ЕДИН ШПИОНИН ПРЕЗ 1876 ГОДИНА

Навън беше се стъмнило съвършено.

-Господин председателю -обади се Кандов, който досега мълчеше, -искам думата!

-И аз щях да я искам -отзова се господин Фратю: -за да предложа да се вдигне заседанието. Обадиха се и други, които подкрепиха Фратя.

-Искам думата! Аз ще направя едно друго предложение -за Стефчова! -повтори студентът натъртено.

-Добре, че се сетих -пресече го Франгов, -днес Стефчов е бил на конака при бея, двама със Заманова... А неговият човек, Рачко Пръдлето, е обикалял тъдява и е надничал, като сме влазяли из малката врачка на градината.

-Рачко? -каза неволно Огнянов. -Аз го познавам тоя идиот, в Карнарския хан...

-Как, истина ли е, че си го вързовал?

-Той разказваше такава една история, но кой го вярваше? Нали знаехме, че си умрял? Той е халосан малко.

-Истина е, каквото ви е разправял -каза Огнянов, който днес в краткото изложение на приключенията си пред комитета не бе се сетил и за тая дребна случка; -но това оставете настрана... Та Стефчов шпионира още, по старому? Ах, тоя мерзавец! -И лицето на Огнянова кипна от негодувание.

-Искам думата! -извика Кандов.

-Кандов, говорете! -каза Огнянов.

-Аз най-положително зная, че Стефчов е предал Огнянова и той е виновник за толкова нещастия! -каза студентът.

Очите му светнаха като два въглена сега и той ги впери въпросително в Огнянова.

-Не е, не е Стефчов -Мунчо е—възразиха всички.

-Лъжете се страшно, господа! -и студентът, като скочи прав, изложи им с развълнуван глас откритието, което бе направил случайно. Той подкрепи думите си с необорими доказателства.

Сега всички пламнаха от необуздан гняв. Сърдити викове и псувни се раздадоха. Стефчовото було бе свалено.

Огнянов се наведе с бурни бръчки на челото.

-Право имаше Бенковски, дето казваше, че сме баби.

-Ето и тая вечер ни е шпионирал!

-Кой знае какво ни се върти над главата.

-Ние действуваме така открито и така се разгащихме, щото ме е страх -каза Франгов.

-Огнянов, кажи своето мнение! -обърна се Соколов.
Огнянов, на минута унесен в някакви размишления, трепна, па каза:

-Моето мнение е, че направихме голяма будалащина, дето още на времето не отнехме на Стефчова възможността да върши предателства.

-Чрез какъв начин можехме да сторим това? - попита поп Димо.

-Чрез унищожение -смърт.

-И революционният устав само такова наказание предвижда -забележи Попов.
Възцари се мълчание.

-Господа! Аз предлагам услугите си да убия тия дни Стефчова! -извика студентът.

Всички изгледаха зачудено Кандова.

-Кандов! Ти бързаш! Стефчов е мой, други няма право! -извика докторът. Очите му горяха от дива злоба.

-Как! -извика с отчаян глас Кандов. -Аз пръв предложих и аз пръв открих престъплението му.

-Стефчов е моя жертва и аз никому я не давам -избъбра мрачно Соколов.

-Жребий! Жребий! -развикаха се някои членове.

Тогава Огнянов каза авторитетно:

-Ако е въпрос кой има повече право да унищожи тоя предател, то аз го отнимам и на двама ви. Аз съм негова жертва, аз имам първенство над вас. Но аз имам едно възражение: това убийство може да повреди на делото ни, аз го намирам несвоевременно. Предлагам ето какво: наказанието на Стефчова да се извърши в първия ден на революцията. Стефчов да падне първа жертва.

Това мъдро предложение се одобри.

Кандов остана попарен. По Соколовото лице се изобрази тържествующе самодоволство; няколко минути той остана замислен, чужд на разговорите и с поглед устремен в пространството. Най-после погледът му светна необикновено, две страшни бръчки сбраха челото му и на устните му затрептя някаква демонска усмивка.

И той скокна бързо и излезе навън, та прати известие на Неча Павлюв да не пуща тая нощ Клеопатра; тя му беше потребна за Стефчова! Защото такава ужасна смърт той намисли за предателя.

Когато, след една минута, той се завърна, завари, че приказка ставаше за Заманова.

-Завчера го срещнах -дошъл от Пловдив -казваше Ганчо Попов. -Из един път ме приближава и право ти куме в очи: "Как отива вашата работа?" -попита и ми смигаше да се сетя каква работа. И толкова запитва, за да изкопчи някоя дума. Аз станах вир-вода, доде бях с него... Мене ме въжди: тоя проклетник е подушил.

-Дявол да го вземе тоя погански син -каза Мичо ядосан; -роднина ми е, но се гнуся като от леш.

-Колко майки е разплакал тоя изверг! -каза поп Димчо; -който го премахне, до шия да бъде в грехове затънал, ще стане чист като ангел пред бога... -И поп Димчо навири благочестиво една плоска с ракия, която извади из пазвата си, па я подаде на Странджова.

Всички трепнаха. Призракът на едно предателство се изпречи пред тях.

Соколов грабна револвера и се затече при вратата.

-Кой тропа? -попита той.

Един тих глас се обади:

-Отворете!

-Заманов дохожда -пошъпна булка Мичовица.

Колкото ниско и да се казаха тия думи, зловещото име стигна до ушите на членовете. Те настръхнаха.

Докторът заметна пак вратата, отиде при куностаса и разтвори едно писмо, да го чете на кандилото.

Подир една минута той се извърна към дружината с твърде изменено лице. Бузите му се бяха почти слепнали от уплашване и прехласване. На всички се преметнаха сърцата.

-Издайничество? -попитаха всички очи.

-Какво е това писмо? -попита Огнянов.

-Наше писмо, което завчера изпратихме за панагюрския комитет; връща ни се сега. На, сами вижте от кого.

И той подаде писмото на Огнянова.

-Чети тук тия редове! -прибави той и посочи от лява страна на подписа. Огнянов прочете следующето:"Господин председателю!

Зле струвате, дето ръсите кореспонденцията си по пътя, та я намира кир Стефчов. Днеска взех от ръцете му това писмо у бея, комуто превеждахме на турски оттатъшната страница с белладоната; а тая страница аз самичък после четох у себе си над едно мангалче, затова се не безпокойте. Виеше се и друга буря над главите ви тая вечер, но се пръсна. Благодарете на мене! Събирайте се само другаде и по-тайно. Добър успех и победа!

Българският предател и шпионин: Х. Заманов"

Сега втрещаването стана общо.

Как е паднало това писмо в Стефчови ръце? -попита Огнянов с негодуване, подир първото смайване.

-Пенчо го взема да го даде на нашия писмоносец и го е изпуснал, види се -обясни докторът. (Действително писмото беше паднало на улицата днес, когато слугинята на чорбаджи Юрдана изтърсваше из прозореца Пенчовото сетре. Пенчо не бе съгледал още, че липсва из пазвата му.)

-И Стефчов да го намери! Кажи сега, че не съществува фаталност! -каза Кандов.

-И че няма провидение! -прибави Недкович.

-Провидение в лицето на един шпионин! Иди и помисли, че в Заманова имало толкова честност! -каза Франгов.

-Види се, че ние му дължим повече от това, което знаем -забележи Ганчо Попов; -той споменува още за някаква буря -дали не сме щели да бъдем нападнати тука и уловени?... Нали чухте, че Стефчов е бил в конака и негов човек ни е шпионирал, като влазяме?

-Та у тоя човек имало благородство! -учуди се Огнянов.

-И голям патриотизъм, както видите. Като отървава нас, той излага и себе си с подписа си -каза Недкович.

-Господа -извика с тържествен глас Огнянов, -това е знамение на времето! Когато и турските официални шпиони стават патриоти и наши съюзници, то значи, че ние работим в един велик момент, че народния дух е приготвен и народът е узрял за една велика борба!

-Заманов за мене е светец сега -забележи покъртен бай Мичо.

И по всички лица, преди малко тъй настръхнали. сега се появи спокойствие и бодрост. Трябва да кажем. че тоя клетник Заманов в действителност не беше сторил никакво политическо предателство досега. Въпреки мълвата той беше прегърнал шпионската кариера с едничката цел да скубе пари и от турци, и от българи. За да повлияе и на последните, той не броеше заплашванията, но по-далеч не отиваше. Самолюбието беше умряло в него, но съвестта остаяше жива. Очевидно, нещастният не беше създаден за шпионин, но пагубни обстоятелства го бяха тикнали в тоя кален път. Нека кажем, че преди да върне писмото в комитета, той беше хитро убедил бея да отложи нападението.

Той умря на заточение в Азия, тъкмо когато се подписа в Сан Стефан амнистията...

Огнянов каза лека нощ на другарите си и се упъти из улицата, която извеждаше на края на града. Скоро той се намери извън него и улови манастирския път. Около му природата дълбоко вече спеше. Орешаците и шубръките край пътя, мътно елени с другите предмети, шушнеха сънливо; глухото бухтене на далечните планински скокове се разливаше из тишината като исо на някоя нечуена серафимска песен в небесата. Тъмният грамаден облик на Стара планина, докарван близко от нощния мрак, се издигаше мълчаливо в звездите.

-Кой си? -попита дяконът, като не позна из пръв път Огнянова така предрешен; па изведнъж се хвърли на врата му.

-Бойчо, Бойчо, ти ли си? -И бедният Викентий се просълзи от радост. Той го обсипа с въпроси. Огнянов му разправи вкратце всичко, па завърши:

-Но аз ида при тебе за друга работа, не да ти разказвам историята си.

-Наистина, какво те гони насам по тоя час?

-Бъди спокоен, сега не ти прося прибежище, както преди една година, а друга една услуга -не за мене, а за делото... Един подвиг ще ти искам.

-Казвай -каза Викентий тревожно.

-Отец Йеротей какво прави?

-Влезе в черква на молитва, както всякога -отговори зачудено Викентий на въпроса.

-Ще се забави ли там много?

-Обикновено се бави до три и половина часа -това му е правилото. Сега часът е два. Защо пита?

-Ти знаеш де му стоят жълтиците, нали?

-Знам. Защо?

-Седни, да ти кажа защо.

Дяконът седна и впери очи в госта си.

-Трябва да внесем за пушките двесте лири непременно. Те са необходими за организацията. Ако не изтеглим тия пушки от К. утре, опасно е... Трябва да се намерят. И аз обещах на комитета, че ще ги доставя.

-Какво мислиш? -попита дяконът.

-Трябва да вземем тия пари от отца Йеротея!

-Как, от него да ги искаме?

-Аз не казвам това, той няма да ги даде сам.

-Ами?

-Казах ти, да ги вземем.

-Да! Нему му не трябват пари, а на народното дело са необходими. Трябва да ги вземем -или откраднем, както щеш го кажи.

-Как, Огнянов, кражба?

-Да, кражба... свещена.

Дяконът гледаше изтръпнал Огнянова. Това предложение, което нагло противоречеше на честните му правила, го приведе до изумление. То щеше да го възмути, ако беше от другиго. "Кражба свещена!" Той пръв път в живота си чу подобно нещо -и от най-честния човек! Тоя Огнянов сега ставаше за него по-загадочна личност, която го опленяваше и подчиняваше на волята си. Той и сега беше под удара на страшното му обаяние.

-Какво мислиш, отче Викентие? -попита строго Огнянов.

-Ти ме съветваш нещо невъзможно. Аз не мога да се реша да окрам, като разбойник, покровителя си. Това е безчестно, господин Огнянов.

-Освобождението на България безчестно дело ли е? -попита Огнянов, като го стреляше с очи.

-Не, честно.

-Тогава и средствата, които му служат, са честни.

-Но представи си, аз трябва да окрам благодетеля си, който ме обича като син; аз трябва да обера един благороден старец, още и родолюбец, и душата ми се възмущава... Тури се на мое място, и ще разбереш колко тая кражба е безбожна...

-Тя е свещена!

-По-добре да го помолим, може да даде.

-Отец Йеротей е калугер и пари не дава лесно.

-Да го помолим, кой знае? Може да извади да даде... -настояваше Викентий с умолителен тон.

-За да го помолим, трябва да му разправим всичката работа... а той е много ближен с Юрдана Диамандиев... Кога слазя в града, право у него ходи... После, аз знам, че няма да даде; само ще изгубим скъпо време. Бързай, Викентие!

-Но това е ужасно! Как ще го гледам утре в очите? И когато открие, че липсват парите, а това ще бъде непременно, той мене ще подозре: той знае, че само аз му знам тайните...

-Ти няма да чакаш да те подозира, нито да го гледаш в очите, като осъден -отговори Огнянов.

Дяконът опули очи.

-Как? Ти ще ме съветваш да бягам подир това?

-Напротив, ти още утре трябва да коленичиш пред него и да му се изповядаш... Ако е благороден и родолюбив старец, както го представяш, той ще те прости. И аз вярвам, че по-лесно ще му бъде да прежали парите си, когато ги изгуби, отколкото сега, когато дрънкат в ковчега му.

-Решаваш ли, отче Викентие?

-Но мъчно нещо бе, брате -каза дяконът почти плачевно.

-Като се решиш, лесно е.

-Но аз не съм крал!

-И аз не бях убивал. Но когато стана нужда, убих двама души, като две мишки. И забележи, че аз имах два въоръжени звяра пред себе си.

-Именно, твоето е било по-лесно: ти си имал два звяра пред себе си, а аз имам един благодетел, един беззащитен старец, който ми се доверява като на себе си.

-Та и ти няма да го закачиш с пръст. Решавай, дор е време. "Време иде, време бежи, векове са крилати", казва Раковски. На, вземи за пример Раковски: той обра Киприановския манастир, дето гостуваше, за да устрои легиона... Имай кураж, Викентие! Огнянов няма да те съветва подлости.

-Ох, чакай да се съвзема! -каза Викентий и си подпря главата с ръце.

Огнянов мълчаливо го поглеждаше. Борбата у Викентия не беше дълга. Той издигна глава и каза:

-Ще ида! -и изпъшка.

-Отде ще влезеш?

-През вратата, разбира се.

-Как, отец Йеротей оставя отключено?

-Не, но моят ключ става на вратата му. Случайно узнах това: аз му я отворих, когато си беше изгубил своя.

-А ковчега му как ще отвориш?

-Ключът стои в пазвата на моравата му ентерия, която сега е окачена на стената... А ако го няма, ще строша ковчега... Той никога не излиза из черквата преди три и половина часа. Остая ми още час... Ох, Бойчо, да те порази...

-Слушай, вземи си и ножа!

-Защо ми е?

-Кой знае, може да потрябва.

-Как, да убивам? -извика дяконът възмутен.

-Оръжието дава сърце. Слушай, да те придружа.

-Не те ща, кръвнико!- каза дяконът почти злобно.

Огнянов сега сам се учуди на мрачната решителност на тоя момък, одеве така боязлив и чувствителен.

-Не боиш ли се от грях вече? -каза Огнянов засмян.

-Ако има кражба свещена, има и грях праведен -отговори дяконът шеговито.

-Това е катехизисът на новото християнско учение -забележи Огнянов на вшутявка -и то е по-правото.

-В ада ще узнаем това.

И дяконът отвори вратата.

-Ти ще почакаш тука, не шуми.

-Добър час и добра печалба! Викентий излезе по папуци.

Дворът беше мълчалив и тъмен. Лозите, които висяха над него, правеха мрака още по-гъст и по-тайнствен. Околните чардаци стояха безгласни. Прозорците им приличаха на очи, които гледат в нощта. Пътем дяконът надникна в черковата и видя отца Йеротея при аналоя, че чете. Той отмина бързо нататък. Монотонното шуртене на кладенеца заглушваше и така тихите му стъпки, щото той мина покрай лекобудните гъски, без да ги дигне... Кога дойде до вратата на килията, той усети, че краката му се подвиха, гаче беше извървял няколко часа път. Сърцето му тупаше силно и болезнено в гърдите. Дяконът усещаше как силите му го оставят заедно с решителността. Постъпката му, на която се нае одеве с такова леко сърце, сега му се показа мъчна и страшна и по-горе от силите му. Един вътрешен човек се пробуди в него и му крещеше, и го съдеше, и го приковаваше о земята. Той напипа случайно камата си. Как беше я взел... Той се уплаши сам от себе си! Как стана това, та той е сега тук, пред вратата на отца Йеротея ? Той сега идеше да краде! И още благодетеля си! И всичко това тъй скоро?... Дали не сънува?... Коя сила го тикаше тука? Утре дякон Викентий щеше да се разбуди вече крадец, кокошарин, може би злодеец? И целия си живот той прикачваше на тая тъмна нощ!... Но, не! Няма връщане.

Викентий приближи решително към вратата.

Прозорците на килията бяха тъмни. Наоколо гробно мълчание. Той се ослушва една-две минути, па завря ключа, възви полека и бутна вратата. Тя се отвори. Той влезе. Кандилцето жумеше и хвърляше умирающа светлина в иконостаса. Викентий намери пипнешком окачената антерия, бръкна в джеба, извади ключа и се вмъкна тичешком в отвореното килерче. Там запали вощеница, отиде към двата ковчега и я залепи на капака на единия. Дяконът клекна при другия, но коленете му трепереха и той седна по турски. Тогава отвори ковчега, който слабо звънна. В дъното му бяха наредени кесии -едната зелена -и други драгоценни вещи: големи кихлибареви броеници, златни руски икони, сребърни сладкови лъжички и блюда, кръстчета от бисер и връзка светогорски щамби. Викентий попипа кесиите: две от тях се познаваха, че са с едри пари: рубли, бели меджидиета; друга една със ситни двайсетачета. Златото блесна в зелената кесия. Той изчете из нея тъкмо двесте лири в полата си, което състави един лъскав куп злато. Викентий не беше сребролюбив, но видът на тоя сияещ метал омагьосваше очите му. Ето за кое нещо (мина му през ума) стават най-страшни престъпления и човек през целия си живот се бие да си го достави... Ето с какво може да се купи целия свят! За спасението на България -то пак трябваше: не стигаше кръв и хиляди човешки жертви... Но нима това е всичкото злато на стареца, което мълвата изкарва на хиляди лири? Викентий беше в недоумение. Той заграби с шъпа жълтиците и взе да ги туря в джоба си.

Ненадейно нещо шавна отзади му. Той се обърна.
Зад него стоеше отец Йеротей.
ЗЕЛЕНАТА КЕСИЯ

Величественият стан на стареца достигаше до потона. Дългата му бяла брада почетно падаше на гърдите му. Широкото му, сухо и благо лице, слабо осветлявано от вощеницата, се видеше спокойно, както и погледът му.

Той се приближи тихо. Викентий коленичи.

-Чадо, да вярвам ли очите си? -каза с болезнено разтреперан глас старецът.

-Простете ми! -И Викентий вдигна словените си ръце умолително.
Отец Йеротей стоя една минута да го гледа така. Викентиевото лице от бледност беше неузнаваемо. Смущението беше вдървило всичките му членове. В такава неподвижна поза той приличаше на католишка статуя.

В килерчето царуваше гробна тишина, като че нямаше тук двама живи хора.

-Дяконе Викентие! Откога окаяният сатана е влязъл в душата ти? Откога тая алчност за злато и грабителство? Боже, свети Исусе Христе, прости мене грешнаго!

Старецът се прекръсти.

-Стани, дяконе Викентие! -извика той строго.

Викентий, като автомат на пружини, се изправи. Главата му висеше наведена, като пречупен клон.

-Кажи ми, защо влезе тука, яко тат нощний?

-Простете, простете! Съгреших, отче Йеротее -проговори Викентий с пресекнат и глух глас, който приличаше на плач.

-Чадо, бог да прости... Ти си уловил нечестив път; чадо, ти отиваш в гибел вечная и в погубление телесно и душевно. Кой те научи на тоя смертний грях?

-Отче! Прости ме, аз не за мене си извадих тия пари -бъблеше смазан Викентий.

-За кого се помами на тая съблазън, Викентие?

-За народното дело, отче.

Старецът го погледна зачудено.

-Какво народно дело?

-Делото, което вършим сега, за българското въстание. Трябваха пари... и аз дръзнах да посегна на твоите пари.

Кроткото лице на стареца се изясни. Очите му, замъглени от възрастта, посветнаха и даже овлажняха от сълзи.

-Право ли казваш, дяконе?

-Самата истина, отче, заклевам се в светата кръв божия и в България... За обща потреба вземах тия пари.

Някакво ново чувство озари старческото лице.

-Та защо не ми поиска, чадо? Та дали аз не обичам Болгария? Ето, днес-утре вишният може да ми прибере грешната душа. . . Кому ще оставя всичко, що имам? Мои наследници сте вие всички, младенците болгарски... Ние, старците, не отбирахме и не можехме... Бог великий давно вам помогне да избавите християните от проклетия род агарянский... Що ме гледаш... не вярваш ли? Ела, ела!

И като хвана прехласнатия Викентия за ръката, поведе го към долапа, извади един голям зелен тефтер, разтвори го със старчески трепетни ръце и каза:

-Чети тука, чадо: сега няма да крия. Прости ме, боже!

Отец Йеротей си наплюнчи пръстите и обърна друго листо:

-Чети тука!

Викентий прочете: "Да се знае: Въ малката зелена кесия 600 лири отомански. Тия монети да будатъ за иеродiакона Викентiа от градъ Клисура, рукоположенъ във светая обитель Светий Спасъ -за да иде да следува богословското си учение във Кiевъ за полза на Болгария."

Всичко това Викентий мислеше, че го сънува. Той не смееше да дигне очи и да срещне старческите, които сега го горяха като два живи въглена. Той само целуна с благоговейна признателност десницата му и благодарствени сълзи порониха очите му, които срамът навеждаше надолу.

Отец Йеротей разбра и съжали бедния Викентий. Той му рече ободрително:

-Чадо, утеши се, бог прощава кающаго ся. Желанието твое било добро и похвално... Всеведущий бог види. Ела, кажи сега, колко пари трябват за оружието ?

-Двесте лири... Отче Йеротее, вие сте светец! Вашето име трябва да остане безсмъртно! -извика възторженият и разтрогнат Викентий.

-Не сквернословяй, сине мой! -отговори строго старецът. -Вземи колкото пари са нужни и потребисайте ги, както ви научил господ, за спасението на Болгария... Аз ви благославям. Ако ви потрябват още, искайте. А колкото за твоите пари...

-Отче Йеротее! Аз ви благодаря горещо за великодушието и благодеянията. Но нямам вече право да се ползувам от тях; аз не искам да оставя България, а ще се боря и ще умра за свободата й. Аз видях сега пример на родолюбие от вас.

-Дяконе Викентий! -продължи старецът. -Добре, синко, послугувай на Болгария, като му е времето. А твоите уречени пари пак ще влезнат в зелената кесия, не се грижи. Само ще ги предам на по-здраво място: всичките крадци не са ангели незлобиви като тебе. Па кога умра, помени ме...

Викентий излезе като пиян из килията на отца Йеротея, премина тичешком двора и се втурна в стаята си, омаломощен от сътресение.

Огнянов го погледна поразен.

-Какво има? Много се забави... Що си пребледнял? -питаше той бързо. -Що мълчиш, Викентий? Извади ли парите? Викентий изтърси джоба си и каза:

-Ето ги!

-Колко взе?

-Всичките даде!

-Кой ги даде? Отец Йеротей ли? Значи, ти ги изпроси? Ти отиде да го намериш?

-Не, той ме свари, като ги крадях.

-Бре!

И дяконът му разправи подробно случката.

-Как? Той е излязъл тоя път по-рано?

-Пак по същия час, но аз изгубих време с колебанията си на двора, без да забележа... Представи си моето положение!

Огнянов стоеше с кръстосани ръце, изумен...

-Та тоя човек бил светец! -каза той.

-Нали ти казах, брате мой, да искаме?

-Аз нямах добро мнение за калугерския патриотизъм.

-Та това пусто мнение няма ли да го оставиш! Тебе, като на Каравелова, се е втълпило в главата, че калугерът е едно предпотопно животно, което вечно се гои и спи, обвито в дебела пелена лой и маст, и прекарва живота си в разговор с манастирските котараци!... Ти се усмихваш и забравяш цял ред народни деятели от това звание: захвани от Паисия, който преди един век пръв написа история на България, та до дякона Левски, който умря за нея! Калугерите не са се чуждили от българското движение и един от тях завчера закле комитета ни тука. Ето и тоя пример, тая вечер, не убеждава ли те?...

Навън пропяха първи петли.

-Лека нощ -каза Огнянов, като легна на миндерчето, за да спи.

-Лека нощ, ако може да бъде лека за хайдути...-отговори дяконът, като загаси свещта.

Но дълго време още пред очите им неотразимо се мержелееше величествената фигура на отца Йеротея.

...........................................

Отец Йеротей беше от рода на ония високосимпатични личности, излезли из манастирската килия, на които България дължи толкова много за възраждането си. Той даже беше близък приятел на Неофита Бозвели. Ако обстоятелствата му не помогнаха да послужи с нравствени сили за умственото разбуждане на България, то му позволиха да го подтикне чрез изпращането десетина юноши да се образоват в разни училища. Макар и прост калугер, отдалечен от интересите на света, сърцето му тъжеше за България. А понеже нямаше ни домашни, ни роднини -тя му държеше място за всичко и сбираше в себе си всичките му привязаности и любов. Той се считаше благополучен, че може да принесе поне капка полза народу си; благодеянията, които пръскаше, бяха за него едно тайнство и само бог им беше свидетел. Тая дълбоко религиозна и проста душа се пазеше да се не възгорди от добрините, що правеше; тя се боеше от лъстивия шум на света, за който жадно ламти суетният фарисей; той правеше добро, по съвета на спасителя: каквото прави едната ръка, да го не знае другата. Той беше вложил у разни честни лица суми за поддържане учещи се юноши е условие, че по никой начин няма да разгласяват настоящия виновник на тия благодеяния. Той беше доволен от начина, по който довършваше дългия си живот, и чакаше да умре с миром.
Скоро подир тоя честен подвиг, който му беше и последният, отец Йеротей се помина тихо.

Когато отвориха ковчега му, найдоха само една торба с карбовни -за сиромасите и за погребението му.

Викентий не се намери на последното. Той на другия ден от сцената, която разказахме, беше оставил манастиря и отишъл в Клисура, от срам.