Превод: Лилия Сталева chitanka info

103
удоволствие, което изпитвах, като излагах пред очите им този обект,
мъчно може да се опише. Само крачка ме делеше от истинската плътска наслада и не се съмнявам, че ако бях имал смелостта да изчакам, някоя по-решителна жена щеше да ми я достави. Тази лудост завърши с катастрофа, едва ли не комична, но не особено приятна за самия мене.
Един ден се настаних в дъното на някакъв двор, където имаше кладенец и момичетата от къщата идваха често да си наливат вода. На това място имаше малко нанадолнище, което водеше към избата през няколко входа. Разгледах в тъмното тия подземни входове и понеже ми се сториха дълги и потънали в мрак, реших, че изобщо нямат край и ако случайно ме видят и подгонят, ще намеря сигурно убежище в тях.
Уверен в това, аз устроих пред идващите момичета същото по-скоро смешно, отколкото съблазнително зрелище. Най-благоразумните се престориха, че не виждат нищо, други се разсмяха, трети се почувстваха оскърбени и се развикаха. Аз побягнах в скривалището си.
Последваха ме. Чух мъжки глас; не очаквах това и се разтревожих.
Потънах в подземните галерии с риск да се загубя. Продължавах да чувам зад себе си глъч, мъжкия глас и стъпки. Разчитах на мрака, но стана светло. Изтръпнах и се промъкнах още по-навътре. Натъкнах се на някаква стена и понеже не можех да мина отвъд, зачаках грозящата ме участ. Само след миг ме настигнаха и едър мустакат мъж с огромна шапка и дълга сабя ме улови; заедно с него бяха дошли четири-пет бабички, въоръжени с дълги метли, а след тях зърнах и малката хубостница, която ме беше издала и искаше навярно да ми види лицето.
Мъжът със сабята, без да ме пуска, ме попита грубо какво търся там. Разбирате, нали, че аз съвсем не бях готов с отговора си. И все пак успях да скърпя нещо и като насилих мозъка си в този критичен миг,
измислих един романтичен вариант, който си изигра ролята. Казах му умолително да се смили над възрастта и състоянието ми, че съм млад чужденец от благородно потекло, но главата ми не е в ред, че съм избягал от бащиния си дом, защото са искали да ме затворят в лудница,
и че съм загубен, ако ме обади. Но ако ме пусне, може би някой ден ще съумея да му се отблагодаря. Противно на очакванията думите ми и външният ми вид оказаха желаното въздействие — страшният преследвач се трогна и след няколко кратки назидателни думи ме

104
пусна без много шум и без да ме разпитва повече. По израженията, с които ме изпратиха младото момиче и бабичките, реших, че мъжът, от когото толкова се бях уплашил, свърши всъщност хубава работа,
защото, ако трябваше да се оправям само с тях, едва ли щях да се отърва толкова евтино. Те протестираха недоволно зад гърба ми, но аз пет пари не давах, защото, стига само да нямах работа със сабята и притежателя й, както бях силен и пъргав, лесно щях да се измъкна и от укорите им, и от тях самите.
Няколко дни по-късно минавах по същата улица с един млад абат, мой съсед, и се срещнах очи с очи с моя познайник със сабята.
Той ме позна и започна да се превзема, подражавайки интонацията ми:
„Аз съм принц, аз съм принц. А пък аз съм глупак, само че дано ваше височество не ми падне втори път!“ Той не каза нищо повече, а аз се прокраднах с наведена глава, благодарейки му дълбоко в душата си за неговата дискретност. Реших, че ония проклети баби сигурно са се присмели на доверчивостта му. Както и да е, макар че беше чистокръвен пиемонтец, той беше славен човек и винаги, когато се сетя за него, изпитвам признателност. Защото случката беше толкова забавна, че само за да предизвика смях, всеки друг на негово място не би се поколебал да ме опозори. Това приключение, макар че краят му не беше толкова трагичен, колкото можеше да се очаква, ме вразуми все пак за доста дълго време.
Благодарение на няколкото месеца, прекарани у госпожа дьо
Версьоли, бях направил познанства, които поддържах с надеждата, че биха могли да ми бъдат полезни. Отивах понякога да видя един савойски абат, господни Гем, възпитател на децата на граф дьо
Меларед. Той беше още млад и не много известен, но извънредно умен, честен, образован и един от най-благородните хора, които съм познавал. Не можа да ми помогне за това, което първоначално ме тласна към него — не беше достатъчно влиятелен, за да ме настани някъде. Но край него намерих много по-ценни неща, които ми бяха полезни цял живот: уроци по здрав морал и правила за прямота. В
последователната смяна на увлеченията и мислите си дотогава аз ту се чувствах много високо, ту много низко, ставах Ахил или Терсит, герои или нехранимайко. Господин Гем се погрижи да ме сложи точно на моето място и да ме покаже на самия мене, без да ме щади, но и без да ме обезсърчава. Той ми говореше съвсем сериозно за моя характер и за

105
моите дарби, по същевременно добавяше, че те пораждат задръжки,
които ще ми попречат да ги използвам истински. Така че според него те трябвало да ми послужат не толкова за стъпала, които да ме отведат към благосъстоянието, но като средство да мога да живея и без него.
Той ми нарисува правдива картина на човешкия живот, за който имах най-невярна представа. Показа ми как в случай на житейски превратности умният човек не престава да се стреми към щастие и следва попътния вятър, за да го догони, че няма истинско щастие без мъдрост и че мъдростта не зависи от общественото положение. Той разколеба възхищението ми пред величието, като ми доказа, че управляващите не са нито по-умни, нито по-щастливи от хората, на които заповядват. Каза ми нещо, което често съм си припомнял впоследствие, че ако можехме да четем в сърцата на другите, сигурно щеше да има повече хора, желаещи да бъдат долу, отколкото горе. Това разсъждение, което на пръв поглед изглежда напълно правдиво и ни най-малко пресилено, ми помагаше през целия ми живот, внушаваше ми да стоя спокойно на мястото си. Той ми даде първата истинска представа за честност, която аз не можех да доловя, тъй като поради вроденото ми високомерие бях чувствителен само за нейните крайни прояви. Той ме накара да почувствам, че възторгът от възвишените добродетели намира твърде слабо приложение в обществото, че когато ламтиш за бързо издигане, лесно си застрашен от падане; че постоянното добросъвестно изпълнение на дребните задължения не изисква по-малко душевна сила, отколкото героичните постъпки; че то осигурява по-честен и по-щастлив живот; и че е много по-важно да се радваш винаги на уважението на хората, отколкото в отделни моменти
— на тяхното възхищение.
За да се установят истинските задължения на човека, трябва да търсим първоизточника им. Впрочем наскоро направената стъпка,
чиято последица беше настоящото ми положение, ни водеше неизбежно до разговори за религията. Досещате се навярно вече, че уважаваният господин Гем е до голяма степен прототип на савойския викарий
[16]
. Но тъй като от благоразумие беше принуден да говори по- сдържано, той обясни не така откровено становището си по някои въпроси. Иначе неговите принципи, чувства, мнения бяха винаги такива — включително и съветът му да се върна в родината си, —
каквито по-късно ги разказах на читателите си. Затова, без да се

106
разпростирам върху тия разговори, с чиято същност всеки може да се запознае, аз ще кажа само, че неговите разумни уроци, макар и безрезултатни в началото, посяха кълнове на добродетел и религия в моето сърце, които никога не заглъхнаха сред плевелите, за да дадат плодовете си, чакаха само грижата на една по-скъпа ръка.
Макар че отказването ми от протестантството не беше кой знае колко дълбоко, аз все пак се вълнувах. Не само че не се отегчавах от тия разговори, но се пристрастих към тях заради яснотата,
достъпността и главно сърдечното участие, от които бяха проникнати.
Аз съм сантиментален и винаги съм се привързвал към хората не толкова заради доброто, което са сторили за мене, колкото заради тяхното благоразположение. И в това отношение усетът ми никога не ме е лъгал. Затова искрено се привързах към господин Гем. Бях, така да се каже, вторият му питомец. В дадения момент това ми оказа неоценимо добро въздействие, като ме отклони от порочния наклон, по който ме тикаше безделието.
Един ден, когато най-малко мислех за това, дойдоха да ми кажат,
че граф дьо ла Рок ме вика. Понеже ми беше омръзнало да ходя в дома му, без да успея да говоря с него, повече не бях стъпил там. Мислех си,
че ме е забравил или че е запазил неприятно впечатление от мене.
Лъжех се. Той неведнъж бе свидетел на удоволствието, с което изпълнявах задълженията си при неговата леля. Беше й го казвал дори и ми го повтори, когато най-малко можех да очаквам. Прие ме любезно, каза ми, че без да ме залъгва с празни обещания, се беше опитал да ми намери работа и това му се удало, че ми предлага възможност да постигна нещо и само от мене зависело дали ще успея,
че домът, в който ме въвежда, е тачен и влиятелен, че няма да имам нужда от други покровители, за да си пробия път, и че макар и в началото да бъда приет като обикновен слуга, какъвто до неотдавна бях, можело да бъда сигурен, че ако сметнат, съдейки по държането и чувствата ми, че това положение е много низко за мене, няма да ме оставят така. Краят на неговата реч жестоко опроверга блестящите надежди, които бе подхранило началото й. „Как? Пак лакей“ — казах си с горчиво разочарование, което скоро бе заличено от присъщата ми самоувереност. Съвсем не се чувствах създаден за подобна работа, за да се страхувам, че ще се задържа на нея.

107
Той ме заведе при граф дьо Гувон, пръв екюйе
[17]
на кралицата и глава на блестящия род дьо Солар. Достолепната външност на този уважаван старец придаде нещо вълнуващо на любезния му прием. Той ме разпита с жив интерес и аз му отговарях искрено. Каза на граф дьо ла Рок, че имам приятно лице, обещаващо буден ум, който според него също не ми липсва, но че това не е достатъчно и трябва да се види останалото. После се обърна към мене.
— Мило дете — каза ми той, — почти във всяка служба началото е трудно. Но вашите задължения няма да бъдат тежки. Бъдете разумен и гледайте да се харесате на всички. Засега това е вашата единствена работа. И не се отчайвайте. Имаме най-доброто желание да се погрижим за вас.
И той веднага отиде при маркиза дьо Брьой, неговата снаха, за да ме представи, а после ме представи и на сина си абат Гувон. Това начало ми се видя многообещаващо. Знаех вече, че не се церемонят толкова, когато приемат обикновен лакей. И всъщност не се отнасяха с мене като със слуга. Ядях в сервизното помещение, но не ми дадоха ливрея. Когато граф дьо Фавриа, лекомислен младеж, пожела да се качвам зад каретата му, дядо му забрани да се качвам зад чиято и да било карета и изобщо да придружавам някого извън къщата. Обаче аз прислужвах на масата и изпълнявах в дома, кажи-речи, службата на лакей. Но я изпълнявах, така да се каже, свободно, без да бъда придаден специално към някого. Освен няколко писма, които пишех под диктовка, и картинките, които граф дьо Фавриа ме караше да му изрязвам, аз бях почти господар на времето си през целия ден. Това изпробване, което аз не забелязвах, криеше безспорно голяма опасност.
То не беше дори много човешко, защото пълното безделие можеше да ме тикне към пороци, за които не бих се сетил иначе.
Но за щастие точно това не се случи. Уроците на господин Гем се бяха отпечатали дълбоко в сърцето ми и аз така се бях пристрастил към тях, че понякога се измъквах, за да ги послушам. Ако някой ме видеше, като се прокрадвам извън дома, едва ли би отгатнал къде отивам. Никой друг не би могъл да ме посъветва по-разумно от него как да се държа там. Началото беше възхитително. Бях изпълнителен,
внимателен, прилежен и всички бяха очаровани. Абат Гем ме предупреди благоразумно да сдържам първоначалното си усърдие, да не би постепенно то да премине и да не би да свикнат с него.

108
„Началото ще определи изискванията към вас — ми казваше той. —
Постарайте се да запазите нещо, с което да се отличите впоследствие,
но гледайте никога да не се показвате по-малко усърден, отколкото сега.“
Понеже изобщо не ме бяха разпитвали какво умея и само можеха да правят догадки за природните ми заложби, въпреки думите на граф дьо Гувон като че ли нямаха намерение да ме използват за нещо по- добро. Други грижи излязоха на преден план и аз бях почти забравен.
Маркиз дьо Брьой синът на граф дьо Гувон, беше тогава посланик във
Виена. В двора станаха някакви промени, които засегнаха семейството.
Няколко седмици минаха в такава тревога, че никой нямаше време да помисли за мене. Междувременно аз се бях поотпуснал. Едно обстоятелство ми оказа и добро, и лошо въздействие, като ме предпази от всякаква външна съблазън, но ме отвлече малко повече, отколкото беше необходимо, от задълженията ми.
Госпожица дьо Брьой беше почти на същата възраст като мене,
добре сложена девойка, доста хубава, много бяла, с черни коси. Макар и тъмнокоса, лицето й беше нежно като на русите жени, пред които сърцето ми никога не е могло да устои. Дворцовото облекло, така благоприятно за младите момичета, подчертаваше тънката й талия,
разкриваше гърдите и раменете й, като ослепителният й тен изпъкваше още повече на черния фон, защото по онова време дворът беше в траур. Ще кажете, че един слуга не бива да се заглежда в такива неща.
Това беше грешка естествено, но независимо от всичко аз ги забелязах,
а и не само аз. Домоуправителят и лакеите я одумваха понякога на масата и тяхната вулгарност ме караше да страдам жестоко. Все пак не се бях толкова главозамаял, че да се влюбя истински. Не забравях кой съм. Знаех добре мястото си и не давах път на желанието си. Приятно ми беше да виждам госпожица дьо Брьой, да я слушам, защото разговорът с нея издаваше остър ум, здрав смисъл и порядъчност.
Амбициите ми, ограничени до удоволствието да й служа, не прекрачваха правата ми. На масата се стараех да намеря повод, за да ги изтъкна. Ако собственият й лакей напуснеше за миг стола й, аз мигом се настанявах зад него. Иначе стоях срещу нея, четях в очите й какво ще поиска и дебнех момента да сменя чинията й. Какво не бих сторил да благоволи да ми заповяда нещо, да ми каже поне една дума! Нищо подобно. Пареше ме оскърблението, че просто не съществувам за нея.

109
Тя дори не забелязваше присъствието ми. Обаче когато веднъж нейният брат, който понякога се обръщаше към мене, докато поднасях,
ми каза нещо не особено любезно, аз му отговорих така тънко и изискано, че тя ме забеляза и вдигна очи към мене. От този кратък поглед изпаднах в захлас. На следващия ден се представи случай да ме погледне пак и аз не го пропуснах. В този ден даваха голяма вечеря, на която за първи път видях с голямо учудване, че домоуправителят сервираше с шпага на кръста и с шапка на глава. Случайно се заговори за девиза на фамилията Солар, който беше написан върху гоблена на стената заедно с герба й: „Tel fiert, qui ne tue pas“ („Удря този, който не убива“). Понеже пиемонтците не са обикновено много силни във френския език, някой от гостите реши, че в девиза има правописна грешка и заяви, че думата „fiert“ не трябва да има „t“ на края.
Старият граф дьо Гувон понечи да отговори, но като ме погледна,
видя, че се усмихвам, без да се осмеля да кажа мнението си.
Той ми заповяда да взема думата. Тогава аз казах, че не смятам това „t“ за излишно, тъй като „fiert“ е стара френска дума, която не произхожда от латинското „ferus“ — горд, заплашителен, а от глагола
„ferit“ — удря, ранява. Така че според мене девизът не гласи: „Този заплашва“, но: „Този удря, който не убива“.
Всички ме наблюдаваха и се споглеждаха, без да промълвят нито дума. Никога не се е срещало подобно изумление. Но най-много ме поласка твърде очевидното изражение на задоволство по лицето на госпожица дьо Брьой. Тази така презрителна особа благоволи да ме погледне за втори път почти по същия начин, както първия. После,
като извърна очи към дядо си, сякаш нетърпеливо го подкани да изкаже похвалата, която ми дължеше и която той действително ми отдаде, и то така — без задръжка, от все сърце, с толкова доволен вид,
че всички сътрапезници побързаха да му пригласят. Това бе само кратък миг, но пленителен във всяко отношение. Един от ония редки мигове, които поставят нещата в техния естествен ред и отмъщават за личните качества, подценени от оскърбленията на богатството. След няколко минути госпожица дьо Брьой наново вдигна очи към мене и ме помоли с плах и мил глас да й дам вода. Не е трудно да се отгатне,
че не я оставих да чака, но приближавайки се до нея, аз бях обзет от такъв трепет, че препълних чашата и разлях част от водата върху чинията и даже върху роклята й. Брат й ме попита, без много да му

110
мисли, защо треперя толкова силно. Този въпрос още повече ме смути,
а госпожица дьо Брьой се изчерви до корена на косите си.
С това завърши този кратък роман и читателят навярно съзнава,
че както в случая с госпожа Базил, а така и през целия ми живот моите любовни увлечения нямат щастлив край. Напразно не мръдвах от преддверието на госпожа дьо Брьой. Дъщеря й не ми обърна повече ни най-малко внимание. Тя влизаше и излизаше, без да ме погледне, а и самият аз не дръзвах да вдигна поглед към нея. Държах се дори толкова глупаво и несръчно, че когато веднъж, минавайки покрай мене,
тя изпусна ръкавицата си, макар че бях изкушен да я обсипя с целувки,
не посмях да изляза от ъгълчето си и вместо да се спусна към нея,
оставих един дебел тъпак, когото с удоволствие бих пречукал, да я вдигне и да й я подаде. Но най-много ме смути обстоятелството, че нямах щастието да се харесам на госпожа дьо Брьой. Тя не само не ми искаше нищо, но и не приемаше услугите ми и като ме завари два пъти пред стаята си, ме попита доста сухо дали нямам друга работа.
Трябваше да се откажа от това място, което ми беше толкова скъпо.
Отначало много съжалявах, но после се случиха други неща, които отвлякоха вниманието ми.
Лесно можах да се утеша заради презрението на госпожа дьо
Брьой с благоразположението на нейния свекър, който най-сетне забеляза присъствието ми. Вечерта след споменатия прием, на който аз се бях обадил, той води половинчасов разговор с мене, от който,
изглежда, остана доволен, а аз бях направо очарован. Този славен старец беше интелигентен, макар и не колкото госпожа дьо Версьоли,
но за сметка на това пък имаше повече сърце и аз имах повече успех с него. Той ми нареди да се обърна към сина му абат Гувон, който ме беше обикнал, и ми каза, че ако съумея да използвам неговите симпатии и да придобия това, което все още ми липсваше, щях да оправдая техните намерения по отношение на мене. Още на другия ден изтичах при абата. Той съвсем не ме посрещна като слуга. Покани ме да седна край камината и като ме разпита най-любезно, скоро се убеди,
че моето образование, насочено в много области, не бе завършено в нито една. Той установи главно, че не съм овладял достатъчно латински и се зае да ме учи. Уговорихме се, че ще отивам при него всяка сутрин и започнахме още на следващия ден. Така по една от тия странни прищевки на съдбата, каквито ще откриете неведнъж в моя

111
живот, аз се оказах едновременно над и под мястото, което ми се полагаше, като възпитаник и прислужник в един и същи дом, и изпълнявайки обязаности на лакей, разполагах с възпитател, чието благородно потекло бе достойно само за принцове.
Господин абат дьо Гувон като непървороден син беше предопределен за епископска кариера и за тази цел му бяха дали възможност да получи много по-широко образование, отколкото обикновено получават децата на благородниците. Бяха го пратили в университета в Сиена, където беше прекарал няколко години, и се беше завърнал с голяма доза пуризъм, която скоро му спечели в Торино почти същата слава, с каквато се ползваше абат Данжо някога в Париж.
Отвращението от теологията го беше тласнало към литературата.
Явление, често срещано в Италия сред младежите, избрали духовническото поприще. Познаваше добре поетите и умееше да съчинява доста сполучливи стихове на латински и италиански. С една дума, той имаше достатъчно усет, за да развие моя вкус към литературата и да сложи известен ред в безразборните литературни спомени, с които бях натъпкал главата си. Но дали защото, съдейки по брътвежите ми, моят абат си правеше известни илюзии относно истинските ми познания, или защото се отегчаваше от елементарния латински, той постави уроците ми още в самото начало на много високо ниво. Едва превели няколко басни от Федър, той ме потопи във
Вергилий, от който аз не разбирах почти нищо. Съдено ми беше, както ще видите впоследствие, да се залавям много пъти с латински, без никога да го усвоя добре. Но аз работех много усърдно и абатът не щадеше усилията си; споменът за неговата доброта все още ме изпълва с умиление. Прекарвах с него голяма част от преди обеда в учене и труд. Не му оказвах никакви лични услуги, той не ги приемаше, но пишех под негова диктовка или преписвах и работата ми като секретар ми беше от по-голяма полза, отколкото учебните занимания. Аз не само научих литературния италиански език, но се пристрастих към художествените произведения и придобих известен усет към ценните книги, какъвто не можа да ми създаде безразборното четене при Ла
Трибю и който се оказа от голямо значение по-късно, когато започнах да работя сам.
През този период от живота ми, без да строя въздушни кули,
можех с пълно право да се надявам, че ще се издигна. Абатът, много

112
доволен от мене, разправяше това наляво и надясно, а баща му толкова се привърза към мене, че както узнах от граф дьо Фавриа, говорил за мене на краля. Дори госпожа дьо Брьой не ме гледаше вече така презрително. С една дума, бях се превърнал едва ли не в любимец на дома и будех голяма завист у другите слуги, които, виждайки ме възпитаван от сина на господаря им, чувстваха, че тия грижи едва ли ще ме оставят дълго в тяхното положение.
Доколкото можех да съдя за намеренията им по отношение на мене по няколко случайно изпуснати думи, над които се замислих впоследствие, струва ми се, че семейство дьо Солар, което се домогваше до посланическа кариера, а може би искаше отдалеч да си подготви и пътя към министерски портфейл, нямаше нищо против да подготви предварително един способен и талантлив младеж, който,
зависещ само от него, би могъл по-късно да спечели доверието му и да му служи вярно. Този план на граф дьо Гувон беше благороден,
справедлив, великодушен и наистина достоен за предвидливия и благодетелен старец. Но независимо от обстоятелството, че аз не можех да прозра тогава широките възможности, които ми се разкриваха, този план беше прекалено мъдър за моята неразумна глава и изискваше прекалено дълго подчинение. Лудото ми тщеславие търсеше успеха само чрез приключения и понеже не съзирах намесата на жена в кариерата, за която ме готвеха, този начин на преуспяване ми се струваше бавен, мъчителен и безрадостен. Докато би трябвало всъщност да ми се стори много по-достоен и сигурен именно защото нямаше нужда да използвам благоволението на жените, тъй като то почива на способности, съвсем различни от качествата, които виждаха у мене покровителите ми.
Всичко се развиваше отлично. Бях си спечелил, бях изтръгнал почти с взлом уважението на всички. Изпитанието беше завършило и в дома вече гледаха на мене като на изключително надежден момък, в момента съвсем не на мястото си, който скоро ще заеме подобаващото му обществено положение. Но мястото, отредено ми от съдбата, не беше същото, което ми отреждаха хората, и аз трябваше да стигна до него по съвсем други пътища. Налага се да засегна една особеност на характера ми, която ще разкрия само пред читателите, без да се впускам в обяснения.

113
Макар че в Торино гъмжеше от новопокръстени в католицизма,
подобни на мене, аз не ги обичах и никога не пожелах да се видя с нито един от тях. Но дружах с неколцина женевци, които не бяха сменили вероизповеданието си, и между другите с някой си Мюсар, по прякор Главореза, художник-миниатюрист и малко нещо мой роднина.
Този приятел откри, че живея у граф дьо Гувон и дойде да ме посети заедно с един друг женевец, Бакл, мой другар от чирашките години.
Бакл беше много весело и забавно момче, винаги готов за остроумни забележки, приятни на неговата възраст. И ето че внезапно изпаднах в плен на този господин Бакл, и то така, че не можех да се откъсна от него. Той се канеше да си замине скоро за Женева. Как щях да го загубя? Чувствах колко страшно щеше да ми липсва. За да използвам поне времето, с което разполагахме, аз вече не се разделях с него или по-право — той не се разделяше с мене, защото отначало не бях толкова полудял, за да изляза извън дома и да прекарам деня с него, без да искам разрешение. Но скоро, виждайки, че той ме обсебва напълно,
му забраниха да идва при мене и аз така се разгорещих, че забравяйки всичко освен приятеля ми Бакл, не стъпих вече нито при абата, нито при графа и по цял ден ме нямаше в къщи. Направиха ми строга забележка, но аз не се вслушах. Заплашиха ме, че ще ме изгонят. И
тази заплаха ме погуби — зърнах за миг възможността да замина заедно с Бакл. От този миг не можех да си представя друго удоволствие, друга участ, друго щастие освен едно подобно пътуване,
като през всичкото време съзнавах само неизразимата наслада от пътешествието, в края на което свръх всичко щях да видя в безкрайната далечина госпожа дьо Варан. Естествено аз и не мислех да се завръщам в Женева. Планините, ливадите, горите, поточетата,
селата се редуваха безспир с все по-ново и по-ново очарование. Този блажен преход щеше като че ли да погълне цялото ми съществуване.
Спомнях си очарован колко красив бе пътят на идване. Колко ли приятен щеше да ми се стори, когато към наслаждението от независимостта щеше да се прибави радостта да пътувам с другар на моята възраст, с моите вкусове и настроение, и то без никаква принуда,
задължение или ограничение, без необходимостта да отидем или да спрем някъде, освен ако ни харесва. Трябваше да съм луд, за да пожертвам подобен щастлив случай заради някакви честолюбиви планове, които щяха да се изпълнят кой знае кога и с кой знае какви

114
трудности, а засега тънеха в неизвестност, пък даже и да се осъществяха някой ден, нима щяха въпреки целия си блясък да струват колкото четвърт час истинско удоволствие и свобода, докато съм млад?
Преизпълнен с тия мъдри размишления, аз направих всичко възможно, за да ме изгонят накрая, и трябва да призная, че това не ми се удаде много лесно. Когато се прибрах една вечер, домоуправителят ми съобщи от името на господин графа, че съм уволнен. Точно това исках. Чувствайки обаче колко безразсъдно постъпвам, за да се оправдая пред себе си, се показах несправедлив и неблагодарен, та да хвърля вината другиму и да се самозалъжа, че съм избрал по необходимост този път. Предадоха ми, че граф дьо Фавриа искал да говори с мене, преди да си отида на другата сутрин. Понеже виждаха,
че съвсем съм пощръклял и се бояха да не би да не отида при него,
домоуправителят заяви, че щял да ми даде известна сума, отредена за мене, след като го посетя. Аз не бях заслужил всъщност това възнаграждение, защото, като не исках да ме оставят лакей, изобщо не ми бяха определили заплата.
Колкото и млад и завеян да беше граф дьо Фавриа, той ми каза по този повод най-разумни и, бих казал, най-ласкави думи, като ми изложи трогателно и обстойно грижите на чичо си и намеренията на дядо си. Най-сетне, посочвайки ми убедително всичко, което щях да загубя, за да се обрека на гибел, той ми предложи да ме помири с тях,
поставяйки ми едно-единствено условие — да не се виждам повече с младия нехранимайко, който ме бе подмамил.
Явно беше, че той не говори всичко това от свое име и въпреки глупавото ми заслепение аз почувствах неизчерпаемата доброта на моя стар господар и се развълнувах. Но това мечтано пътуване така се бе врязало в съзнанието ми, че нищо не можеше да затъмни обаянието му.
Бях напълно обезумял. Овладях вълнението си, затворих сърцето си и извиквайки на помощ гордостта си, заявих нахално, че щом са ме уволнили веднъж, вече е свършено, късно е да вземат обратно думата си и каквото и да ми се случи отсега нататък, твърдо съм решил да не се оставя да ме изгонят два пъти от един и същ дом. Тогава младежът се разсърди напълно справедливо, хвърли в лицето ми укорите, които заслужавах, изтика ме вън от стаята си и затръшна вратата след мене.
А аз си излязох тържествуващ, като че ли бях спечелил най-голямата

115
победа. Проявих дори низостта да си отида, без да благодаря на абата за грижите му, за да не би да трябва да водя втора подобна битка.
За да разберете моето безумие в оня миг, би трябвало да знаете колко силно съм склонен да се разгорещявам по най-дребни поводи и до каква степен се оставям да бъда завладян изцяло от обекта, който ме съблазнява, колкото и той да не го заслужава. Най-странни, най- наивни, най-налудничави доводи се явяват в подкрепа на любимата идея и ми внушават, че е разумно да й се отдам. Кой би повярвал, че почти деветнадесетгодишен, ще разчитам да изградя бъдещето си чрез една празна стъкленица? Изслушайте ме впрочем.
Абат дьо Гувон ми беше подарил няколко седмици преди това една много интересна играчка — Хиероновия фонтан
[18]
, пред която просто изпаднах в захлас. Понеже много си играх с нея, докато разговаряхме за нашето пътуване, решихме, многознайникът Бакл и аз,
че тя може да ни послужи, като покрием чрез нея разноските по него.
Нима на този свят имаше нещо по-забавно от Хиероновия фонтан?
Именно върху този физичен принцип ние построихме сградата на нашето преуспяване. Щяхме да събираме във всяко село жителите около нашия фонтан и вкусните храни щяха да се сипят около нас в изобилие, защото и двамата бяхме убедени, че хранителните продукти не струват нищо на хората, които ги произвеждат, и те не ги предлагат щедро на минувачите само от недостатъчно доброжелателство спрямо човешкия род. Ние си представяхме на всяка крачка сватби и пиршества, като разчитахме, че изразходвайки единствено въздуха от гърдите си и водата на фонтана, ще можем да се издържаме не само в
Пиемонт, Савоя и Франция, но и в цял свят. Крояхме планове за безкрайни пътешествия, като най-напред щяхме да тръгнем на север повече за удоволствието да минем Алпите, отколкото защото ни минаваше през ум, че все някога ще се наложи да спрем някъде.
С този план в глава тръгнах на поход, изоставяйки без капка съжаление и покровител, и възпитател, и учение, и надежди, и перспективата на една почти сигурна блестяща кариера, за да започна живот на истински скитник. Сбогом, столица! Сбогом, кралски двор,
амбиции, тщеславие, любов, хубавици, сбогом, завидни любовни приключения, за които мечтаех предишната година. Тръгвам с фонтана

116
и с моя приятел Бакл, с почти празна кесия, но с препълнено от радост сърце и мечтаейки само за едно: да се радвам на щастието да пътувам,
до което внезапно се бяха свели всичките ми блестящи блянове.
И все пак това странно пътуване мина почти така приятно, както очаквах, само че съвсем не както си го представяхме. Защото, макар и нашият фонтан да забавляваше за няколко мига ханджийките и прислужничките по странноприемниците, не можехме да си тръгнем,
без да платим. Това обаче почти не ни тревожеше и ние възнамерявахме да използваме сериозно спасителното средство едва когато свършим парите. Една злополука ни спести тази грижа:
фонтанът се счупи близо до Браман. Беше крайно време, защото, без да го кажем гласно, той бе започнал да ни омръзва. Нещастната случка още повече ни развесели и много се смяхме на наивността си — да се надяваме да подновим изтърканите си дрехи и обуща чрез струите на нашия фонтан. Продължихме пътуването си все така безгрижно, както го бяхме започнали, но без да се отклоняваме вече от целта, която с опразването на кесията ни се превръщаше в насъщна потребност.
В Шамбери за пръв път се замислих не за глупостта, която току- що бях извършил — едва ли някога човек е теглил по-прибързано и по- окончателно черта върху миналото, — но за приема, който щеше да ми окаже госпожа дьо Варан. Защото аз считах за бащин дом именно нейната къща. Бях й писал, когато постъпих у граф дьо Гувон. Тя знаеше какво положение си бях извоювал там и ме поздрави, като ми даде ценни напътствия как да отговоря на проявената към мене доброта. Тя смяташе бъдещето ми осигурено, ако не го разруша по моя вина. Какво ли щеше да ми каже, като се появя пред очите й? И през ум не ми мина, че може да ме изпъди. Но ме тревожеше мисълта, че дълбоко ще я наскърбя. Боях се от упреците й, които бяха по- мъчителни за мене, отколкото вероятната оскъдица. Реших да понеса безмълвно всичко и да сторя всичко, за да я умилостивя. Не виждах нищо друго в цялата вселена освен нея. Невъзможно беше да живея лишен от благоволението й.
Най-много ме плашеше моят спътник, защото не исках да й го натрапя, а не знаех дали ще мога лесно да се отърва от него. Подготвих раздялата, като се държах много хладно с него последния ден. Този хубостник ме разбра. Той беше завеян, но не беше глупав. Помислих,
че ще се засегне от изменчивите ми чувства. Излъгах се. Приятелят ми

117
Бакл не се засягаше от нищо. Едва влезли в Анси, още нестъпили в града, той ми заяви: „Ти пристигна вече у вас!“ Прегърна ме, сбогува се с мене, завъртя се на петите си и изчезна. Никога вече не чух нищо за него. Нашето познанство и приятелство продължиха само около месец и половина, но последиците им ще се чувстват до края на живота ми.
Колко силно се разтуптя сърцето ми, когато приближих до дома на госпожа дьо Варан! Краката ми се разтрепериха, очите ми се замъглиха, не бях в състояние да позная когото и да било. Принуден бях на няколко пъти да се спирам, за да си поема дъх и да дойда на себе си. Дали страхът, че няма да получа подкрепата, от която още се нуждаех, ме смущаваше до такава степен? Може ли на подобна възраст тревогата, че ще умра от глад, да ме разстрои толкова? Не, не. Заявявам с гордост и пълна искреност, че никога в живота ми нуждата или облагата не са били в състояние нито да свият, нито да разпуснат сърцето ми. През променливото ми и забележително с превратностите си съществуване, често гладен и без подслон, с едни и същи очи съм гледал и на охолството, и на мизерията. При нужда бих просил или откраднал като всеки друг, но не бих се разстроил, че съм стигнал дотам. Малко хора са ридали колкото мене, малко хора са пролели толкова сълзи, колкото мене, но никога бедността или страхът, че мога да изпадна в бедност, не са ми изтръгнали нито една въздишка и не са извикали нито една сълза в очите ми. Душата ми, подложена на голямо изпитание от богатството, е изпитала истинско щастие или истинско нещастие само независимо от него и точно когато нищо необходимо не ми липсваше, аз се чувствах най-злочестият смъртен.
Едва се появих пред очите на госпожа дьо Варан и нейното изражение ме успокои. Но щом чух гласа й, изтръпнах. Падам в краката й и в пристъп на буйна радост долепям устни до ръката й. Не знам дали беше чула нещо за станалото, но по лицето й не открих особена изненада.
— Милото ми момче — каза тя гальовно, — значи, ти се върна?
Знаех, че си много млад за такова пътуване. Радвам се поне, че не се е случило нещо по-лошо, както се опасявах.
После тя ме накара да й разкажа всичко; то не беше много и аз й го предадох доста вярно, премълчавайки някои подробности, но, общо взето, без да се щадя или оправдавам.

118
Стана дума къде ще живея. Тя се посъветва с камериерката си.
Докато обсъждаха, чаках ни жив, ни мъртъв. Но когато чух, че ще спя в къщата, с мъка се овладях и видях да отнасят малкия ми вързоп в предназначената за мене стая почти със същото чувство, с което Сен-
Прьо забелязва, че прибират колата му в дома на госпожа дьо
Волмар
[19]
. Свръх всичко узнах с голямо удоволствие, че тази милост нямаше да бъде временна и в даден момент, когато те двете смятаха, че вниманието ми е погълнато от нещо друго, чух как госпожа дьо Варан каза: „Да разправят каквото си щат. Щом провидението ми го върна,
твърдо съм решила да не го изоставя отново.“
Ето че останах да живея у нея. Това настаняване не беше още епохата, от която датират щастливите ми дни, но то я подготви. Макар чувствителността на сърцето, което ни доставя истинските наслади, да е дело на природата или може би продукт на нашето устройство, тя се нуждае от съответни обстоятелства, за да се развие. Без тия случайни причини човек може да се роди много чувствителен и да не почувства нищо, да умре, без да е опознал сам себе си. Такъв горе-долу бях аз дотогава и такъв може би щях да остана завинаги, ако не бях познавал госпожа дьо Варан или дори да я познавах, ако не бях живял доста дълго край нея, за да придобия нежния навик на топлите чувства,
които тя ми вдъхна. Смело мога да кажа, че който е само влюбен, не познава най-сладкото чувство в живота. Аз познавам друго чувство, не така бурно може би, но хиляди пъти по-пленително, то съпътства любовта, но често съществува и отделно. Това чувство не е и само чисто приятелство. То е по-чувствено, по-нежно. Не си представям, че може да се прояви към лице от същия пол. Аз поне съм имал повече от всеки друг истински приятели, но не съм изпитал това чувство с никой от тях. Не се изразявам много ясно, но впоследствие ще разберете.
Чувствата се описват най-добре чрез техните прояви.
Тя живееше в стара, но доста обширна къща, в която естествено имаше хубава свободна стая, превърната от нея в гостна; там именно ме настаниха. Тази стая се намираше над задния вход, за който вече ви споменах, където се срещнахме за първи път. Отвъд потока и градините се виждаше полето. Гледката не беше безразлична за младия й обитател. След Босе за пръв път виждах зеленина през прозореца си.
Вечно ограден от стени, погледът ми срещаше само покриви или сиви улици. Колко приятно откликвах на тази промяна! Тя разнежваше още

119
повече и без това затрогнатото ми сърце. Пленителната гледка ми се струваше още една милост на моята скъпа покровителка. Имах чувството, че тя нарочно ми я бе предоставила. И кротко намирах своето място в този пейзаж близо до нея. Виждах я навред, оградена от цветя и зеленина. Нейното очарование се сливаше с очарованието на пролетта. Сърцето ми, потиснато досега, се чувстваше съвсем свободно пред този необятен простор и въздишките ми се носеха по- волно над овощните градини.
Домът на госпожа дьо Варан не се отличаваше с великолепието,
което бях видял в Торино. Но там цареше чистота, благопристойност и патриархално изобилие, което никога не се съчетаваше с пищността.
Тя разполагаше с малко сребърни съдове, нямаше никакъв порцелан,
никакъв дивеч в кухнята, нито чужди вина в избата си. Но и кухнята, и избата бяха достатъчно добре снабдени и всеки биваше добре нагостен, а освен това, макар и във фаянсови чаши, тя поднасяше отлично кафе. Всеки, който й дойдеше на гости, биваше поканен на вечеря и нито един работник, куриер или странник не излизаше от дома й, без да утоли глада и жаждата си. Прислугата й се състоеше от една камериерка, родом от Фрибург, доста хубавичка, на име
Мерсьоре, прислужник от същия край, на име Клод Ане, който ще играе известна роля по-късно, готвачка и двама носачи, които наемаше само когато отиваше на гости, нещо, което не се случваше често. Това не беше малко при нейните две хиляди ливри рента. Все пак този скромен доход, изразходван пестеливо, би могъл да стигне в област,
където земята е много плодородна, а парите въобще са рядкост. За съжаление пестеливостта никога не бе нейна добродетел. Тя правеше дългове, изплащаше ги, парите се пилееха и се стопяваха.
Тя водеше домакинството си точно така, както бих живял самият аз. Лесно е да се отгатне, че охотно използвах това. Само едно не ми харесваше: много дълго стояхме на масата. Тя мъчно понасяше в първия миг миризмата на супата и яденетата. Почти й призляваше от нея и дълго не можеше да преодолее отвращението си. Побеждаваше го постепенно, като разговаряше, без да се храни. Чак след половин час вкусваше първата хапка. Можех три пъти да се навечерям през това време. Винаги свършвах дълго преди тя да започне. Започвах отново,
за да й правя компания. По този начин ядях за двама и не можех да се оплача. Най-сетне аз се оставях изцяло на насладата, блаженството,

120
които изпитвах край нея, особено защото не беше примесено с ни най- малко безпокойство относно средствата за осигуряването му. Понеже не бях още отблизо запознат със сделките й, предполагах, че те все ще се развиват в същото темпо. Впоследствие нейният дом ми предлагаше същите блага, но понеже познавах по-добре реалното положение, не можех да ги приемам така спокойно, знаейки, че те се отразяват на доходите й. Предвидливостта винаги ми е отравяла удоволствието. И
същевременно винаги напразно съм предвиждал бъдещето, защото никога не съм могъл да го предотвратя.
Още от първия ден между нас се установи нежна близост и тя се запази неизменна до края на живота й. „Момчето ми“ — казваше ми тя, „мамо“ — казвах й аз. И ние си останахме „момчето ми“ и „мамо“
дори когато числото на годините почти заличи разликата във възрастта ни. Намирам, че тия две обръщения дават прекрасна представа за отношенията ни, за естественото ни държане и главно за връзката на сърцата ни. Тя беше за мене най-нежната майка, която никога не помисли за лична изгода, а само за моето благо. И ако чувствеността имаше своя дял в привързаността ми към нея, тя не промени нейното естество, а само я направи още по-пленителна, опиянявайки ме с радостта, че имам толкова млада и красива майка, която милвам с наслада. Казвам „милвам“ в буквалния смисъл, защото никога не й мина през ум да ме лиши от нежните майчини целувки и ласки, нито пък сърцето ми посмя да злоупотреби с тях. Ще кажете, че накрая стигнахме до друг вид отношения. Съгласен съм, но почакайте, не мога да разкажа всичко наведнъж.
Първият ми поглед при първата ни среща беше единственият истински страстен миг, който съм изживял край нея. При това този миг се дължеше главно на изненадата. Нескромният ми поглед никога не тършуваше под шалчето й, макар че зле скритата закръгленост на деколтето й можеше да го примами. Край нея не изпитвах нито бурни чувства, нито страстни желания. Плувах в пленително спокойствие,
наслаждавах се, без сам да зная на какво. Бих прекарал целия си живот и дори вечността така, без да ми омръзне нито за миг. Тя е единственият човек, с когото никога не съм имал неприятното чувство,
че разговорът пресъхва, което за мене е истинско изтезание, защото трябва да го поддържам. Нашите срещи насаме бяха не толкова разговори, колкото непресекваемо бъбрене, което не можеше да

121
свърши от само себе си, ако не бъде прекъснато. Вместо да си налагам да говоря, трябваше по-скоро да си налагам да мълча. Понеже постоянно обмисляше разни планове, тя често изпадаше в мечтателност. Какво от това! Аз я оставях да си бленува спокойно,
мълчах, гледах я и се чувствах най-щастливият смъртен. Имах още една доста странна мания. Без да се стремя към благоволенията на срещите насаме, аз непрекъснато търсех тия случаи и им се наслаждавах така страстно, че стигах до ожесточение, ако някой натрапник ги смутеше. Щом дойдеше някой, все едно мъж или жена, аз излизах, мърморейки недоволно, понеже не можех да понасям да стоя като трети човек край нея. Отдръпвах се в преддверието и броях минутите, проклинайки хиляди пъти вечните посетители и чудейки се какво ли толкова има да й казват, защото самият аз имах да й казвам много повече.
Аз чувствах цялата сила на моята привързаност към нея главно когато не я виждах. Видех ли я, бях само доволен. По неспокойствието ми, когато бях далеч от нея, стигаше до болка. Потребността да живея с нея ме караше да се разнежвам до сълзи. Никога няма да забравя един празничен ден, когато, докато тя беше на вечерна служба, аз излязох да се поразходя извън градчето, преизпълнен от нейния образ и горещото желание да прекарам дните си край нея. Имах достатъчно ум в главата си, за да си дам сметка, че засега това е невъзможно и че щастието, на което толкова се радвах, не може да не свърши. Тази мисъл хвърляше тъмна сянка върху мечтите ми, но тя не беше безпросветна и през нея проблясваха честолюбиви надежди.
Камбанният звън, който винаги особено ме е вълнувал, птичите песни,
безоблачният ден, ведрият пейзаж, пръснатите тук-таме полски къщи,
в които мислено пренасях жилището, в което бихме живели двамата,
всичко това така живо, нежно, печално и затрогващо откликваше в душата ми, че изпаднал в унес, аз се пренесох в тази щастлива епоха и този пленителен съвместен живот, когато сърцето ми, притежаващо цялото щастие, за което жадува, го вкусваше с неизразима наслада,
забравяйки плътското сладострастие. Не си спомням да съм се пренасял друг път по-осезаемо в бъдещето и илюзията да е била по- пълна. Но спомняйки си за това бленуване, когато то се осъществи, аз бях най-поразен от обстоятелството, че то се сбъдна в най-малките подробности, които видях тогава мислено. Ако някога сън наяве е

122
напомнял пророческо бълнуване, то, разбира се, е моят случай тогава.
Излъгах се само в продължителността на моя сбъднат блян. В него дните, годините, целият живот протичаха неизменно безметежни. А в действителността всичко това трая само едно мигновение. Уви! Най- трайното ми щастие бе само сън. Когато той се сбъдна, тутакси се събудих.
Ако се увлека да разказвам подробно всички безумия, които вършех далеч от моята скъпа мама, няма да има край. Колко пъти съм целувал леглото си при мисълта, че тя е спала в него. Завесата,
мебелите в стаята, когато се сетех, че са нейни, че ги е докосвала с хубавата си ръка. Дори пода, върху който се просвах, защото тя бе стъпвала по него! Понякога дори в нейно присъствие ми се изплъзваха всевъзможни чудатости, които можеха да бъдат вдъхновени само от най-страстна любов. Веднъж на масата, когато тя се канеше да глътне една хапка, аз извиках, че има косъм. Тя хвърли залъка в чинията си, а аз жадно го грабнах и го погълнах. С една дума, между мене и най- пламенния влюбен имаше една-единствена разлика, но твърде съществена, която прави състоянието ми почти непонятно за здравия разум.
Бях се върнал от Италия не съвсем същият, какъвто бях отишъл,
но какъвто може би никой на моята възраст не се е връщал оттам.
Върнах се не само девствен, но невинен. Бях почувствал хода на годините, неспокойният ми темперамент се беше проявил и първият му неволен изблик ме бе разтревожил много за здравето ми, което най- красноречиво показва колко непорочно бях живял дотогава. Скоро успокоен, аз узнах опасния заместител, който мами природата и спестява на младежи с буен темперамент много неприятности за сметка на здравето, енергията, а понякога и на живота им. Този порок,
толкова удобен за свитите и за стеснителните, е при това особено привлекателен за едно живо въображение. Човек разполага, така да се каже, напълно по своя угода със своята плът и принуждава жената,
която го изкушава, да й достави наслада, без да има нужда от нейното съгласие. Примамен от това гибелно предимство, аз усилено рушах здравия организъм, който ми бе дарила природата и който бях оставил дотогава да се развива правилно. Да прибавим към това предразположение и мястото, което обитавах: настанен в дома на хубава жена, лелеещ безспир образа й в сърцето си, виждайки я

123
непрекъснато през деня, обграден вечер от предмети, които ми напомнят за нея, легнал в легло, в което знам, че е спала тя! Колко подбудители! Ако някой читател може да си ги представи, навярно ме счита вече за полумъртъв. Напротив, това, което трябваше да ме погуби, всъщност ме спаси, поне за известно време. Опиянен от сладостта да живея край нея, от пламенното желание да остана там до края на дните си, и нейно присъствие или отсъствие, аз виждах винаги в нея нежна майка, любима сестра, прелестна приятелка и нищо повече. Виждах я винаги така, все същата и само нея. Образът й,
изпълващ постоянно сърцето ми, не оставяше място за нищо друго. Тя беше за мене единствената жена на света. И безкрайно нежните чувства, които ми вдъхваше, не позволяваха на плътското желание да се пробуди към друга жена и ме предпазваше не само от нея, но и от всички други. С една дума, живеех порядъчно, защото я обичах. Не зная дали по тези резултати, които описвам лошо, някой ще може да определи от какво естество беше моето чувство към нея. Аз мога да кажа само, че ако в тия първи мигове то изглежда необикновено,
впоследствие ще изглежда още по-необикновено.
Прекарвах времето си по най-приятния начин на света, макар че се занимавах с неща, които никак не ми бяха по вкуса. Съставях проекти, преписвах на чисто разни бележки, рецепти; сортирах билки,
стривах треви, наглеждах дестилатора. Междувременно пристигаха тълпи странници, просяци, гости. Трябваше да се разправям едновременно с войник, аптекар, монах, хубава дама, послушник.
Проклинах, мърморех, ругаех, пращах по дяволите цялата тази проклета паплач. За нея, която вземаше всичко откъм веселата му страна, моите гневни пристъпи бяха повод за луд смях. Най-смешно й ставаше, когато аз побеснявах, че не мога да се въздържа да не се разсмея също. Малките промеждутъци от време, когато можех да мърморя недоволно, бяха прелестни и ако пристигнеше някой нов досадник, докато се разправяхме, тя умееше да го използва за развлечение, като лукаво удължаваше посещението му, хвърляйки ми дяволити погледи, за които с удоволствие бих я набил. Тя с мъка се въздържаше да не избухне в смях, докато аз, притеснен, но въздържащ се от благоприличие, я гледах като безумен, а дълбоко в себе си неволно намирах всичко това много комично.

124
Макар само по себе си всичко това да не ми допадаше, то ме забавляваше, защото съставляваше част от един начин на живот, който ме очароваше. Нищо от това, което се вършеше около мене, нищо от това, което ме караха да върша самият аз, не беше по вкуса ми, но всичко ми беше присърце. Може би щях да успея да обикна дори медицината, ако отвращението ми към нея не беше предизвикало забавни сцени, които постоянно ни развеселяваха. Едва ли друг път това изкуство е имало подобен ефект. Аз претендирах, че познавам медицинските книги по миризмата и най-забавното беше, че рядко се лъжех. Тя ме караше да опитвам най-отвратителни лекарства.
Напразно бягах и се бранех. Въпреки съпротивата и ужасните ми гримаси, насилвайки себе си, когато видех хубавите й изпоцапани пръсти близо до устата си, не можех да не я отворя и да не ги оближа.
Ако някой ни чуеше как се гоним и викаме, заливайки се в смях, когато цялото й дребно производство беше събрано в една стая, сигурно щеше да помисли, че разиграваме фарс, а не че приготвяме опиати и еликсири.
Времето ми обаче не минаваше само в такива лудории. Бях намерил в стаята си няколко книги: „Зрителят“, Пуфендорф, Сент-
Еврьомон, „Хенриада“. Макар че бях загубил вече някогашната си страст към книгите, четях по малко оттук-оттам, понеже нямах какво друго да правя. „Зрителят“ ми хареса особено много и ми повлия добре. Абат дьо Гувон ме беше научил да чета не така жадно и по- съзнателно. Имах повече полза от четенето. Свикнах да разсъждавам върху стила, върху изящните образи. Упражнявах се да разграничавам литературния френски от провинциализмите. Така например поправих една своя правописна грешка, която правех, както всички женевци,
благодарение на двата стиха от „Хенриада“:
Думата „parlat“
[20]
със своя правопис, който ме изненада, ме научи, че в трето лице на подчинително наклонение трябва да се пише

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: