Първа гост

Току-що Стефчов излезе днес от дядови си, за да иде при бея, след него излазяше жена му.

Дъждът, който беше захванал подир обяд, макар и по-ситен сега, още валеше и сочеше да вали до вечерта, защото небето беше се покрило с тежки и гъсти облаци.

Подслонена под омбрелата, тя отиваше бързешката из улицата. Тя беше тъй слисана и смутена, че не отговори на никого от ония, които я поздравиха, нито усещаше, че дъждът, който биеше вече полегато, веян и от вятъра, й мокреше цялата дясна страна до рамото. Тя скоро достигна до мегдана, дето е мъжката черкова, през двора на която се минава в калугерския метох.

Тя едва тогава се запря под една стряха и остана възчудена защо дойде тука -тя беше хванала посока, противоположна на Стефчовата къща. Тя се сети, че отиваше да спаси Соколова от неминуема опасност. Тя се зачуди, че го тъй обичала!... Тя беше се решила на това, без дълго да мисли, без да знае тя сама как, тикната от някаква невидима сила. Тя едвам тука се отрезви малко и смаяна се замисли как ще помогне. Тя видя колко мъчно беше това. Тя знаеше, че сега Стефчов е при бея, комуто предлага да уловят Соколова; знаеше, че Соколов е сега у бай Мича на заседание. Но как да му обади за опасността? Да се затече сама до Мичови, уж на гости на жена му и ней да обади работата, беше неудобно, неприлично, почти безумно. В тоя дъжд тя да иде на гости у Мичовица, когато бяха тъй далечни чужди и мъжът на която беше скаран по една съдба с нейния баща, беше нещо твърде унизително и грозно. После, с кои очи да зине да каже на Мичовица, че тя, Стефчова жена, се тъй живо интересува за съдбата на Соколова, млад и симпатичен, но лекомислен човек, и е презряла всяко приличие и благовидност, само и само да му бъде полезна!... При това, не щеше ли тя неволно да компрометира мъжа си, да го изкара предател и да го опозори?... Защото и да скриеше името му, всеки щеше да се сети, че Стефчов издава жертвите, които тя отива да спаси. Той и така щеше да бъде забележен, че днес е бил на конака. Боже, защо е тъй лош?... Всички тия мисли й минаха като мълния през ума. Не, грозно, грозно нещо, невъзможно... А дъждът ставаше още по-силен и пороен и тя стоеше под стряхата, като в обсада, безсилна, немощна и смаяна. Да можеше поне да зърне някого познат да му каже, да го прати да обади. Но никой не минуваше по тоя час. Дъждът падаше като из ръкав, на чучури. Небето просто шуртеше вода и беше обезлюдило всичките улици, както и широкия мегдан, дето стоеше тя. Тя изпъшка с отчаян вид. Тя се видя колко е смешна и нещастна, колко е мъчно да бъде провидение. Тя чувствуваше колко е странно нейното положение сега, запряна под една чужда стряха на улицата, когато й трябваха двадесетина разкрача, за да влезе в метоха и да иде при леля си. Но не, тя там нямаше работа, там нямаше да намери помощ, не натам беше нейният път!... Тя не би могла ни една минута да остане при калугерицата и да слуша нейните празнословия, когато сърцето й прекипяваше от горчивина и безпокойството за Соколова я туряше в полуда. Всред тия скръбни обстоятелства едно нещо я само поуспокояваше: поройният дъжд, който я обсаждаше тука, навярно задържаше и полицейските хора в конака; тя беше уверена, че Соколов още не беше нападнат и следователно още остаяше надежда, макар и малка.

Изведнаж радостна мисъл озари ума й. "Да ида у стринини Недковичини -каза си тя; -по техен Таша да пратя хабер."

Действително, у стрина си Недковица, която живееше наблизо, Лалка можеше свободно да изкаже всичко като на свой човек и да натовари без никакъв страх момчето й с деликатната мисия.

И тя остави покрива, който я засланяше, и храбро тръгна напред през дъжда и лапавицата. Тя прегази мътната вада, ненадейно придошла сега голяма, която я хвана до средата на пищялите, и продължи пътя си нагоре въз мегдана, блъскана в лицето от силната веявица и дъжда.

Тя се озова вирвода у стринини си. Стрина й я прие смаяна, че иде в такова време.

-Ух, ух, как си се измокрила! Къде в такъв дъжд? Свали полката, че си вир-вода! -викаше стрина й, като я посрещаше на пруста.

-Стрино, тука ли е ваш Ташо?

-Че не се е прибрал от отзарана... Хайгон, нали го знаеш? Защо ти е?

-Сбогом, стрино -и Лалка си взема пак омбрелата. Тя приличаше на пиян човек.

-Къде, къде? -развика се въздивена стрина й.

За щастие, дъждът престана, небето се раздра на едно място и слънцето блесна весело пак.

Една тънка, почти невидена сега роса още ръсеше из утихналия въздух и лъщеше на слънцето като исполински прави жици от паяжина. Чудна дъга се изписа на небето, като потапяше единия си светлоцветен край в тъмното гърло на планината. Шуместите върхове на дърветата в дворищата се зелнаха сега още по-пресни и по-весели; облаците бързо се разбягваха; светлата лазур на небето се разпростираше победоносно. По улицата се явиха минувачи. Лалка се почувствува сега по-бодра и на сърцето й стана по-леко. Тая дъга, която зарадва небето, вля в нейната душа надежда. Тя с трепетно сърце се взираше във всякого, когото срещнеше, дано познае някой близък човек.

Внезапно й дойде на ума Колчо Слепецът, чието самоотвержение бе избавило Огнянова от подобна една опасност.

-Боже, камо да видя сега Колча! -въздъхна си тя, като хвърляше смутен поглед въз чуждите ней и равнодушни лица, които срещаше.

Случаят, който често си играе с хората и дава най-странни, нелогични обрати на съдбата им, скапризничи и сега: на петдесет разкрача от себе си тя съзря Колча, който полека и пипнешком крачеше нататък с тояга в една ръка, а в друга с омбрела още разпъната.

Очите й се бяха втренчили в черното сукнено пардесю на слепеца, твърде дълго за късия му ръст, и въз голямата омбрела над главата му. Тя не видеше вече никого от ония, които тя срещаше: ни Бързобегунека, който я поздрави с лява ръка, ни Хаджи Смиона, който й викаше нещо отсреща; тя би срещнала Стефчова същи и не би го познала. След две-три минути Лалка беше на два разкрача зад слепеца. Той все вървеше спокойно, с мечтателния вид на слепците. Кога дойде наравно с него, тя се озърна наоколо си: нямаше никой свидетел обезпокоителен. Тя продума ниско:

-Колчо, Колчо!

Но от вълнение гласът й замря в устата още и тя сама не се чу.

Лалка пак остана сама; сама всред тая оживлена улица, която й се стори пустиня сега. Мярна й се само нещо черно в тая пустиня: то беше едно заптие с пушка на рамо, но то и се престори на пет, на десет, на двайсет, на цяла тълпа заптиета... Светът й се виеше, мислите й се мътеха, тя се не чувствуваше дали е будна, или спи. Тя продължи да върви напред несъзнателно.

Тя не помнеше кои улици мина, как и кога се озова у дома си, Тя беше цяла в огън: главата й бръмчеше, всичките й стави гаче се разглобяваха. Тя чувствуваше страшна лошотия и слабост и едвам влезна в стаята, падна на миндера в несвяст.

У Лалка се появи силна треска -огница, която в късо време трябваше да я заведе в гроба...

Тоя път заседанието, вместо да стане в дворската градина на бай Мича, под мискетката ябълка и високите чемшири, по причина на дъжда, стана в стаята му.

Стефчовият човек беше харно видял.

На ниските миндери стояха членовете, около десетина на брой. Между тях и неколцина наши познайници. На първо място -домовладиката, председателят. Соколов, поп Димо, Франгов, Попов, Николай Недкович, Кандов, който днес биде приет с ръкопляскане, също и г-н Фратю, върнал се за Великден от Влашко и приет след много молби и каяния. Той забягна във Влашко още подир Андреевден, като си даде честна дума да се не бърка вече в политика. Той благополучно стигна в Букурещ, дето, като се видя в безопасност, пак стана разпален патриот и републиканец и се представи пред емигрантите като жертва, избягнала от въжето. После написа без подпис един член, с който препоръчваше република за България. Но Каравелов, занят със своята балканска федерация под княз Милана, изруга това знаменито произведение. Фратю го поднесе тогава на Ботева -за "Знаме", но и там има същата участ (Ботев бълнуваше тогава за всемирен социализъм). Тогава Фратю отиде и се фотографира в хъшовски дрехи, наострен като еж, с оръжие. Но после помисли, че не е благоразумно да пръска такива обезпокоителни образи, и положи и тях при републиканските статии... Останалите членове бяха: Илю Странджов, ботушар, бивши заточеник и страшен главорезец; Христо Врагов, търговец, Димо Капасъзът, който се наричаше още и Безпортев и Редактор, чизмар, хром и вечен съзаклетник.

Един член отсъствуваше: Пенчо Диамандиев. Той бе отишъл на К. да откупува пушки за стоте лири, вместо да ги връчи на Тосун бея, както му бе заповядано. Мръкваше се вече.
Макар открито още по пладне, заседанието още се продължаваше и както сочеше, щеше и през нощта да се проточи. При другото, и красноречивият и пламенен език на Каблешкова омайваше душите на членовете, които от два часа насам безгласни и зяпнали го слушаха.
Каблешков, една от най-симпатичните и оригинални личности измежду рояка апостоли, които приготвиха априлското движение на 1876 год., беше 26-годишен момък, среден ръст, твърде сух и слаб, с бледно, мургаво лице, с мустаци едва поболи и с черна като въглен коса, в която той постоянно увираше пръстите си, за да я повдига, и която пак падаше на небрежни кичури въз широкото му умно чело. Едните очи, живи, с огнен и проницателен поглед, дето светеше ту възторгът на пророка, ту вдъхновението на поета, озаряваха и облагородяваха тая физиономия, изпита от треската и изцедена от труд и бдение. Никой поглед не можеше да устои на силата на неговия, дето се отражаваше като в огледало могъща, буйна и снажна душа, непредполагаема в тая безсилна и дребна снага.

Той беше облечен в синьо сукнено пардесю и в черни панталони и жилет, силно ожулени от постоянните пътувания на кон и движения. Той и сега ходеше непрестанно назад-напред из стаята и продължаваше да гълчи разпалено, прекъсван често от упорита кашлица.

-Да, помощта, главната помощ стои в самите нас. Ние сме толкова силни, щото сами ще се разправим с гнилата Турция. Турция е слаба, финансиално съсипана, народът турски е осиромашел и ще остане настрана. Той сам пъшка под игото. Войската е деморализирана и не заслужава внимание. Вземете пример Херцеговското въстание -хиляди и хиляди войска се изпраща, а въстанието е още в разгара си, и то кой го прави? Една шепа народ! А какво ще стори тая разнебитена и уплашена държава, когато въстанем ние?... Ние в един ден ще въстанем сто хиляди души! Нека пращат тогава... за кого по-напред? При това, само ние ли ще сме? От запад на Турция стои Сърбия и черногорските соколи -готови да нахълтат; зад гърба й стои Гърция, която няма да зяпа... Херцеговина и Босна ще пламнат от край до край; Крит, и той също... Притурете при това и революцията в Цариград, която само чака смутно време да свали султан Азиса... Хаос навсякъде... Нашето въстание ще бъде гробното опело на турската империя!...
Погледът му гореше като два въглена в полумрака.

-Ти забрави още едно -обади се Мичо Бейзадето, -Русия. Дядо Иван ще полети от север към Цариград и... беше и няма го! Пророчеството дума по дума ще се изпълни.

Той разбираше пророчествата на прословутия Мартин Задека, в които вярваше дълбоко.

-Кои места ще бъдат готови за въстание? -попита Франгов.

-Цяла България! -отговори Каблешков. -Пловдив с Пазарджишко се готвят, родопските села с Батак се въоръжават тайно; Търново, Габрово, Шумен ще запалят Източна България; в Западна -няма никак войска... Коприщенци с Панагюрище и Стрелча ще завардят проходите на Средна гора; вие и вашите съседи, отсам и оттатък, ще заловите Балкана, а Балканът е крепост, която милион войска не може я взе! България ще скокне като един човек. Нашето въстание ще бъде чудо в историята на Европа! Европа ще си прехапе устните!... Аз ви уверявам, че Портата нито ще прибегне до въоръжено усмирение. Тя ще падне на спогодба с нас... Друго спасение няма за нея...

Каблешков говореше с въодушевление. Като развит човек, той навярно виждаше ясно положението, което представяше в лъжлив вид. Но той беше увлечен от силата на идеята си и всичките средства му се виждаха възможни за увенчаването й. Само тая възвишена вяра в светостта на делото, на което служеше, обяснява умишлените или искрени уверения на тая честна душа. А те бяха действително така убедително-красноречиви, че не извикаха никакво възражение. Всички бяха убедени вече в това, в което Каблешков ги убеждаваше. Очевидно бе, че всичко тъй ще да стане.

-Какви условия ще можем да представим на Портата, ако влезе в споразумение? -попита Попов.

-Какви трици ще яде да не влезе? -забележи поп Димчо.

-Яйце ще й се пече на дирника -каза Безпортев.

-То е последен въпрос -отговори Каблешков,-но засега се мисли ето какво: България от Дунава до Арда и от Черно море до Бяло -княжество, зависимо от султана, с вътрешно самоуправление. Екзархия небутната; данък определен на Турция; войска българска, половината офицери -турци, из най-напред...

-А княз? -попита Христо Врагов.

-Да, княз? -прибави Безпортев.

-Един европейски принц!

-Бре!

-Попе, не ставай дете бе -изгълча го Мичо начумерено, -може ли инак?... Руски генерали още отсега чакат в Букурещ!

И той погледна въпросително Каблешкова. Погледнаха и всички към Каблешкова, за да чуят потвърждението на това. Каблешков разбра това, доби тайнствен вид и продума ниско и поверително:

-Само първата пушка да гръмне, и двуглавият орел ще разпери крилете си над нас!

И той погледна с тържественост. Всичките лица просияха.

-Аз мисля -подзе господин Фратю, -най-хубаво е република, тя може да се нарече "Балканска република."

-Па може и царство -забележи Франгов.

-О, ще ни преседне! -каза поп Димчо. -Друга манджа не ядеш.

-А бе какво да е, само да се освободим.

-И аз съм за републиката -обади се един друг.

-А бе казахме го, това е друга работа... Как ще се управяме, кой ще бъде княз и прочее, и прочее, то него да го оставим на Горчакова. Нека дипломатите да си бият ангелите -каза Мичо Бейзадето.

-Ей, ей, господа -извика Соколов, -стига сте се заплесвали и дипломатствували, че времето е скъпо. Утре ще пукне пушката в Балкана и ще ни завари, че още не сме решили въпроса: република ли да бъдем или комедия... А нас ни чака работа сега... Дявол да ви вземе републиките!... Още неседнал на магаре, замахал крака... Аз предлагам едно нещо: да сторим ясак дипломацията в заседанието ни, нейното място е в Ганковото кафене.

-Право -каза Каблешков, -не ще думи, господа, а работа... Аз ви изложих положението, а сега да видим вие какво вършите. Да се не губят минутите.

-Истина, ние си имаме тая слабост -да дипломатствуваме. И Бойчо, бог да го прости, малко ли ни съдеше? Ама такава е жилката на белочерковци -каза бай Мичо.

-Ах, господа, много нещо изгубихте в Огнянова, и вие, и България -каза Каблешков покъртен и въздъхна дълбоко.

Възпоминанието за Огнянова замрачи всички лица. Неговата загуба оставяше една празнота като пропаст в средата им. Те се спогледаха и се умислиха мрачно. Трагическият образ на Огнянова се изпречваше пред тях, кървав и ужасен, но неуловим. На всички тежеше куршум на гърдите... Гаче им беше съвестно, че те живеят, когато героят е умрял.

Някакво бързо тичане по пруста привлече вниманието им. Наставаха да видят из прозореца. Но стъпките вече се чуха зад вратата.

-Колчо беше това! -каза Недкович.

-Ти не си видял добре -възрази Мичо; -как може сляп човек така да припка.

-Тая работа не е оферна -забележи поп Димчо.

Членовете неволно поизтръпнаха. Вратата се хлопна или по-добре издъни. Колчо се втурна като вихър вътре. Той се задъхваше. Всички очакваха приковани.

-Наши хора ли са тука? -попита с прекъснат глас.

-Все наши. Какво е, Колчо? -попита бай Мичо.

-Вива! Да живей! Радост и слава! Радвайте се, братя! Полудейте и аз ще полудея! -викаше Колчо като безумен, хвърли си феса нагоре, пляскаше с ръце, скачаше един аршин високо, напипа случайно бай Мича и взе да го целува по устата, по бузите, по ушите, по рамото... и да го дави. Бай Мичо се оттегли постреснат. Тоя неестествен, исторически припадък от радост порази всичките. Помислиха, че е изхвръкнало витлото на бедния слепец.

-Какво ти е бе, Колчо? -попита състрадателно докторът, като диреше в лицето му симптомите на бясна лудост.

-А бе не сещате ли се бе? Жив е! -викаше Колчо, като се хвърли въз доктора сега. -Вива! Графчето ми е живо.

-Как? Бойчо?

Това питане изхвръкна в същия миг из десет уста.

-Жив е бе!

-Колчо, вшутяваш ли се, или те е излъгал някой? -каза бай Мичо строго.

-А бе жив, жив, бай Мичо! Стисках му ръката, милвах го по бузите, слушах му гласеца, видях го почти! Не вярвате ли още?

-Дека е?

-При вратнята чака, а мене прати да ви предизвестя... Напипа ме току като отварях. По ръцете го още познах...

В тоя миг видяха, че дворната вратня се поотвори и влезе селянин. Той беше с опърпана шапка, увит в широка селяшка козяница и с две пилета в ръка. Едното му око, вероятно болно, кърпа превързваше.

В други случай никому нямаше да хрумне на ума, че тоя селянин е Огнянов. Сега го познаха изведнъж всичките. Те го познаха с духа повече, отколкото с очите.

Мичо изскокна на вратата и извика спокойно уж:

-Бай Петко, ела, ела, да видим какво правите.

Но гласът на бедния подпредседател беше схванат и глух, като че го стискаше някой за гръкляна.

Огнянов мина бавно двора, разкалян от дъжда, качи се тежко по стълбите и каза дебело:

-Цървулът ми ще ви омаца одъра, бай Мичо, ама прощавай...

И Огнянов влезе в стаята.

Спуснаха се, запрегръщаха възкръсналия. Разпитвания, възклицания, излияния, чудо радост! Огнянов остаяше най-спокоен, повидимому.

Когато се уталожиха, бай Мичо просълзен каза:

-Председатели, заеми си мястото, заседанието не се е свършило!

-Приемам, но само за днес -каза Бойчо усмихнат и седна в къта.

Сега видяха, че и нему очите бяха засълзили. Това беззаветно горещо участие на другарите му по дружба и по идея го покърти до дъното на сърцето.

Бай Мичо посочи Кандова и каза:

-Ето и Кандов ни стана днес брат.

Огнянов срещна погледа си с Кандовия.

-Господин Кандов, България заслужава да се потрудим за нея.

-Даже да умрем -отговори Кандов.

А бай Мичо се любуваше на Огнянова и не можеше да му се нарадва.

-Няма да те дадем сега лесно, Бойчо -каза той и излезе на пруста. -Велизарие! -извика той там. -Донеси двайсет цепеници от избата и ги нареди тука!

Син му донесе двайсет пушки из скривалището и ги изправи зад вратата.

-Заключи сега вратнята с ключа и с катанеца.

Заседанието, под ръководството на Огнянова, се продължи.

Каблешков си отиде. Него го беше втресло.

Много важни въпроси се разгледаха. Между тях въпросът за защитата на града, защото жителите му бяха постоянно нащрек, плашени от мълвата за турско нападение. Ганчо Попов бе натоварен с устройството на тайната стража, която нощя щеше да пази краищата на града. Приеха се още разни предпазителни мерки за приспиване бдителността на полицията. Прочете се писмото от панагюрския комитет. То беше дълго и съдържаше куп наставления, заповеди, разпореждания до комитета, действията на който трябваше да хармонират с общия план на организацията на въстанието. То носеше подписа на Бенковски. Странджов представи сметка за куршума и барута, които е приел и раздал, както и за склада на пушките, недоплатени още и затова задържани в К.

-Значи, въоръжението добре отива -забележи Огнянов.

-Можем да посрещнем цял табор с огън и да се държим двайсет дена на шанцовете -каза поп Димо.

Шанцове никакви нямаше, разбира се; попът наричаше така ниските загради на бостаните извън града.

-Но ако ни бият с топове? -попита Недкович.

-То лошо! -каза поп Димо угрижен.

-И ние можем да поставим -забележи господин Фратю; -аз на драго сърце давам нашия дървен кутел. Той ще гърми като круп... Така да дадат и други! Така ще стане цяла артилерия. -И Фратю изгледа гордо наоколо си.

-От твоя кутел нищо не става... Да сбираме пукнати кутли от бабичките, то е смешно даже да се говори -възрази Огнянов; -а пък топове че трябват, трябват. Единият им гърмеж действува страшно на неприятеля... Могат да се направят топове от черешови дънери, извъртени хубаво и обвити здраво с обръчи. Такива топове е имало и в поляшките въстания.

Мнението на Огнянова се одобри и прие едногласно.

-Букчето ще ги работи -каза Мичо.

-Букчето? Та ние се знаем -извика Огнянов.

-Познаваш го, кацаря? Той е славен! -каза докторът.

-А черешови трупове? Кой ще си даде черешите да му ги отсекат? -попита Врагов.

-Ах, това е дребна работа -каза Недкович; -аз се наговарям с тая грижа!

-Прието, с устройството на артилерията се натоварва Недкович -каза Огнянов засмян. -Сега да минем на друг въпрос. Какво имаме още, Ганчо?

-Имаме най-главното: въпроса за парите. Николчо ни прати хабер от К., че ние трябва най-късно утре да доплатим пушките и тозчас да ги приберем и донесем тука: той се страхува да стоят повече в магазията му... Бои се, че подушили нещо турците.

-Това е важно - каза Огнянов, - трябва да побързаме... Може да си изтегли тоя човек страшно, ако се хване оръжието, па и други...

-Остави, ами стоте лири, които изпратихме, отиват на вятър -забележи Соколов.

-Трябва да освободим по-скоро пушките и да ги скрием тука през нощта... Колко лири трябват още?-каза Огнянов.

-Без малко двесте лири.

-Имаме ли ги? -попита Огнянов.

Комитетът се зае живо за този въпрос. Предлагаше се от волни помощи да се събере сумата. Това се отхвърли като неосъществимо. Мичо Бейзадето предложи да се вземат школските пари и после да ги повърне бъдещето княжество на общината, но и това предложение падна. Тогава се предложи заем у Курката, като подпишат всичките. Но и това предложение се провали надолу с главата, като най-неприемливо. Въпросът за парите задави всички други, но изход не виждаха.

Всички тия работи, които сега възбуждат усмивка, тогава се мислеха и вършеха от хора инак сериозни. Обаятелният блясък и новостта на предприятието, гледано през призмата на въображението, замъгляваха разсъдъка им. Само фанатическата вяра в едно нещо докарва до такова заслепление ума.

Огнянов слуша всички тия разговори намръщено.

-Аз ще ги намеря парите! -каза той изведнъж.

Всички го изгледаха учудени.

-Отде ще ги вземеш? -попита Врагата неволно.

-То е моя работа -отговори Огнянов.

Тоя ответ пресече смелостта за други питания. Ганчо Попов поиска думата.

-Господа, вече е късно, та преди да се дигне комитетът, нека свършим и тая работа. Има някои нови членове, които не са се още подписали на протокола на съзаклятието. Нека заповядат да си турят имената.

И той положи дивита пред тях.

Новите членове бяха Врагата, господин Фратю и Кандов. Последните двама подписаха без колебание, но първият стори това не без вътрешна борба.

-Братя -обърна се той смутено, -ами ако се хване тая книга? Отивам си за права бога...

-Как за права бога? Не си ли съзаклетник и революционер? -попита Франгов.

-Такъв съм, братя, но аз имам къща.

-И ние имаме -туряй там името си, да има черно на бяло -каза поп Димчо сърдито.

-Врагов, срамота! -извика Огнянов строго.

Врагата подписа със съкрушен вид. Но вместо "Христо Врагов", както в търговските си писма, той се подписа с изменени слова: "Ристо Врагата", както произнасяха името му. Той употреби тая хитрост за всеки случай...