Проф. Томаш волги

УНИВЕРСИТЕТ “АРИЗОНА”, САЩ

На първо място бих искал да подчертая, че не за първи път съществуват сериозни разногласия относно външните политики и отношенията от двете страни на Атлантика. В действителност тези разногласия датират от доста време, не само от периода след Студената война, но и по време на самата Студена война. Несъгласията по основни въпроси започват от 50-те години на ХХ век, продължават през 60-те с противоречията между САЩ и Германия относно подхода към Студената война, а политиката на Де Гол и оттеглянето на Франция от военните структури на НАТО почти разрушава Съюза и отношенията между Европа и Северна Америка. По време на Студената война съществуват значителни разногласия по отношение политиката на сдържане и ядрените оръжия. Големи несъгласия между двете страни на Атлантика съществуват и относно Близкоизточната политика, както и по отношение нарастващите конфликти през 80-те години по време на администрацията на Рейгън, която възприема твърда линия на поведение спрямо СССР и т.нар. “борба с Империята на Злото”. Силни възражения от европейска страна се проявяват през 80-те години по повод Звездните войни и антибалистичната ракетна система, подкрепяни от администрацията на Рейгън. Това са само няколко от най-сериозните разногласия в трансатлантическите отношения по време на Студената война. Различията в гледните точки продължават и след нейния край, като този път те се отнасят до сериозните конфликти в специфични политически области, Международния съд за правата на човека и въпросите за човешките права, глобалното затопляне и протоколите от Киото, както и Близкоизточния конфликт, по който различията стават изключително изострени. Но след края на Студената война конфликтите продължават да ескалират във връзка сьс структурата на международната система, съответната роля на САЩ и европейските партньори в нея и въпросите за това дали дипломацията трябва да продължи да се разглежда от едностранните и многостранните институции като първостепенно средство за провеждане на външната политика. Трансатлантическите отношения през този период са белязани също и от критичното отношение на САЩ спрямо политиките на Европейския съюз относно разширяването, естеството на европейското участие в НАТО, а също и степента, в която трябва се подражава на американския модел в рамките на Европейския съюз. Без съмнение, американската инвазия в Ирак имаше ефекта на хвърлена граната по изключително трудните отношения. Войната в Ирак бе изключително непопулярна сред европейските народи и някои от европейските правителства, и доведе не само до задълбочаване на проблемите между двете страни от Атлантика, но и до взаимното противопоставяне на много европейки държави.

Факт е, че отношенията са твърде неустойчиви и в днешно време. Хората, вземащи решения от двете страни на Атлантика, са изправени пред предизвикателството да се справят с редица сериозни разногласия и конфликти преди войната в Ирак. Основният въпрос е дали настоящите трудности пред Европа и САЩ са нови и единствени по рода си и ако те наистина са такива, дали това ги прави трудни за преодоляване.

На второ място бих искал да подчертая, че е много лесно да бъдат подценени общите черти на двете страни на Атлантика. Независимо от историята на тесните отношения по вьпросите на сигурността с някои страни от Западна Европа след края на Втората световна война, трансатлантическите отношения са значително засилени от редица други фактори. Към тях се включват, на първо място, очевидно много тесните и взаимозависими икономически отношения. Ако се приеме, че САЩ вероятно са най-мощната икономика в света, а ЕС държи второто място, непосредствено след тях, то и двете страни играят важна роля за глобалното икономическо статукво. Също така важен е и фактът, че техните икономики се преплитат с огромните инвестиции и от двете страни на Атлантика. Половината от всички американски чуждестранни инвестиции са насочени към Европа, а повече от 60% от европейските чуждестранни инвестиции - към САЩ. Между 12 и 20 млн. работни места зависят от трансатлантическите икономически отношения. И за двете страни на Атлантика е необходимо да продължават да изпълняват ангажиментите си по отношение на ключовите институции за сигурност като НАТО, икономическите институции като СТО и политико-икономическите институции като Г 7. Дори в областта на сигурността, изпълнена с толкова много разногласия, съществува значително и важно сътрудничество между двете страни по отношение на методите за пресичане на финансовите активи на терористите, разузнаването и полицейското сътрудничество. Освен това съществува огромен социален, културен и туристически обмен през Атлантика. Благодарение на настоящата сила на еврото, европейци могат да бъдат открити в почти всяка част на САЩ. Въпреки отслабването на долара, американците също активно присъстват в културния живот на Европа. Пример за това е фактът, че народите от двете страни на Атлантика продължават да се възприемат положително, въпреки отношенията на правителствата едни към други. В последно време съществува известно понижаване на тези положителни възприятия. През последната година това директно се свързва с войната в Ирак, а нейният край вероятно би върнал отношенията на позициите от началото на войната. На последно място следва да се подчертае, че и двете страни на Атлантика имат общи демократични традиции в политическите си системи, което дава надежди за разрешаване на различията по мирен начин и укрепване на отношенията. Следователно, ако се приеме, че отношенията са били непоклатими в исторически план, днес се случват доста събития, които продължават да ги втвърдяват.

На трето място, вследствие от всичко казано по въпроса за продължителността и сходството на отбелязаните проблеми, позволете ми да вмъкна нотка песимизъм. Вярвам, че някои от проблемите, с които се сблъскваме са наистина нови и разрушителни за трансатлантическите отношения, а също така застрашават бъдещето и стабилността на трансатлантическите връзки. Ето защо ще бъде изключително трудно, ако не и невъзможно, да се преодолеят тези препятствия и аз бих искал да отбележа пет специфични проблема в това отношение.

На първо място, не съществува общо съгласие относно естеството на основната заплаха за сигурноста на глобалното статукво. Подобно съгласие постави основата на трансатлантическите отношения по време на Студената война и претърпя сериозна промяна след нейния край. Европейците често подценяват влиянието на 11 септември върху американското разбиране за сигурност. За периода между 1968 и 2001 г. са извършени около 12 000 различни международни терористични акта по целия свят, от които само един на американска земя до 11 септември. 11 септември по драматичен начин създава напълно различна представа за американското разбиране за сигурност, което като цяло е подценявано от европейските политици.

От друга страна американските политици значително подценяват степента, в която Европа е участвала на първа линия в борбата с тероризма до 11 септември. Като цяло от двете страни на Атлантика съществуват напълно различни гледни точки относно оръжията за масово унищожаване и държавите, които ги разпространяват. Не знам за съществуването на някакво разногласие, което да може да се реши между партньори и съюзници по отношение фундаменталните различия относно естеството на заплахите за сигурността. Ето защо мисля, че този проблем няма скоро да изчезне.

На второ място, и американците, и европейците подценяват размера на американската мощ и способността на САЩ като хегемон и свръхсила да действат едностранно. И двете страни значително подценяват американската мощ, която според анализаторите се състои от два елемента. Първият е относителната мощ спрямо другите страни. От тази гледна точка САЩ изглеждат доста силни, в сравнение с мощта на Великобритания, Русия, Китай или на т.нар. иракско правителство. Но това е относителна мощ, сравнена с тази на дадена друга страна. Това не е мощта, за която по принцип става въпрос. По принцип става въпрос за различен вид мощ – а именно структурната мощ. Тя е онази мощ, която свръхсилите притежават и която им позволява да участват в изграждането на глобалната структура, да създават световния ред и да установяват глобалните системи за сигурност или икономическите системи. В този смисъл се счита, че американската мощ днес е по-слаба, отколкото е била преди 20 или 30-40 години. Докато относителната американска мощ нараства спрямо други страни, то американската структурна мощ, имайки предвид сложността на глобалните отношения и новите актьори, отслабва все повече. Днес структурната мощ е оценена на едва половината от това, което е била преди 25 години и на една трета от това, което е била преди 35 години. Европейците и за съжаление и американците доста надценяват размера на американската мощ. Последиците са еднакво сериозни и за двете страни. Европейците се притесняват как да обуздаят тази мощ и са недоволни, когато американците не успяват да го направят. Американците вероятно ще действат едностранно, за да надминат себе си и след това ще останат недоволни, когато търсейки сътрудничество от европейските си съюзници, срещнат съпротива. Именно това се случи в Ирак и е възможно да се случи на двете страни отново. Големият урок за Запада от Студената война следва да се разглежда в контекста на общите заплахи за сигурността. Най-мощните държави са склонни да изграждат многостранни институции и редовно да подчиняват правилата на тези институции. Чрез тези институции по-малко влиятелните държави също осъществяват ролята си, а свръхсилите не се чувстват заплашени от мултилатерализма, докато той е гарантиран от основополагащи споразумения относно естеството на глобалната заплаха за статуквото. По този начин и двете страни печелят от подобна структура и никоя от тях не влиза в това споразумение само заради идеята на мултилатерализма.

Но, според мен, днес американците и европейците съществено се различават по отношение на подходящото използване на многостранни или едностранни решения на проблемите. Много европейски политици настояват за използването на многостранните институции като доминиращ подход в международната политика за решаването на международни конфликти и проблеми. Именно това представлява европейската практика. Това е практиката, която се засилва, както от развитието на Европейския съюз, така и от факта, че САЩ изоставиха мултилатерализма в контекста на еднополюсността в периода след края на Студената война, а Франция я определя като “свръхмощ”, напускайки институции като ООН и НАТО, за да преследва своите привидно имперски цели.

Основната опасност в случая е начинът, по който се представя реалността, в която се осъществяват международните отношения и фактът, че европейските лидери могат да повярват в нея. Реалността показва, че голяма част от политическите лидери в Европа не използват многостранните институционални механизми, когато не могат да постигнат своите основни цели чрез тях – в този случай Франция би могла да бъде добър пример. А дебатът за употребата на ООН като единствен механизъм за разрешаване на основни международни въпроси представлява подигравка на последните 45 години с международната политика, когато стотици вета, наложени от великите сили, направиха ООН относително маловажна за много от сериозните конфликти. Опасно е също така да се смята, че САЩ са изоставили именно онези институции, чието създаване преди това са подпомогнали, защото това би мотивирало подобно бъдещо поведение. Същевременно е наивно да се смята, че всяка свръхсила автоматично ще се обвърже с подобни институции, когато въпросите за сигурността й са изложени на риск. САЩ не са използвали ООН много добре. За сметка на това обаче последователно са се възползвали от СТО, въпреки правилата и резолюциите, приети против това. От гледна точка на избраните стратегии, преговорите с дадена свръхсила да предостави по-голяма власт на многостранните институции приличат на танц с много голяма мечка. Трябва да има добри основания за мечката да продължи да танцува и вие не искате да я карате да танцува, когато тя е много гладна или много ядосана. Свръхсилите ще се подчиняват на правилата на многостранните институции, както САЩ през периода на Студената война, но е вероятно да го правят само ако има очаквания за други видове “игри”. Например общото съгласие с европейските партньори относно естеството на заплахите за сигурността и желанието на партньорите значително да допринасят за идентифицирането на тези заплахи. Или заради признаването, че свръхсилата всъщност не е толкова “свръх”, тъй като тя няма ресурсите да действа самостоятелно. Тук е мястото да се върнем към вече споменатата опасност. Преувеличаването на американската мощ от двете страни на Атлантика прави въпроса за мултилатерализма още по-проблематичен.

Друга голяма пречка в отношенията между двете страни представлява естеството на самото понятие за сила. Европейските теоретици в голямата си част могат да бъдат определени като постмодернистични. Въпросите за сигурността биват преувеличавани не само от многостранна гледна точка, но също така и в перспективата на сътрудничеството, като се подчертават по-скоро икономическите и материални преимущества на сътрудничеството, отколкото силата и принудата пред заплахите за сигурността. Все пак знаем, че ако подобни форми на влияние действат при определени условия и с определени актьори, те изцяло се провалят при предоставянето на сила и принуда и при подкрепата на онези, които имат нужда, от гледна точка на инструментите на външната политика.

Европейският подход работи много добре по отношение на Либия. Той претърпя голям неуспех в бивша Югославия и наскоро се провали в опитите да контролира намеренията на Иран за разработване на още по-големи ядрени способности. От друга страна теоретиците на постмодерното сътрудничество предизвикаха силна реакция от другата страна на Атлантика, която доведе до нова изкуствена бариера в отношенията. Американците много добре разбират, че съществуват други методи за преследване на целите наред със силата и принудата, и широко ги използват също както европейските си колеги. Но идеите на теоретиците накараха много американски политици да повярват, че Европа, въпреки възраженията и опитите за създаване на обща външна и отбранителна политика, става все по-несигурно място с оглед преките глобални заплахи за сигурността. Това би било лоша новина и за двете страни.

Петата област на разногласия, която продължава да застрашава отношенията, е свързана с крайно различните гледни точки и, по мое мнение, напълно неправилни и погрешни гледни точки относно Европейския съюз. Европейските политици понякога представят Европейския съюз в по-различна светлина, отколкото той е в действителност. ЕС представлява смел и вълнуващ, а за по-голямата част от света – неповторим и успешен експеримент, който е последван от напредък в икономическата и до определена степен в социалната и културната област, което довежда до приемането на нова дефиниция за европейска идентичност и за това какво означава да си европеец. Но много европейски лидери също преувеличават реалността, когато говорят за Европейския съюз като за главен външнополитически актьор или за неговата роля в международните отношения. За постигането на тази цел се изисква не само изграждането на подобни на скоро създадените структури, но също така и реализирането на два основни момента, които липсват по принцип и които няма вероятност да бъдат постигнати в близко бъдеще. Единият от тях е механизмът, чрез който да се преодолеят индивидуалните европейски различия във външната политика чрез наднационалната власт в рамките на Европейския съюз. Като цяло това изисква отстъпване на значителна част от суверенитета по отношение на външната политика, по начин, подобен на търговската и монетарна политика на Европейския съюз. Това няма да стане днес и не се очаква да се случи в близко бъдеще.

На второ място, Европейският съюз има нужда да развие своя собствена сила, различна от НАТО, за да оправдае идеята, че е независим актьор на международната сцена. Никоя от големите сили в Европейския съюз не е способна да осигури ресурсите за реалното изграждане на тази сила. Без тези липсващи елементи идеята за Европейския съюз като главен външнополитически актьор няма да получи по-голямо развитие. Мироопазващите мисии на Балканите и в Афганистан широко се възприемат извън рамките на ЕС като слаби намерения за действие, но те не превръщат Европейския съюз в основен външнополитически актьор. Същевременно, от другата страна на Атлантика, американските политици също не успяват да оценят колко важен е ЕС за европейците. Американска намеса в еволюцията и развитието на Европейския съюз може да нанесе непоправима вреда на трансатлантическите отношения. Това е добре илюстрирано чрез опитите на американските администрации да оказват натиск върху ЕС по отношение ускоряването на присъединяването на Турция към Съюза. Последиците биха били изключително ползотворни за САЩ, но за добро или зло те могат да представляват краен тест за европейската идентичност и могат да доведат както до по-нататъшно интегриране, така и до по-нататъшно разделение на страните от Европейския съюз относно въпросите на външната и отбранителна политика. Подобен натиск върху процеса на вземане на решения в ЕС от другата страна на Атлантика не може да бъде окачествен като успешен, но той увеличава параноята в Европа по отношение на американския интерес и намерения относно европейското бъдеще.

Следователно, тези пет разгледани въпроса са наистина уникални и взети заедно те представляват много сериозна дългосрочна заплаха за отношенията между двете страни. Те са едновременното повдигане на въпроси относно естеството на силата, застрашаването на идентичността на ключовите участници, несъгласието относно инструментите и механизмите за решаването на проблемите и дори създаването на основни разногласия относно естеството на заплахите за сигурността за световния ред.

Възможно ли е подобна лавина от напрежение да бъде преодоляна? Честно казано, не мога да си спомня дори един единствен случай в историята на съвременната международна политическа система, когато подобен комплексен набор от разногласия е подминат. И докато преди, едната от страните правеше големи отстъпки да се прекрати конфликтът, днес и двете отстояват позициите си. Единствено появата на сериозна заплаха би сближила двете страни. В днешно време това е възможно, но е трудно да се определи естеството на заплахите. Вероятно това няма да е заплахата от международен тероризъм, по отношение на която вече съществува съществено разногласие, освен ако тероризмът се промъкне като заразна болест от периферията на Европа към центъра на Европейския съюз. Това е възможно в известна степен, но според мен е малко вероятно. Нито пък е възможно въпросите като глобалната екологична катастрофа и екологичните предизвикателства, с които се сблъскваме, да създадат подобен обединяващ ефект. Европейските и американските политици заемат твърде далечни позиции относно естеството на тази заплаха. Все пак смятам, че съществува и друга възможност, макар и не съвсем явна. Именно заради естеството на глобалната икономика и на икономическата глобализация, както и на техния комбиниран ефект върху благополучието на най-богатите държави, благосъстоянието и качеството на живот могат да бъдат изложени на риск.

Бих изказал предположение, че продуктивността в производството се увеличава, форсирана от новите технологии и растящата производителност, дори в сектора на услугите, в съчетание с глобализацията на западните корпорации, които търсят най-ефективните начини за правене на бизнес и които дават тласък на икономическа криза с безпрецедентни размери на Запад. В Америка, например, заплатите на работниците започват да намаляват от 1972 г. Днес в САЩ едновременно съществуват нарастващо икономическо неравенство и неспособност за създаване на квалифицирани работни места, дори по време на икономически растеж. В действителност квалифицираните работни места в производството намаляват не само в САЩ, но и в Европа и дори в Азия, вследствие на по-голямата продуктивност, както и на развитието на индустрията, търсеща все по-евтина работна ръка, премествайки се от една част на света в друга. Подобни неравенства се срещат повече в САЩ, отколкото в Европа, заради по-устойчивата й система на благосъстояние, но те се проявяват и на Стария континент, като следите им се забелязват в Англия и при редица проблеми с безработицата, пред които са изправени Германия и Франция.

Интересно е какво ще се случи в България, когато страната се присъедини към Европейския съюз. Когато се присъедини към Съюза и аз вярвам, че това ще стане, страната ще усети ефекта от присъединяването на две вълни. На първо място, страната ще стане бенефициент на работни места и инвестиции от ядрото на Европейския съюз, тъй като бизнесът ще търси места с по-ниски заплати и по-висока производителност. Това ще облагодетелства съществено българската икономика. Но проблемите ще запазят производителната основа в новите инвестиции, защото веднага щом българите започнат съществено да получават изгоди и стандартът на живот бързо се повиши, международният бизнес ще започне търси други приходи извън България и Европейския съюз. Точно такъв е случаят с НАФТА в Северна Америка. Огромните инвестиции на САЩ на юг от границата създадоха съществена икономическа изгода за мексиканците, която продължи половин десетилетие, след което работните места се преместиха към Китай, Тайланд и Индонезия, оставяйки Мексико в много трудно икономическо положение след бързото ранно подобрение. По какъв начин Европа и Северна Америка ще се изправят пред свят, в който квалифицираните работни места намаляват, заплатите се понижават, а данъчните ставки не са достатъчни да поддържат качеството на живот, с което страните са свикнали. Докато това не е единственият проблем, с който се сблъскват милиарди хора, страдащи от бедност и липса на бъдеще в различни части на света, съществува още малко утеха за страните и хората, които са живели в богатото ядро на международната система и които очакват да продължат своя стандарт на живот. Това може да бъде икономическа заплаха и за двете страни на Атлантика. Признаването и намирането на общи средства за решаване на проблемите, включително и тези на глобализацията, може да бъде ключът не само за бъдещето на трансатлантическите отношения, но също така и за качеството на живот на европейците и американците, което да бъде оставено на следващото поколение.