Превод: Лилия Сталева chitanka info

125
окончанието „t“, докато дотогава аз я пишех и произнасях без „t“ —
като минало свършено време на изявително наклонение.
Понякога разговарях с мама за книгите, които четях. Друг път четях край нея. Беше ми особено приятно. Упражнявах се да чета хубаво и от това също имах полза. Казах, че тя беше образована. Точно тогава блестеше с културата си. Много писатели се бяха помъчили да й харесат и я бяха научили да преценява правилно литературните произведения. Вкусът й беше, ако мога да се изразя така, малко протестантски. Тя говореше само за дьо Бейл, ценеше много Сент-
Еврьомон, който беше умрял отдавна във Франция. Но това не й пречеше да познава добрите литературни произведения и да говори с разбиране за тях. Беше възпитана в отбрани среди и дошла съвсем млада в Савоя, беше загубила при общуването си с местното благородничество предвзетия тон, характерен за жителите на Во,
където жените смятат светското остроумие за истинска култура и говорят все с епиграми.
Макар че само мимоходом се беше запознала с двора, тя бе надникнала в живота му и имаше ясна представа за него. Запази няколко приятели в тези кръгове и въпреки тайните съперничества,
въпреки клюките по повод държането й и дълговете й не загуби пенсията си. Имаше достатъчно светски опит, но и достатъчно здрав разум, за да извлече полза от този опит. Това беше любима тема на разговорите й и именно това обучение, като имате предвид моите химери, ми беше най-нужно. Четяхме заедно Лабрюйер. Той й харесваше повече от Ларошфуко, тъжен и отчайващ, главно на младини, когато не ни е приятно да видим човека в истинската му светлина. Когато морализираше, тя се носеше малко в облаците. Но аз я целувах от време на време по устата или ръцете и слушах търпеливо,
без да се отегчавам от словоизлиянията й.
Този вид съществуване беше много приятно, за да може да продължи. Аз го предчувствах и тревогата, че ще свърши, единствено смущаваше радостта ми. Докато лудувахме, мама ме проучваше,
наблюдаваше, разпитваше и градеше множество проекти за моето бъдеще, без които чудесно можех да мина. За щастие не беше достатъчно да опознае склонностите, влеченията и дребните ми дарования. Трябваше да намери или да предизвика случай да ги проявя, а това не ставаше за ден-два. Ако щете, и заблужденията на

126
бедната жена относно моите способности отдалечаваха деня на използването им, като затрудняваха избора на средствата. С една дума,
всичко се развиваше точно както ми се щеше благодарение на нейното добро мнение за мене. Но наложи се да го промени и от този миг —
сбогом, спокойствие. Един неин роднина, някой си господин д’Обон, й дойде на гости. Той беше много умен интригант, майстор на проекти като нея, само че не се разоряваше. Своего рода авантюрист. Наскоро беше предложил на кардинал дьо Фльори своя много сложен план за лотария, който не беше одобрен. Беше дошъл да го представи в двора на Торино, където го приеха и приложиха в изпълнение. Той остана няколко дни в Анси и успя да се влюби в госпожа Интендантката,
която беше много мила жена, съвсем по вкуса ми, единствената личност, която виждах с удоволствие в дома на мама. Господин д’Обон ме видя. Неговата роднина му говори за мене. Той предложи услугите си да ме изпита, за да види за какво съм годен, и ако ме одобри, да се опита да ми намери работа.
Госпожа дьо Варан ме изпрати при него две-три сутрини подред под предлог да му занеса нещо, без изобщо да ме предупреди. Той ме подхвана много добре, за да се разбъбря свободно, държа се свойски с мене, предразположи ме, доколкото бе възможно, говори с мене за всевъзможни глупости, без да даде вид, че ме разучава, без ни най- малка превземка, като че ли просто ей така, понеже му харесвам, му е приятно да разговаря непринудено с мене. Аз бях очарован. Резултатът от неговите наблюдения беше, че въпреки многообещаващата ми външност и одухотворено лице аз съм ако не напълно негодно, то най- малкото не особено умно момче, без собствена мисъл, почти без знания, много ограничено изобщо във всяко отношение и че най- високият пост, към който бих могъл да се стремя някой ден, било селски свещеник. Такъв отчет даде той на госпожа дьо Варан. За втори или трети път бях преценен по този начин. Това не беше за последен път и присъдата на господин Масьорон често биваше потвърждавана.
Причината за тези преценки се дължи преди всичко на моя характер, затова се налага специално обяснение. Защото, вярвам, с чиста съвест приемате, че аз не мога да преподпиша подобна присъда и че колкото и да съм безпристрастен, не бих могъл да се съглася напълно с мнението на масьороновци, обоновци и мнозина други.

127
Две почти непримирими качества са съчетани у мене, без сам да зная как: пламенен темперамент, силни бурни чувства и бавно оформящи се тромави мисли, които идват винаги със закъснение. Като че ли сърцето и умът ми не принадлежат на един и същ човек.
Чувството, по-бързо от светкавица, изпълва душата ми, но вместо да ме освети, то ме заслепява и изгаря. Чувствам всичко, но не виждам нищо. Аз съм въодушевен, но глупав. Необходимо ми е хладнокръвие,
за да мисля. Удивително е, че все пак имам доста верен усет,
проницателност и дори тънка мисъл, стига само да ме изчакат. Когато разполагам с достатъчно време, правя прекрасни импровизации, но никога не съм казал или направил нещо ценно в дадения момент. Бих водил хубав разговор по пощата, както например казват, че испанците играели шах. Когато прочетох някъде анекдота за един савойски херцог, който се обърнал пътем, за да извика: „За гушата, парижки търговецо!“, аз си казах: „Ето ме!“
Тази бавна мисъл, съчетана със спонтанното чувство, е свойствена за мене не само при разговор, но и когато работя сам.
Мислите ми се подреждат невъобразимо трудно в главата. Те избликват тихо, ферментират подмолно, докато ме възбудят,
възпламенят и ме превърнат цял в трепет. Посред това вълнение не виждам нищо ясно, не бих могъл да напиша нито дума, трябва да почакам. Неусетно това метежно вълнение се уталожва, хаосът се организирва, всяко нещо заема мястото си, но бавно и след продължително смутно вълнение. Били ли сте някога на опера в
Италия? При смяна на сцените в тези театри цари неприятно безредие,
което трае доста дълго. Всички декори са размесени. Влачат ги на различни страни, струва ви се, че всичко ще се събори. Но малко по малко сцената се подрежда, нищо не липсва и зрителят е изненадан, че след продължителния смут започва пленителен спектакъл. Почти същият процес се извършва и в моя мозък, когато се наканя да пиша.
Ако можех да изчакам най-напред и чак след това да предам в пълната им красота оформилите се по този начин мисли, малко автори биха били по-добри от мене.
Ето защо писането представлява за мене трудност. Моите ръкописи, зачерквани, изпоцапани, разбъркани, неразгадаеми,
свидетелстват за усилието, което са ми стрували. Няма нито един от

128
тях, който да не е трябвало да преписвам четири или пет пъти, преди да го дам за печат. Никога не съм бил в състояние да направя нищо с перо в ръка пред масата и хартията. Било по време на разходка, сред скали и гори, било нощем в леглото, по време на безсъниците, аз пиша мислено. Може да си представите колко е бавен този процес, особено за човек, абсолютно лишен от словесна памет, който цял живот не е могъл да запомни шест стиха наизуст! Има някои мои фрази, които съм обръщал и преобръщал пет-шест нощи в главата си, преди да добият достоен за записване вид. На това се дължи също, че на мен ми се удават по-добре произведения, които изискват системна работа,
отколкото съчинения, които трябва да бъдат написани с известна лекота; като например писмата, жанр, чийто тон никога не можах да усвоя и който представлява за мене истинско мъчение. Не мога да напиша най-простото писмо, без да се измъчвам с часове, или пък ако искам да напиша веднага това, което ми е хрумнало, не зная нито как да започна, нито как да свърша. Писмото ми представлява дълго и объркано многоглаголстване. С мъка разбират какво искам да кажа,
като го четат.
Идеите ми струват скъпо не само когато искам да ги предам, те ми струват скъпо дори когато трябва да ги възприема. Аз съм изучил хората и смятам, че съм доста добър наблюдател. И все пак не умея да виждам това, което е пред очите ми. Виждам ясно само онова, което си спомням, както съм остроумен само в спомените си. Всичко, което се прави, което се казва, което става в моето присъствие, е неосезаемо,
непонятно за мене. Прави ми впечатление само външната отлика.
После обаче всичко ми се възвръща: спомням си мястото, времето,
тона, погледа, жеста, обстоятелствата. Нищо не ми се изплъзва. Едва тогава по това, което са направили или казали, отгатвам онова, което са мислили, и рядко се лъжа.
Тъй малко господар на ума си, сам със себе си, може да си представите какъв съм в разговор, когато, за да се каже нещо на място,
трябва едновременно и незабавно да се мисли за хиляди неща. Само мисълта, че трябва да внимавам за толкова неща, от които съм сигурен,
че ще забравя някое, е достатъчна, за да ме смути. Не разбирам дори как хората се осмеляват да говорят в компания: защото при всяка дума би трябвало да държиш сметка за всички присъстващи, би трябвало да познаваш характерите им, живота им, за да си сигурен, че няма да

129
кажеш нещо, което би могло да оскърби някого. В това отношение хората, водещи светски живот, имат голямо предимство. Понеже знаят по-добре какво трябва да премълчат, те са по-сигурни в това, което казват. И даже те често допускат нетактичности. А какво да кажем за човек, който пада от облаците. Не му е възможно да говори дори една минута безнаказано. В разговорите насаме има друго неудобство, което ми се струва още по-неприятно — необходимостта да се говори през цялото време. Когато ви говорят, трябва да отговаряте, а ако млъкнат,
трябва да поемете разговора. Тази непоносима принуда единствено ме отврати от обществото. За мене няма по-ужасно притеснение от задължението да говоря незабавно и продължително. Не зная дали това се дължи на смъртната ми ненавист към всяко принуждение. Но трябва ли непременно да говоря, не мога да не кажа някоя глупост.
Най-трагичното е, че вместо да замълча, когато не намирам какво да кажа, именно тогава ме обхваща някакъв бяс да говоря, за да изпълня по-скоро задължението си. Бързам да смотолевя несвързано множество думи, прещастлив, когато не означават абсолютно нищо.
Искайки уж да скрия или да победя неспособността си, рядко пропускам случая да я покажа. Между хилядите примери, които бих могъл да цитирам, ще взема един, който не датира от младежките ми години, а от епохата, когато, след няколко години светски живот, бях придобил нужната свобода и тон, ако това изобщо беше възможно.
Една вечер бях с две светски дами и един мъж, чието име не е неудобно да спомена — херцог дьо Гонто. В стаята нямаше никого другиго и аз се стараех да вмъкна някоя дума — каква да е! — в този разговор между четирима, тримата от които надали имаха нужда от моята подкрепа. Домакинята поръча да й донесат някакъв опиат, който вземаше два пъти дневно заради стомаха си. Като видя с каква гримаса го погълна, гостенката й забеляза смеешком:
— Да не би да е успокоителната отвара
[21]
на Троншен?
— Не мисля — отвърна в същия тон домакинята.
А духовитият Жан-Жак добави галантно:
— А аз мисля, че самата тя е същата стока.
Всички се стъписаха. Никой не реагира нито с дума, нито с усмивка и миг след това промениха разговора. Спрямо коя да е друга жена тази нетактичност щеше да изглежда смешна, но отправена към жена, толкова любезна, че никога не бе дала повод за клюки и която

130
без никакво съмнение аз ни най-малко не възнамерявах да оскърбя, тя беше просто ужасна. Мисля, че двамата свидетели, мъжът и жената, с мъка сдържаха смеха си. Ето ви пример за моите остроумици, които ми се изплъзват само защото искам да говоря, без да имам да кажа нещо.
Мъчно ще забравя горния случай, защото той не само е забележителен,
но имам известно съмнение, че не остана без последици, които доста често ми го припомнят.
Струва ми се, че това достатъчно обяснява как, без да бъда глупак, често съм минавал за такъв дори пред хората, които са имали възможност да ме преценят правилно. Най-злополучното в случая е, че физиономията и очите ми обещават повече и измамени в очакванията си, хората още повече се шокират от моята тъпота. Тази подробност,
която проличава в този специален случай, не е излишна за по- нататъшното ми изложение. Тя съдържа ключа за много необясними мои постъпки, които се отдават на саможивия ми нрав, а той всъщност съвсем не е такъв. Аз бих обичал обществото, както всеки друг, ако не бях сигурен, че ще се представя не само в лоша светлина, но съвсем различен от това, което съм. Решението ми да пиша и да се крия ми подхождаше най-добре. Ако ме видеха лично, хората никога нямаше да имат представа какво струвам, не биха дори и подозирали това.
Именно така се случи с госпожа Дюпен, макар че тя беше умна жена и аз живях в дома й няколко години. Самата тя много пъти ми го е казвала впоследствие. Впрочем има и изключения в това отношение и по-късно ще се спра на тях.
След като по този начин бяха определени границите на моите способности и бе избрана професията, която най-добре ми подхожда,
за втори път без никакво колебание бе решено да се посветя на призванието си. Възникна само една трудност: не бях завършил училище и дори не знаех достатъчно латински, за да стана свещеник.
Госпожа дьо Варан си науми да ме запише в семинарията за известно време. Тя говори в този дух с директора. Той се казваше господин Гро,
беше лазарист, дробен добряк, полусляп, слабичък, посивял, най- духовитият и най-малко педантичен лазарист, който съм познавал през живота си — това всъщност не означава кой знае какво.
Той идваше понякога при мама, която го приемаше,
приласкаваше, закачаше и дори понякога го караше да й стяга корсета,
задължение, с което той охотно се нагърбваше. Докато изпълняваше

131
тази задача, тя тичаше насам-натам из стаята, вършейки едно-друго. А
той, уловил шнура, я следваше, мърморейки недоволно, и я молеше непрекъснато:
— Спрете най-сетне за малко, госпожо!
Гледката беше особено живописна.
Господин Гро на драго сърце възприе проекта на мама. Той се задоволи с много скромно възнаграждение и се зае с обучението ми.
Трябваше само да се получи съгласието на епископа, който не само го даде, но пожела да плати уроците. Той разреши също така да нося мирските си дрехи, докато преценят след съответен опит дали могат да се надяват на успех.
Каква промяна! Трябваше да се подчиня. Ходех в семинарията,
като че ли отивам на изтезание. Колко тъжна сграда е семинарията,
особено за младеж, който идва от дома на такава мила жена! Носех със себе си само една книга, която бях измолил от мама и която ми беше истинска опора. Никога не ще отгатнете каква беше тази книга —
ноти. Между талантите, които беше развила госпожа дьо Варан, не беше забравена и музиката. Тя имаше хубав глас, не пееше лошо и свиреше малко на клавесин. Беше така добра да ми даде няколко урока по пеене; трябваше да се върнем много назад, защото аз не знаех дори мелодията на нашите псалми. Десетина урока от една жена, при това често прекъсвани, съвсем не бяха достатъчни, за да се науча да пея по ноти, още повече, че знаех само четвърт от музикалните знаци. Обаче аз имах такова страстно влечение към това изкуство, че пожелах да се опитам да се упражнявам сам. Освен това книгата, която носех със себе си, не беше много лесна — кантатите на Клерамбо. Можете да си представите колко прилежен и упорит съм бил, за да мога, без да познавам нито транспозиция, нито квантитет, да успея да дешифрирам и да изпея безпогрешно първия речитатив и първото соло от кантатата
„Алфей и Аретуза“. Вярно е, че тази мелодия е скандирана така точно,
че е достатъчно да се рецитират стиховете с техния такт, за да се улови тактът на музиката.
В семинарията имаше един проклет лазарист, който се залови с мене и ме накара да намразя смъртно латински език, а уж искаше да ми го преподава. Той имаше пригладени, мазни черни коси, тъмно лице,
биволски глас, очи на кукумявка и вместо брада — четина. Усмивката му беше ехидна. Крайниците му се клатушкаха като крака и ръце на

132
манекен. Забравих омразното му име, но запомних мазното му отвратително лице и не мога да се сетя за него, без да потръпна от погнуса. Като че ли ей сега ще го срещна по коридорите, навеждайки снизходително кирливата си квадратна шапчица, за да ми кимне да вляза в стаята му, по-страшна за мене от затворническа килия. Можете да си представите какъв контраст представляваше този учител за ученика на един придворен абат!
Ако бях останал два месеца в ръцете на това чудовище, главата ми сигурно нямаше да устои. Но добрият господин Гро забеляза потиснатото ми настроение, видя, че не ям, че слабея и отгатна причината. Това не беше кой знае колко трудно. Той ме изтръгна из ноктите на този звяр и по силата на още по-очебиен контраст ме тикна в ръцете на най-благия човек — един млад абат от Фосини на име
Гатие, който следваше в семинарията. За да угоди на господин Гро, а може би и от човеколюбие, той се съгласи да отдели от времето за собствената си подготовка, за да се занимава с мене. Никога не съм виждал по-затрогваща физиономия. Беше рус, а брадата му имаше червеникави отсенки. Държеше се като всички свои земляци, които под възпълната си физиономия крият много тънък ум. Но най- очебийното у него беше неговата чувствителна, отзивчива, топла душа.
В големите му сини очи се таеше смесица от благост, нежност и печал и човек не можеше да го срещне, без да се заинтересува от него. В
погледа и гласа на този беден младеж като че ли се долавяше, че той предугажда своята участ и че се чувствува роден, за да бъде нещастен.
Характерът му съответстваше на лицето му. Изпълнен с търпение, безкрайно услужлив, той по-скоро учеше заедно с мене, а не само ми преподаваше. И без това щях да го обикна: пътят беше проправен от предшественика му. Но въпреки цялото време, което ми отделяше, въпреки взаимната ни добра воля и въпреки неговото умение аз напредвах малко, при все че работех много. Странно е, че макар и да не ми липсва схватливост, никога не можах нищо да науча с учител, като се изключат баща ми и господин Ламберсие. Малкото,
което успях да добавя, съм научил сам, както по-късно ще видите.
Моят ум, нетърпящ никакво иго, не може да се превие под закона на дадения момент. Самият страх, че няма да успея да възприема урока,
ми пречи да внимавам. За да не би да отегча учителя, аз се преструвам,
че съм разбрал, той минава по-нататък и аз не разбирам вече нищо.

133
Умът ми иска да се движи по свой час, не може да се подчини на чуждо разписание.
Когато дойде време за ръкополагане, господин Гатие се върна в родния си край. Той отнесе със себе си моята обич, признателност и съжаление. Най-хубавите ми пожелания за него се сбъднаха толкова,
колкото и това, което съм си пожелавал на мене самия. Няколко години по-късно узнах, че като викарий в една енория, едно момиче,
единственото, в което се бе влюбил със своето толкова нежно сърце,
забременяло от него. В тяхната много строго управлявана епархия това било небивал скандал. Според приетата традиция свещениците могат да имат деца само от женени жени. Понеже престъпил този закон на благоприличието, той бе хвърлен в затвор, опозорен, изгонен. Не зная дали по-късно е успял да се реабилитира. Но чувството за неговото нещастие, дълбоко отпечатано в сърцето ми, се пробуди отново, когато пишех „Емил“ и сливайки господин Гатие и господин Гем, аз създадох от тия двама достойни свещеници образа на савойския викарий. Смея да се надявам, че подражанието не стои много по-ниско от прототиповете.
Докато бях в семинарията, наложи се господин д’Обон да напусне Анси. Господин интендантът се сети, че не е особено прилично жена му да има любовник. В случая той постъпи както кучето на градинаря. Защото макар че госпожа Корвези беше мила жена, те живееха много лошо. Той нямаше нужда от нея поради презалпийските си наклонности и се държеше толкова грубо, че неведнъж ставаше дума за раздяла. Господин Корвези беше неприятен човек, черен като къртица, лъжлив като сврака. След като дълго тормози жена си, тя най-сетне го изпъди. Казват, че провансалците отмъщавали на враговете си с песни. Господин д’Обон отмъсти на съпруга с една комедия. Той я изпрати на госпожа дьо Варан и тя ми я показа. Пиесата ми хареса и ми хрумна да напиша и аз, за да проверя дали наистина съм толкова глупав, колкото се беше произнесъл авторът на комедията. Но изпълних този проект едва в Шамбери,
където написах комедията „Влюбен в себе си“. Така че, когато в предговора на тази пиеса казвам, че съм я написал на осемнадесет години, съм излъгал с няколко години.
Горе-долу по това време стана едно твърде маловажно само по себе си събитие, но чиито последици почувствах, когато го бях

134
забравил. Веднъж седмично имах право да излизам. Не беше нужно да казвам с каква цел. Когато един неделен ден бях при мама, в съседство с нейната къща се подпали една сграда на корделиерите. В тази сграда се помещаваше фурната и тя беше пълна до покрива със сухи съчки. За кратко време пламна всичко. Нашата къща беше много застрашена,
защото вятърът носеше пламъците към нея. Наложи се набързо да изнесем покъщнината и да я струпаме в градината срещу някогашните ми прозорци, отвъд поточето, за което споменах по-рано. Бях така объркан, че хвърлях безразборно през прозореца всичко, което ми беше подръка, дори едно голямо каменно чукало, което иначе с мъка бих повдигнал. Ако не ми бяха попречили, щях да хвърля дори едно голямо огледало. Добрият епископ, дошъл този ден на гости на мама,
също не стоеше със скръстени ръце. Той я отведе в градината и започна да се моли с нея и с другите, така че когато след известно време отидох при тях и ги видях коленичили всичките, и аз коленичих.
Докато светият мъж се молеше, вятърът се обърна, но така рязко и така навременно, че пламъците, които ближеха къщата и влизаха вече през прозорците, се понесоха към другата страна на двора и къщата изобщо не пострада. Когато две години по-късно господин дьо Берне умря,
бившите му събратя, антонианците, започнаха да събират данни, които можеха да послужат за канонизирането му. По молба на отец Буде аз прибавих към другите факти описанието на горната сцена и това отговаряше на истината. Лошото беше само, че представих този факт като чудо. Бях видял как епископът се моли и как по време на молитвата му вятърът се обърна, и то съвсем навреме. Това можех да потвърдя и да свидетелствам, но че едното от тия неща е било причина за другото, ето какво не биваше да твърдя, защото не можех да го зная.
Доколкото си спомням обаче тогавашното си отношение към случката,
аз бях искрен, защото по онова време бях в душата си католик. Вкусът към свръхестественото, така присъщ на човешкото сърце, почитта ми към този добродетелен духовник, тайната гордост, че може би самият аз съм допринесъл за чудото, бяха допълнителните доводи, които ме съблазниха. Но едно е сигурно, че ако това чудо беше действително резултат на горещи молитви, то аз безспорно имах дял в него.
След повече от тридесет години, когато публикувах моите
„Писма от планината“, господин Фрерон изрови не зная по какъв начин това мое показание и го използва в своите писания. Не мога да

135
отрека, че находката беше крайно сполучлива и толкова уместна, че и на мен самия ми се стори много забавна.
Беше ми предопределено да ме изхвърлят като негоден от всяка професия. Макар че господин Гатие даде колкото се може по- благоприятен отчет за моите успехи, явно беше, че те не съответстват на времето, което бях употребил, и че не са достатъчно насърчителни,
за да продължавам заниманията си. Затова епископът и директорът се отказаха от мене и ме върнаха на госпожа дьо Варан като субект,
негоден дори за свещеник, макар и не лошо момче, според думите им,
и без никакви пороци. Затова въпреки всичките отрицателни преценки за моята личност, тя не ме изостави.
Аз върнах тържествено в дома й нейните ноти, които бях използвал толкова хубаво. Моето соло от „Алфей и Аретуза“ беше горе-долу единствената ми придобивка от семинарията. Подчертаното ми влечение към това изкуство породи у нея мисълта да ме направи музикант. А и имаше удобен случай. У нея се устройваше поне веднъж в седмицата малък концерт и органистът от катедралата, който дирижираше, често й идваше на гости. Той беше парижанин, на име господин Льо Метр, добър композитор, много жив, весел, още млад,
доста добре сложен, не особено умен, но симпатичен. Мама ни запозна. Аз се привързах към него, а и той ме хареса. Заговорихме за пансион и се споразумяхме. С една дума, отидох при него и прекарах цялата зима много приятно, още повече, че училището за хористи беше на една крачка от къщата на мама, ние лесно отскачахме дотам и много често вечеряхме и двамата при нея.
Можете да си представите колко повече ми допадаше животът в училището сред вечни песни и веселие между музикантите и децата от хора, в сравнение с живота в семинарията с отците лазаристи. Но макар и по-свободен, този живот беше също еднообразен и организиран. Аз бях така устроен, че обичах независимостта, без да злоупотребявам никога с нея. Цели шест месеца не отидох нито веднъж другаде освен при мама или в църква, а и не се изкушавах да го сторя. Този промеждутък е един период от живота ми, когато съм живял най-спокойно и който съм си спомнял с най-голямо удоволствие. Сред различните положения, в които съм изпадал, някои са осветени от такова чувство на благосъстояние, че когато си ги спомням, се вълнувам, като че ли сега ги изживявам. Спомням си не

136
само времето, мястото, лицата, но и всички околни предмети,
температурата на въздуха, неговия дъх и цвят, някое типично впечатление оттам, чийто жив спомен ме пренася отново в същата обстановка. Например всичко, което репетирахме в клас, всичко, което пеехме в хора, всичко, което правехме, хубавата, благородна одежда на свещениците, техните филони, митрите на псалтите, лицата на музикантите, стария куц дърводелец, който свиреше на контрабас,
малкия рус абат, който свиреше на цигулка, дрипавото расо, което навличаше Льо Метр върху мирските си дрехи, след като свалеше шпагата си, и финия стихар, с който покриваше скъсаните места, за да отиде в хора, гордостта, с която се отправях с малката си флейта в ръка да заема мястото си сред оркестъра на трибуната, за да изпълня краткия речитатив, който Льо Метр беше съчинил специално за мене,
вкусната вечеря, която ни очакваше после, здравия ни апетит. Живата асоциация на всички тия представи многократно е очаровала спомените ми не по-малко, а може би и повече, отколкото самата действителност. Цял живот съм обичал нежно една мелодия от
„Conditor alme siderum“, написана в ямби, понеже един неделен ден преди Коледа чух от леглото си този химн, изпълнен призори в преддверието на катедралата съгласно установения от тази църква ритуал. Госпожица Мерсьоре, камериерката на мама, разбираше малко от музика. Никога няма да забравя малката песничка „Afferte“, която
Льо Метр ме накара да изпея заедно с нея и която господарката й слушаше с такава наслада. Всичко, с една дума, дори славната слугиня
Перин, която беше така добродушна, а децата от хора я довеждаха до изстъпление, всичко в спомените ми от онова блажено и невинно време се връща често, за да ме очарова и натъжи.
Живеех вече почти една година в Анси, без да заслужа и най- малък укор. Всички бяха доволни от мене. След заминаването си от
Торино не бях извършил никаква глупост и не извърших нищо, докато бях пред очите на мама. Тя ме ръководеше, и то винаги добре. Моята привързаност към нея се беше превърнала в единствената ми страст. И
доказателството, че това не беше безумна страст, е, че сърцето възпитаваше ума ми. Вярно е, че това единствено чувство, поглъщащо,
така да се каже, всичките ми способности, ме правеше негоден да науча каквото и да било, дори музика, макар че полагах най-големи усилия. Но за това не бях виновен аз. Имах най-добра воля, не ми

137
липсваше и прилежание. Но бях разсеян, унесен, въздишах. Какво можех да направя? Всичко, което зависеше от мене, за да напредна,
беше налице. Но достатъчен беше само един повод, който да ме вдъхнови, за да се поддам на нови безумия. Такъв повод се представи.
Случаят подреди обстоятелствата и както ще видите впоследствие,
моята дебела глава не пропусна да ги използва.
Една студена февруарска вечер, както бяхме насядали около огъня, някой потропа на пътната врата. Перин взема фенера, слиза,
отваря. С нея влиза някакъв младеж, изкачва се по стълбата представя се свободно, обръща се към Льо Метр с кратка и остроумна фраза, като се представя за френски музикант, принуден, поради лошото си финансово положение, да предлага услугите си от църква на църква, за да може да се добере до Франция. При думите „френски музикант“
сърцето на добрия Льо Метр се обърна. Той обичаше страстно родната страна и музика. Прие младия странник, предложи му подслон, от какъвто той явно много се нуждаеше, затова никак не се подвоуми да го приеме. Аз го разгледах, докато се топлеше на огъня в очакване на вечерята. Беше нисък, но широкоплещест. Във фигурата му имаше нещо уродливо, без да има някакъв явен недъг. Той беше, ако мога така да се изразя, гърбав без гърбица, но струва ми се, че понакуцваше.
Носеше черен сюртук, не толкова стар, колкото изтъркан и съвсем дрипав. Ризата му беше фина, но много мръсна, хубавите му маншети бяха изтънели, гетрите му бяха толкова широки, че можеше да пъхне двата си крака в едната, и пазеше главата си от снега с малка шапка,
която носеше под мишница. Но дори и така комично пременен, във външния му вид имаше известно благородство, което се потвърждаваше от държането му. Лицето му беше изтънчено и приятно. Той говореше хубаво, с лекота, но доста нескромно. Цялото му държане издаваше млад развратник, получил образование, който го е ударил на просия, но не като голтак, а като бохем. Обясни ни, че се казвал Вантюр дьо Вилньов, че идвал от Париж, че загубил пътя.
Забравил ролята си на музикант, добави, че отивал в Гренобъл на гости при негов роднина, който бил съдия.
По време на вечерята разговаряхме за музика и той много се прояви. Познаваше всички големи виртуози, всички прочути произведения, всички актьори и актриси, всички хубави жени, всички видни благородници. Беше отлично осведомен по всичко, за което

138
ставаше дума. Но едва наченат известен въпрос, той прекъсваше разговора с някоя лудория, която разсмиваше всички, и те забравяха за какво са говорили. Беше събота. На следващия ден щяхме да свирим в катедралата. Господин Льо Метр му предложи да пее. „С удоволствие!“
Пита го коя партия ще изпълни. Заявява „Висок тенор…“ и заговорва за друго. Преди да отидем в църква, му предложиха да прегледа партията си. Той не я погледна дори. Тази самонадеяност изненада Льо
Метр.
— Ще видите — пошепна ми той на ухото, — че не знае нито една нота.
— Страх ме е много, че ще излезе точно така — отвърнах аз.
Придружих ги много неспокоен. Когато започнаха, сърцето ми заби страшно силно, защото той ми беше много симпатичен.
Скоро се успокоих. Той изпя двата речитатива съвършено вярно и изискано, нещо повече дори, гласът му беше доста хубав. Рядко съм бивал по-приятно изненадан. След литургията господин Вантюр получи много похвали от свещениците и музикантите. Той им отговаряше гаменски, но любезно. Льо Метр го прегърна най- сърдечно. Аз също. Той забеляза, че се радвам много, и това, изглежда,
му достави удоволствие.
Вярвам, ще се съгласите, че след като се бях влюбил в господин
Бакл, който в крайна сметка беше обикновен простак, можех спокойно да се влюбя и в господин Вантюр, който беше образован, способен,
остроумен, със светски обноски и можеше да мине за приятен гуляйджия. Именно това ми се случи, както би се случило, мисля, с всеки друг младеж на мое място, и то дори още по-лесно, ако би имал по-добър усет към личните качества и повече вкус. Защото Вантюр беше безспорно талантлив и притежаваше една особено рядка за възрастта си способност — да не бърза да покаже преимуществата си.
Вярно е, че се хвалеше за много работи, които не знаеше. Но за това,
което знаеше и което не беше малко, не казваше нито дума — чакаше случай да блесне. Проявяваше се тогава, все едно, че не е нищо, и това правеше още по-голямо впечатление. Понеже обикновено спираше в началото и не се доизказваше, никога не се знаеше дали е казал всичко,
което знае по даден въпрос. Шеговит, лудетина, неизчерпаем в духовитостите, очарователен събеседник, вечно усмихнат, без никога да се смее, той умееше да казва най-изящно най-просташките шеги и

139
те ставаха приемливи. Дори най-скромните жени се удивляваха колко много неща търпят от него. Макар и да чувстваха, че трябва да се разсърдят, не им даваше сърце. Той се задоволяваше с паднали жени и ми се струва, че не беше създаден да бъде покорител на женските сърца, но безспорно беше създаден да доставя безкрайно удоволствие в общество от облагодетелствани от съдбата хора. Трудно можеше да си представи човек, че при тия запленяващи способности, особено в страна, където те се ценят и търсят, той ще остане за дълго в тесния кръг на музикантите.
Моята слабост към господин Вантюр имаше не само по-разумна основа, но също не така гибелни последици, макар че се оказа по- трайна от увлечението ми по господин Бакл. Обичах да го виждам и да го слушам. Всичко, което правеше, ми се струваше очарователно.
Всичко, което казваше, ми изглеждаше откровение. Но все пак привързаността ми не стигаше дотам, че да не мога да се откъсна от него. В близко съседство разполагах с отлично предпазно средство срещу подобна крайност. Впрочем, макар и да намирах сентенциите му напълно подходящи за него, чувствах, че не мога да ги приложа за себе си. Аз имах нужда от друг вид наслада, за каквато той нямаше представа и за която не смеех дори да му говоря, защото бях сигурен,
че ще ми се надсмее. И все пак с удоволствие бях готов да свържа новото си увлечение със страстта, на която бях пленник. Разказах възторжено на мама за него. Льо Метр също й го похвали много. Тя се съгласи да й го представим. Но срещата излезе съвсем несполучлива.
Той я намери предвзета, а тя него — свободомислещ. И разтревожена за мене от това вредно познанство, тя не само ми забрани да й го водя друг път, но ми обрисува така живо опасността, на която се излагам с този младеж, че станах по-предпазлив в отношенията си с него и за щастие скоро се разделихме, което бе особено благоприятно за умственото и нравственото ми развитие.
Господин Льо Метр имаше вкусове, свойствени на професията му. Той си попийваше. На масата беше трезвен, но когато работеше в студиото си, имаше нужда да пие. Слугинята му толкова беше свикнала с това, че щом той приготвеше нотните листове, за да композира, и вземеше виолончелото си, каната и чашата се появяваха тутакси и съдържанието им биваше подновявано непрекъснато. Без да бъде напълно пиян, той почти винаги беше леко замаян и това

140
наистина беше много жалко, защото всъщност беше добър и толкова весел човек, че мама го наричаше винаги „котенце“. За съжаление той много обичаше изкуството си, работеше усилено и пиеше в същото темпо. Това се отрази на здравето му, а в края на краищата и на настроението му. Той стана мрачен и лесно докачлив. Сам неспособен за непристойни приказки, неспособен да оскърби когото и да било, не каза никога обидна дума дори на някое дете от хора. Но и не търпеше да го оскърбяват и това беше справедливо. Едно само беше лошо.
Понеже не беше много умен, не можеше да схване нюансите в тона и характера и често се засягаше от нищо и никакво.
Някогашният женевски съвет на канониците, в който по-рано толкова принцове и епископи считаха за чест да участват, беше загубил по време на изгнаничеството си предишния блясък, но беше запазил своя престиж. За да бъдеш приет в него, трябваше във всички случаи да бъдеш или благородник, или доктор в Сорбоната, а ако съществува гордост, която може да се извини освен гордостта, произтичаща от личните достойнства, това е гордостта, продиктувана от високото потекло. От друга страна, всички художници, които са взели на работа мирски лица, обикновено се отнасят с тях доста отвисоко. Такова беше обикновено отношението на канониците спрямо горкия Льо Метр.
Особено псалтът, абат дьо Видон, който иначе беше любезен човек, но премного изпълнен със съзнанието за своя благороден произход, не винаги му оказваше уважение, дължимо на таланта му. Льо Метр от своя страна тежко понасяше неговото пренебрежение. През годината,
за която разказвам, те се скараха по-остро, отколкото друг път, на една официална вечеря през страстната седмица, дадена от епископа на канониците, на която Льо Метр също беше поканен както винаги.
Псалтът прояви незачитането си и му каза няколко по-остри приказки,
които Льо Метр не можа да преглътне. Той взе начаса решение да избяга още следната нощ и нищо не можа да го разубеди, макар че госпожа дьо Варан, отивайки да се сбогува с него, опита всичко, за да го успокои. Той не можа да се откаже от удоволствието да отмъсти на мъчителите си, като ги остави в затруднение точно на Великден, когато имат най-голяма нужда от него. Той самият също беше много затруднен с нотите си, които искаше да вземе със себе си, а това не беше лесно. Те бяха цял сандък, доста обемист и тежък, който не можеше да се носи под мишница.

141
Мама стори това, което и аз бих направил, и то не само тогава, но и сега, ако бях на нейното място. Като видя, че всичките й усилия да го задържи са напразни, реши да му помогне, доколкото бе по силите й.
Смея да заявя, че тя му дължеше това. Льо Метр, така да се каже, се беше посветил на нея. Не само с изкуството си, но и във всичките й лични грижи той бе напълно на разпорежданията й и ги изпълняваше така охотно, че това придаваше още по-голяма цена на услужливостта му. Всъщност в този случай тя връщаше на един приятел в решаващ за него момент онова, което той бе й давал на дребно в продължение на три-четири години. Но тя имаше толкова отзивчиво сърце, че нямаше нужда да си припомня кое е нейно задължение. Тя ме извика, заповяда ми да придружа Льо Метр поне до Лион и да остана с него, докато той се нуждае от мене. По-късно ми призна, че това поръчение е било предизвикано до голяма степен от желанието й да ме отдалечи от
Вантюр. Тя се посъветва с верния си слуга Клод Ане как да се пренесе сандъкът с ноти. Той бе на мнение, че вместо да вземем от Анси товарно животно, по което неизбежно ще ни открият, трябва, щом се стъмни, да пренесем на ръце сандъка на известно разстояние и да наемем после от някое село магаре, за да го пренесем до Сесел, който се намира на френска територия, където вече не ни застрашаваше нищо.
Ние възприехме неговото мнение. Тръгнахме същата вечер в седем часа. Под предлог, че плаща разходите за мене, мама допълни щедро скромната кесия на бедното си „котенце“ с една добавка, която съвсем не му беше излишна. Клод Ане, градинарят и аз отнесохме с доста мъка сандъка до първото село, където ни смени едно магаре, и още същата нощ пристигнахме в Сесел.
Вече отбелязах, вярвам, че има моменти, когато толкова малко приличам на себе си, че биха ме взели за друг човек с противоположен характер. След малко ще ви дам пример за това. Кюрето на Сесел,
господин Рейдле, беше свещеник в църквата „Сен-Пиер“ и естествено познаваше Льо Метр, затова трябваше да се крием от него. Аз обаче реших, че, напротив, трябва да му се представим и да помолим да ни подслони, уж че сме там със съгласието на съвета на канониците. Льо
Метр хареса идеята ми, която придаваше още по-забавен и подигравателен характер на отмъщението му. Ние отидохме най- безочливо при Рейдле, който ни прие много любезно. Льо Метр му

142
каза, че отива в Беле по молба на епископа, за да дирижира музиката по празниците, че възнамерява да се върне по същия път след няколко дни, а пък аз в подкрепа на тази лъжа изтърсих още толкова естествени обяснения, че кюрето Рейдле ме намери много симпатично момче,
обикна ме и се държа най-мило с мене. Гостиха ни добре, спахме удобно. Господин Рейдле се чудеше какво да ни предложи. Разделихме се като най-добри приятели, като обещахме да останем по-дълго при него на връщане. Едва дочакахме да останем насаме, за да избухнем в смях, и признавам, че още ме надува смях, като си спомня за този случай, защото мъчно би могло да се измисли по-сполучлив и по- издържан номер. Щяхме да се забавляваме по целия път, ако Льо Метр,
който продължаваше да пие и да скита, не би имал два-три пъти пристъпи, които започнаха да стават нещо обикновено и много напомняха епилепсия. Те ми създадоха големи затруднения и аз реших да се отърва, както мога.
Отидохме да прекараме Великден в Беле, както бяхме казали на господин Рейдле. И макар че не ни чакаха, бяхме посрещнати от местния диригент и приети с голямо удоволствие от всички. Льо Метр се ползваше с уважение в музикалните среди, и то напълно заслужено.
Музикантът му изсвири най-добрите си произведения и се постара да получи одобрението на този вещ ценител. Защото Льо Метр не само че беше познавач, но беше и справедлив, без да бъде нито завистлив, нито ласкател. Той толкова много превъзхождаше всички тия провинциални музиканти и те имаха толкова ясно съзнание за това, че гледаха на него не като на колега, а по-скоро като на ръководител. След няколко много приятно прекарани дни в Беле ние си тръгнахме и продължихме пътуването без други инциденти освен споменатите пристъпи. В Лион ни настаниха в „Нотр-Дам-дьо Питие“ в очакване на сандъка, който посредством друга лъжа бяхме успели да натоварим по Рона пак с помощта на добрия ни покровител господин Рейдле. Льо Метр посети своите познати, между другите и корделиера отец Катон, за когото ще стане дума по-късно, и абат Дортан, лионски граф. И единият, и другият го приеха добре. Но му измениха, както ще видите след малко.
Щастливата му звезда го съпътства само при Рейдле.
Два дни след пристигането ни в Лион, както минавахме по една малка уличка, недалеч от странноприемницата ни, Льо Метр внезапно получи епилептичен припадък, и то толкова силен, че аз се ужасих.

143
Развиках се, молех за помощ, казах в коя странноприемница сме отседнали и заклевах хората да го отнесат там. Докато тълпата се трупаше край падналия в безсъзнание с пяна на устата посред улицата човек, той бе изоставен от едничкия приятел, на когото би трябвало да разчита. Аз използвах един миг, когато никой не се занимаваше с мене,
завих зад ъгъла на улицата и изчезнах. Благодаря на небето, че и третото мъчително признание е вече направено. Ако ми оставаха още много такива, сигурно бих изоставил започнатия труд.
От всичко, което разказах досега, са останали все още известни следи по местата, където съм живял. Но това, което ще кажа в следващата книга, е почти напълно неизвестно. Това са най-големите чудатости в живота ми и цяло щастие е, че не завършиха зле. Главата ми, настроена сякаш по някакъв чужд инструмент, беше извън своя диапазон. Тя сама се върна към него и чак тогава преустанових лудориите си или поне вършех лудории, по-присъщи на темперамента ми. Тази епоха от моята младост е оставила най-смътна представа у мене. Сърцето ми не е преживяло през това време нищо достатъчно интересно, за да запази жив спомен, и много трудно е в цялото сноване и последователна смяна на местожителството ми да не объркам местата или времето. Пиша съвършено по памет, без никакви данни или материали, които биха могли да ме подпомогнат. Някои събития от живота ми са така живи пред мене, като че ли току-що са се случили.
Но в паметта ми има пропуски и празноти, които мога да запълня само с разкази, също така смътни, както и споменът, който съм запазил за тях. Мога следователно да сбъркам понякога, особено за някои дребни подробности, до времето, когато разполагам с по-сигурни сведения за живота си. Но що се отнася до съществените неща, сигурен съм, че ги предавам вярно и точно, както ще се старая да го правя винаги и занапред. На това можете да разчитате.
Щом напуснах Льо Метр, решението ми беше вече взето и аз поех обратно за Анси. Причината и тайната на нашето заминаване бяха породили у мене живо любопитство дали сме успели да се укрием добре. Грижата за това ме поглъщаше изцяло и ме отвличаше от чувството, което ме теглеше назад. Но щом се поуспокоих и се почувствах сигурен, господстващото чувство зае отново мястото си.
Нищо не ме радваше, нищо не ме изкушаваше, нищо не ме блазнеше освен мисълта да се върна при мама. Нежната ми, искрена

144
привързаност към нея беше изтръгнала от сърцето ми всички въображаеми проекти, всички безумни амбиции. Съзирах само едно щастие — да живея край нея, и с всяка крачка чувствах, че само се отдалечавам от това щастие. Върнах се веднага щом можах.
Завръщането беше така бързо и аз бях така погълнат в себе си, че макар да си спомням с такова удоволствие всичките си други пътувания, не съм запазил никакъв спомен от това, не си спомням абсолютно нищо освен заминаването си от Лион и пристигането в
Анси. Можете да си представите дали ще забравя някога този миг.
Когато пристигнах там, не заварих госпожа дьо Варан. Тя беше заминала за Париж.
Никога не узнах действителната причина за това тайнствено пътуване. Сигурен съм, че тя щеше да ми я каже, ако бях настоял. Но едва ли има човек, по-малко любопитен за тайните на приятелите си от мене. Сърцето ми е заето изключително с настоящето, всичките му възможности, цялата му вместимост се свеждат до него и освен миналите наслаждения, които са занапред едничките ми радости, няма нито едно празно кътче за нищо друго. От малкото, което тя ми довери,
можах да отгатна, че по време на преврата, извършен в Торино след абдикацията на сардинския крал, тя се уплашила да не би да я забравят и със съдействието и интригите на господин д’Обон се решила да потърси благоволението на френския двор, което предпочитала, както често ми бе казвала, защото там вниманието е заето с по-крупни въпроси и отделните хора не са така неприятно наблюдавани. Ако това е така, чудно наистина, че при завръщането й не са я гледали с лошо око и че продължи да получава пенсията си без прекъсване. Мнозина помислиха тогава, че тя е била натоварена с тайно поръчение било от страна на епископа, който тогава бил зависим от френския двор,
където бил принуден да отиде лично, било от страна на някоя още по- влиятелна личност, която е съумяла да й осигури безопасно завръщане.
Едно е сигурно — ако има нещо вярно в това, пратеничката е била добре избрана. Млада и все още хубава, тя притежаваше всички необходими качества, за да се справи с подобна мисия.
[16]
„Верую на савойския викарий“ е глава от педагогическия роман на Русо „Емил“.
↑
[17]
Благородник, който още не е станал кавалер. — Б.пр.
↑

145
[18]
Истинското име е Хиероновият фонтан, наречен така по името на своя изобретател Хиерон Александрийски и усъвършенстван от Нивенти. За този физически уред се споменава във всички учебници по физика. Чрез система от тръби и водни басейни сгъстеният въздух упражнява натиск върху повърхността на водата в един от горните басейни и я повдига без видима причина под форма на водна струя. —
Б.фр.изд.
↑
[19]
Главните герои от романа на Русо „Нова Елоиз“. — Б.пр.
↑
[20]
— От глагола „parler“ — говоря (фр.). — Б.пр.
↑
[21]
Авторът е употребил тук думата „опиат“, която на френски има два рода, но в речника на Академията се дава само в мъжки род.
Опиатът или мармаладът на Троншен е съставен от сърцевината на антилския плод кас, мъзга от манна и масло от сладки бадеми с леко разхлабителен ефект. Що се отнася до двете светски дами, които в този момент Русо намира, че не е удобно да назове, той споменава имената им малко по-нататък в книга десета. Това са госпожа дьо Люксамбур,
която вземала опиата, и госпожа дьо Мирпоа. — Б.фр.изд.
↑

146

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: