Първа гост

Въпреки тревожното състояние на духа си, Огнянов заспа най-после и спа дълбоко два часа. Такъв крепък сън посещавал, уверяват, и осъдените в предвечерието на смъртното им наказание. Призори той се сепна и се озърна наоколо. Природата се разбуждаше. Развиделяваше се навсякъде. Небето, белезняво-бледосине, бе изгубило последнята си трепкава звездица. То побеляваше повече и повече на изток. Една червена, яркоогнена тъсма лежеше надлъж по върховете на планините там. Това приличаше на зарата на някой отдалечен пожар. Прозрачни мъгли още се пластяха в гънките на урвите на Рибарица, но снежната й корона се руменееше вече от отблясъка на възточната заря... Само Богдан беше застлан още с мъгла и имаше настръхнал и студен вид. Но полека-лека мъглите се разсяха, виделината ставаше по-бяла и по-силна и зелените планини, гори и могили околовръст се усмихнаха и погледнаха радостно под лазурното небе на тая пролетна утрина.

Някъде в гората ранни славеи запяха.
Огнянов стана, хвърли поглед върху лежащите въстаници в укреплението, завити с козяци и с ямурлуци, под които зъзнеха, и се запъти по посока на Зли дол. Той отиваше да обсъди положението с военния съвет.

Скоро той се изгуби в дола,който пресичаше пътя му. Светна се хубаво вече. Изгря и слънцето.

Въстаниците в укреплението бяха всички наставали и се заловили, под надзора на десетника, на работа по доизкарването новите окопи, станали нужни поради увеличението на числото им от малкия отредец, пратен тук снощи. Те бяха сега по-бодри. Марчев бе им пошъпнал, че Огнянов вече е направил рекогносцировка до отвъд Текията и че положително знае, какво днес въстава и Бяла черкова... Такава една вест повърна малко куража. Момчетата се малко поококориха, лицата им се отвориха - развеселиха даже, и някои затананикаха смешни песни. Свойственият на българина хумор не се забави да се прояви... Захвърляха се остроти на сметка на четворицата клисурци, що бяха осъдени да застрелят циганина.

-От пет крачки и да не можете да ударите Мехмеда... ами втори път... да му берете греха на горкия... Една минута, дето му дадохте още живот, струва за сто години мъчения... Той си изпати всичките грехове -казваше един.

-Дявол да ви вземе -отзова се друг, -направихте го мъченик... и той сега е в рая при Мохамеда... -подзе друг.

-Лъжеш -обади се трети; -Димчо и Стамен Гаргата го хвърлиха в локвата там и той сега е при жабите.

Смехове

-Бе, от толкова близко и ни един куршум да го не удари -извика друг един; -аз от толкова място и с плюнка го бих улучил.

-Право, право, от толкова място и баба ми би го измерила...

-Мерихме бе -оправяше се един от закачаните.

-Мерихте, ама мижахте...

-Истина, аз замижах, ама кога отпънах чакмака...

Смехове пак.

Други закачаха Рачка за името му.

-А бе, Пръдле, кой те надари с такова славно име? -питаше го един.

-Рачко! Тебе ти не е такова името, лъжеш! —дразнеше го друг.

Рачко се докачи.

-Кой лъже? Питайте графа!

-Не, не, лъжеш... докажи, че си наистина пръдле...

И присмехулникът му каза какво доказателство иска.

-А бе знаете ли? Той ни взимал вчера за хайдуци...

-Има право -забележи един. -Боримечката го обрал: взел му ножиците и аршина из торбата...

-Взе ги, взе ги, ей тъй, из торбата ми, взе ги оня лошият -потвърди Рачко.

-Що му са били?

-Натрошил ги за джепане на топа.

-Ех, та тогава и Севастопол ще разбием.

-Ако и нашата батарея направи като злидолската, то ни един турчин няма да остане жив.

-И клисурското царство си остава навеки непокътнато -смееше се друг.

-Какво ли махат там? -попита един, като се обръщаше на изток.

Всички се обърнаха към същата посока.

Далегледните стражи даваха условни знакове на укрепленията, че са видели неприятел. В същото време двамина души от тия стражи търчешком отиваха към Зли дол, да дадат подробности на военния съвет.

Току-що известителите пристигнаха в казаното укрепление, показаха се откъде Рахманлари две конни отделения турски, от по двайсетина души. Едното вървеше из друма, а другото през къра. Въстаниците с вълнение се взираха - няма ли да се появят други сили след конниците. Но нема други да се появи.

Тозчас два пеши отряда, по численост по-силни от турските, спуснаха се от укрепленията, за да посрещнат турските. По-едрият отряд излезе из укреплението на Зли дол.

-Кой го води? -питаха въстаниците и се взираха в предводителя.

-А бе не видите ли, Огнянов! -обадиха се неколцина.

-Графът е, графът е, аз да се закълна... В каквито дрехи да се облече, аз го познавам... На

Карнарския хан, вам лъжа, мен истина...

Но никой не слушаше Рачка.

Турците спряха, като видяха българските отреди, и се оттеглиха назад.

-Припари им на синковците -забележиха някои радостно.

-И днеска няма бой.

-Чини ми се, че Бяла черкова им е отворила работа... -разсъди друг.

И укреплението пак зашумя от деятелност и весели разговори

Обяд дойде и мина. Слънцето стоеше на най-високата точка на зенита.

Слънцето прежуряше. На дясна страна от батареята, изнесена и заложена още снощи, Огнянов, току преди малко завърнал се от Зли дол, облян в пот, бе силно занят с неколцина още души: бързаха да довършат новия окоп. Както казахме, снощи бе им пратено от военния съвет подкрепление от десетина души и съществующият шанец не стигаше.

-Даскале -повика го един петдесет годишен селянин.

Огнянов се извърна.

-Какво е, чичо Марине?

Вериговчанинът му подаде една хартия, просто сгъната на четири.

-Писмо за тебе донесоха.

-Кой го донесе? -попита Бойчо, преди да разгъне писмото.

-Иван Боримечката. Снощи те дири тука, но те не намери и ми го даде аз да ти го дам, като се явиш.

-Каза ли ти от кого е?

-От даскалицата.

Огнянову се сви от болка сърцето, като че клъцнато от змия. Той смачка конвулзивно книгата, с намерение да я хвърли, но се договеди, че това може да бъде забележено, и инстинктивно я мушна в джеба на дрехата си... По-бързо и трескаво подхвана работата си, каквото да заглуши мъчителното чувство, което размири душата му...

-Отде сега и тая Рада, в тоя момент!... Защо ми пише тя и какво иска от мене?... Няма ли най-после да видя борба, да срещна смърт... та да се свърши всичко!...

В същия миг между въстаниците произлезе нещо особено. Всички се натрупаха по насипите на окопите и назъртаха на изток.

Огнянов дигна глава и устреми също поглед към голите рътове. Там далегледните стражи даваха тревожни знакове. Тозчас изпращяха няколко пушки там - условен сигнал, че е забележен силен неприятел.

Скоро те хванаха да отстъпят насам бързешката, като викаха:

-Много, много турци!

Произлезе смущение в укреплението. Бранителите се защуряха насам-нататък, побледнели.

-На местата си! Заповядвам ви! -изрева Огнянов, като грабна мартинката си от купа, дето бяха сложени и другите пушки.

Тоя вик на Огнянова стресна въстаниците и те взеха да се настаняват в ложемените

Пристигнаха, заморени, неколцина души от аванпостните стражи. Огнянов ги посрещна.

-Какво видяхте?

-Турци! Страшна сган иде насам... хиляда трябва да има... Пътят е почернял от башибозуци...

Огнянов им кимна да млъкнат.

-Стойте! -извика той към ложементите, като видя, че мнозина не ги сдържаше и излязоха пак.

-Много, много -мълвяха неколцина, като се взираха от насипа.

-На местата си! Всеки при оръжието! -изкомандува пак повелително Бойчо.

Навлязоха пак в ложементите.

-Задават се вече!

Действително, далеко на главния друм, там, дето той излазя иззад разлатото бърдо, подаде се главата на една гъста колона; на всеки миг тя се изтакаше насам по-дълга и пъплеше като безкрайна гъсеница... Това беше ордата на Тосун бея. Колкото приближаваше, толкоз по-явна ставаше нейната гъстота и многочисленост... Турците вървяха по четворица наред, двайсетина малки пряпорци и три големи знамена -бели, червени, зелени и други цветове -се развяваха над колоната... Скоро тя запълни целия път от Кулата до Бяла вода, нещо два километра надлъж.

Възцари се ново смущение в редовете на въстаниците. Никого не сдържаше вече на мястото му; всякой ставаше прав и се озърташе плахо-плахо.

Само свирепият поглед на Огнянова ги малко задържаше.

Черната колона продължаваше марша си все из пътя, додето стигна до кладенчето, на разстояние един куршум от укрепленията.

Тогава стражата от Зли дол изпразни няколко далебойни пушки; тозчас, по командата на Огнянова, гръмна и нашето укрепление. Ревна и топът. Гъстък дим застла насипите и гърмежът процепи въздуха и заеча из планините...

Неколцина души се повалиха от предните редове на колоната...

В няколко разкрача той се озова на брега на върха, под който стоеше сипеят и долът. Бежанците бяха влезли в една тясна пътека, изрита от пороите, и вървяха един след друг.

-Назад! Връщайте се, господа, или ще ви поваля! -извика той и насочи пушката си въз тях.
Бежанците се обърнаха и останаха като вкаменени. Те бяха оставили горе пушките си. Огнянов позна в едного дякона Викентия, бръснат и в хъшовски дрехи. Клетият момък беше пламнал до ушите от срам.

Те машинално обърнаха стъпките си назад.

-Чичо Марине, доведи тия страхопъзльовци тука и ги натъпчи в окопите... Ако кръкне някой, давам ти право да му пукнеш главата. -И Огнянов бързо се намери на поста си.

-А бе, пъси синовци, бари една пушка, за кумова срама, да бяхте хвърлили, па тогава да бягате... -гълчеше ги чичо Марин, като ги подкарваше към окопа с пушка, насочена в гърбовете им.

Турците не бяха гръмнали още нито една пушка. Падането на другарите им, свалени от първите залпове из укрепленията, причини минутна бъркотия в редовете им. Отнесоха ранените до оградите на околните гюлове, а те купом, бързешката заотстъпаха назад. Тая първа сполука поободри въстаниците и те продължиха енергически огъня срещу неприятеля. От непрекъснатите гърмежи цялата планина и могилите гаче се тресяха.

Бели облачета, накацали по разни върхища, означаваха присъствието на укрепленията. Стрелбата им следваше и когато турците се бяха доста отдалечили, та ги не стигаше куршум... Доста далеко, отзад ордата, се мяркаха неколцина конници. Те съставляваха главния щаб на Тосун бея... Ордата ги приближи и се навали около тях. Тя стоя там на сгъстен куп доста време. Види се, ставаше съвещание и се изменяваше планът на нападението. Действително, забележи се някакво размърдване на ордата, разкъса се на няколко части, които се разделиха една от друга. Тогава като по даден знак всички тия отделения, в разсипан строй, се хвърлиха насам с бесни викове и с голяма буйност и стремителност... Едни тичаха по голите върхища към планината, други към урвата на Зли дол, трети към Средня гора, към дола, из който тече Стара река и отваря проход към Клисура, четвърти - към лозята - за нашето укрепление. Въстаниците ги посрещнаха отдалеч още със залпове, но турците загърмяха само щом влязоха в чертата на куршумите... Няколко минути облаци дим съвсем забуляха укреплението от постоянна стрелба, но гърмящите все намаляваха и намаляваха. Огнянов, с лице зацапано от барут и покрито с кал, която потът превръщаше на гъсти потоци по бузите му, опиянял от дъха на кръвта, замаян от пищенето на куршумите, що хвъркаха над главата му, ту се изправяше с мартинката, която бълваше бял дим, ту се снишаваше в шанца си.

От миг на миг той несъзнателно викаше, без да се озърта, в окръжающия го дим:

-Удряйте! Гърмете! Кураж, братя!

Внезапно той зачу до себе си гласа на чича Марина, който казваше на другиго някого:

-Момче, ниско, ниско стой... Ще те ударят!...

Огнянов неволно се обърна надясно и през разредения от ветреца дим зарна един въстаник, който прав, без да се снишава, гърмеше въз неприятелите, съвсем изложен на куршумите им. Тая дързост беше цяла лудост.

Огнянов, изумен, позна Кандова!

Поразен от това, той машинално отиде до него и в дима му простря десницата и му каза:

-Брате, дай ръката!

Студентът се извърна, погледна тихо, ледено Огнянова, но му стисна силно ръката. Това ръкостискане на двамата противника беше знак на помирение пред взора на окървавеното отечество, а може би и на прощаване, вечна раздяла...

Една струйка кръв обля Огняновата ръка, когато държеше Кандовата! Тая струйка изтече из ръкава на студента.

Огнянов забележи кръвта, но това го не учуди, нито порази, даже не разбра значението на тая струйка топла кръв... Повече го порази това, дето видя Кандова тука.

Действително, студентът, подир като бе оставил Радината стая, скоро след Огнянова, бе отишъл на мястото, дето се раздаваха оръжия, и оттам на укрепленията към Стара река... Пратен снощи тука с подкрепителното отделение, той не беше още забележен от Бойча, тая заран всецяло погълнат от залисиите на длъжността си.

Огнянов се дръпна и се озърна прав около себе си.

Тогава само той забележи, че окопът беше почти пуст... Въстаниците бяха изчезнали из укреплението... Само петима-шестима души, между тях Кандов, още остаяха и продължаваха огъня, който омършавяваше. Гърмежите сродяваха и от другите укрепления, също напущани вече от бранителите си. В замяна на това неприятелските куршуми по-изобилно ръсеха и правеха опасно всяко показване из окопите.

Огнянов, отчаян, обезумял от ярост, поддържаше заедно с малцината си храбри другари неравната борба, решен да умре на мястото си. Укреплението, прочее, едно от всичките възточни, следваше да се пуши още.

-Олеле, мале! -извика се болезнено наблизу. Огнянов трепна от тоя вик и се обърна на лява страна, отдето той дойде.

В окопа възнак беше паднал Викентий. Червен чучур кръв шуртеше между шията и гърдите му и почерняваше ровката земя. Куршумът беше го пронизал смъртоносно. Тая кръв изми позора му...

Чичо Марин го изнесе настрана под една заслона, за да го поемат други и отнесат в града. Но никого нямаше там. Височината беше пуста...

Опразнените ложементи немееха грозно. Само редки гърмежи от другите незаплашвани върхове, на север и запад от града, присъединяваха се, безполезно впрочем, към Огняновото укрепление, което привличаше сега куршумите неприятелски като един магнит железните стърготини. Турците на орляци продължаваха да настъпват насам и гърмяха непрестанно. Те се промъкваха предпазливо през лозята и през гюлищата, които още ги деляха от укреплението, снишаваха се до случайните заслони, лягаха инстинктивно при всяко съглеждане, че ще гърмят от някой връх. Те запревзимаха едно по едно укрепленията, изпразнени по-рано от паниката. Вместо въстаниците или труповете им те намираха там оръжия, паласки, чанти, дрехи и други плячки. Намериха и черешовите топове, изнесени вчера вечер по два, по три във всяко укрепление. Освен два, другите стоеха още пълни, никому не беше дошло на ума да им запали фитила, та и дух не бе остало за това.

Турците се показаха и на височините на Шайковец, и над самия град. Из улиците му запращяха пушки против тях и свалиха знаменосеца и още едного. Но съдбата на боя и на града, който се бе задимил на няколко места, беше решена вече в полза на Тосунбеевите пълчища. Те с викове, на черни рояци, се спуснаха от урвите към нещастна Клисура, като черни рояци врани на някой пресен труп.
РАДА

Щом първите гърмежи по върхищата известиха на Клисура, че фаталния бой настая, народът, обзет от луда паника, удари на бяг към Копривщица, през Върлищница, тясно планинско гърло в Средня гора, из което иде реката със същото название, та се влива в Старата, на югозападния край на града.

Госпожа Муратлийска, у която беше на гости Рада, прибра набързо по-ценните си вещи и децата си, за да напусне къщата си и да бяга с другите. Тя се отби при Рада да я вземе. Но при всичките й молби, Рада не щеше да я последва, решена да остане в къщи... Добрата госпожа Муратлийска със сълзи на очи и на колене я молеше да тръгне тозчас; тя не можеше да я остави на такава страшна участ. Турците се показаха вече над яровете на града; всяка минута беше драгоценна.

-Иди, иди, како Анице, отведи децата... моля те, остави мене -викаше Рада и тласкаше към вратата госпожа Муратлийска.

Такива и подобни размишления, плод на отчаянието в една нежна и сантиментална душа, съкрушена от нещастието, се въртяха като буйни облаци из главата на Рада, когато госпожа Муратлийска с плач я дърпаше и молеше да я последва. Но Рада беше неумолима.

-Бай Христо, какво става горе? Огнянов къде е сега? Ами къде бягаш?

Въстаникът отговори запъхтян:

-Батак, батак! Аничке, Огнянов клетникът... остана си там... Свят се изпотроши... Бягайте по-скоро, към Върлищница!

И въстаниците изчезнаха. Очевидно, бай Христо беше от укреплението на Огнянова. Рада изпищя като луда. Тогава госпожа Муратлийска, след безплодни усилия да я отведе, напусна къщата си.

Беше вече време; защото не след много Рада чу отчаяни женски викове от северния край на града, нагазен вече от турците. Както стоеше прехласната и слисана от горестта си, тя видя из прозореца тълпа башибозуци, че тичаха с голи ножове из една улица, застигнаха двама души и ги съсякоха... Тя видя добре как нещо червено шурна из падналите; тя видя смъртта, ужасна смърт, в най-ужасния й вид, и луд страх от нея я облада... Чувството на живота се пробуди със стихийна сила в тая млада девойка и то задуши в нея всички други чувства, парализира всичката й решителност да умре, що й даваше отчаянието до одеве. Тя търти да бяга, да се спаси от смъртта или от живота, който й биха харизали сластолюбивите кръвожадници... Тя отвори вратата, за да се спусне из стълбите, но тозчас чу, че вратнята дворска се хлопна и отвори с голям трясък и в същата минута видя през клоните на овошките в двора въоръжен мъж, последван и от друга още фигура, които бързо идеха към стълбите, дето тя се бе спряла вдървена. Тя се окопити, повърна се назад в стаята, хлопна вратата бързо, заключи я и полужива от ужас, отиде, та се скри в отсрещния ъгъл. Едвам бе успяла да стори това, вратата се заудря и захлопа и някакъв зверски, страшен глас захвана да реве отвън... Понеже вратата се не отваряше, оня, който искаше да влезе, хвана да я троши и кърти с нещо като топор; тя заскърца, запращя, отзина от една страна и оттам се провря цевта на една пушка, с която нападателят се напъваше да отпори разнебитената врата. Рада чуваше прасъка на сухите дъски, които отстъпаха под напора на желязото, тя видя един огромен крак, че се провря вече: нападателят проникваше.

Тогава неизразим ужас я облада и помрачи всичките й мисли. Смъртта й се стори хилядо пъти по-добра от страшните минути, които наближаваха... Тя фукна към иконостаса, запали вощеничка от жумящето пламъче на кандилото и върна се бързешката в къта. Там, на масата, беше повалена една вулия, пълна с барут, забравена от въстаниците. Рада отиде до нея, в дясна ръка взе свещицата, а с показателния пръст на лявата ръка хвана да бърка в завързаните уста на вулията, за да отвори дупка, дето да покаже пламъчето. Дупката тозчас се отвори.

В тоя миг вратата с голям трясък се сгръмоляса на земята и една исполинска фигура проникна. Иван Боримечката се появи на прага. Зад него се мярна Стайка. Рада ги не видя и поднесе свещта към барута.