Първа гост

Сутринта беше празник. Игумен Натанаил държеше страна в манастирската черква, при аналоя, и допяваше тропара си. Някой го дръпна. Отпреде му стоеше Мунчо.

Игуменът го погледна строго.

-Що искаш, Мунчо? Хай върви си! -изкара му се той и се обърна да продължи тропара си.

-Какво има, Мунчо? -попита строго игуменът. Мунчо завъртя страшно глава, изпули още повече очи, напъна се и със сила проговори:

-Р-у-с-и-а-н при воддд-е-ницата. Турр-рци! -И вместо да продължи думата си, той направи движение с ръцете си, като че копае.

Игуменът го изгледа втрещено от най-напред, па изведнъж ужасен проблеск озари ума му. Мунчо трябваше да знае какво има закопано при воденицата; а понеже спомена тук и Русиана, трябва да знае цялата тайна. Как? -Той не разбираше. Той разбра само едно: че тайната е известна вече на властта!

-Бойчо е пропаднал! -прошушна си Натанаил с отчаян вид, като забрави и тропар, и пение, и не виждаше отца Гедеона, който при отсрещния аналой отчаяно му махаше и смигаше, за да го подсети, че е негов ред. Натанаил хвърли очи към олтара, дето Викентий беше занят по литургията, заряза отца Гедеона да се разправя, както знае, с тропарите и излезе из черква. В един миг той беше в обора, след други -препускаше като стрела към града.

Тая утрина беше силен студ и фъртуна. Нощес бе паднал сняг и побелил тревите и клоните на дърветата. Игуменът немилостиво бодеше търбуха на враното си конче, из отворените ноздри на което излизаха облаци пара. Той бързаше да спаси Огнянова, ако имаше време още. Той знаеше, че пръснатата мълва, с която обясняваше изчезването на двамата ловци, беше намерила почва и отстранила всяко подозрение. Кой го пробуди сега у бездеятелния началник на полицията? Непременно някое предателство. От кого -не угаждаше още. От Мунча да беше -ако наистина Мунчо знаеше работата -той не вярваше: той знаеше как идиотът обожаваше Огнянова. Мигар несъзнателно да го е издал? Но предателство имаше. И то трябваше да има ужасни последствия за Огнянова.

Петнайсетте минути, които трябват до града, той ги взе за четири. Конят беше цял в пяна. Той го остави, пътем, у брата си и пеша отиде до Огняновото жилище.

-Тук ли е Бойчо? -попита тревожно.

-Излезе. Току преди вас дойдоха заптиета и го дириха из всичките дупки. Какво му искат, поразениците? Гаче челяк е убил! -отговори разсърден стопанинът.

-Къде отиде?

-Не знам.

-Лошо, но има надежда още -каза си игуменът и тичешката се упъти към доктора Соколова. Той знаеше Огнянова за не особено усърден черковник, та нито помисли да го дири в черква. Като мина край Ганковото кафене, надникна, но го не видя там. -От Соколова мога да узная де е, ако не е вече в затвора -продума си Натанаил, като се втурна в двора му.

-Кой има тука, бабо?

-Няма никого, светиня ви -отговори къщната бабичка и хвърли метлата, да дойде да се поклони и целува ръка на духовника.

-Де е докторът? -питаше той гневно.

-Не зная, отче духовниче -отговори жената, като се заекваше и гледаше смутено пред себе си.

-Ах! -изпъшка игуменът п се запъти към вратнята.

Бабата притърча подпре му:

-Чакай, чакай, отче духовниче!

-Какво има? -попита той с нетърпение.

Тя прие тайнствен вид и каза ниско:

-Тук си е, ама се крие, че го дириха одеве пусти турци. Прощавай, отче.

-Той от мене да се не крие -та що ми не кажеш от пръв път? -избъбра игуменът и бързешком мина двора и чукна на портата, която докторът му отвори тутакси.

-Бойчо де е? -беше първата му дума,

-При Рада. Какво има?

Соколов усети, че ще научи по голямо нещастие. Той беше пребледнял.

-На тая минута копаят при воденицата. Има предателство.

-Ах! Отиде Огнянов! -с отчаян вид извика докторът. -Трябва да му се обади по-скоро.

-Дирен е и у тях, но го не нашли -продължи игуменът развълнуван; -тичал съм с коня като вятър, да явя по-скоро. Боже мой, какво ще стане с това момче! Закрили го! Къде се готвиш из вратата? -попита той зачуден.

-Ще припкам при Бойча. Трябва да го спасим, ако не е късно -каза докторът, като отвори портата.

Игуменът го изгледа с още по-голямо недоумение.

-Ами и тебе нали те дирят? По добре аз да ида...

Докторът направи знак с ръка:

-Немислимо е. Твоето появление по това време у Рада в стаята й ще се забележи, ще бъде даже скандал.

-Ами ти ще паднеш в ръце!

-Нека, но аз трябва как как да го предизвестя... За Бойча е голямата опасност. Ще мина през по-затънтени улици.

И Соколов изхвръкна. Игуменът го благослови просълзен.

Докторът знаеше, че тая заран Огнянов щеше да бъде в девическото училище, което беше днес празно и дето беше назначил среща на един писмоносец от П...ский комитет. В няколко скока той се озова в черковния двор, без да го зърне полицейски човек, и се покачи по стълбата в девическото училище, дето живееше Рада. Той се втурна в стаята й като ураган. Неочакваното появление на Соколова, и по такъв начин, я порази.

-Дохожда ли Бойчо тука? -попита той запъхтян, без да я поздрави.

-Сега излезе -отговори Рада. -Що си побледнял?

-Де отиде?

-В черквата. Какво има?

-В черква? -извика Соколов, без да й даде обяснения, и отвори вратата да излезе. Но се оттегли назад поразен. Той видя сега, че онбашият туряше стража на черковните изходи.

-Какво ти е, докторе? -извика бедната учителка, като предчувствуваше беда.

Соколов й посочи през прозореца заптиетата.

-Виж, пазят Бойча. Той е предаден, Радо! Дирят и мене. Ах, нещастие, нещастие! -казваше той, като си хвана главата с ръце.

Рада се отпусна безсилна на миндера. Кръглото й лице, пребледняло от страх, стана още по-бяло. То приличаше на мраморно.

Соколов се пулеше на прозореца. Той вече не можеше да се покаже пред заптиетата и търсеше с поглед някой верен човек, комуто да поръча да обади Огнянову опасността, а умът му в същото време измеряше всичката й грозна величина.

Ненадейно той видя господин Фратя, че минуваше под прозореца, за да влезе в черква.

-Фрате, Фрате -извика му той ниско, -приближи!

Господин Фратю се спря близко.

-Фрате, ти отиваш в мъжката черква, нали?

-Там, както всякога -отговори господин Фратю.

-Моля те, кажи на Бойча, той е там, че заптиета го пазят при вратата, та да вземе мерки.

-Ще кажеш ли? -питаше нетърпеливо докторът.

-Аз? Добре, ще му кажа -отговори с видимо колебание благоразумният Фратю... После прибави подозрително: -Ами ти що не идеш, докторе?

-Дирят и мене -пошепна докторът.

Фратювото лице се промени още повече. Той прибърза да се отмахне от тоя опасен събеседник и тръгна напред.

-Фрате, по-скоро -чуваш? -повтори за последен път Соколов.

Докторът видя това и си скубеше косата от отчаяние. Той не мислеше за себе си, той се мъчеше за приятеля си; той виждаше, че и да му обадят сега -сега късно е и само по едно чудо би могъл да се изтърве от ноктите на властта. Но само тази искрица от надежда остаяше -а то беше надежда.

Действително, предателство имаше. Още нощес Стефчов, доведен в конака, разказа на бея всичките си открития и подозрения за личността на Огнянова. В същия час един страшен проблясък озари ума му. Той спомни случая с Емексизовата хрътка, който преди време онбашият беше му разказал. Ни той, ни онбашият тогава не се досетиха да вникнат по-дълбоко в смисъла на тая страшна ярост на хрътката против Огнянова, както и ровенето й при воденицата. Какво е ровило там псето? Що се е хвърляло въз Огнянова?

Дали в това се не крие тайната за изчезването на двамата турци? А то се бе случило в същото онова време, когато и Огнянов се беше появил в града. Непременно Огнянов има пръст тук. Стефчовият злобен ум съобрази всичко това със светкавична бързина и грозното подозрение се измъти от всичко това с неотразима сила и нагледност.

Стефчов съветва веднага да копаят при Стояновата воденица. Беят си прехапа устните и се разпореди тозчас. Той реши рано сутринта да арестува Огнянова, за да не би тая нощ да му избегне някак или да направи жертви... Прочее, тая заран двата трупа на ловците бяха изровени и гибелта на Огнянова решена. Той сега беше като звяр загащен. Онбашият предпочете да го варди на вратите, а не да го хване в черквата. Това щеше да дигне неприятна тревога с народа и да предизвика Огнянова на отчаяна самозащита. Изненадата беше по-добро Когато Соколов се съкрушаваше на една страна, а Рада примираше на друга, чуха се ненадейно тежки стъпки извън по стълбите. Докторът се сепна и се ослуша. Стъпките бавно приближаваха с тумтене от тояга и се спряха пред вратата. И, на един черковен глас, запя се известният Колчов гропар:

-Благослови, господи, праведници твои: светата Серафима и кротка Херувима; черноока София и бяла Рипсимия; дебелата Ирина и суха Магдалина; госпожа Ровоама, дано я вътре няма.

-Колчо! -каза докторът и отвори вратата. И слепецът влезе свободно: той беше навсякъде свой.

-От черква ли излазяш, Колчо?

-От черква.

-Видя ли там Огнянова? -питаше докторът нетърпеливо.

-Очилата ми от Америка не са дошли още, та го не видях. Но знам, че е там, в трона, до Франгова.

Докторът му каза сериозно:

-Колчо, остави шегите. Огнянова гони полицията и заптиетата го дебнат на черковните врата. Той не знае нищо. Той е съвсем изгубен, ако му се не обади.

-Аз отивам!

-Моля ти се, бай Колчо! -обади се Рада, която надеждата посъживи.

-Аз сам бих отишъл, но и мене дири полицията. В тебе няма да се взрат, иди -каза докторът.

-Аз за Огнянова моя живот нещастни давам, ако го поискат. Какво да кажа? -питаше слепият с живо участие.

-Кажи му само тия думи: "Всичко е открито; заптиета пазят на вратите на черквата, спасявай се, както можеш!" -После прибави мрачно: -Ако не са му вече пратили някого да го изтеглят с измама из черквата.

Колчо разбра важността на всеки миг сега и излезе бързо.
МИСИЯТА СТАВА МЪЧНА

Колчо заслазя опипом, като чукаше с тоягата си по стъпалата на стълбата. Но кога се намери на двора, той заскори с голяма увереност и влезе в нартиката. Там се спря и затършува кърпата си из всичките джебове, каквото да се замае и чуе думите на Шериф ага, който правеше разпореждане.

-Хасан ага -казваше той ниско, -иди да заръчаш на другите да си отварят очите. Ако се опре, да стрелят, без да ме питат.

-Ненко, иди, байовото, по-скоро, та извикай Графа, даскала Огнянова... Кажи му, че го вика един човек -казваше пък Филчо пандуринът на някое момче, както разбра по гласовете Колчо.

Тогава той се уплаши да го не преварят, откри тежката завеса на главните врата и влезе. Черквата беше пълна с народ. Хаджи Атанасий допяваше последньото херувико и отпуск приближаваше. Тълпата беше извънредно гъста, защото тоя ден имаше твърде много причастници и няколко панихиди, и натискът беше голям. Пътят прочее изсред храма беше заприщен. Слепецът затъна като в някой непроницаем лес, тъмен като нощ, която беше вечна за Колча. Инстинктът го водеше право; но как да пробие тая стена от притиснати ръце, хълбоци, гърди, плещи и крака? Какъвто беше дребничък и немощен, не беше мислимо да си пробие път до трона на Огнянова, пред самия олтар. Това беше работа, и то мъчна за един Голиат! До едно място пъпла, па спря заморено. Бутна тук, бутна там -в нощта -напразно: стената стана непоколебима. Мнозина даже сърдито му изгълчаха да се не тика напред, че ще го задушат или смажат. Няколко железни лакти притиснаха слабите му ребра да ги строшат. Той се задъхваше. Подир две минути идеше "Со страхомъ божiимъ и верою приступите!" Потокът щеше да рукне назад и повлече и Колча в устрема си. И Огнянов тогава беше изгубен! А кой знае, може би в тоя същи миг момчето стигаше до Бойча през други път и той тръгваше, без да подозира примката. Може би то да заминеше край самия Колча, да се засегне до лакътя му и Колчо да го не усетеше. Ръката му инстинктивно пипаше наоколо, за да търси някое момче. Действително, той набара някаква снага, която позна, че принадлежи на невъзрастен човек, и на уплашения му ум се стори, че това е страшното момче, което отиваше да вика Огнянова. Той в изстъпление го стисна силно за ръката, като го теглеше зад себе си, па му викаше несъзнателно и бързо: "Ти ли си бе, момче? Как те викат бе, момче? Стой назад бе, момче!" Но тозчас напорът на тълпата отзад ги раздели. Николчо беше в отчаяние. Бедната му благородна душа изпитваше страшни страдания. Той чувствуваше в ужас, че животът на Огнянова виси на косъм и тоя косъм е той -Колчо, -слаб, нищожен, изгубен, почти невидим в това море от хора. А херувикото вече идеше към края си. Тоя Хаджи Атанасий, друг път тъй проточен и бавен в пеенето си, сега му се виждаше ужасно бърз! Какво да стори? -В минути критически идат и крайни решения. Колчо се развика с отчаян глас:

-Отворете път, хора! Умирам! Умирам, издъхвам, майчице! -И заблъска гърбовете отпреде си. При тия викове всеки ударен отзаде се отместяше с голяма мъка, за да пропусне нещастния умирающ слепец: никой не искаше да му издъхне на гърба. По тоя начин Колчо полужив се се дотътрази до трона, дето беше Огнянов. Той го намери, без да пита някого, такава е чудната сила на инстинкта у лишените от зрение. Той улови с пълна самоувереност една пола и попита ниско:

-Вие ли сте, бай Бойчо?

-Какво е? -отговори Огнянов.

-Наведи се!

Огнянов си тури ухото на устата му.

Когато си дигна главата, той беше блед.

Една минута той мисли. Страшно напрегнатите жили на слепите му очи издаваха силна умствена работа. Той се пак наведе и прошушна нещо на Колча.

Па слезе от трона, промъкна се напред и се изгуби из тълпата причастници, които чакаха пред олтара.

В тоя същи миг царските врата се разтвориха и поп Никодим, с причастие в ръце, възгласи: "Со страхомъ божiимъ!" И черква пусна.

Навалицата, подобно на отприщен поток, устреми се назад към вратите. Подир половина час черквата се изпразни от последните бабички причастници.

Само в олтара остаяше литургяшът, да се разоблача от одеждите.Тогава влязоха вътре заптиетата и пандурите. Онбашият беше разярен, защото Огнянов не излезе. Значи, в черквата се криеше. Заключиха вратите извътре и захванаха тършуването. Едни се качиха в женското отделение с решетките, други останаха долу, да дирят из троновете и ъглите, трети влязоха в олтара из бочните врата. Преобърнаха всичко, изгледаха всички кътове, които би послужили за убежище, дигаха се на амвона, местиха аналоите, гледаха под престола в олтара, в долапите със свещените предмети, в ковчезите с вети икони, във вглъбнатините на прозорците, но нийде нищо не намериха. Огнянов като че потъна в земята! Клисарят сам показваше всички подозрителни места, уверен, че не може да бъде скрит там Огнянов. По едно време и поп Никодим взе да търси, защуря се насам нататък с недоумение на лицето. Хвана да тършува даже между одеждите и между вещите и книгите на престола. Сам онбашият се почуди на такова усърдие на попа. Пандуринът Миал му забележи обаче, че не цял човек, а нито едно пиле не може да се укрие между тия неща.

-Как? Та аз друго търся! -отговори слисан попът.

-Какво?

Бедният поп трепереше от студ вече.

-Ах, разбра се, Шериф ага! -извика бай Миал.

Шерифът дойде, облян в пот и запъхтян.

-Хърсъзинът си е хърсъзин! -прибави пандуринът със скрита радост. -Откраднал на дяда попа дрехите.

Шериф ага остана поразен.

-Как тъй, попе?

-Няма ми кожуха, ни калимявката, ни очилата, нийде ги няма! -каза попът въздивен.

-Оня ще ги е откраднал! -каза Шериф ага, с вид на човек, който прави голямо откритие.

-Дума ли иска? Графът трябва да се е облякъл в расото, да е наложил шапката и да е излязъл тъй променен, без да го познаем -поясни пандуринът.

-Така ще да е -потвърди попът, -додето се записвах с причастието, някой ги е взел.

-Право, аз видях на вратата един поп със сини очила -потвърди едно заптие.

-И ти го не хвана, будала? -изкряска началникът му.

-Отдека да се сетя? Ние извардяхме не поп, а човек -оправдаваше се заптието.

-А бе той ли бил бе, майки! -каза си зачудено бай Миал. -Затуй се бе увил и загърнал такъв, видях му само очилата. Баща му не можеше го позна.

Вратата се изтропа силно. Шериф ага заповяда да отворят. Влезе Филчо пандуринът и капзамалът.

-Шериф ага! Графът е в примката! -извика Филчо.

-Скрил се в калугерския метох, видели го -допълни капзамалът.

-Скоро в метоха!

И всички се затекоха навън.

В няколко разкрача полицейските хора се намериха при метохските врата. Шериф ага остави там двама души с изтеглени саби и запънати револвери.

-Никого няма да пуснете, ни да влезе, ни да излезе! -заповяда той, а с останалите си хора се вмъкна в двора.

Втурването им произведе голямо смущение в метоха и разнесе страх и бъркотия из всичките килии. Наизскачаха калугериците, забягаха по чардаците; изскокнаха гостите им подир тях, дигна се вик, шум и неразбрана врява. Онбашият напразно махаше да се не плашат и викаше по турски нещо, което те не разбираха, а още по-малко чуваха. Между това заптиетата изловиха колкото попове видяха там и колкото души имаха очила, макар и не сини -и даже двама души, които носеха името Бочо -и ги затвориха в една стая. Между тях и Кандов, и Бързобегунек. Но тоз последният тозчас биде освободен с големи извинения от онбашият, като не рая, а поданик на австрийския император. Кандов протестираше из прозорците за това нагло посегателство въз свободата му и се ядосваше до бяс; другарите му стояха по-спокойни, защото знаеха каква е турската оправия.

-Ти през плет не си видял турци бе, Кандов! -казваше един поп.

-Но това е насилие, произвол, беззаконие! -викаше студентът.

-На такъв произвол и беззаконие се отговаря не с викове -разбира ли ти главата на Шериф ага? -а с това ей -казваше Бочо касапинът, като извади ножа си.

В бързотата си Шерифът се не сети да разузнае кой е видял Огнянова, че влиза в метоха, и в какви дрехи го е видял, а пристъпи тозчас към тършуване чардака, дето се бе качил бежанецът. На тоя чардак се намираше и килията на Хаджи Ровоама. Калугериците се поокопитиха от първото стресване, протестираха силно, обиждаха се, че ги подозират да крият в метоха човек, който е против царството. Най-много се възмущаваше Хаджи Ровоама от това недостойно подозрение, отвори страшни уста против онбашият -тя знаеше турски -и най-после го отпъди позорно. Но тършуването из останалите килии се продължи трескаво: под листо диреха Огнянова и най-после -трябваше да го напипат. Шериф ага беше турил всичкото си честолюбие в успеха на това бясно ровене на долапи, ковчези, килери, кътове скришни. Повечето народ очакваше със страх изкарването на клетия граф из някоя килия.

По едно време някои извикаха зловещо: "Хванаха го!" Но излезе, че хванали господин Фратя, когото извлекли изпод миндера на госпожа Нимфидора, и го пуснаха.
Рада, облегната до пречките на чардака, следеше с болезнено внимание напредъка на диренето. Тя беше премаляла от страх; бузите й облени със сълзи. Това непредпазливо излияние на чувства убеди всички, че тя се люби с Огнянова. Те я поглеждаха враждебно, но тя малко се грижеше за разположението на тия хлевоусти баби, тъй хладнокръвни към нещастието, което заплашваше любовника й. Тя даде пълна воля на сълзите си.

Настрана две калугерици си шушнеха ниско и сочеха с очи килията на Хаджи Дария, леля на доктора Соколова и защитница на Бойча. Навярно там е Бойчо сега и тършуването приближава към Хаджи Дария. Радиното сърце се скубеше. Ужас я вкаменяваше. Боже, какво да се прави!

Колчо я приближи -той я позна по хълцанията й -и каза ниско:

-Радке, сама ли си тука?

-Сама съм, бай Колчо -отговори с разплакан глас.

-Не се безпокой, Радке -пошушна й той.

-Как, бай Колчо? Ами като го намерят? Той е тука. Ти сам си казвал, че го видели някои в метоха.

-Мисля, че го няма тука, Радке.

-Всички думат, че е тука.

-Аз пуснах тая муха. Бойчо, в черквата, сам ми поръча да направя тъй. Нека се залисва тук полицията. Огнянов сега е свободен като вълк в гората.

Бедната мома едвам се удържа да не прегърне слепеца. Лицето й светеше ясно -лъчезарно, като небе подир бурята. Тя влезна спокойно и сияюща при Хаджи Ровоама, която тутакси забележи непонятното й успокоение.

-Дали тая поразеница узна пък, че оня не ще да е в метоха? -помисли си тя горчиво.

Па като я изгледа изпитателно, каза:

-Радо, наплака ли се? Хубаво, хубаво, ставай за смях на хората, плачи за тоя хайдутин и кръвопийца.

-Ще плача -отговори тя дръзко, -нека да има един да плаче, когато другите се радват.

Тоя смел отговор се стори на калугерката невъобразимо неприличен. Тя не беше привикнала така да й отговарят. Тя изскърца със зъби:

-Мари, безсрамницо!

-Не съм безсрамница.

-Безсрамница си и безумница! Твоят проклет кръвник днес още ще мине на бесилото!

-Ако го уловят -отговори Рада язвително.

Хаджи Ровоама кипна. Дива ярост я задави.

-Навън, проклетнице проклета! Да не си стъпила на прага ми вече -изкрещя Хаджи Ровоама и я изтласка из вратата.

Рада излезе на чардака пак, като че нищо не бивало. Какво важеше за нея презрението на Хаджи Ровоама и грубото й изгонване из килията й? Тя беше спокойна, сърцето й се веселеше. Даже тя се благодари, че скъса всяка връзка с тая жестока покровителница. От утре, а може би и днес, да я изгонят и из училището и тя да се намери под открито небе, без залък хляб и изоставена.

Какво значеше това за нея? Тя знаеше, че Бойчо е спасен. Той сега е свободен като вълк в гората, както каза Колчо. Боже мой, какъв добър е тоя Колчо! Каква милостива и сърцеобилна душа, състрадателна към чуждите нещастия -той своето не види, забравя го, горкият! Колко души окати нарочно стават слепи и жестоки към мъките на човеците! И тоя Стефчов -звярът, с какво ли нетърпение очаква сега гибелта на Бойча! Но Бойчо беше далеч от опасността сега. Неприятелите няма да се радват, а честните хора как ще бъдат доволни! Но никой, никой няма да е като нея щастлив! Обзета от тия невинни и светли чувствувания, тя изведнъж съгледа Колча, който слазяше полека из стълбите.

-Колчо! -викна тя, без да знае защо го вика.

-Радке, ти ли викаш? -И Колчо се повърна.

-Боже мой, що го повиках и го моря това момче? -попита се тя засрамена. Па се затече, спря го и му каза:

-Бай Колчо, няма нищо... дай да ти стисна ръката. -И тя му я стисна с голяма благодарност.

Тършуването се продължаваше. Шериф ага го остави на другите, а той, заморен, отиде при задържаните калимявки и очила, които едвам сега се сети да отпусне.

-Кажи пак, Кандов, аз да разправя на ефендието -рече му Бенчо Дерманът, по-вещ в турския език.

-Кажете му, моля ви -подзе Кандов, -че моята лична неприкосновеност, моето най-скъпо човешко право, въпреки всяка законност и справедливи основания...

Бенчо Дерманът му махна с ръка отчаяно:

-Та такива думи нито ги има на турски! Остави се бе, Кандов!
Метохът, най-после, се освободи от неприятните гости, които отидоха да разровят градеца и околността му.
СКИТНИК

Присъствието на духа и тоя път спаси Огнянова. Кога излезе извън града, първата му грижа беше да притули в един храсталак калимявката и кожух.

Снежната фъртуна, която му помогна да мине невиден през запустелите улици, тука беше още по-силна. Планинските веявици фучаха, гърбът на Стара планина беше посипан като със сол. Полето, безлюдно и мъртво, добиваше безнадеждно печален вид под сивата си ледна плащаница. За щастие, ненадейно слънчице проби облаците и пекна топло над измръзналата природа.
Огнянов вървеше на запад, без пътека, през лозята, пресечени от долове н пресъхнали потоци. В едно прикрито място той седна да почине и да помисли въз положението си. То беше тежко. Някаква поразия (фаталност), която имаше Стефчова за съюзник непременно, преследваше го жестоко. В един час той виждаше подровено зданието, градено с такава любов и въодушевление. Той виждаше дякона, доктора, дяда Стояна -може би и други близки и предани приятели -в затвора, Рада разбита от скръб, неприятелите тържествуващи. Той не можеше да отгадае обстоятелствата, които улесниха козните им. Членчето в "Дунав" и низкото шпионство на псалта дадоха силно оръжие в ръцете на враговете му. Всички лоши сетнини му се изпречиха сега пред очите му. Дали делото беше безвъзвратно пропаднало? Дали това нещастие нямаше да поведе към нови открития, другаде? Бегът му се стори сега като една подлост. Той искаше да се върне, да се увери сам доде се простираше големината на злото; той не мислеше сега за себе си; неговото безстрашно беше способно на такава постъпка. Но той размисли: трябваше да бъде поне неузнаваем. Това го накара да продължи пътя си. Той реши да иде на Овчери, най-вярното му село, което най-често спохождаше в забиколките си. При чича Дялка той имаше сгоди за предрешване. Но отиването до Овчери, залепено в една гънка на отсамните поли на Средня гора, беше пълно с опасности за Огнянова, защото пътят му лежеше през честите турски села тъдява. Слухът за изриването труповете на двамата пехливани щеше още днес да пролети като светкавица през тия полухайдушки гнезда. Ако го не хванеха като подозрителен, щяха да го утрепят като гявурин: всеки ден падаха няколко души в тая околност. Градското му облекло още повече усилваше тая вероятност. Безразсъдно беше да се престрашава и да отива в явна гибел. Той реши да чака нощта. С тая цел се оттегли още по към полите на Стара планина, дето гъсти габъреви бранища можеха да го потулят.

Подир два часа мъчен вървеж из урвести и диви места той се докопа до първото бранище. Там, скрит между сухия храсталак, той се протегна на гръб, за да почива, или по-добре, да работи с ума си. Небето се беше съвсем изяснило. Есенното слънце грееше приветливо и топло и блещеше в капчиците по тревите, обърнати от сняг на росица. Редки врабчета прехвръкваха през главата му безмълвно и кацаха по пътечките за храна. Един балкански орел високо се виеше над Огнянова. Или тук нейде видеше някоя мърша, или самаго Огнянова вземаше за такова нещо. Тая мисъл му мина през ума и го направи още по-мрачен. Този орел му се стори сега много зловещ. Сякаш той беше жив образ на безпощадната му съдба; сякаш тая плътоядна птица очакваше да й приготвят кървавия обед, па тогава да се спусне от своите сини височини. А всичко беше възможно. Тоя пущинак, кръстосван често от ловци турци, които бяха живи хайдути, не беше безопасен. Също и Огнянов с нетърпение чакаше да превали слънце и няколко пъти се мести за по-скришно прибежище. Времето се бавеше ужасно и слънцето пъплеше уморително полека. А орелът все се виеше. Плющне дваж-триж криле, па пак ги простре неподвижни и черни във въздуха. Огняновият поглед беше прикован в това плавающе тяло, но умът му гледаше в други дълбочини. В неговата възбудена мисъл минаха едно по друго възпоминанията на миналото. Години млади, години на борба, на страдания и на вяра във високи идеали. И България, за която се изпитваха, беше тъй хубава, тъй достойна за жертвоприношения! Тя беше богиня, която се питаеше с кръвта на верующите в нея. Нейният кървав ореол състоеше от снопове лучезарни имена и Огнянов диреше там своето и му се чинеше, че го вижда. Как беше горд и как беше готов да умре, а още повече -да се бори за нея! Смъртта беше жертва възвишена, борбата беше тайнство велико.

Един пукот от пушка стресна Огнянова. Той се озърна. Балканските екове повториха гърмежа и замълчаха."Навярно ловци гърмят по дивеч" -каза си той.

Огнянов се успокои, но не задълго. След един четвърт зададе се лай и недалеко. Лаят се последва от човешки глас. Огнянову неволно мина през ума хрътката на Емексизът, който беше от близкото село. Лаят като че му беше познат или тъй му се стори. Той се повтори наблизко и по-понятен, шубръките зашумяха, като че вятърът ги разклаща, и две хрътки се подадоха с муцуни, наведени до земята.Огнянов отдъхна.

-Хвърли дърва още, не дрънкай... а аз да видя да туря още сенце на кобилата каза по-възрастният и стана.

-Та аз познавам тоя вериговчанин! Ненко, дядовът Иванов син! -каза си радостно Огнянов.

Веригово, село оттатък Средня гора, беше също познато Огнянову.Ненко се приближи до коня и се наведе да тегли сухо сено из едно козено вретище. Тогава Огнянов се примъкна до него, между шубръките, и му каза;

-Добър ти вечер, бай Ненчо!

Ненчо се изправи стреснат.

-Кой си ти?

-Не позна ли ме, бай Ненчо? Слабата светлина от огъня огря лицето на Огнянова.

-Ти ли си бе, даскале? Ела, ела; наши хора са тука. Наш Цветан, бай Дойчин. Майки, та ти си лед, вкочанясал си се. -казваше селякът, като тръгна с Огнянова към огъня.

-Цветанчо, повече дърва тури, нека да стане голям огънят... Имаме да сушим и да стоплим един християнин... Познаваш ли го?

-Даскале! -извика радостно момъка. -Па оти си тъдява? -И той подложи малко суха вършина на Огнянова да седне.

-Да си жив и здрав, Цветанчо!

-Ударили го с куршум ония зверове -каза ядосано Ненко; -но слава богу, не лошо.

-Ба!

Скоро голям огън запламтя пред тях. Въглищарнте поглеждаха състрадателно на пребледнялото лице на Огнянова, който им разправяше накъсо случката си. Той скоро усети благотворното действие на огъня. Помръзналите му членове се затоплиха и раната не тъй силно го болеше. Дядо Дойчин извади из скъсаната си торба комат хляб и глава кромид и ги подаде на Бойча.

-Това имаме, с това те каним. За топло -дал господ, от царя сме по-богати. Заповядай, даскале.
Огнянов се почувствува още по-добре. Душата му се напълни с наслада, нова и голяма. Тоя хубав, златен, великодушен пламък, тая усойна гора наоколо му, тия лица почернели, груби, прости, дето светеше топъл приятелски поглед, и тия попукани черни работни ръце, които му подаваха сиромашкия залък на българското гостолюбие -всичко това му се показа неизразимо трогателно. Да не беше телесното страдание, Огнянов щеше да е възхитен и щеше да запее: "Горо ле, горо зелена".

Къде зори вече Ненко, който водеше коня с Огнянова, почука на една вратня във Веригово. Кучетата в двора лавнаха и чичо Марин се показа сам. По необикновеното време, в което тропаха, той позна, че иде гост необикновен.

С първа дума се здрависаха, с втора се обясниха.

-Хай да ги порази господ с поганци недни! Хай кучета да ги ядат! Хай дяволи да им вземат душите! -казваше чичо Марин, като сваляше полека Огнянова, чиито бележки се бяха усилили от тръскането.

Въведоха го в една отстранена стая, дето и друг път бе нощувал Бойчо. Чичо Марин внимателно му прегледа раната и я превърза.

-Като на куче ще ти заздрави -забележи той.

Вече се разсъмваше хубаво.