Превод: Лилия Сталева chitanka info

58
↑
[3]
Палач! Палач! (лат.) — Б.пр.
↑
[4]
С упорит труд всичко се преодолява (лат.). — Б.пр.
↑
[5]
Последователка на протестантската секта на пиетистите от
XVII в. — Б.пр.
↑
[6]
Обуздано магаре. — Б.пр.
↑
[7]
В своите „Бленувания“ Русо разказва две приключения, които действително правят чест на характера му и които се отнасят до същата епоха от живота му. Той заявява, че си е спомнил и двете,
когато е писал „Изповеди“, но е отхвърлил и едното, и другото под въздействието на „една особеност на неговия нрав“, която го е накарала да разкрие в това произведение „по-често злото в цялата му грозота и по-рядко доброто, колкото и красиво да е то, и го е накарала
«дори» да премълчи напълно някоя добра проява, защото го е представяла в много благоприятна светлина“ (Четвърта разходка). —
Б.фр.изд.
↑
[8]
Герой от басня на Лафонтен. — Б.пр.
↑
[9]
Женева е разположена на склона на планината и горният й край, където през XVIII век са застроили хубави къщи, се е превърнал в изтънчения квартал. Оттам и разграничението между хората от горе и от долу и укоряването на едните в суетност, а на другите в завист. На това се дължи и наивното обяснение, че ако градът бил построен на равно, никога нямало да има разногласия („История на Женева“ от
Пико). Кварталът Сен-Жерве, разположен в долната част, е много голям и твърде гъсто населен. — Б.а.
↑

59
КНИГА ВТОРА
1728–1731
Колкото печален ми се бе сторил мигът, когато страхът ми внуши мисълта за бягство, толкова чаровен се оказа часът, когато я проведох на дело. Да напусна още съвсем невръстен родния край, близките си,
да се лиша от морална и материална опора; да изоставя недовършеното си чиракуване, без да съм овладял достатъчно занаята си, за да мога да се изхранвам с него; да се изложа на ужасите на оскъдицата, без да виждам никакво средство да се измъкна от нея; в тази крехка и невинна възраст да бъда застрашен от всички съблазни на порока и отчаянието; да тръгна да търся далеч от отечеството си неволи,
заблуди, измами, робуване и гибел под много по-неумолим ярем,
отколкото насилието, което не бях могъл да изтърпя — ето какво се канех да извърша, ето как трябваше да виждам бъдещето си. А колко различно си го представях аз! Едно-единствено чувство ме въодушевяваше — независимостта, която си въобразявах, че съм извоювал. Свободен и господар на себе си, аз си мислех, че ще мога да направя всичко, да постигна всичко — само да се засиля, щях да се откъсна от земята и да литна във висините. Влизах уверено в необятния свят. Личните ми качества щяха да го преизпълнят. На всяка крачка ме чакаха угощения, съкровища, приключения, приятели,
готови да ми услужат, жени, копнеещи да ми харесат. Достатъчно беше само да се появя, за да завладея цялата вселена. Всъщност не цялата,
не ми трябваше толкова. Едно приятно общество ми стигаше, нямаше защо да се занимавам с останалия свят. Умерен в желанията си, аз се виждах включен в тесен кръг хора, но възхитително подбрани, сред които бях сигурен, че ще царувам. Честолюбието ми се ограничаваше с един-единствен замък. Любимец на владетеля и владетелката,
възлюбен на дъщерята, приятел на брата и закрилник на съседите, това ме задоволяваше. Нямах нужда от нищо повече.
В очакване на това скромно бъдеще аз скитах няколко дни в околностите на града, подслонен от селяни, които познавах и които ме приемаха много по-сърдечно, отколкото биха сторили на тяхно място

60
гражданите. Те ме посрещаха, приготвяха ми легло, хранеха ме, без с нищо да съм го заслужил. Това не можеше да се нарече подаяние,
защото те не влагаха ни най-малко чувство за превъзходство.
След порядъчно скитане и обикаляне стигнах чак до Конфиньон,
савойско владение на две левги от Женева. Кюрето се наричаше господин дьо Понвер. Това много известно в историята на Републиката име ми направи силно впечатление. Любопитно ми беше да видя как ли изглеждат потомците на рицарите на Лъжицата
[10]
. Отидох на гости на кюрето. Той ме прие добре, заговори ми за женевската ерес, за авторитета на светата църква и ме задържа за вечеря. Не намирах какво да отговоря на доводи, които свършваха така приятно, и реших, че кюрета, при които може да се вечеря толкова хубаво, все струват колкото нашите пастори. Сигурно бях по-образован от господин дьо
Понвер, макар че той беше благородник. Но доста много държах на добрата трапеза, за да бъда по-красноречив теолог от него. А виното му от Франжи, което ми се стори превъзходно, даваше толкова убедителни доводи в негова полза, че би ми било неудобно да затворя устата на милия домакин. И аз отстъпвах или най-малкото не се съпротивлявах открито. Ако някой видеше как го щадях, би ме сметнал неискрен. Но щеше да се излъже. Аз бях честен, безспорно.
Ласкателството или по-скоро снизходителността не винаги е порок, в повечето случаи дори е добродетел, особено у младите. Доброто отношение на даден човек ни спечелва и ако му отстъпваме, ние правим това не за да го излъжем, а за да не го наскърбим, за да не отвърнем на доброто със зло. Какъв интерес имаше господин дьо
Понвер да ме приема, да се държи любезно с мене, да се опитва да ме убеди в правотата на убежденията си? Никакъв, той вършеше това само в мой интерес. Така говореше младежкото ми сърце. Аз изпитвах признателност и уважение към добрия свещеник. Чувствах превъзходството си, но не желаех да сразя събеседника си като отплата за гостоприемството му. Това мое държане не беше предизвикано от лицемерие. През ум не ми минаваше да сменям религията си и не само бях съвсем далеч от тази мисъл, но тя ми вдъхваше такъв ужас, че навярно дълго нямаше да мога да свикна с нея. Аз исках само да не оскърбя хората, които ме убеждаваха с хубаво чувство. Исках да поддържам благоразположението им и да им оставя надеждата, че ще успеят, като се представя по-наивен, отколкото бях. Грешката ми в

61
случая напомняше кокетството на почтените жени, които понякога, за да постигнат целите си, умеят, без нищо да позволят, нито да обещаят,
да събудят повече надежди, отколкото възнамеряват да осъществят.
Благоразумието, състраданието, порядъчността би трябвало,
разбира се, да накарат всеки да не се подведе по моя ум, а да ме отдалечи от гибелната крачка, която правех, и да ме върне в семейството ми. Това би трябвало да стори или поне да се опита да стори всеки истински добродетелен човек. Обаче, макар и да беше добър човек, господин дьо Понвер решително не беше добродетелен.
Напротив, той беше ограничен фанатик, за когото най-голямата добродетел се свеждаше до обожаване на иконите и бъбрене на молитви, отмятайки зърната на броеницата. Своего рода мисионер, за когото най-благородната дейност в името на преуспяването на вярата беше да крои интриги срещу пасторите от Женева. Далеч от мисълта да ме върне в дома ми, той се възползва от желанието ми да избягам, за да ме лиши от възможността да се върна, дори и да ми се прииска. По всичко можеше да се предвиди, че ме обрича да умра в оскъдица или да стана мошеник. Но това съвсем не го тревожеше. Той виждаше само една душа, откъсната от ереста и върната на църквата. Имаше ли значение дали щях да бъда порядъчен човек или мошеник, стига само да ходех на църковна служба? Не бива обаче да смятате, че този начин на мислене е свойствен на католиците. Той е характерен за всяка догматична религия, в която важно е не доброто, а голата вяра.
— Бог ви зове — ми каза господин дьо Понвер. — Идете в Анси.
Там ще намерите една много милосърдна дама, която благодарение на щедростта на краля има възможност да спасява други души от заблуждението, от което се е спасила самата тя.
Той имаше предвид госпожа дьо Варан, новопокръстена, която действително беше принудена от католическите свещеници да споделя с нехранимайковците, продаващи вярата си, пенсията от две хиляди франка, отпусната й от сардинския крал. Чувствах се много унижен, че ще трябва да прибягна до милосърдието на някаква дама. Съгласявах се охотно да получа необходимото за препитанието ми, но не и да ми правят подаяния. Освен това набожните жени никак не ми се нравеха.
Все пак обаче, подтикван от господин дьо Понвер, както и от глада,
който вървеше по петите ми, привличан от пътуването, доволен, че имам някаква цел, аз вземам, макар и не без колебание, решение и

62
тръгвам за Анси. Не беше трудно да стигна за един ден, но понеже не бързах, пътувах три. Зърнех ли замък вдясно или вляво от пътя, не можех да не се опитам да изживея приключението, което бях сигурен,
че ме чака там. Не смеех обаче да вляза в замъка, нито да потропам на вратата, понеже бях много стеснителен, но пеех под прозореца, който ми изглеждаше най-хубав, и много се изненадвах, след като си бях драл дълго гърдите, че не се появяват нито дами, нито госпожици,
привлечени от хубавия ми глас или от духовитите ми песни — знаех много хубави, научил ги бях от другарите си и ги пеех прекрасно.
Най-сетне пристигам. Виждам госпожа дьо Варан, Тази епоха от живота ми определи характера ми. Не мога да се реша да я отмина набързо. Бях на петнадесет и половина години. Без да бъда хубавец,
бях добре сложен, макар и дребен. Имах хубави крака, изящни глезени,
открито изражение, одухотворено лице, нежна уста
[11]
, черни коси и вежди, малки, леко хлътнали очи, издаващи огъня, който пламтеше в кръвта ми. За съжаление нямах представа за всичко това и през живота ми се е случвало да мисля за външния си вид само когато беше вече късно да разчитам на него. И така, аз бях стеснителен не само поради възрастта си, но и поради обичливата си природа, защото винаги се притеснявах да не би да не се харесам. Впрочем, макар че бях чел много, понеже не се бях движил в обществото, липсваха ми напълно светски обноски и познанията ми, наместо да запълнят този пропуск,
още повече ме смущаваха и ме караха да се чувствам недодялан.
Затова, опасявайки се, че видът ми няма да предразположи госпожа дьо Варан в моя полза, аз използвах по друг начин предимствата си и написах едно красиво писмо в реторичен стил, в което, съшивайки готови изречения от книгите с чирашки жаргон,
разгърнах цялото си красноречие, за да спечеля благоволението й.
Сложих в плика и писмото на кюрето дьо Понвер и се отправих на тази страшна аудиенция. Не намерих госпожа дьо Варан. Казаха ми, че току-що излязла и отишла на църква. Беше Цветница 1728 година.
Изтичах да я настигна — виждам я, спирам я, говоря й. Трябва да си спомня мястото. След това често съм го оросявал със сълзите си и обсипвал с целувките си. Защо не мога да оградя със златна решетка това блажено кътче? Защо не мога да привлека почитта на цялата земя? Който обича да тачи паметниците на спасението на хората, би трябвало да се приближи тук само на колене.

63
Това беше една пътечка зад къщата между поточето вдясно,
което я делеше от градината, и зида на двора вляво. Тя водеше през задната вратичка в църквата на корделиерите.
Госпожа дьо Варан тъкмо се канеше да мине през вратичката. Тя се обърна при моя глас. Какво стана с мене, когато я зърнах? Аз си представях някоя начумерена набожна старица. Милосърдната дама на кюрето дьо Понвер не можеше според мене да изглежда иначе. А ето че виждам лице, невероятно миловидно, чудни сини очи, преливащи от нежност, ослепителен тен, пленително закръглена шия. Нищо не се изплъзна от бързия поглед на младия прозелит. Защото аз действително мигом станах неин прозелит, уверен, че религия,
проповядвана от подобни мисионери, не може да не отвежда в рая. Тя поема усмихната писмото от треперещата ми ръка, отваря го, плъзва очи по препоръчителната бележка на господин дьо Понвер, връща се пак на моето писмо, прочита го цялото и сигурно щеше да го препрочете още веднъж, ако прислужникът й не я беше предупредил,
че е време да влезе в църквата.
— Ах, мило дете — ми каза тя с глас, който ме накара да изтръпна. — Много сте млад, за да водите скитнически живот. Твърде жалко наистина.
И без да дочака отговора ми, тя добави:
— Почакайте ме в къщи. Кажете да ви дадат обед. След службата ще дойда да поговоря с вас.
Луиз-Елеонор дьо Варан произхождаше от благородното старо семейство Тур дьо Пил от Веве, град от кантона Во. Много млада се бе омъжила за господин дьо Варан, първороден син на дьо Виларден от
Лозана. Този брак, останал безплоден, не се оказал особено сполучлив и госпожа дьо Варан, подтикната от някаква семейна неприятност, се възползвала от посещението на крал Виктор-Амеде в Евиан, за да мине на другия бряг на езерото и да се хвърли в краката на този принц,
напускайки съпруг, семейство и роден край. Лекомисленост, която доста напомняше собствената ми постъпка и за която също като мене тя имаше достатъчно време да се разкайва. Кралят, който много обичаше да минава за ревностен католик, я взел под свое покровителство, отпуснал й пенсия хиляда и петстотин пиемонтски ливри, голяма сума за този не особено разточителен владетел, но понеже подразбрал, че поради гостоприемството, което й е оказал, го

64
мислят влюбен в нея, я изпратил в Анси с охрана отряд гвардейци. Там под духовното ръководство на Мишел-Габриел дьо Верне, женевски епископ, тя се отказала тържествено във визитандинския манастир от предишната си вяра.
Бяха минали шест години оттогава и когато пристигнах в Анси,
тя беше двадесет и осем годишна, понеже се беше родила заедно с века. Госпожа дьо Варан спадаше към жените, чиято хубост се запазва дълго, защото се крие не толкова в чертите, колкото в изражението.
Затова хубостта й беше още в ранния си блясък. Имаше ласкаво и нежно изражение, много кротък поглед, неземна усмивка, уста по мярката на моята, пепеляворуси, изключително красиви коси, сресани небрежно, което й придаваше особен чар. Беше дребничка, може да се каже, дори прекалено дребна и с малко къса талия, но без да бъде грозно. Невъзможно беше обаче да видите по-хубава глава, по-хубави гърди, по-изящни ръце и по-изваяни рамене.
Беше получила доста объркано образование. Загубила като мене майка си още от рождение и обучавана безразборно според случая, тя беше научила малко от гувернантката си, малко от баща си, малко от учителите си и много от интимните си приятели, особено от някой си господин дьо Тавел, човек с изработен вкус и много познания, които той беше предал на любимата жена. Но толкова разнородни влияния си бяха навредили едно на друго и собствената й несистемност в заниманията беше спънала естественото развитие и оформяне на ума й в процеса на образованието. Така например, макар че имаше известна представа от философия и физика, тя все пак подобно на баща си се пристрасти към практическата медицина и алхимията. Правеше всевъзможни еликсири, тинктури, балсами, чародейни лекарства.
Твърдеше, че притежавала тайните им. Различни шарлатани,
използвайки слабостта й, се вкопчиха в нея, впримчиха я в мрежите си,
разориха я и превърнаха в пепел сред пещите и долнопробните лекарства ума й, дарбите й, прелестта й, които биха могли да очароват най-отбраното общество.
Но ако долни мошеници злоупотребиха с небрежното й възпитание, за да притъпят ума й, нейното превъзходно сърце издържа изпитанията и остана непокътнато. Приветливият й кротък нрав,
отзивчивостта й към страдащите, неизчерпаемата й доброта, веселото й настроение, прямотата й останаха неизменни докрай. И дори пред

65
прага на старостта, затънала в нищета, болести и всевъзможни бедствия, душевното чистосърдечие й осигури до края на живота безоблачното настроение от най-хубавите й дни.
Нейните заблуждения се дължаха на неизчерпаемата й активност, на потребността да бъде постоянно заета. Тя нямаше нужда от женски интриги, а от предприятия, които да създава и ръководи.
Родена беше за крупни начинания. На нейно място госпожа дьо
Лонгвил щеше да се превърне в обикновена досадница, на мястото на госпожа дьо Лонгвил тя щеше да управлява държавата. Дарбите й бяха неподходящи за нея. Същите качества, които биха я прославили при по-високо обществено положение, я погубиха в нейните условия. За всичко, с което се залавяше и което беше по възможностите й, тя съставяше винаги в главата си собствен план, и то винаги със замах.
Затова, прилагайки средства, които съответстваха на намеренията й, а не на възможностите й, тя пропадаше по вина на другите и проектите й се проваляха. Тя се разоряваше в случай, когато всеки друг на нейно място не би загубил почти нищо. Този вкус към всевъзможни начинания, който й причини толкова страдания, се оказа благоприятен за нея само в едно отношение, като й попречи да се затвори завинаги в монашеското убежище, както бе изкушена да постъпи. Еднообразният простичък живот на монахините, жалкото им бъбрене в приемната не можеше да примами нейния вечно подвижен ум, който, раждайки всеки ден нови проекти, се нуждаеше от свобода, за да се отдаде на изпълнението им. Добродушният епископ дьо Берне, не така умен като
Франсоа дьо Сал, приличаше на него в много отношения. И госпожа дьо Варан, която той наричаше своя дъщеря и която приличаше по много други неща на госпожа дьо Шантал, би могла да й прилича още повече в оттеглянето си от света, ако природата й не я бе отвърнала от безделното монашеско съществуване. Съвсем не от липса на религиозно усърдие тази мила жена не се отдаде на дребнавите набожни обреди, които привидно подхождаха на една новопокръстена,
живееща под духовното попечителство на прелат. Каквито и да бяха подбудите, които я бяха накарали да смени религията си, тя бе искрена в новото си вероизповедание. Може би се е разкайвала за грешката,
която бе извършила, но никога не бе пожелавала да се върне обратно в лоното на протестантизма. Тя не само умря като добра католичка, но и живя като католичка, и то напълно искрено, и аз смея да твърдя,

66
защото мисля, че съм чел тайните на душата й, че само от отвращение към преструвките тя не излагаше на показ набожността си. Нейното благочестие беше много дълбоко, за да има нужда от външен израз. Но не тук е мястото да се разпростирам върху принципите й. Ще имам други случаи да ви говоря за тях.
Нека тия, които отричат симпатията между душите, да обяснят,
ако могат, как още от първата среща, от първата дума, от първия поглед госпожа дьо Варан ми вдъхна не само най-силна обич, но и пълно доверие, което никога не бе излъгано. Дори и да предположим, че чувството, което съм изпитвал към нея, е било действително любов,
макар че това би се сторило в най-добрия случай съмнително на всеки,
който би проследил историята на нашата връзка, как може да се обясни, че това влечение беше придружено още от зараждането му от чувства, обикновено най-неприсъщи на любовната страст — душевен покой, безбурност, ведрина, увереност, сигурност?
Как,
приближавайки се за първи път до една мила, любезна, ослепителна дама, с по-високо обществено положение от моето, каквато изобщо не бях срещал дотогава и от която до известна степен зависеше моята съдба, според това доколко щеше да се заинтересува от мене, как,
повтарям, въпреки всичко това аз се почувствах мигом така свободен,
така непринуден, като че ли бях сигурен, че на всяка цена ще й се харесам? Как нито за момент не изпитах смущение, свян, неловкост?
По природа срамежлив, неуверен, без да съм бил никога в обществото,
как още от първия ден, още от първия миг можах да имам непринудено държание, нежен език, приятелски тон и това отношение си остана същото и десет години по-късно, когато голямата ни близост го направи напълно естествено? Съществува ли любов, не бих казал без желание, защото аз я желаех, но без безпокойство, без ревност? Не се ли стремим поне да узнаем от любимото същество дали сме обичани?
Нито веднъж не ми хрумна да й задам този въпрос, също както не бих питал самия себе си дали се обичам, а и тя нито веднъж не прояви такова любопитство спрямо мене. Явно, имаше нещо необяснимо в чувствата ми към тази пленителна жена и по-късно читателите ще се натъкнат на странности, които никак не очакват.
Стана въпрос за моето бъдеще и за да поговорим на воля, тя ме задържа за вечеря. Това беше първото ядене в живота ми, когато нямах апетит, и прислужницата й, която ни сервираше, заяви между другото,

67
че съм бил първият гост на моята възраст и от моята порода, който е отказал да яде. Тази забележка никак не ми навреди в очите на господарката й, но беше много уместна за дебелия простак, който вечеряше заедно с нас и погълна сам количества, които биха стигнали за шестима. Аз бях така очарован, че не можех да ям. Сърцето ми се хранеше богато с едно ново чувство, което изпълваше цялото ми същество. Не бях способен да мисля за нищо друго.
Госпожа дьо Варан пожела да се запознае подробно с кратката ми история. Аз успях да си възвърна, за да й я разкажа, всичката си находчивост, която бях загубил при майстора. Колкото повече спечелвах благоразположението на тази прекрасна душа, толкова повече тя оплакваше участта, на която се канех да се изложа. Нежното й съчувствие личеше в израза, в погледа, в жестовете й. Тя не смееше да ме насърчи открито да се върна в Женева. В нейното положение това би означавало явно посегателство срещу католицизма, а тя знаеше, че я наблюдават и претеглят всяка нейна дума. Но ми говореше така трогателно за огорчението на баща ми, че беше съвсем ясно с какво одобрение би посрещнала решението ми да го утеша. Тя не знаеше до каква степен, без да съзнава, пледираше против самата себе си. Макар че, както, струва ми се, казах вече, решението ми беше взето, колкото по-красноречива и убедителна ми изглеждаше тя,
колкото по-бързо думите й стигаха до сърцето ми, толкова по-мъчно можех да се реша да се отдалеча от нея. Чувствах, че със завръщането си в Женева щях да изпреча едва ли не непреодолима преграда между нея и себе си, освен ако отново извършех същото, затова беше по- добре да го отстоявам в момента. И аз не отстъпих. Виждайки, че усилията й са напразни, госпожа дьо Варан престана да настоява, за да не се изложи. По тя промълви, гледайки ме с дълбоко съчувствие:
— Клето дете, върви, където ти повелява бог. Но когато пораснеш, ще си спомняш за мене.
Мисля, че самата тя не подозираше колко жестоко ще се изпълни предсказанието й.
Трудността обаче си оставаше. Как щях да живея така млад далеч от родния си край? Усвоил едва наполовина занаята си, аз още съвсем не го владеех. А и дори да го бях вече овладял, нямаше да мога да се препитавам от него, защото Савоя беше много бедна, за да поддържа художествени професии. Дебелакът, който ядеше и заради

68
нас двамата, подхвърли по време на една кратка пауза, която бе принуден да направи, за да даде отдих на челюстта си, един съвет,
който според думите му бил пратен от небето, макар че ако съдя по последиците, той му беше внушен по-скоро точно от противоположната страна; да съм отидел в Торино в един приют,
предназначен за оглашени; там съм щял да поживея временно и да се подготвя духовно, докато, влязъл вече в лоното на светата църква,
намеря, с помощта на милосърдни души, мястото, което би ми подхождало. Колкото до пътните разноски, продължи тоя приятел,
негово преподобие епископът едва ли щял да откаже да ги отпусне милостиво, ако госпожата му предложи това свято дело, а освен това и госпожа баронесата — и той се поклони над чинията си, — която е така жалостива, сигурно също ще даде своята лепта.
Всички тия милосърдия ми се сториха много неприятни.
Сърцето ми се сви, не отговорих нищо, а госпожа дьо Варан, без да сподели този проект със същия възторг, с който й бе предложен, се задоволи да отговори, че е дълг на всекиго да върши добро по силите си и че щяла да говори по този въпрос с епископа. Но нашият проклетник, който се опасяваше, че тя няма да говори точно както му се щеше на него, и който имаше известна дребна изгода от цялата работа, побърза да постави в течение свещениците и така им наду главите с приказките си, че когато госпожа дьо Варан, която се страхуваше от това пътуване, реши да говори с епископа, разбра, че всичко вече е решено и той тутакси й връчи парите, определени за целта. Тя не посмя да настои да ме задържи при себе си. Наближавах възрастта, когато беше неприлично една жена на нейните години да държи край себе си млад мъж.
И така, пътуването ми беше решено от хората, които се грижеха за мене. Трябваше да се подчиня и аз сторих това не особено охотно.
Макар че Торино беше по-далеч от Женева, аз смятах, че като столица на кралството, този град беше в по-тясна връзка с Анси, отколкото един град от чужда държава и религия. Освен това, заминавайки по поръчение на госпожа дьо Варан, смятах, че продължавам да живея под попечителството й. Това беше повече, отколкото ако живеех в съседство с нея. Най-сетне мисълта за едно голямо пътешествие допадна на вкуса ми към скитничество, който беше почнал вече да се изявява. Струваше ми се прекрасно да прекося така млад планините и

69
да се издигна над другарите си с цялата височина на Алпите. Да видя нови страни, е изкушение, на което нито един женевец не може да устои. Аз се съгласих. Дебелакът трябваше да замине след два дни с жена си. Бях им поверен и препоръчан. Предадоха им кесията ми,
попълнена от госпожа дьо Варан, която освен това ми пъхна скришом и една дребна сума, придружена от обширни наставления, и ние тръгнахме във великата сряда.
На другия ден след заминаването ми от Анси баща ми пристигнал по следите ми заедно с господин Ривал, негов приятел,
също часовникар, умен и дори надарен човек, който пишеше стихове по-талантливо от Ла Мот и говореше почти толкова красноречиво,
колкото него. Напълно порядъчен човек освен това, чиито злополучни писания обаче имаха плачевен резултат: единият от синовете му стана актьор.
Тия господа видели госпожа дьо Варан и се задоволили да оплачат заедно с нея моята участ, вместо да тръгнат подире ми и да ме догонят, което щеше да им се удаде много лесно, тъй като те са били на коне, а аз вървях пеш. Същото беше сторил и чичо ми Бернар. Той дошъл в Конфиньон и макар да разбрал, че съм в Анси, се върнал в
Женева. Изглежда, че моите близки заговорничеха с орисницата ми, за да ме предадат на съдбата, която ме очакваше. Брат ми беше пропаднал поради същата небрежност и до такава степен бяхме загубили дирите му, че никога не узнахме какво е станало с него.
Баща ми беше не само почтен човек, той се отличаваше с голяма добросъвестност и беше силен духом, способен на благородни постъпки. Освен това беше добър баща, особено към мене. Обичаше ме много нежно, но обичаше също така своите удоволствия и откакто живеех далеч от него, други увлечения постепенно бяха охладили бащинската му привързаност. Той се беше преженил в Нион и макар че жена му беше вече преминала възрастта, когато можеше да ми роди братя, тя имаше роднини. Баща ми беше намерил друго семейство,
имаше други цели, ново домакинство, което притъпяваше спомена за мене. Баща ми старееше и нямаше никакви средства, за да се издържа на старини. Брат ми и аз притежавахме малко наследство от майка ни,
доходът от което беше на баща ни в наше отсъствие. Тази мисъл едва ли стоеше ясно в съзнанието му и едва ли му пречеше да изпълни дълга си, но тя му въздействаше подсъзнателно, без самият той да си

70
дава сметка, и задържаше бащинския му порив, който без нея би се проявил по-ярко. Ето защо според мене, след като бе дошъл по дирите ми в Анси, той не ме последва в Шамбери, където можеше да бъде сигурен, че ще ме догони. Ето защо също така, когато по-късно отивах да го видя, той ме обсипваше щедро с бащински ласки, без да направи сериозни усилия да ме задържи.
Това държание на баща, чиято обич и добродушност познавах толкова добре, ме доведе до разсъждения, които допринесоха не малко,
за да запазя сърцето си неопетнено. Аз извлякох това велико нравствено правило, единственото може би, което има практическо приложение: да избягвам положения, които противопоставят дълга и интереса ни и при които нашата облага е в ущърб на ближния ни,
защото съм сигурен, че при такива условия, колкото и чистосърдечно да тачим честността, рано или късно се поддаваме и постъпваме лошо и несправедливо на дело, без да престанем да бъдем добри и справедливи в душата си.
Това правило, запечатано дълбоко в сърцето ми и приложено на практика, макар и късно, в цялото ми поведение, допринесе най-много,
за да изглеждам прекалено чудат и налудничав в обществото и особено между познатите ми. Приписваха ми, че съм искал да бъда оригинален и да постъпвам различно от другите. Всъщност аз съвсем не мислех да постъпвам нито като другите, нито различно от тях. Стремях се най- искрено да постъпвам правилно. Пазех се с всички сили да не изпадна в положение, при което моят интерес би се противопоставил на интересите на някой друг и би породил следователно у мене тайното,
макар и неволно желание да му навредя.
Преди две години милорд маршалът пожела да ме включи в завещанието си. Аз се възпротивих най-енергично. Заявих му, че за нищо на света не бих желал да бъда вписан в чието и да било завещание, а още по-малко в неговото. Той ме послуша. Сега иска да ми отпусне пожизнена пенсия и аз не се противопоставям. Ще кажат,
че така ми отърва и може би имат право. Но, благодетелю мой и татко,
ако имам нещастието да ви преживея, ще знам поне, че загубвайки ви,
губя всичко и не печеля нищо.
Това е според мене правилната философия, единствено съразмерна с човешкото сърце. Всеки ден се убеждавам все повече в нейната дълбока правдивост и я разглеждам от най-различни страни

71
във всичко, което пиша напоследък. Читателите обаче, които са твърде повърхностни, не са успели да я схванат. Ако надживея досегашното си творчество и започна ново, възнамерявам да дам в продължението на „Емил“ един толкова красноречив и интересен пример в потвърждение на същата максима, че читателят да бъде принуден да й обърне внимание. Но толкова разсъждения не подхождат на пътник.
Време е да продължа пътуването си.
То се оказа много по-приятно, отколкото можех да очаквам, и моят спътник не беше чак толкова мърморко, колкото изглеждаше. Той беше на средна възраст, черните му прошарени коси висяха на опашка,
приличаше на гренадир, имаше гръден глас, беше доста весел, ходеше добре, ядеше още по-добре и се занимаваше с всевъзможни занаяти,
защото не владееше нито един. Беше предложил, струва ми се, да основе някаква фабрика в Анси. Госпожа дьо Варан естествено се беше запалила от проекта и сега нашият човек пътуваше до Торино порядъчно добре възнаграден, не с друга цел, а за да се помъчи да накара министъра да даде съгласието си. Той имаше дарбата да интригантства, като се въртеше около свещениците и им се умилкваше. Беше усвоил благодарение на общуването си с тях един набожен жаргон, с който злоупотребяваше, въобразявайки си, че е едва ли не велик проповедник. Знаеше дори един пасаж от библията на латински, но все едно, че знаеше хиляда, защото го повтаряше по хиляда пъти на ден. Между другото рядко оставаше без пари, стига само да разбереше, че някой друг има. Все пак беше по-скоро ловък, а не мошеник и дърдорейки изтърканите си проповеди с тон на агент,
набиращ доброволци, той приличаше на отшелника Петър,
проповядващ кръстоносен поход със сабя на кръста.
Колкото до госпожа Сабран, неговата съпруга, тя беше безобидна женица, по-спокойна денем, отколкото нощем. Понеже спях винаги в тяхната стая, шумните й безсъници често ме разбуждаха и биха ме будили още по-често, ако знаех причината им. Но аз дори и не подозирах в какво се състои работата и бях толкова наивен по този въпрос, че природата едничка трябваше да се нагърби с просвещението ми.
Аз крачех весело с моя набожен водач и пъргавата му половинка.
Никакво произшествие не смути пътуването ми. Бях във възможно най-щастливо телесно и душевно разположение. Млад, силен, кипящ

72
от здраве, увереност, доверие в себе си и в другите, аз изживявах този мимолетен, но ценен миг от живота, когато чувството на преливаща пълнота разширява, така да се каже, съществото ни чрез всички усещания и разкрасява цялата природа чрез очарованието на собственото ни съществуване. Сладостното ми възбуждение имаше обект, който го съсредоточаваше и занимаваше въображението ми. Аз гледах на себе си като на творение, питомец, приятел, едва ли не възлюблен на госпожа дьо Варан. Приятните неща, които ми бе казала,
нежността, която бе проявила към мене, топлото участие, което ми беше засвидетелствала, очарователните й погледи, които ми се бяха сторили изпълнени с любов, защото ми вдъхваха любов на мене самия,
всичко подхранваше мечтата ми по време на пътуването и ме потапяше в блажено бленуване. Никакъв страх, никакво съмнение относно съдбата ми не смущаваше бляновете ми. Изпращането ми в Торино означаваше според мене, че тя поема задължението да ме издържа там,
да ме настани както подобава. Аз бях освободен от всяка грижа. Други трябваше да мислят вместо мене. И затова вървях безгрижно, облекчен от товара на отговорността. Младежки въжделения, чаровна надежда,
блестящи планове изпълваха душата ми. Всичко, което виждах, ми се струваше гаранция за близко щастие. И къщите край пътя си представях полски угощения. И ливадите — луди игри, край потоците
— къпане, разходки, риболов. По дърветата — сочни плодове.
Под сенките им — сластни любовни срещи. По планините —
бъчви с мляко и каймак, пленително безделие, простота и наслада да вървиш, без да знаеш накъде, с една дума, нищо не попадаше пред очите ми, без да достави на сърцето ми радост и наслада. Величието,
разнообразието, действителната красота на гледката правеха това очарование достойно за човешкия разум. То не беше лишено и от известна нотка на тщеславие. Да отида толкова млад в Италия, да видя толкова места, да вървя по стъпките на Анибал през планините, ми се струваше слава, преждевременна за годините ми. Трябва да прибавим и честите и приятни почивки, хубавия апетит и пълната възможност да бъда задоволен, защото действително беше глупаво да се ограничавам,
тъй като това, което изяждах, беше направо незначително по обем в сравнение с вечерята на господин Сабран.
Не си спомням през целия си живот да съм имал мигове, така напълно освободени от грижа и мъка, като тези седем-осем дни, през

73
които пътувахме. Темпото на госпожа Сабран, с която равнявахме крачките си, го превърна в продължителна разходка. Този спомен ми остави силна любов към всичко, свързано с него, особено към планините и екскурзиите пеш. Пътувал съм пеш само в хубавите си дни и винаги съм бил очарован. Скоро задълженията, работата,
необходимостта да нося багаж ме принудиха да се държа като буржоа и да наемам кола. Разяждащите грижи, неприятностите, принудата се качваха заедно с мене и от този момент вместо предишното удоволствие от ходенето по време на моите пътувания чувствах само необходимостта да пристигна. Дълго търсих в Париж двама другари,
които да споделят моето влечение и да посветят всеки по петдесет луидора от кесията си и една година от времето си, за да направим заедно пеш обиколката на Италия, без друг екипаж освен някой хлапак, който да носи заедно с нас пътната ни чанта. Явиха се много любители, привидно очаровани от този проект, но всъщност всички в душата си го приемаха като въздушна кула, за която разговаряме, без да възнамеряваме да я осъществим действително. Спомням си, че говорейки разпалено за този проект с Дидро и Грим, най-сетне успях да ги примамя. Този път работата ми се стори сигурна. Но всичко се сведе до желанието да извършат пътешествието писмено, при което най-забавното за Грим беше да припише на Дидро всякакви светотатства и да натика мене на негово място в обятията на
Инквизицията.
Съжалението, че пристигнахме толкова бързо в Торино, беше уталожено от удоволствието при вида на един голям град и от надеждата, че скоро ще постигна издигане, достойно за мене, защото парите на честолюбието вече бяха заблудили разсъдъка ми. Виждах се безкрайно надрасъл бившето си положение на чирак. Съвсем не можех да предвидя, че не след дълго ще изпадна много по-низко.
Преди да продължа, длъжен съм да поискам от читателя извинение или оправдание както за малките подробности, в които току-що навлязох, така и за тия, в които ще навляза впоследствие и които не представляват никакъв интерес за него. Щом съм решил да се покажа в истинската си светлина пред обществото, налага ми се да не оставя нищо от моя живот неизяснено или скрито, да бъда постоянно под очите му, то трябва да следи всички лъкатушения на сърцето ми,
всички най-потайни ходове на живота ми. Не бива да ме губи нито за

74
миг от погледа си, за да не би, ако намери и най-малкия пропуск в разказа ми, и най-малката празнина, да се запита: „Какво е правил през това време?“ и да ме обвини, че съм пожелал да премълча нещо. Аз давам достатъчно поводи на човешката злоба с това, което признавам,
няма защо да й ги доставям и с мълчанието си.
Малкият ми паричен запас се изчерпа. Разбъбрил се бях и моите спътници използваха невъздържаността ми. Госпожа Сабран намери начин да ми измъкне дори сребърната панделка, която госпожа дьо
Варан ми беше подарила за малката ми шпага: съжалявам за нея повече, отколкото за всичко останало. И шпагата ми щеше да мине в техни ръце, ако не се бях възпротивил особено енергично. Те наистина честно ме бяха поддържали по време на пътуването, но затова пък не ми оставиха нищичко. Пристигнах в Торино без дрехи, без пари, без бельо, оставяйки действително единствено на личните си качества заслугата за предстоящото ми издигане.
Имах препоръчителни писма, които носех със себе си. И тутакси ме заведоха в приюта на оглашените, за да ме обучат в религията,
срещу която ми продаваха препитанието ми. Влизайки, видях тежка врата с железни пръчки, която заключиха два пъти, щом прекрачих прага й. Това начало не ми се стори приятно, но затова пък бе внушително и ме накара да се замисля; тъкмо в този момент ме въведоха в доста широка стая. Там вместо каквито и да било мебели видях един дървен олтар в дъното с голямо разпятие над него и наоколо пет-шест стола, също дървени, които изглеждаха полирани, но всъщност бяха излъскани от продължителна употреба. В тази зала се намираха четирима-петима ужасни бандити, мои другари по обучение,
които изглеждаха по-скоро воини на дявола, отколкото кандидати за божии чада. Двама от тия нехранимайковци, които твърдяха ту че били евреи, ту че били маври, както ми признаха, прекарвали живота си в обиколки на Испания и Италия, като приемали християнската религия и се покръствали навсякъде, където това приключение си струвало труда. Отвориха друга желязна врата, която разделяше на две голям балкон, надвесен над двора. През тази врата влязоха нашите сестри- оглашенки, които щяха подобно на мене да се възродят не чрез кръщенето, а чрез тържествено отричане от собствената си вяра. Това бяха най-големите развратници и долни уличници, които някога са омърсявали със зловонието си кошарата на Спасителя. Само една от

75
тях ми се стори хубавичка и доста интересна. Тя беше почти на моите години, може би една-две години по-голяма. Имаше лукави очи, които срещаха понякога погледа ми. Това събуди в мене желание да се запозная с нея. Но през почти двата месеца, които тя прекара в този приют, където беше от три месеца насам, ми беше абсолютно невъзможно да я заговоря, защото беше особено зорко наблюдавана от старата тъмничарка и завладяна от светия мисионер, който работеше над нейното преминаване към католицизма с много повече усърдие,
отколкото успех. Трябва да беше изключително тъпа, макар че видът й не беше такъв, защото никой друг не беше просвещаван така дълго.
Светият човек все не я намираше готова да се отрече от вярата си. Но на нея й омръзна отшелничеството и каза, че иска да си ходи,
покръстена или не. Наложи се да изтълкуват буквално думите й и да побързат, докато все още беше съгласна, за да не би да се заинати и да откаже изобщо.
Малката общност бе събрана в чест на новодошлия. Произнесоха ни кратко насърчително слово. Към мене, за да ми внушат да се поддам на божието благоволение, а към другите, за да ги подканят да се молят за мене и да ме назидават с примера си. След това девиците бяха вкарани обратно в кошарата и аз можах на воля да се дивя на моята.
На следващата сутрин пак ни събраха на поучение и тогава за първи път се замислих върху стъпката, която се канех да направя, и върху обстоятелствата, които ме бяха довели до нея.
Казах вече, сега повтарям и може би и по друг повод ще повторя това, в което се убеждавам все повече с всеки изминат ден — че ако някога някое дете е получило здраво и разумно възпитание, то това съм бил именно аз. Бях роден в семейство, чийто морал се различаваше от нравственото ниво на простолюдието, всички мои близки ме поучаваха в благоразумие и ми даваха личен пример за порядъчен живот. Макар и лекомислен, баща ми беше не само изключително честен, но искрено религиозен. Галантен в обществото и християнин дълбоко в себе си,
той отрано ми бе внушил чувствата, от които сам бе проникнат. От трите ми лели, всичките умни и добродетелни, двете по-възрастни бяха много набожни, а третата, миловидна, духовита и чувствителна девойка, беше може би по-искрено вярваща и от тях, макар и без толкова показност. От това порядъчно семейство минах направо в дома

76
на пастора Ламберсие, който, макар че беше духовник и проповедник,
беше дълбоко вярващ и почти такъв на дело, какъвто беше на думи.
Сестра му и той развиха със своите кротки и целенасочени наставления благочестивите принципи, насадени вече в сърцето ми.
Тези достойни хора си послужиха за тази цел с толкова правилни,
тактични и разумни средства, че вместо да се отегчавам от проповедта,
аз излизах винаги дълбоко развълнуван и се заричах да не върша нищо лошо, обещания, които рядко нарушавах, ако си спомнях за тях. При леля ми Бернар нейната набожност леко ме отегчаваше, защото тя я беше превърнала в професия. При майстора изобщо не мислех по тия въпроси, но възгледите ми не се бяха променили. Не срещнах младежи, които да ме развратят. Станах скитник, но не и свободомислещ.
Следователно аз бях религиозен дотолкова, доколкото можеше да бъде религиозен юноша на моята възраст. Бях дори по-набожен, има ли смисъл да го крия? Детството ми не беше истински детско. Аз винаги съм чувствал и мислил като голям човек. Чак когато пораснах, влязох в категорията на обикновените хора. При раждането си бях вън от нея.
Може би читателят ще се надсмее, че се представям скромно като дете- чудо. Нека! Но когато му омръзне да се смее, нека се опита да намери дете, което на шест години се увлича, интересува, пристрастява до такава степен от романите, че плаче с горещи сълзи. Тогава ще се убедя, че моето тщеславие е смешно и ще се съглася, че не съм прав.
Затова, когато съм казвал, че на децата не трябва да се говори за религия, ако искаме един ден те да станат вярващи, и че те са неспособни да опознаят бог дори по нашия начин, аз съм стигнал до това заключение от своите наблюдения, а не от собствения си опит.
Знаех, че той не важи за другите. Намерете други шестгодишни жанжакрусовци, заговорете им за бога на седем години, гарантирам ви,
че няма опасност да останете неразбран.
Струва ми се, че е ясно не само за едно дете, но и за един зрял човек какво значи да си религиозен. Това ще рече да останеш верен на религията, която си получил с раждането си. Понякога загубваш вярата си, но тя рядко става по-голяма. Догматичната вяра е плод на възпитанието. Освен този общочовешки принцип, който ме свързваше с вероизповеданието на дедите ми, аз споделях и свойствената за нашия град ненавист към католицизма; описваха ни го като ужасно

77
идолопоклонничество и представяха свещенослужителите му в най- черни краски. Това отношение беше толкова силно втълпено у мене, че в началото не можех да видя вътрешността на католическа църква,
свещеник в расо или да чуя звънче на религиозна процесия без тръпка на страх и отвращение, която скоро престанах да изпитвам в градовете,
но често се явяваше отново в селските църквички, подобни на тия,
където за пръв път я бях изпитал. Вярно е, че това впечатление особено противоречеше на спомена за ласкавото отношение на кюретата от околностите на Женева към децата от града. Докато звънчето, спохождащо умиращите, ме изпълваше с трепет, камбаната за утринна или вечерна служба извикваше у мене представата за обед или закуска с прясно масло, плодове, мляко. Вкусната вечеря у кюрето господин дьо Понвер също ми бе оказала силно въздействие. Така всички тия спомени лесно ме разсейваха. Схващайки папщината само в светлината на забавленията и чревоугодничеството, аз лесно свикнах с мисълта да живея в нейното лоно. Но все още си представях съвсем бегло и в далечно бъдеще възможността да я приема официално. Сега нямаше вече начин да се изплъзна. Видях с неописуем ужас какво задължение бях поел и какви щяха да бъдат неизбежните последици.
Бъдещите неофити, които виждах пред очите си, не бяха в състояние да ми вдъхнат смелост чрез примера си и аз не можех да се залъгвам,
че святото дело, което се канех да извърша, беше всъщност чисто и просто мошеничество. Макар и съвсем млад, почувствах, че която и да беше истинската религия, аз се готвех да продам моята и дори ако направех правилен избор, дълбоко в сърцето си щях да измамя светия дух и да заслужа презрението на хората. Колкото повече мислех,
толкова повече се възмущавах от себе си. Оплаквах съдбата, която ме беше довела дотук, като че ли тя не беше мое собствено дело. Имаше мигове, когато тия мисли ставаха така нетърпими, че ако намерех вратата отворена, сигурно бих избягал. Но това не ми се удаде, а и решението за бягство скоро ме напусна.
Много тайни желания бяха против него, за да може то да победи.
Впрочем упоритото намерение да не се завръщам в Женева, срамът, а и невъзможността да мина отново през планините, безпътицата, в която се бях озовал далеч от роден край, без приятели и без пари, всичко съдействаше да считам угризенията на съвестта си като закъсняло разкаяние. Упреквах се умишлено за това, което бях направил, за да

78
оправдая онова, което се канех да извърша. Придавайки по-голяма тежест на погрешните си стъпки в миналото, гледах на бъдещето като на необходима тяхна последица. Не си казвах: „Още нищо не е непоправимо и ти можеш да останеш невинен, ако пожелаеш“, но си внушавах: „Проклинай престъпното си лекомислие, което те доведе до тога престъпление, което сега си принуден да завършиш.“
Всъщност колко силен духом трябваше да бъда на моята възраст,
за да се откажа от всичко, което бях обещал и което с право можеха да очакват от мене, за да разчупя нахлузените от самия мене вериги, за да заявя неустрашимо, че искам да остана в лоното на религията на моите бащи, каквото и да ми се случи. Подобна сила беше немислима на моята възраст и малко вероятно е дали щеше да се увенчае с успех.
Беше вече много късно, за да допуснат моето опровержение и колкото повече би нараствало съпротивлението ми, с толкова повече основание щяха да го смажат.
Софизмът, които ме погуби, е присъщ на повечето хора,
оплакващи се, че не им достига сила, когато е вече твърде късно, за да я използват. Добродетелта се превръща в ценност само по наша вина и ако сме благоразумни, едва ли ще ни се наложи да бъдем добродетелни. По всевъзможни наклонности, лесно преодолими, ни увличат, без да им се възпротивим. Поддаваме се на леки съблазни,
подценявайки опасността, която те влекат. Неусетно изпадаме в опасни положения, от които бихме могли лесно да се предпазим, но от които не можем вече да се измъкнем без героични усилия, а усилията ни плашат и ние затъваме в бездната, обръщайки се към бога: „Защо си ме създал така слаб?“ Но той отговаря въпреки волята ни на нашата съвест: „Аз те създадох много слаб, за да излезеш от бездната, защото те създадох достатъчно силен, за да не паднеш в нея.“
Не може да се каже, че бях взел решението да стана католик. Но докато имах пред себе си още много време, свикнах с тази мисъл, като междувременно мечтаех за някакво непредвидено събитие, което да ме извади от затруднението. Реших, за да спечеля време, да защитя възможно най-добре бащината вяра. Скоро тщеславието освободи мисълта ми от това решение и щом забелязах, че понякога обърквам учителите си, това беше достатъчно, за да се опитам да ги сразя напълно. Аз вложих много смешно усърдие в този свой опит, защото,
докато те въздействаха на мене, аз от своя страна исках да въздействам

79
на тях. Въобразявах си най-наивно, че беше достатъчно да ги убедя, за да ги принудя да станат протестанти.
И така, те не намериха в мое лице податливия ученик, който можеха да очакват нито по отношение на образованието, нито по отношение на волята. Общо взето, протестантите са по-образовани от католиците. Така и трябва да бъде. Тяхната теза изисква дискусии, а доктрината на католиците — подчинение. Католикът е длъжен да приеме решението, което му се предлага. Протестантът трябва да се научи да взема решение. Те знаеха това, но смятаха, че хора, опитни като тях, не можеха да очакват нито от общественото ми положение,
нито от възрастта ми големи трудности. Между другото аз още не бях приел първото причастие, нито бях чул указанията преди него. Те знаеха и това, само че не знаеха, че в замяна бях солидно обучен у пастора Ламберсие и че освен това носех в себе си малък склад от аргументи, доста неудобен за тия господа — „Историята на Църквата и
Империята“, която бях научил почти наизуст, докато живеех с баща ми.
Бях я позабравил доста, но постепенно си я припомних, когато спорът се изостри.
Един стар, дребен, но достопочтен свещеник изнесе пред всички ни първата беседа. За другарите ми тя беше по-скоро урок по вероучение, отколкото спор, и неговата задача беше главно да ги научи на нещо, а не да отговаря на възраженията им. Съвсем не беше така с мене. Когато дойде моят ред, аз спирах свещеника на всяка дума. Не му спестих нито една трудност, която ми дойде на ум. Това удължи много беседата и страшно отегчи присъстващите. Нашият стар свещеник говореше много, разпалваше се, объркваше се и се измъкваше, заявявайки, че не разбирал добре френски. На другия ден,
опасявайки се да не би моите дръзки възражения да скандализират другарите ми, ме отделиха в друга стая с друг свещеник, по-млад и по- сладкодумен, тоест майстор на дълги изречения, и по-влюбен в себе си, отколкото най-самонадеяния доктор. Все пак аз не се поддадох на внушителния му вид и съзнавайки, че в края на краищата това беше моята задача, започнах да му отговарям доста уверено и да го притискам тук-таме, доколкото ми се удаваше. Той си въобразяваше, че ще ме срази със свети Августин, свети Григорий и другите отци и откриваше с безкрайна изненада, че аз боравех с тях почти със същата лекота, както и самият той. Не че някога бях чел трудовете им, както

80
навярно и той, но бях запомнил много пасажи, цитирани от моя Льо
Сюьор. И щом той ми цитираше нещо, без да оборвам неговия цитат,
привеждах друг от същия отец и го поставях често съвсем натясно.
Накрая обаче той побеждаваше по две причини: първо, беше по- силният и понеже се чувствах, така да се каже, в негова власт, аз съобразявах напълно разумно, колкото и млад да бях, че няма защо да го озлобявам. Ясно ми беше, че дребничкият стар свещеник не одобрява нито ерудицията ми, нито мене самия. Второ, младият свещеник беше получил известно образование, докато аз не бях получил никакво. Затова той влагаше в доводите си известен метод,
който ми убягваше, и щом се почувстваше притиснат от някое непредвидено възражение, той го отлагаше за следващия ден, като заявяваше, че се отклонявам от настоящия въпрос. Понякога отхвърляше всичките ми цитати под предлог, че били неверни, и предлагаше да ми донесе книгата, изказвайки съмнение, че ще ги намеря. Чувстваше, че не рискува особено много, защото въпреки заимстваната ми ерудиция аз съвсем не бях свикнал да боравя с книги и знаех твърде малко латински, за да намеря отделен пасаж в една дебела книга, дори и да бях сигурен, че е от нея. Подозирам даже, че сам допускаше същата некоректност, в която обвиняваше пасторите, и измисляше понякога някои цитати, за да се измъкне от неудобните ми възражения.
Докато траеха тези жалки словесни турнири и дните се нижеха в спорове, молитви и безделие, случи ми се едно много неприятно и недостойно приключение, което насмалко не завърши доста печално за мене.
Няма толкова долна душа и толкова грубо сърце, което да не е годно поне за малко привързаност. Един от двамата бандити, които се представяха за маври, ме обикна. Спираше ме с удоволствие,
разговаряше с мене на своя откровен жаргон, правеше ми дребни услуги, разделяше понякога с мене яденето си на масата и главно често ме целуваше пламенно, което много ме смущаваше. Колкото и да ме отвращаваше неговото лице, напомнящо медена питка, разкрасено от дългия белег и пламтящия му поглед, който изглеждаше по-скоро разярен, отколкото нежен, аз изтърпявах целувките му: „Горкият младеж ме е обикнал много силно. Ще сгреша, ако го отблъсна.“
Постепенно неговото държане ставаше все по-свободно и той ми

81
разправяше такива странни неща, че ми се струваше, че нещо не е в ред. Една вечер поиска да легне заедно с мене. Аз му отказах под предлог, че леглото ми е много тясно. Той настоя да легнем в неговото.
Отказах повторно. Този окаяник беше така нечистоплътен и така силно вонеше на тютюн, че ми се повдигаше.
На другия ден доста рано сутринта бяхме сами в салона за събрания. Той поднови ласките си, но толкова буйно, че беше направо страшен. Най-после постепенно се опита да мине към най-мръсни волности и да ме принуди, улавяйки ръката ми, да направя същото и аз.
Отскубнах се рязко, като извиках силно и отскочих назад, и без да проявя нито възмущение, нито гняв, защото нямах ни най-малка представа какво ставаше, аз показах така енергично изненадата и отвращението си, че той ме остави. Спуснах се към балкона по- развълнуван, по-смутен и по-уплашен, отколкото когато и да било през живота ми; едва не ми призля.
Не ми беше ясно какво му е на този нещастник. Помислих си, че има епилептичен припадък или някаква още по-страшна лудост и наистина не мога да си представя по-отвратителна гледка за трезвен човек от това гадно и мръсно държане, това ужасно лице, пламнало в най-груба похотливост. Никога не съм виждал друг мъж в подобно състояние, но ако ние изглеждаме така край жените, очите им трябва да са съвсем заслепени, за да не се ужасят от нас.
Първата ми работа беше да разкажа случилото се на всичко живо. Старата надзирателка ме посъветва да мълча, но аз видях, че тази случка й направи много силно впечатление и я чух, като процеди през зъби: „Can maledet! Brutta bestia!“
[12]
Понеже не разбирах защо трябва да мълча, въпреки забраната й продължих в същия дух и разправях наляво и надясно случилото се, докато на другия ден един от администраторите дойде рано-рано да ми прочете едно конско,
упреквайки ме, че вдигам много шум за нищо и че излагам честта на този свят дом.
Той прочете наставлението си, като ми обясни много неща, които не знаех, без да подозира, че ги чувам за първи път, убеден, че се бях защищавал, защото ми е било добре известно какво искат от мене и не съм желаел да се съглася. Обясни ми важно, че това е нещо забранено,
също както и развратът, но че намерението не било оскърбително за лицето, към което било отправено, затова нямало защо да се гневя

82
толкова много, ако някой ме е харесал. Каза ми без заобикалки, че самият той, когато бил млад, имал същата чест, бил нападнат внезапно,
без да има възможност да се съпротиви, но не му се сторило особено страшно. В безочието си стигна дотам, че нарече нещата с истинските им имена и въобразявайки си, че съм се съпротивлявал, понеже съм се страхувал от болката, ме увери, че опасенията ми са напразни и че нямало защо да се тревожа за такива дреболии.
Слушах безсрамника с растящо удивление, особено защото той явно говореше безкористно, като че ли ме поучаваше за мое добро.
Това, което ми обясняваше, му се струваше толкова естествено, че дори не се бе погрижил да ми го каже насаме и на разговора ни присъстваше трето лице, един духовник, когото всичко това скандализираше точно толкова малко колкото и него. Тази непринуденост ми направи толкова силно впечатление, че започнах да си мисля дали това не е прието в обществото, а аз досега не съм имал случай да го науча. Затова го изслушах без възмущение, но не и без погнуса. Споменът за случилото се, и главно за видяното, беше така дълбоко запечатан в паметта ми, че само като си помислех за това,
отново ми се повдигаше. Без да си давам сметка, отвращението от тази неприятна гледка се разпростря и върху апологета и аз не можах да се овладея достатъчно, за да не му дам да забележи какво лошо впечатление ми направиха поуките му. Той ми хвърли не особено дружелюбен поглед и от този миг не пожали нищо, за да направи престоя ми в приюта неприятен. Това му се удаде толкова добре, че като не виждах друг начин да го напусна, побързах да си тръгна —
това беше единственият път, макар че дотогава се бях мъчил да отклоня този миг.
Това приключение ме предпази в бъдеще от домогванията на подобни мръсници и видът на мъже, които минаваха за такива, винаги ми е вдъхвал неприкрит ужас, напомняйки ми изражението и движението на моя страшен мавър. Напротив, жените много спечелиха в моите очи от това сравнение. Струваше ми се, че им дължа обезщетение за оскърбленията, нанесени им от моя пол, под формата на нежни чувства и почит и най-грозната дрипла ставаше за мене достоен за обожание обект само като си припомнех този мним африканец. Не зная какво казаха на самия него. Стори ми се, че само госпожа Лоренца го гледаше с по-лошо око от по-рано. Но той вече не

83
ме спря и не ме заговори. Една седмица по-късно беше кръстен много тържествено и облечен от краката до главата в бяло — символ на непорочието на неговата възродена душа. На другия ден напусна общежитието и вече не го видях.
Моят ред дойде един месец по-късно. Цялото това време беше необходимо на духовните ми наставници, за да се гордеят с трудното ми отказване от протестантството. Те ме накараха да повторя всички догми, за да се насладят на късно последвалото ми покорство.
Най-сетне, достатъчно обучен и достатъчно подготвен по мнението на учителите ми, бях отведен с шествие до катедралата „Сен-
Жан“, за да се отрека тържествено от вероизповеданието си да приема привидно кръщението, макар че в действителност не бях кръстен. Но понеже церемонията е всъщност почти еднаква, това има за цел да се убеди простолюдието, че протестантите не са християни. Облякоха ме в някаква сива дреха с бели галони, предназначена за този род обреди.
Двама мъже носеха пред и след мене медни купели, но които удряха с един ключ и в които, в зависимост от благочестието си или от заинтересоваността си по отношение на новопокръстения, всеки пускаше лептата си. С една дума, нищо от католическото великолепие не беше забравено, за да се направи тържеството по-назидателно за публиката и по-унизително за мене. Само бялата дреха щеше да ми бъде много полезна, но не ми я облякоха, както на мавъра, защото нямах честта да съм евреин.
Това не беше всичко. Трябваше да отида и в Инквизицията, за да получа опрощение за престъплението си, че съм бил еретик, и да вляза в лоното на светата църква със същата церемония, на която е бил подложен Анри IV в лицето на своя посланик. Изражението и държането на преподобния отец Инквизитор способстваха да засилят тайния ужас, който ме обзе, когато влязох в тази сграда. След няколко въпроса върху вярата ми, общественото положение, семейството ми той ме попита внезапно дали майка ми е осъдена на вечни мъки.
Страхът потисна първия порив на възмущение и аз изразих надеждата си, че не е, тъй като бог може би я е просветил в последния й час.
Монахът замълча, но сгърчи лице в гримаса, която съвсем не ми се стори одобрителна.
Когато всичко свърши и аз вече си мислех, че най-сетне ще ме настанят някъде, както се надявах, ме изгониха с малко повече от

84
двадесет франка в монети, колкото бяха събрали за мене в църквата
[13]
Препоръчаха ми да живея като добър християнин, да бъда верен на божията благодат. Пожелаха ми щастие, затвориха вратата зад гърба ми и всичко изчезна.
Така помръкнаха за миг всичките ми големи надежди и от користната постъпка, която току-що бях извършил, ми остана само споменът, че съм станал вероотстъпник и жертва на измама. Лесно е да си представите какъв внезапен преврат стана в мене, когато след всичките си блестящи проекти за бъдещето се видях изпаднал в най- пълна нищета. Същия ден сутринта бях избирал мислено двореца, в който щях да живея, а вечерта бях принуден да спя на улицата. Може би ще помислите, че съм изпаднал в отчаяние, още по-жестоко, защото съжалението ми се засилваше от съзнанието, че цялото ми нещастие беше мое собствено дело. Нищо подобно. За пръв път в живота си бях стоял затворен повече от два месеца и първото ми чувство беше насладата от свободата, която отново бях намерил. След дългото заробване, станал наново господар на себе си и на действията си, аз се озовах в сърцето на един голям град, изпълнен с всякакви възможности и с хора с добро обществено положение, които непременно щяха да ме приемат, щом ме опознаят, благодарение на моите заложби и качества.
Освен това можех спокойно да изчакам удобния случай и двадесетте франка в джоба ми се струваха съкровище, което никога нямаше да се изчерпи. Можех да ги харча на воля, без да давам сметка никому. За първи път се виждах толкова богат. Вместо да се предам на отчаяние и сълзи, аз само смених надеждите си и честолюбието ми остана невредимо. Никога друг път не съм се чувствал така уверен и сигурен.
Въобразявах си, че вече съм успял и ми беше особено приятно, че го дължа само на себе си.
Най-напред задоволих любопитството си, като обиколих целия град, ако не за друго, поне да докажа, че съм свободен. Отидох да погледам гвардейците, които сменяха поста. Много ми харесваше военната музика. Вървях след църковни процесии. Обичах монотонното пеене на свещениците. Отидох да видя кралския дворец.
Приближих се боязливо, но когато видях други хора да влизат, влязох и аз. Пуснаха ме. Може би дължах това благоволение на малкия пакет под мишницата ми. Както и да е, фактът, че се намирах в двореца, ми вдъхна голяма самоувереност. Бях готов, кажи-речи, да се смятам

85
негов обитател. Най-сетне от много скитане се уморих. Беше топло,
огладнях. Отбих се при една млекарка. Дадоха ми giunca
[14]
, кисело мляко и две парчета от прекрасния пиемонтски хляб, който предпочитам пред всички други. За пет-шест су вечерях така сладко,
както рядко се е случвало през живота ми.
Трябваше да потърся подслон. Понеже знаех вече достатъчно пиемонтски, за да се оправям, лесно намерих квартира и проявих благоразумието да я избера повече според кесията си, отколкото според вкуса си. Посочиха ми на улица По жената на един войник, която подслонявала срещу едно су на нощ останали без работа слуги.
Намерих един празен одър при нея и се настаних в дома й. Тя беше млада и омъжена наскоро, макар че имаше вече пет-шест деца. Спяхме всички в една и съща стая — майката, децата и наемателите. И така беше през цялото време, докато останах при нея. Иначе тя беше добра жена, псуваше като хамалин, вечно чорлава и раздърпана, но кротка и услужлива. Сприятели се с мене и дори ми беше полезна.
Прекарах няколко дни отдаден единствено на наслаждението,
което ми доставяха независимостта и любознателността ми. Скитах вътре и вън от града, тършувах навсякъде, разглеждах всичко, което ми се струваше ново и интересно. А какво не беше ново и интересно на младеж, който за пръв път излиза от черупката си и не е виждал досега столица? Особено строго изпълнявах задълженията си към църквата и всяка сутрин присъствах на кралската служба. Много приятно ми беше, че се намирам в една и съща църква с владетеля и свитата му. Но увлечението ми по музиката, което беше почнало да се проявява,
имаше по-голям дял, отколкото блясъка на двора; след като си го видял веднъж, той не може да задържи дълго вниманието, понеже не ти предлага нищо ново. Сардинският крал по онова време разполагаше с най-добрия симфоничен оркестър в цяла Европа. Негови светила по онова време бяха Соми, Дежарден, а по-късно двамата Безуци, но дори и без тях този оркестър би привлякъл един младеж, изпадащ в захлас,
щом чуе какъвто и да било инструмент, стига само да свирят вярно.
Впрочем аз се възхищавах съвсем простодушно и без капка завист от великолепието, което се разстилаше пред очите ми. Единственото нещо, което ме интересуваше сред блясъка на двора, беше някоя млада принцеса, достойна за моето ухажване, с която да мога евентуално да завържа любовен роман.

86
Насмалко не започнах подобно приключение, макар и не в тъй високи среди, където обаче щях да изпитам хиляди пъти по-сладки наслаждения, ако то се бе осъществило.
Макар че живеех много икономично, кесията ми чувствително отъняваше. Пестеливостта ми, между другото, не се дължеше толкова на благоразумие, колкото на скромните ми желания. Дори и днес, след като съм опитал най-пищни трапези, вкусът ми си остана непроменен.
Както тогава, така и сега за мене няма по-вкусно ядене от простата селска трапеза. С малко мляко, яйца, зеленчуци, сирене, черен хляб и годно за пиене вино всеки може да бъде сигурен, че ще ме задоволи.
Добрият ми апетит ще има грижа за останалото, стига само суетящи се около мене домоуправител и лакей да не го убият с досадното си присъствие. По онова време се хранех много по-вкусно за шест-седем су, отколкото по-късно за шест-седем франка. С една дума, бях скромен сигурно защото не се изкушавах да бъда друг. А и не знам имам ли правото да употребявам думата „скромност“, защото яденето ми се услаждаше страшно много. Крушите, киселото мляко, сиренето,
пиемонтският хляб и няколко чаши натурално вино от Монфера,
толкова гъсто, просто с нож да го режеш, ме правеха най-щастливия от всички чревоугодници. Но даже и при такава храна двадесетте ми ливри бяха на привършване. С всеки ден все по-осезателно го установявах и въпреки безгрижието на моята възраст безпокойството ми пред бъдещето скоро се превърна в ужас. От всичките ми въздушни кули остана само една: да потърся някакво препитание, но и това не можеше да се осъществи лесно. Сетих се за предишния си занаят. Но не го бях овладял достатъчно, за да потърся работа при някой майстор,
а и нямаше много такива майстори в Торино. В очакване на нещо по- добро реших да предлагам услугите си от магазин на магазин, за да гравирам цифри или гербове по съдовете, като се надявах, че хората ще се изкушат от ниската цена, както и от обстоятелството, че им идвам на крака. Това хрумване не се оказа особено удачно. Отпращаха ме почти отвсякъде и това, което ми възлагаха, беше толкова незначително, че едва припечелих колкото да се нахраня няколко пъти.
И все пак, когато минах един ден доста рано сутринта по Контра нова,
видях през стъклата на един магазин такава миловидна и привлекателна продавачка, че въпреки стеснителността ми с жените не се поколебах да вляза и да й предложа скромното си умение. Тя не ме

87
отпрати, покани ме да седна, да й разкажа историята си, съжали ме,
каза ми, че трябва да съм смел и че добрите християни няма да ме изоставят. После, докато ми донесат инструменти от един съседен златар, тя се качи в кухнята и лично ми донесе закуска. Това начало ми се стори добро знамение. По-нататъшното развитие не го опроверга.
Тя хареса, изглежда, работата ми и особено забавното ми бъбрене,
когато се поуспокоих. Защото тя беше блестяща и натруфена и въпреки миловидността й този блясък ме беше смутил. Но добродушният й прием, съчувственият й тон, нежното и мило държане скоро ме предразположиха напълно. Видях, че ме харесва, и се постарах да ме хареса още повече. Но макар да беше италианка и премного хубава, за да не бъде поне малко кокетка, тя беше толкова благонравна, а аз толкова свенлив, че беше много мъчно да стигнем скоро до по-голяма близост. Впрочем не ни оставиха да завършим приключението. Затова пък си спомням с още по-голямо очарование кратките мигове, които прекарах край нея, и мога да кажа, че вкусих в зародиш най-сладките и най-невинни любовни наслади.
Тя беше много пикантна брюнетка и в оживлението й имаше нещо трогателно поради изключителното добросърдечие, изписано на лицето й. Наричаше се госпожа Базил. Мъжът й, по-възрастен от нея и порядъчно ревнив, я оставяше по време на отсъствията си под контрола на един свой служащ, прекалено начумерен, за да бъде съблазнителен, макар че дълбоко в себе си таеше известни претенции и ги издаваше с лошото си настроение. Той го проявяваше особено спрямо мене, при все че аз обичах да го слушам, когато свиреше на флейта, и то доста добре. Този втори Егист винаги мърмореше недоволно, когато ме видеше при дамата на сърцето му, и се отнасяше с презрение към мене, което тя от своя страна му връщаше. Изглежда дори, че на нея й беше приятно да се държи ласкаво с мене, за да го измъчва, и този вид отмъщение, макар и напълно по вкуса ми, щеше да ми бъде още по-приятно, ако бяхме насаме. Останехме ли обаче сами,
тя ставаше по-въздържана или най-малкото беше по-различна. Дали защото ме намираше много млад, или защото не умееше да дава аванси, или пък защото действително искаше да остане сериозна, тя проявяваше толкова особена сдържаност, която не беше неприятна, но ме смущаваше, без сам да зная това. Макар че не изпитвах към нея нежното и дълбоко уважение, което ми вдъхваше госпожа дьо Варан,

88
аз се чувствах по-боязлив и далече не така непринуден. Стоях смутен и треперещ. Не смеех да я погледна, не смеех да си поема дъх. Но въпреки това смътно се страхувах да се отдалеча от нея. Разкъсвах с жадните си погледи всичко, което можех да наблюдавам, без тя да ме забележи: цветята на роклята й, крайчеца на хубавия й крак, ивицата здрава бяла плът, което се подаваше между ръкавицата и ръкава й или понякога между деколтето на роклята и шалчето на врата й. Всяко отделно впечатление се прибавяше към другите. Толкова напрегнато гледах това, което можех да видя, а даже и отвъд него, че очите ми се замъгляваха, гърдите едва се повдигаха, дишането ми, все по- затруднено, се изплъзваше от властта на волята ми и бях в състояние да правя само едно — да стоя и да въздишам безгласно, което не беше особено удобно, тъй като често стояхме безмълвни. За щастие госпожа
Базил, заета с ръкоделието си, като че ли не забелязваше нищо. И все пак понякога сякаш по силата на някаква своего рода симпатия и нейната гръд се повдигаше доста често под шалчето. Тази опасна гледка окончателно ме погубваше, но точно когато се канех да се отдам на порива си, тя ми казваше нещо със спокоен тон и аз тутакси се овладявах.
Аз останах няколко пъти сам с нея все по същия начин, без нито веднъж някоя дума, жест или малко по-изразителен поглед да издаде и най-малкото съучастничество между нас. Това състояние, твърде мъчително за мене, беше всъщност най-голямата ми наслада и в невероятното си простодушие едва ли си давах сметка на какво се дължи смущението ми. Изглежда, че тези кратки оставания насаме съвсем не й бяха неприятни и на нея, защото сама доста често даваше повод за тях. Напразна грижа, ако се има предвид как ги използваше тя и каква възможност ми даваше да ги използвам аз.
Един ден, отегчена от глупавите брътвежи на помощника, тя се качи в стаята си. Аз побързах да довърша незначителната работа, с която бях зает в задната част на магазина, и я последвах. Вратата й беше открехната. Влязох, без да ме забележи. Тя бродираше до прозореца, обърната гърбом към вратата. Не можеше да ме види, нито да ме чуе, защото по улицата трополяха каруци. Тя винаги се обличаше хубаво. Този ден се беше нагиздила особено кокетно. И стойката й беше изящна. Леко наведената й глава позволяваше да се види снежнобялата й шия. В красиво вдигнатите й коси бяха затъкнати

89
цветя. От цялата нея лъхаше очарование, вкусвах го на воля и то ме подлуди. Паднах на колене пред прага на стаята и протегнах страстно ръце към нея, сигурен, че тя не може да ме е чула и че не може да ме види. Но върху камината имаше огледало, което ме издаде. Не знам какво въздействие оказа върху нея моят порив. Тя не ме погледна, нито ме заговори. Само извърна леко глава и ми посочи рогозката в краката си. Трепнах, възкликнах и се втурнах към мястото, което ми отреди.
Какво от трите неща направих най-напред? Едва ли някой обаче ще повярва, че в това състояние аз не посмях да предприема нищо повече,
не казах нито дума, не вдигнах очи към нея, не я докоснах дори и останах в тази неудобна поза, без дори да се опра за миг на коленете й.
Стоях ням и неподвижен. Но не и спокоен. Всичко у мене беше вълнение, радост, признателност, пламенно желание, непознаващо само своя обект и задържано от страха да не би да не се харесам,
страх, който все още сковаваше младото ми сърце.
Тя не изглеждаше нито по-спокойна, нито по-уверена от мене.
Смутена от присъствието ми, чувстваща се неловко, че ме е извикала,
и осъзнавайки постепенно всички последици на своя жест, изплъзнал й се навярно, преди да разсъди, тя не смееше нито да приеме ухажването ми, нито да ме отблъсне и не откъсваше поглед от ръкоделието си, като се мъчеше да си даде вид, че изобщо не ме вижда в краката си. Колкото и да бях глупав, можех да се закълна, че тя споделяше смущението ми,
а може би и желанието ми и се въздържаше от свян, също както и аз,
но независимо от това не можах да го преодолея. Според мене тя трябваше да бъде по-дръзката от двама ни, защото беше пет-шест години по-възрастна, затова си помислих, че щом тя не предприема нищо, за да ме насърчи, значи, не желае аз да си позволя нещо повече.
Дори и днес ми се струва, че съм бил прав, а тя сигурно беше достатъчно умна, за да разбере, че човек като мене се нуждае не само от насърчение, но и от пример.
Не зная как щеше да завърши тази вълнуваща безмълвна сцена,
нито колко време щях да остана замръзнал в тази смешна и пленителна поза, ако не ни бяха прекъснали. Тъкмо когато бях най-силно възбуден,
вратата на кухнята, която беше в съседство със стаята, където стояхме ние, се отвори и госпожа Базил, разтревожена, ми каза живо,
отпращайки ме с ръка: „Станете, идва Розина!“ Ставайки бързо, аз сграбчих ръката й и залепих две горещи целувки. При втората

90
прелестните й пръсти се притиснаха малко по-силно до устните ми.
През целия си живот не съм преживял по-сладък миг. Но пропуснатият случай не се повтори и младежката ни любов не отиде по-далеч.
Може би именно затова образът на тази мила жена се запечата дълбоко в сърцето ми в най-чаровни краски. Той стана дори още по- хубав, след като по-добре опознах хората и жените. Ако имаше малко повече опитност, тя щеше да постъпи иначе, за да подтикне един хлапак. Но макар и податливо, сърцето й беше почтено. Тя отстъпи неволно на увлечението. По всичко изглежда, че това беше първата й измяна и сигурно щеше да ми бъде по-трудно да победя нейния свян,
отколкото моя. Но без да има нужда да стигна дотам, аз изпитах край нея неповторими чувства. Нищо от цялата наслада, която съм изпитвал от притежанието на жените, не може да се сравни с двете минути,
прекарани в краката й, без даже да посмея да докосна роклята й. Не,
няма наслада, равна на насладата, която може да ви достави една почтена жена, в която сте влюбен. Всичко край нея ви се струва благоволение. Незабележимото помръдване на пръста, леко притиснатата до устните ми ръка са единствените прояви на близост,
които съм получил от госпожа Базил, но споменът за тия невинни жестове все още ме изпълва с трепет.
Следващите два дни напразно дебнех случай да остана отново насаме с нея. Това не ми се удаде, а и от нейна страна не забелязах ни най-малък опит да създаде необходимите условия. Тя се държеше дори, не бих казал по-студено, но по-въздържано, отколкото обикновено, и ми се струваше, че избягва погледа ми, за да не би да не може да овладее достатъчно своя. Нейният проклет опекун беше по- противен от когато и да било. Той стана даже подигравателен и насмешлив. Каза ми, че съм щял да имам голям успех с жените.
Уплаших се да не би с нещо да съм се издал и считайки се вече за неин съучастник, се опитах да забуля в тайна влечението, което досега нямаше нужда да крия. Започнах още по-внимателно да търся случай да го задоволя и не можах да намеря нито един, понеже исках да избягна какъвто и да било риск.
Ето още една романтична налудничавост, от която никога не можах да се излекувам. Съчетана с моята природна стеснителност, тя опроверга предсказанията на търговския служащ. Аз обичах много искрено, много съвършено, ако смея така да се изразя, за да мога да

91
бъда ощастливен лесно. Едва ли е имало по-пламенна и същевременно по-чиста любов от моята, едва ли някога е съществувало по-нежно, по- истинско, по-безкористно чувство към жените. Хиляди пъти бих бил готов да пожертвам личното си щастие заради щастието на жената,
която обичах. Нейното добро име ми беше по-скъпо от собствения ми живот и никога, за да си доставя някакво плътско наслаждение, не бих пожелал да смутя спокойствието й. Това ме е карало да проявявам толкова загриженост, толкова дискретност, толкова предпазливост във всички начинания, че нито едно от тях не излезе успешно.
Недостатъчният ми успех пред жените се дължеше винаги на моята прекалено голяма любов към тях.
Ще се върна на флейтиста Егист, за да обясня нещо много странно: вероломникът ставаше все по-непоносим, но външно проявяваше все по-голяма любезност. Още от първия ден, когато неговата дама се бе привързала към мене, тя си науми да ме използва в магазина. Знаех що-годе аритметика. Тя му предложи да ме научи да водя книгите. Но моят сърдитко посрещна много лошо предложението й, страхувайки се може би, че ще го изместя. Затова цялата ми работа извън длетото се състоеше в това да пренеса някоя сметка или бележка, да препиша на чисто някоя книга, да преведа някое търговско писмо от италиански на френски. Изведнъж този приятел си науми да изпълни предложението, което беше отхвърлил, и каза, че щял да ме научи да водя двойно счетоводство и да ме направи годен да предложа услугите си на господин Базил, когато се завърне. В тона и изражението му имаше нещо изкуствено, вероломно, насмешливо,
което никак не ми вдъхваше доверие. Без да дочака отговора ми,
госпожа Базил му каза сухо, че аз съм му много признателен за предложението, но че тя се надява провидението да се окаже благоприятно най-сетне за моите качества и че ще бъде много жалко,
ако при моя ум стана само търговски служащ.
Тя няколко пъти ми беше казвала, че иска да ме представи на някого, който би могъл да ми бъде полезен. Беше твърде благоразумна,
за да почувства, че е време да ме отдалечи от себе си. Нашето безмълвно обяснение бе станало в четвъртък. В неделя тя даде вечеря,
на която присъствах и аз. Беше поканен също един доминиканец с приятна външност, на когото тя ме представи. Монахът се държа много сърдечно с мене, поздрави ме с приемането на католическо

92
вероизповедание и ми намекна за някои неща от живота ми, от което разбрах, че тя му го беше разказала подробно. После, потупвайки ме леко по бузата, ме посъветва да бъда разумен, да не се отчайвам и да отида при него, за да поговорим по-спокойно. От уважението, с което всички се отнасяха към него, заключих, че е изтъкната личност, а от бащинския тон, с който говореше на госпожа Базил, че е неин изповедник. Спомням си също, че благопристойната му интимност беше примесена с отсенки на уважение и дори на почит към младата му довереница, които тогава ме учудиха много по-малко, отколкото днес. Ако бях малко по-опитен, колко горд трябваше да се почувствам,
че съм събудил чувствата на млада жена, уважавана от своя изповедник!
Масата не беше достатъчно голяма за големия брой сътрапезници. Трябваше да присъединят още една по-малка, на която аз се оказах в приятната компания на господин търговския служащ. Не бях ни най-малко ощетен, ако става дума за вниманието и дела от хубавото ядене. Много блюда бяха поднесени на малката масичка и сигурно не бяха предназначени за него. До този момент всичко беше съвсем в ред: жените — много весели, мъжете — много галантни.
Госпожа Базил изпълняваше домакинските си задължения по възможно най-очарователен начин. И ето тъкмо посред вечерята пред вратата спира пощенска кола. Някой се качва по стълбата. Господин
Базил. Виждам го, сякаш влиза сега: с яркочервен сюртук със златни копчета, цвят, които намразих завинаги от този ден. Господин Базил беше едър и хубав мъж, много представителен. Влиза шумно, с вид на човек, който иска да изненада другите, макар че всички гости бяха негови приятели. Жена му се хвърля на шията му, хваща го за ръце и го обсипва с нежности, на които той не отвръща. Поздравява гостите,
слагат още един прибор за него, почва да се храни. Едва започнал да разправя за пътуването си, той поглежда към малката масичка и пита строго кое е това момче там. Госпожа Базил му обяснява съвсем чистосърдечно. Той се осведомява дали спя в къщата. Казват му, че не.
„Защо не? — подхваща той грубо. — Щом стои тук през деня, би могъл да стои и през нощта.“ Тогава монахът взема думата и след като възхвалява сериозно и справедливо добродетелта на госпожа Базил, се спира с няколко думи и на мене. Той прибавя, че вместо да осъжда благочестивата благотворителност на жена си, господин Базил би

93
трябвало да се постарае да вземе и той участие в това добро дело,
което е напълно в рамките на приличието. Мъжът отговори начумерено, но сдържано, защото присъствието на монаха го респектираше. Това обаче ми даде достатъчно ясно да почувствам, че той беше осведомен за моята особа и че търговският служащ, ми бе оказал услуга по свой начин.
Едва станахме от масата и този приятел, изпратен от господаря си, дойде победоносно да ми съобщи да напусна моментално дома му и да не смея да се мярна повече. Той подправи поръчението с всичко,
което можеше да го направи по-оскърбително и по-жестоко. Аз си тръгнах, без да възразя, съкрушен не толкова защото трябваше да напусна тази очарователна жена, колкото задето я оставях на издевателствата на нейния мъж. Естествено той имаше право да изисква от нея вярност. Но макар и благоразумна и от добро семейство,
тя беше италианка или, с други думи, темпераментна и отмъстителна,
и той грешеше, струва ми се, като се държеше с нея точно така, че да си навлече нещастието, от което се страхуваше.
Така неблагополучно завърши моето първо приключение.
Опитах се да мина два-три пъти по улицата, за да зърна поне още веднъж жената, за която сърцето ми постоянно тъжеше. Но вместо нея виждах само съпруга й или бдителния му слуга, а той, щом ме съгледа един ден, ми се закани с аршина не особено насърчително. Като разбрах, че съм зорко наблюдаван, аз се отчаях и не минах повече оттам. Исках да посетя поне покровителя, който тя ми беше намерила.
За съжаление не знаех името му. Обикалях напразно неведнъж около манастира, за да се опитам да го срещна случайно. Най-сетне други събития затъмниха пленителния спомен за госпожа Базил и не след дълго я забравих до такава степен, че все така неопитен и наивен както преди, дори не копнеех за хубави жени.
Между другото нейната щедрост беше подобрила малко моя гардероб, макар и доста скромно поради предвидливостта й на разумна жена, която държи повече на спретнатостта, отколкото на лукса; тя искаше да не ми липсва необходимото, но не да блестя с външността си. Сюртукът, с който бях дошъл от Женева, беше още здрав и можеше да се носи. Тя прибави само една шапка и малко бельо. Нямах маншети. Тя не ми купи, макар много да ми се щеше да нося. Задоволи

94
се да ми набави нужните дрехи, за да бъда чист, но докато бях пред очите й, беше излишно да ми препоръчва това.
Няколко дни след провала ми хазайката, която, както вече казах,
се беше привързала към мене, ми каза, че като че ли ми е намерила място и една дама от добро общество пожелала да ме види. При тези думи аз тутакси си въобразих, че вече ме чакат във висшите сфери.
Защото мечтите ми винаги се свеждаха до това. Дамата се оказа не толкова блестяща, колкото си я представях. Отидох при нея заедно със слугата, който й беше говорил за мене. Тя ме разгледа и ме разпита.
Хареса ме. И незабавно постъпих на работа при нея не съвсем в качеството на любимец, но като лакей. Облякоха ми ливреята на нейната прислуга. Разликата беше само в това, че моята нямаше галони и затова изглеждаше почти като обикновено цивилно облекло.
Ето неочаквания край, до който ме изведоха всичките ми крилати надежди.
Графиня дьо Версьоли, при която постъпих на служба, беше бездетна вдовица. Мъжът й бе от Пиемонт. Самата нея винаги съм считал за савойка, защото не можех да си представя, че една италианка може да говори толкова хубаво френски и главно с толкова чист акцент.
Тя беше жена на средна възраст, с доста благородно лице, образована,
влюбена във френската литература и добре запозната с нея. Пишеше много и винаги на френски. Писмата й имаха шеговития тон и едва ли не изяществото на кореспонденцията на мадам дьо Севине. Някои особено мъчно биха могли да се различат. Главното ми задължение,
съвсем не неприятно, бе да пиша под нейна диктовка, понеже беше болна от рак в гърдите, което й причиняваше много болки, и не можеше да пише сама.
Госпожа до Версьоли беше не само много умна, но благородна и силна духом жена. Аз бях край нея през последното й боледуване. Тя страда и умря пред очите ми, без нито веднъж да прояви слабост, без ни най-малко усилие да сподави болката, без да престане да бъде жена и без да се съмнява, че прилага на дело една философия, дума, която още не беше на мода и която тя сигурно не познаваше в сегашния й смисъл. Тази сила на характера я правеше понякога малко суха. Тя винаги ми се струваше също така бездушна към другите, както и към себе си. И когато помагаше на клетниците, вършеше това, защото съзнаваше, че върши добро дело, а не от истинско състрадание. Аз

95
изпитах донякъде на свой гръб тази нейна безучастност по време на трите месеца, които прекарах в близост с нея. Естествено беше тя да се привърже към едно многообещаващо в известна степен момче, което й беше постоянно пред очите, и да помисли, знаейки, че скоро ще умре,
че след смъртта й то ще има нужда от помощ и опора. Обаче дали защото ме е сметнала недостоен за по-специално внимание, или защото хората, които я обсебваха, не й дадоха възможност да се сети за някой друг, тя не направи нищо за мене.
А при това, доколкото си спомням, беше полюбопитствала да разбере какво представлявам. Понякога ме разпитваше за живота ми. С
удоволствие четеше писмата, които пишех на госпожа дьо Варан, и се интересуваше от чувствата ми. Но явно й липсваше подход, защото никога не ми показваше собственото си отношение. Моето сърце беше готово да се разкрие, стига само да почувства и другото сърце открито за него. Сухият и студен разпит, без никаква отсенка на одобрение или порицание, не ме предразполагаше. Когато не можех по нищо да отгатна дали бъбренето ми се харесва, или не, аз винаги се притеснявах и се стремях не толкова да изразя ясно какво мисля,
колкото да не кажа нещо, което може да ми навреди. По-късно открих,
че този бездушен начин да се разпитват хората с цел да се опознаят, е доста разпространена мания сред жените, които се мислят за умни. Те си въобразяват, че като не издават с нищо собственото си чувство, ще съумеят по-добре да вникнат във вашето, но не разбират, че по този начин не предразполагат другите да им го покажат. Само поради този разпит мъжът е вече нащрек и ако смята, че без да се интересуват истински от него, го карат просто да бъбри, той лъже, мълчи или пък става двойно по-внимателен към думите си, като предпочита да мине за глупак, отколкото да стане жертва на тяхното любопитство. Изобщо мъчно можеш да четеш в сърцето на другия, като си даваш явно вид,
че криеш грижливо своето.
Госпожа дьо Версьоли не ми каза нито веднъж нито дума, от която да проличи привързаност, състрадание, благосклонност. Тя ме разпитваше студено. Аз отговарях сдържано. Отговорите ми бяха така плахи, че навярно й се струваха подлизурски, и тя се отегчи. Накрая вече изобщо не ме питаше нищо и ми говореше само по работа. Тя ме прецени не толкова според това, което действително бях, а според това,

96
което тя ме направи, и понеже не видя в мене нищо друго освен лакея,
не ми даде възможност да й се покажа в по-различна светлина.
Струва ми се, че още тогава изпитах на гърба си хитрата игра на подмолните интереси, на която съм се натъквал през целия си живот,
именно тази игра ми вдъхна съвсем естествено отвращение към обществения порядък, който я подклажда. Тъй като госпожа дьо
Версьоли нямаше деца, неин единствен наследник беше племенникът й граф дьо ла Рок, който я ухажваше най-настойчиво. Освен това главните й прислужници, които виждаха, че тя е към края си, също не забравяха интереса си и около нея се суетяха толкова хора, че тя мъчно можеше да намери време да се сети за мене. Домоуправител на къщата й беше някой си Лоренци, ловък човек, чиято още по-ловка жена до такава степен си беше извоювала благоволението на своята господарка,
че се държеше с нея по-скоро като приятелка, отколкото като прислужница. Беше взела за камериерка една своя племенница,
госпожица Понтал, голяма хитрица, която си даваше вид на компаньонка и подпомагаше леля си да омагьоса до такава степен графинята, че тя да вижда само с техните очи и да действа само с техните ръце. Нямах щастието да се харесам на тази тройка. Аз изпълнявах заповедите им, но не се държах раболепно с тях. Не мислех, че извън службата си при общата ни господарка трябва да бъда и слуга на слугите й. Впрочем аз представлявах известна заплаха за тях. Виждаха, че не съм роден за лакей. Страхуваха се да не би и графинята да си даде сметка и да не би, ако се опита да подобри положението ми, да намали техния дял. Защото подобни хора,
премного алчни, за да бъдат справедливи, считат всяко завещание,
направено в полза на някой друг, като ощетяване на собственото им имущество. Те се обединиха, за да ме отстранят от очите й. Тя обичаше да пише писма. При нейното състояние това бе едно забавление. Те й го отнеха, като накараха лекаря да й го забрани,
внушавайки й, че било уж уморително за нея. Под предлог, че не съм умеел да прислужвам, сервираха й двама дебелаци, които носеха стола й. И най-сетне направиха всичко възможно, когато тя седна да пише завещанието си, да не се мярна цяла седмица преди това в стаята й.
Вярно е, че после влизах там както преди и дори бях по-често при нея,
отколкото другите, защото болките на тази нещастна жена раздираха сърцето ми от мъка. Твърдостта, с която тя ги изтърпяваше, я правеше

97
достойна за обич и уважение и аз пролях много искрени сълзи при нея,
без нито тя, нито някой друг да забележи.
Най-сетне я загубихме. Тя издъхна пред очите ми. Бе живяла като жена, която има само ум и сетива. Умря като мъдрец. Мога да кажа, че благодарение на нея обикнах католическата религия заради душевната ведрина, с която тя изпълни предсмъртните си задължения без превземка и с искрена почит. Тя беше по темперамент сериозна. Но в последните дни на болестта си стана весела; доброто й настроение беше премного равно, за да бъде престорено. То беше всъщност един вид реакция на мислещото начало у нея срещу безизходното й състояние. Тя остана в леглото само последните два дни и през цялото време разговаря спокойно с всички. Най-сетне, когато не можеше вече да говори, в гърчовете на агонията, тя се изпусна високо. „Отлично! —
промълви, като се обърна. — Жена, способна на това, още не е умряла!“ Това бяха последните й думи.
Тя бе завещала едногодишна заплата на низшите си прислужници, но понеже не бях в списъка им, не получих нищо. Граф дьо ла Рок ми даде обаче тридесет ливри и ми остави новата ливрея,
която ми бяха ушили, макар Лоренци да ме караше да я сваля. Графът обеща даже да ми потърси място и ми разреши да го посетя. Отидох няколко пъти, без да успея да говоря с него. Лесно се отчайвах, затова не се върнах вече там. Скоро ще видите, че сбърках.
Ех, ако разкажех всичко за престоя си у графиня дьо Версьоли!
Макар че привидно нямаше никаква промяна, аз не излязох от нейния дом така чист, както влязох там. Отнесох за дълго спомена за едно престъпление и непоносимата тежест на угризението. То тежи все още след четиридесет години на съвестта ми и вместо да се смекчава,
горчивото усещане се изостря все повече с приближаването на старостта. Кой би повярвал, че една детинска грешка може да има толкова жестоки последици? Именно поради тези напълно вероятни последици сърцето ми никога няма да се утеши. Аз може би погубих,
като хвърлих в позор и нищета едно приятно, честно, порядъчно момиче, което без всяко съмнение струваше повече от мене.
Мъчно е да умре стопанинът, без домът да се разстрои и да не се загуби нещо. И все пак слугите бяха така верни и съпрузите Лоренци така бдителни, че нищо не липсваше в описа на вещите. Единствено госпожица Понтал не можа да намери някаква розовосребриста и при

98
това употребявана панделка. Много други далеч по-хубави предмети можех да взема, но само тази панделка ме изкуши. Аз я откраднах и понеже не я скрих, скоро я намериха у мене. Искаха да узнаят откъде съм я взел. Аз се обърквам, запъвам се и най-сетне промълвям цял изчервен, че ми я е дала Марион. Марион беше млада мориенчанка
[15]
,
която госпожа дьо Версьоли беше взела за готвачка, след като отпрати бившата, защото имаше вече нужда от обикновени бульони, а не от фино печено. Марион беше не само хубава. Тя имаше свежо лице,
каквото можем да зърнем само в планината, и главно изражението й беше тъй скромно и благо, че всеки, който я видеше, не можеше да не я обикне. Освен това тя беше добросърдечна, разумна и крайно предана.
Затова именно всички се изненадаха, когато я наклеветих. Аз се ползвах с не по-малко доверие и затова сметнаха, че трябва да разберат кой от двама ни е измамник. Извикаха я. Бяха се събрали много хора,
присъстваше и граф дьо ла Рок. Девойката идва, показват й панделката, аз безочливо я обвинявам. Тя се озадачава, не казва нищо,
поглежда ме само така, че би обезоръжила демон, но моето варварско сърце не се трогна. Най-сетне отрича уверено, но без гняв, заговорва ме, подканва ме да си припомня хубаво, да не опозорявам едно невинно момиче, което никога не ми е сторило нищо лошо. А аз с пъклено безсрамие повтарям клеветата си и поддържам в нейно присъствие, че тя ми е дала панделката. Бедното момиче се разплака и ми каза само това: „Ах, Русо, аз ви мислех добър. Вие ми нанасяте голямо зло, но не бих желала да бъда на вашето място.“ Това е всичко.
Тя продължи да се защищава все така скромно и твърдо, без да отправя ни най-малък упрек към мене. Именно тази сдържаност, сравнена с моето нетърпящо възражение обвинение, я погуби. Изглеждаше неестествено да се допусне такава дяволска дързост от едната страна и такава ангелска безобидност от другата. Не се произнесоха окончателно, но всеобщото мнение беше в моя полза. В бъркотията не се постараха да разучат основно случая и граф дьо ла Рок се задоволи,
освобождавайки ни и двамата, да каже, че съвестта на виновника ще бъде истинското отмъщение на невинния. Неговото предсказание не отиде напразно и не минава ден, то да не се сбъдва.
Не зная какво стана с тази жертва на моята клевета. Но едва ли след това е могла да намери лесно място. Тя отнасяше тъй или иначе от този дом едно мнимо обвинение, което безпощадно накърняваше

99
честта й. Извършената кражба беше дреболия, но все пак кражба и нещо повече — нейната цел беше съблазняването на непълнолетно момче. Освен това тя бе лъгала упорито. Можеше ли да се очаква нещо добро от момиче, събрало в себе си всички пороци? Бедност и отритване не бяха най-големите беди, на които я бях изложил. Кой знае на нейната възраст къде е могло да я тласне отчаянието, че е била невинно поругана? И ако угризението, че съм причинил злощастието й, е тъй непоносимо, то представете си колко по-жестоко е съжалението, че тя може би е паднала по-низко от мене?
Този жесток спомен ме вълнува понякога и толкова ме разстройва, че в безсънните ми нощи това клето момиче се явява пред мене и ме упреква за престъплението ми, като че е било вчера. Докато животът ми беше спокоен, угризението ме терзаеше по-малко. Но сред бурните преживелици то ми отнема най-сладката утеха на невинно преследваните — кара ме да чувствам това, което, струва ми се, съм казал вече в едно свое произведение, че угризението се уталожва,
когато съдбата е милостива, и се разгаря, изпаднеш ли в неволя. Но аз нито веднъж не се осмелих да облекча сърцето си, като призная тази грозна постъпка на някой приятел. Дори при най-голяма близост, дори на госпожа дьо Варан не споменах за нея. Всичко, което се реших да призная, бе, че на сърцето ми тежи едно срамно провинение, без да казвам в какво се състои. Така това бреме до днес тегнеше на съвестта ми и трябва да призная, че желанието да се освободя по някакъв начин от него допринесе не малко за решението ми да напиша своите
„Изповеди“.
Аз напълно откровено признах грешката си и едва ли някой може да твърди, че съм се опитал да смекча черната си постъпка. Но не бих изпълнил задачата си, ако не изложа същевременно дълбоките мотиви и ако се побоя да се защитя с доводи, които отговарят на истината.
Никога жестокосърдечието не е било по-далеч от мене, отколкото в онзи злополучен миг, и когато наклеветих клетата девойка, колкото и страшно да изглежда, аз го сторих всъщност от хубаво чувство към нея. Тя изпълваше в този миг мислите ми и аз се залових за първото нещо и стоварих собствената си вина върху първия човек, за когото се сетих. Всъщност я обвиних в кражба, защото лично аз бях откраднал,
и казах, че ми е дала панделката, защото моето намерение беше да я дам именно на нея. Когато я извикаха после, сърцето ми се разкъса, но

100
присъствието на толкова много хора ми въздействаше по-силно от разкаянието. Не се боях толкова от наказанието, но изтръпвах пред срама. Боях се от него повече, отколкото от смъртта, повече, отколкото от престъплението, повече от всичко на света. Бих желал да потъна в дън земя, да изчезна. Непобедимият срам взе връх над всичко друго,
само от срам станах безочлив. И колкото по-престъпно се държах,
толкова повече ужасът да призная вината си ме правеше нагъл.
Ужасяваше ме само вероятността да ме разобличат и обявят публично за крадец, лъжец, клеветник. Невъобразим душевен смут затъмняваше всяко друго чувство у мене. Ако ми бяха дали възможност да се опомня, непременно щях всичко да призная. Ако господин дьо ла Рок бе ме взел настрана и бе ми казал: „Не погубвайте това клето момиче.
Признайте ми, ако сте виновен“, аз щях още в същия миг да се хвърля в краката му, абсолютно сигурен съм в това. Но те, вместо да ме насърчат, още повече ме сплашиха. Трябва да се обърне внимание и на възрастта. Току-що бях излязъл от детството или, по-право, все още бях дете. Истинските пороци в младежките години са по-опасни,
отколкото в зряла възраст, но щом става дума за слабост е точно обратното, а моето провинение всъщност не е нищо друго освен слабост. Затова, когато си го спомням ме мъчи не толкова самата лоша постъпка, колкото последиците, които е могла да причини. Всъщност това дори оказа благотворно влияние върху самия мене, като в последствие успя да ме предпази от каквото и да било престъпление,
защото едничкото, което допуснах, ми направи незаличимо впечатление. Струва ми се, че и голямото ми отвращение към лъжата се дължи преди всичко на съжалението за онази толкова грозна измама. Ако това престъпление може да бъде изкупено, както ми се иска да вярвам, то навярно е било изкупено вече от безбройните злощастия, стоварили се върху мене в края на живота ми, от четиридесетте години прямота и честност в най-трудните моменти и бедната Марион намира толкова отмъстители в този свят, че колкото и голяма да е вината ми спрямо нея, съмнявам се, че ще я отнеса със себе си. Ето какво трябваше да добавя по този въпрос. Позволете ми никога вече да не се връщам на него.
[10]
Без Жакоб Спон името Понвер, така прочуто в историята на
Републиката, би било известно само като име на водач на партия.

101
Същата участ щяха да имат и „рицарите на Лъжицата“, потънали в забвение. Според думите на Спон те са представлявали „братство,
учредено в 1527 г. в един замък на Водоа, където няколко благородници, които ядели каша с дървени лъжици, се хвалели, че ще принудят женевците да гризат дървените лъжици. Всеки окачил своята на шията си като емблема. Избрали си за предводител Франсоа дьо
Понвер, сийор дьо Терни, безстрашен воин. Тези поданици на
Савойския херцог били във враждебни отношения с град Женева, на който причинили много пакости, като разорили селата наоколо и изтерзали търговците. През нощта на 25.03.1529 г., наричана впоследствие годината на стълбите, 700–800 души измежду тях намислили да прескочат стените на града, но опитът им пропаднал. На следващата година го подновили под покровителството на епископа.
Замъците им били изгорени и повече не се чуло нищо за тях“
(„История на Женева“, издание от 1730 г.). — Б.а.
↑
[11]
Има и друг вариант „нежна уста с лоши зъби“. — Б.фр.изд.
↑
[12]
Проклето куче? Мръсно животно? (ит.) — Б.пр.
↑
[13]
По това време Русо е едва шестнадесетгодишен. На четиридесет години приема отново религията на дедите си, заявявайки,
че всеки трябва да запази вярата си. — Б.фр.изд.
↑
[14]
Вид извара, приготвена по особен начин (ит.). — Б.пр.
↑
[15]
От областта Мориен в Горна Савоя — Алпите. — Б.пр.
↑

102

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: