III. ИЗТОЧНИЦИ НА ДИСКРИМИНАЦИОННИ ТЕКСТОВЕ

Прави впечатление, че отговорите по този въпрос са в пъти по-малко на брой от отговорите на първия въпрос. Поради твърде малкото на брой отговори няма смисъл от разделение по степени на образование.

2 в предучилищна степен – квартал на гр. Перник (роми и българи) и в гр. София (българи и др.);

4 в начална училищна степен (2-4 клас) – гр. Перник (преимуществено роми), гр. Гоце Делчев (българи и българо-мохамедани), с. Рибново (българо-мохамедани), гр. София (българи, евреи и др.);

4 в прогимназиална степен (6-7 клас) – квартал на гр. Плевен (роми и българи), гр. Разград (българи и български турци), гр. Омуртаг (роми, българи, български турци и българо-мохамедани), гр.София (българи)

Тъй като става дума за деца от различни възрастови групи въпросите, които задавахме бяха формулирани по различен и разбираем за децата начин. Хода на дискусията също нямаше как да протича еднакво и да обхваща един и същ обем информация. Смисълът обаче бе един и същ.

1. 
   Всички хора еднакви ли са? По какво се различават?
   

Почти нищо не знаят за различните религии и не ги различават. Дори и тези, които са водени от родителите си в храм не разбират смисъла на вярата. Но все пак някои казват, че „Да вярваш в Господ е хубаво”.

По отношение на сексуалността, каквото знаят са го научили от родителите си и се сещат за книжки които са им четени. Общото мнение е, че „момичетата и момчетата са равни”, но момичетата са по-добри защото „не се бият”. Нямат представа за сексуалните различия, но най-общо знаят, че за да се роди дете, трябва двата пола „да си общуват”.

Не се досещат сами и не говорят за хора с увреждания. Сещат се за това, само ако има такова дете в близкото им обкръжение или такъв човек в семейството.

По отношение на пола и сексуалните различия формирането на представите и нагласите спрямо другите е стихийно. Децата знаят думи като гей, хомосексуалист или педераст (използват ги и като обида), но не всички са наясно със смисъла им. Тук както родителите, така и училището са абдикирали: „Мама ми каза, че ще науча тази дума като порасна.”, „Госпожата ще ни изгони ако питаме за това”. Основните източници са интернет, връстниците, по-големите деца и телевизията. Тъй като не познават тези различия не знаят как и да ги приемат. Затова ги игнорират. Има наченки под влиянието на приятелската среда да се формират първите негативни стереотипи: „Да си гей е откачено”. Но като цяло децата проявяват и към тях характерната толерантност на тази възраст. Особено объркващи са различията в половите роли за децата от мюсюлманските общности. На въпроса „Мъжете и жените равни ли са?”, повечето от тях казват „не”, но не знаят защо е така.

Децата на тази възраст знаят повече за хората с увреждания, особено в училищата където има деца със специални образователни потребности. Въпреки това, трудно ги разпознават: „Децата, на които се налага да им се помага правят гадни работи”. Не знаят защо са такива и повечето смятат, че за тях е по-добре да са в отделни училища: „Защото там повече им помагат”. След малко размисъл се съгласяват, че „с нас им е по-хубаво и се чувстват по-нормални”. Това, което учителите правят е да ги мотивират да си помагат.

В прогимназията (6-7) клас започва по-ясно разграничаване на категориите, свързани с различията. Появяват се повече от един тип категориални избори. На въпроса „Хората равни ли са?” вече се появяват отговори: „И да, и не.”, „Зависи” и др. Децата по-често се сещат за конкретни и значими различия – етнос, народност, пол. За съжаление, не винаги дават точните определения. Най-често се бърка етносът с религиозната принадлежност и много трудно се сещат за основните етноси в България. В смесените райони все повече се губи етническата идентичност, особено сред децата от ромски произход. Много от тях се идентифицират с турския или българския етнос и не говорят на майчиния си език. Това е процес насърчаван от родителите: „Родителите не искат да сме различни” (дете от ромски произход от гр. Омуртаг). Подобен процес има и сред част от българските турци: „По-добре се изразявам на български и не говоря много на турски с нашите.” (дете от турски произход в гр. Разград). На другия полюс се забелязва закрепване на стереотипите и формиране на стабилни предразсъдъци. „Циганите са такива, защото на тях лесно им се разминава”, „Много цигани живеят на гърба на държавата”. Все повече значение за това придобива личния опит: „Едни цигани искаха да вземат колелото на брат ми, замеряха го с камъни” (момче от София). „Циганите, като са много, и се правят на повече от нас” (момче от Плевен). Появява се и разбирането, че не етноса определя поведението: „Те са такива, защото са бедни и сигурно няма какво да ядат” (момиче от София). Децата, които живеят в смесени райони, имат по-ясна атрибуция (приписване на качества, характеристики и причинно-следствени връзки) по отношение на циганите и българските турци: „Има цигани и баш цигани” (вторите са лошите), „От едни цигани до други има голяма разлика”, „Турците някога са били лоши хора и са ни поробили, но сега не са.”, „Циганите се обединяват, когато всички са срещу тях”. За съжаление това са спонтанни умозаключения, които не се подкрепят достатъчно в училище с конкретни факти и примери. За българчетата циганчето или турчето, което им е приятел, може да е нещо различно от „циганите” или „турците” срещу които говорят родителите му в къщи или чува по медиите. Същото е за циганчетата: „Тя е добра, защото е изключение” (ромско дете от Перник за българската му приятелка).

Значим проблем е и начина по който се говори за турците в исторически план: „Понякога наричат османците турци и това е обидно.” Много от децата от турски произход не разбират разликата между турския народ и политиката на Османската империя и се чувстват виновни когато се говори за робството и освободителните въстания и войни. Това е проблем както за тяхната идентичност, така и за личностната им стабилност. По-рядко, и то с помощта на родителите си, има деца, които са наясно с това: „Аз не се обиждам, защото това го е направила Империята, султанът и аз нямам нищо общо с това” (момиче от турски произход от Омуртаг). Има много голяма разлика в самооценката и поведението на децата, които са наясно със своя произход и на другите, които се лутат в своята идентичност.

По отношение на религията, децата определено бъркат основните религии и празниците, свързани с тях. „Коледа е когато получаваме подаръци” (момче 6-ти клас от София). Трудно се сещат за празниците в другите религии. Много по-добре разбират тези различия деца, които изучават религия (20-то училище, София) или чужди култури (134-то училище, София).

В периода на юношеството сексуалността и сексуалната ориентация стават доминиращ фактор в самоосъзнаването. За съжаление както и преди години, така и сега, формирането на тези представи продължава да става спонтанно. В резултат от това стереотипите за „мъжкото” и „женско” сексуално поведение се изграждат хаотично на базата на порнографията („То в Интернет където и да бръкнеш ще видиш нещо.”), масовата „поп култура” или от приятелите. „Хубавото” на този начин на образоване е по-високата толерантност към сексуалните различия. „Щом ги показват в Интернет значи е нормално.” На тази възраст хомосексуалността или транссексуалността вече по-рядко се приема като „ненормалност”. Но за част от децата (около 1/3) стереотипите се задълбочават. „Наричаме ги сбъркани, те сами са си виновни за операциите дето си правят” (момичета от Плевен). „Не е правилно да им дават да се женят, защото няма да имат деца.”

Интеграцията на децата с обучителни затруднения или увреждания в основното училище е силно затруднена както от максималистичните учебни програми и планове, така и от неподготвеността на учителите и учениците да ги приемат. Като цяло учениците не знаят какви са проблемите им: „Наричаме ги разбойници, защото викат и крещят.” (момиче от Разград), „Те са нещо като бавноразвиващи се.” (момче от Плевен), „Наричаме ги ресурсни ученици и учителите им казват така.” (дете от Омуртаг), „Те не знаят езика и не ходят на училище.” (дете от Омуртаг). В повечето класове тези деца са отделени в отделни групи и са отчуждени от другите ученици. „Не ни пречат, с тях се занимава ресурсния”. Често самите учители ги съветват да не общуват с тях: „Не се опитваме да им помагаме, защото не ни дават.” Тези деца са убедени, че децата със специфични обучителни затруднения трябва да учат в отделни училища, защото „Те така или иначе не идват на училище”.

В тази възраст се появяват и първите стереотипи по отношение на политическите възгледи. Те обикновено се формират хаотично от медиите, приятелската среда, семейството и най-вече от по-възрастните баби и дядовци: „При комунизма е било хубаво, защото е имало работа за всички, училищата и болниците са били безплатни. ”, „Баба ми е казвала, че тогава всеки е можел да има всичко, защото е имало работа. Тя е работила на летището и е взимала хубава заплата.”, ”Сега е лошо защото хората са бедни.”

Втората голяма група въпроси се отнасяха до това доколко в училище се обсъждат различните области и теми, в рамките на които могат да се породят дискриминационни нагласи. Основните въпроси в това направление бяха следните: