Превод: Лилия Сталева chitanka info

224
Приближавам се към този момент, който свързва някогашното ми съществуване със сегашното. Няколко приятелства от онова време,
които съм запазил и досега, ми са особено скъпи. Те често ме карат да съжалявам за годините на щастлива неизвестност, когато хората, които се наричаха мои приятели, действително ми бяха приятели и ме обичаха заради мене самия от чисто доброжелателство, а не от тщеславие, че са близки с известна личност, или от тайното желание да намерят така повече случаи, за да ми навредят. От това време е първото ми познанство с моя стар приятел Гофкур, който въпреки усилията да ни разделят ми остана винаги верен. Верен завинаги. Уви,
не. Аз го загубих наскоро. Но той престана да ме обича, когато престана да живее, и нашето приятелство умря заедно с него. Гофкур беше един от най-приятните хора на света. Невъзможно беше да го видиш и да не го обикнеш, да живееш с него, без да се привържеш от все сърце. Не съм виждал пооткрито, по-приветливо, по-ведро лице,
което да издава повече чувствителност и интелигентност, което да вдъхва повече доверие. Колкото и да бе сдържан, човек не можеше още при запознанството си да не се държи така свойски с него, като че ли го знае от двадесет години, и аз, който толкова мъчно се отпускам пред нови хора, се почувствах свободен с него още от първия миг. Неговият тон, тембър, думи съответстваха напълно на лицето му. Гласът му беше ясен, плътен, с приятен тембър, хубав нисък глас, богат и звучен, който изпълваше ухото и отекваше в сърцето. Невъзможно беше да се срещне човек с по-равно и по-спокойно добро настроение, с по- непресторено и просто държане, с по-непринудени дарби, развити с повече вкус. Прибавете и отзивчивото му сърце, готово да обича обаче всичко живо, услужливия му характер, неподбиращ приятелите,
поставящ се усърдно в тяхна услуга или по-скоро сприятеляващ се с хора, на които можеше да услужи. Той умееше да оправи ловко собствените си работи, застъпвайки се усърдно за чуждите. Гофкур беше син на прост часовникар и на времето самият той беше часовникар. Но неговото лице и неговите способности го призоваваха в друга сфера, където той не закъсня да навлезе. Той се запозна с дьо
Ла Клозюр, резидент на Франция в Женева, който се сприятели с него.
Той му осигури в Париж други връзки, които му бяха много полезни, и благодарение на тях можа да получи доставката на сол от Вале и се сдоби с двадесет хиляди ливри рента. Успехите му сред мъжете бяха

225
големи и се ограничиха с това. Но жените наистина се тълпяха около него. Имаше богат избор и си поживя приятно. Най-удивителното и най-достойното за него е, че макар и да имаше връзки в най-различни среди и навсякъде да го обичаха и търсеха, никой не му завиждаше и не го мразеше и мисля, че умря, без да е имал през целия си живот нито един неприятел. Щастлив човек! Той идваше всяка година на курорт в Екс, където се събира отбрано общество от съседните области. Свързан с всички благородни семейства от Савоя, той отскачаше до Шамбери на гости при граф дьо Белгард и баща му маркиз д’Антрьомон, при когото мама се запозна с него, а после запозна и мене. Нашето познанство, което на пръв поглед като че ли нямаше да изведе доникъде и бе прекъснато дълги години, бе подновено при обстоятелства, които ще имам случай да разкажа; и то се превърна в искрена привързаност. Това ми дава достатъчно основание да говоря за един приятел, с когото съм бил така тясно свързан. Но дори и да нямах лични спомени за него, той беше толкова приятен и роден под такава щастлива звезда, че за честта на човешкия род смятам, че споменът за него трябва да се запази. Този така чаровен човек имаше все пак своите недостатъци, както всеки друг, и вие ще ги видите по-късно. Но без тях може би нямаше да бъде толкова приятен.
За да остане така интересен, както той можеше да бъде, необходимо беше да има известни прегрешения.
Още една връзка от същата епоха не се е прекратила и ме залъгва с упованието за временно щастие, което тъй мъчно умира в човешкото сърце. Савойският благородник господин дьо Конзие, тогава приятен младеж, си науми да учи музика или по-скоро да се запознае с учителя по музика. Надарен с достатъчно ум и усет за литература и изкуство,
господин дьо Конзие се отличаваше с извънредно благ характер, който го правеше много обичлив, а и аз от своя страна бивах много приветлив с хора от неговия тип. Зародишът на литература и философия, който беше почнал да покълва в главата ми и чакаше само малко култура и съревнование, за да се развие напълно, ги срещна у него. Господин дьо Конзие нямаше особено музикално дарование и това беше благоприятно за него. Уроците ни минаваха във всичко друго, само не и в солфежиране. Ние закусвахме заедно, разговаряхме,
четяхме някоя новоизлязла книга и нито дума за музика. Тогава беше нашумяла кореспонденцията на Волтер и пруския престолонаследник;

226
ние разговаряхме често за двамата прочути мъже, единият от които,
наскоро коронясан, се проявяваше вече такъв, какъвто щеше да бъде малко по-късно, а другият, толкова отричан, колкото и тачен днес,
будеше искрените ни съжаления, защото бе преследван като че ли от нещастието, което често съпътства големите дарования. Пруският монарх не беше особено щастлив на младини, а Волтер като че ли бе обречен да бъде вечно нещастен. Интересът ни спрямо единия и другия се разпростираше върху всичко, което се отнасяше до тях. Не пропускахме нито ред, написан от Волтер. Неговите произведения ми доставяха такова удоволствие, че у мене се породи желание да се науча да пиша елегантно и да се опитам да подражавам на прекрасния език на този автор, който ме очароваше. Известно време след това се появиха неговите „Философски писма“. Макар че те в никакъв случай не са най-доброто му произведение, именно те събудиха у мене жива любознателност и това влечение не угасна занапред.
Само че не беше дошло времето да се отдам всецяло на сериозни занимания. Не бях се освободил още от лекомисления си нрав, от желанието да не се застоявам на едно място, желание, временно ограничено, но все още живо и подхранвано от начина на живот в дома на госпожа дьо Варан, много шумен за саможивия ми характер.
Тълпите непознати, които ежедневно прииждаха от всички страни,
убеждението ми, че тези хора се опитваха само да я измамят всеки посвоему, превръщаха жилището ми в истинско мъчилище. Откакто,
наследявайки Клод Ане като довереник на неговата любовница, следях по-отблизо състоянието на сметките й, видях с ужас как те постоянно се влошават. Стотици пъти порицавах, умолявах, настоявах, заклевах,
но винаги напразно. Падах в краката й, показвах й убедително разорението, което я застрашаваше, поканвах я енергично да преустрои разходите си, като почне с мене, да се лиши малко, докато е млада, за да не би, умножавайки непрестанно дълговете и кредиторите си, да се изложи на старини на техните преследвания и на оскъдица.
Откликваща на искрените ми усилия, тя се затрогваше заедно с мене и ми обещаваше всичко, каквото пожелаех. Но дойдеше ли някой нехранимайко, тутакси забравяше всичко. След като хиляди пъти изпитах безплодността на предупрежденията си, какво друго ми оставаше да правя, освен да извърна очи от бедствието, което не можех да предотвратя? Отдалечавах се от дома, чиято врата не умеех да пазя.

227
Пътувах за няколко дни до Нион, Женева, Лион и тези пътувания разсейваха тайната ми грижа, но увеличаваха същевременно причините й с новия разход. Готов съм да се закълна, че с удоволствие бих изтърпял всички лишения, ако мама щеше да използва спестената сума. Но сигурен, че това, от което аз се отказвах, отиваше в ръцете на измамници, аз също злоупотребявах с нейната щедрост, споделяйки я с тях, и подобно на кучето, което идва от месарницата, отнасях парчето месо, което не бях успял да опазя. За всички тия пътувания не липсваха поводи, а и мама сама би изнамерила, защото постоянно се нуждаеше от сигурен човек за всевъзможните си връзки, преговори,
сделки и поръчки. За нея бе добре дошло да ме изпрати някъде, за мен пък бе добре дошло да замина. Така че по необходимост водех много скитнически живот. Благодарение на тия пътувания направих няколко добри познанства, които впоследствие се оказаха приятни или полезни. Запознах се между другото в Лион с господин Перишон и съжалявам, че не поддържах връзки с него, защото той беше много мил с мене. Запознах се и с добрия Паризо, за когото ще ви разкажа по- късно. В Гренобъл — с госпожа Дебен и госпожа Бардонанш, жена на председателя на съда, много умна личност, с която бих се сближил, ако можех да я виждам по-често. В Женева срещнах господин дьо Ла
Козюр, френски резидент, който ми говореше често за майка ми.
Въпреки изминалото време и преждевременната й смърт споменът за нея не се бе заличил в сърцето му. Пак в Женева завързах познанство с двамата Барийо. Бащата ме наричаше свой внук и беше отличен събеседник и извънредно достоен човек. По време на безредиците в републиката тези двама граждани се увлякоха в две противоположни партии: синът — в буржоазната партия, бащата — в правителствената,
и когато се стигна до оръжие през 1737 година, бях свидетел, понеже се намирах по това време в Женева, как бащата и синът излязоха въоръжени от същата къща, единият, за да заеме мястото си в общината, другият, за да отиде в своята главна квартира с дълбокото вътрешно убеждение, че ще се срещнат след два часа с риск да се убият взаимно. Тази ужасна гледка ми направи такова потресаващо впечатление, че се заклех да не участвам никога в гражданска война и да не подкрепям никога свободата вътре в страната нито с ръка, нито с идеи, ако някога си възвърна правата на гражданин. Мога да свидетелствам, че удържах тази клетва при много деликатни

228
обстоятелства и ще признаете, вярвам, че умереността ми заслужава да бъде оценена.
Но тогава аз не бях стигнал още до първия порив на патриотизъм, който предизвика у мене вдигналата се на оръжие
Женева. Сами можете да прецените колко далеч бях поради една моя постъпка, която сериозно тежи на съвестта ми. Забравих да спомена за нея на съответното място, а тя не бива да бъде пропусната.
От няколко години чичо ми Бернар беше в Каролина, където строеше Чарлстоун по изработените от него планове. Той умря скоро след това там. И братовчед ми бе също умрял, служейки на пруския крал. Така леля ми загуби почти по едно и също време и сина си, и мъжа си. Тези загуби съживиха малко чувството й към най-близкия роднина, който й оставаше, тоест към мене. Когато отивах в Женева,
спях у нея и ми беше забавно да се ровя и прелиствам книгите и книжата на чичо. Между тях намерих много интересни документи и писма, каквито едва ли някой би предположил, че съществуват. Леля ми, която малко се интересуваше от тия хартии, би ми разрешила да отнеса всичко, ако пожелаех. Аз се задоволих с две-три книги,
коментирани собственоръчно от дядо ми Бернар, пастора, между които
„Посмъртни произведения“ на Poo, in-quarto, чиито полета бяха изпълнени с прекрасни бележки, заради които обикнах математиката.
Тази книга остана в библиотеката на госпожа дьо Варан. Винаги съм съжалявал, че не я запазих. Взех също пет-шест ръкописни доклади и един напечатан, чийто автор беше прочутият Мишел Дюкре, много талантлив и просветен, но доста непокорен учен, жестоко наказан от женевските магистрати, който умря неотдавна в крепостта Арберг,
където беше затворен от дълги години, набеден в съучастничество в бернския заговор.
Този доклад представляваше доста обоснована критика на крупния и смешен план за крепостна стена, изпълнен отчасти в Женева за присмех на специалистите, които не познават тайната цел,
преследвана от градския съвет с това великолепно съоръжение. След като бил изключен от комитета на укрепленията, понеже бламирал този план, Мишел сметнал, че като член на Съвета на двестате и дори само като гражданин, има право да каже по-обстойно своето мнение.
Той беше направил именно това с доклада си, но беше проявил неблагоразумието да го напечата, без да го обнародва. Той отпечатал

229
толкова екземпляра, колкото му били необходими, за да ги разпрати на
Съвета на двестате, но по заповед на малкия състав на съвета те били иззети от пощата. Аз намерих този доклад между книжата на чичо ми заедно с отговора, който той бил натоварен да изготви, и ги прибрах и двата. Това стана малко след като бях напуснал кадастъра и все още поддържах връзка с шефа, адвоката Кочели. След известно време директорът на митницата ме помоли да стана кръстник на едното му дете, като госпожа Кочели беше кръстницата. Почестите ме главозамаяха. Горд, че съм се сближил толкова с адвоката, аз се постарах да си придам важност, за да се покажа достоен за подобна чест.
Обзет от тази мисъл, сметнах, че най-доброто, което можех да сторя, беше да покажа напечатания доклад на Мишели. Този доклад действително представляваше рядък документ и аз исках да му докажа, че спадам към първенците на Женева, които са посветени в държавните тайни. Все пак, воден от известна предпазливост, която мъчно бих могъл да обясня, аз не му показах отговора на чичо, защото той беше написан на ръка, а на господин адвоката подхождаше само печатан текст. Той обаче така добре си даде сметка за стойността на документа, който имах глупостта да му поверя, че никога вече не успях не само да го взема обратно, но дори да го видя, и като се убедих, че усилията ми ще останат безплодни, реших да изляза с достойнство от тази история, превръщайки кражбата в подарък. Нито за миг не се съмнявах, че той е използвал този документ пред двора в Торино,
макар че беше по-скоро интересен, отколкото полезен и че се е погрижил да му заплатят по един или друг начин парите, които би трябвало да плати, за да си го набави. За щастие от всички бъдещи възможности най-невероятната е, че сардинският крал ще обсади някога Женева. Но понеже това не е изключено, винаги ще се разкайвам за глупавото си тщеславие, което ме накара да покажа най- големите недостатъци на укрепленията на Женева на най-стария й враг.
Прекарах така две-три години между музика, билки, проекти,
пътувания, люшкайки се постоянно от едно на друго, опитвайки се да се спра на нещо, без да зная на какво; все пак малко по малко започнах да чувствам все по-голяма склонност към сериозни занимания, срещах се с писатели, слушах разговори за литература, осмелявах се понякога

230
да вземам и аз думата, като усвоявах по-скоро езика на книгите, а не съдържанието им. По време на пътуванията ми до Женева се отбивах понякога пътем при моя добър стар приятел господин Симон, който разпалваше моето зараждащо се влечение със съвсем пресни новини от литературния свят, извлечени от Байе или Коломие. В Шамбери се срещах също доста често с един якобинец, учител по физика, славен монах, не си спомням името му, който често провеждаше малки,
страшно забавни опити. По негов пример реших да получа симпатично мастило. За тази цел, след като налях до половината в едно шише гасена вар, двуарсенов трисулфид и вода, аз плътно го запуших.
Сместа започна да кипи много силно почти в същия момент. Изтичах да отпуша шишето, но не успях да го сторя навреме и сместа ме плисна по лицето като бомба. Погълнах вар и двуарсенов трисулфид.
Едва не умрях. Бях сляп повече от месец и половина и това ми беше за урок да не се занимавам с опити по физика, без да имам елементарни познания.
Това произшествие се оказа съвсем ненавременно за здравословното ми състояние, което напоследък чувствително се бе влошило. Не знам на какво се дължеше, но въпреки широкия ми гръден кош и умерения във всяко отношение живот видимо слабеех.
Аз съм добре сложен, широкоплещест, дробовете ми навярно са разположени както трябва и все пак се задъхвах, чувствах тежест в гърдите, неволно въздишах, имах сърцебиене, храчех кръв. Започнах да правя ниска температура, от която никога напълно не се отървах.
Как може човек да изпадне в такова състояние в разцвета на младостта без никаква органична повреда, без да е сторил нищо, за да разруши здравето си?
„Сабята изхабява ножницата“ — казват понякога. Такъв е и моят случай. Живях чрез чувствата си и чувствата ми ме убиха. Какви чувства, ще попитате. Най-обикновени дреболии, прости житейски произшествия, които обаче ме вълнуваха, като че ли ставаше дума за притежанието на Елена или за световно господство. На първо място жените. Когато притежавах някоя жена, плътта ми беше спокойна, но сърцето никога. Нуждата от любов ме раздираше в разгара на наслаждението. Имах нежна майка, скъпа приятелка, но ми трябваше възлюблена. Представях си я на нейно място. Създавах я по хиляди начини, за да излъжа сам себе си. Ако си дадях сметка, че държа мама

231
в обятията си, когато я прегръщах, сигурно прегръдката ми нямаше да е по-слаба, но цялото ми желание щеше да угасне, щях да хълцам от обич, но нямаше да изпитам наслада. Наслада! Дали тази участ е отредена за човека? О! Ако само веднъж бях изпитал абсолютно напълно цялото опиянение на любовта, мисля, че крехкото ми същество нямаше да оцелее — бих умрял в момента.
Изгарях от любов, без да имам обект, и това може би най-много изтощава. Бях неспокоен, тормозех се от лошото състояние на работите на мама и от нейното неразумно поведение, което непременно щеше да я разори за кратко време. Моето жестоко въображение, което винаги изпреварва нещастията, ми показваше разрухата в най-черни краски, с всичките й последици. Предварително се виждах откъснат насила поради мизерията от жената, на която бях посветил живота си и без която не можех да му се радвам. Ето как се терзаех постоянно. Копнежи и страхове ме разяждаха едно след друго.
Музиката беше моята втора страст, не така бурна, но също толкова изтощителна поради пламенното увлечение, което влагах в нея, упорито изучавайки неясните трудове на Рамо, мъчителна и непобедима настойчивост да ги натрупам в паметта си, която не ми се поддаваше, тичайки от урок на урок, съставяйки огромните компилации, за които прекарвах понякога цели нощи в преписване. Но защо да се спирам само на постоянните причини, след като всички налудничави мисли, които минаваха през вятърничавата ми глава,
беглите мимолетни увлечения, пътуване, концерт, вечеря, предстояща разходка, роман, пиеса, всичко, което ни най-малко не бях обмислил предварително като развлечение или забавление, се превръщаше за мене в бурна страст, която ме измъчваше със смешната си необузданост. Измислените злочестини на Клевлан, които ме довеждаха до такава ярост, че не можех да продължа четенето,
разстроиха повече нервите ми от собствените ми нещастия.
Имаше един женевец, на име господин Багре, който бил чиновник в царския двор по времето на Петър Велики. Един от най- грозните и най-безумните хора, които съм виждал, винаги изпълнен с проекти, също така налудничави като него — за него милионите падаха от небето, той прибавяше нулите, без да му мигне окото! Дошъл в Шамбери по някакъв процес в Сената, този човек влезе под кожата на мама, както можеше да се очаква, и срещу обещаните съкровища с

232
много нули, които щедро й предлагаше, започна да й измъква париците екю по екю. Аз не можех да го търпя, той го виждаше. С мене това не беше трудно. Как ли не се подмазваше, за да ме спечели. Науми си да ме научи да играя шах. Опитах против волята си и като понаучих криво-ляво ходовете, така бързо напреднах, че още преди края на първия сеанс му дадох тура, който той ми беше дал в началото. Това само ми трябваше — ето че се запалих по шаха. Купувам шахматна дъска, купувам ръководството на Калабре. Затварям се в стаята си.
Прекарвам дни и нощи, мъчейки се да науча наизуст всички партии, да ги натъпча насила в главата си, играейки сам без отдих и без край.
След два-три месеца упорита работа и невъобразими усилия отивам в кафенето отслабнал, прежълтял и почти видиотен. Опитвам се отново,
играя пак с Багре. Той ме бие веднъж, два пъти, двадесет пъти. Толкова комбинации се бяха объркали в главата ми, въображението ми беше така притъпено, че пред очите ми сякаш се беше спуснала мъгла.
Всеки път, когато се опитвах да изучавам партии с книгата на Филидор или Стама, ми се случваше същото нещо и след като капвах от умора,
се оказвах по-слаб от по-рано. Впрочем и когато изоставях шаха, и когато след известно упражнение си възвръщах умението да играя,
никога не съм имал по-голям успех от първия път и винаги съм се оказвал на същото ниво, на каквото бях, когато завърших първия сеанс.
И хиляди векове да се упражнявам, пак в края на краищата ще мога да дам тура си на Багре и нищо повече. „Полезно употребено време!“ —
ще кажете вие. И то не малко време. Аз преустанових този пръв опит едва когато останах съвсем без сили. Когато се появих на прага на стаята си, изглеждах като изровен мъртвец и ако бях продължил в същия дух, сигурно нямаше да остана дълго време между живите. Ще се съгласите, че не е лесно, особено във възторжените младежки години, с подобна глава тялото да остане здраво!
Влошеното ми здраве се отрази и на настроението ми и уталожи лудешките ми прищевки. Чувствайки се слаб, аз се успокоих и загубих манията да пътувам. Заседналият живот ме изпълни не със скука, но с меланхолия. Истеричните припадъци заместиха бурните чувства.
Отпадналостта ми се превърна в тъга. Плачех и въздишах с повод и без повод. Имах усещането, че животът ми се изплъзва, без да съм го вкусил. Горчиво оплаквах състоянието, в което щях да оставя моята клета мама, предвиждайки бъдещото й разорение. Мога да кажа, че

233
скърбях единствено за това, че ще я напусна, и то в плачевно състояние. Най-сетне се разболях не на шега. Тя се грижи за мене,
както никога майка не се е грижила за детето си, и това беше благоприятно и за нея самата, защото я отклони от проектите и проектантите. Колко сладка щеше да ми бъде смъртта, ако бе настъпила тогава! Аз бях вкусил малко от сладостите на живота, но бях изпитал и неговите несгоди. Умиротворената ми душа можеше да отлети без жестокото съзнание за човешката неправда, която отравя живота и смъртта. Имах тогава утехата, че най-добрата част от мене ще остане жива. А това почти не беше смърт. Без тревогата за нейната съдба аз щях да умра, както се заспива, а и самите безпокойства се отнасяха до нежно любим обект, който смекчаваше горчивината им. Аз й казвах: „Сега вие разполагате с цялото ми същество. Направете ме щастлив.“
Два-три пъти, когато ми беше най-зле, ставах нощем от леглото и се домъквах до стаята й, за да й предам моите напътствия за държането й. Те бяха благоразумни и правилни, но в тях личеше главно моето участие към нейната съдба. Изглежда, че сълзите бяха за мене най-добра храна и лекарство. Аз укрепвах, проливайки ги край нея и с нея, седнал на леглото й, уловил ръцете й. Часовете течаха неусетно в тези нощни разговори и аз се връщах в стаята си по- ободрен, от колкото бях отишъл. Доволен и успокоен от обещанията й,
от надеждата, която ми бе вдъхнала, аз заспивах с умиротворено сърце,
примирен с провидението. Дано бог даде след толкова причини да ненавиждам живота, след толкова бури, които изтерзаха съществуването ми и го превърнаха в бреме, смъртта, която трябва да му сложи край, да бъде за мене толкова приемлива, колкото ми се струваше в онези мигове.
След много грижи, бдения и невероятни усилия мама ме спаси и безспорно само тя можеше да ме спаси. Аз имам малко вяра на медицината и лекарите, но затова пък вярвам много в лечебните възможности на истинските приятели. Ако нашето щастие зависи от нещо, ние го вършим по-добре от всичко друго. Едва ли съществува по-пленително чувство от това, което изпитахме, когато бяхме върнати един на друг. Взаимната ни привързаност не се увеличи, това беше невъзможно, но тя стана още по-задушевна, по-трогателна поради голямата си непринуденост. Аз бях станал напълно нейно дело,

234
напълно нейна рожба, повече, отколкото ако тя беше истинска моя майка. Без да си даваме сметка, ние вече изобщо не се деляхме един от друг, нашето съществуване стана като едно и чувствайки, че сме си не само необходими един на друг, но и достатъчни, ние свикнахме да не мислим вече за нищо извън нас двамата, да ограничаваме абсолютно щастието и всичките ни желания до това взаимно притежание,
единствено може би по рода си сред смъртните; то не беше, както вече казах, любов, но по-съществено притежание, което, без да се основава на пола, чувствеността, възрастта, се градеше върху всичко онова, чрез което човек е дадена личност, и не може да го загуби, освен като престане да съществува.
Коя беше причината, поради която този благотворен прелом не донесе щастието през останалите мои и нейни дни? Не беше по моя вина, това поне мога да си го кажа за утешение. Не беше и по нейна или най-малкото не беше по нейна воля. Писано беше непобедимите природни наклонности да предявят отново правата си. Но това гибелно възвръщане не стана изведнъж. Благодарение на небето имаше известен промеждутък от време, кратък и благодатен период, който не свърши по моя вина, и не мога да се упрекна, че съм го използвал зле.
Макар и оздравял от тежкото заболяване, аз не бях възстановил силите си. Гърдите ми бяха още слаби. Продължавах да правя температура и се чувствах изтощен. Нямах никакви желания, освен да свърша дните си край любимата жена, да поддържам разумните й решения, да я накарам да почувства в какво се състои истинското очарование на щастливия живот, да направя съществуването й щастливо, доколкото зависеше от мене. Но аз виждах и чувствах, че в мрачната и тъжна къща постоянното ни усамотение щеше само да се помрачи. Спасителното средство се яви от само себе си. Мама смяташе, че трябва да пия мляко и пожела да отида на село. Аз се съгласих при условие, че и тя ще дойде с мене. Това й стигаше, за да се реши. Въпросът беше само къде да отидем. Градината в покрайнините на града не беше истински курорт. Оградена от други градини и къщи,
тя не притежаваше очарованието на полско убежище. От друга страна,
след смъртта на Ане ние бяхме изоставили тази градина от икономически съображения, понеже не ни даваше сърце да сеем там билки, и други планове ни бяха накарали да не съжаляваме за нея.

235
Използвайки в този момент отвращението й от града, аз й предложих да го напуснем въобще и да се установим в приятно самотно място, в малка отдалечена къщичка, където досадниците да не могат да ни намерят. Тя беше готова да го стори и това разрешение,
внушено ми от нейния и моя добър ангел, щеше по всяка вероятност да ни осигури щастливи и спокойни дни до момента, когато щеше да ни раздели смъртта. Но не за такова съществуване бяхме призовани. Мама трябваше да изпита всички мъки на бедността и несгодите, след като беше прекарала живота си сред изобилие, за да съжалява по-малко за него. Аз пък със струпалите ми се беди от всякакво естество трябваше един ден да послужа за пример на всеки, който, воден единствено от любов към общественото благо и справедливостта, се осмели, силен в невинността си, да каже открито истината на хората, без да разчита на клики, без да си е създал привърженици, които да го закрилят.
Едно злополучно опасение я въздържа. Тя не посмя да напусне грозната къща, за да не би да настрои против себе си собственика.
— Твоят проект за уединение е прекрасен — каза ми тя — и много ми допада. Само че ще трябва да живеем от нещо в нашето убежище. Като напусна този затвор, рискувам да загубя хляба си, а останем ли без хляб в горите, ще трябва скоро да се върнем да го дирим в града. За да нямаме кой знае колко нужда да идваме тук, по- добре да не напускаме напълно къщата. Да плащаме малката сума на граф дьо Сен-Лоран, за да не ми вземат по-голямата. Да потърсим някое кътче далеч от града, за да можем да си живеем мирно и тихо и все пак близо, за да можем да си идваме, когато се наложи.
Така и направихме. След като потърсихме, се спряхме на
Шармет, имение на господин дьо Конзие, в съседство с Шамбери, но закътано и усамотено, сякаш се намираше на сто левги. Между два доста високи хълма от север към юг се простира малка долинка,
където между камъчета и дървета ромоли бистра вода. По двата склона са пръснати няколко къщи, много приятни за човек, който обича дивите и усамотени кътчета. Огледахме две-три от тях и избрахме накрая най-хубавата. Тя принадлежеше на един благородник на военна служба — господин Ноаре. Къщицата беше напълно обитаема. Отпред градина на тераси, отгоре лозе, долу зеленчукова градина, отсреща малка кестенова горичка и наблизо чешма. По-горе в планината ливади за паша на добитъка. С една дума, всичко необходимо за малкото

236
полско домакинство, което искахме да организираме. Доколкото мога да си спомня епохата и точната дата, ние се пренесохме там през лятото на 1736 година
[31]
. Първата вечер, когато преспахме в къщата,
бях луд от радост.
— О, мамо! — възкликнах, прегръщайки любимата си приятелка с бликнали сълзи на радост и умиление. — Това място е убежище на щастие и невинност. Ако не намерим тук съчетани тези две неща, няма защо да ги търсим никъде другаде!
[32]
[29]
Позиции при фехтовка. — Б.пр.
↑
[30]
Achilea nana. — Б.пр.
↑
[31]
Всъщност на 24 юни 1738 година, — Б.изд. „Арман Обре“,
Париж, 1829
↑
[32]
Къщата в Шармет, в която е живял Русо с госпожа дьо
Варан, принадлежи сега на господин Реймон, познат със своето „Есе върху възпитанието“, „Възхвала на Паскал“ и други литературни и философски съчинения. Той публикува „Няколко думи за Шармет“
(Шамбери, 1817 г.), където описва подробно къщата, чиято вътрешна обстановка и сервизни помещения са запазени такива, каквито са били по времето на Русо. Туристите често я посещават, привлечени както от красивия пейзаж на околността, така и от спомена, свързан с нея. До входната врата има бял камък, взидан в стената, поставен по нареждане на Еро дьо Сешел в 1792 г., когато бил комисар на Конвента в департамента Мон-Блан. На камъка стои следният надпис:
Б. изд. „Арман Обре“, Париж, 1829.
↑

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: