Първата бележка

На доц. д.с.н. Д. Минев по бележките на рецензентите проф. Кръстьо Петков, проф. Георги Найденов и доц. Божидар Ивков, и становищата, представени по конкурса за професор за нуждите на секция „Публични политики и социални промени”

Рецензентите са на друго мнение - не цялата социология и не навсякъде се е превърнала в „идеологическа притурка” - инструмент на властващите елити. Като аргумент, те посочват факта, че съществуват учени и гнезда (мрежи) от учени, прерастващи и в школи, които предлагат алтернативни анализи и знание, и които не се вписват в обичайните рамки на социалния анализ и доминиращите идеологически рамки. Следователно и „положението” в (на) социологията не е чак толкова лошо.

Наличието на алтернативни учени и техните алтернативни резултати извън основното русло на социологията е безспорен факт. Но какво означава този факт, какъв е неговият смисъл, дали наистина означава, че състоянието на науката не е чак толкова лошо?

1. Какво разбирам под „наука” – няколко думи за организационната социология на социологията.

Различията между рецензентите и мен произтичат от различна представа за социологията като наука, т.е. като специализирана и институционализирана система за производство на знание. Известно е, че науката (всяка, не само социологията) може да се схваща като състояща се от „сърцевинно знание”, създадено в нейните рамки и по което е постигната някаква степен на консенсус (то се преподава и „представя” науката пред обществото) и учените (епистемични общности), които създават знание в рамките на науката. При такава представа за науката, наличието на алтернативни учени и знание наистина е признак, че състоянието на науката не е толкова лошо, колкото го представя моята преценка.

Но можем да погледнем науката и по друг начин. Между другото, ако въобще някаква част от усилията ми заслужава внимание, то това са преди всичко усилията в полето на изследвания, което наричат (Фукс и други) „организационна социология на социологията”. Още по-конретно – опитите ми по очертаване и изследване на науката като система (и връзките на тази система с властта). При такъв подход науката се разглежда като „социална конструкция” (Коул) и на преден план изпъква нейната вътрешна конструкция, която за Коул е огромен комплекс обхващащ т.нар. „сърцевинно ядро” от знание (което обикновено се отъждествява с науката), парадигми, теории, принципи, дисциплинарна структура, методи, правила на работа и т.н. (Според мен е важно изрично да се подчертае значението на „формиращото ядро” – теоретично, същностно и методологично). Може да се добавят и ред други компоненти на конструкцията, които играят ролята на преки и непреки, имплицитни и експлицитни „ориентири” („предписания”) за научната работа, произтичащи от особености на организацията, управлението и функционирането на организационните структури в които се създава и разпространява знанието; нагласите на водещите учени; неформални и формални мрежи от учени; критерии за оценка на научната валидност; изискванията за напредък в научна кариера; политики за финансиране на научната работа (едни или други направления; Мъртъновият „ефект на Матей). Не по-малко важни „направляващи ориентири” за изследователската работа се съдържат и в системата за публикуване на научните резултати – особено престижните списания – как се селектират (приемат или отхвърлят) предложенията за публикуване.

Всички тези компоненти на науката (а сигурно и много други) създават представа за нея като система и позволяват да мислим, че тя формира „начин на производство на знанието”, който оказва решаващо въздействие върху произвежданото знание. Бих казал (без опасение от преувеличение) че социално конструираната система на науката и начинът на призводство на знание, който тя определя, влияят много повече от ученият върху това какво и как се произвежда.

Горното показва, че строго разграничавам системата на науката от учените, които работят в нейните рамки. Нещо повече, знанието което се създава (и последствията от него) зависят повече от системата-наука, отколкото от ученият или групите учени. Това е важно, защото с „лошата” диагноза визирам науката-система, а не учените. Огромният комплекс от взаимодействия между науката-система и работата на индивидуалния учен ми напомня една картина, която съм виждал – един цилиндър, чийто странични стени са направени от надлъжни пръчки, е сложен на хоризонтална ос и се върти около нея. В цилиндъра е поставен хамстер, който тича с всичка сила, полага големи усилия, цилиндъра се върти бързо, но цялата „система” не помръдва и милиметър.

Да вземем само вътрешната конструкция на науката (както е посочена по-горе). Това е „инструментът” с който ученият работи, за да създава знание. И както от микроскопа на биолога зависи какви клетки ще види или не, или от телескопа на астронома зависи какви звезди ще види или не, така и от вътрешната конструкция на социологията зависи какви социални реалности ще види ученият и как те ще изглеждат. Ключовият момент е, че посредством някои „конструктивни особености” на вътрешната конструкция, може да се накара социолога да вижда онова което искат „конструкторите”. И няма никакво значение какви са нагласите, стремленията и капацитета на учения, ако той работи с неправилно „настроен” инструмент. А учените – особено в социалните науки - обикновено създават знание по предмета на науката без да се взират в самата наука, въпреки зачестилите предупреждения през последните години.

Да вземем сега цялата наука-система – нейното влияние върху създаваното знание е още по-силно. Системата-наука не само влияе върху работата на учения, но и постига нещо друго – тя формира самият учен като такъв. Това влияние е толкова силно, че може да постигне това, което отдавна е забелязал Н. Винер – може да трансформира ученият в „служител в една фабрика за производство на знание”. Винер има основания, защото когато обикновен работник се наеме в една фабрика, той просто приема да работи, превръщайки се в част (винтче) от една сложна конструкция, която не може да промени, а се адаптира към нея – определено производство, технологии, организация, управление, външни връзки и т.н. Когато ученият навлезе в науката, неговата ситуация не е много по-различна от тази на работника, независимо от различния характер на труда му. Системата-наука формира, извайва учените като такива, влияе върху работата им и така – чрез тях - влияе знанието, което създават. Системата-наука, е всемогъща в сблъсъка с индивида – точно както системата, която описва Луман. С други думи - учените създават знание, но науката създава учените, а чрез тях – и знанието, което те привидно-свободно създават.

Науката формира учения, защото индивидът получава статут на учен (признат е за учен) само ако е овладял (приел) „сърцевинното” знание с което е бил обучен („форматиране” на индивидуалната му рационалност); ако използва това знание като изходен материал (суровина) за създаване на ново знание, и ако в хода на този процес се придържа към одобрявани теории и спазва предписаните технологии за създаване на знание („форматиране” на неговата работа). Неспазването на рамките зададени от науката (независимо от това, колко са „добри” или „лоши”) поставя под съмнение качеството на продукта – знание т.е. неговата научна валидност и подронва шансовете му да бъде включено в „сърцевинното” знание, което „образува” науката. Индивид, който не е „форматиран”, защото не е „попил” съществуващото сърцевинно (базисно) знание и не го използва или нарушава предписанията за производство на ново знание, може да се сблъска с оспорване както на резултатите му, така и на статуса му на учен.

Според мен (и не само според мен) това е същността на една наука-система, а учените и създаденото знание са по-скоро продукти на тази същност.

Затова е важно да си даваме сметка за тези компоненти на науката-система, които формират учените като такива, определят начинът на тяхната работа, а в крайна сметка и знанието, което те създават. Когато тези компоненти са непознати (и следователно не съществуват за нас) ние виждаме само учени, създаващи знание. Учените наистина създават знанието, без обаче да осъзнават, че те самите са продукт на могъща сила, която ги формира, има определящо влияние върху начина по който работят, а следователно – върху знанието, което създават.

3. Някои емпирично установени факти -доказателства.

Първо, системата не акумулира знание. (Колко други науки не акумулират знание???) Обяснението е, че обектът на науката се променя бързо и знанието остарява. Малцина забелязват, че този отговор противоречи на здравия разум и този проблем не би съществувал ако науката изследва самата динамика. Но тъй като се изследва не динамиката (отделни мамелюшки атаки са без значение за развитието на науката и акумулиране на знание), а се правят повърхностни статични снимки то и снимките-знание бързо остаряват. Второ, Създаденото знание (вкл. „алтернативното”) има характер на различни мнения, с еднакви основания да претендират за научна и социална валидност. Трето, поради второто възниква „политизиране” – социална валидност придобива само знанието, което властващите считат за валидно. Четвърто, безспорно е наличието на зони на неизследване и незнание, които „покриват” ключови аспекти на социалинте реалности – може да се посочат много; самият предмет на науката е попаднал в зони на незнание. Пето, безспорен установен факт е огромното изоставане на социологията (и социалните науки) в сравнение с другите науки – възникнал е огромен разрив, който много изследователи на знанието подчертават. Шесто, социалните науки (социологията) не могат да отговорят на потребности на другите науки – изследователи на рисковете почти ругаят социалните учени за липсата на капацитет да им помогнат в изследванията на рисковете. Проф. Петков посочва, че няма нищо лошо в това други науки да навлизат в полето на социологията. Лошото е, че го правят принудително – заради несвършена работа и липсващо знание в социологията. Нещо повече, социологията пречи на напредъка им –затова мнозина учени се оплакват от нас.
4. За същността на „алтернативното” знание.

Науката-система има важна способност – да селектира онова знание, което ще влезе в „социален оборот” – ще бъде съхранено, и акумулирано, ще бъде въведено в кръга на сърцевинното знание, ще се включи в трансфера на знание към следващите поколения, ще влияе върху социалната рационалност. Този аспект, който може да се нарече „прочистване на библиотеката”, е много важен поради следното. Системата-наука силно затруднява производството на „алтернативно знание”, несъгласуващо се с доминиращи идеологически рамки, но не изключва напълно производството на такова знание и то неизбежно се появява, но именно като някаква отклоняваща се от нормите, „дефектна продукция”. Затова винаги, във всеки един момент е имало и има такава продукция. Само че не бива да се заблуждаваме относно същността й – тя е само страничен, „дефектен” продукт и характеризира по-скоро неефективността на науката-система отколкото нейният капацитет да създава адекватно знание. Ето защо не бива да се заблуждаваме относно научната и социална значимост (въздействие) на „алтернативното знание” – то е осъдено на нулева значимост. Примерите са безброй. (Вижте например икономическия анализ преди и по време на кризата).

Нежеланото знание не се акумулира, не влияе върху „сърцевинното ядро” от знание, не променя конструкцията на науката-система, не придобива особена социална значимост, постепенно се изхвърля, изоставя, забравя, т.е. унищожава се. „Дупката” между създаденото от „отците-основатели” и знанието в съвременната социология, не е образувана от това, че нищо съществено не е създадено от тогава досега, а от това, че много важни постижения систематично са били отхвърляни, маргинализирани, отпратени към областта на периферното и осъдено на забрава знание.

И това ще е така докато не се промени самата базисна конструкция на науката.

И така, учените създават знание, но науката-система създава учените, а „някой” конструира науката-система. Резултатът е, че ние учените попадаме в ситуацията на хамстера. Ако част (малка!!!) от учените успява да излезе извън клетката на начина, по който ги формира системата-наука (и по който стандартно се произвежда знание), това съвсем не означава, че системата-наука не „работи” за неадекватното „формиране” на учените, а следователно – за производството на желателни (допустими) научни резултати. Образно казано (извинявам се за сравненията, които използвам) ако забележим че има избягали на свобода затворници, това съвсем не означава, че системата на затворите не чак толкова лоша, щом някои успяват да избягат.

От такава позиция, наличието на учени и резултати, които излизат извън рамките, съвсем не означава, че науката като система не е конструирана лошо и не функционира лошо. Следователно, не означава, че науката-система заслужава добра оценка. Напротив, създаването на „добри” постижения под формата на „отклоняващи се” учени и резултати в комбинация с факта, че те са малцинство, а не влиятелно мнозинство, по-скоро показва, че има серозни проблеми в конструирането и функционирането на науката като система за производство на знание. Според мен аргументът на рецензентите само означава, че някои учени (може би - дори групи) работещи в рамките на науката се отклоняват от модела на работа, който самата наука предписва; възприели са други, алтернативни (отклоняващи се от предписанията) модели на работа и създават алтернативни (отклоняващи се) резултати. Но работата на „отклоняващите се” учени не влияе върху състоянието на науката. Тяхното влияние по-скоро може да се опише с поговорката: „кучетата си лаят, керванът си върви”

За отбелязване е също, че повечето „алтернативни” учени са на доста висока възраст, младите сред тях са рядко срещани. Липсата на млади е обяснима – младият човек не е натрупал капацитет да излезе от клетката на науката-система, а освен това трябва да прави научна кариера, което е възможно само ако се „впише” в системата и отговори на нейните предписания и очаквания.

Абът допълва, че в социологията „алтернативните” учени обикновено заемат периферни позиции в системата на науката и нейните вътрешни йерархии.

Всичко изложено по-горе показва, че наличието на алтернативни учени и научни резултати не е аргумент в полза на „доброто състояние” на науката. По-скоро е обратното.

Аргументът на рецензентите обаче, показва нещо друго - че социалният анализ има шанс (потенциал) да излезе от състоянието в което се намира, защото в рамките на системите за производство на знание (и въпреки тези рамки) възникват съпротиви - девиантности и тези девиантности могат да изместят (или поне оказват натиск) върху сегашните „предписания, канони, норми” и сърцевинно знание, създавано чрез тях. Но за да се случи такава промяна са нужни не само алтернативи - отклонения от системните предписания когато се работи по предмета на науката, а промени в самите предписания и разбира се – в „сърцевинното” знание, което вече е създадено и чрез което се формират (образоват) бъдещите учени.

Изследователи от изключително напредналия анализ на рисковете без колебание и много аргументирано твърдят, че е необходимо да се реконструират всички науки като системи за производство на знание. Те говорят за „пост-нормална”, „пост-академична” наука.

Някои икономисти също заявиха, че не бива да се объркват главите на студентите по икономика с онова знание, което сега им се преподава. Вложиха се огромни суми за създаване на нова икономическа наука. Защо си мислим, че социологията е в по-добро състояние и диагнозата за икономическата наука не се отнася за нас? Икономисти намериха кураж да гледат нещата такива каквито са. Социологията е в много по-лошо състояние от всички социални науки, а те са в много по-лошо състояние от другите науки. Не бива да си правим илюзии по този въпрос. Нека кажем сбогом на тъмния за социологията 20-ти век.

Проф. Г. Найденов счита, че преувеличавам различията между развитийните теории и функционализма. Възможно е да е така. Готов съм да се съглася, защото не се чувствам особено компетентен по особеностите на функционализма и обсъждането на „мярата” ми се струва доста комплицирано. Но не може да се отмине един факт – изоставянето на „девелопментализма” в социологията доста съвпада с „изгрева” на функционализма. Това поставя въпроса дали и доколко динамичният (в частност – развитийният) анализ беше отстранен именно чрез прехода към функционализъм. Може би е така, защото пак при доминацията на функционализма социологията не успя да влезе и в другото важно русло на динамичния анализ – изследванията на рисковете. Според мен функционализмът изигра важна роля в „приспиването” на социологията през 20-ти век т.е. адаптирането й към изисквания за стабилност на социалния ред, независимо от това какъв е този ред. Затова бе така добре приет и на Изток и на Запад – както от властващите елити, така и от учените. Следващата точка в тази траектория – социологическото бягство от динамиката към статиката – бе системната теория, напълно изключваща социалната промяна. Затова си мисля, че функционализмът заема някаква междинна позиция между теориите на динамиката (развитието) и системната теория (която въобще не долавя социалните промени), а може би дори е по-близо до системното теоретизиране.

Без да настоявам върху всичко това, искам да спомена, че може би именно непознатостта на науката-система и начина, по който се конструира, може да ни пречи да видим всички капани на функционализма. .
ТРЕТА БЕЛЕЖКА

Рецензентът доц. Божидар Ивков поставя интересния въпрос защо не е включено и доверието като социален ресурс - компонент на базисната конфигурация. Не съм работил по това и не се чуствам много сигурен в отговора.

Бих споменал следното.

Първо, според мен доверието не може да се включи директно в конфигурацията, като „равноправен член” (наравно) със знание, ценности и власт. Струва ми се, че доверието е по-скоро някакъв вторичен ефект от начина, по който взаимодействат тези ресурси, (за първичен считам социалната рационалност, която те генерират). Доверието е свързано по някакъв начин с рационалността, но не е ясно как именно.

Второ, проблем е именно посочената неяснота - концепцията за доверието не изглежда достатъчно разработена. По-конкретно, не ми е известно да са добре разграничени такива видове доверие като например, рационално и ирационално доверие – първото, да речем, схващано като рационално вярване, произтичащо от начина по който се съотнасят целевата рационалност на властващите и ценностите, както и различни видове рационалности: индивидуална, групова (особено на властващите групи) и социалната; второто – като ирационално вярване, имащо някакви други основания и т.н. Нещо повече, струва ми се, че доверието често се схваща като вярване, което не се нуждае от рационална основа. Такава представа за доверието предизвиква недоверие – възниква впечатление, че обикновено се очаква доверие „отдолу-нагоре” – от лаиците към експертите; от подвластните към властващите. Ако е така, то това е изискване на сляпо подчинение („Вервайте ми”).

Бих добавил също, че макар да не е включено експлицитно в концептуалната рамка, все пак съм засегнал въпроса, но тъй като изследвам реалните – неразвитийни конфигурации, обсъждам реалността - недоверието и признаците за него: упадък на авторитета на експертите и недоверие към тяхното знание, нарастващ интерес към окултни науки, ясновидство и др; недоверие към рационалността на властващите групи, изразяващо се в нарастване на т.нар. конспиративни теории, недоверие към политиките и политическите партии и др.