Принципът 80/20

ДНК и нейната структура

ДНК (дезоксирибонуклеинова киселина), голяма моле­кула, съдържаща се в ядрото на всяка клопка от всеки организъм, е открита през 1869 г., получава името си през 1899 г. и до голяма степен остава пренебрегвана до края на 40-те години, когато някои учени започнали да подозират, че това може да е ключът към начина на възпроизвеждане на бактериите. През 1948 г. великият химик Линъс Полинг използвал рентгенови лъчи, за да изследва формата на про­теините, които се оказват под формата на спирала. През 1953 г. Франсис Крик и Джеймс Уотсън установили по рентгенови снимки на ДНК, че тя има двойна спираловид­на структура, която малко прилича на усукана въжена стълба, и в труд в сп. Nature те коментирали:

Нашите гени се състоят от ДНК, полимер е правилна, повтаряща се верига е четири вида странични групи, „бази“, разположени през равномерни интервали. Последовател­ността на базите – начинът, по който се комбинират че­тирите букви от азбуката на ДНК – съставя генетично­то послание, което може да бъде удивително дълго при сложните организми. Счита се, че човешката ДНК съдържа над 1 000 000 000 букви. Въпреки това структурата ѝ е еле­гантно проста и универсална. Всички растения и животни споделят една и съща базова ДНК структура. Съществу­ват четири различни вида генетични структурни елемен­ти, обозначавани с А, Т, С и G¹⁵. Структурният елемент А в човешкия организъм е напълно идентичен със структурния елемент А в пеперудата. Разликата между хората и пепе­рудите се дължи на броя и последо­вател­ността на струк­турните елементи. Всеки човек (с изключение на еднояйч­ните близнаци) има различен секвентен код, но споделя една и съща структура на ДНК с всички форми на живот.

Откритието на Крик и Уотсън също така увеличило важността на гените, като довело до появата на „неодар­винистки“ теории, сред които и тази за „себичния ген“.