Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Ще мога ли и аз да присъствам, когато го ловиш?

- Защо не? Нали трябва и това да научиш. Но сега ела! Да разгледаме стария бизон! Може би е още жив. Такъв матусаил не умира така лесно.

Отправихме се към него. Животното беше мъртво. Сега, когато лежеше неподвижно на земята, можеха да се забележат огромните му размери още по-добре. Очите на Сам засноваха между мене и бизона, след което той направи неописуема физиономия и поклати глава.

- Необяснимо е, съвършено необяснимо е! Знаеш ли къде си го улучил? Точно където трябва! Това е един прастар юначага и аз бих премислил десет пъти, преди да се реша така безумно смело да се изправя срещу него. Знаеш ли какво си ти, сър?

- Какво съм?

- Най-лекомисленият човек, който съществува.

- Охо, още никой не ми е казвал такова нещо.

- Е, тогава най-сетне ще го чуеш от мене. Нали ти заповядах да не закачаш бизоните и да се прикриеш. Защо не ме послуша?

- И аз самият не знам.

- Bounce. Правиш нещо, без да помислиш и без основание. Е, това не е ли лекомислие?

- Мисля, че не е. Трябва да е имало някаква основателна причина.

- Тогава трябва да я знаеш.

- Може би тя се крие в това, че ми заповяда, а аз не обичам да изпълнявам заповеди.

- Тъй! А когато някой ти желае доброто и иска да те предпази от някоя опасност, тогава ти, изглежда, даваш мило и драго да се изложиш на тази опасност, а?

- Не съм дошъл на запад, за да бягам от опасностите, които се срещат тук.

- Well! Но ти си още грийнхорн и трябва да внимаваш. А и ако не искаш да ме слушаш, защо беше необходимо да се захващаш тъкмо с това огромно добиче, а не с някоя женска?

- Защото постъпката ми нямаше да бъде кавалерска.

- Кавалерска постъпка! Този грийнхорн иска да играе ролята на кавалер! Грандиозно, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Сам така се разсмя, че трябваше да се хване за корема, след което продължи все още през смях:

- Слушай, сър, за в бъдеще остави настрана това глупаво честолюбие! Когато един истински уестман прави нещо, той не пита дали е кавалерско, а дали е полезно.

- Но аз направих нещо полезно.

- Сега ли? Как така?

- Избрах този бизон, защото има много повече месо от една женска.

Той ме гледа известно време в лицето неразбиращо и учудено. После неговата веселост отново взе връх.

- Много повече месо ли? Този млад човек бил застрелял стария бизон заради месото му, хи-хи-хи-хи! Вече ми се струва, че си се съмнявал в смелостта ми, като си ме видял да си избирам женската, така ли е?

- Не, не беше така, въпреки че считам за по-смело да нападнеш някое по-силно животно.

- Само за да ядеш месото на някой стар мъжкар? Ама че си умник, сър. Този бизон има на гърба си сигурно осемнадесет или двадесет години. Състои се от кожа и много кокали, сухожилия и жили. Месото му е твърдо като подметка и няма да може да се дъвче, дори и ако се пече или вари няколко дни.

Всеки опитен уестман ще предпочете женската пред мъжкия бизон, защото месото й е по-нежно и по-сочно. Ето на, пак виждаш какъв грийнхорн си само. Нямах време да гледам какво правиш. Как протече лекомисленото ти нападение над бизона?

Разказах му случката. Когато свърших, той ме огледа учудено, поклати отново глава и накрая ме подкани:

- Върви и доведи коня си! Ще ни трябва да носи месото, което ще вземем с нас.

Изпълних нареждането му. Откровено казано, чувствах се разочарован от държанието му. Беше изслушал разказа ми, без да каже нито една дума. А аз си мислех, че бях заслужил поне мъничко признание. Вместо това той веднага ме отпрати да доведа коня си. Но не му се разсърдих. Да, дори бях радостен, че поне не ме укори заради изстрелите в очите на бизона, които бяха в разрез с всякакви ловджийски правила.

Когато доведох коня си, Сам бе клекнал до убитата от него женска, вече беше майсторски одрал кожата на един от бутовете й и сега вадеше филето.

- Така - каза той, - от това ще направим довечера такова печено, каквото отдавна не сме яли. Филето ще натоварим заедно с оглавника и седлото на коня ти. То е само за тебе, за Дик, Уил и мене. Ако другите искат да ядат месо, нека дойдат тук и си вземат.

- Ако междувременно не го изядат лешоядите и другите диви животни.

- Ама че си бил умен! - подигра се той. - Ясно е, че ще покрием бизоните с клони, които ще затиснем с камъни. Тогава само някоя мечка или друг едър хищник ще може да се добере до месото.

И така ние отрязахме дебели клони от близкия храсталак и довлякохме тежки камъни. Покрихме с тях женския бизон, след което натоварихме моя кон.

- А какво ще стане с бизона? - попитах аз.

- С този ли? Е, какво да става?

- Нищо ли не можем да използваме от него!

- Абсолютно нищо.

- Дори и кожата ли?

- Ти да не си кожар? Аз не съм!

- Но съм чел, че кожите на убитите бизони се складират и съхраняват в добре закрити ями.

- Тъй ли, и това ли си чел? Е, щом си го чел, трябва да е вярно, понеже всичко, което хората четат за Дивия Запад, е вярно, непоклатимо вярно, хи-хи-хи-хи! Наистина има уестмани, които убиват тези животни заради кожите им. И аз съм го правил. Но сега и дума не може да става за подобно нещо. Да мъкнем тази тежка кожа - това няма да го бъде.

ДИВИ МУСТАНГИ

Тъй като се появихме пеша и без коня на Сам, предизвикахме в лагера учудване. Попитаха ни за причините.

- Бяхме на лов за бизони и един от тях разпра корема на коня ми - отговори Сам Хокинс.

- Бизони са ловували, бизони, бизони! - чуваше се отвсякъде. - Но къде, къде?

- На почти половин час път оттука. Донесохме си филето. Можете да вземете останалото месо.

- Ще го вземем, да, ще го вземем! - извика Ратлър, който се държеше така, сякаш между него и мене не беше се случило нищо. - Къде се намира мястото?

- Тръгнете по следите ни и ще го намерите! Имате очи, ако не се лъжа!

- Колко глави беше стадото?

- Двадесет.

- А колко убихте?

- Една женска.

- Само толкова? А къде отидоха другите?

- Избягаха. Можете да ги потърсите. Не ме интересуваше накъде искат да се разходят, затова не ги и попитах, хи-хи-хи-хи !

- Но само една женска! Двама ловци да застрелят от двадесет бизона само един! - обади се някой презрително.

- Е, ако можеш, ще се проявиш по-добре, сър! На наше място вероятно щеше да убиеш и двадесетте бизона, а може би и още няколко. Впрочем, ако отидеш там, ще намериш още два стари, около двадесетгодишни бизона, които бяха застреляни от този млад джентълмен.

- Стари бизони! - извикаха наоколо. - Да стреляш по двадесетгодишни мъжкари! Трябва да си страшен грийнхорн, за да извършиш подобна глупост!

- Смейте му се, мешърс, нямам нищо против, но разгледайте двата мъжкара добре! Мога да ви кажа, че той ми спаси живота.

- Живота ли? Как така?

Всички бяха нетърпеливи да чуят приключенията ни. Но Сам отказа да разказва.

- Сега не ми се ще да говоря за това. Нека той сам ви разкаже случилото се, ако смятате, че е много умно да прибирате месото по тъмно!

Той имаше право. Слънцето беше слязло ниско над хоризонта и скоро щеше да се свечери. Тъй като другите можеха лесно да си представят, че едва ли ще имам желание да разказвам нашите приключения, всички се качиха на конете си и препуснаха. Казвам "всички", защото никой не искаше да остане. Помежду им нямаше никакво доверие. При почтени ловци, между които царят приятелски отношения, застреляният от някого дивеч принадлежи на всички. Но при тези хора тук липсваше всякакъв дух на солидарност. Когато се върнаха, разбрах, че са се нахвърлили върху бизона като диваци и с разправии и псувни всеки от тях се е стремил да докопа с ножа си някое по-хубаво и по-голямо парче месо.

Докато ги нямаше, ние свалихме от коня ми филето и седлото, а аз отведох животното настрани, за да го освободя от оглавника и да го завържа. Извърших тези неща бавно и междувременно Сам получи възможност да разкаже на Стоун и Паркър нашето приключение. Между тях и мене се намираше палатката и те не можаха да ме видят, когато отново се приближих към тях. Вече бях почти достигнал палатката, когато чух гласа на Сам:

- Можете да ми вярвате; беше така, както ви казвам: този юнак се залови с най-едрия и най-силен бизон и го застреля като някой стар и опитен ловец на бизони! Наистина аз се престорих, че взимам всичко това за лекомислие и му се накарах здравата. Но знам що за човек е всъщност той.

- И аз знам - обади се Стоун, по-възрастният и по-улегнал от другите двама ловци. - От него ще стане славен уестман.

- И то много скоро - чух да казва Паркър, който винаги обичаше да се намесва.

- Yes - потвърди Хокинс. - Знаете ли, джентс, той е роден за това, наистина е роден за уестман. А и физическата му сила! Не изтегли ли вчера съвсем сам нашата тежка волска кола? Камък да стисне, вода ще пусне! Но ще ми обещаете ли едно нещо?

- Какво? - попита Паркър.

- Не му казвайте нашето мнение за него!

- Защо?

- Защото може да му се завърти главата.

- О, да! Той наистина е скромен човек и не е проявявал признаци на високомерие, но може да се промени. Винаги ще сбъркате, щом започнете да хвалите някого. Така е възможно да поразите и най-добрите му заложби. Можете спокойно да си го наричате грийнхорн. И той си е такъв, защото дори и да притежава всички необходими качества за един добър уестман, то те още не са усъвършенствани; трябва още много да се учи и упражнява.

- А ти поне благодари ли му, че ти е спасил живота?

- И през ум не ми е минало!

- Така ли? Но какво ще си помисли за теб?

- Все ми е едно какво мисли за мене, хич не ме интересува, ако не се лъжа. Естествено, че ще ме помисли за някои неблагодарник. Но това е второстепенна работа. Важното е да не се възгордее, ами да си остане такъв, какъвто си е. А, разбира се, че най-много ми се искаше да го прегърна и разцелувам.

- Пфу! - извика Стоун, който прекъсна Сам нарочно тъкмо на това място. - Ти и целуване! Човек би могъл да рискува все пак и да те прегърне, но да те целува, не!

- Така ли? Нима не може? Защо? - попита дребосъкът Сам.

- Защо ли? - обади се Уил Паркър вместо Дик Стоун. - Ами ти, старий Сам, държал ли си някога в ръката си огледало или поне оглеждал ли си в някои тихи води чаровния си образ? Това лице, тази брада и този нос! Човече, онзи, на когото би могла да хрумне налудничавата мисъл да приближи устните си към мястото, където би трябвало да се намират твоите устни, трябва да е слънчасал или пък да е откачил.

- Тъй! Аха! Хмм! Това звучи много дружелюбно от твоя страна - изръмжа Сам. - Значи съм грозен! А ти? За какво се мислиш? Да не би да си красавец? Хич не се залъгвай! Давам ти честната си дума, че ако двамата се явим на конкурс по красота, аз ще спечеля първата награда, а ти ще останеш с пръст в устата, хи-хи-хи-хи! Но не за това беше думата. Говорехме за нашия грийнхорн. Не съм му благодарил, няма и да го направя. Но след като опечем филето, той ще получи най-хубавото и сочно парче. Сам ще му го отрежа. Заслужил си го е. А знаете ли какво ще правя утре?

- Какво? - попита Стоун.

- Ще го зарадвам много. Ще му разреша да хване мустанг.

- Ще ходиш на лов за мустанги?

- Да. Нали ми трябва нов кон. За утрешния лов ще ми дадеш назаем твоя кон, драги Дик. Тъй като днес се появиха бизоните, ще дойдат и мустангите. Мисля, че ще е необходимо само да отида до прерията, която измервахме онзи ден и където отбелязахме пътя на линията. Там сигурно ще има мустанги, щом животните достигнат изобщо тукашната географска ширина.

Не слушах по-нататък, а се върнах малко назад и прекосих едни храсталаци, за да се приближа към ловците от другата страна. Не биваше да разберат, че съм научил онова, което не трябваше да знам.

Беше запален огън, край който бяха забити в земята два чаталести клона. Те образуваха подпорите за шиша, издялан от дебел и прав клон. Тримата ловци закрепиха на него цялото филе, след което Сам Хокинс се залови да обръща шиша, нещо, което той вършеше с бавни движения и голямо умение. Тайно се наслаждавах на блаженството, изписало се по лицето му.

Когато другите се върнаха с останалото месо, последваха нашия пример, като запалиха още няколко огъня. Естествено, не всичко премина при тях спокойно и мирно както при нас. Тъй като всеки от тях искаше отделно да си опече месото, оказа се, че няма да има място за всички; ето защо те трябваше да изядат месото полусурово.

Действително, аз получих най-хубавото парче. То тежеше може би около три пфунда1 и го изядох цялото. Нека не бъда смятан за някоя лакомия. Напротив, винаги съм ял по-малко от другите при дадени обстоятелства. Но човек, който не знае или сам не е преживял това, никога няма да повярва какви огромни количества месо трябва да погълне един уестман и може да погълне, ако иска да издържи на онзи живот.

Добре е известно, че човек се нуждае за изхранването си както от неорганични вещества, така и от определено количество белтъчини и въглехидрати, които успява да си набави доволно в необходимото съотношение, когато живее в населени места. Но уестманът, който месеци наред не вижда никакво населено място, живее само от месо, а то съдържа малко въглехидрати. Следователно той трябва да яде големи количества от него, за да набави на тялото си необходимите въглехидрати. Обилното количество белтъчини, които поглъща, се изразходват от организма му много лесно при постоянните физически напрежения. Виждал съм как един стар трапер поглъща наведнъж осем пфунда месо и след като го попитах дали се е наситил, той ми отговори с усмивка:

- Сигурно съм се наситил, защото нямам нищо повече за ядене. Но ако искаш да ми дадеш парче от твоето месо, няма да има нужда да чакаш дълго, за да видиш как ще изчезне.

Докато ядяха, "уестманите" разговаряха за нашия лов. Успях да дочуя, че те имаха вече съвсем друга представа за "глупостта", която бях извършил.

На сутринта започнах да се приготвям за работа. Тогава Сам се приближи към мене и ми каза:

- Я си остави инструментите на спокойствие, сър! Ще правим нещо друго, по-приятно.

- Какво имаш предвид?

- Ще разбереш. Приготви си коня! Тръгваме!

- Ще се разхождаме ли? Тогава работата има предимство!

- Pshaw! И без това се мъчиш достатъчно. Впрочем струва ми се, че ще можем да се върнем до обед. Тогава нямам нищо против да измерваш и изчисляваш колкото си искаш.

Обадих се на Банкрофт и после потеглихме. Докато яздехме, Сам държеше в тайна нашата цел, а и аз се правех, че не зная намеренията му. Движехме се по вече измереното разстояние назад, докато стигнахме до прерията, за която вчера Сам беше споменал в разговора си със Стоун и Паркър.

Тя беше широка може би около две английски мили, а дължината й бе двойно по-голяма; наоколо беше обградена с гористи възвишения. Пресичаше я поток, чиято влага беше достатъчна да осигури растежа на сочна трева. Откъм север пътят към прерията водеше между две планини, а на юг тя завършваше в долина, която продължаваше по-нататък в южна посока. След като излязохме от прерията, Сам се спря и я огледа изпитателно. После продължихме да яздим на север, покрай потока. Изведнъж Сам извика и дръпна юздите на коня си, който беше заел от Дик Стоун;

слезе на земята, прескочи потока и се отправи към едно място, където тревата беше изпомачкана. Огледа земята наоколо, върна се, качи се пак на седлото и подкара отново коня си, но не както досега в северна посока, а зави под прав ъгъл, така че след кратко време стигнахме до западния край на прерията. Тук той отново слезе от коня и го остави да пасе, но преди това грижливо му спъна краката. Откакто беше видял следите, сам не беше проронил нито дума, но брадатото му лице беше огряно от доволна усмивка, също както слънцето огрява някоя гориста местност. Сега той ме подкани:

- Сър, слизай от седлото и връзвай краката на коня си! Ще чакаме тук.

- Защо да го връзвам? - попитах аз, въпреки че много добре знаех причината.

- Защото иначе лесно можеш да го загубиш. Много пъти съм виждал как при подобни случаи конете избягват и не се връщат.

- При какви случаи?

- Не се ли досещаш?

- Хмм!

- Мустанги?

- Откъде се сети? - попита ме той, като ми отправи бърз и учуден поглед.

- Чел съм, че питомните коне често побягват заедно с дивите мустанги, ако не са вързани здраво.

- Да те вземат дяволите! Всичко си чел и човек едва ли може някога да те изненада с нещо. Хвала на хората, които изобщо не могат да четат!

- Ти си искал да ме изненадаш?

- Разбира се.

- С лов на мустанги?

- Да! А ти позна вече с твоите глупави книги. И така слушай: мустангите са били вече тук! . - Това там техните следи ли бяха?

- Да. Вчера са минали оттук. Но е бил само авангардът, разбираш ли, нещо като разузнавачи. Трябва да ти кажа, че тези животни са извънредно умни. Винаги изпращат малки групи напред и настрани. Имат си офицери, също както във войската, а главният им предводител е винаги някой опитен, силен и храбър жребец. И когато пасат или се придвижват, стадото винаги е заобиколено от жребците. След тях следват кобилите, а в средата на стадото се намират жребчетата. Много пъти съм ти описвал как се лови мустанг с ласо. Запомнил ли си всичко?

- Разбира се.

- Искаш ли да хванеш някой мустанг?

- Да.

- Тогава ще имаш тази възможност до обяд, сър.

- Така ли? Behold! Защо не?

- Защото нямам нужда от кон.

- Но един уестман никога не пита дали има нужда от кон, или не!

- Тогава той съвсем не прилича на добрия уестман, какъвто си го представям аз. Нали вчера ти разказваше за "ловците на мърша" - бели ловци, които масово избиват бизоните, без да използват месото им. Нарече го голям грях спрямо животните и индианците, защото последните остават така без препитание. Нали сам каза, че същото ставало и с конете. Аз ти давам право и ето защо не трябва да се чудиш, че постъпвам сега така. Не искам да отнема свободата на никой от тези прекрасни мустанги, без да имам извинението, че се нуждая от кон.

- Добре го рече, много добре - кимна Сам. - Но кой е казал, че трябва да отнемеш свободата на мустанга? Упражнявал си се в хвърляне на ласо и сега само ще се опиташ. Искам да видя дали ще издържиш изпита. Ясно ли е?

- Това е нещо друго. Е, тогава ще участвам.

- Добре. Аз, разбира се, ще се заловя напълно сериозно с тази работа. Нуждая се от кон и ще си го набавя. Често съм ти казвал и пак ти повтарям: дръж се здраво в седлото и накарай коня да се запъне с предните си крака в онзи миг, когато ласото се изпъне и последва силното дръпване. Ако не сториш това навреме, ще се намериш на земята, а мустангът ще ти отвлече коня заедно с ласото. Тогава ще останеш без кон и ще преминеш като мене в пехотата, хи-хи-хи-хи!

Той се канеше да продължи да говори, но замлъкна и посочи с ръка към двете планини на север от прерията, за които споменах вече. Там се появи един-единствен кон без ездач. Той се движеше бавно напред, без да пасе, като обръщаше рязко главата си ту на една, ту на друга страна и поемаше дълбоко въздух през ноздрите си.

- Виждаш ли го? - прошепна Сам. От възбуждение той заговори съвсем тихо, въпреки че беше невъзможно животното да ни чуе. - Не ти ли казах, че ще дойдат? Това е разузнавач, който е избързал напред, за да провери дали е безопасно наоколо. Хитър жребец! Как само се оглежда и души на всички посоки! Но няма да ни усети, защото вятърът духа срещу нас. Затова избрах това място.

Сега мустангът се затича в тръс. Първо се насочи право напред, след това надясно, после наляво и най-накрая се обърна и изчезна в посоката, откъдето се беше появил.

- Видя ли какво направи? - попита Сам. - Колко умно се държеше и как използваше всеки храст като прикритие, за да не бъде забелязан! Едва ли някой индиански съгледвач би се справил по-добре със задачата си.

- Прав си. Направо съм учуден.

- Сега се върна, за да съобщи на четирикракия си генерал, че въздухът е чист. Само че се е излъгал, хи-хи-хи-хи! Обзалагам се, че най-много след десетина минути ще се появят. Внимавай! Знаеш ли какво ще направим?

- Какво?

- Веднага ще препуснеш към мястото, откъдето те ще излязат от прерията - на юг, - и там ще чакаш! Аз обаче ще се промъкна близо до мястото, откъдето ще се появят в прерията, и ще се скрия в гората. Когато стадото се зададе, ще го пропусна да мине покрай мене и след това ще го погна. Мустангите ще се втурнат към тебе. Тогава ще им се покажеш! Те ще се върнат обратно. Така ще ги гоним насам-натам между нас, докато си изберем два от най-хубавите коне. Тях ще уловим. После ще си запазя по-добрия, а другия ще пуснем на свобода. Съгласен ли си?

- Как може да ме питаш? Аз не разбирам нищо от лов на мустанги, а ти си майстор в тази работа, следователно трябва само да изпълнявам указанията ти.

- Well, имаш право. Обяздвал съм много диви мустанги, на които съм прекършвал волята, и с право мога да кажа, че с думата "майстор" ти не каза нищо глупаво. Тръгвай, защото времето минава, а ние още не сме по местата си!

Отново се метнахме на конете и потеглихме в различни посоки - той на север, а аз на юг - докато стигнах до мястото, откъдето бяхме навлезли в прерията. Имах голямо желание да се освободя временно от тежкия мечкоубиец, защото само щеше да затруднява движенията ми. Обаче бях чел и чувал, че предпазливият уестман се разделя с пушката си само тогава, когато е съвсем сигурен, че нищо не го застрашава и тя няма да му потрябва. Но сега не беше така. Всеки момент бе възможно да се появи някой индианец или някакво хищно животно. Затова се- погрижих само да стегна по-добре ремъка, на който висеше "старото оръдие", за да не може да ме удари.

Зачаках появяването на конете с нетърпение. Бях се спрял между първите дървета на гората, където свършваше прерията. Завързах единия край на ласото за специалния издатък на седлото, след което го навих цялото и го поставих готово пред мен - необходимо беше само да си протегна ръката.

Противоположният край на прерията беше толкова далече, че не можех да видя мустангите веднага при тяхното появяване. Щях да ги забележа едва тогава, когато Сам ги подгонеше към мен. Нямаше и четвърт час, откакто бях зачакал на това място, и ето че забелязах как в долната част на прерията се появиха множество тъмни точки, които започнаха да нарастват бързо, като се приближаваха към мене. Отначало бяха големи колкото врабчета, после като котки, като кучета, телета, докато най-после се приближиха дотолкова, че ги видях в естествената им големина. Бяха мустангите, които препускаха към мене в див галоп.

Каква гледка представляваха тези великолепни животни! Гривите им се вееха около вратовете, а опашките им се развяваха като рицарски пера на силен вятър. Най-много да бяха триста глави, но цялата земя трепереше под ударите на копитата им. Пред всички летеше бял жребец, едно великолепно създание, което всеки би имал желание да улови. Но на никой прериен ловец не би му хрумнало да язди бял кон. Едно животно с толкова светъл цвят би го издавало на всичките му неприятели още отдалече.

Сега вече беше време да им се покажа. Излязох изпод дърветата на открито и резултатът се забеляза веднага: белият водач рязко се спря, като че ли беше улучен от куршум. Стадото се стъписа. Разнесе се силно, страхливо пръхтене; след това бе издадена заповед: целият ескадрон обратно! Белият жребец бързо се озова откъм другата страна и поведе животните с шеметна бързина натам, откъдето бяха дошли.

Последвах ги бавно. Нямаше защо да бързам, защото бях сигурен, че Сам Хокинс отново ще ги подгони към мене. При това се опитвах да си разясня едно обстоятелство, което ми беше направило впечатление. Макар конете да бяха спрели пред мене само за миг, все пак ми се беше сторило, че между тях има и едно муле. Може би се заблуждавах, но ми се струваше, че го видях доста добре. Втория път трябваше да внимавам повече. Мулето препускаше в първата редица, непосредствено след водача. Следователно конете не само че го признаваха за равностойно на тях, но то се ползваше и с особен авторитет.