ПЪРВА ЧАСТ 19КНИГА ПЪРВА

19
КНИГА ПЪРВА
1712–1719
Аз предприемам единствено по рода си дело, което едва ли някога ще има подражатели. Искам да покажа на себеподобните си един човек в цялата истинност на неговата природа; и този човек ще бъда аз.
Аз самия. Аз разбирам собственото си сърце и познавам хората.
Не съм устроен като нито един от тези, които съм виждал; осмелявам се да мисля, че не приличам на никого в света. Ако не струвам повече от другите, най-малкото поне не съм като тях. Дали природата е сторила добре или зле, като е счупила калъпа, в който ме е отляла, ще можете да прецените само след като прочетете откровенията ми.
Когато и да проехти тръбата на Вечния съд, аз ще се явя с тази книга в ръка пред върховния съдник. Ще произнеса гръмко: „Ето какво съм вършил, какво съм мислил, какво съм бил. Признах еднакво откровено и доброто, и лошото. Не съм премълчал нищо осъдително,
не съм прибавил нищо похвално и ако съм разкрасил тук-таме някои незначителни случки, то е било само за да попълня някой пропуск на паметта си. Може би съм представил като вярно нещо, което съм смятал за вярно, но никога не съм поддържал истинността на нещо,
което съм знаел, че е лъжа. Показах се такъв, какъвто съм бил; долен и презрян, когато съм бил долен и презрян, великодушен и благороден,
когато съм се държал така; разбудих съкровеното си «аз» и го разкрих такова, каквото си го видял ти, всевечни. Събери около мен безчислената тълпа на подобните ми; нека те чуят моята изповед, нека стенат над моите пороци, нека се червят от моите слабости! Нека всеки от тях разкрие на свой ред със същата откровеност сърцето си в подножието на твоя престол. И после нека поне един от тях се осмели да ти каже: «Аз бях по-добър от този човек!»“
Роден съм в Женева през 1712 година от гражданина Исак Русо и гражданката Сюзан Бернар. Понеже на баща ми не се паднало почти нищо от незначителното наследство, поделено между петнадесет деца,
той се издържал само от часовникарския си занаят, в който

20
действително се отличавал с голяма сръчност. Майка ми, дъщеря на пастора Бернар, била по-богатата. Тя била умна и красива. Баща ми мъчно получил ръката й. Любовта между двамата се зародила едва ли не едновременно с живота им: още от осем-девет годишна възраст те се разхождали заедно всяка вечер по Трей. На десет години били вече неразделни. Взаимното привличане, душевното разбирателство укрепило създадените от навика чувства. И двамата родени нежни и чувствителни, те само чакали момента да съзрат у другия същото влечение и по-скоро този миг дебнел и двамата и щом единият разкрил чувствата ки, другият тутакси излял сърцето си в неговото. Съдбата,
която като че ли била против любовта им, всъщност само я разпалила.
След отказа на родителите на любимата си младият влюбен изгарял от мъка; тя го посъветвала да предприеме пътешествие, за да я забрави.
Той напразно пътувал, върнал се по-влюбен от когато и да било.
Заварил любимата си все така влюбена и вярна. След това изпитание им оставало само едно — да се обичат цял живот. Те се заклели един другиму и небето благословило клетвата им.
Братът на майка ми, Габриел Бернар, се влюбил в една от сестрите на баща ми, но тя се съгласила да се ожени за него при условие брат й да се ожени за неговата сестра. Любовта уредила благоприятно всичко и двете сватби станали в един и същ ден. Така вуйчо ми беше мъж на леля ми и техните деца бяха по две линии мои първи братовчеди. След една година на двете млади семейства се родило по едно дете. После се наложило да се разделят.
Вуйчо ми Бернар беше инженер. Той постъпи на служба в
Империята и в Унгария по времето на принц Ойген. Отличи се при обсадата и битката за Белград. След раждането на единствения ми брат баща ми заминава за Цариград, където го викали, и става часовникар при сарая. Докато го нямало, красотата, остроумието и качествата на майка ми привлекли ухажори. Господин дьо ла Клозюр, резидент на
Франция, бил един от най-усърдните. Сигурно е бил много силно увлечен по не, щом дори тридесет години по-късно се развълнува,
говорейки с мен за майка ми. Тя разполагала с по-силно оръжие от добродетелта си, за да се запази от съблазън: обичала нежно мъжа си и го замолила по-скоро да се върне. Той изоставил всичко и се върнал.
Аз съм бил безрадостният плод на това завръщане. Девет месеца по-

21
късно съм се родил недъгав и болнав. Струвал съм живота на майка си и моето раждане беше първото ми нещастие.
Не зная как баща ми е понесъл тази загуба, но зная, че никога не можа да се утеши. Той си въобразяваше, че намира майка ми отново в мене, но не забравяше нито за миг, че именно аз му я бях отнел. Когато ме прегръщаше, чувствах по въздишките и по трепетното притискане,
че в ласките му се примесва горчиво съжаление. Затова те бяха още по- нежни. Кажеше ли ми: „Жан-Жак, да си поговорим за майка ти“, аз му отвръщах: „Добре, татко, значи, пак ще си поплачем?“ — и само при тия думи сълзи бликваха от очите му. „Ах — простенваше той. —
Върни ми я, утеши ме за нейната загуба, запълни празнотата, която тя остави в сърцето ми. Щях ли да те обичам толкова, ако беше само мой син?“ Четиридесет години след като я бе загубил, той умря в ръцете на втора жена, но с името на първата на уста и с нейния образ дълбоко в сърцето си.
Такива бяха създателите на моите дни. От всички дарове, които ми бе отредило небето, те ми завещаха само един — чувствително сърце; на тях то бе донесло щастие, а на мене всичките нещастия в живота ми.
Родил съм се почти умиращ. Слаба била надеждата, че ще оцелея. Носех в себе си зародиша на физиологично страдание
[1]
, което се засили с годините, и ако ми дава понякога отдих сега, в замяна изпитвам по-жестоки страдания от друго естество. Една сестра на баща ми, мило и умно момиче, ме обсипа с толкова грижи, че спаси живота ми. Когато пиша тези редове, тя е още жива и осемдесетгодишна, се грижи за мъжа си, по-млад от нея, но разсипан от пиянство. Скъпа лельо, прощавам ви, че сте ме върнали към живота,
и скърбя, че не мога да ви се отплати в края на вашите дни със същите грижи, които вие сте положили в началото на моите. И бавачката ми
Жаклин е още жива и се радва на крепко здраве. Ръцете, които отвориха моите очи при раждането ми, ще ги затворят след смъртта ми.
Сърцето ми заговори преди мисълта — това е общата участ на цялото човечество. Но аз я изпитах по-силно от когото и да било.
Нямам представа какво съм правил до пет-шестгодишна възраст. Не зная как се научих да чета, спомням си само първите четива и въздействието им върху мене. От това време започнах и не съм

22
преставал да имам ясно съзнание за себе си. От майка ми бяха останали романи. Ние почнахме да ги четем след вечеря, баща ми и аз.
Целта в началото беше само да се упражнявам в четене чрез забавни книги, но скоро те събудиха толкова жив интерес у нас, че ние ги четяхме един след друг безспир и прекарвахме по цели нощи в това занимание. Никога не можехме да спрем, преди да сме завършили книгата. Понякога, чувайки сутрин чуруликането на лястовиците, баща ми казваше засрамен: „Хайде да си лягаме, аз съм по-голямо дете и от тебе.“ Благодарение на този опасен метод аз придобих за кратко време не само удивителна лекота в четенето и разбирането, но и изключителни за възрастта ми познания в областта на любовните преживявания. Нямах още никаква представа за реалния свят, а познавах всички чувства. Нямах нито едно ясно понятие, а бях изпитал всичко. Тези смътни вълнения, които чувствах едно след друго, не се отразиха зле на разсъдъка ми, който още не се беше събудил, но оформиха в мене една особена логика и ме въоръжиха със странни и романтични представи за човешкия живот, от които не можаха да ме излекуват напълно нито опитът, нито трезвата мисъл.
Романите се свършиха, когато настъпи лятото на 1719 година.
Следващата зима се нахвърлихме на друго. След като изчерпахме библиотеката на майка ми, нападнахме онази част от бащината й библиотека, която се беше паднала на нас. За щастие в нея имаше много ценни книги. А и не би могло да бъде иначе. Тази библиотека наистина беше подбрана не само от пастор, и то учен — тогава това беше на мода, но от човек с тънък вкус и ясен ум. „История на църквата и империята“ от Льо Сюьор, речта на Босюе върху
„Всемирната история“, „Прочути мъже“ от Плутарх, „История на
Венеция“ от Нани, „Метаморфози“ от Овидий, Лабрюйер, „Световете“
от Фонтьонел, неговите „Диалози на мъртвите“ и няколко тома от
Молиер бяха пренесени в кабинета на баща ми и аз му ги четях всеки ден, докато той работеше. Увлечението ми по тези книги беше изключително голямо и може би необичайно за дете на моята възраст.
Особено Плутарх стана мое любимо четиво. Удоволствието, с което безспирно го четях и препрочитах, ме излекува донякъде от романите и скоро започнах да предпочитам Агезилас, Брут и Аристид пред
Орондат, Артамен и Жюба. От тия интересни четива, от разговорите,
които те пораждаха между баща ми и мене, се оформи моят

23
свободолюбив републикански дух, моят горд и непокорен нрав,
нетърпящ робство и ярем, който ме е измъчвал цял живот при най- неподходящи за неговото разгръщане условия. Занимавайки се постоянно с Рим и Атина, живеейки, така да се каже, с техните велики мъже, по рождение самият аз гражданин на република и син на баща,
чиято най-силна страст беше любовта към родината, аз бях възторжен като него. Въобразявах си, че съм грък или римлянин. Превъплътявах се в героя, за чийто живот четях. Под влияние на описанието на постоянството и неустрашимостта, които ми бяха направили силно впечатление очите ми искряха и гласът ми гърмеше. Когато разказвах веднъж на масата приключението на Сцевола, изплаших страшно много близките си, понеже в желанието да им го представя нагледно прострях ръка над нажежените въглища.
Имах брат, седем години по-голям от мене. Той изучаваше занаята на баща ми. Поради неестествената слабост, която проявяваха в къщи към мене, той беше малко занемарен и не може да се каже, че аз одобрявам това. Тази липса на внимание се отрази на възпитанието му. Той започна да скита много отрано. Дадоха го при друг майстор, но той бягаше и оттам, както от бащината къща. Не го виждах почти никак и едва ли мога да кажа, че го познавам. Но въпреки това нежно го обичах, а и той ме обичаше, доколкото един разпуснат младеж може да обича нещо. Спомням си, че когато веднъж баща ми го наказваше гневно и грубо, аз се хвърлих стремително между двамата и прегърнах силно брат си. По този начин го закрих с тялото си, понасяйки предназначените за него удари. Така упорито се притисках до него, че баща ми беше принуден да му прости, обезоръжен донякъде от виковете и сълзите ми и, главно, за да не ме бие вместо него. В края на краищата брат ми съвсем се разхайти и изобщо изчезна от очите ни.
След известно време научихме, че бил в Германия. Не ни писа нито веднъж. Оттогава не чухме нищо повече за него и така аз останах единствен син.
Ако това клето момче беше възпитавано много нехайно, не може да се каже същото за братчето му; едва ли царските деца са били отглеждани по-грижливо, отколкото аз през първите си години: всички околни ме обожаваха и, главно, нещо, което е още по-рядко, макар че ме обичаха, никога не ме разглезиха. Нито веднъж до излизането ми от бащината къща не ме пуснаха да тичам сам по улицата с другите деца,

24
нито веднъж не се наложи да обуздават или да задоволяват някои мои причудливи прищявки, които се отдават обикновено на детската природа, а всъщност се дължат само на възпитанието. Аз не бях лишен от недостатъците на моята възраст: бях бъбрив, лаком, а понякога и послъгвах. Способен бях да открадна плодове, бонбони или нещо за ядене. Но никога не ми достави удоволствие да извърша нещо лошо,
някоя пакост, да наклеветя другиго, да изтезавам беззащитни животни.
Спомням си обаче, че веднъж се изпиках в тенджерата на една наша съседка, госпожа Кло, докато тя беше на църква. Признавам си даже,
че този спомен още ме разсмива, защото госпожа Кло, иначе добра жена, беше най-голямата мърморка, която съм срещал в живота си. Ето кратката и достоверна история на всичките ми детски злочинства. Как можех да стана зъл, когато пред очите си имах само примери на благост и бях обграден от възможно най-добросърдечните хора на света? Баща ми, леля ми, бавачката, роднините, приятелите ни,
съседите, всички около мене не че се чудеха как да ме задоволят, но ме обичаха и аз също ги обичах. Тъй рядко бивах изкушен или лишен от нещо, че изобщо не ми идваше на ум да поискам каквото и да било.
Мога да се закълна, че преди да постъпя като чирак при един майстор,
не знаех какво значи пощявка. Извън времето, което прекарвах в четене и писане край баща ми или на разходка с бавачката ми, аз се навъртах край леля ми, наблюдавах я, когато бродираше, слушах я,
когато пееше, седнал или прав край нея, и бях доволен. Нейното добро настроение и кротост, нейното приятно лице така дълбоко са се запечатали в сърцето ми, че още виждам изражението, погледа и стойката й. Спомням си гальовните й думи. Мога да кажа как беше облечена и сресана, без да забравя дори двете лимби на черните й коси при слепите очи според тогавашната мода.
Убеден съм, че именно на нея дължа своя усет или по-скоро влечението към музиката, което се разви истински у мене много по- късно. Тя знаеше невероятно много мелодии и песни, които пееше с тънкия си, много нежен глас. Душевното равновесие на тази прекрасна девойка отдалечаваше от нея и от всеки, който я приближеше, тъгата и празното бленуване. Нейното пеене упражняваше толкова силно очарование върху мене, че не само съм запомнил завинаги някои нейни песни, но днес, когато тя вече не е при мене, си припомним други,
които, напълно забравени след годините на моето детство, изплуват с

25
неизразимо обаяние постепенно, колкото повече остарявам. Би ли повярвал човек, че аз, вдетиненият старец, разсипан от грижи и страдания, се изненадвам понякога, че плача като дете, тананикайки тия наивни мелодии с пресипналия си, треперещ глас. Особено една.
Възстановил съм напълно мелодията й, но втората строфа ми убягва постоянно, въпреки всичките ми усилия да си я припомня, макар че налучквам смътно римите. Ето началото й и всичко, което си спомням на отделни места.
Опитвам се да открия на какво се дължи затрогващото очарование, което изпълва сърцето ми при тази песен. Непонятен,
трепетен копнеж. Но невъзможно ми е да я изпея докрай, без да се спра, задавен от сълзи. Стотици пъти съм решавал да пиша в Париж и да помоля да издирят другите думи, ако изобщо някой ги знае все още.
Но почти сигурен съм, че удоволствието, което изпитвам, когато си припомням този напев, ще изчезне отчасти, ако зная със сигурност, че и други освен моята бедна леля Сюзан са го пели
[2]
Такива бяха първите ми чувства на прага на живота. Така започна да се изгражда или по-скоро да се проявява у мене моето толкова гордо и същевременно толкова нежно сърце, моят толкова женствен и същевременно необуздан характер, който, карайки ме да се люшкам вечно между малодушие и дързост, между мекушавост и твърдост, породи в душата ми постоянно мъчително противоречие и направи еднакво недостъпни за мене и въздържанието, и наслаждението, и забавлението, и благоразумието.

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: