Шетърхенд, бялото куче, което строши колената на нашия вожд. Точно тази група ще ни падне днес в ръцете!

- После ще тръгнем към Нъгит Тсил, за да очистим Винету и да потърсим златото!

- Това няма да стане толкова бързо, както си мисли моят брат. Винету ще трябва да погребе баща си и сестра си и никой не бива да го смущава; Великия дух никога няма да ни прости подобно нещо. Но когато свърши погребението, ние ще го нападнем. Сега той няма да иска да отиде в градовете на бледоликите, а ще се върне у дома си. Ще му направим засада или ще го подмамим така, както правим днес с Олд Шетърхенд. Сега само изчаквам да се завърне моят съгледвач, който се е скрил на отсрещния бряг. Постовете, които изпратихме още по-надалеч, досега също не са ми съобщили нищо.