Проект „Укрепване на системата на частно съдебно изпълнение в България

да стане кандидатка за членство в ЕС в края на

преговорния процес. Първите подобни спора-

зумения са с Хърватия и с Бивша югославска ре-

публика Македония (БЮРМ). Последва ги това с

Албания. Други потенциални кандидатки в този

контекст са Босна и Херцеговина, Черна гора и

Сърбия.

и сътрудничество с държави от Южното Среди-

земноморие и Южен Кавказ, които не са канди-

датки за членство, както и с държави от Източна

Европа, чиито бъдещи отношения с Европей-

ския съюз остават неясни.

тични европейски държави, работещи заедно за

подобряване на живота на своите граждани и за

изграждане на по-добър свят.

Случва се семейни разпри и временни кризи

да изпълнят заглавията на новините, но далече

от камерите ЕС е наистина изключително успе-

шен проект. За малко повече от половин век той

постигна мир и благополучие в Европа, единна

европейска валута (еврото) и „общ пазар“ без

вътрешни граници със свободно движение на

стоки, хора, услуги и капитали. Той стана основ-

на търговска сила и световен лидер в области

като опазване на околната среда и помощи за

развитие. Не е учудващо, че членовете на Съюза

нараснаха от 6 на 27 и още държави искат да се

присъединят.

Успехът на Европейския съюз до голяма степен

се дължи на необикновения начин, по който той

работи. Необикновен, защото страните, които

съставят ЕС (неговите „държави-членки“), си ос-

тават независими суверенни държави, но обе-

диняват суверенните си права, за да придобият

сила и световно влияние, каквито никоя от тях не

би могла да постигне сама. Той не е федерация

като Съединените щати, но е много повече от

организация за междуправителствено сътрудни-

чество, каквато е Организацията на обединените

нации. Европейският съюз е уникален по своята

същност.

ва на практика, че държавите-членки създават

общи институции и им делегират част от право-

мощията си за вземане на решения, така че ре-

шенията по конкретни въпроси от общ интерес

да бъдат демократично взимани на европейско

равнище.
Трите основни институции, които вземат реше-

ния, са:

ставлява гражданите на ЕС и се избира пряко

от тях;

Съветът на Европейския съюз, който пред-

Европейската комисия, която представлява

интересите на Съюза като цяло.

Този „институционален триъгълник“ изработ-

ва политиките и законите, които се прилагат в

целия ЕС. Като правило Комисията е тази, която

предлага новите закони, а Парламентът и Съве-

тът ги приемат. След това Комисията и държави-

те-членки ги привеждат в действие, а Комисията

контролира правилното им прилагане.

Съдът на Европейските общности е крайният

арбитър при споровете по въпроси от евро-

пейското право.

Сметната палата контролира финансирането на

дейностите на Съюза.

Още няколко институции имат ключова роля за

работата на ЕС:

Европейският икономически и социален

комитет представлява икономическите и

социални партньори в организираното граж-

данско общество: работодатели, работници,

синдикати и сдружения на потребители;

Комитетът на регионите представлява регио-

налните и местните власти;

Европейската инвестиционна банка финан-

сира инвестирането в икономически про-

екти за развитие в рамките на ЕС и извън

него и подпомага малките предприятия чрез

Европейския инвестиционен фонд;

Европейската централна банка провежда ев-

ропейската парична политика;

Европейският омбудсман разглежда жалбите

срещу лошо управление от страна на инсти-

туциите и органите на ЕС;

Европейският надзорен орган за защита на

данните опазва неприкосновеността на лич-

ните данни на хората.

В допълнение са създадени специализирани

агенции, които изпълняват технически, научни

или управленски задачи.

Правомощията и отговорностите на институ-

циите на ЕС, както и правилата и процедурите,

които те трябва да спазват, са формулирани в

договорите, на които се основава ЕС. Догово-

рите са предмет на споразумение от страна на

президентите и министър-председателите на

всички държави-членки на ЕС и се ратифицират

от техните парламенти.

В следващите глави са описани общностните

договори, институциите на ЕС и другите орга-

ни и агенции, като е обяснено какви са техните

функции и как си взаимодействат.

Договор за създаване на Европейската общ-

ност за въглища и стомана (ЕОВС), подписан

на 18 април 1951 г. в Париж, влязъл в сила на

23 юли 1952 г. и изтекъл на 23 юли 2002 г.

Договор за създаване на Европейската ико-

номическа общност (ЕИО), подписан на 25

март 1957 г. в Рим и влязъл в сила на 1 януари

1958 г. Наричан е често „Римски договор“.

Договор за създаване на Европейската общ-

ност за атомна енергия (Евратом), подписан

в Рим заедно с Договора за ЕИО.

Договор за Европейския съюз (ЕС), подписан

в Маастрихт на 7 февруари 1992 г. и влязъл

в сила на 1 ноември 1993 г. Наричан е често

„Договор от Маастрихт“.

С договорите за ЕОВС, ЕИО и Евратом се съз-

дават първите три „Европейски общности“, т.е.

системата за съвместно вземане на решения

в областта на въглищата, стоманата, атомната

енергия и други важни отрасли на икономики-

те на държавите-членки. Общите институции,

създадени за управление на тази система, се

сливат през 1967 г. в една Комисия и един Съвет

на министрите.

Освен икономическата си роля, ЕИО постепен-

но придобива широк спектър от отговорности,

включвайки социалната и регионалната полити-

ка, както и политиката за опазване на околната

среда. Тъй като общността вече не е чисто ико-

номическа, четвъртият договор (от Маастрихт)

я преименува просто на „Европейска общност“

(ЕО). С наближаването на датата, на която изтича

Договорът за ЕОВС през 2002 г., отговорности-

те за въглищата и стоманата биват постепенно

прехвърлени към другите договори.

ки се договарят и за съвместна работа в облас-

тта на външната политика и сигурността, както

в сферата „правосъдие и вътрешни работи“. С

включването на това междуправителствено

сътрудничество в съществуващата общностна

система, Договорът от Маастрихт създаде нова

структура с три „стълба“, която е както икономи-

ческа, така и политическа. Това именно е Евро-

пейският съюз (ЕС).

Договорите са в основата на всички дейности

на ЕС. Те биват променяни при всяко присъе-

диняване на нови държави-членки. Понякога в

договорите се внасят промени с оглед рефор-

миране на институциите на Европейския съюз

и предоставяне на нови сфери на отговорност.

Това става по време на специална конференция

на националните правителства на държавите-

членки на ЕС („междуправителствена конферен-

ция“ или МПК). Резултат от основните междупра-

вителствени конференции са:

Единният европейски акт (ЕЕА), подписан

през февруари 1986 г. и влязъл в сила на 1

юли 1987 г. Той изменя Договора за ЕИО и

създава условията за осъществяването на

Единния пазар;

Договорът от Амстердам, подписан на 2 ок-

томври 1997 г. и влязъл в сила на 1 май 1999 г.

Той въвежда нови сфери на обединен суве-

ренитет, включващи повече от гражданските

права и по-тясно сътрудничество в социална-

та политика и политиката по заетостта.

Договорът от Ница, подписан на 26 февруари

2001 г. и влязъл в сила на 1 февруари 2003 г.

Той внася нови изменения в останалите

договори, като реорганизира системата

за вземане на решения в ЕС, за да осигури ефективното `и функциониране и при след-

ващите разширявания;

Проектодоговорът за Конституция, одобрен

и подписан през октомври 2004 г., който не

влезе в сила, тъй като не беше ратифициран

от всички държави от ЕС;

Договорът от Лисабон, който беше одобрен

през 2007 г., но ще влезе в сила едва когато

бъде ратифициран от всички държави-член-

ки. Той ще направи ЕС по-демократичен и

прозрачен, ще въведе по-несложни методи

на работа и правила за гласуване, ще гаранти-

ра с помощта на харта нашите основни права

и ще позволи на ЕС да говори с един глас по

глобалните въпроси.

Как ЕС взема решенията си?
При вземането на решения на ниво Европейски

съюз участват различни европейски институции,

и по-специално:

Европейският парламент (ЕП),

Съветът на Европейския съюз,

Европейската комисия.

Обикновено Европейската комисията предлага

новите закони, а Парламентът и Съветът са тези,

които ги приемат. В някои случаи законодателни

актове се приемат само от Съвета. Различни роли

са отредени и на другите институции.

Основните форми на европейското законодател-

ство са директивите и регламентите. Директиви-

те формулират общи цели за всички държави-

членки, като националните власти са свободни

в избора на формата и методите за постигане

на тези цели. Обикновено държавите-членки

разполагат със срок от една до две години за

въвеждане на директива. Регламентите са пряко

приложими в целия ЕС веднага след влизането

си в сила, без никакви допълнителни действия

на държавите-членки.

Правилата и процедурите за вземане на реше-

ния в ЕС са формулирани в договорите. Всяко

предложение за нов европейски закон трябва

да се основава на конкретен член от договор,

наричан „правно основание“ на предложението.

По този начин се определя коя законодателна

процедура трябва да бъде приложена. Трите

основни процедури са „съвместно вземане на

решение“, „консултация“ и „одобрение“.

1. Съвместно вземане на решения

Съвместното вземане на решения е обичайната

процедура понастоящем при приемането на

повечето европейски закони. При процедурата

за съвместно вземане на решение Парламентът

споделя законодателната власт със Съвета.

Ако Съветът и Парламентът не могат да постиг-

нат съгласие по даден законодателен акт, той

не се приема. Процедурата предвижда две по-

следователни „четения“ във всяка институция.

Ако по време на тези четения бъде постигнато

споразумение, законът може да бъде приет. В

противен случай той се разглежда от помири-

телна комисия, съставена от равен брой пред-

ставители на Съвета и на Парламента. След като

тази комисия постигне споразумение, одобре-

ният текст отново се изпраща до Парламента и

до Съвета, които го приемат окончателно като

закон. До процедура на помирение се стига все

по-рядко. Повечето закони, приемани съвмест-

но, в действителност биват одобрени на първо

или второ четене в резултат от доброто сътруд-

ничество между трите институции.

Схемата по-долу представя процедурата по-под-

робно. Повече информация можете да намерите

на ec.europa.eu/codecision.
2. Консултация

Процедурата на консултации се прилага в обла-

сти като селското стопанство, данъчното облага-

не и конкуренцията. Въз основа на предложение

на Комисията, Съветът се консултира с Европей-

ския парламент, Европейския икономически и

социален комитет и Комитета на регионите.

При тази процедура Парламентът може:

����да одобри предложението на Комисията,

����да го отхвърли, или

����да поиска изменения.
Ако Парламентът поиска изменения, Комисия-

та обсъжда всички предлагани от Парламента

промени. Ако приеме някоя от тях, тя изпраща

на Съвета измененото предложение.

Окончателното решение се взима от Съвета,

който или приема измененото предложение,

или внася нови изменения. При тази процедура,

както и при всички останали, Съветът може да

променя предложението на Комисията само с

единодушие.

Процедура на одобрение означава, че Съветът

трябва да получи съгласието на Европейския

парламент преди вземането на много важни ре-

шения. Процедурата е същата като при консулта-

цията, с изключение на това, че Парламентът не

може да измени предложението: той трябва или

да го приеме, или да го отхвърли. Приемането

(„одобрението“) изисква абсолютно мнозинство

от подадените гласове.

Процедурата на одобрение се прилага най-чес-

то при споразумения с други държави, включи-

телно споразуменията за присъединяване на

нови държави към ЕС.

Европейският парламент:

гласът на гражданите
Европейският парламент (ЕП) се избира от гражда-

ните на Европейския съюз и представлява техните

интереси. Създаден е през 50-те години на ХХ-ти

век с учредителните договори. От 1979 г. неговите

членове се избират пряко от гражданите на ЕС.

Изборите се провеждат на всеки пет години, като

всеки европейски гражданин, в която и част на ЕС

да живее, има право да гласува и да се кандидатира

за член на Парламента. Така Парламентът изразява

демократичната воля на почти 500-те милиона

европейски граждани и представлява интересите

им пред останалите институции на ЕС.

Последните избори бяха през юни 2004 г. Парла-

ментът сега наброява 785 члена от 27-те държави-

членки на ЕС.

В Европейския парламент депутатите не заемат

места по национален признак, а се групират в

седем политически групи, съответстващи на

европейските партии. Те представляват всички

възгледи за политиката и европейската интегра-

ция — от подчертано профедералните до открито

евроскептичните.

ламент беше избран Ханс-Герт Пьотеринг, той ще

заема поста до изборите през 2009 г.

Къде е седалището на Парламента?

Европейският парламент има три работни места:

Брюксел (Белгия), Люксембург и Страсбург

(Франция).

В Люксембург са разположени административ-

ните служби (т.нар. генерален секретариат).

Заседанията на целия Парламент, известни като

„пленарни заседания“, се провеждат в Страсбург

и понякога в Брюксел. Заседанията на комисиите

също се провеждат в Брюксел.
Какво прави Парламентът?

Парламентът има три основни функции:

1. Приема европейските закони — в много об-

ласти съвместно със Съвета. Фактът, че ЕП

се избира пряко от гражданите, гарантира

демократичната основа на европейското

право.

2. Парламентът упражнява демократичен над-

специално върху Комисията. Той разполага

с правомощия да одобрява или отхвърля

номинираните комисари, както и с правото

да гласува вот на недоверие на Комисията

като цяло.

3. Бюджетни правомощия. Парламентът споде-

ля със Съвета правомощията по отношение

на бюджета на ЕС и следователно може да

влияе върху разходите на ЕС. Той приема

или отхвърля бюджета в неговата цялост.

По-долу са дадени подробни описания на тези

три функции.

1. Законодателна функция — приемане на

европейските закони

Обичайната процедура за приемане (или „про-

карване“) на европейското законодателство е

„съвместното вземане на решения“ (вж. по-го-

ре: „Как ЕС взема решения?“) Тази процедура

осигурява равнопоставеност на Европейския

парламент и на Съвета и се прилага в редица

области.

икономическата политика, визите и имиграция-

та) Съветът създава законодателство сам, но

трябва да се консултира с Парламента. Освен

това, одобрението на Парламента е необходимо

за някои важни решения, като например присъе-

диняването на нови страни към ЕС.

Парламентът също така дава импулс за изра-

ботване на нови законодателни актове, като

преглежда годишната работна програма на

Комисията, преценява какви нови закони са не-

обходими и изисква от Комисията да направи

предложения.

2. Демократичен надзор

Парламентът упражнява демократичен надзор

върху останалите институции в ЕС по няколко

начина.

Когато се сформира нов състав на Комисията,

ствата на държавите-членки, но не могат да бъ-

дат назначени без одобрението на Парламента.

Парламентът изслушва всеки един от тях, в това

число и бъдещия председател на Комисията, и

едва след това гласува дали да одобри Комисия-

та като цяло.

През целия си мандат Комисията е политически

отговорна пред Парламента — ЕП може да гла-

сува „вот на недоверие“на Комисията и така да

предизвика колективната ` и оставка.

В по-общ план Парламентът упражнява контрол

чрез редовен преглед на докладите, изпратени

му от Комисията (общия годишен отчет, отчети-

те за изпълнение на бюджета и др.) Освен това

депутатите от ЕП редовно задават въпроси на Комисията, на които комисарите са законово

задължени да отговарят.

Парламентът следи още и работата на Съвета:

депутатите от ЕП редовно задават въпроси на

Съвета, а председателят на Съвета присъства

на пленарните заседания на ЕП и участва в по-

важните дебати.

Парламентът може да упражнява допълните-

лен демократичен контрол, като разглежда

петициите на гражданите и назначава анкетни

комисии.

всяка среща на върха на ЕС (заседанията на

Европейския съвет). При откриването на всяка

среща на върха, председателят на Парламента е

поканен да изрази становището на Парламента

по актуални въпроси и точки от дневния ред на

Европейския съвет.

3. Бюджетни правомощия

Годишният бюджет на ЕС се определя съвместно

от Парламента и от Съвета. Парламентът обсъж-

да бюджета по време на две последователни че-

тения и той не може да влезе в сила, без да бъде

подписан от председателя на Парламента.

Парламентарната комисия за бюджетен кон-

трол следи как се изразходва бюджетът. Освен

това, всяка година Парламентът решава дали да

одобри начина, по който Комисията управлява

бюджета. Този процес на одобрение е известен

като „освобождаване от отговорност във връзка

с изпълнението на бюджета“.

Как е организирана работата на

Парламента?

В работата на Парламента има два основни

етапа:

време на заседания на отделните комисии,

посветени на различни сфери от дейността на

ЕС, депутатите обсъждат предложенията на

Комисията въз основа на доклади, изготвени от един от членовете на съответната комисия —

т. нар. „докладчик“. Докладът дава обща

представа за разглежданата тема, както и

аргументите „за“ и „против“ предложението.

Въпросите, по които предстоят дебати, се

разглеждат и от политическите групи.

Провеждане на пленарните сесии. Годишно

се провеждат 12 четиридневни сесии в

Страсбург и 6 двудневни сесии в Брюксел.

По време на тези сесии Парламентът

разглежда предложените закони и гласува

измененията, преди да вземе решение по

текста като цяло.

Други точки в дневния ред могат да включват

„съобщения“ на Комисията, в които се излагат

нейните намерения в определена област, или

въпроси, отправени към Комисията или Съвета

във връзка с текущи събития в ЕС или по света.

решения в ЕС. Също като Европейския парламент,

Съветът е създаден по силата на учредителните

договори през петдесетте години на миналия

век. Той представлява държавите-членки и на

заседанията му присъства по един министър

от националните правителства на държавите

от ЕС.

определя кои министри ще участват в

заседанията. Ако например Съветът възнамерява

да обсъжда въпроси, свързани с околната среда,

в заседанието ще участват министрите, в чийто

ресор влиза опазването на околната среда от

всяка държава-членка на ЕС и това ще бъде

„Съвет по околна среда“.

По отношенията на ЕС с останалия свят работи

„Съветът по общи въпроси и външни отношения“.

Тъй като съставът на този Съвет отговаря също

така и за въпросите на общата политика, на

заседанията му присъстват онези министри

или държавни секретари, които съответното

правителство избере.

Съществуват общо девет различни конфигурации

на Съвета:

Общи въпроси и външни отношения;

Икономически и финансови въпроси

(Екофин);

Правосъдие и вътрешни работи

Заетост, социална политика, здравеопазване

и потребителски въпроси;

Конкурентоспособност;

Транспорт, телекомуникации и енергетика;

Земеделие и рибарство;

Околна среда;

Образование, младеж и култура.

Всеки министър в Съвета е упълномощен да пое-

ма ангажимент от името на своето правителство.

С други думи, подписът на министъра е подпис

на цялото му правителство. Освен това, всеки

министър в Съвета е отговорен пред своя на-

ционален парламент и пред гражданите, които

този парламент представлява. Наред с участието

на Европейския парламент в процеса на вземане на решения, това осигурява демократичната ос-

нова на решенията на Съвета.

До четири пъти годишно президентите и/или ми-

нистър-председателите на държавите-членки,

заедно с председателя на Европейската комисия,

заседават под формата на Европейски съвет. Тези

„срещи на върха“ определят цялостната полити-

ка на ЕС и на тях се решават въпроси, които не

могат да бъдат решени на по-ниско ниво (т.е. от

министрите на обичайните заседания на Съвета).

Поради значимостта си срещите и обсъждания-

та на Европейския съвет често продължават до

късно през нощта и са следени с голямо внима-

ние от медиите.

Какво прави Съветът?

Съветът има шест основни задължения:

1. Да приема европейските закони — в

много области на политики съвместно с

Европейския парламент.

2. Да координира най-общо икономическите

политики на държавите-членки.

3. Да сключва международни споразумения

между ЕС и други държави или международни

организации.

4. Да одобрява бюджета на ЕС съвместно с

Европейския парламент.

5. Да определя и провежда Общата външна

политика и политиката на сигурност на ЕС

(ОВППС) въз основа на насоките, дадени от

Европейския съвет.

6. Да координира сътрудничеството между

националните съдилища и полицейските

сили по наказателноправни въпроси.

Много от тези отговорности се отнасят до

„общностната“ област, т.е. до сфери на дейност, в

които държавите-членки са решили да обединят

суверенитета си и да делегират правото си за

вземане на решения на институциите на ЕС.

Тази общностна област е „първият стълб“ на

Европейския съюз.

Двете последни задължения обаче се отнасят

главно до сфери, в които държавите-членки не са делегирали правомощията си, а просто

работят заедно. Този начин на работа се нарича

„междуправителствено сътрудничество“ и то

обхваща втория и третия „стълб“ на Европейския

съюз.

По-долу е дадено подробно описание на

1. Законодателна функция

В по-голямата си част работата на Съвета се

състои в приемане на законодателство в сфери,

в които ЕС има обединен суверенитет. Обичайната

процедура в тези случаи е „съвместното вземане

на решения“, при което законодателните актове на

ЕС се приемат съвместно от Съвета и Парламента

на базата на предложение на Комисията. В някои

области Съветът има последната дума, но само

при предложение на Комисията и само след

съобразяване със становищата на Комисията

и на Парламента (вж. по-горе: „Как ЕС взема

решения?“)

2. Координиране на политиките на

държавите-членки

Държавите-членки на ЕС решиха да провеждат

обща икономическа политика, основана на тясно

съгласуване на своите национални икономиче-

ски политики. Тази координация се осъществя-

ва от министрите на икономиката и финансите,

които съставляват Съвета по икономически и

финансови въпроси (Екофин).

Те искат също така да създадат повече работни

места и да подобрят системите за образование,

здравеопазване и социална защита. Макар че

всяка държава-членка на ЕС провежда собст-

вена политика в тези области, те могат да се

споразумеят за постигането на общи цели и

да почерпят взаимно опит от най-добрите си

постижения. Този начин на действие се нарича

„отворен метод на координация“ и се осъщест-

вява в рамките на Съвета.

3. Сключване на международни

споразумения

Всяка година Съветът „сключва“ (т.е. подписва

официално) редица споразумения между Ев-

ропейския съюз и държави извън ЕС, както и с

различни международни организации. Тези спо-

разумения могат да обхващат широки области

като търговията, сътрудничеството и развитието

или пък да се отнасят до конкретни въпроси като

текстил, рибарство, наука и техника, транспорт

и др.

между държавите-членки на ЕС в области като

данъчното облагане, дружественото право или

консулската защита. Конвенциите могат да се

отнасят също и до сътрудничество по въпросите

на свободата, сигурността и правосъдието (вж.

по-долу).

4. Приемане на бюджета на ЕС

Годишният бюджет на ЕС се приема съвместно

от Съвета и Европейския парламент.

5. Обща външна политика и политика на

сигурност

Страните от ЕС разработват своя обща външ-

на политика и политика на сигурност (ОВППС).

Но външната политика, сигурността и отбрана-

та са области, в които отделните национални

правителства запазват независим контрол. Все

пак държавите от ЕС отчитат предимствата на

съвместната работа по тези въпроси — Съветът

е основният форум за осъществяване на това

„междуправителствено сътрудничество“.

Това сътрудничество обхваща както въпроси

на отбраната, така и задачи по управление на

кризи: хуманитарни и спасителни операции, ми-

роопазване и омиротворяване в горещи точки.

Държавите от ЕС се стараят да мобилизират и

координират военните и полицейските си сили

така, че да могат да ги използват съгласувано с

дипломатически и икономически действия. По

този начин ЕС помогна за възстановяването на

мира, изграждането на демокрация и ускоря-

ването на икономическия напредък на редица

места като се започне от Индонезия, Демокра-

тична република Конго и се стигне до страните

от Югоизточна Европа.
6. Свобода, сигурност и правосъдие

Гражданите на ЕС са свободни да работят и живеят

във всяка държава от ЕС, което означава, че те

трябва да имат еднакъв достъп до гражданското

правосъдие навсякъде в Европейския съюз.

Следователно националните съдилища трябва

да си сътрудничат, така че да може едно съдебно

решение за развод или за попечителство на дете,

издадено в една държава от ЕС, да бъде признато

във всички останали държави от ЕС.

Свободата на движение в рамките на ЕС е от

голяма полза за гражданите, които спазват

законите, но от нея се възползват още и

международните престъпници и терористите.

За справяне с трансграничните престъпления

е необходимо сътрудничество между

националните съдилища, полицейските сили,

митническите служители и имиграционните

служби на всички държави от ЕС.

Те трябва да гарантират:

������ефективен контрол на външните граници на

ЕС;

служители и полицията за заподозрени

трафиканти на наркотици или хора;

����еднаква оценка и третиране в целия ЕС на

търсещите убежище, за да се предотврати

„пазаруването“ на убежище.

С такива и сходни въпроси се занимава Съветът

по въпросите на правосъдието и вътрешните

работи — т.е. министрите на правосъдието и

вътрешните работи. Целта е да се създаде единна

„зона на свобода, сигурност и правосъдие“ в

границите на ЕС.

Как е организирана работата на

Съвета?

Председателството на Съвета се сменя на

ротационен принцип на всеки шест месеца.

С други думи всяка държава от ЕС поема на

свой ред грижата за дневния ред на Съвета и

председателства всички заседания за период

от шест месеца, като съдейства за вземане

на законодателни и политически решения и

посредничи за постигане на компромиси между

държавите-членки.

Председателството се подпомага от генерал-

ния секретариат, който подготвя и осигурява

гладкото протичане на работата на Съвета на

всички нива.

През 2004 г. Хавиер Солана беше преназначен

като генерален секретар на Съвета. Той е още

върховен представител на ЕС за Общата външна

политика и политиката на сигурност (ОВППС) и

като такъв спомага за координирането на дейст-

вията на ЕС на световната сцена.

Генералният секретар се подпомага от замест-

ник-генерален секретар, който отговаря за управ-

лението на генералния секретариат.

Комитет на постоянните представители

Всяка държава-членка има в Брюксел постоянен

екип („представителство“), което я представлява

и защитава националните `и интереси на ниво

ЕС. Ръководителят на всяко такова представи-

телство е всъщност посланик на съответната

държава в ЕС.

Тези посланици (известни като „постоянни пред-

ставители“) заседават всяка седмица в рамки-

те на Комитета на постоянните представители

(Корепер). Ролята на този комитет е да подготвя

работата на Съвета, с изключение на повечето

селскостопански въпроси, които се разглеждат

от Специалната комисия за селско стопанство.

Корепер се подпомага от редица работни гру-

пи, съставени от служители на националните

администрации.

Сигурност и отбрана

Отделни структури подпомагат Съвета по

въпросите на сигурността и отбраната:

Комитетът по политика и сигурност (КПС),

чиито функции в това сътрудничество са

идентични с функциите на Корепер за други

типове решения;

Военният комитет на Европейския съюз

(ВКЕС), съставен от началниците на

генералните щабове на държавите-членки; Военният секретариат на Европейския

съюз (ВСЕС), който е част от генералния

секретариат на Съвета, състоящ се от военни

и цивилни експерти, командировани от

държавите-членки;

Комитетът за гражданските аспекти на

управлението на кризи.

По колко гласа има всяка страна?

Решенията в Съвета се гласуват. Колкото по-голя-

мо е населението на една страна, толкова повече

гласове има тя, но гласовете са преизчислени

така, че да бъдат в полза на страните с по-малко

население.


Гласуване с квалифицирано мнозинство

В някои особено деликатни области като Общата

външна политика и политиката на сигурност,

данъчното облагане, предоставянето на убежи-

ще и имиграционната политика решенията на

Съвета трябва да се вземат единодушно. С други

думи в тези области всяка държава-членка има

право на вето.

По повечето въпроси обаче Съветът взема реше-

ния, като гласува с „квалифицирано мнозинство“

(КМ).

Квалифицирано мнозинство се постига, ако:

мнозинство от две трети) гласува „за“

и

����при минимален брой от 255 гласа „за“, които

гласовете.

Освен това всяка от страните може да поиска

потвърждение, че гласовете „за“ представляват

минимум 62 % от общото население на Съюза.

Ако се окаже, че това не е така, решението не

се приема.