Превод: Лилия Сталева chitanka info

163
оркестранти, които искаха да се позабавляват, стържеха до пукване на тъпанчето. Аз имах самообладанието да продължа, плувнал в пот наистина, но спиран от срама, не смеейки да побягна и да зарежа всичко. За мое утешение чувах оркестрантите да споделят шепнешком,
но не дотам тихо, за да мога да ги чуя: „Няма нито един поносим такт!“ или: „Каква бясна музика!“, или пък: „Дяволско сборище!“
Клети Жан-Жак, в този жесток момент ти едва ли си мечтал, че един ден твоята музика, изпълнена пред френския крал и целия му двор, ще извика изненадани възклицания и аплодисменти и във всички ложи около тебе най-привлекателните жени ще си казват полугласно: „Какви дивни звуци! Каква чаровна музика! Стига право до сърцето.“
Но всичко живо се развесели, особено от моя менует. Едва прозвучаха първите тактове и от всички страни избухнаха смехове.
Всеки ме поздравяваше за изискания ми вкус. Уверяваха ме, че този менует ще прослави името ми, че заслужавам навред да пеят песните ми. Няма нужда да ви описвам състоянието си, нито да ви уверявам, че напълно го бях заслужил.
На другия ден един от оркестрантите, на име Лютол, ми дойде на гости; той беше добродушен човек и не ме поздрави за успеха ми.
Дълбоко то съзнание за глупостта, срамът, съжалението, отчаянието,
че бях изпаднал в такова положение, невъзможността да затворя сърцето си в мигове на голямо огорчение, ме накараха да му се доверя.
Облях се в сълзи и вместо да се задоволя да му призная само невежеството си, аз му казах всичко, като го помолих да го запази в тайна. Той ми обеща и сдържа така добре обещанието си, както можеше да се очаква. Още същата вечер цяла Лозана знаеше кой съм.
Интересно е обаче, че никой не даде вид да е осведомен, даже и добрият Пероте, който въпреки всичко не ми отказа подслон и храна.
Аз преживявах, но доста тъжно. Последиците от подобен дебют превърнаха за мене Лозана в не особено приятен за обитаване град. Не се тълпяха ученици. Нямах нито една ученичка и нито един ученик от самия град. Имах всичко на всичко двама-трима немци, и то толкова тъпи, колкото аз бях неук. Те ме отегчаваха смъртно и не станаха кой знае какви познавачи на музиката в моите ръце. Извикаха ме само в един частен дом, където едно момиче-змийче се погаври с мене, като ми показа много ноти, от които аз не можах да разчета нищо, и след това с голямо задоволство ги изпя пред „господин учителя“, за да му

164
покаже как се изпълняват. Аз бях съвсем неспособен да разчета някоя мелодия от пръв поглед и по време на блестящия концерт, за който споменах, за миг дори не можех да проследя изпълнението, за да разбера дали свирят нотите, които имах пред очите си и които бях композирал лично аз.
Посред толкова унижения единственото ми нежно утешение бяха писмата, които получавах сегиз-тогиз от двете очарователни приятелки. Винаги съм намирал сред представителките на нежния пол големи качества на утешителни и нищо не е смекчавало така острото ми страдание в моменти на несгоди, както съзнанието, че една мила жена ми съчувства. Тази кореспонденция обаче скоро пресекна и никога не се поднови. И то по моя вина. Когато се преместих, не им дадох от небрежност новия си адрес и принуден от превратностите на живота да мисля постоянно за себе си, скоро ги забравих напълно.
Отдавна не съм говорил за моята клета мама. Но ако си мислите,
че бях я забравил, много се лъжете. Не преставах да мисля за нея и копнеех да я намеря отново не само защото се нуждаех от подкрепата й за прехраната си, но защото сърцето ми имаше нужда от нежността й.
Колкото силна и сърдечна да беше моята привързаност към нея, тя не ми пречеше да обичам други жени. Само че ги обичах по друг начин.
Всички жени извикваха моята любов със своите физически прелести,
но докато при тях любовта ми се пораждаше само поради тия прелести и не би ги надживяла, мама можеше да остарее и да погрознее, без да престана да я обичам по същия начин. Сърцето ми веднъж завинаги се беше преклонило пред нея, възхитено в началото от нейната хубост.
Каквито и промени да претърпеше, стига само да си останеше тя,
чувствата ми към нея не можеха да се променят. Вярно, че й дължах признателност. Но всъщност аз не мислех за това. Каквото и да направи или да не направи за мене, щеше да бъде все същото. Аз не я обичах нито по задължение, нито от корист, нито от приличие, обичах я, защото бях роден да я обичам. Когато се влюбвах в друга жена, това,
признавам си, ме отвличаше и тогава не мислех често за нея. Но мислех със същото удоволствие и никога, все едно дали съм влюбен в друга, или не, не съм помислял за нея, без да почувствам, че за мене не може да има истинско щастие в живота, докато сме разделени.
Макар че отдавна нямах вести от нея, нито веднъж не ми мина през ум, че съм я загубил завинаги или че тя ме е забравила. Казвах си:

165
„Тя рано или късно ще узнае, че аз бродя немил-недраг и ще ми се обади по някакъв начин. Ще я намеря, не се съмнявам в това!“ А
междувременно за мене беше удоволствие да живея в нейния роден край, да минавам по улиците, по които тя бе минавала, пред къщите,
които бе обитавала, задоволявайки се само с различни предположения,
защото друга една моя глупава чудатост беше, че не смеех да се осведомя за нея, нито дори да произнеса името й, ако това не се налагаше непременно. Струваше ми се, че само като я назова, ще издам чувствата, които тя ми вдъхваше, че устата ми ще разкрие тайната на сърцето ми, че ще я изложа по някакъв начин. Мисля, че в това мое държане имаше и малко страх да не би да ми кажат нещо лошо за нея. Бяха клюкарствали много върху постъпката й, а отчасти и върху поведението й. За да не ми кажат неща, които не исках да чуя,
предпочитах изобщо да не говоря за нея.
Понеже не губех много време с учениците си, а нейният роден град беше само на четири левги от Лозана, аз отидох за два-три дни там и през цялото време бях в плен на най-нежно вълнение. Изгледът на Женевското езеро и великолепното му крайбрежие винаги са криели за мене особено очарование, което не бих могъл да обясня и което не се дължи само на красотата на гледката, но на нещо по-интересно,
което ме вълнува и умилява. Всеки път, когато се приближавам до кантона Во, изпитвам едно сложно чувство, в което се примесва споменът за госпожа дьо Варан, която е родена там, за баща ми, който живееше в този край, за госпожица Вюлсон, на която отдадох първите пориви на сърцето си, за няколко приятни разходки дотам като дете и,
струва ми се, още поради една тайнствена и по-съкровена от всичко това причина. Когато пламенният копнеж по тих, щастлив живот, който бяга от мене и за който бях роден, разпали въображението ми, то винаги се стреми към кантона Во, в прелестните селца край езерото.
Иска ми се да имам овощна градина непременно на брега на това езеро, а не на друго. Иска ми се да имам верен приятел, мила жена,
крава и лодка. Няма да се радвам на пълно щастие на земята, докато не се сдобия с това. Днес сам се смея на наивността си: няколко пъти съм посещавал този край с единствената цел да диря това въображаемо щастие. Винаги се изненадвах, че намирам там жители и главно жени,
съвсем различни от тия, които се надявах да срещна. Какво несходство

166
установявах! Местността и хората, които я населяват, никога не са ми се стрували създадени едни за други.
По време на това пътуване до Веве аз бродех по красивото крайбрежие, изпълнен с нежна меланхолия. Сърцето ми пламенно се отдаваше на хиляди невинни блаженства. Вълнувах се, въздишах и плачех като дете. Колко пъти, спирайки се, за да се наплача на воля,
седнал на някой голям камък, се забавлявах, като следях сълзите си,
капещи във водата.
Във Веве се настаних в странноприемницата „Ла Кле“ и останах цели два дни там, без да видя никого. Влюбих се в това градче и то ме преследваше при всички мои пътувания, докато най-сетне го населих с героите на романа си. Много съм изкушен да кажа на всички, които имат вкус и чувствително сърце: „Идете във Веве, посетете градчето,
местността, разходете се по езерото и кажете дали природата не е създала това кътче за моите Жюли, Клер или Сен-Прьо. Само че не ги търсете между тамошните жители.“ А сега се връщам към разказа си.
Понеже бях католик и се представях за такъв, изповядвах без прикриване и без задръжка култа, който бях приел. В неделните дни,
когато времето беше хубаво, отивах да чуя службата в Асен, на две левги от Лозана. Обикновено правех тази разходка заедно с други католици, най-често с един парижки бродирач, чието име съм забравил. Той не беше парижанин като мене, но истински парижанин от Париж, божи архипарижанин, добър като жителите на Шампан. Той толкова обичаше своя роден град, че никога не пожела да се усъмни, че и аз съм оттам, за да не загуби повод да говори за него. Заместник кралският съдия дьо Круза имаше градинар, също парижанин, който обаче не беше толкова отстъпчив и смяташе, че е оскърбление за славата на родния му град, ако някой посмее да се представи за парижанин, без да има тази чест. Той ме разпитваше с вид на човек,
който е сигурен, че ще ме улови в незнание, и после се усмихваше злорадо. Веднъж ме попита какво забележително имало на Новия пазар. Както можете да си представите, аз започнах да извъртам. След като живях двадесет години в Париж, днес би трябвало да познавам този град, но и сега да ми зададат подобен въпрос, ще бъда пак толкова затруднен да отговоря. И пак биха могли да заключат от объркването ми, че никога не съм бил в Париж. До такава степен ние хората сме

167
склонни, дори когато налице е истината, да основаваме съжденията си на измамни предпоставки.
Не бих могъл да кажа точно колко време останах в Лозана. От престоя си в този град нямам ярки спомени. Зная само, че понеже не можах да осигуря препитанието си там, преместих се в Ньошател,
където прекарах зимата. В този град имах малко повече щастие.
Намерих си ученички и припечелих достатъчно, за да мога да се издължа на моя добър приятел Пероте, който изпрати добросъвестно багажа ми, макар че му дължах още пари.
Научавах неусетно музика, докато я преподавах. Животът ми течеше доста безбурно. Всеки благоразумен човек би бил доволен. Но неспокойното ми сърце копнееше за нещо друго. В неделните дни,
както и в дните, когато бях свободен, обикалях околните поля и гори,
бродейки самотен, замечтан и въздишащ. Излезех ли от града, връщах се чак вечерта. Когато стигнах веднъж до Будри, отбих се да вечерям в една кръчма. Там видях някакъв мъж с дълга брада и виолетов сюртук в гръцки стил, кожен калпак, доста благороден по облекло и външен вид, който не можеше да се оправи, защото говореше на някакъв неразбираем жаргон, напомнящ италиански повече, отколкото кой да е друг език. Разбирах почти всичко, което казваше, но го разбирах само аз. Той си служеше със знаци, говорейки с ханджията и местните хора.
Аз му казах няколко думи на италиански и той чудесно ги разбра.
Стана и бурно ме прегърна. Връзката беше мигом установена и от този момент аз му служех за преводач. Вечерята му беше обилна, а моята по-лоша и от средна. Той ме покани на масата си. Приех без много церемонии. Докато пиехме и бъбрехме, ние окончателно се сприятелихме и в края на яденето станахме неразделни. Той ми разказа, че бил гръцки прелат и архимандрит на Ерусалим, че бил натоварен да събира волни пожертвувания из Европа за възстановяването на Божи гроб. Показа ми височайши грамоти от царицата и императора. Имаше и от други владетели. Беше доста доволен от събраната досега сума. Но беше срещнал невъобразими трудности в Германия, понеже не знаеше нито дума немски, латински или френски и трябвало да се оправя на гръцки, турски и франкски
[25]
И затова нищо не успял да събере в този край. Предложи ми да ме вземе със себе си като секретар и преводач. Въпреки неотдавна купения ми виолетов сюртук, подходящ за новия ми пост, аз изглеждах

168
с толкова тънка кесия, че той никак не се излъга, като реши, че лесно ще ме придума. Споразумяхме се бързо. Аз не исках нищо, той обещаваше много. Без ничие поръчителство, без да съм сигурен в него,
без да го познавам, ето че се оставям да ме води и още на следния ден поемам за Ерусалим.
Започнахме обиколката от кантона Фрибург, където не успяхме да съберем кой знае колко. Епископското достойнство не позволяваше просията, нито подаянията на частни лица. Но ние представихме неговата просба пред Сената, който му отпусна една малка сума.
Оттам отидохме в Бери. Тук се сблъскахме с повече формалности и обследването на пълномощията му ни отне не един ден.
Настанихме се във „Фокон“, хубава странноприемница за онова време, където се срещаха по-отбрани клиенти. Трапезата беше многолюдна и храната добра. Отдавна се хранех оскъдно. Чувствах нужда да се възстановя, случаят беше удобен и аз го използвах. Негово преосвещенство архимандритът беше общителен и весел човек,
обичаше да гощава, говореше красноречиво, ако можеха да го разбират,
имаше известни познания и доста изкусно вмъкваше гръцката си ерудиция. Един ден, като чупеше лешници, той си поряза доста надълбоко пръста. И понеже бликна изобилно кръв, показа смеешком пръста си на компанията и каза: „Mirate, signori, questo е sangue pelasga“.
[26]
В Бери моята помощ не му беше излишна и аз се справях по- добре, отколкото очаквах. Бях по-смел и по-красноречив, отколкото ако просех за себе си. Въпросът не се разреши така просто, както във
Фрибург. Наложи се да водим дълги и чести разисквания с управниците на кантона и обследването на пълномощията се забави.
Най-сетне, когато всичко беше проверено, Сенатът му насрочи аудиенция. Аз влязох с него като преводач и ми казаха да взема думата.
Най-малко очаквах това, защото не можех да допусна, че след като бяхме преговаряли толкова дълго с отделни членове, трябваше да говоря пред законодателното тяло, като че ли изобщо не бе ставало дума за нищо. Можете да си представите колко се смутих! За стеснителен човек като мене да говоря не само публично, но пред
Сената в Берн и да говоря импровизирано, без да разполагам нито с една минутка, за да се подготвя, беше наистина съкрушително. Но аз никак не се смутих. Изложих сбито и ясно задачата на архимандрита,

169
възхвалих благочестието на владетелите, които с щедростта си бяха допринесли за събиране на нужната сума. Възбудих съревнование у техни превъзходителства, като заявих, че очакваме същия жест и от тях, познавайки великодушието им. После, опитвайки се да докажа, че това благородно начинание е еднакво свято за всички християни, без разлика на изповеданието, завърших, призовавайки божията благословия за всички, които ще се притекат на помощ. Не мога да кажа, че моята реч оказа голямо въздействие, но тя безспорно бе оценена и след аудиенцията архимандритът получи порядъчна сума и доста комплименти относно интелигентността на секретаря си, които аз преведох с голямо удоволствие, без да посмея да му ги предам дословно. Това е единственият случай, когато съм говорил публично, и то пред държавен глава, и единственият случай може би, когато съм говорил добре и самоуверено. Каква разлика в държането на един и същ човек! Само преди три години, когато отидох в Ивердюн на гости на моя стар приятел Роген, приех една депутация, дошла да ми благодари за книгите, които бях подарил на библиотеката на този град.
Швейцарците са много сладкодумни. Господата ме отрупаха с речи. Аз се сметнах задължен да им отговоря. Но така се оплетох в отговора си,
главата ми така се обърка, че спрях по средата и станах за смях. Макар и стеснителен по природа, случвало ми се е да бъда понякога смел на младини, но нито веднъж в зрялата си възраст. Колкото повече опознавам обществото, толкова по-малко мога да се нагодя към неговия тон.
След като напуснахме Бери, отидохме в Сольор. Архимандритът възнамеряваше да обиколим отново Германия и да се върнем през
Унгария или Полша, което представляваше огромен маршрут. Но понеже, докато пътувахме, кесията му се пълнеше порядъчно и не се изпразваше достатъчно, той не се плашеше от превратностите на съдбата. Колкото до мен, и на кон ми беше почти толкова приятно,
колкото и пеша, и с удоволствие бих пътешествал така цял живот. Но беше писано да не отида много далеч.
Първата ни работа, щом пристигнахме в Сольор, беше да поднесем почитанията си на френския посланик. За зла чест на моя епископ посланикът се оказа маркиз дьо Бонак, който беше по-рано посланик при Портата и беше добре запознат с всичко, което се отнасяше до Божия гроб. Архимандритът се яви на аудиенция, която

170
продължи четвърт час и на която не бях допуснат, защото посланикът разбираше франкски и говореше италиански поне колкото мене. При излизането на моя грък аз тръгнах след него, но ме спряха. Сега беше мой ред. Понеже се бях представил за парижанин, бях под юрисдикцията на негово превъзходителство. Той ме попита кой съм,
настоя да му кажа истината. Аз обещах да му кажа всичко, но в частна аудиенция. Посланикът ме отведе в кабинета си, затвори вратата зад нас и там, като се хвърлих в краката му, аз удържах думата си. И да не бях обещал, сигурно пак щях да си кажа всичко, защото поради постоянната нужда от излияние, каквото ми е на сърцето, това ми е и на устата. И след като се бях изповядал без каквато и да било задръжка пред музиканта Лютол, нямаше защо да се прикривам пред маркиз дьо
Бонак. Той беше така доволен от моя разказ и от непринудеността ми,
че ме хвана за ръка, влезе при госпожа маркизата и ме представи, като й предаде накратко историята ми. Госпожа дьо Бонак ме прие дружелюбно и каза, че не трябва да ме оставят повече с този гръцки монах. Решено беше да остана в хотела, докато намислят какво да правят с мене. Аз исках да се сбогувам с горкия архимандрит, към когото се бях привързал. Не ми позволиха. Съобщиха му, че го напускам, и четвърт час по-късно получих чантата си. Господин дьо ла
Мартипиер, секретар в посолството, беше натоварен да се занимае с мене. Той ме отведе в стаята, която ми беше определена, и ми каза:
— По времето на граф дю Люк в тази стая живееше един прочут мъж, който имаше същото име като вас. Само от вас зависи да го заместите във всяко отношение, та един ден да казват: „Русо Първи,
Русо Втори“
[27]
Ако можех да предвидя на каква цена щях да добия един ден тази еднаква участ, за която не смеех и да мечтая тогава, тя щеше по-малко да ме блазни. Думите на господин дьо ла Мартиниер разпалиха любопитството ми. Прочетох произведенията на поета, чиято стая заемах, и поради похвалите, които бях получил, въобразявайки си, че имам влечение към поезията, и аз от своя страна написах една хвалебствена кантата, посветена на госпожа дьо Бонак. Това увлечение се оказа нетрайно. Съчинявал съм от време на време някое и друго посредствено стихотворение. Това е полезно упражнение, за да се обиграеш в изящните обрати и да се научиш да пишеш по-добре в

171
проза. Но аз никога не съм бил достатъчно очарован от френската поезия, за да й се отдам напълно.
Господин дьо ла Мартиниер пожела да се запознае със стила ми и ме накара да предам писмено същите подробности, които бях разказал на посланика. Аз му написах дълго писмо, което, както научавам, е било запазено от господин дьо Мариан, дългогодишен аташе при маркиз дьо Бонак, който замести господин дьо ла
Мартиниер при господин дьо Куртей. Помолих господин дьо Малерб да се постарае да ми набави копие от това писмо. Ако мога да го получа чрез него или чрез някой друг, читателят ще го намери в притурката към моите „Изповеди“.
Опитът, който вече бях натрупал, постепенно изстудяваше романтичните ми планове, затова не само не се влюбих в госпожа дьо
Бонак например, но веднага почувствах, че не мога да си пробия път в дома на мъжа й. Господин дьо ла Мартиниер на своя висок пост и господин дьо Мариан като евентуален негов приемник не ми даваха друга възможност, освен най-много длъжността на помощник- секретар, която не ме блазнеше особено. Затова, когато ме попитаха какво бих желал да правя, аз изказах силно желание да отида в Париж.
Господин посланикът одобри тази идея, която поне щеше да го отърве от мене. Господин дьо Мервейьо, секретар и преводач при посолството, каза, че неговият приятел Годар, швейцарски полковник на френска служба, търсел някого за своя племенник, който встъпвал много млад в длъжност, и сметна, че аз съм подходящ. Без много- много обсъждане заминаването ми беше решено; пред възможността да извърша пътуване, чийто маршрут завършваше в Париж, не можех да си намеря място от радост. Дадоха ми няколко препоръчителни писма, сто франка за път, заедно с множество ценни съвети, и аз тръгнах.
Пътуването ми продължи около две седмици, които мога да смятам измежду най-щастливите дни в живота си. Бях млад, здрав,
имах доста пари, много надежди, пътувах, при това пеш и сам. Може би ще се учудите, че смятам това за предимство, ако не сте вече свикнали с моя нрав. Сладки химери ми правеха компания и никога друг път разпаленото ми въображение не е раждало по-примамливи.
Когато ми предложеха да се кача в някоя кола или някой ме спреше по пътя, аз се чумерех, че събарят щастието ми, чиято сграда строях,

172
докато крачех самотен. Този път мечтите ми бяха с еполети. Щях да постъпя при някой военен и може би самият аз щях да стана военен.
Защото бяха уредили да постъпя най-напред като кадет. Вече се виждах в офицерска униформа, с хубаво бяло перо. Сърцето ми се пръскаше от гордост при тази благородна гледка. Носех в кръвта си геометрия и понятия за строеж на укрепления. Чичо ми беше инженер.
Бях до известна степен наследил занаята. Късогледството беше пречка,
но аз не се смущавах от това. Разчитах, че с малко повече хладнокръвие и безстрашие ще преодолея този недостатък. Бях чел, че маршал Шомберг бил много късоглед. Защо да няма и късоглед маршал Русо? Тези безумни мечти така ме запалиха, че си представях само войски, укрепления, батареи и сред огъня и пушека аз давам спокойно заповедите си с лорнет в ръка. Но минех ли през равните поля, видех ли горичките и потоците, тази вълнуваща гледка изтръгваше от гърдите ми въздишки на съжаление. Чувствах в разгара на славата си, че сърцето ми не е създадено за толкова трясък и скоро,
без сам да разбера как, се озовавах при скъпите си овчарски колиби,
отказал се завинаги от марсовите си въжделения.
Какъв контраст между първото ми впечатление от Париж и представата ми за него! Външната украса на сградите, които бях видял в Торино, красивите улици, симетричното подреждане на къщите ме караха да търся в Париж нещо още по-величествено. Представях си един не само голям, но и много красив град, с най-внушителен изглед,
с великолепни улици, с мраморни и златни дворци. Влизайки през предградието Сен-Марсо, аз видях само тесни, мръсни и зловонни улички, грозни черни къщи, мръсотия, нищета, просяци, колари,
кърпачки, улични продавачки на билки и стари шапки. Тези първи впечатления ме поразиха толкова много, че колкото и истинско великолепие да видях по-късно в Париж, то не можа да ги заличи и аз запазих завинаги известно непризнато отвращение към живота в тази столица. Мога да заявя, че през цялото време, докато съм бил там, съм се старал да търся средства да мога да отида другаде. Такъв е плодът на едно прекалено активно въображение, което преувеличава преувеличените описания на хората и си представя винаги повече,
отколкото са му казали. Толкова ми бяха хвалили Париж, че си го представях подобен на древния Вавилон, от който сигурно също щях да се разочаровам, ако го бях видял, защото щеше да се различава от

173
представата ми. Същото ми се случи и в операта, където побързах да отида веднага след пристигането си. Същото беше по-късно с Версай и още по-късно с морето, когато го видях за първи път. И същото нещо ще ми се случва винаги, когато видя прехвалени гледки. Защото невъзможно е за хората и трудно е за самата природа надмине по богатство моето въображение. Ако съдех по начина, по който ме приеха всички, до които имах препоръчителни писма, можех да смятам кариерата си осигурена. Най-хладно бях приет от господин дьо
Сюрбек, комуто бях най-горещо препоръчан. Пенсиониран, живеещ във философско уединение в Баньо, той нито веднъж не ми предложи дори чаша вода, макар че му отидох няколко пъти на гости там. Имах повече успех пред госпожа дьо Мервейьо, снаха на преводача и неговия племенник, гвардейски офицер. Майката и синът не само ме приеха любезно, но ми предложиха трапезата си, от която се възползвах често по време на престоя си в Париж. Изглеждаше, че госпожа Мервейьо е била хубава на младини. Косите й бяха чисто черни и завити на къдрици над ушите според старата мода. Беше й останало това, което не повяхва заедно с хубостта — живата мисъл. Тя явно хареса моя начин на мислене и направи всичко, което й бе по силите, за да ми помогне. Но никой не подкрепи усилията й и аз скоро се разочаровах от живото участие, което уж бях предизвикал. Все пак нека не бъда несправедлив към французите. Те са по-щедри на обещания, отколкото се смята, и обещанията им почти винаги са искрени. Само че техният начин да проявяват отзивчивост лъже повече от думите им. Голословните любезности на швейцарците могат да се нравят само на глупците. Маниерите на французите са по-подмолни точно защото са по-скромни. Човек е склонен да смята, че те не му казват всичко, което са готови да сторят за него, за да го изненадат приятно. Ще кажа нещо повече дори. Те не са неискрени в своите проявления. По природа са услужливи, човечни, доброжелателни и дори, каквото и да се казва, по-откровени от която и да е друга нация,
само че са лекомислени, разсеяни. Те действително изпитват чувството, което ви засвидетелстват, но това чувство си отива, както е дошло. Докато ви говорят, са изпълнени с вас. Не ви ли виждат, бързо ви забравят. Нищо не е постоянно в сърцето им. У тях всичко е мимолетно.

174
И така, аз срещнах много любезност, но малко загриженост.
Полковник Годар, към чийто племенник бях аташиран, се оказа отвратителен старик, скъперник, който, макар и натъпкан с пари, като видя плачевното ми материално състояние, пожела да ме използва, без да ми дава нито сантим. Той твърдеше, че съм нещо като неплатен лакей на племенника му, а не истински възпитател. Придаден постоянно към него и затова освободен от служба, аз трябваше да се издържам с кадетската си заплата, равна на войнишката. Оспорваше ми дори униформата. Готов беше да ме накара да се задоволя с униформата на полка. Възмутена от предложенията му, госпожа дьо
Мервейьо първа ме насърчи да ги отхвърля. Синът й беше на същото мнение. Заеха се да търсят нещо друго, но не намериха нищо.
Междувременно аз се чувствах вече притеснен, стоте франка, с които бях посрещнал и пътуването, не можеха да ми стигнат за дълго. За щастие получих още една малка сума от посланика, която беше добре дошла и той навярно нямаше да ме изостави, ако бях проявил повече търпение. Но да изнемогвам, да чакам, да моля, са за мене невъзможни неща. Аз се оскърбих, не се мярнах повече и всичко бе приключено.
Не бях забравил клетата мама. Но как да я намеря? Къде да я търся?
Госпожа дьо Мервейьо, която бе узнала биографията ми, ми помогна в търсенията ми, но дълго време без успех. Най-сетне тя ми съобщи, че госпожа дьо Варан била отпътувала преди два месеца от Париж, но не се знаело дали е отишла в Савоя или в Торино. Някои твърдели, че се била върнала в Швейцария. Не ми трябваше повече, за да се реша да я последвам, твърдо убеден, че където и да е, ще я намеря по-лесно в провинцията, отколкото в Париж.
Преди да замина, още веднъж прибягнах до поетическото си дарование в едно писмо в стихове до полковник Годар, в което хубаво го наредих. Показах съчинението си на госпожа дьо Мервейьо, която,
вместо да ме порицае, както трябваше да направи, се смя много на сарказмите ми, а също и синът й, който, струва ми се, не обичаше твърде полковника; впрочем той действително беше неприятен човек.
Изкуши ме мисълта да му изпратя стиховете си. Те бяха на същото мнение. Аз ги сложих в плик, адресирах ги до него и понеже по онова време в Париж нямаше градска поща, пъхнах ги в джоба си и му ги изпратих от Оксер, минавайки оттам. Понякога още ми става смешно,

175
като си представя каква ли гримаса е направил, четейки тази панегирика, в която беше изобразен като жив. Тя започваше така:
Това късо стихотворение, да си призная, лошо написано, но не лишено от остроумие, свидетелстваше за сатирични заложби. То обаче е единствената сатира, излязла изпод перото ми. Сърцето ми е премного незлобиво, за да използва подобна дарба. Но все пак от няколко полемични произведения, писани сегиз-тогиз в моя защита,
може да се заключи, че ако имах войнствен характер, противниците ми едва ли биха могли да ме поставят в смешно положение.
Много съжалявам, когато не мога да си припомня някои подробности от моя живот; така е, защото не съм си водил дневник по време на пътуванията. Никога не съм мислил толкова, не съм съществувал, не съм живял, не съм бил толкова самият аз, ако мога да се изразя така, както когато съм пътешествал сам пеш. Ходенето притежава способността да оживява и изостря мисълта ми. Почти съм негоден да мисля, когато стоя на едно място. Тялото ми трябва да се размърда, за да раздвижи и умът ми. Полският пейзаж, редуващите се приятни гледки, свежият въздух, здравата охота, доброто физическо състояние, на което се радвах, когато ходех пеш, непринудеността в кръчмите, отсъствието на всичко, което ме кара да се чувствам зависим, на всичко, което напомня положението ми, освобождава душата ми, дава по-голямо дръзновение на мисълта ми, потапя ме сред неизброимите живи същества и ми дава възможност да ги съпоставям,
избирам и присвоявам на воля, без страх и принуда. Разполагам като пълновластен господар с цялата природа. Сърцето ми, бродещо от предмет на предмет, се слива, отъждествява се с тези, които ми допадат, обгражда се с пленителни образи, опиянява се от сладки чувства. Ако река на шега да ги опиша мислено, за да ги задържа,
каква смела четка, какъв свеж колорит, каква мощна изразителност им предавам! Казват, че това личало в произведенията ми, макар и написани в преклонна възраст. О! Ако познавахте описанията от ранната ми младост, които правех по време на пътешествията си, които

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: