Първа Царуването на Черният Лорд

- Глисео!

Стълбите под тях се превърнаха в улей и тя, Рон и Хари профучаха надолу по него, неспособни да контролират скоростта си, но и толкова бързо, че зашеметяващите заклинания на смъртожадните прелетяха покрай главите им. Те излетяха през прикриващия килим в дъното и се завъртяха на пода, удряйки се в отсрещната стена.

- Дуро! - извика Хърмаяни, насочвайки пръчка към килима и тогава се чуха два силни, хрущящи звука, когато той се превърна в камък и преследващите ги смъртожадни се сбъскаха в него.

- Назад! - извика Рон и той, Хари и Хърмаяни се свиха до една врата, когато стадо галопиращи бюра прогърмя покрай тях, насочвано от професор Макгонагъл. Тя явно не ги забеляза. Косата й падаше свободно, а на бузата си имаше дълбока рана. Когато зави зад ъгъла, я чуха да вика "АТАКА!"

- Хари, ти сложи мантията - каза Хърмаяни. - Забрави за нас...

Но той я наметна и върху тримата; колкото и да бяха големи, се съмняваше, че някой ще забележи техните стъпала през натежалия от дим въздух, падащите камъни и проблясващите заклинания.

Те пробягаха по следващото стълбище и се намериха в коридор, пълен с дуелиращи се. Портретите и от двете страни на сражаващите се бяха претъпкани с фигури, крещящи съвети и насърчаващи викове, докато смъртожадните, със и без маски, се дуелираха с ученици и учители. Дийн явно си беше намерил пръчка, защото се беше изправил лице в лице с Долохов, Парвати с Травърс. Хари, Рон и Хърмаяни веднага вдигнаха пръчки, готови да атакуват, но дуелиращите размахваха ръце и пореха въздуха толкова ожесточено, че имаше голяма вероятност да наранят някого от своята страна, ако насочат заклинания. Докато стояха напрегнати, търсейки възможност да се включат, се чу силно Фюууууууууууууууу и поглеждайки нагоре, Хари видя Пийвс, който хвърляше шушулки от Снаргалъф по смъртожадните, чиито глави внезапно бяха погълнати от гърчещи се зелени буци, подобни на дебели червеи.

- Аргх!

Шепа от буците бяха улучили мантията над главата на Рон; влажните зелени корени провиснаха странно във въздуха, докато Рон се опитваше да ги отърси от себе си.

- Някой там е невидим! - извика забулен смъртожаден, сочейки с пръст.

Дийн се възползва от моментното разсейване на смъртожадния, поваляйки го със зашеметяващо проклятие; Долохов опита да го нападне на свой ред, но Парвати му отправи Тяловкочанясващо проклятие.

- ДА ТРЪГВАМЕ! - извика Хари и той, Рон и Хърмаяни прибраха мантията плътно около себе си и се хвърлиха с приведени глави през множеството сражаващи се, подхлъзвайки се леко в локвички сок от Снаргалъф и отправяйки се към върха на мраморното стълбище, водещо към Входната зала.

- Аз съм Драко Малфой, аз съм Драко, аз съм на ваша страна!

Драко стоеше на горната площадка, умолявайки друг маскиран смъртожаден. Хари зашемети смъртожадния докато минаваха покрай тях. Малфой се обърна, усмихнат, към спасителя си, но Рон го удари изпод мантията. Малфой падна назад върху смъртожадния, устата му кървеше и издаваше изключително изумление.

- И това е вторият път, когато ти спасяваме живота тази нощ, двулично копеле! - извика Рон.

Още дуелиращи се изпълваха стълбищата и залата. Смъртожадните бяха навсякъде, докъдето стигаше погледът на Хари - Яксли се сражаваше близо до входната врата с Флитуик, а маскиран смътожаден се дуелираше с Кингзли точно до тях. Ученици тичаха във всички посоки; някои от тях носеха или влачеха ранени приятели. Хари отправи зашеметяващо проклятие към маскирания смъртожаден; пропусна, но за малко не улучи Невил, който се беше появил изневиделица, размахвайки наръч отровна пипокула, която щастливо се омота около най-близкия смъртожаден и започна да го души.

Хари, Рон и Хърмаяни забързаха по мраморното стълбище: от лявата им страна проблясваше натрошено стъкло, а пясъчният часовник на Слидерин, който беше отброявал техните точки, разпиля изумруди навсякъде, така че тичащите хора се заподхлъзваха и запрепъваха. Две тела паднаха от по-висок балкон и когато достигнаха пода, сива фурия, която Хари взе за животно, се устреми на четири крака през залата, за да впие зъби в един от повалените.

- НЕ! - изпищя Хърмаяни и с оглушителен трясък от пръчката й Фенрир Грейбек беше отхвърлен от едва съпротивляващото се тяло на Лавендър Браун. Той се удари в мраморните колони и опита да се изправи на крака. Тогава, съпровождано от ярка бяла светлина и пукане, едно кристално кълбо падна върху главата му, той се свлече на земята и повече не помръдна.

- Имам и още! - изпищя професор Трелони от колоните. - Още за всеки, който пожелае! Ето...

И с движение, напомнящо на тенис-сервис, тя повдигна друга кристална топка от чантата си, размаха пръчката си във въздуха и накара топката да се засили през залата, чупейки прозорец. В същия момент тежките дървени врати се разтвориха рязко и още от гигантските паяци си проправиха път през входната зала.

Ужасени писъци огласиха въздуха - сражаващите се се разпръснаха, както смъртожадни, така и хогуорци, и червени и зелени струи светлина полетяха към сборището настъпващи чудовища, които потрепериха и зареваха, по-ужасяващи от всякога.

- Как ще се измъкнем? - надвика Рон писъците, но преди Хари или Хърмаяни да успеят да отговорят, бяха разбутани настрана - Хагрид беше слязъл с трясъци по стълбите и размахваше розовия си чадър на цветя.

- Не ги наранявайте, не ги наранявайте! - викаше той.

- ХАГРИД, НЕ!

Хари забрави за всичко друго - той изхвърча изпод мантията, тичайки превит на две, за да избегне проклятията, осветяващи цялата зала.

- ХАГРИД, ВЪРНИ СЕ! - но той дори не беше преполовил пътя до него, когато видя какво се случва - Хагрид изчезна сред паяците и със силен трополящ звук и противно плъпващо движение, те отстъпиха под яростния обстрел от заклинания, докато Хагрид остана заровен сред тях.

- ХАГРИД!

Хари чу как някой викаше името му - дали приятел или враг, не го интересуваше: той препускаше надолу по стъпалата, към тъмните поляни, а паяците пъплеха назад с плячката си и той не виждаше вече нищо от Хагрид.

- ХАГРИД!

Помисли си, че зърва огромна ръка да му маха сред гъмжилото от паяци, но когато се отправи след тях, пътят му беше препречен от огромно стъпало, което се спусна надолу някъде от тъмнината и разтърси земята, на която стоеше. Той погледна нагоре: един великан се извисяваше двайсет фута над него, главата му скрита в сянка, нищо освен дебелите му колкото дървета, окосмени пищяли нeосветено от светлината, носеща се от вратите на замъка. С едно жестоко, плавно движение, той заби юмрук в един по-горен прозорец и върху Хари се посипаха стъкла, принуждавайки го да се върне под заслона на входната врата.

- О, боже гос...! - извика Хърмаяни, когато тя и Рон настигнаха Хари и погледнаха нагоре към великана, който сега се опитваше да измъкне хората през горния прозорец.

- НЕДЕЙ! - извика Рон и сграбчи ръката на Хърмаяни, когато тя вдигна пръчка. - Зашемети го и ще разбие половината замък...

- ХАГЪР?

Гроп залитна около ъгъла на замъка; чак сега Хари осъзна, че той наистина е малък за великан. Гигантското чудовище, опитващо се да смачка хората на горните етажи, се обърна и нададе рев. Каменните стъпала потрепериха, когато то се отправи към по-дребния си родственик и изкривената уста на Гроп се разтвори, разкривайки жълти зъби с големината на половин тухли; и тогава те се нахвърлиха един върху друг с ожесточението на лъвове.

- ТИЧАЙТЕ! - извика Хари; нощта се изпълни с грозни викове и пъшкания, докато великаните се бореха. Той улови Хърмаяни за ръката и се спусна надолу по стъпалата с Рон следващ го по петите. Хари не беше изгубил надежда да намери и спаси Хагрид; той тичаше толкова бързо, че едва по средата на пътя към гората спряха отново.

Въздухът около тях беше замръзнал; дъхът на Хари секна и се смрази в гърдите му. Сенки се движеха в мрака, въртящи се фигури от концентрирана тъмнина се носеха на талази към замъка, със забулени лица и хриптящ дъх...

Рон и Хърмаяни се доближиха до него, когато звуците от битката внезапно станаха по-глухи, замряха, защото тишина, каквато само дименторите можеха да донесат, беше обгърнала плътно нощта... Фред си беше отишъл, а Хагрид със сигурност умираше или вече беше мъртъв...

- Хайде, Хари! - гласът на Хърмаяни идваше от много далече. - Патронусите, Хари, хайде! - Той вдигна пръчка, но го обхвана глуха безнадеждност - колко ли още бяха мъртви, без той да знае? Той се чувстваше така, сякаш душата му вече наполовина е напуснала тялото му...

- ХАРИ, ДАВАЙ! - изпищя Хърмаяни.

Сто диментори напредваха, плъзгайки се към тях, изсмуквайки по пътя си отчаянието на Хари, което беше като обещание за пиршество...

Той видя сребърният териер на Рон да избухва във въздуха, да потрепва леко и да издъхва; видя как видрата на Хърмаяни се изви във въздуха и избледня, както и своята собствена трепереща в ръката си пръчка... и почти приветства пристъпящата забрава, носеща обещание за празнота, за никакви чувства...

И тогава сребърен заек, мечка и лисица прелетяха покрай главите на Хари, Рон и Хърмаяни и дименторите отстъпиха пред създанията. Още трима се бяха появили от тъмата, за да застанат редом с тях, с протегнати пръчки, все още продължаващи да измагьосват патронуси - Луна, Ърни и Шеймъс.

- Точно така - окуражи ги Луна, сякаш отново бяха в Нужната стая и правеха просто поредната тренировка за ВОДА. - Точно така, Хари... хайде, мисли за нещо весело...

- За нещо весело? - попита той с прегракнал глас.

- Ние още сме тук, - прошепна тя - още се борим. Хайде, сега...

Проблясна сребърна искрица, после вълнообразна светлина и, накрая, след най-голямото усилие, което някога му беше коствал, еленът се изстреля от края на пръчката му. Той галопира и този път дименторите наистина се разпръснаха; нощта отново беше топла, но звуците от битката кънтяха в ушите му.

- Не можем да ви опишем колко сме ви благодарни - започна с треперящ глас Рон, обръщайки се към Луна, Ърни и Шеймъс. - Вие току-що спасихте...

С рев и земетръсен трясък още един великан се появи залитайки от тъмнината откъм гората, размахвайки по-дълга от който и да е от тях тояга.

- ТИЧАЙТЕ! - отново извика Хари, но другите нямаха и нужда да им се казва; разпръснаха се точно навреме, защото секунда по-късно огромното стъпало на създанието се строполи на мястото, където бяха стояли. Хари се обърна - Рон и Хърмаяни го следваха, но останалите бяха изчезнали обратно в битката.

- Хайде да му се измъкнем! - извика Рон, когато великанът отново замахна с тоягата си и ревът му проехтя през нощта, през поляните, където фонтани от зелена и червена светлина продължаваха да прорязват тъмнината.

- Плашещата върба - каза Хари. - Да вървим!

Някак успя да ги прегради в съзнанието си, да ги набута в мъничко местенце, където сега не можеше да погледне - мислите за Фред и Хагрид, страха му за всички хора, които обича, разпръснати във и извън замъка - всички те трябваше да почакат, защото сега трябваше да тичат, да достигнат змията и Волдемор, защото това беше, както каза Хърмаяни, единственият начин да сложат край на това...

Той тичаше, почти вярвайки, че може да надбяга самата смърт, пренебрегвайки и струите светлина, пронизващи тъмнината навсякъде около него, и звуците от езерото, което шумеше сякаш беше море, и Забранената гора, която проскърцваше, въпреки че нощта не раждаше вятър. През поляните, които сякаш се бунтуваха, той тичаше по-бързо отколкото през целия си живот и беше първият, който видя дървото - Върбата, която засланяше тайната, стаена в корените й, с подобни на камшици, режещи клонки.

Задъхвайки се и поемайки си тежко въздух, Хари забави ход, избягвайки свистящите клони и вглеждайки се в тъмнината към дебелия ствол, опитвайки се да види единствения чвор, който можеше да го парализира. Рон и Хърмаяни го настигнаха, Хърмаяни толкова останала без дъх, че не можеше да говори.

- Как... как ще влезем? - задъхано изрече Рон. - Аз... виждам... мястото... само Крукшанкс... да беше пак с нас...

- Крукшанкс ли? - ихриптя Хърмаяни, превита на две, притиснала ръце към гърдите си. - Ти магьосник ли си или не?

- О... да... вярно...

Рон се огледа, насочи пръчката си към паднала на земята клонка и изрече "Уингардиум Левиоза!". Вейката политна от земята, завъртя се във въздуха, сякаш подхваната от порив на вятъра, и тогава се изстреля точно към ствола на дървото през застрашително люшкащите се клони на Върбата. Тя се заби на място близо до корените и внезапно извиващото се дърво замръзна.

- Перфектно! - изхриптя Хърмаяни.

- Почакайте.

За една кратка секунда, когато трясъците и бумтежите от битката изпълниха въздуха, Хари се поколеба. Волдемор искаше от него да направи това, Волдемор искаше той да дойде... Дали не водеше Рон и Хърмаяни към капан?

Но реалността сякаш го обгърна, жестока и проста - единственият път напред беше да убият змията, а змията беше там, където е Волдемор, а Волдемор беше в края на този тунел...

- Хари, ние идваме, просто влизай вътре! - каза Рон, избутвайки го навътре.

Хари се преви в тесния пръстен проход, скрит в корените на дървото. Беше много по-тясно, отколкото предишния път, когато бяха влезли в него. Таванът в тунела беше нисък - преди почти четири години трябваше да се превиват, за да могат да се придвижват в него; сега можеха само да пълзят. Хари тръгна първи със светеща пръчка, очаквайки всеки момент да срещне препятствие; но такова не се появи. Те се движеха тихомълком, погледът на Хари фиксиран върху полюшващото се сияние, носещо се от пръчката в юмрука му.

Най-накрая, тунелът започна да се извива нагоре и Хари видя тънък лъч светлина пред себе си. Хърмаяни го дръпна за глезена.

- Мантията! - прошепна Хърмаяни. - Сложи си мантията!

Той затърси слепешката зад себе си и тя набута в свободната му ръка купчинката фин плат. С усилие успя да я навлече върху себе си, промърмори "Нокс!", угасяйки светлината от пръчката си, и продължи да се движи колкото се може по-тихо на ръце и колене, с изострени сетива и очаквайки всеки миг да бъде разкрит, да чуе студен ясен глас, да види лумване на зелена светлина...

И тогава чу гласове, носещи се от стаята точно пред тях, съвсем слабо заглушени от факта, че отворът в края на тунела беше блокиран от нещо, което приличаше на стара щайга. Едва осмелявайки се да диша, Хари се промъкна надясно към отвора и погледна през тънка цепнатина между щайгата и стената.

Стаята отвъд беше мъждиво осветена, но той можеше да различи въртящата се и виеща се като подводна змия Наджини, на сигурно място в своята омагьосана, озарена от звезди сфера, която се носеше неподдържана от нищо във въздуха. Можеше да види ръба на маса и бледа ръка с дълги пръсти, играещи си с пръчка. И тогава Снейп проговори, а сърцето на Хари подскочи - той беше едва на инчове от мястото, където Хари клечеше скрит.

- Лорде, съпротивата им поддава...

- ...и то и без твоята помощ - изрече Волдемор с висок, ясен глас. - Колкото и способен магьосник да си, Сивиръс, не мисля, че вече има някаква разлика. Вече почти успяхме... почти.

- Оставете ме да намеря Потър. Нека ви доведа Потър. Знам, че мога да го намеря, Лорде, моля ви.

Снейп закрачи покрай цепнатината и Хари се дръпна мъничко, продължавайки да държи погледа си върху Наджини. Чудеше се дали има заклинание, което да може да пробие защитата, но не можеше да се сети за нищо. Един погрешен опит и щеше да издаде позицията си...

Волдемор се изправи. Хари вече можеше да го види - червените очи, сплесканото, змиеподобно лице, бледнината му, сияеща леко в полумрака...

- Имам проблем, Сивиръс - изрече меко Волдемор.

- Лорде? - каза Снейп.

Волдемор вдигна Старшата пръчка, държейки я с деликатността и с вниманието на диригент.

- Защо не работи за мен, Сивиръс?

В тишината Хари си помисли, че може да чуе тихото съскане на змията, докато се увиваше и размотаваше - или беше бавният, свистящ дъх на Волдемор?

- Л-лорде? - проговори Снейп безизразно. - Вие изпълнихте изключителна магия с тази пръчка.

- Не - отвърна Волдемор. - Аз изпълних обичайната си магия. Аз съм изключителен, но тази пръчка... не. Тя не разкри чудесата, които обещаваше. Не намирам разлика между тази пръчка и онази, с която се сдобих от Оливандър преди толкова много години.

Гласът на Волдемор беше равен, спокоен, но белегът на Хари беше започнал да тупти и пулсира - в челото му се натрупваше болка и той можеше да усети контролирания гняв, зараждащ се във Волдемор.

- Никаква разлика - отново проговори Волдемор.

Снейп не отговори. Хари не можеше да види лицето му. Чудеше се дали след като е усетил опасността, Снейп не се опитва да намери правилните думи, с които да окуражи господаря си.

Волдемор започна да се движи из стаята. Хари го загуби от поглед, когато той задебна, говорейки със същия премерен глас, докато болката и гневът се натрупваха в Хари.

- Мислих дълго и усилено, Сивиръс. Знаеш ли защо те отзовах от битката?

И за момент Хари видя профила на Снейп. Очите му бяха фиксирани върху извиващата се в омагьосаната си клетка змия.

- Не, Лорде, но ви умолявам да ме пуснете да се върна. Нека намеря Потър.

- Звучиш като Луциус. Никой от вас двамата не разбира Потър така, както го разбирам аз. Той няма нужда да бъде търсен. Потър ще дойде при мен. Разбираш ли, аз разпознах тази негова слабост, този негов огромен недостатък. Той няма да понесе да гледа как останалите около него биват повалени, знаейки, че това се случва заради него. Ще иска да го спре на всяка цена. Ще дойде.

- Но, Лорде, той може по случайност да бъде убит от някой друг освен вас...

- Моите инструкции към смъртожадните бяха перфектно ясни. Заловете Потър. Убийте приятелите му - колкото повече, толкова по-добре, - но не и него.

- Но аз исках да говорим за теб, Сивиръс, не за Хари Потър. Ти беше ценен за мен. Изключително ценен.

- Черният Лорд знае, че аз само искам да му служа, но... оставете ме да намеря момчето, Лорде. Нека ви го доведа. Знам, че ще успея...

- Казах ти, не! - прекъсна го Волдемор и Хари зърна червеното пламъче в очите му, когато отново се обърна, а свистенето на мантията му звучеше като плъзгането на змия, и той отново усерти нетърпението на Волдемор в горящия си белег. - В момента, Сивиръс, съм загрижен за това какво ще стане, когато се срещна с момчето!

- Но, Лорде, въобще не може да се подлага на съмнение, че...

- ... Но, Сивиръс, има съмнение. Има.

Волдемор спря и Хари отново можеше да го вижда ясно, когато той плъзна Старшата пръчка между пръстите си, вперил поглед в Снейп.

- Защо и двете пръчки се провалиха, когато ги използвах срещу Хари Потър?

- Аз... аз не мога да ви отговоря, Лорде.

- Не можеш ли?

Пронизващият гняв го прободе като острие, прокарано през главата му; Хари пъхна юмрук в устата си, за да спре вика от болка. Той затвори очи и внезапно беше Волдемор, гледащ към бледото лице на Снейп.

- Моята тисова пръчка извърши всичко, Сивиръс, освен да убие Хари Потър. Провали се два пъти. Докато го измъчвах, Оливандър ми каза за сърцевините-близнаци, каза ми да използвам друга пръчка. Така и направих, но пръчката на Луциус се раздроби, когато срещна тази на Потър.

- Аз... аз нямам обяснение, Лорде.

Сега Снейп не гледаше към Волдемор. Неговите черни очи все още бяха фиксирани върху извиващата се змия в защитената си сфера.

- Потърсих трета пръчка, Сивиръс - Старшата пръчка, Пръчката на Съдбата, Смъртпръчката. Взех я от предишния й господар. Взех я от гроба на Албус Дъмбълдор.

Снейп вече гледаше към Волдемор и лицето му беше смъртно бледо. Беше мраморно бяло, така че когато проговори, беше шокиращо, че някой все още живее зад празния поглед.

- Лорде... нека отида при момчето...

- През цялата тази дълга нощ, когато съм на път да победя, аз стоях тук, - изрече Волдемор с глас не по-висок от шепот - размишлявайки, размишляйки защо ли Старшата пръчка отказва да бъде това, което би трябвало да е, отказва да се подчинява на този, който, както се казва в легендата, би трябвало да бъде законният й собственик... и мисля, че намерих отговора.

Снейп не проговори.

- Може би ти вече знаеш? Ти все пак си умен човек, Сивиръс. Ти беше добър и верен слуга и аз съжалявам за това, което ще трябва да се случи.

- Лорде...

- Старшата пръчка не ми служи както би трябвало, Сивиръс, защото аз не съм нейният истински господар. Старшата пръчка принадлежи на онзи, който е убил предишния й собственик. Ти уби Албус Дъмбълдор. Докато ти живееш, Сивиръс, Старшата пръчка няма да ми принадлежи напълно.

- Лорде! - запротестира Снейп, вдигайки пръчка.

- Не може да стане по друг начин, Сивиръс - продължи Волдемор. - Трябва да покоря пръчката. Да покоря пръчката и тогава най-сетне ще покоря Потър.

Волдемор разпори въздуха със Старшата пръчка; тя не извърши нищо срещу Снейп, който за момент сякаш помисли, че е пощаден; но тогава стана ясно намерениенто на Волдемор. Клетката на змията се търкаляше във въздуха и преди Снейп да успее да стори нещо повече освен да извика, тя го обгърна - главата и раменете му, а Волдемор проговори на змийски.

- Убий.

Чу се ужасяващ писък. Хари видя как лицето на Снейп загуби и малкото останал му цвят; то побеля, черните му очи се разшириха, когато зъбите на змията прободоха шията му, когато той не успя да отхвърли омагьосаната клетка от себе си, когато коленете му поддадоха и той падна на пода.

- Съжалявам - студено изрече Волдемор.

В гласа му нямаше тъга, нито съжаление. Беше време да изостави тази колиба и да застане начело с пръчка, която да отговаря на всичките му заповеди. Той я насочи към обсипаната със звезди клетка, която обгръщаше змията и тя се понесе нагоре, над Снейп, който падна настрана на пода със струяща от раните на шията му кръв. Волдемор излезе от стаята без да погледне назад и огромната змия се понесе след него в голямата си защитена клетка.

Обратно в тунела и в собственото си съзнание, Хари отвори очи. В опита си да не закрещи беше нахапал до кръв кокалчетата на ръцете си. Сега гледаше през мъничката цепнатина между щайгата и стената и виждаше стъпало в черен ботуш, потреперващо на пода.

- Хари! - прошепна Хърмаяни, но той вече беше насочил пръчка към щайгата, препречваща погледа му. Тя се понесе на около инч във въздуха и се отмести безшумно встрани. Колкото е възможно по-тихо, той се вмъкна в стаята.

Не знаеше защо върши това, нито защо приближава умиращия мъж, не знаеше и какво чувства, когато видя бледото лице на Снейп и пръстите, опитващи се да запушат кървавата рана на врата му. Хари свали мантията невидимка и погледна надолу към мъжа, когото мразеше и чиито раширяващи се черни очи се спряха на Хари, когато опита да проговори. Хари се наведе над него и Снейп хвана предницата на мантията му и го придърпа по-близо.

Ужасен стържещ, бълбукащ звук излезе от гърлото на Снейп.

- Вземи... това... Вземи... ги...

Нещо повече от кръв изтичаше от Снейп. Сребристо синьо, нито газ, нито течност, то бликаше от устата и очите, и ушите му, и Хари знаеше какво е, но не знаеше какво да стори...

Колба, измагьосана от въздуха беше тикната в треперещата му ръка от Хърмаяни. Хари изсипа в нея сребърната субстанция с помощта на пръчката си. Когато колбата беше пълна до ръба и Снейп изглеждаше така, сякаш в него не е останала и капчица кръв, хватката му върху одеждите на Хари се отслаби.

- Пог...лед...ни... ме...

Зелените очи срещнаха черните, но след секунда нещо в дълбините на черните сякаш угасна, оставяйки ги неподвижни, безизразни и празни. Ръката, държаща Хари, тупна на пода и Снейп не се помръдна повече.

Приказката на Принца

Хари остана коленичил до Снейп и просто се взираше в него, докато съвсем изненадващо един висок студен глас проговори толкова близо до тях, че Хари подскочи на крака, стискайки здраво колбата в ръце, помислил, че Волдемор е влязъл отново в стаята.

Гласът на Волдемор отекна през стените и вратата и Хари осъзна, че говореше на Хогуортс и околностите, така че жителите на Хогсмийд и тези, които все още се биеха в замъка да могат да го чуят ясно, все едно е застанал до тях, дишайки във вратовете им, на един смъртоносен удар разстояние.