Решение на Голямото отделение от 6 юли 2005 г. (резюме)

„85. Съдът напомня, че след като молбата за преразглеждане на делото е била приета от състав на Голямото отделение, то цялото “дело” е предадено на Голямото отделение за постановяване на ново решение. Пред Голямото отделение “делото” неизбежно обхваща всички аспекти на разгледаната в решението на отделението жалба, а не само сериозния “въпрос” или “проблем”, причина за преразглеждането (К. и Т. срещу Финландия², ECHR 2001–VII, §§ 139-141).

86. Въпреки че желанието на страните е било да се ограничи производството само до проблемите по чл. 14 от Конвенцията, Голямото отделение е длъжно да разгледа въпросите, поставени по чл. 2 и чл. 13 от Конвенцията по това дело.”
II.  По твърдението за нарушение на чл. 2 от Конвенцията
87.-88. Жалбоподателите твърдят, че г-н Ангелов и г-н Петков са лишени от живот в нарушение на чл. 2 от Конвенцията. Твърди се, че двамата са загинали в резултат на пропуска на националното законодателство и практика да регламентират съобразно изискванията на Конвенцията употребата на огнестрелно оръжие от служители на държавата. В резултат на това, по настоящето дело държавни служители са имали право да употребят смъртоносна сила в обстоятелства, при които това не е било абсолютно необходимо. Това съставлявало самостоятелно нарушение на чл. 2. Жалбоподателите се оплакват също така, че властите не са извършили ефективно разследване на смъртните случаи. 
A. Решението на Отделението
„89. Отделението е постановило, че чл. 2 от Конвенцията забранява употребата на огнестрелно оръжие при задържането на лица, които като г-н Ангелов и г-н Петков са били заподозрени в извършването на несвързани с насилие престъпления, не са били въоръжени и не са представлявали заплаха за извършващите ареста полицаи или други лица. Следователно, при обстоятелствата на настоящето дело ответната държава е била отговорна за отнемане на живот по смисъла на чл. 2 от Конвенцията, тъй като при задържането на г-н Ангелов и г-н Петков е била употребена смъртоносна сила. Нарушението на чл. 2 се утежнявало допълнително от факта, че е била употребена прекомерна сила, включваща огнестрелно оръжие, и от пропуска на властите да планират и контролират операцията по начин, съвместим с чл. 2 от Конвенцията.

90. След това, Отделението е намерило нарушение на задължението на ответната държава по чл. 2, т. 1 от Конвенцията ефективно да разследва смъртта на г-н Ангелов и г-н Петков. По-конкретно, разследването се е характеризирало от сериозни необяснени пропуски и противоречия, а подходът е бил опорочен, защото е бил прилаган стандартът по националното законодателство, който е бил несъвместим със стандарта по чл. 2, т. 2 от Конвенцията, а именно – употребената сила да е “абсолютно необходима”.

91. Относно твърдението но жалбоподателите, че ответната държава е нарушила и задължението си да защити със закон правото на живот, Първо отделение е приело, че е обсъдило всички относими аспекти на случая и не е необходимо да разглежда отделно този въпрос.
Б. Становищата на страните
92. Пред Голямото отделение правителството и жалбоподателите са заявили, че приемат изводите на Първо отделение по чл. 2 от Конвенцията.
В. Преценката на Съда

1.  Дали г-н Ангелов и г-н Петков са били лишени от живот в нарушение на чл. 2 от Конвенцията
(a)  Общи принципи
93. Чл. 2, който гарантира правото на живот, е една от най-фундаменталните разпоредби на Конвенцията и изразява една от основните ценности на демократичните общества, които образуват Съвета на Европа. Съдът е длъжен да подлага на най-внимателно изследване твърденията за нарушение на тази разпоредба. В случаите, когато става въпрос за употреба на сила от служители на държавата, Съдът трябва да вземе под внимание не само действията на служителите, използвали сила, но и всички съпътстващи обстоятелства, включително въпроси като приложимата законова или подзаконова рамка и планирането и контрола на разглежданите действия (виж решенията Маккен и други срещу Обединеното Кралство³ от 27 октомври 1995 г., A-324, стp. 46, § 150; и Макаратцис срещу Гърция⁴ от 20 декември 2004 г., §§ 57-59).

94. Самият текст на чл. 2, т. 2 указва, че при определени обстоятелства употребата на смъртоносна сила от страна на полицейски служители може да бъде оправдана. Всяка употреба на сила обаче трябва да бъде “абсолютно необходима”, което означава да е стриктно пропорционална на обстоятелствата. С оглед фундаменталното естество на правото на живот обстоятелствата, при които отнемането на живот може да бъде оправдано, трябва да бъдат точно формулирани (виж решенията Андронику и Константину срещу Кипър⁵ от 9 октомври 1997 г., стp. 2097-98, § 171, стp. 2102, § 181, стp. 2104, § 186, стp. 2107, § 192 и стp. 2108, § 193; и Маккер срещу Обединеното Кралство⁶, ECHR 2001 III, §§ 108 и сл.).

95. Следователно, а и като се има предвид чл. 2, т. 2, б.”б” от Конвенцията, легитимната цел да се извърши правомерен арест може да оправдае излагането на риск на човешки живот, само когато това е било абсолютно необходимо в конкретните обстоятелства. Според Съда, такава необходимост по принцип не е налице, когато е известно, че лицето, чийто арест се цели, не представлява заплаха за нечий живот или физическа цялост и не е заподозрян в извършването на насилствено престъпление, дори и ако неупотребата на смъртоносна сила би имала за последица невъзможност да се осъществи арестът (виж подхода на Съда по цитираното по-горе дело Маккен и други стp. 45-46, §§ 146-50 и стp. 56-62, §§ 192-214, и като по-скорошен източник цитираното решение Макаратцис срещу Гърция, §§ 64-66; виж също как Съдът е осъдил употребата на огнестрелно оръжие срещу невъоръжени лица, които са се опитвали да напуснат бившата ГДР и не са представлявали заплаха в решението Стрелец, Кеслер и Кренц срещу Германия⁷, ECHR 2001 II, §§ 87, 96 и 97).

96. При очертаването на обстоятелствата, при които лишаването на живот може да бъде оправдано, чл. 2 вменява на държавата първостепенното задължение да гарантира правото на живот, като предвиди подходяща законодателна и административна мярка, която да дефинира в светлината на международните стандарти ограничените обстоятелства, при които правоприлагащите органи могат да използват сила или оръжие (виж цитираното Макаратцис срещу Гърция, §§ 57-59, и приложимите разпоредби от Основните принципи на ООН относно употребата на сила и огнестрелно оръжие от правоприлагащите органи (§§ 71-74 по-горе)). В съответствие със споменатия по-горе принцип на стриктна пропорционалност, въплътен в чл.2 (виж цитираното по-горе решение Маккен и други, стp. 46, § 149), националното законодателство, регламентиращо акциите по задържане, следва да обвърже употребата на огнестрелно оръжие с внимателна преценка на съпътстващите обстоятелства, и по-конкретно, с оценка на естеството на извършеното от беглеца престъпление и на заплахата, която той представлява.

97. В допълнение, националното законодателство, регламентиращо полицейските операции, трябва да осигури система от адекватни и ефективни гаранции срещу произвол и злоупотреба при употребата на сила и дори срещу нещастни случаи, които е можело да бъдат избегнати (виж цитираното Макаратцис срещу Гърция, § 58). В частност, правоприлагащите служители следва да бъдат обучавани дали е абсолютно необходимо да използват огнестрелно оръжие не само въз основа на буквата на приложимите инструкции, но и с дължимата грижа към първостепенното значение което има зачитането на човешкия живот, като основна ценност (виж критиката на Съда към дадените на войниците инструкции да “стрелят на месо” в цитираното по-горе дело Маккен и други, стp. 61-62, §§ 211-214).
(б)  Приложение на тези принципи към настоящия случай
98. Г-н Ангелов и г-н Петков са били застреляни от офицер от военната полиция при опит да бъдат задържани след бягството им от затвора. Следователно, случаят следва да бъде разгледан по чл. 2, т. 2, б. “б” от Конвенцията. 
(i)  Приложима законодателна рамка
99. С голямо безпокойство Съдът отбелязва, че приложимите разпоредби за употреба на огнестрелно оръжие от военната полиция на практика позволяват употребата на смъртоносна сила при задържането на лице от състава на въоръжените сили, дори и за най-леко престъпление. Правилникът, съдържащ тези норми, не само не е публикуван, но и не съдържа ясни гаранции за защита срещу произволно отнемане на живот. Съгласно ПДВП е законосъобразно да се стреля по всеки беглец, който не се предаде незабавно след устно предупреждение и предупредителен изстрел (виж § 60 по-горе). Неяснотата, с която тези норми регламентират употребата на огнестрелно оръжие, и толерирането на употребата на смъртоносна сила ясно се разкриват от събитията, довели до фаталната стрелба срещу г-н Ангелов и г-н Петков и от реакцията на разследващите органи на тези събития. По-късно Съдът отново ще се върне на тези въпроси.

100. Подобна законодателна рамка е напълно недостатъчна и е твърде далеч от нивото на защита “със закон” на правото на живот, което се изисква от Конвенцията в съвременните демократични общества в Европа (виж §§ 94-97 за принципите, на които следва да се основава приложимото законодателство).

101. Вярно е, че становището на Върховния съд е, че изискването за пропорционалност е въплатено в националното наказателно право. В настоящия случай обаче това тълкувание на Върховния съд не е било приложено (виж §§ 50-54 и § 64 по-горе).

102. Поради това Съдът намира, че е имало основен пропуск от страна на държавата-ответник да съобрази задължението си по чл. 2 от Конвенцията да гарантира правото на живот, като изготви подходяща законодателна и административна рамка относно употребата на сила и огнестрелно оръжие от страна на военната полиция.”

„104. От своя страна, Голямото отделение ще подчертае отново липсата на явна законова и подзаконова рамка, която да дефинира обстоятелствата, при които служителите на военната полиция могат да прибегнат до употребата на потенциално смъртоносна сила (виж §§ 99-102 по-горе). Голямото отделение е съгласно със заключението (§ 112), че приложимите разпоредби:

“...не са поставяли употребата на огнестрелни оръжия в зависимост от конкретните обстоятелства и – най-важното – не са изисквали оценка на характера на престъплението, извършено от беглеца, и на заплахата, която той представлява.”

105. На практика, въпросните норми са позволили отряд от тежко въоръжени полицаи да бъде изпратен да задържи двамата мъже, без преди това да е била обсъдена опасността (ако въобще е имало такава), която те са представлявали, и без полицаите да са били ясно предупредени за необходимостта да минимизират всеки един риск за живота на търсените мъже. Накратко, начинът, по който е била планирана и контролирана операцията, разкрива едно достойно за съжаление незачитане на превъзходството на правото на живот.”

„107. Като отчита всичко това, Съдът счита, че при обстоятелствата на настоящия случай всяко прибягване до потенциално смъртоносна сила е било забранено от чл. 2 от Конвенцията, без значение, че е имало опасност г-н Ангелов и г-н Петков да избягат. Както бе посочено и по-горе, когато е известно, че лицето, чийто арест се цели, не представлява заплаха за нечий живот или здраве и не е заподозряно в извършването на престъпление, свързано с насилие, всяка употреба на потенциално смъртоносна сила не може да се приеме за “абсолютно необходима”.”

108. По-нататък Съдът анализира подробно действията на майор Г. и заключава, че поведението му „подлежи на сериозна критика, защото той е използвал очебийно прекомерна сила”.
(iv) Заключението на Съда
“109. Според Съда, държавата-ответник не е изпълнила задълженията си по чл. 2 от Конвенцията, защото приложимата законодателна рамка за употребата на сила е била погрешна още в основата си и г-н Ангелов и г-н Петков са били убити при обстоятелства, в които всяка една употреба на огнестрелно оръжие с цел да бъдат задържани е била несъвместима с чл. 2 от Конвенцията. Освен това е била използвана очебийно прекомерна сила. Следователно, по отношение на смъртта на г-н Ангелов и г-н Петков е имало нарушение на чл. 2 от Конвенцията.”
2.  Дали разследването на смъртта на г-н Ангелов и г-н Петков е било ефективно, както изисква чл. 2 от Конвенцията
(a)  Общи принципи
„110. Задължението за защита правото на живот по чл. 2 от Конвенцията във връзка с общото задължение на държавите по чл. 1 от Конвенцията да “осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в тази Конвенция”, имплицитно включва задължение за някаква форма на ефективно официално разследване, когато дадено лице е било лишено от живот в резултат на употребата на сила (виж Чакичи срещу Турция⁸, ECHR 1999-IV, § 86). Основната цел на такова разследване е да се осигури ефективното прилагане на националните закони, които защитават правото на живот и - когато са замесени лица, представляващи държавата или държавни институции - да се постигне търсенето на отговорност от тях за смърт, причинена при обстоятелства, за които те отговарят (виж Ангелова срещу България⁹, ECHR 2002-IV, § 137).

111. Властите трябва да предприемат действия по собствена инициатива, веднага щом проблемът им стане известен. Започването на разследването не може да бъде оставено на инициативата на близките, които да трябва да подадат официално оплакване или да поискат да се поеме определена насока на разследването или да се извършат конкретни следствени действия (виж, mutatis mutandis, Илхан срещу Турция¹⁰, ECHR 2000 VII, § 63).

112. За да бъде ефективно разследването на твърдения, че държавни служители са извършили незаконосъобразно лишаване от живот, е необходимо лицата, които осъществяват разследването и отговарят за него, да бъдат независими и безпристрастни, както по закон така и на практика (виж решенията Гюлеч срещу Турция¹¹ от 27 юли 1998 г., Reports 1998-IV, стр. 1733, §§ 81-82; Огюр срещу Турция¹², ECHR 1999-III, §§ 91-92, и Ергъ срещу Турция¹³ от 28 юли 1998 г., Reports 1998 IV, стр. 1778-79, §§ 83 84).

113. За да е ефективно разследването, то трябва да е също така годно да установи дали е било оправдано използването на сила при конкретните обстоятелства и да идентифицира и доведе до налагане на наказание на отговорните лица (виж цитираното по-горе Огюр срещу Турция, § 88). Властите са длъжни да предприемат всички разумни мерки, за да съберат доказателствата относно инцидента, включително inter alia свидетелски показания на очевидци и веществени доказателства. Изводите от разследването трябва да бъдат основани на пълен, обективен и независим анализ на всички относими елементи и трябва да бъдат достигнати чрез приложението на стандарт, подобен на изисквания от чл. 2, т. 2 от Конвенцията стандарт за употреба на сила при “абсолютна необходимост”. Всеки недостатък на разследването, който подкопава годността му да установи причините за смъртта или отговорното лице, рискува да го направи несъответстващо на изискванията за ефективност (виж решенията Кели и други срещу Обединеното Кралство¹⁴ от 4 май 2001 г., §§ 96-97; и цитираното Ангелова срещу България, § 139 и 144).”

„114. Голямото отделение не намира причина да се отклонява от изводите на Първо отделение. И според двата състава, при разследването на смъртта на г-н Ангелов и г-н Петков законността на поведението на полицаите е била преценявана в светлината на приложимите подзаконови нормативни актове. Фактът, че разследването е заключило, че при тези обстоятелства употребата на сила е била необходима, само потвърждава принципно погрешното естество на тези разпоредби и тяхното незачитане на правото на живот. Като са се позовали на буквата на нормата, разследващите органи не са разгледали релевантни въпроси като факта, че е било известно, че жертвите са невъоръжени и не са заплашвали никого, а още по-малко дали е било необходимо за преследването на двама мъже, чието единствено престъпление е било да се отклонят от военна служба, да се изпрати отряд от тежко въоръжени полицаи. Накратко, не е бил извършен стриктен преглед на всички обективни обстоятелства.”

115. Съвсем отделно от изключително ограничената правна рамка, в която е било проведено разследването, следва да се отбележи, че не са били предприети редица необходими и очевидни следствени действия – провеждането на следствен експеримент, непълния план на местността, на който са се позовавали властите.

116. Нещо повече, и следователят, и прокурорите са пренебрегнали значими и показателни факти. Те просто са приели твърденията на майор Г. и са прекратили разследването. По този начин следователят и прокурорите на практика са освободили майор Г. от наказателно преследване.

„117. Голямото отделение подкрепя становището на Отделението, че такова поведение от страна на властите – каквото вече е било констатирано от Съда и по други дела срещу България (виж Великова срещу България¹⁵, ECHR 2000 VI; и цитираното решение Ангелова срещу България) – е повод за сериозно безпокойство, тъй като поставя под сериозно съмнение обективността и независимостта на участващите следователи и прокурори.

118. В тази връзка Съдът напомня, че един бърз и ефективен отговор от страна на властите при разследването на употребата на смъртоносна сила е от съществено значение, за да е сигурно обществото, че се спазва принципът за върховенство на закона, и за да се предотврати каквото и да е впечатление за тайно споразумение или толериране на незаконни действия (виж цитираното решение Маккер срещу Обединеното Кралство, §§ 111-15).

119. В настоящия случай е било нарушено задължението на държавата-ответник по чл. 2, т. 1 от Конвенцията да разследва ефективно лишаването от живот.”
III. По твърдението за нарушение на чл. 13 от Конвенцията
120.-123. Като има предвид основанията, на които е намерено нарушение на процесуалния аспект на чл. 2, Голямото отделение, подобно на Отделението, счита, че не възниква самостоятелен въпрос по чл. 13 от Конвенцията.
IV. По твърдението за нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията
124.-125. Жалбоподателите твърдят, че чл. 14 е бил нарушен, защото предразсъдъците и враждебните нагласи към лица от ромски произход са изиграли решаваща роля за събитията, довели до смъртта на г-н Ангелов и г-н Петков. Те също така твърдят, че властите не са изпълнили задължението си да проверят вероятността за расистки подбуди при убийството. Правителството оспорва твърденията на жалбоподателите.
A. Решението на Отделението
„126. Отделението е отбелязало, че в случаите на лишаване от живот чл. 2 и чл. 14 от Конвенцията взети заедно налагат на държавните органи да провеждат ефективно разследване, независимо от расовата и етническата принадлежност на жертвите. Според Отделението, властите имат и задължението да предприемат всички разумни стъпки, за да разкрият всякакви евентуални расистки мотиви при инциденти с употреба на сила от страна на правоприлагащи служители.

127. В настоящия случай, въпреки показанията на г-н М. М. за расистки обиди и други доказателства, които би следвало да подтикнат властите да разследват възможността за расови подбуди, подобно разследване не е било извършено. По тази причини властите не са изпълнили задължението си по чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 2.

128. Като приема, че конкретните трудности по доказването на дискриминацията налагат възприемането на специфичен подход към доказателствата, Отделението е постановило, че в случаите, когато властите не са разследвали определи аспекти на деянието, чието изясняване е било очевидно наложително при разследването на насилствени актове от страна на служители на държавата, и са пренебрегнали доказателства за възможна дискриминация, Съдът може при разглеждането на оплаквания по чл. 14 от Конвенцията да направи негативни заключения или да прехвърли тежестта на доказване върху правителството.

129. Въз основа на фактите по делото, Отделението е приело, че поведението на разследващите органи – който не са взели под внимание редица обезпокоителни факти, като например прекомерната сила, използвана от майор Г., и доказателството, че е използвал расистки обиди – налага прехвърлянето на тежестта на доказване. Така върху правителството пада отговорността чрез представянето на допълнителни доказателства или убедителни обяснения на фактите да убеди Съда, че разглежданите събития не са били продиктувани от дискриминационно отношение от страна на държавни служители.

130. Тъй като правителството не е предложило никакво убедително обяснение, и като отбелязва, че има и предишни решения, в които Съдът е установил, че правоприлагащи органи в България са подлагали роми на насилие, завършило със смърт, Отделението е заключило, че е имало нарушение на материалноправния аспект на чл. 14, разгледан във връзка с чл. 2 от Конвенцията.
Б. Становищата на страните
1. Правителството
131. Правителството оспорва заключението на Отделението за нарушение на чл. 14, като твърди, че Отделението се е позовало само на общи материали за събития извън обхвата на делото и на два случайни факта – показанията на г-н М. М., в които той твърди, че майор Г. го е обиждал, но не и че е обиждал жертвите, и факта, че инцидентът се е случил в циганска махала. Според правителството, при използването на който и да е приемлив стандарт на доказване тези разсъждения не могат да оправдаят едно заключение, че употребата на огнестрелно оръжие е била мотивирана от расистки нагласи.

132. Правителството подчертава, че Съдът винаги е изисквал “доказване отвъд разумното съмнение”. Тежестта на доказване може да бъде преместена, когато разглежданите събития са изцяло, или в по-голямата си част, изключително достояние на властите – както в случаите на смърт по време на арест. В настоящия случай обаче няма такива обстоятелства.

133. И тъй като в разглеждания инцидент няма нито един расистки елемент, всяко допълнително разследване от страна националните власти би било безполезно. Правителството се съгласява, че расово мотивираното насилие трябва да бъде наказвано по-тежко отколкото насилствени действия, в които няма расистки елементи. Не може да се изисква обаче държавата да разследва възможни расистки нагласи при липсата на достатъчно доказателства в подкрепа на твърденията за расизъм. Според правителството, подходът на Отделението би довел до ангажиране отговорността на високодоговарящите държави, винаги когато – макар и необосновано – се твърди дискриминация.

134. Нещо повече, подходът на Отделението бил неясен и непредвидим. В частност, непоследователно е да се изтъква, а Отделението е направило именно това, че в контекста на чл. 2 от Конвенцията Съдът не може да установява намерения или душевни нагласи, а след това да се направи извод, че е имало материалноправно нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 2, защото смъртта на г-н Ангелов и г-н Петков е била в резултат на расистки мотивирано действие.

135. И в писмените, и в устните си становища правителството прави подробен преглед на законодателството, социалните програми и другите мерки, предприети в последните години в България с цел борба срещу дискриминацията и нетолерантността и интеграция на ромите в обществото.
2.  Жалбоподателите
136. В писменото си становище жалбоподателите твърдят, че до този момент Конвенцията не е предоставяла ефективна защита срещу расовата дискриминация и приканва Голямото отделение да възприеме едно ново тълкуване на чл. 14. Жалбоподателите приветстват вижданията на Отделението, че високо-договарящите страни имат задължението да разследват възможни расистки подбуди за актове на насилие и че тежестта на доказване може да бъде прехвърлена върху ответното правителство. В писменото си становище обаче жалбоподателите поддържат, че стандартът на доказване при дела за дискриминация не трябва да е “отвъд разумното съмнение” и че по дела, подобни на настоящото, тежестта на доказване трябва винаги да се прехвърли на правителството, щом като са доказани факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация. В пледоарията си по време на откритото заседание представителите на жалбоподателите са призовали Съда да възприеме подхода на Отделението.

137. Относно фактите по делото жалбоподателите поддържат, че е имало нарушение на чл. 14, тъй като са доказали prima facie случай на дискриминация – т.е. факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, и правителството не е успяло да представи опровергаващи ги доказателства. По-конкретно, етническата принадлежност на г-н Ангелов и г-н Петков е била известна на полицаите, които е трябвало да ги арестуват. Майор Г. е отправил расистки обидни слова по адрес на присъстващо по време на инцидента лице във връзка с ромския му произход. Сериозни изводи също така е следвало да бъдат направени от факта, че майор Г. е използвал очевидно диспропорционална огнева мощ в населено място – циганската махала на селото. Тези факти е трябвало да бъдат преценени в светлината на наличните данни за системна дискриминация на ромите от страна на правоприлагащите органи в България. В допълнение, властите е трябвало да проверят дали смъртта на г-н Ангелов и г-н Петков е била продиктувана от расистки мотиви, но не са го направили.

139. Въпреки високото ниво на расово мотивирано насилие и повтарящите се призиви от страна на международни организации като Комитета на ООН против изтезанията за установяване на “една ефективна, надеждна и независима система за разглеждане на оплакванията” и за адекватно разследване на случаите на злоупотреба с власт от страна на полицията, властите продължавали да не предприемат необходимите действия. Българският наказателен закон не криминализира расистките подбуди като утежняващо вината обстоятелство в случаите на престъпни актове на насилие. През 1999 г. българските власти са признали необходимостта от промяна на закона, но така и не са предприели никакви действия. Също така, чл. 162 от НК, който криминализира расово мотивираните престъпни деяния, предвижда по-леки наказания от разпоредбите, регламентиращи обикновените престъпления срещу личността. В резултат на това, чл. 162 никога не е бил прилаган, а ако въобще биват повдигани обвинения, то това се прави под общата разпоредба за телесна повреда или убийство и расисткото естество на престъпленията остава скрито. Както е отбелязано в решенията на Съда по делата Великова и Ангелова, в България съществува климат на безнаказаност.

141. По нататък Interights изтъква, че международната практика поддържа виждането, че по дела за дискриминация тежестта на доказване следва да бъде прехвърлена, щом веднъж ищецът е доказал prima facie случай. Това е подходът, възприет от няколко директиви на ЕС, от Съда на Европейската Общност, от Комитета по правата на човека на ООН и от националните съдилища на редица европейски страни, а също в САЩ, Канада и други страни.

142. Също така Interights сочи видове доказателства, които според националните юрисдикции са достатъчни, за да може от тях да се направи изводът, че е налице дискриминация: доказателства за „обща картина” на неравнопоставеност; „ноторно известна” дискриминация, факти от живота, факти, които се знаят от всички, данни за обстановката, косвени доказателства. Разпространен подход било и използването на изводи, достигнати по дедуктивен път.
(в)  Open Society Justice Initiative (OSJI)
143. OSJI коментира задължението на държавите по международното и сравнителното право да разследват расовата дискриминация и насилие. Тяхното становище е, че широко възприетият принцип, че ефективната защита на материалните права е невъзможна без съществуването на адекватни процедурни гаранции, е приложим и към делата за дискриминация. Следователно, в чл. 14 от Конвенцията е въплътено процесуално задължение. В допълнение, в съответствие с преобладаващата европейска и международна практика, в наказателното право расистките подбуди са утежняващо вината обстоятелство и следователно подлежат на разследване. От това следва, че държавите са длъжни да разследват действията на расово насилие. Това било тяхно ex officio задължение, което възниква винаги, когато съществува обосновано подозрение, че е извършено деяние от расистки подбуди.
В.  Преценката на Съда
1. Ангажира ли се отговорността на ответната държава при лишаване от живот заради расовия или етнически произход на жертвите
144. По-горе Съдът установи, че служители на ответната държава противозаконно са отнели живота на г-н Ангелов и г-н Петков в нарушение на чл. 2 от Конвенцията. В допълнение, жалбоподателите твърдят, че е налице самостоятелно нарушение на чл. 14 от Конвенцията, защото за смъртта на двамата имат роля и расовите предразсъдъци.

145. Дискриминация е различното отнасяне към лица в приблизително сходни ситуации без обективно или разумно обяснение за това (виж Уилис срещу Обединеното Кралство¹⁶, ECHR 2002 IV, § 48). Расовото насилие е особено оскърбително за човешкото достойнство и с оглед на опасните последици изисква от властите специална бдителност и убедителна реакция. По тази причина властите са длъжни да използват всички възможни средства за борба с расизма и расовото насилие и по този начин да затвърждават виждането, че различието не е заплаха, а източник за обогатяването на демократичното общество. По-долу Съдът ще се върне към този въпрос.

146. Изправен пред оплакванията на жалбоподателите по чл. 14, така както са формулирани, Съдът има за задача да установи дали между стрелбата, довела до смъртта на г-н Ангелов и г-н Петков, и расизма има причинно-следствена връзка, и то такава, че да доведе до нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията.

147. Съдът отбелязва, че при преценката на доказателствата е възприел стандарта на доказване „отвъд разумно съмнение”. Той обаче никога не е имал за цел да взаимства подхода на националните правни системи, които прилагат този стандарт. Ролята на Съда не е да се произнася по наказателната или гражданската отговорност, а по отговорността на високодоговарящите държави по Конвенцията. Специфичната му задача по чл. 19 от Конвенцията – да “осигури спазването на задълженията, поети от високодоговарящите страни по силата на Конвенцията” – обуславя подхода му към въпросите на доказването и доказателствата. В производството пред Съда няма процесуални изисквания за допустимост на доказателствата или предварително формулирани правила за тяхната оценка. Съдът основава изводите си на свободна преценка на всички доказателства, включително и на логически изводи от фактите и становищата на страните. Съгласно установената му практика, доказването може да следва от съвместното съществуване на достатъчно силни, ясни и непротиворечиви индиции или подобни неопровергани фактически презумпции. Нещо повече, нивото на убедителност, необходимо за достигането на конкретно заключение, и в тази връзка – разпределянето на тежестта на доказване – са неразривно свързани със специфичността на фактите, естеството на направените твърдения и разглежданите права по Конвенцията. Съдът има предвид и че установяването на нарушение на основно човешко право е сериозен въпрос за държавите-членки (виж, наред с други, следните решения: Ирландия срещу Обединеното кралство¹⁷ от 18 януари 1978 г., A-25, стр. 64-65, § 161; Рибич срещу Австрия¹⁸ от 04 декември 1995 г., A-336, стр. 24, § 32; Акдивар и други срещу Турция¹⁹ от 16 септември 1996 г., Reports 1996 IV, стр. 1211, § 68; Танли срещу Турция²⁰, ECHR 2001-III, §§ 111; и Иласку и други срещу Молдова и Русия²¹ от 8 юли 2004 г., § 26).

148. Жалбоподателите са изтъкнали няколко самостоятелни факта и поддържат, че от тях могат да се направят достатъчно изводи, че деянието е било расистки мотивирано.

149. На първо място, според жалбоподателите показателен бил фактът, че майор Г. е произвел автоматичен огън в населено място, като е пренебрегнал обществената сигурност. Като приемат, че за такова поведение няма рационално обяснение, жалбоподателите считат, че единственото приемливо обяснение е проявление на расова омраза от страна на майор Г., както и че той не би постъпил по този начин в не-ромски квартал.

150. Съдът обаче отбелязва, че за съжаление националното законодателство не забранява употребата на огнестрелно оръжие при разглежданите обстоятелства – един скандален недостатък, който вече бе осъден (виж § 99 по-горе). Служителите на военна полиция са носели автомати „в съответствие с правилата” и са били инструктирани да използват всички необходими средства, за да осъществят задържането. Следователно, не може да се изключи вероятността, че майор Г. е прилагал стриктно инструкциите и би действал по подобен начин в сходен контекст, без значение етническата принадлежност на избягалите. Не може да се направи изводът, че майор Г. не би използвал оръжието си в не-ромски квартал, при условие, че приложимите норми са из основи погрешни и напълно не съответстват на изискванията на Конвенцията за защита правото на живот.

151. Вярно е (и Съдът го е констатирал по-горе), че употребата на флагрантно прекомерна сила от майор Г. подлежи на сериозна критика (виж § 108 по-горе). Въпреки това, не може да бъде изключено предположението, че реакцията му е била продиктувана от неадекватността на правната рамка, регламентираща употребата на огнестрелно оръжие, и от факта, че е бил обучаван да действа в тази рамка (виж §§ 60 и 99-105 по-горе).

152. Жалбоподателите твърдят и че отношението на военните полицаи е било силно повлияно от това, че им е бил известен ромският произход на жертвите. Не може обаче да се спекулира, дали ромският произход на г-н Ангелов и г-н Петков е имал каквато и да било връзка с отношението на полицаите към тях. При това има данни, че някои от полицаите са познавали едната или и двете жертви лично.

153. Жалбоподателите изтъкват показанията на г-н М.М., съсед на едната от жертвите, който е заявил, че веднага след стрелбата майор Г. му е крещял „мамка ви циганска”. Тези данни за расови обиди, изречени във връзка с насилствено деяние, е следвало да подтикнат органите по случая да проверят показанията на г-н М. М., но показанията сами по себе си са недостатъчна основа, за да се направи изводът, че ответната държава е отговорна за расистко убийство.

154. На последно място, жалбоподателите са се позовали на информация за редица случаи на употреба на сила срещу роми от български правоприлагащи служители, в които не се е стигнало до осъждането на виновните.

155. Вярно е, че редица организации, включително международни институции, са изразили безпокойство във връзка с такива инциденти (виж §§ 55-59 по-горе). Съдът обаче не може да не вземе предвид, че негова единствена грижа е да установи дали в разглеждания случай убийството на г-н Ангелов и г-н Петков е било расово мотивирано.

156. В решението си Отделението е решило да прехвърли тежестта на доказване върху ответното правителство за пропуска на властите да извършат ефективно разследване на твърденията за расистки подбуди за убийството. Неспособността на правителството да убеди Отделението, че причина за събитията не е расизмът, е довело Отделението до заключението за материалноправно нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията.

157. Голямото отделение напомня, че при определени обстоятелства, когато събитията са изцяло или в по-голямата си част известни единствено на властите – както е при смърт на лишено от свобода лице под техен контрол – може да се приеме, че властите са тези, които трябва да дадат достатъчно и убедително обяснение на причините за смъртта на лишения от свобода (виж Салман срещу Турция²², ECHR 2000-VII, § 100). Голямото отделение не може да изключи възможността при определени случаи на твърдяна дискриминация да се стигне до задължаване на ответното правителството да обори едно защитимо твърдение за дискриминация и ако това не бъде сторено, да намери нарушение на това основание на чл. 14 от Конвенцията. В случаи като този обаче, когато се твърди, че едно насилствено деяние е било продиктувано от расови предразсъдъци, подобен подход би довел до това, ответното правителство да доказва липсата на конкретно субективно отношение от страна на замесеното лице. Вярно е, че в правните системи на много страни доказването на дискриминация в резултат на една политика или решение би направило излишно доказването на намерение за дискриминиране в трудовоправните отношение или при предоставянето на услуги, но този подход е трудно да бъде приложен към случай, в който се твърди, че едно насилствено деяние е било расистки мотивирано. Като се разграничава от възприетия от Отделението подход, Голямото отделение не може да приеме, че твърдението, че властите не са провели ефективно разследване на твърденията за расистки мотиви за убийството, премества тежестта на доказване върху ответното правителството относно твърдяното нарушение на чл. 14 във връзка с материалноправния аспект на чл. 2 от Конвенцията. Съвсем отделен е въпросът за съобразяването на властите с процедурното им задължение и към него Съдът ще се върне по-долу.²³

158. Накратко, след като прецени всички относими елементи, Съдът не намира за установено, че расистко отношение е причина за смъртта на г-н Ангелов и г-н Петков.²⁴

159. По тази причина счита, че не е имало нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с материалноправния аспект на чл. 2.”

„161. От своя страна, Голямото отделение би добавило, че задължението на властите да разследват съществуването на възможна връзка между расистко отношение и насилствено деяние е аспект на процедурните им задължения по чл. 2 от Конвенцията, но може да се разглежда и като неразделна част от отговорността им да гарантират правото на живот без дискриминация по чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 2. В резултат на взаимодействието между двете разпоредби, въпроси, подобни на този в настоящото дело, могат да бъдат разглеждани само по една от двете разпоредби, без да възникват въпроси по другата или може да се налага разглеждането им по двете разпоредби. Това е въпрос, който трябва да се решава във всеки конкретен случай въз основа на фактите и в зависимост от естеството на направените твърдения.

163. Органите, разследващи смъртта на г-н Ангелов и г-н Петков, са разполагали със свидетелските показания на г-н М. М., съсед на жертвите, който е твърдял, че веднага след стрелбата майор Г. му е крещял „Мамка ви циганска” и е насочил оръжието си към него (виж по-горе). Тези показания, разгледани на фона на множеството публикации за съществуването на предразсъдъци и враждебност към ромите в България, е следвало да бъдат проверени.

164. Според Голямото отделение – също както и според Отделението – всяко доказателство за употреба на расистки изрази от страна на правоприлагащи органи по време на операция, включваща употреба на сила срещу лица от етническо или друго малцинство, е силно релевантно към въпроса дали е налице незаконосъобразно, мотивирано от омраза насилие. Когато такова доказателство бъде открито по време на разследването, то трябва да бъде проверено, и ако бъде потвърдено, трябва да предизвика внимателно разследване на всички факти с цел разкриване на възможни расистки подбуди.

165. В допълнение, фактът, че майор Г. е използвал флагрантно прекомерна сила срещу двама невъоръжени мъже, които не са представлявали заплаха, също изисква внимателно разследване.

166. Накратко, следователят и прокурорите по настоящото дело са разполагали с правдоподобна информация, достатъчна да ги армира за необходимостта от провеждането на една първочална проверка и в зависимост от нейния изход – разследване на възможните расови аспекти на събитията, довели до смъртта на двамата мъже.

167. Въпреки това, властите не са направили нищо, за да проверят показанията на г-н М. М. Пропуснали са да разпитат и други свидетели по този въпрос. Майор Г. не е бил разпитан защо е сметнал за нужно да използва сила в такава степен. Не е бил направен дори опит да се провери досието на майор Г. и да се установи, например, дали е бил замесен и в други подобни инциденти преди това или дали в миналото не е бил обвиняван в демонстрирането на анти-ромско отношение. Тези пропуски са както по вина на следователя, така и по вина на прокурорите, които, както Съдът установи по-горе, са пренебрегнали релевантните факти и са прекратили разследването, като по този начин са укрили майор Г. от наказателното преследване (виж §§ 36-54 и §§ 115-117 по-горе).

168. Така Съдът достига до заключението, че властите не са изпълнили задължението си по чл. 14, разгледан във връзка с чл. 2, да предприемат всички възможни мерки в разследването дали в събитията е изиграла роля и дискриминация. Следователно е бил нарушен чл. 14 от Конвенцията, разгледан във връзка с процедурния аспект на чл. 2.”

V. Относно приложението на чл. 41 от Конвенцията
169-176.  Голямото отделение е съгласно с анализа, направен от Отделението. Според него, претенциите на жалбоподателите са относно имуществени и неимуществени вреди, претърпени в резултат на намерените нарушения на чл. 2 и чл. 14 от Конвенцията, и няма основание за намаление на обезщетенията на основание факта, че за разлика от Отделението Голямото отделение е намерило единствено нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с процедурния аспект на чл. 2. Съответно, присъжда обезщетение в размер на 25 000 евро общо за претърпените имуществени и неимуществени вреди от г-ца Начова и г-жа Христова и 22 000 евро общо за претърпените имуществени и неимуществени вреди от г-н и г-жа Рангелови.

Относно разноските, Голямото отделение е присъдило общо 11 000 евро за производството в България и пред Съда.