Разчупете навика да бъдете себе си
Изтегляне 3.33 Mb. Pdf просмотр
|
| извинявам? Защо поемам отговорност за грешките на всички останали? След като се замислите за историята на вашата „виновност“, си казвате: Днес ще престана да се обвинявам и да се извинявам за лошото поведение на другите. Ще се променя. В резултат от решението си вече няма да мислите същите мисли, които пораждат същите чувства, и обратното. Освен това сте сключили сделка със себе си: ако залитнете, да се спрете и да си спомните намерението си. Минават два часа и вие се чувствате отлично. Мислите си: „Брей, това наистина работи“. За съжаление, клетките на тялото ви не се чувстват толкова добре. С годините сте ги научили да изискват повече молекули от определена емоция (в случая, чувството за вина), за да задоволяват химичните си нужди. Свикнали сте тялото си да живее като запаметен химичен континуум, а сега прекъсвате „доставките“, като отричате химичните му потребности и се противопоставяте на подсъзнателните му програми. Тялото се пристрастява към чувството за вина и към всяка друга емоция по същия начин, както към наркотиците 12 . Отначало имате нужда от съвсем малко емо- ция/наркотик, после тялото ви губи своята чувствителност и клетките започват да изискват все повече, за да изпитат същото. Опитите да промените емоционалните си модели много напомнят на период на абстиненция. Когато клетките ви вече не получават обичайните сигнали на чувство за вина от мозъка, те започват да изразяват тревога. До момента тялото и умът са работили заедно, за да произвеждат състоянието, наречено „вина“. Сега вие вече не мислите и не се чувствате, не се чувствате и не мислите по същия начин. Намерението ви е да създавате по-положителни мисли, но тялото ви все още е настроено да произвежда чувство за вина въз основа на мисли за вина. Представете си го като високоспециализирана монтажна линия. Вашият мозък е програмирал тялото да очаква дадена част, която ще попадне на точно определено място. Изведнъж вие му изпращате съвсем друга част, която не пасва на мястото на старата, „виновната“ част. Задейства се аларма и цялата линия спира. . Клетките ви дебнат какво се случва в мозъка и ума; тялото е най-добрият „четец на мисли“. Затова те всички спират работа, вдигат поглед към мозъка и си мислят: Какво правиш? Настояваше, че си виновен и ние вярно следвахме командите ти години наред! Подсъзнателно запаметихме програма на вина от повтарящите се мисли и чувства. Променихме рецепторите си, за да отразим ума; модифицирахме химията си, за да 12 Sapolsky, Robert М., „Why Zebras Don’t Get Ulcers” (New York: Henry Holt and Company, 2004). Саполски е водещ специалист в областта на стреса и неговите ефекти върху ума и тялото. Вж. също: Joe Dispenza, „Evolve Your Brain: The Science of Changing Your Mind” (Deerfield Beach, FL: Health Communications, Inc., 2007). Концепцията за емоционалното пристрастяване се преподава също така в Ramtha’s School of Enlightenment; вж. JZK Publishing: http://www.jzkpublishing.com/ , https://www.ramtha.com/ 56 можеш автоматично да се чувстваш виновен. Поддържахме вътрешния ти химичен ред независимо от всички външни обстоятелства в живота ти. Толкова сме свикнали с този химичен ред, че новото ти състояние ни е неудобно, непознато. Искаме си познатото, предсказуемото, което ни се струва естествено. И ти изведнъж си решил да се променяш! Не можем да го допуснем! И така, клетките се събират и казват: Да изпратим протест на мозъка. Но трябва да бъдем хитри, за да си помисли, че той всъщност е отговорен за новите мисли. Не искаме да се досети, че идват от нас. И те изпращат послание с етикет „Спешно“ право по гръбначния стълб към повърхността на мислещия мозък. Наричам го „бързия път“, защото съобщението стига за секунди до централната нервна система. В същото време, докато става това, химията на тялото – химията на чувството за вина – е спаднала до по-ниско ниво, защото вие не мислите и не се чувствате по същия начин. Този спад обаче не минава незабелязан. Един термостат в мозъка, наречен хипоталамус, изпраща тревожен сигнал: Химическите стойности намаляват. Трябва да ги повишим! Така хипоталамусът дава знак на мислещия мозък да се върне към старите си привички. Това е „бавният път“, защото отнема повече време на химикалите да се завъртят през кръвообращението. Тялото иска да се върнете към запаметения си химичен аз и затова ви кара да мислите по познатия, рутинен начин. Тези клетъчни реакции – по „бързия“ и „бавния“ път – стават едновременно. В следващия момент започвате да чувате в главата си мисли от типа: Днес си много уморен. Можеш да започнеш от утре. Утре е по-хубав ден. Наистина, можеш да го оставиш за по-късно. И любимата ми: Просто нямам чувството, че е правилно. Ако това не проработи, предстои втора тайна атака. Тялото-ум иска отново да владее положението, затова започва да ви тормози: Нормално е да се чувстваш зле. Баща ти е виновен. Не се ли чувстваш зле за това, което си правил в миналото? Хайде да разгледаме миналото ти, за да си спомним защо си такъв. Виж се – развалина, нещастник. Ти си жалък и слаб. Животът ти е провал. Никога няма да се промениш. Твърде много приличаш на майка си. Защо просто не се откажеш? Докато продължавате да се очерняте, тялото ви изкушава ума да се върне към несъзнателно запаметеното състояние. На рационално ниво това е абсурдно. Но очевидно на някакво ниво е хубаво да се чувстваш зле. В момента, в който се вслушаме във вътрешния монолог, когато повярваме на тези мисли и реагираме със същите познати чувства, настъпва ментална амнезия и ние забравяме за първоначалната си цел. Смешното е, че всъщност започваме да вярваме на това, което тялото казва на мозъка да ни каже. Потапяме се отново в автоматичната програма и се връщаме към стария си аз. Този сценарий е познат на повечето от нас. Той не се различава от всеки опит да се откажем от някой навик. Независимо дали сме пристрастени към цигари, шоколад, алкохол, пазаруване, хазарт или гризане на ноктите, в момента, в който прекратим привичното действие, между тялото и ума настъпва хаос. Мислите, които възприемаме, са тясно свързани с чувството какво би било да преживеем изкушението. Когато се отдадем на желанието си, възпроизвеждаме същите резултати в живота си, защото умът и тялото са в противоречие. Мислите и чувствата ни работят едни срещу други и ако тялото стане умът, винаги ще бъдем жертва на начина, по който се чувстваме. Докато използваме познатите си чувства като барометър, като обратна връзка за усилията ни да се променим, винаги ще се разубеждаваме да не бъдем велики. Няма да 57 успеем да надраснем вътрешната си среда. Няма да можем да видим света на възможните резултати с изключение на негативните от миналото. Мислите и чувствата наистина имат голяма власт над нас. Изтегляне 3.33 Mb. Сподели с приятели:
|