Първа Царуването на Черният Лорд

- Вие се бихте - каза студеният висок глас, - храбро. Лорд Волдемор умее да цени смелостта.

При все това, понесохте тежки загуби. Ако продължавате съпротивата срещу мен, всички ще умрете, един по един. Не желая това да става. Всяка пропиляна капка магическа кръв е загуба и разточителство.

Лорд Волдемор е милостив. Заповядвам на войските си да се оттеглят незабавно.

Имате един час. Приберете жертвите си и се отнесете с тях достойно. Лекувайте ранените измежду вас.

Сега се обръщам, Хари Потър, директно към теб. Ти позволи на своите приятели да умрат за теб, вместо да се изправиш лично срещу мен. Ще чакам един час в Забранената гора. Ако в края на този час не си дошъл при мен, не си се предал, тогава битката продължава. Този път ще вляза в боя лично, Хари Потър, и ще те намеря, и ще накажа всеки останал мъж, жена и дете, които са се опитали да те скрият от мен. Един час.

Рон и Хърмаяни едновременно клатеха глави с вълнение, гледайки към Хари.

- Не го слушай - каза Рон.

- Всичко ще бъде наред - рече разпалено Хърмяни. - Нека да... да се върнем в замъка, ако той е в гората, ще трябва да измислим нов план...

Тя хвърли поглед към тялото на Снейп, после побърза обратно към входа на тунела. Рон я последва. Хари сгъна мантията невидимка, после погледна към Снейп. Не знаеше какво да чувства, освен шок, заради начина, по който беше убит Снейп, и причината това да бъде сторено...

Те пропълзяха обратно през тунела, без никой от тях да проговори, и Хари се зачуди дали Рон и Хърмяни можеха още да чуят Волдемор, звънтящ в главите им, както той.

"Ти позволи на своите приятели да умрат за теб, вместо да се изправиш лично срещу мен. Ще чакам един час в Забранената гора... Един час..."

Изглеждаше все едно малки вързопи се валяха по моравата пред замъка. Вероятно имаше само около час до идването на зората, и все пак бе тъмно като в рог. Тримата забързаха към каменните стъпала. Самотен дървен налъм с размерите на малка лодка лежеше изоставен пред тях. Нямаше друга следа от Гроп или нападателя му.

Замъкът беше неестествено притихнал. Сега нямаше светлинни проблясъци, нито взривове, нито пищене, нито викове. Плочите сред изоставената входна зала бяха изцапани с кръв. Все още по пода се търкаляха разпилени смарагди, заедно с мраморни късове и дървени трески. Част от перилата на стълбите бяха отнесени.

- Къде са всички? - прошепна Хърмаяни.

Рон поведе напред към Голямата зала. Хари се спря на вратата.

Масите на училищните домове ги нямаше и залата беше претъпкана. Оцелелите стояха на групи, прегърнати през врата. Върху повдигнатия подиум мадам Помфри и група помощници лекуваха пострадалите. Фирензи беше между ранените; от хълбока му шуртеше кръв и той се превиваше на място, неспособен да се изправи.

Умрелите лежаха в редица по средата на залата. Хари не можеше да види тялото на Фред, защото семейството му се беше скупчило около него. Джордж бе коленичил до главата му; госпожа Уизли бе полегнала напряко през гърдите на Фред и тялото й трепереше. Господин Уизли я галеше по косата, докато малки водопади от сълзи се спускаха по бузите му.

Безмълвно, Хари, Рон и Хърмаяни закрачиха нататък. Хари видя Хърмаяни да приближава Джини, чието лице бе подпухнало и посивяло, и да я прегръща. Рон се присъедини към Бил, Фльор и Пърси, който прехвърли ръка през раменете на Рон. Докато Джини и Хърмаяни се преместваха по-близо до останалите от семейството, пред Хари се разкриха телата, лежащи редом с Фред. Ремус и Тонкс, бледи, застинали и изпълнени с покой, изглеждаха като заспали под тъмния, омагьосан таван.

Голямата зала сякаш отлетя надалеч, стана по-малка, сви се, докато Хари залиташе назад към входа. Не можеше да си поеме дъх. Не можеше да понесе да гледа никои от телата, да види кой още беше умрял за него. Не можеше да понесе да се присъедини към семейство Уизли, не бе способен да ги погледне в очите, при положение, че ако се бе предал от самото начало, Фред може би нямаше да загине...

Обърна се и побягна нагоре по мраморното стълбище. Лупин, Тонкс... Искаше му се да не чувства... Имаше желание да изтръгне сърцето си, вътрешностите си, всичко, което крещеше в него...

Замъкът бе съвсем празен; дори призраците изглежда се бяха присъединили към всеобщия траур в Голямата зала. Хари тичаше, без да спира, стискайки кристалната колба с последните мисли на Снейп, и не забави темпото си, докато не достигна каменния водоливник, охраняващ директорския кабинет.

- Парола?

- Дъмбълдор! - каза Хари, без да се замисли, защото това бе човекът, когото копнееше да види, и за негова изненада водоливникът се хлъзна встрани, разкривайки спираловидното стълбище отзад.

Но щом Хари нахлу в овалния кабинет, откри промяна. Портретите, висящи наоколо по всички стени, бяха празни. Нито един директор или директорка не бяха останали да го видят; изглежда всички бяха побързали да отскочат до другите картини из замъка, така че да имат добър поглед какво се случва наоколо.

Хари се взря безнадеждно в изоставената рамка на Дъмбълдор, която висеше точно зад директорския стол, после й обърна гръб. Каменният мислоем стоеше точно на мястото си в кабинета, където винаги се бе намирал. Хари го вдигна върху бюрото и изля спомените на Снейп в широкия съд с неговите рунически символи около ръба. Да избяга в главата на някой друг щеше да бъде благословено облекчение... Нищо, оставено дори от самия Снейп, не можеше да бъде по-лошо от собствените му мисли. Спомените се навиваха, сребристо бели и странни, и без колебание, с чувство за безразсъдно изоставяне на реалността, като че това щеше да потисне измъчващата го скръб, Хари се гмурна.

Падна през глава сред слънчева светлина и стъпалата му усетиха топлата земя. Когато се изтупа, видя, че е в почти изоставена детска площадка. Единствен огромен комин се издигаше на фона на далечните очертания на небето. Две момиченца се люлееха напред-назад, а едно слабичко момченце ги наблюдаваше иззад група храсти. Черната му коса беше прекалено дълга, а дрехите му така несъответстващи, че изглеждаше нарочно: твърде къси дънки, опърпано възголямо палто, което може да бе принадлежало на възрастен мъж, странна риза с вид на дамска.

Хари се приближи до момчето. Снейп изглеждаше на не повече от девет или десет години, дребничък, бледен и мършав. Имаше нескрита алчност по слабото му лице, докато наблюдаваше по-малкото от двете момиченца, което се люлееше все по-високо и по-високо от сестра си.

- Лили, не го прави! - изписка по-голямата от двете.

Но момичето бе отпуснало захвата си на най-високото място от неговата дъга и бе полетяло във въздуха, съвсем буквално полетяло, самоизстреляло се към небето със силен вик и смях. И наместо да се стовари върху асфалта на площадката, тя се извиси като изпълнител на трапец през въздуха, задържайки се нависоко за твъде дълго време и приземявайки се твърде леко.

- Мама ти каза да не го правиш!

Петуния спря своя замах като провлачи петите на сандалите си по земята, произвеждайки скърцащ звук на триене, докато подскочи, с ръце на бедрата.

- Мама каза, че не ти е позволено, Лили!

- Но ми няма нищо - рече Лили, все още подхилквайки се. - Туни, виж това. Гледай какво мога.

Петуния се огледа. Игрището беше пусто, с изключение на тях двете и, макар момичетата да не знаеха това, Снейп. Лили беше вдигнала паднал цвят от храста, зад който се криеше Снейп. Петуния се приближи, очевидно разкъсвана между любопитство и неодобрение. Лили изчака, докато Петуния бе достатъчно близко, за да вижда всичко, после протегна дланта си. Цветчето стоеше там, разтваряйки и затваряйки листенцата си, като някоя чудата стрида с много устни.

- Престани! - изпищя Петуния.

- То не те наранява - каза Лили, ала затвори ръката си върху цветето и го хвърли обратно на земята.

- Не е правилно - рече Петуния, но очите й бяха проследили полета на цветето до земята и блуждаеха в него.

- Как го правиш? - добави тя и определено имаше копнеж в гласа й.

- Нима не е очевидно? - Снейп не можеше да се сдържа повече и бе изскочил иззад храстите. Петуния изкрещя и побягна обратно към люлките, но Лили, макар видимо стъписана, остана, където беше. Снейп изглежда съжаляваше за появата си. Едва доловим изблик на цвят се настани по бледите му бузи, докато гледаше към Лили.

- Какво е очевидно? - попита Лили.

Снейп изглеждаше изпълнен с нервно въодушевление. Хвърляйки бегъл поглед към отдалечената Петуния, която сега се бе хванала за люлките, той понижи тон и каза:

- Знам каква си.

- Какво имаш предвид?

- Ти си... ти си вещица - прошепна Снейп.

Тя изглеждаше обидена.

- Това не е особено мило нещо, което да кажеш на някого!

Тя се завъртя с вирнат нос и закрачи с маршова стъпка към сестра си.

- Не! - рече Снейп. Той бе силно зачервен сега и Хари се почуди защо не свали от себе си нелепо огромното палто, освен ако не беше, защото не желаеше да разкрива дамската риза под него. Той изпляска с ръкави подир момичетата, комично наподобявайки прилеп, както на стари години.

Сестрите го измериха с поглед, обединени в своето неодобрение, и двете, хванати за един от пилоните на люлката, като че това беше безопасното място при игра на гоненица.

- Ама ти наистина си - каза Снейп на Лили. - Ти си вещица. Наблюдавам те от известно време. Но няма нищо лошо в това. Майка ми също е такава, а пък аз съм магьосник.

Смехът на Петуния беше като студена вода.

- Магьосник! - изписка тя, сега с възвърната смелост, след като се беше съвзела от изненадата при неочакваното му появяване. - Знам те кой си. Ти си онова момче на семейство Снейп! Те живеят на улица Спинърс Енд до реката - каза тя на Лили, и по тона й си личеше, че възприема адреса като свидетелство за пропадналост. - Защо си ни шпионирал?

- Не съм шпионирал - каза Снейп, разгорещено и неловко, с тази своя мазна коса под яркото слънце. - Теб не бих те шпионирал, така или иначе - добави той злобно. - Ти си мъгъл.

Макар очевидно Петуния да не разбра думата, тя трудно можеше да сбърка тона.

- Лили, хайде, тръгваме си! - пискливо отсече тя. Лили се подчини на сестра си незабавно, гледайки свирепо Снейп, докато си тръгваше. Той стоеше и ги изпращаше с поглед, докато преминаха маршово през входа на игралната площадка и Хари, единственият останал да го види, разпозна горчивото разочарование на Снейп и разбра, че Снейп бе планирал този момент от известно време и че всичко се бе объркало...

Сцената се разтопи и преди Хари да усети, се появи отново около него. Сега той беше сред няколко близко растящи дървета. Можеше да различи огряна на дневната светлина река да проблясва между дънерите им. Затуляйки слънцето, дърветата оформяха малко заливче от прохладна зеленикава сянка. Две деца седяха един срещу друг, с преплетени крака, на земята. Снейп бе свалил палтото си сега; странната му дамска риза изглеждаше по-малко необичайна в полусянката.

- ...и Министерството може да те накаже, ако правиш магии извън училище - получаваш писма за това.

- Но аз съм правила магии извън училище!

- Ние сме добре. Все още нямаме магически пръчки. Оставят те на свобода, докато си детенце и не можеш да се сдържаш. Но щом навършиш единайсет - кимна той с важност, - и започнат да те обучават, тогава трябва да внимаваш.

Последва кратка тишина. Лили беше взела едно паднало клонче и го превърташе из въздуха, и Хари знаеше, че си представя как искри излизат от края му. После тя пусна клончето, наведе се към момчето и каза:

- Истина е, нали? Не е някаква шега? Петуния казва, че ме лъжеш. Петуния казва, че няма никакво училище "Хогуортс". Но то е истинско, нали?

- Истинско е за нас - каза Снейп. - Не за нея. Но ние ще получим писмо, ти и аз.

- Наистина? - прошепна Лили.

- Определено - рече Снейп, и дори с лошо подстриганата си коса и чудноватите си дрехи, демонстрира странно внушителна фигура, изтегната пред нея, изпълнен с увереност за своята съдба.

- И наистина ли ще пристигне със сова? - прошепна Лили.

- Обикновено, да - каза Снейп. - Но ти си родена сред семейство на мъгъли, така че някой от училището ще трябва да дойде и да обясни на родителите ти.

- Има ли разлика дали си роден сред мъгъли?

Снейп се поколеба. Черните му очи, пламенни сред зеленикавия сумрак, се придвижиха по бялото й лице и червената коса.

- Не - каза той. - Няма никаква разлика.

- Добре - въздъхна облекчено Лили. Видно беше, че се бе притеснявала за това.

- Ти притежаваш много силни магически способности - каза Снейп. - Виждал съм те. Всички тези пъти, когато те наблюдавах...

Гласът му се изгуби; тя не го слушаше, а се бе протегнала върху обсипаната с листа земя и гледаше нагоре към зеления дървесен свод над тях. Той я наблюдаваше така жадно, както и преди на игрището.

- Как са нещата у вас? - попита Лили.

Мъничка гънка се появи между очите му.

- Добре - каза той.

- Вече не се карат?

- О, да, карат се - рече Снейп. Той взе пълна шепа с листа и започна да ги накъсва, явно, без да съзнава какво прави. - Но няма да мине много време преди да се махна.

- Ами баща ти, той не обича ли магията?

- Той нищо не обича особено много - каза Снейп.

- Сивиръс?

Лека усмивка се изви по устните на Снейп, когато тя произнесе името му.

- Да?

- За какво ти е да знаеш за тях?

- Ако използвам магия извън училище...

- Няма да те дадат на дименторите за това! Дименторите са за хора, които вършат наистина лоши работи. Те охраняват магьосническия затвор, Азкабан. Ти няма да завършиш в Азкабан, ти си прекалено...

Той почервеня отново и накъса още листа. После неясно прошумоляване иззад Хари го накара да се обърне: Петуния, криеща се зад едно дърво, бе загубила опора.

- Туни! - възкликна Лили, с изненада и поздрав в гласа си, но Снейп беше скочил на крака.

- Кой шпионира този път? - изкрещя той. - Какво искаш?

Петуния беше останала без дъх, стресната от това, че е била хваната. Хари видя, че се мъчеше да измисли нещо обидно в отговор.

- Ти пък с какво си се облякъл? - рече тя, сочейки към гърдите на Снейп. - Блузата на майка си?

Имаше силен пукот. Един клон над главата на Петуния бе паднал. Лили изпищя. Клонът беше пернал Петуния по рамото и тя се бе катурнала назад и избухнала в сълзи.

- Туни!

Но Петуния бягаше надалеч. Лили се нахвърли върху Снейп.

- Не - той изглеждаше едновременно непокорен и уплашен.

- Ти го направи! - тя отстъпваше от него. - Ти беше! Ти я нарани!

- Не... не, не съм!

Но лъжата не успя да убеди Лили. След един последен изгарящ поглед тя побягна от малкия гъсталак подир сестра си, а Снейп изглеждаше нещастен и объркан...

И сцената се преобрази. Хари се огледа. Беше на перон "Девет и три четвърти" и Снейп стоеше до него, леко прегърбен, до слаба жена с изпито лице и кисело изражение, която страшно приличаше на него. Снейп се бе вторачил към едно семейство от четирима души, на известно разстояние от тях. Двете момичета стояха малко настрана от родителите си. Лили изглежда опитваше да се защити пред сестра си. Хари се приближи да чуе.

- ...съжалявам, Туни, съжалявам! Слушай... - тя взе ръката на сестра си и се хвана здраво за нея, макар Петуния да се опита да я издърпа. - Може би щом стигна там... не, слушай, Туни! Може би щом стигна там, ще мога да отида при професор Дъмбълдор и да го убедя да промени решението си!

- Не - искам - да - ходя! - заяви Петуния и изтегли ръката си обратно от хватката на сестра си. - Мислиш, че искам да отида в някакъв глупав замък и да се уча да бъда от-...

Бледите й очи обхождаха перона, котките мяукащи в ръцете на собствениците си, совите, пляскащи с криле и кряскащи една към друга от клетките, учениците, някои вече носещи дългите си черни мантии, товарещи куфари в ярко червената парна машина или поздравяващи се с радостни възгласи след като са били разделени цяло лято.

- ...мислиш, че искам да бъда от- откачалка?

Очите на Лили се напълниха със сълзи, когато Петуния успя да дръпне ръката си.

- Аз не съм откачалка - каза Лили. - Ужасно е да се говори така.

- Натам си се запътила - каза Петуния с охота. - Специално училище за откачалки. Ти и онова момче на Снейп... странни птици, това сте вие двамата. Добре е, че ви разделят от нормалните хора. Прави се заради нашата безопасност.

Лили погледна към родителите си, които оглеждаха перона с вид на пълно наслаждение, попивайки гледката. После погледна обратно към сестра си и гласът й беше тих и злобен.

- Не смяташе, че е такова училище за откачалки, когато писа до директора и го умоляваше да те вземе.

Петуния стана ярко червена.

- Умолявала? Не съм го умолявала!

- Видях отговора му. Беше много любезен.

- Не е трябвало да четеш... - прошепна Петуния, - беше моето лично... как си могла...?

Лили се издаде с половин поглед към мястото, където Снейп стоеше наблизо. Петуния ахна.

- Това момче го е намерило! Ти и това момче сте се промъкнали в стаята ми!

- Не... не сме се промъквали... - сега Лили беше в защита. - Сивиръс видя писмото и не можеше да повярва, че мъгъл може да се е свързал с "Хогуортс", това е всичко! Той казва, че трябва да има магьосници, работещи под прикритие в пощенската служба, които да се грижат за...

- Явно магьосниците си врат носа навсякъде! - каза Петуния, сега побледняла, както се бе изчервила преди. - Откачалка! - изсъска тя срещу сестра си и се втурна към мястото, където стояха родителите й...

Сцената се преобрази отново. Снейп бързаше по коридора на "Хогуортс Експрес", докато влакът потракваше, карайки през провинцията. Вече се бе преоблякъл в училищната си мантия, вероятно използвайки първата възможност да се отърве от ужасните си мъгълски дрехи. Най-сетне той спря до едно купе, в което група буйни момчета говореха. Изгърбена на седалката в ъгъла до прозореца беше Лили, с лице допряно към стъклото.

Снейп отвори плъзгащата се врата на купето и седна срещу Лили. Тя погледна към него и после отново през прозореца. Беше плакала.

- Не искам да говоря с теб - рече тя, стягайки се.

- Защо не?

- Туни ме м-мрази. Защото видяхме онова писмо от Дъмбълдор.

- Е и?

Тя му хвърли поглед, изпълнен с антипатия.

- Тя е само един... - той се удържа бързо; Лили, прекалено заета да се опитва да избърше очите си незабелязано, не го чу.

- Но ние отиваме! - каза той, неспособен да потисне веселието в гласа си. - Това е то! Отиваме в "Хогуортс"!

Тя кимна, бършейки очите си, но противно на волята си, наполовина се усмихна.

- Гледай да си в "Слидерин" - рече Снейп, окуражен, че тя се бе оживила мъничко.

- "Слидерин"?

Едно от момчетата в купето, което не бе показало никакъв интерес към Лили или Снейп до този момент, се огледа при тези думи, и Хари, чието внимание се беше насочило изцяло към двойката до прозореца, видя баща си: слаб, чернокос като Снейп, но с този необясним вид на човек, за когото са се грижили добре, дори обожавали; вид, така издайнически липсващ на Снейп.

- Кой би искал да е в "Слидерин"? Мисля, че по-скоро бих напуснал, ти не би ли? - попита Джеймс момчето, излегнало се на седалките срещу него и с потрес, Хари осъзна, че това беше Сириус. Сириус не се усмихна.

- Цялото ми семейство са били от "Слидерин" - каза той.

- Бога ми - рече Джеймс, - пък си мислех, че изглеждаш наред!

Сириус се ухили.

- Може би аз ще променя традицията. Ти къде би отишъл, ако имаше избор?

Джеймс повдигна невидим меч.

- ""Грифиндор", където са сърцата смели!" Като баща ми.

Снейп издаде тих, пренебрежителен звук. Джеймс се обърна към него.

- Проблем ли имаш с това?

- Не - рече Снейп, макар едва доловимата подигравка в гласа му да казваше друго. - Ако предпочиташ да си силен вместо умен...

- Ами ти къде се надяваш да попаднеш, щом явно не си нито едното? - прекъсна го Сириус.

Джеймс се разсмя гръмогласно. Лили се изправи, доста изчервена, и погледна от Джеймс към Сириус с неодоброжелание.

- Хайде, Сивиръс, да намерим друго купе.

- Оооооо...

Джеймс и Сириус имитираха високия й глас; Джеймс се опита да спъне Снейп, докато преминаваше.

- Чао, доскив, Снивълъс! - извика нечий глас, докато вратата на купето се затръшваше...

И сцената се преобрази още веднъж...

Хари стоеше точно зад Снейп, както бяха обърнати към осветените от свещи маси на домовете, всички деца наредени един зад друг, с погълнати изражения. Тогава професор Макгонъгол каза:

- Еванс, Лили!

Той гледаше майка си как крачи напред с треперещи крака и сяда на неустойчивия стол. Професор Макгонъгол спусна Разпределителната шапка върху главата й и само секунда след като тя бе докоснала тъмно червената коса, шапката извика: "Грифиндор!"

Хари чу Снейп да изпъшква леко. Лили свали шапката, върна я на професор Макгонъгол, после побърза към поздравяващите я грифиндорци, но по пътя хвърли поглед обратно към Снейп и на лицето й имаше тъжна малка усмивка. Хари видя Сириус да се премества по пейката, за да й направи място. Тя го погледна за миг, явно го позна от влака, скръсти ръце и решително му обърна гръб.

Повикванията за разпределяне продължиха. Хари видя как Лупин, Петигрю и баща му се присъединяват към Лили и Сириус на масата на "Грифиндор". Най-сетне, когато само около дузина студенти оставаха да бъдат разпределени, професор Макгонъгол повика Снейп.

Хари отиде заедно с него до стола, видя го как поставя шапката на главата си.

- "Слидерин"! - извика Разпределителната шапка.

И Сивиръс Снейп се придвижи към другата страна на залата, далеч от Лили, където слидеринците го приветстваха, а Луциус Малфой, със значка на префект, проблясваща на гърдите му, потупа Снейп по гърба, докато той сядаше до него...

И сцената се смени...

Лили и Снейп се разхождаха из двора на замъка, явно спорейки. Хари побърза да ги настигне, за да чуе разговора им. Когато се добра до тях, той осъзна колко по-високи бяха и двамата. Няколко години изглежда бяха изминали от тяхното Разпределение.

- ...мислех, че се предполага да сме приятели? - казваше Снейп. - Най-добри приятели?

- Ние сме, Сев, но не харесвам някои от хората, с които се размотаваш наоколо! Съжалявам, но мразя Ейвъри и Мълсибър! Мълсибър! Какво намираш у него, Сев, той е ужасен! 'Наеш ли какво се опита да стори с Мери Макдоналд онзи ден?

Лили бе стигнала до една колона и се облегна на нея, гледайки нагоре към слабото, изпито лице.

- Това беше нищо - рече Снейп. - Беше просто шега, това е всичко...

- Беше черна магия и ако смяташ, че това е смешно...

- Ами нещата, дето ги вършат Потър и другарите му? - настоя Снейп. Цветът на кожата му отново се засили, като го каза, не можейки, изглежда, да сдържи яда си.

- Какво общо има Потър с каквото и да било? - каза Лили.

- Те се промъкват навън през нощта. Има нещо странно около този Лупин. Къде ходи постоянно?

- Той е болен - каза Лили. - Казват, че е болен...

- Всеки месец по пълна луна? - рече Снейп.

- Знам теорията ти - каза Лили и прозвуча студено. - Както и да е, защо си толкова обсебен от тях? Защо те вълнува какви ги вършат по нощите?

- Просто се опитвам да ти покажа, че не са така чудесни, каквито явно всички ги възприемат.

Силата на погледа му я накара да се изчерви.

- Само че те не използват черна магия - тя сниши гласа си. - А ти се държиш наистина неблагодарно. Чух какво е станало онази нощ. Отишъл си да се промъкваш по тунела под Плашещата върба и Джеймс Потър те е спасил от това, което е било там долу...

Цялото лице на Снейп се изкриви и той запелтечи:

- Спасил? Спасил? Мислиш, че е бил в ролята на герой? Спасяваше собствената си кожа и тази на приятелите си ! Ти няма да... няма да ти позволя...

- Да ми позволиш? Да ми позволиш?

Светло зелените очи на Лили станаха като процепи. Снейп си върна думите веднага.