ПОБЕДИТЕЛИТЕ УГОЩАВАТ ПОБЕДЕНИТЕ

В тоя същи час Огнянов тропаше на вратнята на Петра Овчаров. Не в сила да удържи ужасните душевни страдания при зрелището на заптийските буйства, на които гледа през една отзявка на потона; не в сила да удържи ръката си там от кърваво отмъщение въз тия злодейци, което щеше да бъде една безразсъдност с много лоши последствия, Огнянов като обезумял беше изскокнал на улицата и тичаше право към дядови Стойкови. Вратнята се отвори.

-Де Петра? -попита той, като забравяше, че се крие.

-Ти ли си, даскале? -попита разплакалата майка.

-Де ваш Петра, бабо Стойковице?

-Свако, само пази да не чуят ония... Петър е у Боримечката.

-Де стои Боримечката, бабо?

-До дядовата попова къща, ако знаеш новата вратня. Па се чувай, синко.

Бедната жена не подозираше, че дядо Стойко бере душа. Огнянов фукна. Той не чувствуваше нищо на крака. Кога наближи поповата къща, една шумна дружина се зададе оттам. Огнянов позна Петровия глас. Той спря момците.

-Даскалът! -познаха го всичките.

-Аз съм, братия, къде отивате?

-Бяхме у Боримечката -отговори Петър, -тая нощ си открадна невяста, та ходихме да му пием по едно вино... Да ги видиш сега как се сговарят! Гаче са били родени един за други. А ти кога допадна?

-Петре, ела да ти кажа две думи.

И двамата се отбиха настрана.

-Прощавайте, лека нощ -издума Петър на другарите си и бързешката се запъти с Огнянова.

Стигнаха дома.

-Върна ли се татко? -попита майка си.

-Няма го още, синко.

-Слушай, Петре, казах ти, баща ти го биха зле за тебе. Тия скотове могат да направят и по-лошо у Цанкови. Ние не можем да ги задържим от злодействуване освен с оръжие. Аз сам можех да им смажа главите одеве, но се побоях от сетнините. Не бива да отиваме къде Цанкови.

-Аз искам да отмъстя, брате! -викаше Петър вън от себе си.

-И аз искам отмъщение, Петре, и страшно, но безопасно за нас.

-Как да го направим? -попита Петър, като си откачи пушката от стената.

-Потърпи, да помислим.

-Аз не мога да мисля, аз татка трябва да ида да видя що го чинят!
Огнянов, сам буен, сега се силеше да удържи един по-буен от постъпка естествена, но гибелна. Идеше ли Петър у Цанкови, кръв щеше да се пролее. Огнянов мислеше, че часът за решителна борба не беше още настанал. Свидно му беше за такъв личен юнак да падне преждевременно и безполезно.

Но нахалост бяха усилията му. Петър ревеше като тигър:

-Аз трябва да отмъстя за баща си, па целия свят да пропадне!
Той оттласна силно Огнянова, който го теглеше, и припна към вратнята.
Огнянов си скубеше космите. Той се видя слаб да повлияе над такава неукротима кръв.
Но преди Петър да приближи вратнята, тя се изчука отвън. Той запъна пушката, па отвори. Троица българи, Цанкови съседи, носеха в черга дяда Стойка, или по добре -трупа му.

-Ти да си жив, Петърчо -каза му единият селянин.

-Да отмъстим, братко, да отмъстим -казваше му и го прегръщаше Огнянов; -няма за тебе и за мене по-света длъжност сега от отмъщението.

-Кръв! Кръв! -ревеше обезумелият от ярост Петър. -Ох, тате, счупиха ти душмани твоите стари кокали... Ох, майчице, какво да те правя сега?

-Стой бе, брате, удръж се, стегни си сърцето, ще накажем страшно враговете!...

-Че и Боримечката намери време да се жени... -каза с досада Остенът; -да не беше това, щяхме и него да дръпнем... тази хала ни трябваше.

Планът на отмъщението беше такъв: щяха да завардят пътя, който отива на запад към Лесковския проход, отдето е друмът за Клисура. Те избраха за засада обраслия с гъстак дол, из който слазя речката Белещица и се втича наблизо в Стрема. Там щяха да причакат двамата турци и да се хвърлят въз тях с голи ножове, след което да ги завлекат и скрият труповете им в гъсталака. Но за да се предварди всяка случайност да избягнат жертвите, те взеха и пушките си. До това гръмливо оръжие те щяха да прибягнат в краен случай. Тоя план беше основан на сведенията, които даде Дейко за заптиетата: те щели да станат твърде рано, преди втори петли, да гонят Клисура, задето бързали; затова му и дали заповед да ги събуди далеко преди зазоряване.
Първи петли пропяха и малката дружина остави пустото село и се намери на полето. Снегът валеше обилно на едри парцали. Бяла пелена покриваше целия път. Тя правеше и нощта бяла. Пътниците, с пушки, скрити под ямурлуците, крачеха мълчешката из дебелия сняг, който застилаше всичко. Никакъв шум не показваше, че вървят живи хора; те мязаха на нощни призраци и вампири, които стават около Коледа. Снегът валеше непрестанно и пълнеше трапищата с преспи, които забавяха вървежа на пътниците; но те не забележваха това; всички бяха погълнати от една мисъл: отмъщение. Виковете на Петра, юначния им другар, и примиранията на майката и домашните пищяха в ушите им. В тая минута те само от едно се боеха: да не би да се изтърват от ръцете им заптиетата -всички други страхувалия и интереси бяха останали настрана. Дълго време те още вървяха, без да си продумат. Веднага зачуха след себе си някакъв лай, който изпълни самотията. Те се обърнаха зачудени.

-Отдека кучета по това време? -попита Бойчо.

-Чудно -каза безпокойно Спирдончето. Лаят се повтори още по-гръмлив и додето да разберат, те видяха, че под дърветата скачаше и тичаше насам някаква голяма и черна фигура, съвсем не прилична на куче: тя приличаше на едно чудовище, на някаква гигантска мечка, изправена на задните си крака.

Бойчо и Спирдончето инстинктивно отстъпиха настрана до дънера на един дъб и се приготвиха да се защищават от тоя непознат нападател. В тая съща минута той дотърча до тях.

-Боримечка! -извикаха всички.

-Боримечка зер! Забравихте го! Майка му стара...

Действително, той беше Боримечката, в ямурлука си. Като чул врявата на улицата, отишъл у Петрови, дето се научил за всичко. Без да се бави ни минута, той се завръща у дома си, изпраща булката си при майка й, втиква в пояса си топора, взема пушката и хуква да гони дружината, да вземе участие в отмъщението.

Присъствието на тоя силен помощник я ободри още повече.

-Да вървим сега -каза Остенът.

-Напред -прибави Огнянов.

-Бе чакайте и другия -каза Боримечката.

-Че кой друг има още? -попитаха зачудени.

-Петровото братле, Данаил, и той тръгна с мене.

-Че защо го водиш?

-А бе Петър го прати, за да види брат му с очите си какво ще стане.

-Как? Той не ни вярва? Ние му се заклехме.

-Сто клетви за пара. И аз не ви вярвам.

-Че защо?

-Без Боримечката сте тръгнали!... Майка му стара!...

Тая фраза Боримечката употребяваше подир всяка дума почти. Тя изразяваше много по-умно чувствата му и мислите му, отколкото устата му можеха да направят.

-Не се сърди, Иване -каза Остенът; -ние се сетихме за тебе, но си младоженец...

-А! Ето и Данаил!

Момчето запъхтяно се спря пред тях; то имаше само един дълъг нож, затъкнат на пояса. От трима дружината се умножи на петима.

Пътуването продължи пак мълчаливо. Те вървяха все покрай средногорското бърдо, което е пола на Богдан, от върха на който се спуща и Белещица. Най после дойдоха до нея. Мястото наистина представяше сгоден нападателен пункт. От дясна страна Стрема, която трябваше да прегазят турците; от лява страна дълбоко изринат дол, задръстен с гора, и планината зад него. Тук се спря дружината. Така тя се отдалечаваше един час нещо от Алтъново, дето не биха се чули гърмежите, ако станеха нужни. Когато се наместиха в гъстака, вече се задрезгавяваше. Снегът падаше по-ситен. Другарите, снишени добре, чакаха търпеливо, с погледи вперени на изток, отдето щяха да се зададат двете заптиета. Но първият глас, който чуха, беше вълче виене. То се зададе над главите им и все по-близко се чуваше. Вероятно вълците се спущаха в полето, за да си намерят закуска.

-Идат към нас -каза Иван Остенът.

-Пушка няма да се хвърля.

-Ще работим с ножове и с дръжките на пушките, чувате ли? -каза Огнянов.

Другарите наостриха уши. Ситното шумолене из по-горния гъсталак показваше, че глутницата иде купом, тичешката. Виенията се повториха. Развиделяваше се вече.

-Тия проклети вълци, ако ни побъркат!... -изпъшка Огнянов.
В същия миг няколко вълка се изпречиха на полянката пред тях и се спряха. Острите им муцуни се издигнаха и завиха. Явиха се и други.

-Осем! -прошушна Боримечката. -Вам оставям четири; другите са мои.

Скоро всичките вълци бидоха прогонени през дола на срещната рътлина и клекнаха да си ближат раните.

По щастие, доде траеше боят, никой не замина.

-Вълците не се махват вече оттам -каза Огнянов.

-Я вижте, и друга дружина дошла там!

-Нека почакат, ние ще им дадем зияфет, да помнят кога е била сватбата на Боримечката -каза Спирдончето.

-Майка му стара! -избъбра самодоволно Боримечката.
Мина се няколко време.

Турците се не показваха, а втори петли бяха пропели... Дружината чу още по-рано отдалечени кукуригания, които нощната тишина донасяше от околните села. Виделината нарастваше; дърветата в полето по-ясно хванаха да се виждат и предметите да се отличават един от други. Взе да се стяга душата на момчетата; те помръзваха на едно място, па им хрумна, че може и да не видят заптиетата, че може те да са отложили за по-късно тръгването си, пред вид на дебелия сняг, що засипа всичко през нощта, а може би и по предпазливост, от някакво нападение. Още малко и съмваше съвсем, и пътят щеше да заработи, и нищо, вече невъзможно!... Тия мисли се въртяха на всички в главите; страшното нетърпение нарастваше и ставаше несносно -цяла мъка. Остенът изпъшка отчаяно.

-Ще ги чакаме, когато и да заминат, и няма да мърдаме оттука -каза глухо Огнянов.

-Но ако се улучат и други пътници?

-Те ще си вървят из пътя, нам ни трябват двамата...

-Но тогава ние явно ще нападаме!

-Ако не може тайно -явно.

-Ще гърмим с пушките оттука, па хайде из планината... Никой няма да ни види в гората -каза Остенът.

-Добро. Но ако са тръгнали с дружина, с турци още?

-Тогава истински бой ще имаме... И оръжие имаме, и позиция добра -каза Огнянов; -само внимавайте хубаво: ние клетва пред божия образ дадохме -живи да ги не оставим.

-Майка им стара!...

-Само едно ме е страх, момчета -каза Бойчо.

-Какво?

-Да не би да са тръгнали из друг път...

Боримечката прав, назърташе нещо.

-Идат някои -каза той и посочи на изток. Всички се вторачиха към тая посока. Измежду дърветата, в които извиваше пътя, показаха се двама души.

-Конници! -извика скръбно Огнянов.

-Не са нашите -каза Спирдончето.

-Нашите са пешаци -забележи Остенът.

-Майка им стара!...

Огнянов беше развълнуван и сърдит; той продължаваше да гледа вторачено двамата конника, които вървяха успоредно из пътя. Те приближиха на стотина разкрача разстояние.

-Нашите са! -каза той радостно. -Нашите!

-Те са, познах ги по ямурлуците и по лицата... Едноокият върви от оная страна.

-Аз познах пък коня на Цанка -каза Спирдончето.

-А другият е моят -прибави Огнянов.

-Взели са ги насила.

Но радостта на Огнянова се намали веднага: той сега видя, че турците могат да избягнат лесно. Значи, на открито и с ножове не може да се действува: трябва из пусията, с пушките, а гърмежът беше предателско нещо. Па и конете бяха голяма беда.

-Каквото стане, да стане -пошушна си Огнянов.

-С пушките!

-Юнаци, внимавайте, гледайте началото да бъде сполука.

-Кога дойдат до бряста, ще гръмнем -каза Остенът.

-Аз вземам едноокия -каза Боримечката.

-Боримечката и Спирдончето -едноокия, аз и даскалът -другия -изкомандува Остенът.
Конниците стигнаха бряста.

Цевите се насочиха из гъстака и дружен гръм разбуди околните екове. Момчетата погледнаха през дима.

Едното заптие беше паднало, другото се провеси настрана. Конете се поразскачаха, па спряха.

-Кой уби баща ми, даскале? -попита Данаил и пръв изскочи от засадата.

Данаил фукна към пътя. В два мига той се намери там и закастри с ятагана си нещастния убийца на баща си.

Когато дойдоха и другарите му, той още сечеше, като безумен. Той мязаше на същи звяр. Турчинът, още неумрял, приличаше на бут кълцано със сатър месо, а не на човек. Дебелият сняг беше наситен на кръв. Тя правеше локви.

Огнянов се потърси от ужас и отвращение при вида на тая салхана. Той би възнегодувал, ако тя се вършеше сега от един страхливец; но Петровото братче беше неоспоримо храбро и само мщението можеше да го тласка на тая дивашка вакханалия... Огнянов си помисли: "Отмъщение зверско, но оправдаемо и от бога, и от съвестта. Кръвожадност, но добра черта. Българинът пет века е бил овца -звяр да бъде е по добре. Човеците уважават пръча повече отколкото козата, кучето -повече от пръча, кръволочния тигър -повече от вълка и мечката, и плътоядния сокол -повече от кокошката, която му дава превъзходна гозба. Защо? Защото олицетворяват силата, която е правото и свободата... Философията нека процъфтява; природата остая, каквато си е. Христос е казал: ако те плеснат от една страна, дай и другата. Това е божествено и се покланям. По-обичам Мойсея, който дума: зъб за зъб, око за око! Това е естествено и го следвам. Ето жестокия, свещения принцип, на който трябва да положим борбата си с тираните... Да имаш милост към немилостивите е така подло, както да я очакваш от тях..."

Погълнат от такива вълнующи размишления, страстни и жестоки, както самата минута, и противни на неговата хуманна натура, Огнянов стоеше над трупа и гледаше захласнато как снегът застилаше червените локвички и насеченото месо, разбъркано с дрипи.
Ненадейно той съпикаса в тоя безобразен кървав труп наниз дребни жълтици. Огнянов ги посочи на Спирдончето:

-Вземи ги за някои сиромаси, да си купят блажнинка по Коледа.

-Проклетникът, кой ли българин е обрал? Бре, това е Донкината връв!.. Същата!... -извика Спирдончето, замаян и уплашен. Той беше годеник на Донка.

-Види се, тя е откупила дяда ти -каза Огнянов.

-Но тук е само половината връв -другата ще е навярно прорязана и останала в тоя боклук!

И Спирдончето с погнусяване взе да рови с харбията, но не намери другата половина. Тя беше у другия, с когото едноокият раздели братски плячката, както и наказанието.

В това време Боримечката пък довършваше с топора другия.

Двата трупа бидоха отвлечени наскоро в гъстака.. В това време Цанковият кон тичешката се завръщаше назад в селото, а другият, като бе подушил близостта на вълците, прегази Стрема и хукна с дигната опашка през полето.

-Зъб за зъб, око за око! -повтаряше да си шушне несъзнателно Огнянов.

Кога момчетата се отдалечиха -вълците приближиха, природата и звярът станаха съюзници, за да унищожат следите на праведното отмъщение.

И снегът все валеше.

Съмна се добре. Околността беше все пуста. Нищо още се не показваше по пътя, нито по полето, застлани с бяла покривка. Ранният час и големият сняг задържаха всеки пътник на леглото му. Така щото утрепването на турците нема никой свидетел. Но дружината желаеше да не бъде забелязана, като се връща в селото. А пътят, из който бе дошла, навярно сега не е вече пуст; при това, там имаше и воденица. Направиха съвещание. Реши се да се изкачат по северните плещи на Богдан, хубаво обрасли с букашка гора и гъстак, тя да се спуснат в селото от другата урва. Тоя път, макар и труден и мъчно проходим, беше безлюден и даваше заслона. Данаила изпратиха право за село.
ФЪРТУНА

Върла отиваше пътеката по гористата урва, по която момчетата се изкачиха от дола на Белещица. Боримечката, вещ по тия места, вървеше напред, с пушка на рамо. Вървежът ставаше труден, защото планинската пътека я засипваше снегът; подир половина час пот като град затече по лицата им, като че тия изпечени момци бяха вървели цели часове въз урвата. Изкачиха се на един връх. Снегът беше престанал; скоро през белезнявата мрежа на небето слънцето лъсна и огря с белите си зари долини и планини. Бялата им завивка стана още по-заслепително бяла. Тя блещукаше на слънцето с милиарди треперливи искрици, като че бе посипана с елмазен пясък, подобно ризата на една багдатска султанка. Из долината, пробудена вече, издигаха се димчета над селата, пъплеха селяни тук там, които първи проправяха пъртина по засипаните друмища и пътеки. Селото Алтъново се виждаше ясно в самите поли на бърдото и там се зърваше движение; момчетата забележиха някакъв чер куп -вероятно хора, -който се мърдаше и отиваше към края на селото, там, дето бяха гробищата -познаха, че това е погребението на дяда Стойка; сега чуха даже и звука на клепалото... Но бърдата и върховете планински бяха непристъпни и царствено спяха под девствената си плащаница. Величествената Рибарица, на запад от долината, издигаше в небесата своя гигантски тъп купен, заобиколен с по-ниски; темето му оставаше забулено от вълнисти подвижни облаци, които като че пушеха. На сверния хоризонт се протакаше правата черта на на Стара Планина, цяла плувнала в бяло и в слънце. Обикновено намръщена, тя сега беше за хубост да я гледаш. Само зиналите сиви канари - легла на водоскоците, които се спусщаха от върховете й, осаяха отвити и придаваха малко строг вид на планината. Гърбът й отиваше равен като една стена до самата Амбарица, отдето се захваща редът на балканските великани...

Дружината хем вървеше, хем се спираше да се любува на очарователната зимна картина, но мълчаливо. Петровото нещастие и отмъщението, което последва, влияеха мрачно на душите. Редките откъслечни разговори се касаеха само до пътуването, което хълмеше по долове и рътове. На места някой затъваше и после с големи мъки го изтегляха. В тоя случай голиатската сила на Боримечката беше много полезна. Макар че правеха чести почивки, те премаляваха; гладът ги зачовърка, па се появи от север мразовит вятър; той им брулеше лицата и вледеняваше носовете, ушите и ръцете. А лесът ставаше все по упорит и негостолюбив. До едно място вървяха, па спряха; никаква диря от пътека нямаше. Отпред им се изпречваше само непроходим гъст букак, задръстен още с големи преспя -а веявицата се усилваше. Те се изгледаха смаяни.

-Да се повърнем освен назад, в дола, и да си идем по селския път? -каза Спирдончето.

-Не -възрази Остенът; -по друга посока да тръгнем, но да се не връщаме.

И другите изказаха такова мнение.

Подир кратко съвещание решиха да се повърнат малко назад, па да ударят малко надясно и пробият как-как букака, та да излязат на поляната, що е навръх бърдото; от нея да се спуснат в оттатъшния дол.

-Там е -каже Остенът -Дичовата къшла, да идем там, да се посгреем и куснем. Тъй ще изпуснем пушките.

-И аз съм на Остеновия ум -каза Огнянов, като се изгърби на вятъра; -да се отбием до къшлата, едно да се подкрепим, друго -може да научим какво става в Алтъново. Слепешката да не слазяме там.

Огнянов можеше да прибави и трета причина: болежките на крака, които хвана да усеща от хода и студа.

-Наистина -продума Спирдончето, —Цанковият кон досега се е върнал и се е дигнала врявата вече.

-Колкото за това, не се грижете -каза Остенът, -до тоя час вълците не са оставили ни кокалите на заптиетата... Турците, ако идат да ги дирят, ще намерят само дрипи. А байо снежко е засипал всичките кървави дири по пътя; на Цанковия кон забележих, че нямаше капка кръв.

Излязоха на поляната. Посъветваха се пак за посоката.

Иван Боримечката изглеждаше внимателно небето. Другарите чакаха и неговото мнение.

Тогава дружината се обърна на североизток и залази нагоре. Вятърът духаше яростно, повдигаше полите на пътниците, вмъкваше се в шиите им, през крачолите им и играеше под ризите им. На всяка стъпка, която правеха, веявицата нарастваше с голямо бучение... Огнянов полека-лека остаяше назад. Той чувствуваше, че силите го оставят; ушите му пищяха, светът му се въртеше; той видя съвършеното си изнурение, но не щя да викне да го възчакат -та и вятърът нямаше да допусне гласът му до другарите. Снабден с необикновено силна воля, той се полагаше на нея да го изведе, даже ако мишците му се откажеха. Но човек, колкото нравствено и да е силен, пак най-после е длъжен да се покори на механическите закони. Никакви усилия на волята, никакво могъщество на духа не може да възвиси мишечната сила по-горе от известен предел. Душата може, наистина, да възбужда деятелността на тялото, но нейната работа е само да възбужда и прилага силата, а не да я създава. Всичките планински долове ечаха; ледният дъх на бурята вкочаняваше членовете и замразяваше кръвта в жилите. Въздухът обхващаше пътниците като едно замръзнало разиграно море, слънчовите зари не топлеха, а гаче бодяха месата им с шипове. Скоро и тях ги замрежи фъртуната; която се понесе на бурни, вихрести, снежни облаци насам. В миг ураганът забуча като ад, вятърът раздигна преспите на прах и в бесни кълбуци, които развя на стълпове към небето. Изгуби се слънце и виделина; небе и земя се разбъркаха и сляха в хаос от сняг, хвърчащ със светкавична бързина. И ураганът бучеше, пищеше и ехтеше, като че се проваляше светът.

Това трая две минути. Балканската буря отмина на други връх и го зави с гороломната си мъгла. Слънцето пак грейна с бледа, мразовита светлина на безцветното небе.

Дружината, налягала до една права стена, която я закриляше малко от главния устрем на стихията, остана като от чудо незасипана от снежната веявица. Един по един пътниците занаставаха, като че се пробуждаха от смъртоподобен сън. Те бяха вкочанясали, не усещаха ни ръце, ни крака. Мразът ги държеше сънливи. Опасността именно сега беше голяма. Пръв се свести Иван Боримечката. Той извика:

-Ставайте бре, припкайте нагоре, ще замръзнем!

Те се стреснаха, стиснаха пушките под мишница и закрачиха нататък. Изведнъж Боримечката ги спря.

-Де даскала бе?

Те се озърнаха уплашени. Огнянов го нямаше.

-Бурята го е отнесла!

-Сняг го е завеяло!

Пръснаха се да дирят. Пропастта, която зееше под краката им, ги докарваше до ужас. Те не смееха да погледнат в нея.

-Ето го! -извика Остенът.

Край самата провала из снега се подаваха два крака, обути в цървули. Разровиха, изтеглиха Огнянова. Той беше безжизнен, лицето му присиняло, месата му вдървени.

-Майка му стара!... -избъбра състрадателно Боримечката.

-Трийте го, братя -извика Остенът н сам захвана да му трие със сняг лицето, ръцете, гърдите.-Топъл е още, давно го отървем.

Всички забравиха себе си, да помогнат на погибающия си другар. Силното търкане скоро го свести, па и на тях сами подействува благодетелно. Кръвта им се разигра.

-На къшлата по скоро! -извика Остенът.

И троицата души хванаха за крака и ръце Огнянова и го понесоха по снеговитата урва на Богдан. В тая работа най-много помогнаха пак силните мишци на Боримечката. Подир невъобразими усилия дотътразиха се до къшлата.