Дейвис, Калифорния
1. Нито с магически жезъл, нито едва-едва
Следващите редове обикновено са встъпление към пред
говора. Поставени са тук, защото предположих, че повечето
читатели прескачат предисловията, за да стигнат до сърцеви
ната на материята. В случая това, което идва сега, е най-труд
но от всичко.
С публикуването на книгата съм си поставил две главни цели. Първо: разпространявайки възможно най-широко събрания от мен материал, бих могъл да помогна на други хора, дори само на един-единствен човек, да се спаси от агонията и терора на изпитанието и грешката в област, където не е имало конкретни отговори. Фактът, че и други са преживели същото, би могъл да облекчи съмненията. Човек сам ще опознае и разбере феномена, и ще се опази от драмата на психотерапията, а в най-лошия случай — от мозъчен срив и въдворяване в психиатрично заведение. Второ: утре или в близките години официално приетите досега науки на съвременната ни култура ще разширят хоризонта на знанията си, твърденията и изследванията, за да разтворят широко вратите и пътищата за голямо обогатяване на човешкото познание и разбиране на самия себе си и цялостното му обкръжение.
Ако поне едната, а защо не и двете гореспоменати цели, послужат когато и където и да е, това за мен ще бъде напълно задоволителна награда, разбира се.
Представянето на целия този материал не е предназначено за специална научна група. По-точно, главният опит е да бъде толкова специфичен, колкото е възможно с терминология еднакво разбираема и за учени, и за лаици, като са отбягвани двусмислени обобщения. Физици, химици, психиатри и философи биха могли всеки за себе си да използват по-специфична терминология, за да опишат същата материя. Очаквам такъв начин на предаване на информацията. Той ще покаже, че замисълът на общуването е осъществим и „понятният" разговор поднася необходимия смисъл по-скоро на широк кръг читатели, отколкото на тесен елит от специалисти.
Очаква се също много от тълкуванията да бъдат противоречиви. Най-трудният от всички умствени процеси е да се разгледа обективно идея, която, ако се приеме за факт, ще се сблъска с отрицанието на дългогодишната подготовка и опит.
Обективното възприятие наистина е най-трудният от всички процеси в умственото развитие. Един път в живота е напълно достатъчно.
Нека погледнем към началото на този искрен разказ за висок персонален опит.
През пролетта на 1958 година живеех съвсем нормален живот в едно нормално семейство. Обичахме природата и тишината и се бяхме заселили в спокойна провинциална обстановка. Единствената необикновена дейност бяха опитите ми с техника за изучаване на данни по време на сън — главен изпълнител бях самият аз.
Първият знак за отклонение от обикновеното се случи един неделен следобед. Докато останалата част от семейството ми бе на църква, аз провеждах опит, слушайки запис на магнетофонна лента в силно изолирана обстановка. Това бе прост експеримент за усилване на концентрацията върху единичен сигнален източник на информация (слухов) със снижено сигнално въвеждане от другите сетива. Степента на запомняне и възпроизвеждане щеше да покаже успеха на техниката.
Слушах записа, изолиран от други гледки и звукове. Той не съдържаше необикновени или случайни идеи. Припомням си, че най-забележителното бе натрапващото се предложение да запомням и възпроизвеждам всичко, което се случваше по зреме на опита за релаксация. Записът вървеше без някакъв необикновен резултат. Възпроизведох запомненото изцяло, защото то бе продукт на собствените ми усилия и по тази причина изцяло ми бе познато. Може би даже прекалено познато, защото в моя случай не бе възможно запомняне и възпроизвеждане на нов оригинален материал. Добре би било техниката да бъде употребена за запаметяване на някои други обекти.
Когато семейството ми се върна, имахме лек обяд — бъркани яйца, бекон и кафе. На масата водихме маловажен разговор, който няма връзка с проблема. След малко повече от час бях обхванат от безмилостен спазъм, който настъпваше към диафрагмата или слънчевия сплит, точно под гръдния кош. Бе много силна и трайна болка. Първо помислих, че е форма на хранително отравяне. В отчаянието си се насилих да повърна. Стомахът ми бе празен. Другите членове на семейството ми не показаха признаци на заболяване и диском-форт. Опитвах се да правя упражнения и да ходя, предполагайки, че е парализа на коремен мускул. Не бе апендикс, защото моят бе опериран. Независимо от болката дишах нормално, сърдечната дейност и пулсът ми също бяха правилни. Нямаше изпотяване или каквито и да било други симптоми. Само остра, напрегната, локализирана в определено място топка от неподвижни мускули в горната част на корема.
Дойде ми наум, че някакъв фактор от магнетофонния запис е причинил болката. Преглеждайки лентата и ръчно направения запис на текста, не открих нищо необикновено. Продължих да търся някаква надеждна, макар и не съвсем умна идея, която би обяснила случилото се. Все пак — нищо определено.
Вероятно трябваше веднага да се обадя на лекар. Положението не изглеждаше твърде обезпокоително, но и не се подобряваше. Накрая все пак потърсихме лекарска помощ.
Всички местни лекари или отсъстваха, или играеха голф.
Спазмите и болката продължиха от един и половина на обяд до полунощ. Сякаш никакви домашни способи на лечение не доведоха до облекчение. Малко след полунощ заспах от пълно физическо изтощение.
Събудих се рано на другата сутрин. Болките и спазъмът бяха изчезнали. Чувствах мускулна слабост в раздразнената област. Споменавам го единствено защото това бе първият необикновен случай от физическо или друго естество, който изживях.
В ретроспекция - това бе може би докосване с магически жезъл или съкрушителен удар, въпреки че в този момент не си давах сметка.
Някъде около три седмици по-късно се случи второто главно събитие. Лежах на дивана в дневната, вкъщи бе тихо. Току-що се бях изтегнал (главата ми бе на север, ако това има някакво значение), когато в северната част на небето се появи сияние или светлинен лъч под ъгъл 30° спрямо хоризонта. Сякаш бях поразен от гореща светлина. Но това бе само дневна светлина. Не се виждаше сияние, ако въобще е имало такова наистина.
В началото помислих, че е слънчева светлина, макар това да бе невъзможно в северната част на къщата. Когато сиянието прониза цялото ми тяло, ефектът бе, че започнах принудително да се треса или „да вибрирам". Бях напълно без-силен да се движа. Като че бях стегнат в менгеме.
Шокиран и изплашен, аз се насилих да направя някакво движение. Все едно, че се освобождавах от невидими връзки. Когато съвсем бавно седнах на дивана, треперенето и вибрациите постепенно отшумяха и можех свободно да се движа.
Станах и започнах да ходя из стаята. Не бях загубвал съзнание, сигурен бях в това. Часовникът показваше, че са изминали само няколко секунди, откакто се бях изтегнал на дивана. Не си бях затварял очите и чувах външните шумове по време на целия епизод. Погледнах през прозореца, по-специално на север. Не знаех защо го правя и какво очаквам да ви дя. Всичко изглеждаше нормално и спокойно. Излязох на разходка, за да събера мислите си след това странно нещо, което се бе случило.
През следващите шест седмици същото необикновено явление се появи още девет пъти. Случваше се по различно време и на различни места. Единственото общо между явленията бе, че те започваха веднага след като лягах да отпочина или спя. Когато и да се появяваше, аз се борех да заема седящо положение и тресенето отшумяваше. Въпреки че тялото ми чувстваше това „треперене", нямаше видимо доказателство, че аз наистина се треса.
Ограничените ми познания по медицина ме караха да допусна много възможности като причина. Мислех за епилепсия, но разбрах, че епилептиците не помнят и не чувстват нищо по време на апоплектичен удар. Нещо повече, научих, че епилепсията е наследствена болест и първите признаци се появяват още в ранна детска възраст. В моя случай такива симптоми нямаше.
Втората възможност бе мозъчно увреждане като болестен процес или тумор. Отново симптомите не бяха типични, но съществуваше такава вероятност. С трепет отидох при дългогодишния семеен лекар д-р Ричард Гордън и му обясних признаците на заболяването. Като интернист и диагностик той би трябвало да има някакво обяснение. Беше запознат отлично и със здравословното ми състояние, такова, каквото бе.
След основен преглед д-р Гордън реши, че съм преуморен от усилена работа и ме посъветва да спя повече и да намаля малко теглото си. Накратко, той не успя да открие нищо обезпокоително по отношение на здравето ми. Възможността от мозъчен тумор или епилепсия го развесели. Повярвах на думите му и обнадежден се върнах вкъщи. Щом нямаше здравословна причина за феномена, може би бе халюци-ниране, форма на сънуване. Реших, че ако пак изпадна в това състояние, бих го разглеждал толкова обективно, колкото ми бе възможно. И то наистина „дойде" същата вечер.
Започна някъде около две минути, след като легнах да спя. Този път твърдо бях решил, че ще го изживея, за да видя какво става, вместо да се боря да се освободя от това състояние.
Както си лежах, „чувството" започна да бушува в главата ми и пропълзя по цялото ми тяло. Бе повече „вибрация", отколкото треперене. Стабилна и без да променя честотата си. Усещах го повече като електрошок, пробягващ по цялото ми тяло без болка. Цикълът на пулсациите бе някъде под 60, може би някъде около половината.
Изплашен, аз го понасях, опитвайки се да остана спокоен. Можех да виждам стаята около мен, но не чувах много повече от бученето, причинено от вибрациите. Чудех се какво ли още ще се случи.
Нищо не стана. След около пет минути усещането бавно заглъхна и аз станах, чувствайки се съвсем нормално. Пулсът ми бе ускорен, очевидно от възбудата, но нищо повече. Този резултат ми помогна да се освободя от страха, предизвикан от усещането.
В следващите четири или пет случая на вибрация открих още нещо. Най-малко веднъж изглежда се бе появил обръч от електрически искри с диаметър около два фута, а в центъра на обръча бяха осите на тялото ми. Ако си затворех очите, можех наистина да видя обръча. Той започваше от главата ми и бавно пълзеше надолу по тялото ми до върха на пръстите на краката и обратно към главата, като запазваше постоянни вибрации. Когато обръчът преминаваше през всяка част от тялото ми, чувствах вибрациите, сякаш ме режеха на ленти. Когато обръчът премина през главата ми, заедно с него започна да бушува силно бучене и почувствах вибрациите в мозъка си. Опитах се да изследвам този огнен, електрически мним обръч. Не открих обаче причинителя му или какво той представляваше.
Всичко, което ми се случи, оставаше неизвестно за съпругата и децата ми. Не виждах причина да ги тревожа и занимавам, докато не станеше известно нещо по-определено за случилото се. Все пак запознах един приятел, известния пси-холог д-р Фостър Бредшоу, с тайната си. Ако не бе той, не мога да си представя къде ли щях да съм понастоящем. Вероятно в някое психиатрично заведение.
Обсъдих въпроса с него и той бе крайно заинтригуван. Предположи, че може да е форма на халюцинация. Подобно да д-р Гордън, и той ме познаваше добре. Затова и се смя на предположението, че съм в началния стадий на шизофрения или нещо такова. Попитах го какво мисли, че трябва да направя. Никога няма да забравя отговора му:
„Защо, не е необходимо да правиш нищо друго, освен да наблюдаваш и да разбереш какво е то. При всички случаи не мисля, че имаш голям избор. Ако се случи на мен, бих отишъл някъде в гората и бих продължил да опитвам, докато не намеря отговора."
Разликата бе, че се случва на мен, а не на д-р Бредшоу, а аз не можех да си позволя да отида в гората нито в прекия, нито в преносния смисъл на думата. Освен другите си задачи, трябваше да издържам и семейство.
Минаха няколко месеца и състоянието на вибрации се случваше постоянно. Започна дори да става досадно, докато една нощ лежах в леглото, точно преди да заспя. Вибрациите започнаха. Търпеливо и изнурително зачаках да преминат, за да заспя. Както си лежах, ръцете ми бяха прегънати към дясната част на леглото, така че пръстите ми едва докосваха килима.
Лениво се опитах да раздвижа пръстите и открих, че мога да ровя из килима. Без да мисля и да си давам сметка, че мога да си движа пръстите по време на вибрацията, пъхнах върховете им по-дълбоко в килима. След моментно съпротивление пръстите ми сякаш проникнаха под килима и докоснаха пода отдолу. С умерено любопитство пъхнах ръката си по-надолу. Пръстите ми преминаха през пода и достигнаха до грубата горна повърхност на тавана на долната стая. Опипах наоколо и открих малка дървена скоба с триъгълна форма, сгънат пирон и някакви стърготини. Съвсем слабо заин тересуван от тази фантазия в усещането, пъхнах ръката си съвсем дълбоко. Премина през тавана на първия етаж и почувствах, че цялата ми ръка преминава през пода. Ръката ми докосна вода. Без възбуда разбърках водата с пръсти.
Изведнъж започнах напълно да съзнавам положението. Бях съвсем буден. Можех да видя лунния пейзаж през прозореца. Чувствах, че лежа в леглото и усещах завивките над тялото си, възглавницата под главата ми, гръдния кош, който се свиваше и разширяваше, когато дишах. Вибрациите все още присъстваха, но в по-малка степен.
Въпреки че бе невъзможно, ръката ми си играеше в басейн с вода, а рамото ми чувстваше, че сякаш е промушено през пода. Със сигурност бях съвсем буден и чувството бе все още там. Как бих могъл да съм буден във всяко друго отношение и едновременно все още „да сънувам", че рамото ми е промушено през пода?
Вибрациите започнаха да отслабват. По някаква причина помислих, че има връзка между тази провряна през пода ръка и тяхното присъствие. Ако те изчезнеха, преди да съм си извадил ръката „навън", подът може и да се затвори и да си загубя ръката от рамото. Може би вибрациите бяха направили временно дупка в пода. Не преставах да правя предположения.
Изтръгнах си ръката от пода, сложих я върху леглото и вибрациите престанаха много скоро. Станах, запалих лампата и разгледах мястото до леглото. Нямаше и следа от дупка на пода и в килима. Те си изглеждаха както винаги. Погледнах ръката и рамото си и дори потърсих вода по пръстите си. Нямаше и следа от такова нещо, а ръката ми си беше съвсем нормална. Разгледах и стаята. Жена ми кротко спеше в леглото, всичко беше наред.
Дълго преди да се успокоя и заспя, мислих за халюцинацията. На следващия ден реших да разрежа целия под, за да видя дали това, което почувствах в пространството под него - триъгълната скоба от дърво, огънатия пирон и стърготините, - е там. Не виждах подът да е обезобразен от дивата ми халюцинация.
Споделих с д-р Бредшоу случката. Той реши, че е твърде убедителен блян. Бе склонен да се пробие дупка в пода, за да видим какво има там. Представи ме на д-р Люис Уолбърг — изтъкнат психиатър. На едно вечерно парти съвсем небрежно му споменах за феномена с вибрациите. Той от учтивост се заинтересува, но бе очевидно, че не е в настроение „за работа", за което не го и обвинявам. Нямах куража да го попитам за ръката, провряна през пода.
Ставаше все по-неясно. От средата, в която бях израснал, и от личния си опит би трябвало да очаквам някакви отговори или най-малкото обещаващо мнение от съвременната технология. Като лаик притежавах над средната научна, инженерна и медицинска култура. Сега обаче бях изправен пред нещо, където отговорите или дори екстраполацията не се получиха твърде бързо. Спомням си, че все още не можех да погледна очи в очи желанието да изоставя този проблем
настрана.
Ако мислех, че съм изправен пред несъответствие в тази точка, то бе, защото не знаех какво още можеше да се случи. След около четири седмици, когато „вибрацията" отново дойде, бях, както му е редът, много предпазлив в опита си да раздвижа ръка или крак. Беше късна нощ и лежах в леглото преди сън. До мен жена ми вече бе заспала. Нещо изглежда започна да бушува в главата ми и бързо се разпространи по тялото ми. Беше съвсем като по-рано. Докато си лежах, опитвайки се да реша как да анализирам случката по друг начин, усетих се, че мисля колко приятно би било да се кача на безмоторен самолет и да полетя през следващия следобед (хобито ми по това време). Без да си представям някакво последствие, а и не знаейки, че би могло да има такова, мислех за удоволствието, което то ще ми донесе.
Почти веднага почувствах, че нещо натиска рамото ми. Наполовина заинтригуван, аз се обърнах назад и нагоре, за да разбера какво бе това. Ръката ми случайно попадна на гладка стена. Придвижих по стената ръката си по цялата й дължина и тя бе все така гладка и непокътната.
Сетивата ми бяха подготвени и аз се опитах да гледам през неясната светлина. Бе стена и аз лежах обърнат с рамото си срещу нея. Веднага реших, че съм заспал и съм паднал от леглото. (Никога не ми се бе случвало преди, но след като ставаха такива странни неща, падането от леглото бе съвсем възможно.)
Погледнах отново. Нещо не бе в ред. Тази стена нямаше прозорци, нито мебели срещу нея, липсваха и врати. Не бе стената в спалнята ми. Все пак по някакъв начин ми бе позната. Разгадаването дойде веднага. Не бе стена, таванът бе. Летях си срещу тавана, докосвайки го нежно при всяко движение. Въртях се във въздуха, стреснах се и погледнах надолу. Там, в неясната светлина под мен бе леглото. Отдясно лежеше жена ми. До нея имаше някой. И двамата изглежда спяха.
Това бе странен сън. Стана ми любопитно. За кого сънувах, че спи до жена ми? Погледнах по-внимателно и шокът бе силен. ТОЗИ В ЛЕГЛОТО БЯХ АЗ!
Реакцията ми бе почти внезапна. Бях тук, а там бе тялото ми. Умирах, това бе смъртта, но аз не бях готов да умирам. По някакъв начин вибрациите ме убиваха. Отчаяно, като водолаз, се гмурнах обратно в тялото си и се укротих. Тогава почувствах леглото и завивките. Когато отворих очи, гледах стаята наоколо от перспективата на леглото си.
Какво се бе случило? Бях ли наистина почти умрял? Сърцето ми биеше учестено, но не така необикновено. Вибрациите бяха затихнали. Станах и започнах да обикалям из стаята, погледнах през прозореца, изпуших цигара.
Мина дълго време, преди да се осмеля да се върна в леглото. Легнах и се опитах да заспя.
Следващата седмица отново отидох при д-р Гордън за основен преглед. Не му обясних причината за посещението, но той видя, че съм разстроен. Прегледа ме внимателно. Направи кръвно изследване, флороскопира ме, провери електрс-кардиограмата, анализира урината, пулпира гръдния кош и извърши всичко останало, за което се сети. Провери много внимателно за мозъчни изменения. Зададе ми много въпроси за двигателната дейност на много части от тялото ми. Уреди да ми се направи електроенцефалограма (за анализ на мозъчните вълни), която очевидно не показа някакъв проблем. Най-малкото, той въобще не ми каза, че има такъв, а съм сигурен, че би ми казал.
Срещнах се с д-р Бредшоу, приятеля ми психолог. Той дори ми бе по-малко от полза и съвсем не бе изпълнен със съчувствие, когато му разказах историята. Мислеше, че трябва да повторя преживяването, ако ми се удаде. Казах му, че не съм в състояние да умирам.
- О, не мисля, че трябва да се стига чак дотам — заяви спокойно д-р Бредшоу. — Някои от хората, практикуващи йога, а и тези източни религии, твърдят, че могат да го правят винаги, когато пожелаят.
Попитах го какво могат да правят.
— Да излязат от физическото си тяло, когато поискат, за
известно време — отвърна той. — Те твърдят, че могат да
отидат навсякъде. Ти трябва също да опиташ.
Казах му, че това не е за вярване. Никой не би могъл да си пътешества без физическото си тяло.
— И все пак аз не бих бил така уверен — отговори спо
койно д-р Бредшоу. — Длъжен си да прочетеш нещо по въп
роса за религията на Индия. В колежа изучавал ли си някак
ва философия?
Казах, че съм, но не мога да си спомня нищо за пътуване без участието на тялото.
— Може би професорът ти по философия не е бил дос
татъчно добър, така ми се струва. — Д-р Бредшоу запали ци
гара и ме погледна. — Добре де, не бъди толкова тесногръд.
Опитай се да разбереш. Както казваше моят стар професор
по философия: „Ако си сляп с едното око, обърни си глава
та, а ако си сляп и с двете очи, отвори си ушите и слушай."
Попитах какво се прави, когато също си и глух, но отговор не получих. Разбира се, д-р Бредшоу имаше всички при чини да се шегува с това. Случваше се на мен, а не на него. Не зная какво бих правил без прагматичния му подход и чудесното му чувство за хумор. Никога не бих могъл да му се отплатя.
Вибрациите идваха и си отиваха още шест пъти, преди да добия смелост да повторя преживяването. Когато го направих, беше внезапно. С вибрации в пълна сила, аз си помислих за летене нагоре и го извърших.
Плавно се носех над леглото и когато пожелаех да спра, спирах да летя насред въздуха. Все пак не бе неприятно чувство, но бях нервен, тъй като се боях да не би да падна изведнъж. След няколко секунди си помислих, че съм долу, и след миг почувствах, че съм в леглото, отново всичките ми нормални физически сетива работеха с пълна сила. Нямаше прекъсване в съзнанието ми от момента на лягане в леглото, докато станах, след затихване на вибрациите. Ако това не бе реалност, а само халюцинация или сън, аз бях в опасност. Не бях в състояние да кажа кога свършва будуването и кога започва сънуването.
В психиатричните клиники има хиляди хора, чийто единствен проблем е именно този.
Вторият опит, който реших съвсем преднамерено да прекъсна, бе успешен. Отново се издигнах на височината на тавана. Преживях изумително силен сексуален оргазъм и не можех да мисля за нищо друго. Смутен и раздразнен от самия себе си, поради неспособността ми да контролирам този порой от емоции, аз се върнах във физическото си тяло.
Не по-рано от пет следващи епизода успях да открия тайната на този контрол. Очевидната важност на сексуалността в целия проблем е толкова голяма, че аз съм се спрял много подробно на нея по-късно. За момента то бе една мъчителна умствена преграда, която ме държеше в стаята, където лежеше физическото ми тяло.
Без каквато и да е друга приложима технология, започнах да наричам състоянието „Второ състояние," и другото нефизическо тяло, което изглежда, че притежаваме — „Вто ро тяло". Тази технология върши работа толкова, колкото и всяка друга.
Но преди първия доказателствен опит, който бе проверен, аз съвсем сериозно предполагах, че преживяванията ми са всичко друго, но не и бленувания, нервно умопомрачение, начало на шизофрения, фантазии, причинени от автохипно-за, и дори по-лошо.
Този пръв доказателствен опит бе, разбира се, съкрушителен удар. Ако приемех данните за факт, нарушаваше се почти целият ми житейски опит, подготовката ми, знанията и най-важното — чувството ми за стойностите, което бях придобивал до този ден. Още повече, това подкопаваше вярата ми в пълнотата и сигурността на научните познания на нашата цивилизация. Бях сигурен, че нашите учени имат всички отговори. Или поне повечето от тях.
Напротив, ако отхвърлех очевидното за мен, дори то да не бе такова за никой друг, тогава отхвърлях това, което уважавах твърде много. Еманципацията и възвишената борба зависят главно от способността на човека да преобразува непознатото в известно чрез неговия интелект и върху научни принципи.
Това бе дилемата. Наистина би могло да бъде допир до магически жезъл и подарен талант. Аз все още не знам.
2. В търсене и научно изследване
Как постъпва човек, който е изправен пред неизвестното? Обръща гръб и забравя за него? В случая два фактора отричат тази възможност. Първата е самото любопитство. Вто рата: как би могъл някой да забрави или отхвърли слон в стъкларски магазин? Или още по—точно — дух в спалнята?
От другата страна на скалата са противоречията и тревогата, много истински и много обезпокоителни. И дума не може да става, аз бях дълбоко изплашен от онова, което би могло да се случи с мен, ако това „състояние" продължеше. Много повече се тревожех от възможността от засилване на умственото ми заболяване и поява на физически отклонения. Достатъчно бях учил психология и имах много психолози и психиатри приятели, за да смеся страховете си. Още повече, аз се страхувах да обсъждам проблема с тези приятели. Уплашен бях, че те ще ме класифицират като техен пациент и тогава ще загубя близостта им, защото вече няма да бъдем равни (за тях аз няма да съм нормален). Още по-лошо би би-ло да споделям съмненията и страховете си с непрофесионалисти, мои колеги от бизнеса и обществото. Ще ми бъде прикачен етикет на необикновен човек или дори на ку-ку, което сериозно би нарушило спокойствието на живота ми, както и това на близките ми хора.
Накрая, струваше ми се, че това е нещо, което трябва да пазя в тайна от семейството си. Не бе нужно те да се тревожат заедно с мен. Единствено необходимо бе да обясня странните действия на жена си. Тя прие с неохота, защото всъщност нямаше друг избор. Така тя стана тревожен свидетел на неприятностите и събитията, които силно противоречаха на , религиозното й възпитание. Децата по това време бяха твърде малки, за да могат да разберат. (По-късно този въпрос стана доста близък и за тях. Най-голямата ми дъщеря разказа, че една вечер, далече от дома — в колежа, тя и съкварти-рантката й претърсили празната си спалня и тя казала: „Тате, ако си тук някъде, мисля, че е по-добре да си отидеш. Искаме да се съблечем за лягане." В действителност, по същото време бях на двеста километра и физически, и по другия начин.)
Постепенно започнах да свиквам с това странно явление в живота ми. Все повече бях в състояние да контролирам неговите движения, въпреки че това ставаше бавно. В известен смисъл то наистина ми бе от полза. Започнах с неохота да се разделям с него. Загадката на неговата поява и присъствие в живота ми възбуди моето любопитство.
Дори след като бях определил, че това не е причинено от психическо разстройство, а и не съм по-ненормален от повечето си приятели, страховете ме преследваха. Както и да се наричаше — дефект, болест или деформация, трябваше да го крия от „нормалните хора". Нямаше с кого да споделя проблема си, освен много рядко по време на срещите ми с д-р Бредшоу. Единственото друго решение изглежда бе психотерапията. Но една година (или пет, или дори десет) на ежедневни интервюта, струващи хиляди долари и без гаранция за добър резултат, ми се струваха излишни.
Бях много самотен през тези първи дни.
Накрая започнах да експериментирам с това странно умопомрачение, като си водех записки за всеки отделен случай. Започнах също да чета за изследванията в области, пренебрегвани от мен през целия ми жизнен път. Религията не бе оказала голямо влияние върху начина ми на мислене, въпреки че тя оставаше най-съществената част от написаното и от познанието на човека, където можех да потърся отговор. През детството — ходене на църква и редки срещи с приятели. Господ, църквата и религията означаваха малко за мен. В действителност не се бях замислял твърде много по тези въпроси по какъвто и да е начин, тъй като просто те не бяха възбудили интереса ми.
Четейки съвсем повърхностно за миналото и настоящето от книгите на западни философи и религии, открих, че има само мъгляви обобщения и обяснения. Някои сякаш пасваха на нечий опит да опише или обясни подобни необикновени случаи. Библейските и християнските описания предлагат много такива примери. Най-добрият съвет, изглежда, бе да се моля, да медитирам, да постя и да ходя на църква, да изповядвам греховете си, да приема Светата Троица, да вярвам в Отец, Син и Светия Дух, да устоявам на Сатаната или да не се поддавам на съблазните, и да отдам себе си на Бога.
Всичко това само се прибави към противоречията. Ако тази новост в живота ми бе „добра", т.е. „дарба", тогава тя очевидно принадлежеше на светиите или най-малкото на непорочни хора, според религиозната история. Почувствах, че определянето на светостта е над и под мен. Ако това ново нещо бе „нечестиво", значи бе Работа на Дявола, или най-малкото на този, който се опитва да ме притежава или да ме освободи; следователно то трябва да бъде проклето.
Ортодоксалните свещеници, с които се срещах, възприеха втората версия в една или друга степен. Придобих чувството, че в техните очи съм еретик и опасен. Те бяха бдителни.
Открих, че в източните религии идеята се възприема в по-голяма степен, както бе отбелязал д-р Бредшоу. Там се говореше повече за съществуването на нефизическото тяло. Отново този начин на съществуване бе продукт на високо духовно усъвършенстване. Само Учителите — Гуру и други дълго подготвяни Свещени мъже, притежават способността временно да напускат физическите си тела, за да достигнат до неописуеми мистични прозрения. Нямаше подробности или практически обяснения какво означава духовно съвършенство. Подразбираше се, че в практиката на тайни култове, секти, будистки манастири и т.н. такива детайли бяха съвсем нормално нещо.
Ако това бе вярно, какво или кой бях аз? Със сигурност твърде стар, за да започвам живота си наново в тибетски манастир. Самотата стана непоносима. Очевидно отговор нямаше. Поне в нашата култура.
Точно в този момент открих съществуването на тайно общество (ъндърграунд) в Съединените щати. Единственият отсъстващ фактор бе, че не съществуваше закон срещу дейността му, нито пък имаше официално преследване и даване под съд. Това тайно братство само от време на време общуваше със света на бизнеса, науката, политиката, академията и така наречените изкуства. Още повече, то не се ограничава само в САЩ, но се е разпространило и в западното общество.
Много хора може и да са чували нещо смътно за него, или дори предпазливо да са влизали в контакт с него и са го отминали, тъй като хората там са с ексцентрични идеи. Обикновено едно нещо е сигурно — членовете на това братство, които са уважавани в техните среди, не говорят за своите интереси и вяра, които определят членството им, освен ако не знаят, че вие също сте член на клуба. Те от опит знаят, че да бъдеш прям довежда до цензура — от техните свещеници, клиенти, началници или дори приятели.
Предполагам, че милиони са членове на това общество — ако биха се съгласили да признаят. Имат най-разнообразни професии — учени, психиатри, лекари, домакини, студенти, бизнесмени, тийнейджъри и дори няколко свещеници от официалните религии.
Тази група отговаря на всяко определение за тайно движение — ъндърграунд. Събират се на малки групички, съвсем тихо и често полусекретни. (Събитията често се обявяват публично, но вие трябва „да сте наясно", за да може да разберете съобщението.) Обикновено участниците обсъждат работите на ъндърграунда само с други членове. Никой освен членове на семейството или много близки приятели (които по всяка вероятност също са членове) не знае за тайния интерес и живот на члена на братството. Ако го попитате, той би отрекъл, че е член, защото много често не си дава сметка, че наистина е толкова свързан. Всички до известна степен са емоционално и интелектуално посветени на каузата. И накрая, тайното общество има свой собствен език, литература, технология и до известна степен — полубогове.
В момента ъндърграундът е много неорганизиран. Фактически няма каквато и да е организация в общоприетия смисъл на думата. Много рядко някоя местна група е отишла чак дотам, че да приеме титла или име, но това е само за нея самата. Групата, макар и малка, се събира редовно и това става обикновено в дома на някой от членовете или в залата за конференции на някоя банка, а дори и в някой църковен имот. Тази група от индивидуалности се събира пипнешком в тъмното и изглежда, че всеки върви по съвсем различни пътеки, въпреки че целта е обща за всички. Въпреки всичко, както и при други тайни движения, ако станете член и посетите друг град, неминуемо ще срещнете други членове. Не е предварително планирано. То „се случва" хей така.
Кои членуват в това братство? Първо — професионалисти. От едната страна са парапсихолозите, много малко на брой. Има хора, защитили докторат във всепризнати университети, които съвсем открито правят изследвания в областта на свръхчувствителното възприятие (СЧВ). Най-известните от тях са: д-р Дж. Б. Райн, работил в университета „Дюк", който в продължение на тридесет години е провеждал и сумирал програма за изследване на прости статистически вероятности. За негово най-голямо удоволствие, той е доказал по статистически път, че СЧВ е факт. Резултатите му са изучавани с голямо недоверие и в по-голямата си част не са били възприети от болшинството психолози и психиатри от Съединените щати. Има и други членове на обществото от тази категория. Андайя Пухарич, Дж. Г. Прат, Робърт Круукал, Хорнъл Харт, Гарднър Мърфи — всички могат да се съберат в това определение. Ако сте член, тези имена са ви познати. Професионалният спектър преминава през регистъра от парапсихолозите, през хиромантите, които твърдят, че са цигани от Ню Делхи в Индия и ще ви вземат пет долара за пет-минутен сеанс. Сферите на интереси са много разделени, но всички имат невидими вътрешни връзки на общата вяра по един или друг начин.
Масата от членове на ъндърграунда очакват от професионалистите информация и напътствия. Отплатата е нещо много сходно с преклонението пред героя. Всеки, който пише книга, организира фондация, прави научни изследвания, има първостепенна квалификация, учи при голям професионалист, прави психоанализи, води курсове по усъвършенстване на мозъка и (или) душата, лекува чрез внушение, е офи циално признат астролог, свещенослужещ или спиритуалист, трансмедиум, хипнотизатор — това са професионалистите.
Много от тях споделят с другите целия си приход от тази дейност или поне част от него. Повечето са твърде ревниви помежду си в професионално отношение и често се отнасят с подозрение към техниките и теориите, предложени извън сферата на тяхната дейност. Те може дори рафинирано да иронизират или да гледат със снизходително чувство за превъзходство на резултатите, които нямат връзка с тяхната специалност. Този пример много точно илюстрира защо досега ъндърграундът няма организация. Независимо от всичко, професионалистите са близки помежду си. Техният общ интерес ги подтиква към това. Няма с кого другиго да споделят мислите и преживяванията си като с равен и да получават разбиране в замяна.
Не споделих горното, за да очерням или клеветя професионалистите. Те са извънредно очарователни и приятни хора. Всеки по свой начин, какъвто и да е той, търси Истината. Колко скучен би бил светът без тях, след като вече сте станал член на ъндърграунда!
За клиента на тайното общество има магазини, вестници, библиотеки (най-малко петдесет нови ъндърграундкниги се публикуват всяка година, повечето са от най-известните издателства), и дори телевизионни и радиопрограми. Последните, очевидно наложени от най-запалените членове, са били неуспешни, защото тайното общество е все още твърде малка група. Реакцията на обществото най-често е: „Не вярвате в тази работа, нали?"
Кой все пак съставлява масата на ъндърграунда? Обратно на очакванията, те не са просто конгломерат от глупави, необразовани, суеверни, безразсъдни, неприспособени към живота несретници. Вярно е, че има и такива, но процентът им не е по-голям от този в основното население. Ако имаше възможност да се направи проучване, няма да е чудно, че средният им коефициент за интелигентност HQ би бил доста над този на основен профил от западното население.
Общото основание или причина, което обединява членовете на тайното движение, е просто. Всички са убедени, че Душевният Мир на човека нито е проучен, нито пък е напълно описан в съвременното ни общество. Вътрешният Мир има възможности да работи и се представя духовно и материално в степен, която е неизвестна и неопозната от съвременната наука. Това са хора, чиято основна професия е да четат, мислят, дискутират и да взимат участие във всяка дейност, свързана с „психиката" или „душата". Това е и всичко, необходимо за членството. Може би и вие сте в клуба, но не си давате сметка за това.
По какъв начин тези хора „тръгват" по този път? Най-общият отговор е да правят опити или да са част от някакъв феномен, който не може да бъде обяснен от днешните научни, философски или религиозни учения. Някои вдигат рамене, пъхат го под килима и забравят за него. Други, които по всяка вероятност стават членове, се опитват да намерят отговора. Станах член, защото не можех да намеря друг източник на информация. За съжаление информацията, която търсех, бе твърде ограничена, дори и в този странен, едновременно нов и в същото време стар, свят. Най-малкото обаче, тук намерих хората, които сериозно приемаха вероятността, че Второто състояние може и да съществува.
Съвсем скоро стана очевидно, че ъндърграундът води началото си отпреди повече от сто години или по-рано, когато днешната наука е започнала да организира човешкото познание и да го освобождава от безразсъдното и неиздържано „знание". При тези усилия да изчисти всичко, което не е било и дотогава не е издържало емпирическия тест, то е било безскрупулно премахвано от интелектуалните ръководители. Онези, които са продължили да поддържат всяко отхвърлено убеждение, са били компрометирани. В случай, че те са продължавали да упорстват и са имали желание пак да бъдат активни и да бъдат приемани от обществото, те не са имали друг избор, освен да отидат в ъндърграунда със своите тайни идеи, а са поддържали друг обществен имидж. Всеки, който е отказал да лъже, е станал Мъченик.
И днес в нашето просветено общество съществува този вид поведение, и то в доста широки граници. За тази част от професионалистите, известни сред приятелите си като защитници на парапсихологията или нещо подобно, би могло да се каже, че има петима, които са се издигнали над останалите и се ползват с възхищение и уважение от обществото заради професиите си, независимо дали са медицина, психология, психиатрия или физическа наука. На този етап вярвам, че съм срещал и петимата. Тъжно е да се каже, но аз съм мъничко по-умен и мъдър от тях. Те все още не знаят много за Второто състояние или Второто тяло.
Най-много от всичко се възхищавах на хората, които срещах в тайното общество. Намирах ги в малки градчета, в големите градове, в бизнеса и религиозните общини, в университети и дори в Американската психиатрична асоциация. Като правило те са наистина възпитани хора. Весели са и притежават топло чувство за хумор. Те са щастлива група, която е в състояние да се смее, когато е необходимо, над собствените си сериозни интереси. Ако се направи разрез на обществото, независимо дали в международен или в местен мащаб, ще видим, че те са най-чувствителната и алтруистич-на негова част. Няма нещастен случай, при който те да не са проявили изключителното си чувство за дълг.
Ако обаче всички източници и материали, невключени в „психокнигите", с които разполагаме, бъдат рязко отхвърлени, резултатът ще бъде друг. Всеки от тях има своя собствена версия за Истината и може би в действителност има много Истини. Присъствал съм на сеанси с трансмедиуми. Задавал съм съвсем точни въпроси, а съм получавал мъгляви отговори. Стана ми ясно, че това е чисто увъртане, когато искрените отговори биха означавали твърде много. Присъствал съм и с Второто тяло, което доказа (на мен и останалите) автентичността на дарбата на медиума. Тук е вярно, че Истината е мистерия!
Работата на Едгар Кейс, фактически един светец в последно време в света на психиката, бе несъмнено най-убеди телна и добре проучена. Но от гледна точка на съвременната наука и медицина — невероятна. Съвсем определено тук истината бе изяснена, но историята няма да я запише, освен в някои мъгляви архиви. И днес, двадесет години след смъртта му, нищо повече не се знае по отношение действието на неговата способност и каква е била тя всъщност.
Тълкуванията на Кейс са от голяма полза, но по отношение съществуването на Второто състояние, те много трудно могат да доведат до конкретни резултати. Той потвърждава, че Второто състояние съществува, но не го обяснява. Повечето от материалите му в тази област са забулени в мъглата на строга религиозна условност. Оставена е възможността за отворено тълкуване. Даден е шанс на преводачите (божиите служители?) на Кейс да се втурнат и предвидят и такава молитва.
Дори и сега има други, които могат да работят като Кейс. Някои ми предоставят съвсем грижливи описания, както и основни данни за моето Второ състояние, чиято дейност не е нито описана, нито предсказана, нито пък доказуема. Те успяват да ме убедят във валидността на нейната способност, имайки най—добри намерения. И отново друга Истина (за мен и останалите, които участваха), но никакви директни отговори, които биха могли да послужат пред съда.
Някои „кукувци" ми представиха „живи тълкувания". Включваха широки обобщения, но не бяха в състояние да дадат директни, целенасочени отговори на съвсем прости въпроси. Ако са автентични (а кой съм аз да ги отричам?), тези „кукувци" би трябвало да са определено ограничени в специфичните си усещания. Или е това, или имат проблеми при превода от символи към артикулация. Мога да оценя правилно как последното би могло да се случи.
Именно контактите и общите четения с този род хора, които съвсем почтително наричам ъндърграунд, ми помогнаха най-накрая да видя проблясък за това, което ми се случваше. Ако лично не бях участвал, никога нямаше да повярвам в това, което сам открих. По същото време бях удовлетворен да разбера, че не съм единствен.
За какво бе всичко това? Просто аз имах „астрални изяви". Д-р Бредшоу ми посочи следата, макар че самият той бе чувал за такива неща само отстрани. За непосветените „астрални изяви" е термин за означаване на техниката за временно напускане на нечие физическо тяло и преместването в нематериално или „астрално" тяло. Дадени са много вторични значения на думата „астрален" и много научни и други тълкувания. Думата „научен" се използва предпазливо, защото съвременният научен свят на запад най-малкото нито признава, нито сериозно се занимава дори с възможността за такива случаи.
Съвсем различно е положението в цялата човешка история. Думата „астрален" има мъгляви източници в ранните мистични и окултни събития, включващи магия, вълшебни чество, заклинанията, други привидни глупости, които нашият съвременник смята за наивни и безсмислени суеверия. Тъй като не е правен опит за дълбоко гмуркане в тази област, все още не знам какво означава думата „астрален". Затова предпочитам да употребявам термините „Второ тяло" и „Второ състояние".
Този вид литература, която-все още разцъфтява, изобразява астралния свят, съставен от много равнища и планове, като мястото, където хората отиват, когато „умрат". Човекът, пътуващ в астралното си тяло, може да прави кратки посещения на тези места, да разговаря с „умрелите", да участва в дейности „там" и да се връща във физическото си тяло, очевидно не по—износен. Бяха времена, когато пламенно се надявах (и молех) последното да бъде истина.
За да извърши този вълшебен подвиг, всеки трябва да бъде усилено подготвен, или, което е по-добре — „духовно усъвършенстван", според окултистите. Тези учения, по общо то мнение, са били предавани тайно от ръка на ръка през цялата човешка история, за да просветят тези, които са били достатъчно свободомислещи да ги получат. Очевидно е имало и хора, които са разгласявали тайната или съвсем случайно са научавали техниката. В миналото те са били канонизирани, хокани, изгаряни, осмивани и са били прес ледвани за публично разобличаване. По такъв начин в моя случай бъдещето не изглеждаше многообещаващо.
Парадоксално е, че повечето от данните в описанията ми бяха насочени към потвърждаването на тези окултни прояви, което дойде почти като шок. Като използвах свободни тълкувания и преминаване към съвременни идиоми, повечето от тях си дойдоха на мястото. Също много остана недоизказа-но, макар да не знам защо.
Според литературата за психо-ъндърграунда религиоз-но-мистичната история на човека непрекъснато споменава това Второ тяло. Много преди появата на християнството и Библията, култури като египетската, индийската и китайската (споменавам малко от тях) са поддържали идеята за Второто тяло като стандартно действаща. Историците са откривали отново и отново такива цитати, но очевидно са ги приемали като митология на техните времена.
Ако разгледаме Библията от тази гледна точка, вярата се потвърждава многократно и в Стария, и в Новия Завет. В католическата религия се намират логични описания на светци и други религиозни фигури, които са имали такива преживявания, а някои от тях са ги предизвиквали по свое желание. Дори и верни последователи на протестантството са докладвали за преживявания извън тялото по време на някаква форма на религиозен екстаз.
В Ориента познанието за Второто тяло дълго време е имало естествена и напълно възприета позиция за реалност. Отново то е цялостно учение само по себе си. Съществуват редица ъндърграундкниги и автори в ориенталската култура, потвърждаващи концепцията за Второто тяло, които са в разрез със сегашното научно познание. Твърде продължително такива личности са били пренебрегвани от материалистично настроеното общество, защото не могат да бъдат повторени в лаборатория.
В архивите на различни организации за психоанализи в САЩ и чужбина има стотици описания на анамнезата на преживявания извън тялото. Такива доклади могат да се открият най-малко отпреди сто години, а много повече се намират в различни описания от далечното минало. Те са на разположение на всеки, който желае да разкрие този феномен.
Всъщност всички тези описания са за случаи веднъж в живота, спонтанни. Обикновено те се появяват по време, когато човекът е или физически болен, или омаломощен, или по време на много силен емоционален стрес. Изглежда всичко е силно субективно, въпреки че голямото количество от тези описания са очевидни от само себе си. През нашия век са публикувани няколко доста впечатляващи колекции от такива преживявания и те изискват сериозно прочитане, ако някой е дълбоко заинтересуван от проблема. Всички притежават очевидната слабост — твърде описателни са и са изпълнени с предположения. Няма точни определения, базирани на директно изследване или експериментиране. Причини? Очевидно, не е извършвано солидно изследване.
В много редки случаи са правени записи на отделни хора, които преднамерено и по свое желание са предизвикали Второто състояние и са се движили в своето Второ тяло. Възможно е да са повече, но само два такива случая са останали в съвременната история. Ако други са извършвали този акт или го извършват сега, то те са запазили резултатите само за себе си.
Първият от тях е Оливър Фокс. Англичанин — много активен в изследванията и практикуването на паранормални явления. Публикувал е честни и подробни доклади за преживявания извън тялото и техниката за достигане до това състояние. Освен в ъндърграунда, той е получил твърде малко внимание. Въпреки че се е опитал съвсем определено да постави своя опит в рамките на разбирането на своята епоха.
Вторият и най-известен бе Силван Мълдоун. Той публикува няколко книги по проблема в сътрудничество с Ниъуорд Карингтън през периода 1938-1951 година. Мълдоун бе „проектантът", а Карингтън бе последователният изследовател на психофеномените. Отново се чудя на всичко, което очевидно е било забравено. Днес книгите им биха били класика в областта, предлагайки интересни четива. При това са направе ни твърде малко или никакви емпирични тестове, които да предложат данни на сериозния, макар и обективен изследовател. Наскоро бе издадена книгата на някой си автор Яи-рам. (Жена? Може би Мария, обърнато наопаки?) Той (тя) също предлага няколко следи, но няма солидно продължение, което да се отнася за моя случай.
Забележителни опити в научното изследване и оценка бяха направени напоследък от някои неизвестни мъже. Например Хорнъл Харт, Нандор Фодор, Робърт Круукол и други с висока академична култура. Много от тях са относително освободени от изкривяващите фактори, присъстващи в голяма част от литературата на ъндърграунда. Всички те служат като доказателство на факта за съществуването на Второто тяло, но изваждат на показ малко или никакви конкретни данни на експериментално, нефилософско равнище. Отново, как би могъл някой да обсъжда опити, които всъщност не са се състояли?
Най-последователният проблем, срещащ се във връзка с ъндърграунда, бе да се предпазят аналитичните постижения от потапяне в мътното блато на геологическите теории и вярвания. Не много отдавна човек вярваше, че електричеството е Бог, преди това са били обожествявани слънцето, светлината и огънят. Нашите науки ни казаха, че тези идеи са смешни, и се опитаха да ни го покажат по пътя на опитите. Може би Второто тяло, действащо във Второто състояние, ще предизвика количествен скок към емпиричното доказателство за съществуването на Бог. Тогава повече няма да съществува ъндърграунд. Тайното психообщество снабди с много нови приятели, но и с малко полезни отговори на въпроси като Какво правя аз сега? За мое удивление тези отговори се очакваха от мен.
Оказа се, че трябва да поема по единствения останал ми път. Стотици опити през всичките дванадесет години, продължаващи и сега, извадиха на показ заключения, които изглеждат неизбежни, макар и несвойствени за условията на обкръжаващата ме среда. В следващите редове тестът ще бъ-де ваш.
3. За доказателствата
През есента на 1964 година се проведе интересна среща една вечер в Лос Анджелис. Участваха двадесет разнородни психиатри, психолози, главно учени, и моя милост. Тази вечер бе една награда за мен. Целта на срещата бе да се изследват с най-голяма точноат и сериозно опитите и шреживяванията, които са събрани в настоящата книга. След няколко часа на внимателни и подробни въпроси от страна на учените дойде и моят ред. Зададох само два въпроса:
-Ако вие бяхте преминали през всичко, което преживях, какео бихте направили?
Мнението на мнозинството бе съвсем определено. Повече от две трети бяха убедени, че трябва да се положат всички усилия тези опити да продължат, за да хвърлят светлина и да разширят човешкото познание за самия себе си. Неколцина от учените полусериозно ме посъветваха да изтичам , а не да отида про най-близкия психиатър. (Никой от присъстващите не си предложи услиугите.)
Вторият въпрос бе:
- Някой от вас само би ли участвал в опити, които биха довели до създаването на такава необикновена дейност у самия него?
Тук модела малко се промени. Около половината потвърдиха желанието си да участват. Странното е, че в тази група се включиха някои от нанай-скептично настроените по отношение на истинността на преживяванията. Разбира се, това ми даде възможност да смушкам по-благоразположените към продължителни опити. Когато дойде моментът за гмуркане в студените, непознати води, нека някой друг да го нпарави. И по много причини не обвинявам тези хора. Ако такава възможност ми се беше открила преди дванадесет години, съмнявам се че щях да бъда доброволец.
Защо все пак групата си направи труда да се събере? От любопитство може би. Или заради очевидния материл, който вече бе събран? Надявам се – второто. Предлагам ви някои от ключовите доклади от бележките, които възбидуха интереса им.
9.октомври 1958г. Следобед
Отново се носех из въздуха с намерението да посетя д-р Бредшоу и съпругата му. Знаейки предварително, че д-р Бредшоу е настинал и е в леглото, мислех че ще го посетя в спалнята му, а в тази стая никога не бях влизал. Ако успеех по-късно да я опиша, щях да документирам посещението си. Отново започна въртенето из въздуха и гмуркането в тунела. Този път се прибави и усещането от изкачване на хълм (къщата на д-р Бредшоу е на около 7 км. От офиса м, на един хълм). Летях над дърветата, а над мен бе светлото небе. Само за миг (в небето?) видях фигура със закръглена човешка форма, изглеждаше облечена в роба и шлем на главата, седеше с ръцете в скута, може би с кръстосани крака като Буда, после избледня. Не зная значението на тази среща. Бе след дълго изкачването на хълма стана трудно и имах чувството, че енергията ме напуска и няма да се справя.
Щом си помислих това, се случи нещо изумително. Усетих съвсем ясно как някой поставя ръка под всяка от мишниците ми и ме издига. Почувствах прилив на усилваща се мощ и се втурнах бързо нагоре по склона. Пристигнах у д-р и г-жа Бредшоу. Те бяха вън от къщи и за момент се сконфузих, тъй като бях стигнал при тях, преди да вляза в къщата. Очаквах д-р Бредшоу да си е в леглото и не можах да си обясня защо е вън от къщата. Облечен бе с лека връхна дреха и шапка, съпругата му бе с черно палто и изцяло в черни дрехи. Идваха срещу мен и аз спрях. Изглеждаха в добро настроение и минаха покрай мен, без да ме забележат, по посока към малка сграда, приличаща на гараж. Летях наоколо пред очите им, махах с ръце, опитвайки се да им привлека вниманието им безрезултатно. Тогава, без да си обръщам главата чух д-р Бредшоу да ми казва: “Е, добре, виждам, че вече не се нуждаеш от помощ.” Мислейки че съм установил контакт, се втурнах към емята и се върнах в офиса си. Пъхнах се в моето тяло и отворих очи. Всичко бе точно така, както го бях оставил. Вибрациите все още бяха там, но чувствах, че за един ден ми е напълно достатъчно.
Сподели с приятели: |