Превод: Лилия Сталева chitanka info

160
което ми е подръка, ме блазни повече, отколкото прелестите на рая. Не приемам обаче удоволствие, последвано от мъка. То не ме блазни,
защото обичам само чистите наслаждения, а човек не може да изпита такава наслада, ако знае, че после ще трябва да се разкайва.
Необходимо ми беше да се добера донякъде и най-добре щеше да бъде във възможно най-близкото населено място. Защото се бях заблудил по пътя и същата вечер се оказах в Мудон, където изхарчих малкото останали ми пари, с изключение на десет кройцера, които отидоха на другия ден за вечеря. Така че, когато привечер пристигнах в едно малко селце край Лозана, влязох в кръчмата без нито сантим в джоба, за да платя преспиването, и без да имам представа какво ще стане с мен. Бях много гладен. Придадох си самоуверено изражение и поръчах вечеря, като че ли можех богато да я платя. Легнах си, без да мисля за нищо, спах спокойно. И след като закусих сутринта и направих сметката с ханджията, му предложих срещу седемте баца
[24]
,
колкото струваше всичко, да му оставя в залог дрехата си. Добрият човек не прие. Той каза, че, слава богу, още не бил ограбвал никого и нямало да го стори за никакви си седем баца — да си задържа дрехата и да му платя, когато мога. Трогнах се от добрината му, но не толкова,
колкото би трябвало и колкото се умилявах по-късно, когато си спомнях за него. Побързах да му изпратя парите с благодарностите си по един сигурен човек. Но когато след петнадесет години минах повторно през Лозана, на връщане от Италия, за голямо съжаление бях забравил името на странноприемницата и на ханджията. Щях да отида да го видя. За мене щеше да бъде истинско удоволствие да му припомня доброто дело и да му докажа, че то не е отишло на вятъра.
Много по-значителни услуги, но оказани ми по-показно, не ми са се стрували така достойни за признателност, както простото и безшумно човеколюбие на този честен човек.
Приближавайки до Лозана, аз размишлявах за плачевното си състояние и как да се измъкна от него, без да показвам бедността си пред мащехата си, като се сравнявах в това пешеходно поклонение с приятеля си Вантюр, когато пристигна в Анси. Така се запалих от тази мисъл, че без да съобразя, че не бях нито така приятен, нито така способен като него, аз си наумих да стана в Лозана втори Вантюр, да преподавам музика, макар че не я владеех, и да казвам, че съм от
Париж, без да съм стъпвал там. В изпълнение на този прекрасен

161
проект, понеже там нямаше църковно училище, където да уча децата,
пък и нямах намерение да се тикам при музикантите, аз най-напред се осведомих за някоя странноприемница, където да се настаня удобно и евтино. Посочиха ми някой си Порете, който имал пансион. Този
Пероте се оказа най-добрият човек на света и ме прие много радушно.
Аз му разказах дребните си лъжи, както ги бях скалъпил. Той ми обеща да ме препоръча тук-таме и да ми намери ученици. Каза ми, че няма да ми взема пари, преди да започна да печеля. Пансионът му струваше пет сребърни екю. Беше малко за това, което се предлагаше, но много за мене. Той ме посъветва да се запиша отначало на половин пансион,
което значеше само супа без нищо друго на обед, но богата вечеря. Аз се съгласих. Бедният Пероте ме авансира най-сърдечно и не жалеше сили, за да ми бъде полезен.
Защо стана така, че след като през младежките си години бях срещнал толкова добри хора, ги срещам така рядко на старини?
Изчерпа ли се тяхната порода? Не. Но съсловието, в което се налага да ги търся днес, не е същото, сред което ги намирах тогава. Сред народа силните чувства се проявяват рядко, а природните чувства заговорват по-често. В по-издигнатите среди те са напълно задушени и под маската на чувството стои винаги само интересът или тщеславието.
Писах от Лозана на баща си. Той ми изпрати вързопа и ми даде ценни напътствия, от които би трябвало по-добре да се възползвам.
Споменах вече за моментите на необяснимо безумие, когато не се чувствам на себе си. Сега ще опиша още един такъв случай, и то ярък.
За да разберете до каква степен се бях главозамаял, до каква степен се бях, така да се каже, „вантюризирал“, достатъчно е да видите колко нелепости струпах едно след друго. Ето ме учител по пеене, без да мога да разчета най-простата мелодия. Защото дори да имах известна полза от шестте месеца, прекарани с Льо Метр, те в никакъв случай не бяха достатъчни. Освен това учех при учител! Това беше достатъчно,
за да се науча зле. Парижанин от Женева и католик в протестантска страна, аз сметнах, че трябва да сменя и името си, както бях сменил религията и отечеството си. Стараех се да се доближа колкото може повече до своя знаменит образец. Той се бе нарекъл Вантюр дьо
Вилньов, а аз образувах от името Русо анаграмата Восор и се нарекох
Восор дьо Вилньов. Вантюр умееше да композира, макар че не казваше нито дума за това. Аз пък, без да умея, се хвалех на всички и

162
без да мога да запиша с ноти и най-незначителния водевил, се представях за композитор. Но това не е всичко. Когато ме представиха на господин дьо Треторен, професор по право, който обичаше музиката и устройваше домашни концерти, аз реших да му покажа един образец от моя талант и се заех да композирам музикална пиеса за концерта в дома му така безочливо, като че ли действително знаех как се прави това. Проявих все пак постоянство и работих две седмици върху това ценно произведение, преписах го на чисто, подредих различните партии и ги разпределих така уверено, като че ли бях написал шедьовър на музикалното изкуство. Най-сетне, макар че мъчно бихте повярвали, при все че е вярно, за да увенчая достойно това възвишено творение, аз вмъкнах в края един красив менует, който се пееше тогава по улиците и от който навярно всички си спомнят още следните известни думи:
Вантюр ме бе научил на тази мелодия с басов акомпанимент към нея, но с друг неприличен текст, благодарение на който я бях запомнил. Така че сложих в края на творбата си този менует заедно с акомпанимента, само че без думите, и го представих за мой без капка колебание, като че ли имах пред себе си жители на луната.
Събират се, за да изпълнят произведението ми. Аз обяснявам на всекиго ритъма, духа на изпълнението, смяната на партиите. Бях много улисан. Настройват инструментите, пет-шест минути, които ми се сториха пет-шест века. Най-сетне, когато всичко бе готово, удрям с голям свитък хартия няколко пъти по диригентския пулт, което означава: „Готови“. Настава тишина. Започвам да отмервам такта. Те засвирват. Не, откакто съществуват френски опери, никога не се е чувала подобна какофония. Каквото и да си мислеха за моите дарования, ефектът беше по-лош от всичко, което можеше да се очаква. Музикантите се задавяха от смях. Слушателите се пулеха и на драго сърце биха си запушили ушите. Но нямаше как. Моите палачи

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: