Първа Царуването на Черният Лорд

- Нямах предвид... Просто не искам да видя как се подиграват с теб... Той те харесва, Джеймс Потър те харесва! - думите прозвучаха като изтръгнати насила от него. - А той не е... всички мислят... големия куидичен герой... - горчивината и омразата на Снейп го караха да говори несвързано и веждите на Лили се повдигаха все по-високо и по-високо на челото й.

- Знам, че Джеймс Потър е арогантен гадняр - каза тя, прекъсвайки Снейп. - Няма нужда ти да ми го казваш. Но представите на Мълсибър и Ейвъри за хумор са просто зли. Зли, Сев. Не разбирам как можеш да си приятел с тях.

Хари се съмняваше, че Снейп дори е чул критиката й по адрес на Мълсибър и Ейвъри. В момента, щом бе обидила Джеймс Потър, цялото му тяло се отпусна и докато се отдалечаваха имаше нова скокливост в стъпките на Снейп...

И сцената се преобрази...

Хари наблюдаваше как Снейп напуска Голямата зала след като бе завършил своя изпит СОВА по защита срещу Черните изкуства, как се отдалечава от замъка и се оказва по невнимание близо до мястото под буковото дърво, където Джеймс, Сириус, Лупин и Петигрю седяха заедно. Но Хари запази дистанция този път, защото знаеше какво се бе случило след като Джеймс бе издигнал Сивиръс във въздуха и се бе подиграл с него; знаеше какво бе направено и казано и не му доставяше удоволствие да го чуе отново... Видя как Лили се присъедини към групата и се постави в защита на Снейп. Отдалеч, той чу Снейп да изкрещява по нея, в своето унижение и ярост, непростимата дума: "Мътнород".

Сцената се смени...

- Съжалявам.

- Не ме интересува.

- Съжалявам!

- Спести си дъха.

Беше кошмарно. Лили, която бе по халат, стоеше със скръстени ръце пред портрета на Дебелата дама, на входа за кулата на "Грифиндор".

- Дойдох само, защото Мери ми каза, че си заплашил да я приспиш тук.

- Да, така щях да направя. Не съм искал да те нарека "мътнород", то просто...

- Изплъзна се от езика ти? - нямаше състрадание в гласа на Лили. - Твърде късно е. От години правя извинения заради теб. Никой от приятелите ми не може да разбере защо изобщо говоря с теб. Ти и твоите скъпоценни смъртожадни приятелчета - виждаш ли, ти дори не го отричаш! Дори не отричаш, че това е, към което се стремите всички вие! Нямаш търпение да се присъединиш към Ти-знаеш-кой, нали?

Той отвори уста, но я затвори, без да проговори.

- Не мога да се преструвам повече. Ти си избрал своя път, аз - моя.

- Не... слушай, нямах намерение да...

- ...да ме наречеш "мътнород"? Но ти наричаш всеки с моя произход "мътнород", Сивиръс. Защо трябва аз да бъда различна?

Той се бореше със себе си, на ръба да проговори, ала с пренебрежителен поглед се обърна и прескочи обратно през дупката зад портрета...

Коридорът се разтвори във въздуха и сцената отне малко по-дълго да се преобрази: Хари сякаш летеше през изменящи се форми и цветове, докато обкръжението му отново придоби плътност и той стоеше на върха на един изоставен студен хълм в мрака, а вятърът свиреше между клоните на няколко дървета без листа. Възрастният Снейп дишаше тежко, обръщайки се на място, стискайки здраво пръчката си в ръка, в очакване на нещо или някого... Неговият страх се отрази и на Хари, макар той да знаеше, че не би могъл да бъде досегнат, и той погледна през рамо, чудейки се какво чакаше Снейп...

Тогава ослепителен назъбен сноп от бяла светлина прелетя през въздуха. Хари си помисли за светкавица, но Снейп беше паднал на колене и пръчката му бе отхвръкнала от ръката му.

- Не ме убивайте!

- Нямах такова намерение.

Всеки звук от магипортирането на Дъмбълдор беше заглушен от шума на вятъра сред клоните. Той стоеше срещу Снейп с развяваща се мантия около себе си и лицето му беше осветено отдолу от светлината, произвеждана от пръчката му.

- Е, Сивиръс? Какво послание има Лорд Волдемор за мен?

- Не... никакво послание... Тук съм на своя глава!

Снейп кривеше ръце. Изглеждаше малко като луд, с разхвърляната си коса, летяща около него.

- Идвам... идвам с предупреждение... не, молба... моля...

Дъмбълдор махна с пръчка. Макар листа и клони все още да свистяха из нощния въздух около тях, тишина падна на мястото, където той и Снейп бяха застанали лице в лице.

- Каква молба би могъл да ми отправи един смъртожаден?

- Про-... пророчеството... предсказанието... Трелони...

- А, да - рече Дъмбълдор. - Колко от него издаде на Лорд Волдемор?

- Всичко... всичко, което чух! - каза Снейп. - Затова... по тази причина... той мисли, че то означава Лили Евънс!

- Пророчеството не се отнася за жена - каза Дъмбълдор. - В него се говори за момче, родено в края на юли...

- Знаете какво имам предвид! Той мисли, че става дума за нейния син. Той смята да я преследва... да ги избие всички...

- Ако тя означава толкова много за теб - каза Дъмбълдор, - със сигурност Лорд Волдемор ще я пощади? Не можа ли да измолиш милост за майката, в замяна на сина й?

- Молих... молих го...

- Отвращаваш ме - рече Дъмбълдор, и Хари никога не бе чувал такова презрение в гласа му. Снейп сякаш леко се смали. - Значи не те вълнува смъртта на съпруга и детето й? Те могат да умрат, стига ти да получиш това, което искаш?

Снейп не каза нищо, само погледна нагоре към Дъмбълдор.

- Скрийте ги всички тогава - изграчи той. - Пазете я... ги... на сигурно място. Моля.

- И какво ще ми дадеш в замяна, Сивиръс?

- В... в замяна? - зяпна Снейп насреща на Дъмбълдор и Хари очакваше, че ще се противи, но след дълга пауза, той отвърна. - Всичко.

Хълмът избледня и Хари стоеше в кабинета на Дъмбълдор, и нещо произвеждаше ужасен звук, като ранено животно. Снейп се бе отпуснал напред в един стол, а Дъмбълдор бе застанал над него, с мрачен вид. След миг-два, Снейп вдигна лицето си, и приличаше на човек, който е живял сто години в нищета, откак бяха напуснали бурния хълм.

- Мислех, че... вие ще... я запазите... на сигурно...

- Тя и Джеймс са се доверили на погрешния човек - каза Дъмбълдор. - Доста подобно на теб, Сивиръс. Не се ли надяваше, че Лорд Волдемор ще я пощади?

Снейп дишаше на пресекулки.

- Нейното момче оцеля - каза Дъмбълдор.

С леко кимване на главата си, Снейп сякаш прогони досадна муха.

- Синът й е жив. Той има нейните очи, точно нейните очи. Ти помниш формата и цвета на очите на Лили Евънс, убеден съм?

- НЕДЕЙТЕ! - изрева Снейп. - Няма я... мъртва...

- Това разкаяние ли е, Сивиръс?

- Ще ми се... ще ми се аз да бях умрял...

- И от каква полза би било това за когото и да е? - рече хладно Дъмбълдор. - Ако си обичал Лили Евънс, ако истински си я обичал, тогава пътят ти напред е ясен.

Снейп сякаш се взираше през мъгла от болка и думите на Дъмбълдор явно отнемаха дълго време да достигнат до него.

- Какво... какво имате предвид?

- Ти знаеш как и защо е умряла тя. Постарай се да направиш така, че това да не е било напразно. Помогни ми да защитя сина на Лили.

- Той не се нуждае от защита. Черният Лорд го няма...

- Черният Лорд ще се завърне, и Хари Потър ще бъде в ужасна опасност, когато това стане.

Имаше дълга пауза и бавно, Снейп си възвърна контрола над себе си, овладявайки дишането си. Най-накрая, той каза:

- Много добре. Много добре. Но никога... никога не казвайте за това, Дъмбълдор! Това трябва да си остане между нас! Закълнете се! Не мога да понеса... особено сина на Потър... Искам думата ви!

- Думата ми, Сивиръс, че никога няма да разкрия най-доброто у теб? - въздъхна Дъмбълдор, гледайки отгоре лицето на Снейп, изпълнено с жестока мъка. - Щом настояваш...

Кабинетът се разтопи, но се възвърна моментално. Снейп крачеше напред-назад пред Дъмбълдор.

- ...посредствен, арогантен като баща си, целенасочен нарушител на правилата, наслаждаващ се на новооткритата си известност, нахален и търсещ внимание...

- Виждаш това, което очакваш да видиш, Сивиръс - каза Дъмбълдор, без да вдига очите си от един брой на "Трансфигурацията днес". - Други учители докладват, че момчето е скромно, симпатично и умерено талантливо. Лично аз го намирам за приятно дете - Дъмбълдор обърна страницата и добави, без да поглежда нагоре. - Ще хвърляш по едно око на Куиръл, нали?

Водовъртеж от цветове и сега всичко се бе стъмнило, а Снейп и Дъмбълдор стояха на малко разстояние сред входната зала, докато последните групички от Коледния бал минаваха покрай тях на път за леглата.

- Е? - промърмори Дъмбълдор.

- Знакът на Каркаров също е започнал да потъмнява. Обзела го е паника, страхува се от разплата; знаете колко голяма помощ оказа на министерството след падането на Черния Лорд - Снейп погледна странично профила с крив нос на Дъмбълдор. - Каркаров смята да избяга, ако знакът започне да го изгаря.

- Така ли смята? - рече Дъмбълдор меко, докато Фльор Делакор и Роджър Дейвис дойдоха, хилейки се, откъм поляните. - А ти изкушаваш ли се да се присъединиш към него?

- Не - каза Снейп и черните му очи следяха отдалечаващите се фигури на Фльор и Роджър. - Не съм такъв страхливец.

- Не - съгласи се Дъмбълдор. - Ти си далеч по-смел човек от Игор Каркаров. Знаеш ли, понякога си мисля, че Разпределяме твърде рано...

Той се отдалечи, оставяйки Снейп с вид на поразен...

И сега Хари още веднъж стоеше в директорския кабинет. Беше посред нощ и Дъмбълдор бе увиснал странично в стола зад бюрото, подобен на трон, явно в полусъзнание. Дясната му ръка бе провесена свободно, почерняла и обгорена. Снейп мърмореше заклинания, насочил пръчката си към ранената китка, докато с лявата си ръка изсипваше чаша, пълна с гъста златиста течност, в гърлото на Дъмбълдор. След миг-два клепачите на Дъмбълдор потрепнаха и се отвориха.

- Защо - каза Снейп, без предисловие, - защо сте сложил този пръстен на ръката си? Той носи заклинание, със сигурност сте осъзнавал това. Защо изобщо го докоснахте?

Пръстенът на Марволо Гонт лежеше на бюрото пред Дъмбълдор. Той беше пукнат; мечът на Грифиндор лежеше до него.

Дъмбълдор направи физиономия.

- Аз... бях глупак. Болезнено изкушен...

- Изкушен от какво?

Дъмбълдор не отговори.

- Чудо е, че сте успял да се върнете тук! - Снейп звучеше разярен. - Този пръстен носеше проклятие с изключителна мощ и да го удържим е всичко, на което можем да се надяваме; пленил съм проклятието в рамките на една ръка за момента...

Дъмбълдор вдигна своята почерняла, безполезна ръка и я разгледа с изражението на човек, на когото му показват интересен куриоз.

- Справи се много добре, Сивиръс. Колко време мислиш, че имам?

Тонът на Дъмбълдор беше разговорен; все едно бе попитал за прогнозата за времето. Снейп се поколеба и после каза:

- Не мога да кажа. Може би година. Нищо не може да задържи такова заклинание завинаги. В крайна сметка то ще се разпростре, това е вид проклятие, което се засилва с времето.

Дъмбълдор се усмихна. Новината, че му остава по-малко от година живот изглежда съвсем малко или дори изобщо не го притесняваше.

- Късметлия съм, невероятен късметлия, че те имам, Сивиръс.

- Ако само ме бяхте призовали малко по-рано, може би щях да мога да направя повече, да откупя по-дълго време за вас! - яростно каза Снейп. Той погледна към счупения пръстен и меча. - Мислехте ли, че като счупите пръстена ще разрушите проклятието?

- Нещо такова... не бях на себе си, без съмнение... - рече Дъмбълдор. С усилие той се изправи на стола си. - Е, наистина, това прави нещата много по-еднопосочни.

Снейп изглеждаше напълно объркан. Дъмбълдор се усмихна.

- Имам предвид плана, който Лорд Волдемор ми е скроил. Плана му да накара бедното момче на Малфой да ме убие.

Снейп седеше в стола, който Хари така често беше заемал, срещу бюрото на Дъмбълдор. Хари можеше да познае, че му се иска да добави още нещо по темата за поразената ръка на Дъмбълдор, но другият я беше вдигнал в любезен отказ да обсъжда въпроса по-нататък. Намръщен, Снейп каза:

- Черният Лорд не очаква Драко да успее. Това е само наказание за грешките на Луциус напоследък. Бавно мъчение за родителите на Драко, докато те го гледат как се проваля да плати за неуспехите им.

- Накратко, на момчето е била произнесена смъртна присъда, точно както със сигурност и на мен - рече Дъмбълдор. - Така, бих помислил, че естественият продължител на тази задача, щом Драко се провали, ще си ти?

Последва кратка пауза.

- Това ми се струва, че е планът на Черния Лорд.

- Лорд Волдемор предвижда момент в близкото бъдеще, когато няма да се нуждае от шпионин в "Хогуортс"?

- Той вярва, че училището скоро ще бъде в хватката му, да.

- И ако то наистина падне в ръцете му - каза Дъмбълдор, почти все едно говори за страничен въпрос, - имам твоята дума, че ще направиш всичко в своята власт да защитиш учениците на "Хогуортс"?

Снейп кимна сковано.

- Добре. Сега. Твой пръв приоритет ще бъде да откриеш какво е намислил Драко. Един уплашен юноша е опасност за другите, както и за себе си. Предложи му помощ и напътствие, той би трябвало да приеме, харесва те...

- ...доста по-малко, откакто баща му изпадна в немилост. Драко вини мен, смята, че съм узурпирал позицията на Луциус.

- И все пак, опитай. Притеснявам се по-малко за себе си, отколкото за случайни жертви на плановете, каквито и да са те, които хрумнат на това момче. В крайна сметка, разбира се, има само едно нещо, което може да се направи, ако се наложи да го спасим от гнева на Лорд Волдемор.

Снейп повдигна вежди и тонът му беше язвителен, когато попита:

- Нима възнамерявате да го оставите да ви убие?

- Разбира се, че не. Ти трябва да ме убиеш.

Имаше продължителна тишина, прекъсвана само от един странен потракващ звук. Фениксът Фоукс гризеше кост от парче котлет.

- Бихте ли желали да го направя сега? - попита Снейп с глас, натежал от ирония. - Или бихте искали няколко минути, за да съчините надгробно слово?

- О, все още не - усмихна се Дъмбълдор. - Смея да твърдя, че моментът ще ни се представи сам в предстоящите събития. Като имаме предвид какво стана тази нощ, - той посочи посърналата си ръка, - можем да бъдем сигурни, че ще се случи в рамките на година.

- Ако умирането не ви притеснява - рече Снейп грубо, - защо не оставите Драко да го направи?

- Душата на това момче все още не е покварена - каза Дъмбълдор. - Не бих позволил тя да бъде съсипана за моя сметка.

- Ами моята душа, Дъмбълдор? Моята?

- Ти сам би трябвало да знаеш дали ще увреди душата ти това да помогнеш на един старец да избегне болката и унижението - каза Дъмбълдор. - Моля те за тази голяма услуга, Сивиръс, защото смъртта идва за мен така сигурно, както е, че "Чъдли Кенънс" ще завършат на последно място в тазгодишната лига. Признавам, че бих предпочел бърз и безболезнен изход, пред удължения и мръсен вариант, който би бил, например, ако Грейбек е замесен... Чувам, че Волдемор го е вербувал? Или пък скъпата Белатрикс, която обича да си играе с храната си, преди да я изяде.

Тонът му беше непринуден, но сините му очи пронизваха Снейп, както често бяха пронизвали Хари, като че душата, за която говореха, беше видима за него. Най-сетне Снейп отново кимна лаконично.

Дъмбълдор изглеждаше доволен.

- Благодаря ти, Сивиръс...

Кабинетът изчезна и сега Снейп и Дъмбълдор се скитаха заедно из поляните на опустелия замък по здрач.

- Какво правите с Потър, всички тези вечери, когато се затваряте двамата? - попита Снейп внезапно.

Дъмбълдор изглеждаше уморен.

- Защо? Не се опитваш да му наложиш още задържания след часовете, нали, Сивиръс? Момчето скоро ще е прекарало повече време наказано, отколкото навън.

- Той е все едно баща си отново...

- На вид, може би, но дълбоко в същността си е много повече като майка си. Прекарвам време с Хари, защото има неща, които трябва да обсъдя с него, информация, която трябва да му дам, преди да е твърде късно.

- Информация - повтори Снейп. - Вие му се доверявате... а не се доверявате на мен.

- Не става въпрос за доверие. Разполагам с, както и двамата знаем, ограничено време. От съществена необходимост е да дам на момчето достатъчно информация, за да може да направи, каквото е нужно.

- И защо аз да не мога да имам същата информация?

- Предпочитам да не скривам всичките си тайни в една кошница, особено кошница, която прекарва толкова много време под ръка с Лорд Волдемор.

- Което върша по ваша заповед!

- И се справяш изключително добре. Не мисли, че подценявам непрестанната опасност, в която се поставяш, Сивиръс. Да даваш на Волдемор привидно ценна информация, докато укриваш най-важното, е задача, която не бих поверил на никого другиго, освен на теб.

- И все пак се доверявате много повече на едно момче, неспособно да борави с Оклумантика, чиято магия е посредствена, и което има директна връзка със съзнанието на Черния Лорд.

- Волдемор се страхува от тази връзка - каза Дъмбълдор. - Не чак толкова отдавна, той вкуси мъничко от това какво наистина означава за него да дели съзнанието си с Хари. Това е била болка, каквато никога преди не е изпитвал. Той няма да се опита да превземе Хари отново, сигурен съм. Поне не по този начин.

- Не разбирам.

- Увредената душа на Лорд Волдемор не би могла да понесе близък контакт с душа като тази на Хари. Като език върху замръзнала стомана, като месо сред пламъци...

- Души? Говорехме за съзнания!

- В случая с Хари и Лорд Волдемор, да говориш за едното означава да говориш и за другото.

Дъмбълдор се огледа наоколо, за да се увери, че са сами. Бяха наблизо до Забранената гора сега, но нищо не показваше да има някой наблизо до тях.

- След като ме убиеш, Сивиръс...

- Вие отказвате да ми кажете всичко и все пак очаквате от мен тази дребна услуга! - изръмжа Снейп и истински гняв се разгоря по слабото му лице. - Приемате нещо твърде сериозно за даденост, Дъмбълдор! Може би съм размислил!

- Ти ми даде дума, Сивиръс. И като говорим за услуги, които ми дължиш, мисля, че се съгласи да следиш внимателно нашия млад слидерински приятел?

Снейп изглеждаше ядосан, изпълнен с несъгласие. Дъмбълдор въздъхна.

- Ела в кабинета ми довечера, Сивиръс, в единайсет, и няма повече да се оплакваш, че ти нямам доверие...

Отново бяха в кабинета на Дъмбълдор, прозорците бяха тъмни, Фоукс беше притихнал, а Снейп седеше неподвижно, докато Дъмбълдор се разхождаше около него, говорейки.

- Хари не бива да знае, не и преди последния момент, не и преди да е наложително, иначе как би могъл да има силата да извърши това, което трябва да бъде направено?

- Но какво трябва да извърши?

- Това е между Хари и мен. Сега слушай внимателно, Сивиръс. Ще дойде един момент... след смъртта ми... не спори, не ме прекъсвай! Ще дойде време, когато Лорд Волдемор ще изглежда, че се страхува за живота на своята змия.

- За Наджини? - Снейп изглеждаше учуден.

- Именно. Ако дойде време, когато Лорд Волдемор спре да изпраща тази змия да изпълнява заповедите му и я държи на сигурно място близо до себе си под магическа защита, тогава, мисля, ще бъде безопасно да кажеш на Хари.

- Да му кажа какво?

Дъмбълдор си пое дълбоко дъх и затвори очи.

- Да му кажеш, че през нощта, когато Лорд Волдемор се опита да го убие, когато Лили пожертва живота си да го закрие като с щит, смъртоносното проклятие е отскочило обратно към Лорд Волдемор, и частица от душата на Волдемор е била изтръгната от цялото, и се е затворила в единствената друга жива душа, останала в онази повалена сграда. Част от Лорд Волдемор живее вътре в Хари и това е, което му дава силата да говори със змии, и връзката със съзнанието на Лорд Волдемор, която той никога не можа да разбере. И докато това парченце от душа, отнето от Волдемор, остава свързано и защитено от Хари, Лорд Волдемор не може да умре.

Хари сякаш наблюдаваше двамата мъже от единия край на дълъг тунел, те бяха толкова далеч от него, гласовете им отекваха странно в ушите му.

- Значи момчето... момчето трябва да умре? - попита Снейп съвсем спокойно.

- Водемор лично трябва да го напрви, Сивиръс. Това е съществено.

Още една дълга пауза. После Снейп каза:

- Мислех... всички тези години... че ние го защитаваме заради нея. Заради Лили.

- Защитавахме го, защото беше от съществено значение да го обучим, да го отгледаме, да го оставим да опита силата си - рече Дъмбълдор, все още със затворени очи. - Междувременно, връзката им се засилва повече от всякога, зловредно нараства. Понякога си мисля, че той самият го подозира. Доколкото го познавам, той би наредил нещата така, че когато излезе да се срещне със смъртта, това наистина да означава края на Волдемор.

Дъмбълдор отвори очите си. Снейп изглеждаше ужасен.

- Запазили сте го жив, така че да може да умре в правилния момент?

- Не бъди толкова шокиран, Сивиръс. Колко мъже и жени си наблюдавал как умират?

- Напоследък, само тези, които не съм можел да спася - рече Снейп. Той се изправи. - Вие сте ме използвали.

- Т.е.?

- Но това е трогателно, Сивиръс - каза Дъмбълдор сериозно. – Нима, в крайна сметка, си развил привързаност към момчето?

- Към него? - извика Снейп. - Експекто Патронум!

От върха на пръчката му избухна сребърна кошута. Тя се приземи на пода на кабинета, подскокна веднъж из помещението и литна през прозореца. Дъмбълдор я наблюдаваше как се отдалечава и как сребърното й сияние се стопява, а после се обърна отново към Снейп и очите му бяха пълни със сълзи.

- След всичкото това време?

- Винаги - каза Снейп.

И сцената се смени. Сега Хари видя Снейп да говори с портрета на Дъмбълдор зад бюрото му.

- Ще трябва да дадеш на Волдемор правилната дата за отпътуването на Хари от къщата на леля му и чичо му - рече Дъмбълдор. - Да не го сториш би предизвикало подозрение, когато Волдемор вярва, че си така добре информиран. При все това, трябва да им подхвърлиш идеята за примамки; това, мисля, трябва да осигури безопасността на Хари. Опитай да приложиш объркващо заклинание над Мъндънгус Флечър. И Сивиръс, ако си принуден да вземеш участие в преследването, постарай се да изиграеш ролята си убедително... Разчитам на теб да се задържиш сред добрия списък на Лорд Волдемор възможно най-дълго или "Хогуортс" ще бъде оставен на милостта на двамата Кароу...

Сега Снейп беше лице в лице с Мъндънгус в непозната кръчма. Изражението на Мъндънгус беше празно и изпълнено с любопитство, а Снейп кривеше вежди в концентрация.

- Ще предложиш на Орденът на феникса - промърмори Снейп, - да използват примамки. Многоликова отвара. Копия на Потър. Това е единственото нещо, което би могло да проработи. Ще забравиш, че аз съм предложил това. Ще го представиш като своя собствена идея. Разбираш ли?

- Разбирам - смутолеви Мъндънгус с разфокусиран поглед...

Сега Хари летеше редом със Снейп върху метла през ясната тъмна нощ. Следваше го друг смъртожаден с качулка и пред тях бяха Лупин и един Хари, който всъщност беше Джордж... Един смъртожаден се премести пред Снейп и вдигна пръчка, сочейки право към гърба на Лупин.

- Сектумсемпра! - извика Снейп.

Но заклинанието, предназначено за ръката на смъртожадния, държаща пръчката, пропусна и вместо това удари Джордж...

А после Снейп коленичеше в някогашната спалня на Сириус. Сълзи се струпваха в края на кривия му нос, докато четеше старото писмо от Лили. На втората страница имаше само няколко думи:

"би могъл някога да бъде приятел с Гилърт Гриндълуолд. Лично аз мисля, че разумът й я напуска!

С много обич,

Лили"

И сега Снейп отново стоеше в директорската стая, докато Финиъс Нигелус дойде, нахлувайки в портрета си.