Пътуване извън тялото робърт Монро

Това бе неправилен опит за подценяване с непредвидим край. Тръгнах по пътя на процедурата на формулата 1-20/LQ в около 23 часа вечерта, в спалнята. Излязох с мисълта да по­сетя Ендрю Бансън и започнах пътуване от типа „шибан от вятъра". Но почти веднага се върнах във физическото, или поне така си мислех. Не лежах в леглото, а стоях прав. Ста­ята не беше моята. Един огромен широкоплещест мъж ме

съпровождаше отляво. Бе доста по-висок от мен, а раменете му сякаш блестяха. Отдясно ме държеше едно момиче. Те на­сила ме накараха да обикалям стаята, но походката ми бе доста затруднена. Ето защо те почти ме носеха под мишни-ците. Чух ги да коментират ръцете ми. Имало нещо нередно или необикновено в тях. Те бяха приятелски настроени, но аз със сигурност знаех, че не бях на правилното място! Вдигнах глава и за щастие успях да се протегна и да се изстрелям да­леч от всичко това, каквото и да бе то, и какъвто и да бях аз. След малко се съединих отново с физическото си тяло. Огле­дах се внимателно (физически), преди да започна да се дви­жа. Бях обратно в моето си материално тяло, в моята собствена спалня. Мина доста време, преди да се обърна и заспя!

23.11.1960 г. Нощ.

Това бе най-необикновеното и живо преживяване. Не знам дали искам повече да ми се случват такива. Легнах си много уморен към два през нощта. Вибрациите се появиха мигновено без предварителни индикации. Реших вместо да почивам, „да направя нещо". (А може би то също бе почив­ка.) След като лесно излязох вън от физическото, посетих в продължение на къс период няколко места. Понеже си спом­них за необходимостта от почивка, реших да се опитам да се върна към физическото. Помислих за тялото си, което леже­ше в леглото, и почти веднага се озовах там. Но бързо си да­дох сметка, че нещо не бе в ред. Върху краката ми имаше някакъв уред, приличен на кутия, очевидно за да задържа за­вивката върху тях. В стаята имаше двама души - мъж и же­на, облечени в бяло, които разбрах, че са болногледачи. Те разговаряха тихо наблизо до леглото.

Първата ми мисъл бе, че се е случило нещо лошо. Жена ми ме е намерила в състояние на кома и веднага ме е отвела в болница. Болногледачката, стерилната атмосфера на стая­та и леглото, всичко поддържаше тази моя мисъл. И все пак още нещо не достигаше.

След миг разговорът спря и медицинската сестра излезе от стаята. Мъжът се доближи до леглото. Паникьосах се, за­щото не знаех какво ще ми направи. Страхът ми се засили още повече, когато той се наведе над леглото и внимателно, но много здраво хвана двете ми ръце за бицепсите. Поглед­на ме с изпъкнали, блестящи очи. Най-лошото от всичко бе, че отчаяно се опитвах да се раздвижа, но не можех. Сякаш всеки мускул на тялото ми бе парализиран. Вътрешно се сгър­чих в паника, опитвайки се да се отдръпна, когато той приб­лижи лицето си до моето.

Но за най-голямо мое учудване той се наведе съвсем и ме целуна по двете бузи, а аз всъщност усетих допира на ба-кенбарди. В очите му блестяха сълзи. После той се изправи, освободи ръцете ми и бавно излезе от стаята.

Независимо от ужаса разбрах, че не жена ми ме бе заве­ла в болница, че мъжът бе съвсем непознат и аз се намирах отново на грешно място. Трябваше да направя нещо, но всич­ката воля, която успях да събера, не постигна ефект. Съвсем бавно започнах да долавям съскане в главата си. Приличаше много на силна буря или свистене на въздух. Посредством едно съвсем смътно познание се концентрирах върху свисте-нето и го принудих да пулсира, т. е. модулирах го да бъде както тихо, така и силно. Ускорявах пулсациите и след мал­ко то се превърна във вибрация от висок порядък. После бав­но се опитах да се издигна и успях. Веднага обаче се съеди­них с друго физическо тяло.

Този път бях предпазлив. Опипах леглото. Дочух позна­ти шумове вън от стаята. Спалнята бе тъмна, когато отворих очи. Внимателно докоснах мястото, където трябваше да бъ­де лампата. Там си беше. Светнах и въздъхнах с огромно об­лекчение. Бях се върнал.

7.6.1963 г. Нощ.

След известно време отново започнах да напускам физическото си тяло. Вън от къщи срещнах една жена, която съ­що „летеше". Тя ми напомни, че ще закъснеем с връщането (къде, не знаех) и е възможно да имаме неприятности с при­бирането. Стигнахме до нещо, което приличаше на голямо учреждение (болница?) и необезпокоявани преминахме право през вратата, без да я отваряме, очевидно за да се предпазим от портиера, който чакаше (недобрата проверка или късното информиране бяха му донесли наказание). Вътре се разделих­ме. Моментално един мъж каза, че ще се погрижи за мен, за­това да го почакам във втория кабинет вдясно. Направих как­вото ми каза, въпреки че се обърках за кой точно кабинет ста­ваше дума. Във всеки от тях имаше по няколко души, които бяха потънали в разговор, и аз останах незабелязан. Почаках все пак във втория и накрая мъжът влезе, прегледа ме и зая­ви, че се нуждая от лечение. Обясни ми, че дозата на лекарс­твото, което ще ми дават, трябва да нарасне до 1500 кубичес­ки сантиметра, а после да се намалява постепенно към нор­малното (каквото и да означаваше това). Попитах го защо е необходимо лечението. Отговори ми, че вселената (или чове­чеството) могат да се развиват и усъвършенстват. Отново по­питах защо (имах предвид защо има нужда от усъвършенст­ване), но той не отговори. Бях някак притеснен от идеята да бъда лекуван. Но малко след това усетих необходимостта да се върна към физическото и го сторих без затруднение.

На път за Кейп Код пристигнах в Хайанис, донякъде уморен. Следобед легнах да почина. По време на релаксира-нето се случи обикновеният процес на излизане извън тяло­то. Открих, че летя ниско над задния двор на къща, близо до гараж. Имаше куче - огромна немска овчарка. Когато ме за­беляза, започна възбудено да лае. Един мъж се появи зад ъгъ­ла на къщата (дясната страна, като си обърнат към фасада­та), вдигна пушка и я насочи към мен. Моментално си оти­дох, преди да съм си дал сметка, че може би куршумите не биха ме наранили. Върнах се, легнах и помислих, че всичко е свършено. Надали бих могъл да си спомня нещо повече от това, че мъжът изглеждаше много висок.

Същата вечер, след като си легнах, бученето в главата се появи отново и аз се отделих от тялото си. Тъкмо си летях над някакви къщи и се чудех какво да правя, когато високият мъж се появи току пред мен (същият от следобеда) и ме спря просто защото се бяхме срещнали. У мен остана впечатлени­ето за една спокойна сила. Попита ме защо съм искал да ви­дя президента. Отначало се зачудих, защото въобще не съм изпитвал и най-малкото желание да видя Айзенхауер (в мое­то съзнание това бе представата за президента), но ми се прък­на идеята за план за помирение. Казах го на високия мъж. Попита ме как „те биха могли да са сигурни в моята лоял­ност към Съединените щати." Все още сконфузен, казах, че най-точна информация за мен има във Вашингтон. След мал­ко той каза, че точно сега няма да мога да се срещна с пре­зидента. Отстъпих в името на съгласието и се върнах. Лежей­ки в леглото и премисляйки отново всичко, за пръв път уста­нових, че Айзенхауер вече не бе президент, разбира се. Извед­нъж получих твърдото убеждение, че Кенеди има психически бодигард (или по-точно майндгард - пазител на мозъка му). Разбрах, че по всяка вероятност Кенеди също ще бъде в Ха-йанис през уикенда. Станах, слязох във фоайето и взех пър­вия местен вестник, който ми попадна. Там на първа страни­ца имаше статия по повод пристигането на Кенеди в Хайа-нис същия следобед. (Не бях виждал никакъв вестник от два дни.)

Това са примери за много „случаи", които не се подда­ват на класифициране, особено в условията на обикновените ежедневни сънища. Възможно е всеки един от тях да не е ни­що друго, освен фрагмент от житейска стенопис и някой ден тя ще може да се види изцяло. Надявам се човек да не тряб­ва „да умре", за да придобие цялостната гледка.

13. Второто тяло

Най-важната проверка за съществуването на всеки отде­лен феномен е последователност в повтарящите се наблюде­ния. Само по пътя на такива логични внимателни аналитич­ни експерименти, а аз бях направил толкова много, колкото можах, успях да стигна до заключението за изричното същес­твуване на Второто тяло. Нещо повече, аз дори предполагам, че всеки от нас притежава такова. Не мога да допусна, че съм единствен.

Щом съществува, на какво прилича? Какви са неговите качества? Предлагам откъси от водените от мен бележки за неколкостотин теста.

11.6.1958 г. Следобед.

Отново отворих очи и всичко изглеждаше нормално, ос­вен вибрациите и трещящият тътен в главата ми. Затворих очи и силата им нарасна. Реших да се отделя от физическото си тяло и да полетя над центъра на стаята. Спуснах се надо­лу внимателно като перце. Докоснах пода, а раменете и гла­вата ми бяха обърнати към килима, докато бедрата и крака­та ми ритаха във въздуха. Сякаш главата ми тежеше повече от останалата част от тялото. Гравитацията също бе по-сил­на по отношение на главата в сравнение с останалата част от мен. Изглежда все още имах някакво тегло, макар и малко.

Отново бях на кушетката, чувствайки леки вибрации. От ворих очи и се огледах. Всичко си бе нормално и вибрации-те още не бяха отшумели. Раздвижих ръцете си, които бяха сгънати, и ги протегнах нагоре, както си лежах по гръб. Усе­щането ми бе сякаш съм с разтворени обятия, но бях учуден (вече не съм способен и да се удивлявам), когато погледнах и установих, че ръцете ми все още си бяха скръстени върху гърдите ми.

Погледнах нагоре, там, където чувствах, че се намират, и видях блещукащите очертания на моите ръце и рамене точно на мястото, където усещах, че са! Погледнах долу към скръс­тените ръце, после към ясната сянка, която те хвърляха, как­то бяха протегнати. Можех да виждам през тях намиращите се отзад лавици с книги. Приличаше на ярко, блестящо очер­тание, което се движеше, когато го чувствах, че се движи. Съб­рах ръцете си и трептящите очертания също се събраха, като веднага почувствах това. Усещаха се като съвсем обикнове­ни ръце, никаква разлика.

В продължение на близо десет минути лежах и се опит­вах да сравнявам това странно явление, определяйки разли­чията. Визуално ръцете ми бяха скръстени на гръдния ми кош. Едновременно можех да виждам и блещукащите очертания на моите ръце и рамене, които се намираха над мен. Опитах се да движа физическите си ръце, но не успях. Направих съ­щия експеримент с очертанията на ръцете и това „прорабо­ти" отлично. Започнах да опипвам с физическите си ръце, но не долових никакво усещане. С блещукащите очертания плес­нах длани и усещането бе напълно нормално. С очертанията на ръцете разтрих очертанията на раменете - усещането бе нормално. Раменете бяха твърди на пипане. Протегнах очер­танието на ръката към лавицата и не усетих нищо. Бях ми­нал с тази си ръка през нея.

Вибрациите започнаха да отслабват. Бързо върнах очер­танията на ръцете и раменете си към гръдния кош. Почувст­вах точно сякаш бавно ги плъзнах в удобни ръкавици. После вече можех да движа физическите си ръце. Не ми се искаше да бъда заловен навън - дори и само ръцете ми, когато виб-рациите изчезнат. Не знам какво би станало, ако въобще нещо се случеше, но не мисля и че искам да разбера. 5.5.1960 г. Нощ.

Няколко пъти усещах някого - тяло, топло и живо, при­тиснато към гърба ми в момента, когато напусках физичес­кото. След експеримента ми с „мисловните форми" и други такива съвсем естествено бях станал много предпазлив.

Всеки път, когато усещах това „същество" върху гърба си, бързо се прибирах във физическото. Сигурен бях, че то бе повече от „мисловно дете", или може би някое сексуално из­вратено същество, макар и да не бях установил сексуални обертонове. Бях благоразумен, не точно прекалено скромен, но със сигурност изплашен. Последното впечатление се пот­върди, когато забелязах, че лицето, почиващо си на моя не­материален гръб, има бакенбарди. Големи като на мъж, който силно се нуждае от избръсване. Също можех да чувам запъхтяното му дишане точно в ухото си. Това не бе дете -плод на шантаво въображение. Бе възрастен мъж, задъхан от страст, явно сексуално възбуден, а и защо ще флиртува с мен - нали съм мъж? Дали щях да се почувствам по друг начин, ако бе женско същество? Честно да си кажа, сигурно щеше да е по-различно. Ще трябва да го държа далеч от себе си.

22.5.1960 г. Нощ.

Бакенбардите бяха решението на загадката! Нямаше нуж­да повече да се тревожа от „мъжа" на гърба ми. Той пак си е там, но вече знам кой е. Сега, след като поне пет пъти бях прогонван обратно във физическото, събрах малко повече ку­раж. Излязох навън бавно и тъкмо се бях освободил от фи­зическото, почувствах тялото върху гърба си, точно както и преди. Косматата физиономия точно във врата ми, задъха­ното дишане в ухото. Съвсем внимателно, за да не би някой да си помисли, че движението ми е било добронамерено, аз се обърнах и достигнах лицето на съществото с дланта на ръ­ката си. Имаше бакенбарди и те си бяха съвсем истински. Пръхтенето продължи, тялото си лежеше притиснато към гърба ми и така аз се върнах към физическото.

Седнах в леглото физически и размислих за случилото се. Докато мислех, съвсем несъзнателно опипах бузата си. Нуждаех се от бръснене, помислих разсеяно, и изведнъж спрях. Разтрих отново бузата си. Усещането бе напълно поз­нато. Съвсем същото като усещането при търкането на буза­та на... възможно ли бе? Точно тогава забелязах, че гърлото ми е пресъхнало, сякаш бях дишал през уста, точно както пра­веше онзи...

Имаше само един начин да открия истината. Легнах и не след дълго генерирах вибрациите. Съвсем бавно се измъкнах от физическото. Да, усещах го. Ето го отново същото тяло. Бакенбардите току до врата ми, задъханото дишане в ухото. Бавно достигнах с ръка до него и опипах лицето с бакенбар-дите. Бе същото като моето. Престанах да дишам или поне си помислих да го направя, пръхтенето в ухото ми също спря. Вдишах един-два пъти и отново спрях. „Тялото" на гърба ми пъшкаше в точен синхрон. Горещото тяло, лепнато за гърба ми, бях самият аз!

Върнах се обратно към физическото, седнах и започнах да премислям. Изглежда онзи на гърба ми - същият, когото можех да чувам и усещам - бе моето физическо „Аз". Този, който се намираше отпред, бе моето „Аз", но в мислите, или истинското „Аз". Допуснах това, защото физическото усеща­не и съответстващото му действие принадлежаха на задното тяло, а мисълта бе в предното „Аз". Срамно, но съвсем ре­ално.

Оттук нататък нямах никакви проблеми, когато експери­ментирах това усещане. Все едно да говоря за хора, които са се плашели от собствената си сянка!

Проведох друг интересен опит. Лежах и използвах мето­да на броенето, когато вибрациите се появиха със сила и дос­та грубо. После се изравниха, като преминаха в по-висока честота (започнаха с около 30 оборота в секунда, поне докол­кото можах да определя, и се ускориха така, че ги усещах са­мо като горещина). Реших да се издигна, за да изследвам процеса. Направих опит и ето че се появиха блещукащите очертания на краката, после на бедрата, но само дотам! Кол­кото и да се мъчех, не можах да измъкна гърдите и раменете си навън. Много странно бе. Цялото време прекарах в мър-дане на краката и бедрата си нагоре и надолу. Наблюдавах ги съвсем ясно с физическите си очи. Няколко пъти опитах да движа краката си нагоре, вън от физическото, после надясно и ги оставях да паднат. Когато го сторих, те заплуваха плав­но надолу, докоснаха страничната облегалка на кушетката и се спуснаха към пода. Те се огънаха около ръба на кушетка­та, сякаш нямаха кости - точно като забавено движение на някакво парче плат, падащо свободно и омотаващо се около някакъв твърд предмет от пътя си. Нямаше никакъв забеле­жим остатъчен ефект, когато се прибрах във физическото си тяло и седнах. Времето навън бе двайсет и две минути.

Бях вън от физическото отново в съботен ден. Опитвах се да се задържа на едно място, т. е. да остана в стаята. От­ново забелязах странната гумена еластичност на онова дру­го тяло. Можех да си стоя прав в средата на стаята и да дос­тигам и докосвам стената на разстояние около два и полови­на метра от мен. Отначало ръката ми въобще не достигаше до стената. После започнах да я издърпвам навън и изведнъж почувствах, че напипвам материала на стената. Само чрез из­тегляне бях удължил два пъти ръката си, без да мога да раз­бера дали бе станало нещо различно. Когато престанах да я дърпам, ръката ми се прибра обратно и приличаше на нор­мална. Това потвърди другото доказателство: можете да по­лучите всяка форма, за която помислите - съзнателно или подсъзнателно. Остави ли се на себе си, тя възвръща нормал­ната си човешка форма. Ако съзнателно си представите ня­каква точно определена форма, подозирам, че ще я постигне те. Бихте могли временно да се превръщате например в кот­ка или куче. Би ли могъл този да е източникът на митологи­ята за вампирите и върколаците? Понеже не съм чак толкова сигурен, бих искал да опитам.

Открих отговора и на въпроса „Как изглеждам, когато не съм „физически" обект?" В ранната вечер, някъде около се­дем и половина, реших да се опитам да посетя Р. В. в нейния апартамент на около тринайсет километра от дома си. Сигу­рен бях, че ще е будна (разбира се, нефизически). Без никак­ви затруднения се озовах веднага в една дневна. Там бе же­ната, която взех за Р. В., седяща на стол, близо до ярка лам­па. Приближих се към нея, но тя сякаш не ми обърна никак­во внимание. После съм сигурен, че ме видя, но изглеждаше уплашена. Отдалечих се и започнах да говоря. В този момент нещо ме тласна назад към физическото и се озовах в спалня­та си, върнат към материалното си тяло, а вибрациите от­слабваха. Причината за връщането бе ръката ми. Бях заспал върху нея и тя се бе схванала, което затрудняваше кръвооб­ращението.

Последицата бе съвсем необикновена. Р. В. ми телефо­нира на следващия ден и ме попита какво съм правил пре­дишната нощ. Попитах я защо и тя отвърна:

- След вечеря седях в дневната, четейки вестник. Нещо ме накара да погледна нагоре. Там, в другия край на стаята, висеше нещо и се развяваше из въздуха...

Попитах я как е изглеждало това нещо.

— Беше като прозрачно парче сив шифон.* Можех да виждам стената и стола зад него. То се приближи към мен. Поуплаших се и помислих, че си ти. Затова казах: „Боб, ти

* Вид коприна. (Бел. пр.)

ли си?" Но ти все така си висеше в средата на стаята, развя­вайки се леко. Отново попитах дали не си ти и ако е така, по­молих да си отидеш у вас и да не ме безпокоиш. Тогава не­щото се отдалечи и бързо избледня.

Тя попита наистина ли съм бил аз. Отговорих, че мисля да е точно така.

— Добре де, ама следващия път кажи нещо, за да съм сигурна, че си ти. Тогава не бих се тревожила.

Успокоих я, че ще го направя. Най-малкото не съм дух със съвсем светъл цвят, а и понякога нямам човешка форма.

21.11.1962 г. Нощ.

Този път реших да направя съвсем „локално" пътешест­вие. Започнах да се нося из въздуха на стаята срещу вратата. После се досетих, че не се нуждая от врати при тези обстоя­телства. Обърнах се и се насочих право към стената, очаквай­ки да се провра точно през нея... Не се получи! Когато я доб­лижих съвсем, се оказах неспособен да проникна в нея. Усе­щането беше точно както да се опитваш да блъскаш стена с физическата си ръка. Дадох си сметка, че нещо не е наред. Прониквал съм през стени много лесно преди. Би трябвало да мога да я премина. Веднага започнах да бутам стената с удължените си ръце. Имаше един момент на съпротивление, но после проникнах през нея така лесно, като че стената бе вода. Все пак имаше една разлика. Преминавайки оттатък сте­ната, усетих и идентифицирах всеки неин пласт от различни материали - боята, хоросана, летвата, обшивката и накрая -камъчетата отвън. Беше същото, както при ръката през пода. Защо бе това неочаквано съпротивление при първия опит?

15.2.1963 г. Нощ.

Това бе най-необикновеният експеримент. След „издига­нето" извън тялото, което стана лесно, и контролирайки се да стоя само в стаята, най-после събрах кураж да се върна и изследвам физическото си тяло, което си бе останало в лег­лото. Насочих се бавно надолу, приближавайки се в полутъм­ното. (Идваше светлина само от отраженията върху прозор­ците. Не можех да виждам много добре, но може би това бе достатъчно. Когато видиш собственото си тяло, някак си се отвращаваш.) Приближих внимателно, за да докосна физи­ческата си глава, но ръцете ми докоснаха крака! Първоначал­но помислих, че съм се озовал другаде, но почувствах палци­те на краката си. Нокътят на левия ми палец бе удебелен от предишно нараняване от паднал дънер. Но този палец няма­ше такъв нокът! Опипах с ръце десния си крак. Палецът на десния крак наистина имаше дебел нокът. Всичко бе преобър­нато като огледален образ. Бавно опипвах тялото, но освен палеца не можех да кажа дали нещо друго е обърнато наопа­ки. Въпросът бе, че можех да усещам физическото. Ръцете ми не просто преминаваха през него. Бе много мистериозно да усещаш лицето си през затворените си очи, сякаш бе на друг човек. Приближих се съвсем, всъщност да видя лицето. Е, добре бях аз, но някак изкривен. Ако пък не, значи аз съм с доста по-неприемлив външен вид, отколкото азът и гордост­та ми биха се съгласили. Никога не съм се мислел за краса­вец, но в края на краищата мислех, че съм малко по-хубав от този! Странно нещо е това преобръщане. Както съм се носел из тъмнината, би трябвало да съм обиколил и съм се дезори-ентирал. Но удебеленият нокът все пак беше на десния, а не на левия крак. По-нататък трябва да проуча това.

Едно възражение от страна на д-р Бредшоу ме подтикна към това. След като излязох от физическото и не се отдале­чавах, помислих си, че бих могъл да се опитам да разбера да­ли нося дрехи в нематериалното си битие. Така щях да нап­равя опит да му отговоря. Преди това никога не си бях пра­вил труда да разбера. Причината, предполагам, е в това, че дрехите никога не са ме занимавали достатъчно. Според мен те по принцип са, за да създават удобство и да топлят. Опи­пах второто си, нематериално, тяло. Усетих кожа, покрита с гъша перушина. Дрехи обаче нямаше. Поне в този случай.

Излязох от физическото по метода на „завъртането" и започнах да обикалям стаята. Сякаш нещо ме задържаше. Приличаше на бавно ходене във вода. Буташ с крака и ръце, но стоиш на едно място. Изведнъж получих удар в гърба (без­болезнен), преобърнах се - главата надолу, краката вирнати. Върнах се обратно към физическото. Седнах физически, а ня­кой чукаше на вратата (дъщеря ми). Какво ме дръпна назад така яростно? „Въжето", за което само се догаждах?

Не бих искал никога повече да изживея опит като тозр. Намирах се в заредената клетка на Фарадей (медна екрани­раща мрежа над земята, заредена с прав ток с напрежение 50 kv). Направих опит да изляза от клетката. Отделих се от фи­зическото без проблеми. После сякаш бях оплетен в огромна торба, изработена от еластична жица. Торбата поддаваше, когато я натиснех, но не можех да премина през нея. Борих се като уловено в капан животно, но накрая се върнах във фи­зическото. Премисляйки отново преживяното, за мен е пове­че от ясно, че това не бе жица. Всъщност то се оказа строе­жът на електрическото поле, осигурено с фундаментално съ­щата форма като на клетката, но по-еластично. Вероятно би могло да послужи като база за „капан за духове"!

В около три и петнайсет легнах с намерението да посетя Е. В. в дома му, на разстояние осем километра. След извес­тни трудности успях да достигна до състояние на вибрации, а после излязох вън от физическото, в стаята. С мисълта за Е. В., който бе крайната ми цел, излязох и тръгнах бавно (сравнително). Изведнъж се намерих над една търговска ули­ца, летях бавно на около осем метра над тротоара (точно над перваза на прозорците на втория етаж).

Познах, че това бе главната улица на градчето, както бло­ка и ъгъла, над които минавах. Няколко минути се движех над тротоара и забелязах бензиностанция на ъгъла, където на една бяла кола бяха свалени и двете задни колела пред една полуразрушена омазнена врата. Бях разочарован за това, че не бях отишъл при Е. В. - там, където се бях отправил. Ка­то не видях нищо друго интересно, реших да се върна обрат­но към физическото и го сторих безпрепятствено. Седнах и започнах да анализирам защо не успях да отида там, където имах намерение. Съвсем импулсивно станах, отидох в гара­жа и с колата изминах осемте километра. Мислех най-мал­кото да извлека някаква полза от пътуването и да проверя видяното. Стигнах до същия ъгъл на главната улица. Там на­истина имаше бяла кола пред отворената врата. Малки оче­видни частички като тази ми бяха от полза! Погледнах нагоре към приблизителната позиция, която бях имал над тротоара, и бях удивен. На същата височина, където бях летял над тро­тоара, бяха далекопроводите за високо напрежение на елект­рическия ток. Дали електрическите полета бяха привлекли Второто тяло? Това ли е средата, през която то се движи? Ве­черта най-после успях да пристигна у Е. В. Изглежда целта ми не е била много далеч. Приблизително в три и двайсет и пет Е. В. се е движел по главната улица, а аз съм го следвал точно отгоре, доколкото успяхме да установим.