Околна среда и управление на земята

3.1.3 Околна среда и управление на земята

България е една от страните в Европа с най-богато биологично разнообразие с много редки и ендемични видове. Българската флора съдържа между 3 550 и 3 750 вида висши растения. От тях в Червената книга на България (1984г.) са включени 763 вида. Около 750 растения от българската флора се ползват като лечебни растения. Повече от 250 от тях се възприемат като ценни стопански видове. Традиционното отглеждане в България на местни сортове в личните стопанства и градини, е предпоставка за съхраняване на значителното разнообразие от стари примитивни сортове (народна селекция), местни популации и форми от тях. В Института по растителни генетични ресурси - Садово са създадени колекции от 2 900 броя зърнено-житни култури, 410 зърнено-бобови и 2 150 зеленчукови култури, събрани от различни райони на страната, оценени по голям брой показатели (според съответните класификатори и методики), за които са необходими специални грижи за съхранение.

Необикновено голямото разнообразие на животински видове в България е с международно значение. Страната обитават повече от 27 000 безгръбначни. Гръбначната фауна е проучена най-задълбочено и е известно, че включва над 750 вида: 94 вида бозайници, над 400 вида птици, 36 влечуги, 16 земноводни и 207 черноморски и сладководни риби. Споменатите видове риби, обитаващи Черно Море и Дунав, са наистина уникални за региона. Местните (аборигенни) породи селскостопански животни са част от националното наследството. Традиционно отглежданите български породи са адаптирани към местните условия и са устойчиви на болести. Поради тази причина, най-често те са предпочитани при биологичното отглеждане на животни, изключващо употребата на ветеринарномедицински препарати. По данни на Министерството на околната среда и водите, в резултат на човешката дейност, през последните няколко десетилетия всички 37 типични породи домашни животни в България са в опасност, като 6 от тях вече са безвъзвратно изчезнали, 12 са на път да изчезнат, 16 са застрашени и 3 са потенциално застрашени от изчезване. Загубата на популации на местни породи е в разрез с принципите за устойчиво развитие в земеделието и с правилното управление на генетичните ресурси.

Към края на 2004 година броят на защитените територии в България е 858 с обща площ 544 395 ha, което представлява 5 % от територията на страната. Защитените територии са разпределени в следните категории: 3 национални паркове, 55 резервати, 10 природни паркове, 346 природни забележителности, 409 защитени местности, 35 поддържани резервати. Най–голям дял от общата площ на защитените територии имат природните паркове – 44,9% и националните паркове – 27,6 %. Строго защитените територии, включващи резервати, национални паркове и поддържани резервати обхващат 2,7% от територията на страната.

Националната стратегия за опазване на био-разнообразието определя 12 типа екосистеми и ландшафти като уникални и представителни за био-разнообразието в България. Такива ландшафти са включени и в националните и природни паркове на страната.

Много от защитените територии в България са с международно значение. Две територии – национален парк “Пирин” и биосферен резерват “Сребърна”, са признати за обекти на Световното природно наследство по Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство от 1972г. Седемнадесет територии са вписани като биосферни резервати по Програмата “Човек и биосфера” на ЮНЕСКО. Към момента в списъка на влажните зони с международно значение България е представена с 10 влажни зони с обща площ близо 20 306 ha или 0,2 % от територията на страната.

Българската гора е основният „източник” на биоразнообразие в страната. Съставът на растителните видове в горите е много богат, благодарение на специфичното разположение на страната. Междинното био-географско разположение между средиземноморски, степни и европейски широколистни ареали и височинната амплитуда от морското равнище до 2 900 м води до голямо разнообразие във видовия състав. За това допринасят и силно разчлененият релеф и различните скални основи, довели до голямо разнообразие от почви и разнородни хидрогеоложки условия, създаващи различни екологични ниши за богато биологично разнообразие, включително дървета и храсти. В наше време на територията на българските гори се съхраняват:

• 
  над 80% от защитените растителни видове;
  
• 
  над 60% от застрашените видове животни;
  
• 
  над 60% от приоритетните местообитания;
  
• 
  8 от 12-те ландшафтни комплекса, дефинирани в Националната стратегия за опазване на био-разнообразието като уникални и представителни за био-разнообразието в България;
  
• 
  популациите на 43 видове, застрашени от изчезване в световен мащаб.
  

Постоянно затревените площи, повечето от които са полу-естествени, за 2004г. заемат около 34% от използваната земеделска площ. Полу-естествените тревни площи са една от най-ценните екосистеми в селскостопанския ландшафт. Те са резултат от многогодишните земеделски практики на използване на затревените площи за паша, за сено, или за комбинирано използване. Върху полу-естествените местообитания в България се оказва различен натиск, водещ до намаляване на био-разнообразието в тях:

• 
  В резултат на рязкото намаляване на броя на животните през 90-те години и продължително ниските цени на млякото и месото, много от пасищата с висока природна стойност са изоставени и недоизпасвани. Успоредно с това е прекратено и косенето на ливадите, което води до появата на по-агресивни тревни видове, храсти и дървета;
  
• 
  Поради ниската икономическа ефективност на пашата на животните в полу-естествените тревни площи, много от земеделските стопани в равнинните части се насочват към тяхното разораване и превръщането им в обработваеми земи, овощни градини или лозя. Това води до необратима загуба на разнообразие на растителни видове и загубата на гръбначни и безгръбначни съобщества;
  
• 
  Когато полу-естествените затревени площи са собственост на общината и се намират в близост до населените места, те често се използват за паша от собствениците на животни. За разлика от гореизброените проблеми, това често пъти води до преизпасване и последваща ерозия на почвата със загуба на природната стойност на земите.
  

Заплахите за крайбрежните екосистеми са замърсяването на водите, безразсъдното събиране на редки и застрашени видове, въвеждането на чужди видове. В случая с влажните зони основните проблеми са: пресушаване, промяна на водния режим, инженерни работи по речните брегове и съответното унищожаване на растителни и животински видове и загуба на цели природни местообитания. Причините за пресушаването на влажните зони са свързани както с климатичните промени, така и с дейностите на земеделските стопани за разширяване на използваемите площи.

България определя за пръв път необлагодетелствани райони за Програмата за развитие на селските райони 2007-2013. Необлагодетелстваните райони ще обхващат 47,9% от територията на страната и 24,8 % от ИЗП, и са предимно планински райони (38,2% от територията на страната и 16,5% от ИЗП). Останалите са определени като други необлагодетелствани райони.

Екологична мрежа Натура 2000

Местата, попадащи в Общоевропейската екологична мрежа „Натура 2000”, се определят в съответствие с две основни за опазването на околната среда директиви на Европейския съюз – директива 92/43/ЕЕС за запазване на природните местообитания и на дивата флора и фауна (наричана Директива за местообитанията) и директива 79/409/ЕЕС за съхранение на дивите птици (наричана Директива за птиците). Изискванията на двете директиви са отразени в българското законодателство чрез Закона за биологичното разнообразие (ЗБР), приет от Народното събрание през август 2002г. с последни изменения от 07.08.2007г. Според него в страната тези места се обявяват за защитени зони като част от екологична мрежа „Натура 2000”.

С Решение № 122 / 02.03.2007 Министерски съвет прие списък на защитените зони от екологичната мрежа „Натура 2000”. Съгласно това решение до момента 11,3% (1 254 310 ha вътрешна територия и 801 ha акватория, общо 1 255 111 ha) от територията на България са обявени за Специални защитени зони – СЗЗ (по Директивата за птиците) и 13,4% (1 472 069 ha вътрешна територия и 12 309 ha акватория, общо - 1 484 378 ha) като Територии от значение за Общността – ТЗО (по Директивата за хабитатите (списък с ТЗО, предложен на Комисията).

Според Закона за Биологичното разнообразие (ДВ бр. 77/9.08.2002г., изм. в ДВ бр. №64/7.08.2007г.) Министерство на околната среда и водите ще издаде заповеди за обявяване на всяка една от одобрените защитени зони. Процесът на издаване на заповеди за обявяване на зоните по Директивата за птиците вече започна и първата заповед е публикувана в ДВ №100/30.11.2007. Заповедите за одобрените защитени зони по Директивата за хабитатите ще бъдат издадени не по-рано от 2009 година (тъй като тези места най-напред трябва да бъдат одобрени на ниво Общност). Преди определянето и/или влизане в сила на съответните изисквания за управление на земята всички места по Натура 2000 (СЗЗ и ТЗО от списъците, одобрени от Министерски съвет) ще се смятат за земеделски земи с ВПС и ще се подпомагат по мерките за земеделски земи с ВПС за затревени площи и обработваемите земи от мярка 214 Агроекологични плащания. Това ще спомогне за постигане на целите на Плана на ЕС за прекратяване на загубите на биоразнообразие до 2010г.

Водните ресурси на страната като цяло са достатъчни за осигуряване на нормалното водоснабдяване на градовете и селата. По данни на НСИ общото количество използвана вода през 2004г. е 5,4 милиарда м³ или 81% от използваемите водни ресурси за тази година. Основният дял от тези ресурси са собствени източници на самите водоползватели от отделните икономически отрасли, а делът на ресурсите за обществено водоснабдяване е 15%. В земеделието са използвани 171 млн. м³ или 3% от общото количество. Напояваните земи са 18 850 ha.

България има добре развита система за водоснабдяване, покриваща около 5 000 населени места или 98,8% от населението, но азбестоциментовите тръбопроводи обхващат около 70% от мрежата и са в изключително лошо състояние. Необходимо е подпомагане за подмяна на съществуващата мрежа и въвеждане на модерни технологии за съхранение на водата.

Друг основен проблем остава режимът в потреблението, наложен от загубите в преносната мрежа и липсата на адекватни съоръжения за регулиране на оттока. За разрешаване на проблемите с водоснабдяването правителството планира да се обнови съществуващата система на водоснабдяване, както и да се проучат нови подземни водоизточници и да се построят малки язовири, част от които са вече частично изградени.

Канализационната инфраструктура за отвеждане и пречистване на отпадните води е недоразвита и това създава сериозни проблеми за здравето на хората и за околната среда. Делът на населението с достъп до изградените канализационни системи за отвеждане на отпадните води е 69%, като пречиствателните съоръжения, обхващат едва 41% от населението.

Модернизирането на водоснабдителната мрежа, изграждането на канализационна инфраструктура, включително на пречиствателни съоръжения, са необходими предпоставки за устойчиво управление на водоснабдяването и устойчиво развитие на общините в България.

Рамковата директива по водите 2000/60/ЕС е напълно въведена в националното законодателство, като почти всички изисквания на директивата са отразени в Закона за водите (ДВ, бр. 67/27.07.1999г., с последни изменения в ДВ, бр. 59/20.07.2007г.). Близо 75% от дължината на реките в страната е в състояние, което отговаря на нормативни показатели за добро качество на водите. Законът за водите предвижда Плановете за управление на водните басейни да бъдат разработени до края на 2009г.

Основните проблеми, отнасящи се до качеството на водите, са свързани с нивата на замърсяване на населените места и земеделските стопанства, несъответстващи на изискванията, липсата на съоръжения за съхранение на оборски тор, липсата на канализация в множество населени места и др. При Преброяването на земеделските стопанства в България през 2003г. е установено, че само 528 стопанства имат специално обезопасено торище за складиране на оборски тор, а 484 836 разполагат само с примитивни торища за складиране на оборски тор, което показва необходимостта от предприемане на специални мерки за подпомагане на земеделските стопани за изграждане на обезопасени торища за складиране на оборски тор. Като резултат от небалансираното използване на минерални торове (основно азотни) е нарушена почвената структура. Балансът на хранителните вещества е негативен за азота (-89,5 кг/ха) и силно негативен за калия и фосфора.

Разпоредбите на Директива 91/676/EEC за опазване на водите от замърсяване с нитрати от земеделски източници (наричана Нитратна директива) са въведени в българското законодателство с Наредба № 2/16.10.2000г. за опазване на водите от замърсяване с нитрати от земеделски източници, издадена съвместно от Министъра на околната среда и водите, Министъра на здравеопазването и Министъра на земеделието и храните (публикувана в ДВ, бр. 87/24.10.2000г.).

Нитратно уязвимите зони по отношение на замърсяване на водите с нитрати са определени със Заповед № РД-795/10.08.2004г. на Министъра на околната среда и водите и обхващат 96 общини или части от тях. Цялата територия на 96те общини представлява 53% от територията на страната (68% от ИЗП). Със Заповед № РД 09-431/22.08.2005г. Министърът на земеделието и храните утвърди Правила за добра земеделска практика. Те са разработени в изпълнение на изискванията на Наредба № 2 от 16.10.2000г. и дават указания за правилното използване на органични и минерални торове (по-специално върху наклонени терени), както и за правилното им съхранение, така че да се предотврати възможността от замърсяване на повърхностните и подземните води.

Първата за България Програма за ограничаване и ликвидиране на замърсяването от земеделски източници в нитратно уязвимите зони (така наречената Програма за действие по Нитратната директива) беше одобрена от Министъра на земеделието и храните и Министъра на околната среда и водите през октомври 2006г.³⁶ и ще се прилага през периода октомври 2006г. - октомври 2010г. Контролът върху изпълнението на Програмата е възложен на Националната служба за растителна защита към МЗХ.

Правилата за добра земеделска практика задължително трябва да бъдат прилагани от земеделските стопани на териториите на санитарно-охранителните зони, около водоизточниците и съоръженията за питейно-битово водоснабдяване и около водоизточниците на минерални води, използвани за лечебни, профилактични, питейни и хигиенни нужди. За земеделските производители, чието стопанство попада в обхвата на нитратно уязвимите зони, тези правила придобиват задължителен характер чрез Програмата за ограничаване и ликвидиране на замърсяването от земеделски източници.

В случаите на преобладаващо монокултурно растениевъдство производителите използват продължително време едни и същи минерални торове. Културите усвояват само част от активните вещества, докато концентрацията на остатъчните количества в почвата се повишава от година на година и част от тях подадат и замърсяват повърхностните и подземните води. Рисковете от интензивно монокултурно растениевъдство (отглеждане на зърнени култури) са най-големи в Добруджа.

В България са налице редица фактори, показващи, че процесите на деградация на почвите засягат селските райони. Те са предимно комплексни и са свързани с процеси като всички видове почвена ерозия, вкисляване, засоляване, замърсяване, унищожаване на почвите и др.

Повече от 60% от територията на страната е засегната в различна степен от ерозионни процеси, като в най-южните части на страната, Предбалкана и Лудогорието и в планинските райони площите, подложени на ерозия достигат 70%³⁷. Силно ерозирани са 11,8% от територията на страната. От водна ерозия са застрашени около 65% от селскостопанските земи, а около 24% са застрашени от ветрова ерозия. Средногодишният интензитет на площната водна ерозия варира според начина на земеползването, но почвената загуба за земеделски земи се оценява на средно до 12,256 т/ха годишно. Рискът от иригационна ерозия е пренебрежимо малък, доколкото тя засяга поливните земи с наклон над 3 градуса, повечето от които не се напояват след 1990г. Най-висок е рискът от иригационна ерозия при гравитационно напояване по бразди.

В горските територии общата площ на засегнатите от водна ерозия площи е около 292 000 ha. Подкрепата за дейностите, свързани с ползване на земеделската земя в необлагодетелствани райони, и спазването на добрите земеделски и екологични условия ще доведе до намаляване на изоставянето на земеделските земи в тези райони и до намаляване на ерозията.

Разпределението на ерозионния риск и почвените загуби вследствие на ветрова ерозия показват, че засегнатите горски площи са предимно със загуби над 5 т/ха и са с умерен до много висок ерозионен риск. За разлика от водоплощната ерозия, която е характерна за планински и хълмисти условия, ветровата ерозия се проявява главно при големи и открити равнини.

Въз основа на тези данни в България трябва да продължи залесяването. Горската растителност спира почвените загуби чрез намаляване скоростта на подпочвените води и предотвратява натрупването на утайка в язовирите, които са основен източник на питейна вода.

Описаните процеси на деградация намаляват пригодността на почвите в засегнатите райони за многофункционално използване или ги унищожават напълно, което е заплаха за развитието на земеделието.

Засоляването на почвите е засегнало около 35 000 ha обработваеми земи в страната. Преобладаваща част от тези площи вече не се обработват, поради влошеното почвено плодородие.

Земеделските земи, засегнати от вкисляване, възлизат на 4 300 000 ha. При около 4,5% от тях нивото на киселинност (рН) е опасно за земеделските култури. Основен фактор за този процес в България е небалансираното използване на азотни торове.

Друга основна причина за процесите на почвена деградация е неправилната технология на отглеждане на земеделските култури – небалансирано използване на торове или на ниско качествени естествени торове, неадекватна обработка на почвата и борба с вредителите, отглеждане на влаголюбиви култури без напояване и пр. Прекомерната паша на ливадите, която е проблем особено при общинските мери и пасища, също води до ерозия и загуба на почвено плодородие.

Намаляването на хумуса в почвите е свързано с вкисляването и засоляването на почвите, както и с широко разпространената практика в България да се горят растителните остатъци/стърнищата, което застрашава и био-разнообразието. В Родопите торове или не се използват или се използват в минимални количества, а монокултурното отглеждане на тютюн или картофи изтощава почвите и повишава риска от тяхната деградация.

Свлачищата, вследствие на наводнения, причиняват огромни вреди на инфраструктурата и вида на някои райони. През периода 2000-2005г. в България са регистрирани 1334 свлачища, от които 143 са възникнали през 2005г. Тенденциите са броят на новите свлачища да нараства и причина за това могат да бъдат обилните валежи през 2005г. Общата площ, засегната от свлачища през последните 5 години, е 24 300 ha³⁸.

В отговор на задълженията си по Протокола от Киото България изготви Национален план за действие по изменение на климата, в който са предложени и обосновани две основни групи мерки, засягащи Министерство на земеделието и храните: мерки, свързани с адаптацията на селското стопанство към изменението на климата, и мерки за намаляване на емисиите на парникови газове от земеделски източници.

По отношение на емисиите страната ни има задължение да намали емисиите на парникови газове с 8% от общото количество емисии, емитирани през базисната 1988г. За периода 2008–2012г. лимитът е 144 523 000 тона еквивалент на въглероден диоксид на година, което според експертното мнение означава, че България ще има резерв от порядъка на 10 млн. тона годишно.

Към 2003г. е налице стабилизиране на емисиите на амоняк до нива 56 кт/г, като се наблюдава намаление в сравнение с нивата от предходните години. От направените прогнози, дори песимистичната за страната е под праговата стойност (108 кт/г), съответно в краткосрочен (2010г.) и дългосрочен план (2020г.) съгласно Националната програма за ограничаване на общите годишни емисии на серен диоксид, летливи органични съединения и амоняк на МОСВ (2006г.) във връзка с прилагане изискванията на Директива 2001/81/ЕС.

За редуциране на емисиите на метан и амоняк от биологичната ферментация в животновъдството е от съществено значение ефективното използване на твърд и течен оборски тор. Затова по ПРСР ще се отдели специално внимание на мерки, насочени към подобряване методите на съхранение на оборския тор и техниките за използването му с цел намаляване на азотните емисии, както и на мерки за залесяване, целящи намаляване на емисиите на въглероден двуокис.

По отношение на приспособяването към изменението в климата, очакваното повишение на температурите в България в резултат на промените в климата е от 0,7 до 1,8 ºC към 2020г., от 1,6 до 3,1 ºC към 2050г. и от 2,9 до 4,1 ºC към 2080г.³⁹ Тази тенденция ще доведе до намаляване на водните ресурси и почвената влага, което ще има отрицателен ефект върху земеделието, горското стопанство и био-разнообразието. Промените в климата ще наложат допълнително напояване на културите през сухите месеци на вегетативния период (юни – септември), за да се компенсира липсата на влага в почвата. Ще настъпят и промени в ареала на разпространение на дървесните/растителни видове. Разходите и загубите на доходи, вследствие от природни бедствия като наводнения и засушавания, ще нараснат поради по-високата честота на възникване и непредвидимостта на подобни бедствия. Най-уязвими към промените в климата в страната ще са пролетните култури, които ще пострадат от липсата на достатъчно валежи, културите, отглеждани на по-бедни почви, неполивните култури и земите в Югоизточен район за планиране (NUTS II), където валежите, дори и при настоящите климатични условия, са недостатъчни за нормалното развитие на земеделските култури.

България има голям потенциал за производство и използване на биомаса. Проучване, проведено през 2002г. от Енергиен Център София по Програма ФАР, оценява общия годишен потенциал на ресурсите от биомаса както следва: дърва за горене - 2 146 761 тона; дървени отпадъци - 942 232 тона; твърди земеделски отпадъци - 4 912 000 тона; течни земеделски отпадъци - 494 860 000 м³ (като био-газ); био-горива – 60 000 тона; енергийни култури – 2 000 000 тона.

Общият подход за класификация на биомасата, приет от проекта на Националната програма за насърчаване използването на възобновяеми енергийни източници (2005-2015г.)⁴⁰, се основава на произхода на биомасата и определя три основни категории биомаса - отпадъци, неизползвана биомаса и енергийни култури, които могат да се произвеждат в България.

Отпадъците и неизползваната биомаса включват: остатъци от дърводобива (клони, трески) и дървообработката (стърготини, кори, черна луга и пр.), дървесна биомаса от паркове и градини, растителни остатъци (слама, кочани, отпадна маса от лозята и овощните градини), оборски тор, битови отпадъци, отпадни мазнини, малоценна дървесина.

Енергийните култури включват: едногодишни култури (вкл. зърнени култури, царевица, слънчоглед, рапица, картофи, захарно цвекло) и многогодишни култури (бързо растящи видове върби и тополи, тръстикови треви и пр.).

Изграждането на съответна инфраструктура за производството на енергия от възобновяеми енергийни източници /ВЕИ/, включително тяхното интегриране в преносната мрежа, е пряко свързано със задълженията на страната, поети по време на преговорния процес за членство в ЕС, а именно – до 2010 година да се достигне индикативен дял от 11% от общото вътрешно потребление на електроенергия получена от възобновяеми енергийни източници. Към настоящия момент електроенергията, получена от ВЕИ, е предимно от водноелектрически централи и значително по-нисък дял на ветро-електрически генератори. Делът на водно-електрическата енергия от общата прогнозна електроенергийна стойност за 2005-2015г. (без наличието на допълнителни усилия по темата) е средно около 5,5 %. През 2005г. 4,6 GWh са произведени от ветро-електрически генератори, което е по-малко от 1% от цялата възобновяема енергия произведена в страната. Приблизително 116 GWh (10 ktoe) електроенергия е добита от биомаса и по-точно – от черна луга, останала при производството на целулоза и хартия.

За постигането на националната цел, ще е необходимо производството на електроенергия от ВЕИ да нарасне до 4,61 TWh до 2010г. и това е обвързано с оползотворяването на биомасата под всички форми в съоръжения с комбинирано ползване на електро- и топло- енергия, с използването на наличния потенциал за нови водноелектрически централи и ветрогенератори.

Биологично земеделие и хуманно отношение към животните

Биологичното растениевъдство обхваща 12 300 ha в края на 2004г., което представлява 0,23% от ИЗП. От тази площ 11 900 ha вече са преминали нормативния преходен период, а останалите все още са в преходен период (преди да бъде възможно сертифицирането им). Преминаването към биологично производство на повече от 500 нови ha се подпомага по пилотната агро-екологична мярка за биологично земеделие от Програма Сапард. Площите, сертифицирани за събиране на биологични плодове и билки, заемат общо 27 881 ha през 2004г. Биологичното оранжерийно производство е подпомогнато в 12 оранжерии с обща площ 20,6 ha.

В момента съществуват 77 растениевъдни стопанства, заети с биологично производство, от които 56 са вече сертифицирани, а останалите са в период на преход. Има пет биологични животновъдни ферми, отглеждащи общо 722 животни (говеда, овце и кози).

Пчеларството е друг сектор с голям потенциал за развитие на биологично производство. В момента има признати 23 508 пчелни семейства и 258 пчелина. Други 375 пчелни семейства и 11 пчелина са в преход.

През март 2007г. правителството прие Стратегия и Национален план за действие за развитие на биологичното земеделие 2007-2013г., който предвижда мерки за подпомагане на изследванията в областта на биологичното земеделие, обучения и консултантски услуги, както и подобряване на нормативната уредба. Стратегията поставя цел до 2013г. 8% от ИЗП да се обработва с методите на биологичното земеделие.

Законът за ветеринарномедицинската дейност (ЗВМД) постановява изискванията за защита и хуманно отношение към животните и правната база за въвеждането на законодателството на ЕС за хуманно отношение към животните⁴¹. Публикувани са всички наредби по изискванията за хуманно отношение към животните в съответствие със ЗВМД, които уреждат напълно въвеждането на изискванията от съответните директиви на ЕС. Те обхващат защитата и хуманно отношение към селскостопанските животни, кокошките носачки, свинете, телетата, животните, отглеждани с експериментална цел, минимално страдание на животните при клане.

Националната ветеринарно-медицинска служба (НВМС) е компетентният орган, който контролира спазването на законодателството за хуманно отношение към животните според изискванията на ЗВМД и съответните наредби. Граничните ветеринарни инспектори на НВМС проверяват също и спазването на правилата за хуманно отношение към животните при транспортиране – при внос, износ и транзитно преминаване през страната.

Проектозаконът за защита на животните, подготвен от Работна група, назначена от Министъра на земеделието и храните, е подаден за одобрение в Народното събрание и е в процедура на второ четене.

Както беше споменато в Раздел 3.1.2, България е разположена в район с традиционно висок риск от горски пожари. Около 30% от горите са класифицирани като гори с висок риск от пожари, 45% са със среден и само 25% са с нисък риск⁴². Според статистиката през последните 14 години в земи от националния горски фонд на България са регистрирани средно около 500 горски пожара годишно, засягащи около 9 000 ha горски територии (Европейска Комисия 2005г.).

Горските пожари не само са причинили значителни загуби на дървесина, но и са предизвикали драматични негативни промени в механичната и микробиологична структура на почвата в засегнатите райони, които на свой ред бързо са довели до почвена ерозия. Горските пожари също са довели и до обедняване на състава на горските растителни видове, намаляване на био-разнообразието и по-слаба устойчивост на горските екосистеми.