Първа гост

Пръв път Огнянов чуваше сега името на Стефчова. Челото му се намръщи.

-Как, още ли диша тая презряна твар?

-Презряна твар? -обърна се докторът; -Стефчов сега е най-умният, най-предният, най-гордият. Не можах да му изпия кръвта... Знайш? Аз бях приготвил Клеопатра за него... Той тържествува, заедно с Юрдана чорбаджи. Той минува за спасителя на града... А нас като кучета ще ни избият, ако ни видят.

-Все равно, подла твар... Бедната Лалка, тя трябва да е много нещастна..

-Как? Ти не знаеш ли? Лалка умря.

-Умря? Що думаш?

-Умря на осемнаести априлия -пришъпна докторът.

-Колко нещастия в късо време... Той я е убил, тоя подлец! -изкрещя Огнянов.

-Да, той я уби.

И докторът му разказа със сълзи на очите причините на смъртта й.
Огнянов го хвана за ръката покъртен.

-Брате, ние еднакво сме нещастни.

Соколов го погледна въпросително.

-Лалка, любимото от тебе същество -пое Бойчо скръбно, -е в гроба; друго едно същество, което аз обичам, също е в... гроба... изгубена е за мене.

-Не, твоя Рада е жива, в Бяла чер кова е! -извика живо докторът.

-Жива?... Жива, да, но е умряла за мене -Соколов го погледна учудено.

-Да, завсегда умряла -повтори Бойчо мрачно; -нещастният Кандов... бог да го прости...

Защо го преживях аз?...

Докторът изгледа втрещено Огнянова.

-Бойчо, ти да не си имал спречкване с Кандова в Клисура?

-До смърт!

-И за Рада?

Огнянов се навъси.

-Да не говорим сега за това.

-Та ти луд ли си, Бойчо? Да подозираш Рада? Това е възмутително!

-Възмутително? Аз я мислех самата невинност, брате, а какво излезе? -изпъшка Огнянов. -Аз я вярвах, аз я любех, и как! И отечеството ми беше по-светло тогава, и доверие имах повече в себе си. и куражът ми несъкрушим... И какво поражение! Представи си... Доста е да ти кажа, че подир това, в Клисура се бих не с надежда да победя неприятеля, но да умра от ударите му... Не ми говори. -И Огнянов тъжно наведе глава надолу.

-Лъжеш се, Рада те е обичала вярно и те обича пак, само че е много нещастна и оклеветена -от тебе първи! -каза докторът с негодувание.

Огнянов му хвърли укоризнен поглед.

-Докторе, за паметта на тоя бедни Кандов, престани да ми говориш вече за тая скръбна работа.

-Именно, и паметта на Кандова искам да умия от твоето подозрение... Недей мисли, че той е действувал подло... Истина, той беше се заплеснал в Рада... Както го знаеш, той е мечтател и дяволски се увлича... Тая необяснима страст го накара да напусне и обществото, и комитета... но тя нищо не измени в чувствата на Рада; той никак не е я оскърбил с едно нечестно предложение... От срамежливост тя ти не обадила, но тя се оплакала на Лалка от Кандовите платонически задиряния... Добре, че се сетих, на чети писмото му, писано на 19 априлий, същия ден, когато я последвал за Клисура. Предаде ми го Недкович...

И Соколов извади из портфелчето си Кандовото писмо и го подаде Огнянову.
Бойчо го прегледа бързешката и по очите му блеснаха сълзи. Щастливо изражение огря за миг лицето му.

-Благодаря, Соколов, твоите осветления свалиха от гърдите ми страшния тежък товар. Ти поднови и просвети душата ми.

-Клетата Рада, как ще е щастлива, ако узнаеше това! Аз не успях да я видя, но разбрах само, че тя е страшно отчаяна... види се, за тебе, като те е мислила за убит, както и всички... Напиши й, прати й няколко думици, преди да тръгнем, да я зарадваш горката.

-Как, да й пиша?

-Пиши й, човещината го изисква...

-Именно, човещината изисква да й не пиша, ами сам да стана да ида при нея, да й падна на колене и да й искам прошка... Аз бях жесток към Рада до подлост -извика Огнянов.

-Да, аз сам бих те съветвал да сториш това, но сега е невъзможно...

-Може да е невъзможно, но аз ще ида -каза Огнянов решително.

-Как, ще влазяш в Бяла черкова? -извика докторът смаян. -Това е цяло безумие сега. Сега в Бяла черкова е огън... Там Юрдан и Стефчов са спасители... Ти излагаш на вярна смърт живота си!

-Докторе, ти знаеш, че аз малко мисля за живота си, когато е работата да остана честен човек. Цялата Тосунова орда не може ме възпря... Аз трябва да прося извинение от тая страдалица, Рада, за моето свирепо поведение, което я бе хвърлило в отчаяното решение да търси смърт в клисурските пожари...

Огнянов му разправи с две думи случката.

-Тогава, брате, не те задържам -каза трогнато докторът.

Огнянов помисли малко, па каза тихо:

-После и друго има: Рада е моя -аз се венчах на последното си тръгване оттука с нея, венчах се... пред бога, и вместо пръстен клетви разменихме. Аз не мога да я оставя -разбираш? -и един път ако стигна благополучно до Влашко, ще я повикам да дели с мене бедност, голотия, страдания, от които състои животът на емигрантина... О, тя ще дойде с радост да сподели съдбата ми, както тука я споделяше... Тя е героиня в любовта си, докторе, и целия свят не давам за нейното сърце...

По докторовото лице се четеше възхищение.

-Ще тръгна, като се свечери, и още тая нощ ще се върна тука. И уверявам те: здрав и читав. Аз няма, не искам да умра, докторе, още, защото Рада е жива за мене и България не е освободена!...

Докторът надничаше през дупката.

-Някой иде, Марийка! -каза той.

Огнянов устреми поглед също в дола.

-Не е Марийка. Марийка е по-дребна и със синьо облечена.

-Таз е в черно, носи вързоп.

-Рада! -извика Огнянов, като скокна.

И докторът скокна.

Огнянов се изправи цял на входа на воденицата и замаха с две ръце.
Рада, която от няколко време се луташе из камънаците да дири Бойча, сега го видя. Тя се спусна към него и след един миг беше във воденицата.

-Радке!

-Ами как си тука, Радке? -прибърза да попита Огнянов, като доби самообладание над чувствителността си.

-Писъмцето ти за доктора го предаде мене Марийка... Ах, Бойчо, защо ме измъчи? -казваше Рада, задяна от щастливи сълзи.-Ти не ми се сърдиш вече?... Ти нямаше право да ми се сърдиш... Ти знаеш, че няма причини...

-Прости ме, пиле, прости ме! -и Бойчо й целуваше ръцете. -Току-що ми откри Соколов заблуждението ми, то измъчи и мене страшно. Аз щях да сляза сам в града, да те моля да ме простиш... за тая жестокост... Аз съм бил недостоен за любовта на един ангел... Нали забравяш, Радке, нали прощаваш? -И Огнянов се взираше с възхищение във влажните й очи, пълни с прилив от блаженство и любов безконечна...

Но Рада изведнъж побеля като стена, оттегли се от Бойча и извика:

-Бягай, Бойчо! Аз забравих да ви кажа... Бягайте... Видели са те тука и турците идат! По-скоро, бягайте в планината! -повтаряше Рада уплашена...

-Как? -извика Соколов, като че не вярваше ушите си.

-Видяла те циганка и обадила, преди аз още да видя Марийка... Като идех, откъм лозята се спущаха сган башибозуци, па взеха и пътя за насам... Те за тебе идат, Бойчо. Ах, боже, забравих тозчас да кажа... Цял час изгубих, доде те дирех из дола... Другаде да се видим... Сега бягайте.

-Да бягаме? Ами ти? -питаше Бойчо.

-Мен не гледайте, за мен не мислете... бягайте по-скоро... На, вземи това -дрехи има тук... и бягай, Бойчо, и сбогом, да се видим пак, само ти остани жив, ние ще се видим и сберем пак, Бойчо, мили Бойчо... дето и да е... Сбогом...

И Рада, като подаде вързопа на Огнянова, хвана го за ръката и насила го потегли към изхода на запустялата воденица.

-Не -каза решително Огнянов, -аз не мога да те оставя в такава минута... Ако ония варвари идат по тебе...

-Да, идат, Бойчо!

-Те идат, и да те срещнат самичка в това диво място?!... Тия зверове?... Не, по-добре ще умра тук, като те защищавам...

Но Бойчо веднага разбра безразсъдността, па и съвършената безполезност на подобно отчаяно решение. Той изведнъж попита Рада:

-Радо, можеш ли вървя с нас?

На това най-неочаквано предложение Рада отговори с възклицание:

-Бива, бива, Бойчо, аз ще вървя с вас заедно до край света... Да бягаме, да бягаме, Бойчо... Огняновият поглед светна.

-Само да изскокнем до "Малкия стол" над водопада, оттам аз ще ги удържа до довечера, а ти отведи Рада нагоре -каза Соколов.

Действително, над скока стърчаха някакви остри скали, називаеми "Малки стол". Иззад тия камъни един добре въоръжен човек можеше да брани от цял табор пътеката, едничката, която се извиваше по яра към планината.

Нямаше време за губене.

-Към планината! -извика, почти изкомандува Огнянов.

И той пръв стъпи на прага, като хвърли поглед навсякъде из дола.

Беше вече късно.

На срещния яр, между острите скали, се чернееха турци. Те хващаха пусия зад камъните и зад храсталака там, щото едните глави им се виждаха и пушките. На върха някой в бели гащи стоеше и сочеше към воденицата. То беше циганката. Турци и на отсамния яр клякаха зад камъните.

Турците продължаваха да се спущат предпазливо и да се настаняват зад камъните на урвите и зад прикрития. Имаше до стотина души.

Пътеката в дола остаяше свободна. Бойчо се обърна към Рада и й каза:

-Радо, иди си, из пътеката, върви надлъж по реката...

Но тозчас страховита мисъл му замрачи лицето и той рече:

-Не... стой тука по-добре...

И в Радиния поглед се четеше същото решение.

-С тебе, с тебе, Бойчо... -пришъпна тя, като си сключи ръцете на гърдите.

Огнянов и Соколов преброиха патроните си.

-Осемнайсет огъня имаме -продума докторът.

-Стигат, за да се умре честно -каза ниско Огнянов.

Тосун бей беше довел ордата си и лично я командуваше. Преди да се покаже на урвите, той беше затворил и дола и така бе стиснал в обръч бунтовниците, или по-добре -бунтовника, защото той беше уверен, че само Огнянов е вътре.

Преди да заповяда стрелба, Тосун бей заръча да му извикат по турски:

-Предай се, консулос комита!

Само ековете на урвите повърнаха гласа, Рада се бе сгушила в един ъгъл, занемяла.

-Кураж, Радо -каза й Бойчо скръбно.

Тя му направи само знак с ръка, като че искаше да каже: "В Клисура ме достраша, самичка и отхвърлена. Сега не ме е страх с тебе да умра наедно, като ме обичаш... Ще видиш..."

Огнянов и Соколов, прилепени до стените, по начин да бъдат по-малко изложени, стискаха револверите си. Те хвърляха погледи към двете урви, от конто на всеки миг очакваха да им блъвнат гръмотевици.

Мина се една минута. Види се, това беше срокът, даден от Тосун бея.

Тогава запукаха пушки от западната урва, запукаха от възточната, запукаха от дола. Обсадените слушаха как пищят куршумите през отверстията на покрива, през дупките на зидовете и пляскат в камъните, па падат сплескани в краката им.

Балканският дол заехтя.

Изведнъж гърмежът утихна.

При всичката си продупченост, оградата даде заслона на троицата нещастници. Никой не беше закачен. Само Рада бе паднала в несвяст на земята. Куражът бе изменил на нещастната девойка. Забрадката й се бе свалила и черната й коса на вълни се разстилаше по рамото й в праха.
Навярно, вторият залп нямаше да се забави и Рада, легнала тъй, беше изложена на куршумите.

Огнянов се наведе, прегърна я и я премести в ъгъла, който беше най-потулен, и подложи под главата й вързопа. Той я побутна, но тя се не събуждаше, тя все лежеше несъзнателна и нечувствующа нищо, що става около й. И тогава, при вида на това прекрасно, побеляло, със склопени очи и избледнели устни лице, на тая нещастна мома, която бе свързала съдбата си с неговата и с която той трябваше да се раздели при адски мъчителните предчувствия за нейната участ, когато ръката му не ще вече да я защищава от тия зверове, отчаяна, нечовешка скръб се изобрази по лицето му.

-Мигар да я убия самичък? -помисли си той.

Понеже не приеха никакъв отговор от воденицата, нападателите се осмелиха повече, спуснаха се до по-долните камъняци и приближиха до дола. Воденицата по-тясно се стягаше отвред и мигът за решителните действия наставаше.

-Предай се, комита!

Отговор нямаше.

Веднага изплющяха град куршуми въз воденицата. Заедно с усилването на гърмежа и турците пристъпваха по-близу насам... Понеже воденицата продължаваше да мълчи, те дойдоха до убеждение, че скритият вътре бунтовник няма оръжие. Куршумите все плющяха в стените, настъплението взимаше формата на юрюш.

Турците се приближиха доста. Настана минутата. Огнянов беше изправен до единия прозорец; докторът до входа.

Те се спогледаха и всеки изпразни револвера си в доста сгъстената тълпа на неприятеля. Тоя внезапен отговор свали троица души на земята и издаде силата на воденицата. Турците видяха, че защитниците й са повече от един. Това ги посмути, но само за миг. Клисурските победители с рев се спуснаха към опасната ограда. Една част от урвите стреляше, други в отверстията на воденицата, за да не допусне на бранителите й да се покажат там и да гърмят въз нападающите. Настана истински юрюш.

-Докторе, ще се мре, прощавай навеки, брате -каза Бойчо.

-Прощавай, брате.

-Докторе, никой жив да не падне в ръце!

-Никой, Бойчо; аз имам още четири патрона; единия задържам за мене...

-Аз задържам два, докторе. -И Огнянов неволно се обърна към Рада. Тя все лежеше, но лицето й бе станало бяло като платно; из лявата страна на гърдите тихо бликаше струйка червена кръв и течеше на вади из диплите на роклята й... Един отплеснат куршум беше я ударил. Тя беше мъртва. Тя бе минала от несвяст във вечен сън.

Тогава Бойчо остави поста си, приближи я, коленичи, хвана студените й ръце и залепи дълга целувка на ледените й устни; после посипа с тях челото й, тия чудни любовни очи, и косата й, и раната й, дето застиваше кръвта. Каза ли й нещо, пошушна ли й в тая прощална целувка, рече ли й: Добро видение там, Радо! -не можа да се чуе от гърмежа отвън и от пляскането на куршумите вътре. Той я зави с мушамата си. Когато Бойчо се изправи, две струйки сълзи бяха се проточили по бузите му.

Но в тия сълзи беше цял океан от мъка...

Кой знае -може и известен дял от жежка благодарност към провидението!...
ГИБЕЛ

През тая последня и няма прощавка, която трая само половина минута, Соколов един поддържаше сражението със стотина неприятели. Внезапно той се извърна и видя Рада... Тогава косата му настръхна, очите му запламтяха като на тигър и цял, без да се пази от нещо, показа се на входа, като напук на куршумите, па на най-чист турски език извика към ордата:

-Кучета крастави! Скъпо ще изплащате всяка капка българска кръв! -и изпразни револвера си.

Тълпата с нов бяс се устреми на непристъпната крепост, в която се преобърна разсипаната воденица. Един зверски рев, последван от нов дружен залп, процепи въздуха.

-Ах! -изпъшка докторът и изпусна револвера.

Един куршум му прониза дясната ръка. Неописуем ужас и отчаяние се изобрази по лицето му. Огнянов, който гърмеше в тълпата, също окървавеп вече, забележи това и попита:

-Страдаш, брате?

-Не, ами и последния патрон хвърлих, забравих...

-Имам още два в моя револвер, вземи... -каза Огнянов и подаде оръжието си на Соколова. -Сега нека видят как умира един български апостол!

Па като изтръгна големия ятаган из силяха на доктора, излезе из портата и се спусна в тълпата, като раздаваше ужасни удари наляво и надясно...

Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар - от куршум - сам докторът си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена - по политическа причина вече: Тосун бей беше по-хитър от Тъмрашлията.

Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените.

С дивашки викове сганта дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от едно парясано гробище. На мегданя побиха трофея.

Само един човек се мяркаше там, като един призрак.

Той беше Мунчо.

Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.