Р. Музил, „По образ и подобие
Изтегляне 0.62 Mb.
|
|
по-трудно е от яздене на щръклява камила.” Но усилията си струват – само така се постига щастие. Ние обаче най-често се опитваме да си спестим хитряшки усилията, предпочитаме да изчакаме другите да се влюбят в нас, вместо да запретнем ръкави и сами да се научим да обичаме. Тези опити да надхитрим природата на нещата завършват винаги злополучно. За разлика от истинската любов, която злополуки в този дух не знае. Доколкото любовта е не удача или неудача, а смисъл, неудачна любов не съществува – съществуват само удачни и неудачни свалки. Така погледнато, несподелена любов не би трябвало да има – несподелената любов е принципно невъзможна. Легендарната несподелена любов на Петрарка към Лаура именно затова е легендарна – защото е легенда. Реалността говори друг език: любовта е преплитане, взаимно споделяне на бит и битие, при което, като при всяко творческо споделяне, партньорите не губят, а съхраняват, усъвършенстват и обогатяват, развиват и доразвиват индивидуалностите си – цял един живот. А за християнина, както споменах, и след това. В тази система любовта на единия предпоставя и мотивира любовта на другия и обратно. Любовта е глас и отглас, парола и отзвук – неслучайно в древността тя е сравнявана с антифонен напев на душите. В тантризма пък това съзвучие можем да открием във взаимните вибрации на мантрите, които чрез напевите си ни изтласкват във все по-високи нива на вътрешно съществуване, увеличавайки усещането за космическа вибрация. И макар че висша цел на тантрическите практики е постигането на недопустимата за редица вероизповедания идентификация на божественото чрез пълна идентификация на божеството, преследваното хармонизиране на частното, общото и всеобщото е обединяващо за всички религиозни (в най-широкия смисъл на понятието) каузи начало. Тази хармония от бита към битието може да бъде извикана на живот само със силата на любовта. Ето защо място за егоизъм тук няма: най-малко в царството на любовта човек може да задоволява потребностите си за сметка на другия. Колко просто и ясно го формулира писателят: „…трябва да се вълнуваш, за да те вълнуват и теб!”. Собственото име на това общо вълнение е споделеност, а неговото фамилно име – любов. Тъкмо затова любовта е недостъпна за скъперника, за обсебващия, за гювечаря, за егоцентрика – защото той няма дарбата на надарения да споделя на нови и нови, все по-високи нива. Любовта е всепроникваща, толкова вездесъща, че, както е доказано и природонаучно, ако бременната жена е необичана и страда, страда съответно и ембрионът й. Както пише в „По образ и подобие” Музил, действителната, естествената общност между хората „е дело на вътрешен закон, а най-задълбоченият, най-простият, най-съвършеният и най-първият закон е законът на любовта”. Неслучайно тъкмо любовта към ближния е родоначално благо и в нашия, християнския, морален кодекс. Чрез любовта си към ближния, а междуполовата любов е само отломка, частен случай от нея, индивидът фактически се себетърси, себеоткрива и преоткрива. Извън любовта този процес на себеидентифициране е немислим. Или поне би бил непълен. Така любовта е ключ към най-великото биографично предизвикателство, пред което е изправен всеки от нас: да реализира вътрешния си потенциал, да се себепостигне. Любовта е най-пълномерното и адекватно себеосъществяване на индивида. Автентичен ли е любовният процес, той по правило съдейства за взаимното израстване на двамата партньори. Всеки от участниците влага собствено усилие, има собствен принос в процеса. Ето защо уверенията, че, видите ли, обичащият мъж носи обичаната жена на ръце, са безпочвени. Да носиш на ръце едно безпомощно същество (дете, инвалид или немощен възрастен), е естествено – да носиш на ръце зрял и здрав човек, е допустимо само като моментен символичен жест. Превърне ли се, както често става, от жест в бит, налице е садомазохистичен модел на отношения, а този модел е по своята природа деструктивен и инфантилен – и носеният, и носещият се вдетиняват. Смисъл на любовта обаче е не вдетиняването, не връщане в царството на детство, а израстването, пътят напред и нагоре. Взаимното дундуркане е бариера пред този път, дундуркайки се взаимно, партньорите блокират взаимно израстването си – вместо да се мотивират взаимно, взаимно се консумират. Така те изпадат в една двустранна зависимост, в съзависимост, която често продължава цял един живот и чиято цена е общият застой, интелектуалната и социална стагнация, обездушаването, взаимна подмяна на индивидуалностите. Вярно е, че тази подмяна става на базата на една двустранна интимност, но интимността може да бъде както конструктивно, така и деструктивно начало; както съграждаща, така и разграждаща личността. Тъкмо така често срещаната взаимна подмяна на индивидуалностите е жив пример за деструктивност. Една връзка, в която аз ставам ти, а ти – аз, може да е и дълбоко интимна, но със сигурност е антилюбов. Доколкото подкопава личностното ни изграждане, подобна връзка е регресивен процес, докато обратният, съзидателният процес протича по друга полоса: при него интимността е подчинена на любовта, а любовта – на екзистенциалното ни израстване, което е извечна стратегическа цел на битието. Доколкото приема характера и спецификата на физическите си носители, любовта има много и разнолики двойници, сред които нейната автентичност се размива и губи. Докато любовта е като истината – една, не-любовта е като лъжата – многолика. Най-често се бърка любовта с една или друга форма на зависимост. Във „Фитнес за женската душа” Събка Дякова-Чехович констатира, че ние често „бъркаме страстта с любовта, зависимостта с любовта, желанието за контрол с любовта – всичко бъркаме с любовта, защото много, много я искаме”. Бъркаме я не само ние, простосмъртните – бъркат я и компетентните. Любимият герой на Музил – блестящият Улрих – счита, че “любовта също е сред религиозните и опасни феномени, понеже изтръгва човека от обятията на разума, лишава го от почва под нозете и го поставя в състояние на пълна неопределеност”. Гениите, значи, също грешат. Защото това инфантилно разбиране е стопроцентова антитеза на любовта, която на практика е по-скоро себенамиране, отколкото себепогубване. Сам Музил се измъква впоследствие от тресавището на неопределеността, търсейки по-късно в сюжетите си местожителството на любовта не в царството на слепите и неукротими емоции, а нейде по средата между amor intelectualis (интелектуална, умствена любов) и поезията. Дори да е непълно, това реалитивиране ни приближава несъмнено към същността на любовта. Благодарение на него размисъл след размисъл великият писател стига до мъдрия извод, че „е правилно и естествено първо да искаш да знаеш, а чак после да позволиш на чувството да заговори”. Или, казано с други думи, знанието, познанието трябва не само да доминира йерархически над любовното изживяване, а и да го предхожда по време, да прокарва пътя към него. А знанието винаги е благородно – дори тогава, когато е знание за негативното: разбирането, опознаването на негативното е предпоставка за неговото преодоляване. Тъкмо поради това несъмнено благородство аз не вярвам на едно литературно определение отпреди стотина години, според което „разстоянието между грубостта и любовта е точно толкова, колкото между двете крила на голяма, пъстра и безмълвна птица”. Това сравнение поставя акцента върху ирационалния характер на любовта, докато според мен преобладаващото съдържание на любовта е рационално. Ирационализмът не е чужд обаче и на много съвременни специалисти по темата. Той лежи в основата и на станалия модерен напоследък императив на психолози и терапевти да се обича на всяка цена, да се обича не условно, а безусловно, себераздавайки се изцяло и радикално, до последната мисъл и до последното чувство, да се обича не „поради”, а „въпреки”. Този императив звучи романтично, но фактологически не струва – доколкото се базира на емоцията, превъзнася нейната слепота и загърбва рационалното начало, той е нездравословен психически. Този съвет препоръчва фактически безусловната любов за сметка на условната. Безусловна обаче е само майчината любов – и има защо да бъде тя такава. Божията любов към нас, хората, е също безусловна, доколкото е любов на небесния Отец към земните му чеда. Междуполовата любов, за сметка на това, е винаги условна – и също има защо да бъде тя такава. (Между впрочем пренасянето на потребността от безусловната майчина любов в зрялата, белязана от условности възраст се превръща в източник на жестоки абстиненции и може да доведе до тежки психически травми. В интерес на истината трябва да отчетем, че съществуват и терапии чрез безусловната любов на домашни любимци към възрастните им стопани, но тогава става дума за психиатрични случаи, при които пациентите са били малтретирани като деца. В момента тези случаи не са обект на нашето внимание. Пък и, тъй като не е осъзнато и осмислено, отношението на домашното животно към домакина не може да бъде окачествено като любов.) Доколкото целта на майчината любов е преди всичко да съхрани детето, да обезпечи физическото му оцеляване, което без всеотдайните родителски грижи е немислимо, тя трябва да бъде безусловна. Сентенцията, според която „ако една жена е готова на всичко за един мъж, значи тя го е родила”, съдържа много истина за абсолюта на майчината любов като гарант за физическото оцеляване. (Тук искам мимоходом да отбележа колко пагубен, колко противоестествен, колко болестотворен е подходът на сциентолозите, които третират децата като възрастни.) Целта на междуполовата любов обаче е да обезпечи не оцеляването, а преди всичко духовното израстване – и затова тя не бива да бъде безусловна. А ако е безусловна, тя просто не е любов – доколкото вдетинява партньора, поставя го в зависимо, в подчинено положение и с това спъва израстването му, тя работи против основната цел, против смисъла на любовните отношения. За разлика от условните, безусловните интимни отношения се ръководят само от капризите на емоционалния импулс, пренебрегвайки всичко останало, за подобни отношения не са важни целите, мислите, ценностите, не е важен смисълът, а следователно и човекът не е важен. Така че всяко придърпване на любовните отношения върху територията на безусловността ги обезценява – подобно придърпване е път назад, към едно недоизживяно детство. Колкото е необходимо това детство да бъде своевременно изживяно, толкова е недопустимо то да бъде изживявано впоследствие, да бъде пренасяно в неподобаваща, в зряла възраст – подобни преноси опорочават и принизяват интимната връзка, в тях господства не благородната дълбочина на познанието, а танцът на повърхностните емоции. (Когато веднъж упрекнах една моя приятелка на зряла възраст, че непрекъснато дундурка и обслужва мъжа си като болник, тя ми отговори: „Ама той ми е като дете!”. Отношенията ни приключиха, след като й отговорих, че да гледа на мъжа си като на дете е точно толкова противоестествено, колкото и да третира сина си като съпруг.) Седнал край река Пиедра и заплакал, един псевдопсихологически и псивдофилософски автор, заслужено спечелил възхищението на всички празноглави манекенки, умува: „Любовта може да ни отведе в ада или в рая.” Да считаш себе си за знаток в темата, а така наивно, така инфантилно да бъркаш любов със страст, е непростимо. Защото цитираните думи не са нищо друго, освен преклонение пред спонтанността и непредсказуемостта на любовта. А спонтанна и непредсказуема е емоцията – не и любовта. В изприказваните край река Пиедра празни приказки звучи спонтанност и непредсказуемост, но смисъл не звучи. А значи не звучи и любов. Един мъдрец потърси решението по средата: „Обичаш някого, понеже го познаваш; и понеже не го познаваш. И го познаваш, понеже го обичаш; и не го познаваш, понеже го обичаш.” Лично на мен, колкото и литературно, колкото и поетично и афористично да звучи, цялото това релативиране с всичките му относителности не ми е достатъчно, защото в него познанието и не-познанието за другия, страстта и разумът се преплитат, делят си мегдан, и то в качеството си на еквиваленти. Според мен страстта, както учи може би най-далновидният изследовател на темата Скот Пек, участва в любовния процес не равностойно, а подчинено, само под доминантата на разума. В моите представи знанието и познанието за човека до нас е не само предпоставка за любов – то може дори да се превърне в източник, в първоизточник на любов, може така да преобрази един необичан човек, че да го превърне в човек обичан. Просто, прониквайки в другия със силата на мисълта, опознавайки го в дълбочина и в детайл, ти неминуемо откриваш, разкриваш у него онези скрити качества, които и най-отявленият злодей носи потенциално дълбоко нейде в себе си и заради които си струва да бъде той обичан. Нещо повече: със силата на познанието, на човекознанието ти можеш дори да породиш, или поне да пробудиш, у него подобни качества. Със силата на страстта обаче това не може да се случи: страстта, дори когато е разтърсваща, остава на повърхността – съществуват, породени от една или друга страст, повърхностни самоубийства, така както съществуват и повърхностни животи: на крилете на страстта човек може и да живее, и да умира повърхностно. В глъбините на разума обаче това е изключено – размисълът винаги е път към същественото, да осъзнаваш, значи да проникваш в нещата и явленията, значи да разгадаваш стъпка по стъпка битието. А се осъзнава само със силата на мисълта – не и на емоцията. Страстта само страст поражда, чувствеността може (а това може да стори не по-зле и разумът) в най-добрия случай само да възбуди интереса, да ти даде първия тласък, да те поведе към любовта. Но да те заведе до нея може само интелектът. Това умният човек е знаел далеч преди психоанализата да му отвори очите. В едно знаменито писмо до античния гръцки комедиограф Менандър любимата му, хетерата Гликера, възторжено благодари на избраника си, че с времето е напуснал несигурната територия на емоциите и е започнал да я обича с обаятелната сила на разума: „Привличането, породено от страстта, е колкото неудържимо, толкова и крехко. А когато отношенията се крепят върху здравия разум, те вече са ненакърними, без да са чужди на удоволствието, но и без да вдъхват опасения.” Става дума за онази благодат, която Тибул нарича „тихо дихание на спокойна страст” – едно спокойствие, въдворено, облагородено и съхранено от разума. В същия дух един нашумял напоследък психотерапевт основателно съветва „да се обичаме с отворени очи” – иначе не става. Или, казано с думите на един наш познавач на темата, да не се прегръщаме слепешком. Неслучайно в контекста на Библията „обичам” е синоним на „опознавам”. Оттук и божествената, Божията природа на любовта. В разума, а не в страстите, се съдържа богоподобието на човека – учи един от най-мъдрите католически мислители на Средновековието Николай от Куза. Не обезумелият от любовна мъка или любовен екстаз човек – човекът, помъдрял от любов, е същинската атестация на любовта. И когато любимият ми поет Булат Окуджава пише в едно любимо стихотворение, че болката винаги съседства с любовта, това съседство е библейско по своята природа: става дума не за болнавост, не за бедствена, не за смъртоносна болка, а за болката, придружаваща процеса на познание. А тази болка е винаги конструктивна и съграждаща – колкото и остра да е. Права е, права е Вечната книга: любов и познание се припокриват. Така че, въпреки литературната си гениалност, предупреждението на един от тримата ни философски поети, че опознавайки, разгадавайки и осмисляйки любовта, ние я умъртвяваме, е само сполучлива художествена метафора, която няма нищо общо с характера и същността на любовта и е психологически невярна като теза. Напротив: тъкмо опознаването на любовта я сваля от недостижимия пиедестал на неземната (и затова нежизнеспособна) романтичност сред хората, заземява я, придава й биографичност, прави я достъпна, реална, действителна, неотлъчна част от битието. В едно колкото лирично, толкова и мъдро писмо до любимата Флобер обещава да постигне в интимните отношения онази „ликвидация на чувствата”, при която в името на истинската, на зрялата любов емоцията ще се трансформира в смисъл. Великият френски писател е прозрял, че знание и любов са свързани неразривно. В това си прозрение Флобер има цяла плеяда не по-малко велики предшественици. „Себе си който познае, единствено мъдро ще люби” – пише най-знаменитият теоретик и практик на любовта Овидий. А всеки започва от себе си – себепознанието, себезнанието е начало, изначалие и извор на всяко знание. Докато чувствата могат да бъдат (и често са) и разграждащи, деструктивни, пагубни (всеки от нас е изпитвал чувство на гняв или мъст), разумът е винаги съзидателен. Само разумът изчиства любовната взаимност от суровата власт на неблагородните емоционални полепи, разумът е мостът, по който началното влюбване минава на път към любовния смисъл. Защото влюбването, което по инерция наричаме любов, е в най-добрия случай предверие към любовта. А най-често и предверие не е, най-често то е краткосрочно, себеизчерпва се и напуска сетивността ни така внезапно, както и е попаднало в нея. Неслучайно Световната здравна организация окачестви влюбването като разстройство на влеченията, провъзгласявайки го по този начин за диагноза. В редките случаи, в които влюбването прераства в любов, то преминава през смисъла, през познанието – друг път няма. Не гъдела на влюбването – само дълбочината и необятността на разума се съотнасят към дълбочината и необятността на любовта. Майка Тереза, чиято мъдрост съперничи на добродетелността й, дефинира любовта като интуитивна разумност. Закачката, че най-големият полов орган при човека е мозъкът, съдържа много съществена истина. Емели Дикенсън пък учи, че „мозъкът е по-широк дори от небето”. Като християнин аз вярвам, че това е една и съща метафизична дълбочина. Казаното можем с пълна сила да адресираме и до любовта. Музил: „А да познаеш човек, когото не обичаш, означава да въведеш този човек в сферата на любовта така, както слънцето озарява мъртвия зид.” По-мъдро и същностно, по-трезво и същевременно по-романтично тълкование на явлението любов, на облагородяващата, на чудодейната роля на това явление аз не съм срещал в целия си дълъг и разновиден живот! И още: „Колко невъзможна и позьорска, когато бъде отнесена към обичащите, се оказва думата „притежавам”!” Пред чистотата и целомъдрието, пред прозрението на тези слова всеки подвеждащ емпиризъм, всеки опит да се обремени любовта с привнесени отвън и чужди, несъвместими с природата й замърсители и битовизми, да се подмени тя с една или друга страст и пристрастеност, да се сведе нейната самородна безграничност до елементарността на низшите чувствени възприятия, до тиранията на една или друга емоционална или сексуална страст, изглежда жалък. Любовта не притежава, не господства над живота на другия (още по-малко над неговото съзнание) – любовта общува, споделя, обменя, тълкува, себеизживява се, изживява и съизживява. За целта не й трябва власт – трябва й само духовна сетивност. Благодарение на която, пробудена от любовта, душата неусетно напуска карцера, в който пошлостите на бита са я заточили, и излиза наяве. Става дума, разбира се, за осъществяване на онова спонтанно себеразкриване, което е висша форма на споделеност. Всяко знание и познание е в крайна сметка знание и познание за съчовека, а оттам – и за нас самите. Дори информацията, предоставена ни и от най-абстрактните и отвлечени науки, не струва пукната пара, ако не бъде съотнесена към личния ни Аз, очовечена и конкретизирана чрез собствените ни съдби. Един британски поет запита къде остана в нашето невротично време мъдростта, затрупана от информация. Ние сме в най-добрия случай информирани хора. За да станем и хора мъдри, нужно е да прекараме насъбраната информация през душата си. Тъкмо одушевяването, одухотворяването на информацията я превръща в мъдрост. А аутична, капсулирана, саможива мъдрост, мъдрост, затворена в черепната кутия на мъдреца, няма – дори отшелническата мъдрост на първите християнски апостоли не остава затворена в килиите и пещерите, а стига чрез библейското слово до нас, потомците. И това е нейно изконно предназначение и нейна висша цел. Защото мъдростта винаги води от човека към човека. Най-краткият път в този най-съществен кръговрат е любовта. В свързаността ни с другия, в неговото разбиране междуполовата и общочовешката любов се припокриват. Задавайки най-важния въпрос под слънцето: кога всъщност разбираш един човек?, може би най-значимият писател на миналия век отговаря: „Когато участваш в съграждането му. Да го съ-градиш! Това е голямото тайнство!.. Ала не ти да градиш вътре в него, а той да се изгражда чрез теб навън! Спасението идва, когато изтръгнем нещо навън: ето, това е силната форма!” Нашето съдействие за себеразкриването, за себепостигането, за себереализирането на другия – ето автентичното съдържание, ето висшия смисъл и на Христовата, и на интимната, и на роднинската, и на всичката любов! Която, доколкото е процес, никога не възниква спонтанно – както няма и спонтанно познание. Зачитам ролята на интуицията в пътя на познанието, но тази роля е условна – безусловна е духовността, еволюцията, израстването. Става дума значи за дългосрочно, за доживотно усилие, а не за мигновен екстаз. Ето защо любов от пръв поглед няма – любовта от пръв поглед е принципно невъзможна. Има само вълнение – трепет, симпатия, възбуда – от пръв поглед. Що се отнася до любовта, по-надежден е вторият поглед, надеждно е познанието за себе си и за другия, прозрението е надеждно. Един роден певец на любовта тръгна по дирите й със следните строфи: „Любовта има нужда от тайни, от малки лъжи и лукавства, за да бъде привидно безкрайна, за да мине през всички митарства на минутите и часовете, на годините и вековете…” Не от това, най-малко от това има нужда любовта. Не само защото препоръчваните тайни често граничат с най-гнусни измами и предателства, а не по-малко горещо препоръчваните малки лъжи и лукавства са палавници, които незабележимо, но неминуемо прерастват един ден в големи, в пагубни и себепогубващи сили. А и защото любов значи себеразкриване. Себеразкриването обаче е съвкупност от истини – не от лъжи: чрез лъжи човек може само да скрие – не и да разкрие – себе си. Поелият по пътя на любовта си е съответен и себесъщ – както като обичащ, така и като обичан. Всяка негова стъпка към любимия е белязана от истината преди всичко за него самия – външното му състояние е винаги еднозначно на вътрешното. „Я весь как на ладони” – изповядва един обичащ руски поет. Когато по една или друга причина (която понякога може да се окаже и клинична) разумът абдикира от водачеството си, връх вземат чувствата, а когато и те абдикират, започват да господстват страстите. Това е деструктивен, регресивен процес, деградация, път от людското към скотското. Любовта е по своята природа сродена със свободата, докато развързаните от впряга на разума емоции неминуемо те хвърлят в една или друга пагубна зависимост, която често прераства в боготворене, в езическо идолопоклонничество. Любовта обаче е не обожаване (още по-малко обожествяване), а критично, селективно отношение. След като Жулиета провъзгласява Ромео за свой бог и идол, това обожествяване закономерно води до разруха и гибел. За разлика от разума, надмощието на чувствата, и особено на страстите, не съгражда, а разгражда личността. Трезвите предупреждения на най-сериозните изследователи на любовта като Владимир Соловьов, Ерих Фром, Джон Бейнс, Морган Скот Пек, Пиер Дако, Лев Шестов, Владимир Леви, че любовта е не зависимост, а независимост, свободен съзнателен избор, не чувство (още по-малко емоция), а решение, вземано с участието и на чувството, но под върховенството на разума, останаха глас в пустиня. Прекомерното раздвоение между сърцето и разума психиатрията счита за диагноза, господството на чувството над разума обаче е истинска катастрофа. Емоцията е съсредоточена преди всичко върху мига, докато, за разлика от нея, любовта изживява мига пълноценно, но вниманието й е насочено към перспективата. В царството на любовта овластени са не чувствата, не емоциите, не страстите и пристрастията – овластен е единствено и само интелектът. Един мъдър писател заяви, че на емоциите не може да се разчита, че емоциите се люшкат в човечеството като вода в разклатена бъчва, но човечеството така и не му повярва. Дълги векове преди него още елизабетинците постигат онова, което много философи и поети и до днес не съумяха да направят: да разграничат отчетливо влюбчивостта и чувствеността от любовта. Ето защо като чух от сцената как един драматичен герой на Шекспир, който е дете на Елизабетинската епоха, уверява, че природата има нужда от любов, се поусъмних. Природата има нужда само от себевъзпроизвеждане, от възпроизвеждане на видовете, а оттам – и от секс. От любов, за сметка на това, има нужда цивилизацията – любовта пристъпи по земята с босите ходила на Спасителя, на Сина Божий, на родоначалника на цивилизацията ни, предопределяйки така пътя на християнската ни култура. Така погледнато, и по своя генезис любовта е културен, нравствен, интелектуален феномен, феномен, разкрепостяващ човека от оковите на унаследените езически предразсъдъци, от догмите на многобожието и, което е не по-малко важно, от деспотизма на природата, от присъщото на животинските видове безусловно господство на емоциите. Каталог: pluginfile.php pluginfile.php -> Следва 29 / Есен 2013 Съдържание Биляна Курташева pluginfile.php -> Промени в седмичния формат на курс в best pluginfile.php -> Война и общество в Европа през новото време pluginfile.php -> Превод и създаване на гпи на български pluginfile.php -> Moodle Filters Изтегляне 0.62 Mb. Сподели с приятели:
|