С а м с о л е й н с н и к о л а с с о л е й н превод: Емил Енчев Много от принципите съдържащи се в тази книга

Г Л А В А 8 – Последният Адам

В историята на изкуплението на човека, християнството се е фокусирало изключително първо на падението на човека, после на смъртта на Христос на кръста като нужния лек за човешкия грях. Важността на кръста в историята за изкуплението на човека е безспорна. Обаче, кръста не е нито началото нито края на историята.

Един фокус ограничен до Христос и до кръста не взема под внимание, че това събитие е част от един по-голям контекст. Този контекст е един завет между Бог Бащата и Бог Сина, който предшества сътворението, който имал за централен елемент примиряването на човека чрез Христос. В контекста на този завет предшестващ сътворението, жертвата на Христос на кръста е опорната точка, върху която почива историята на човека и е поправена. Следователно, значимостта на Христос и на кръста най-добре се разбират в контекста на завета предшестващ сътворението, установен между Бог Бащата и Бог Синът.

Освен това, съществуването на този завет предшестващ сътворението е важно за разбирането на това защо Бог установи творението на първо място.

Това също така обяснява защо земята е определеното местонахождение, където се провежда конфликта между Бог и Неговия враг, Сатана, и защо човека беше поставен на земята в центъра на конфликта.

Завета предшестващ сътворяването, вместо хаоса, случайността, или причинно-следствеността, управлява курса поставен за творението и за човечеството. Развиването на събитията във времето е внимателно определено от Бог, за да се изпълнят изискванията на този завет предхождащ сътворението. Човешката история не е серия от случайни действия случващи се като реакция на условия съществуващи в определени времена в историята на човечеството. Вместо това, тя е сезонно развиване на неща в небето, които са били заченати преди сътворяването на света и предопределени да се появят във време, което Бог е предопределил.

Бог е предузнал, че човека ще съгреши и е планирал да го изкупи. Той е положил изискванията на този план като съществени части от този завет предшестващ сътворението – или съществуващ преди сътворението – който Самият Той се е задължил да изпълни. Условията на този завет включват принасянето в жертва и задоволяването на смъртта на Исус на кръста и Божието приемане на тази жертва. Този завет е основата за примиряването на човека с Бог и със съдбата, за която Бог го е създал.

Бог е постановил изискванията за примиряването на човека с Неговите божествени цели преди да го създаде, и Бог се е съгласил да се заеме с всичко, което се е изисквало от тези изисквания и Сам да изпълни изискванията. Кръста е, следователно, изискван за изкуплението на човека от греха, но той е част от завет, който също е замислен да изкупи човека за вечната цел, за която той е бил направен.

Това е управляването на тайната на Христос, за която пише Павел: „защото през изминалите векове е държана скрита в Бог, Който е създал всичко“.⁹⁸ Самия завет представлява това, човека да бъде възстановен в това, което Бог го е направил да бъде:
Неговото намерение беше сега, чрез църквата, разнообразната мъдрост на Бог да бъде направена позната за началствата и властите в небесните области, според Неговото вечно намерение, което Той изпълни в Христос Исус, нашия Господ. В Него и чрез вяра в Него, ние можем да се приближим до Бог със свобода и увереност.⁹⁹
По-големия конфликт между Бог и Сатана съществува отвъд примирението на човека с Бог и се отнася за Божия избор на човека като Негов наследник. Целта на плана на Сатана да се противопоставя на Бог на всички нива на човешкото съществуване е да дискредитира хората като се опита да покаже колко са различни от Бог. Божият отговор е да осъди Сатана, като бащата на тази лъжа, като покаже истината: че човека е създаден да бъде Божий син и наследник, че това създание е по рождение способно да взема решения, и че хората са достойни да бъдат наречени Божиите синове и да бъдат назначени за наследници на Бог.

Отвъд назначаването за Божии синове е въпроса за функционирането на хората като Божии синове, и в съответни индивидуални способности и общо. Индивидуално, хората показват Божия характер по начина, по който управляват Божия авторитет, който им е предаден под формата на дарбите на Святия Дух, и в техните лични призвания. Обаче, те също така са определени да функционират заедно като Царство. В по-голямата корпоративна картина в Небесното Царство, те показват Божията праведност в контраст на царството на Сатана.

Завета предшестващ сътворението е скелетната рамка, която е била изпълнена с детайлите, които Бог е измислил преди сътворяването на човека. И Бог и човека участват активно в изпълненията, изисквани от завета.
Клетвата и обещанието

Завета предшестващ сътворението е бил постановен от заклеването на Бог в Себе Си:

Бог знаеше параметрите на човешкия избор, които бяха необходими, и Той знаеше, че човека ще избере да се разбунтува. Знаейки това, Бог установи средствата, чрез които човека можеше да избере да бъде напълно примирен с Бог. Проектирането на човека му позволява да притежава святата природа на Бог, като подслонява Божия Дух, и да управлява чрез избор, така че човека да може да бъде син, което е противоположно на друг служещ слуга. Теоретически, човешката душа е под управлението на неговия дух, и човека взаимодейства и общува с Бог. Но, за да има човека способността да избере Бог, той също така трябва да може да се възпротиви на Бог, и дори да се разбунтува срещу Него.

Избора щеше да включва не само решението да се разбунтува срещу Бог, но също и решението да се покае и да бъде примирен с Бог. Щеше да трябва да снабди средствата, чрез които този избор беше възможен. Когато човека съгреши срещу Бог, той си навлече дълг, който сам не можеше да плати. Бог щеше да трябва да плати вместо него. Съществуващия по-рано завет е начина, по който Бог установи условията за примиряването на човека. Бог се закле в Себе Си, че от Него ще се изисква да плати напълно всичко, което беше необходимо, за да може човека да има способността да избере не само да съгреши, но също и да бъде примирен с Бог.

Същия Бог, следователно, трябваше да стане главния актьор от двете страни на завета. Това съглашение е възможно за Бог, тъй като Той е Дух. Той може да избере да бъде Себе Си в безгранични образи. За целите на този завет, обаче, Той щеше да избере проявленията на Баща и Син, тъй като тези проявления обхващат перфектно съществуващата нужда. Човека щеше да бъде създаден като Божий син, а Бог щеше да вземе ролята да бъде негов Баща. Човека можеше, следователно, да разбере Самият Бог изглеждащ като Негов син, за да представлява интересите на Своя Баща.¹⁰²

Съответно Бог влезе в завет със Себе Си, с Бащата и Сина, като частите на завета – „тъй като нямаше някой по-голям, в който да се закълне, той се закле в Себе Си“.¹⁰³ Ролята на Сина беше да вземе човешки образ и да дойде на земята, за да бъде жертвеното Агне. Ролята на Бащата в завета беше да приеме жертвата на Сина като задоволително изкупление за всички грехове на цялото човечество. Бог щеше да назначи Сина за посредник на този завет, като по този начин Му дава властта да решава кой ще се облагодетелства от това. Бащата и Сина, работещи в съвършена хармония определена от това заветно съглашение, щяха да неутрализират последствията от Адамовите действия и да унищожат дейностите на Сатана, които са замислени, за да държат хората далеч от тяхната съдба като синове и наследници на Бога.¹⁰⁴ Завета предшестващ сътворението щеше отново да отвори пътя за човека към Бог, и човека още веднъж щеше да може да види Бог като свой Баща и себе си като представител на Небесното Царство.
От символизъм към реалност

Идването на Исус като Божия Син, който да бъде пожертван, според условията на този завет, беше предопределено, и това предопределение беше разкрито чрез Исус като „Агнето заклано преди основаването на света“. Бог вмъкна знанието за съществуването на този завет, особено изискването за жертвата на Исус, в човешката култура скоро след като човека падна. Това културно знание съществуваше под формата на жертва на агне.

Точното време на въвеждането на това знание не е ясно от Писанието. Обаче, Авел разбираше, че трябва да принесе тази жертва на Бог, като заместител за своя грях. Бог показа Своето удовлетворение от жертвата на Авеловото агне и неудовлетворението Си от жертвата на Каин от „подовете от земята“.¹⁰⁵ Агнето стана подходящата и изисквана жертва на Бог, като основен владетел на културата, която продължаваше да Го търси, понеже то беше символа, в който се поддържаше знанието за завета.

По-късно, Бог щеше да изпита Авраам, като му поиска да пожертва Исаак, неговия син. Това беше предвещание на взаимоотношението между Бог и Исус и на това, което благоприятства за разбирането зад изискването на жертвата на агнето. В историята, Бог пощади Исаак и снабди един овен, който да бъде пожертван вместо него. Във факта, че Бог снабди агнето в историята на Авраам и Исаак, значението на жертвата беше разширено, за да демонстрира Божието обещание Самият Той да бъде агнето.

Този символ на завета се поддържаше и разширяваше по време на избавлението на Израел от египетското робство. Бог мина през Израел, докато унищожаваше първородните на египетските домочадия, в нощта преди да освободи Израел от Египет. Смъртта на Египетските първородни е аналог на състоянието на смърт обграждащо Адам, първият от двамата Божии синове поставени в творението. Първородните в домовете на Израел бяха пощадени, понеже входовете за домовете, в които те живееха бяха намазани с кръвта на агнето под формата на кръст. Символа на агнето щеше да продължава да доказва съществуването на завета, с левитското свещенство, което ежегодно принасяше кръвта на агне в „Деня на Изкуплението“ за греховете на цялата нация Израел.

Бог запази знанието за завета на земята, така че когато Този, Който действително беше Агнето, което трябваше да се пожертва, се разкри, човешката култура да има основа за тълкуване на смисъла на Исус на кръста. Това беше изключително действие изисквано от завета да бъде изпълнено от Сина, което щеше да включва всички условия на завета.

Когато Йоан Кръстителят заяви; „Вижте, Божието Агне, което носи греха на света“,¹⁰⁶ той направи това противно на фона на традициите на левитския ред, който беше ангажиран с поддържането на това символично отразяване на завета съществуващ преди сътворението чрез закона за жертвите. Самия Йоан беше законен свещеник от този ред, тъй като свещеничеството беше наследствено, а баща му служеше в храма като свещеник, който практикуваше принасянето на жертвите. Ритуала свързан с принасянето на жертвени агнета включваше отговорността да се изследват, подберат и определят съвършени агнета за жертва, и също така да се измият преди да се принесат в жертва. Това обяснява защо Йоан идентифицира Исус като реалността, която беше дошла да изпълни символизма на образите. Правейки това, Йоан, в съгласие с обичаите на закона относно определената жертва, кръсти Исус в очакване на Неговото разпъване.

За културата на онова време, действията на Йоан бяха и законни и трансформиращи. Реалността на Христос замени символизма на жертвеното агне. Това ключово изискване на завета преди сътворението беше заявено, че е удовлетворено.

Тъй като завета предшестващ сътворението е основата за взаимоотношението на Бог и човека, Бог постановил завета да бъде безупречен. Той изпълнил това с клетва. В древни времена, най-голямата поддръжка на една клетва била репутацията на личността, която се заклевала. Бог несъмнено е възнамерявал същата сила на потвърждение, когато Самият Исус заяви: „Небето и земята ще преминат, но Моите думи никога няма да преминат".¹⁰⁷ Обвързвайки се с клетва, гарантирана от честността на Неговата личност, Бог е постановил завинаги надеждността и сигурността на завета предшестващ сътворението. Псалм 138 признава ранга на клетвата на Бог: „Ще коленича към святият Ти храм и ще хваля името Ти, за Твоята неизменна любов и вярност, защото толкова Си възвисил Своето тържествено постановление, че надвишава името Ти",¹⁰⁸ самото творение беше постановено да изпълни последователното разкриване на завета предшестващ сътворението. Изпълнението на този завет е абсолютно и неминуемо.

Завета създава едно наследство, което се предава на хората, планираните наследници, чрез обещание. С почит към завета, Исус представя интересите на човека. Той е посредника между Бог и човека. Тъй като Той е Бог, облечен в човешката форма, Той е съвършения Посредник. Като Бог, Той напълно усеща ума на Бог и интересите на Бог, които да бъдат удовлетворени чрез завета. Той е праведен, както Бог е праведен, и не може да направи компромис с Божиите стандарти на праведност, и Той напълно задоволява всички негови изисквания. От друга страна, Исус е Създателя на човека. „В началото беше Словото, и Словото беше с Бог, и Словото беше Бог. Той беше с Бог в началото. Чрез него беше направено всичко; без него не е направено нищо от това, което е направено".¹⁰⁹ Той създаде хората, за да бъдат Божии синове. Следователно, Той дойде, за да покаже сред хората съвършената картина на това, което е замислил.

Оформяйки съвършения замисъл за човека, Неговия живот осветява разбирането за това какви са създадени да бъдат хората. Правейки това, Той маха тъмнината на греха, който беше помрачил човешкото разбиране за неговата истинска цел да бъде в творението откакто стана падението. „Защото въпреки че познаха Бог, те нито Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, но размишлението им стана безполезно и глупавите им сърца бяха помрачени“.¹¹⁰ Осветявайки тъмнината, Той става светлината на света“.¹¹¹

Самия Исус се закле с клетва. Исус имаше същата позиция като Бог по отношение на завета предшестващ сътворението, понеже чрез своите условия клетвата прави двете страни равни. Той трябваше да изпълни всичките й изисквания, въпреки че това погълна живота Му като човек. Исус прие пълните въвличания в завета вечерта преди да бъде разпънат, казвайки: „Татко Мой, ако е възможно, нека тази чаша да бъде отнета от Мен. Все пак не както Аз искам, а както Ти искаш".¹¹² „Поради тази клетва Исус стана гаранция за един по-добър завет".¹¹³ Левитския завет, който се фокусираше на жертвата за изкупление предвещаваше изпълнението на съществуващия преди завет. Исус, обаче, е истинската жертва и извършва изкуплението. Той, следователно гарантира един по-добър резултат.

Като представители на Господ Исус Христос, Божиите синове притежават Неговата власт, за да заличат човешките дългове срещу Бог и да ги поканят да вземат гражданство в Небесното Царство. Като посланици на Небесното Царство, те действат под протекцията на Святия Дух, Който ги екипира с дарбите на Исусовата власт, съразмерно със сферите на управление, за които са определени. Както Исус, тяхното управление примирява хората с Бог и носи траен мир в живота на хората. Както древната фигура Мелхиседек, те служат като праведни свещеници упълномощени от царската власт – царско свещенство.

Исус, в живота Си като човек, напълно моделира резултата от този завет предшестващ сътворението. Неговия ранг притежава цялата необходима власт, за да избере Божиите синове изсред човешката раса и да ги оформи в царско свещенство, което показва Божията природа.

И те пееха нова песен, казвайки.

„Ти Си достоен да вземеш свитъка и да отвориш печатите му, защото беше убит, и с кръвта Си изкупил Си за Бог членове от всяко племе, език, народ и нация. Направил Си ги царство и свещеници, за да служат на нашия Бог, и те ще царуват на земята".

„Достойно е Агнето, което беше убито, да приеме власт, богатство, мъдрост, сила, почит, слава и хваление!"¹¹⁴

В името „Божии синове“ съществуват степени на зрялост и наследство. Бивайки пренесен в Божието Царство, човек веднага и автоматично е наречен наследник на Христос. Обаче, всеки индивид трябва да претърпи голям процес на промяна и трансформация от културата на сираците към културата на синовете, и в последствие към културата на зрелите синове. Само чрез този процес човек може вярно да представя Татко във всичко. Ето защо, в Писанията има спектър на осиновяване свързан със зрелостта. Например, думата използвана за човек, който е "новороден“ и е в детско състояние е непиос, за което пише Павел в своето писмо до Галатяните: „Това, което казвам е, че докато наследника е дете, той не се различава от роб, въпреки че е наследник на всичко".¹¹⁸ Това е различно от текнон, за което пише апостол Йоан: „Но, на тези, които Го приеха, им даде власт да станат Божиите синове…“¹¹⁹ тука думата използвана за „синове“, текнон, означава син с достатъчна зрялост, за да има взаимна връзка с бащата, определена от любов, приятелство и доверие; като един ученик.¹²⁰

Подобно, в писмото си до римляните, Павел пише, че „тези, които са водени от Божия Дух", посочвайки към сина в състоянието хуйос, което е някой, който е зрял син, са способни да отразяват Татко.¹²¹ Докато синовете растат в зрялост, Святия Дух им дава по-големи мерки от тяхното наследство. Размера на тяхното представяне на Бог Бащата се разширява съответно, и силата, която ги подкрепя се увеличава съответно.

Святия Дух, Който Исус специфично е упълномощил да Го представя, вярно изпълнява условията на наследяването на Неговото състояние.

Всяко управление на наследството на Господ Исус, което става извън тази основа на власт е категорично незаконно, то е индивидуално управление, и е лишено от сила. Управлението на наследството на Господ Исус Христос не е оставено подчинено на колективната воля на наследниците. Всички представители на Божието Царство претендиращи, че действат в полза на Господ Исус Христос трябва да получават своята власт да правят това от Самия Свят Дух. Всяко действие предприето отделно от този специфичен протокол се упражнява в опозиция на управлението постановено от Самия Господ Исус.

Такива алтернативни управления активно се противопоставят на Христовите интереси.¹²³ Святия Дух е активния деятел за управлението на наследството на Исус. Той избира да работи чрез тези, които вече са Божии синове, за да водят и други в Царството. Обаче, никой не е упълномощен да действа в подкрепа на управлението на наследството на Господа независимо от Святия Дух. Святия Дух остава в пълен контрол на всички аспекти на управлението на наследството на Исус Христос.
Завет и обещание
Братя и сестри, нека да вземем един пример от ежедневния живот. Точно както никой не може да премахне или да прибави към един човешки завет, който е бил своевременно постановен, така е и в този случай. Обещанията бяха изговорени за Авраам и за неговото потомство. Писанието не казва „и за потомците“, посочвайки към много хора, но „и за твоя потомък“, посочвайки към една личност, която е Христос. Това, което имам предвид е следното: Закона, въведен 430 години по-късно, не премахва завета установен преди това от Бог и по този начин да махне и обещанието. Защото, ако наследството зависи от закона, тогава то повече не зависи от обещанието; но Бог в Своята милост го даде на Авраам чрез обещание.¹²⁴

Завет и обещание – тези два термина имат специфично, различни значения, въпреки че обикновено се бъркат и често се използват взаимнозаменяемо. Завета е завета преди сътворяването между Бог Бащата и Сина преди установяването на самото творение. Това съглашение между Бог и Бог оформи основата за структурата и действието на цялото творение, което последва. Изискванията на този завет предопределиха траекторията на човешката история. Този завет произведе едно наследство и за Бащата и за Сина, с намерението, че съдържанието на това наследство ще бъде прехвърлено на човека. Бог влезе в този завет с намерението да облагодетелства човека преди неговото съществуване, в очакване на неговото сътворяване. Ползите за човека бяха поддържани в доверие чрез обещание.

Обещанието щеше да се придобие когато предназначените наследници пристигнат. И така, когато Бог създаде Адам, неговия статус беше и на син и на наследник. Като първия син на Бог, ползите от завета се придобиха от него. Обаче, когато той взе страната на Божия враг, той отхвърли своето наследство като син, като вместо това избра независимост от Бог. Наследството остана, обаче, тъй като неговото съществуване зависи от Божията клетва и е, следователно, неизменимо. В известен смисъл, с отхвърлянето на Адам, наследството отново се превърна в обещание, отново чакайки за наследник.

Бог намери наследник в Авраам и му даде до толкова от обещанието доколкото състоянието на Авраам щеше да му позволи да приеме – въпреки че Авраам действаше от едно сърце, което желаеше Бог, като син на Адам, неговата култура вече беше компромисна. Бог обеща да направи велик народ от Авраам и да доведе чрез неговото потомство Христос, Синът, чрез когото всички сфери на наследството щяха да се придобият. Избирайки Авраам да бъде бащата на племето, от което щеше да дойде Исус, Бог сложи началото на процеса, чрез който обещанието накрая щеше да се придобие.

Когато Христос дойде и като Божий Син и като син на Авраам, той се позиционира да изпълни оставащите изисквания на завета и да направи така че обещанието напълно да се придобие. Чрез Неговата смърт и възкресение, обещанието се придвижи от областта на надеждата и очакването в областта на реалността, и наследството беше напълно събрано и готово да бъде разпределено.

Божието намерение, което беше предмета на завета преди сътворяването напълно премина от завет в реалност. Божиите синове събрани в Христос са реалността представяна от завета. Чрез това събиране, Божия Дом присъства и функционира на земята.

Първият син, Адам донесе отделяне от Бог и отвърна човека от неговия Баща. Чрез неговите действия, Божия Дом си спечели лоша слава.

От създаването на света, Бог обеща възстановяване на Своя Дом чрез друг Син, който щеше да остане верен на мандатите на Своя небесен произход. Той щеше да бъде наречен „последния Адам“.
Така че както е писано: „Първия човек Адам стана живо същество“; последния Адам, даващ живот дух. Не дойде първо духовното, а естественото и след това духовното. Първия човек беше от земната пръст; втори човек е от небето. Какъвто беше земния човек, такива са и тези, които са от земята; и какъвто е небесния човек, такива са и тези, които са от небето. И както сме се облекли с образа на земния човек, така трябва да се облечем и с образа на небесния човек.¹²⁶
Всеки, който живее на земята е роден от Адам, първия син, и има за своя култура по подразбиране, начина на мислене на сирака. С идването на последния Адам, също е възможно човек да бъде новороден от този Божий Син. На Него Му е дадена титлата „Христос“, за да покаже, че Той съществува, за да изпълни Божието намерение да има синове. Когато Исус, последния Адам изпълни изискванията на завета съществуващ преди сътворението и обещанията установени в Него, възстановяването на човека в първоначалното намерение на Бог, както е предопределено чрез съществуващия преди завет, можеше да започне отново. Отново, хората можеха да станат Божии синове чрез Исус Христос.

Всички, които ще бъдат Божии синове непременно трябва да имат опитността на едно второ раждане. Това преживяване е активирането на духа в човека и възстановяването на управлението на неговия дух над душата му. Това води до различен ред на управление в човешкото същество. Такъв човек преживява промяна в ума, който го управлява, от ума на душата към ума на духа, и става човек на духа. Ето защо, Исус каза: „Плътта ражда плът, а Духа ражда дух. Не трябва да се изненадвате от това, че казах, че трябва да се родите отново“.¹²⁷ Подобно, апостол Павел написа: „Не се съобразявайте с модела на този свят, но бъдете трансформирани чрез обновяването на ума си. Тогава ще можете да изпитате и да потвърдите, че Божията воля е – Неговата добра, угодна и съвършена воля“.¹²⁸

Въпреки че последния Адам се яви в образа на Исус, основно това, което Той дойде да извърши беше да създаде една духовна реалност, в която другите могат да бъдат събрани. Първия Адам имаше наследници, които идваха от неговото физическо същество. Последния Адам представя синове на Бог, който са наследници на Божието наследство чрез Христовото духовно същество. Тялото на Адам, от което идват всички хора, е едно естествено тяло. Не е възможно да имаме връзка с човека Исус, понеже никой не е прибавен към неговото физическо същество, нито пък някой е дошъл от естественото Му тяло. Тялото на Христос е духовно тяло, към което Святия Дух събира всички, които са Божиите синове.

Когато някой е новороден, той преживява изплуването на своя дух до мястото на превъзходство в неговото същество, и той е подходящ да бъде прибавен като дух към общия Христос.

Възкресявайки Исус от мъртвите, Бог потвърди, че Той беше Христос.¹³² Това беше основното послание на Деня на Петдесятница, когато евангелието на Исус Христос беше декларирано за първи път на земята, заедно с поканата за отделяне от измамата на космоса и намиране на прибежище под управлението на възнесения Цар.

Спасението, следователно никога не е било, просто въпрос на отиване на небето, а е процеса, чрез който човек е спасен от състоянието на отделяне от Бог, което е съществувало още от дните на първия Адам. Веднъж спасен от културата на самоувереността, човек е сглобен в духовния човек и свързан отново с истинската цел на своето съществуване. В Тялото на Христос, Святия Дух е способен да упълномощи призванието на човека. Въпреки че спасението включва избягването на унищожението в ада, този резултат не е нито фокуса на евангелието на Исус Христос, нито главния му резултат. Когато човек е свързан с Христос, той повече не е подчинен на закона на греха и на смъртта.¹³³ Това е едно съществуващо състояние на съществото, гаранцията, за което е печата на Святия Дух.¹³⁴

Всеобхватната цел на спасението е да ни запознае отново с целите, за които първоначално бяхме създадени. Това се извършва главно чрез отстраняването на начина на мислене наследен от първия Адам, нашия естествен баща, и преориентацията на Святия Дух за Божиите цели, съвместими с това да бъдем Негови наследници. Спасението означава да бъдем спасени от начина на мислене и културата на сирака и реинтегрирани в Божия Дом, чрез който процес ние сме обновени като Негови синове. „Да бъдем с плътско съзнание е смърт, но да бъдем с духовно съзнание е живот и мир“.¹³⁵ Живота на сина се живее в дълбоко взаимоотношение със Святия Дух като част от общия Христос.