"По-добре лъв в клетка, отколкото овца на паша"

- 8 -Килиите бяха 35, с размери, около 1,40 на 2,50 метра, като по-голямата част от пода е повдигната като нар, на който има два душека и само до вратата има свободно място около 50 см., където стои кофа за тоалетни нужди и пластмасова дамаджана завода. До тоалетна ни изкарват за по минутка, само сутрини вечер. В килиите през деня се разрешава да се лежи, само два часа следобед, когато надзирателите извикат – "Легай", и след около час, – "Ставай. Часовници няма. Можеш да седиш или стоиш, но времето минава изключително бавно и бързо те наляга умора и изтощение, а след неколко дни, и глад!
Храната беше "за неработещи затворници" и се докарваше от Централния затвор. Горе- долу, след седмица огладняваш яко, а след две-три, започва да се чувства и силна скомина в зъбите и венците, поради липсата на витамини. Който има пари, следователят може да разреши, ако си е признал всичко, – да му се купува и малко допълнителна храна. През ден ни извеждаха за по 5 минути, на "разходка" на покрива, който бе покрит с ламарина и ограден със стена и мрежа, така че се виждаха само покривите на неколко по-високи сгради.
В ма килия бяхме с едно турче от Попово. Тяхната група е била задържана край Пирот.
По-късно вкараха при нас и друго момче от Дупница, и той за бегство. Килиите бяха 35, като винаги, почти всички бяха пълни, което личеше посветещите малки прозорчета, над килийните врати. А в килиите в които няма никой, крушката не светеше!
Прекарах един месец в следствения арест на ДС, на "Развигор"1. По принцип, условията в българските следствени арести бяха многократно по-лоши отколкото в затвора, но все пак, сравнително цивилизовани, в сравнение с предишни години (Но няма сравнение, примерно, със
следствените арести в тогавашна Югославия, където на арестантите всяка седмица се
разрешава свиждане и храна. А у нас, следствените, все едно са живи погребани в
продължение на месеци, а некои, и години. Нито свиждане, нито вест от близките, а за храна
от вкъщи, да не говорим. Така че, както по отношение следствените арести, така и във
всичко друго, – колкото по-добре бе в Югославия, в сравнение с България, – още по-добре бе,
по-на запад, в сравнение с Югославия Тази "градация, съществува и днес, и всеки който
пътува на запад, ще я усети. Новината затова не е в нас!)
По времена това следствие в ДС, на въпроса на следователя Съжалявам ли и сбъркал ли съм, че съм тръгнал да бягам през границата, – отговарях, че съм сбъркали съжалявам, – за да получа по малка присъда — "Съжаляваш чеса те хванали – Допълваше ме следователят, защото беше очевидно Може да се каже, че имах късмет, защото само година-две преди моето бегство, те. догодина, присъдите за бегство са били, – до 15 години затвор Тогава е сменен старият наказателнен кодекси за бегство вече "даваха, само до 5 години. Бях непълнолетен, те. не бях навършил 18 години, и затова, след приключване на следствието щяха да ме карат "по етапен ред" до затвора за непълнолетни в Бойчиновци. С арестантска катафалка, без прозорци, ме откараха до старата Централна гара. Там заедно с други затворници и арестанти, пренощувах на голия под, в "етапното" на гарата, като хлеба, дето ми дадоха за пътуването, ми послужи за възглавница!
Когато на ти Май, тръгнах към границата, гората в трънско още небе се разлистила, понеже сме по-на високо, а когато с влака преминавахме през искърското дефиле, около ти юни, отдавна вече бе лято и гората бе зелена. И понеже съм израсъл сред природата, заради тази пропусната пролет, ми стана тъжно А когато стигнахме Бойчиновци и влакът, забавил ход, преминаваше покрай затвора, – от вида на високите огради с бодлива тели внушителните вишки,
– по внушителни и от тези във филмите за концлагерите, – ми потекоха сълзи, които с мъка се опитвах да скривам от конвоиращите ни милиционери, понеже бях с белезници Първоначално ни настаниха, за около седмица в приемната, която представляваше стая с войнишки (затворнически) легла. В етапното в София и по пътя, вече ми бяха разказали за некои от "порядките" в Бойчиновския затвор. Управата си беше упълномощила измежду затворниците,

- 9 - по-големи и по-безскруполни момчета, които да са отговорници с червени ленти на ръце, и с групи помощници около себе си, биеха когото си искат. В Бойчиновци се изтърпяваха присъди до 18 годишна възраст, а навършилите 18, ги преместваха в другите затвори. Но "отговорниците, ги държеха там, до навършване на 20 г. Така, отговорникът на приемната, един ден отключва наща врата, нахлътва с тайфата си и заради някаква уж изчезнала му цигара (а пушенето бе забранено, започна да бие наред. Накараха едно момче да се наведе иго удариха през кръста, с дебела, груба, дървена патерица За "ритуала" с патерицата, вече ми бяха разказали още в София, а на мен ми се видя доста абсурдно, но ето че беше факт. Мен ме отговорника ме удари изненадващо с юмрук в стомаха и ми изкараха въздуха, име пита – Ударилите някой, а аз, чак като можах да си поема малко въздух, отговорих – "Не"!
При постъпването ни в Бойчиновци, ни раздадоха изключително мръсни затворнически дрехи, явно никога непрани От тях веднага хванах екзема, от която се отървах постепенно, чак след неколко години. По-късно се убедих, че това, с непраните дрехи, не беше нормалната практика по затворите, но ето че имаше и такива случаи. След десетина дни, прекарани в приемната, ме разпределиха в кухнята Там още първия ден, заместник готвача и "отрядния председател, биха с маркуч останалите момчета, работещи там, затова, че той, – заместник готвача, предишната вечер бил забравил да изключи един електрически казан !? Мен ме пропуснаха, като нов А главният готвач, – възрастен, около 65 годишен затворник от Монтана (доколкото помня, беше за убийство, беше кротък и въобще не се намесваше.
След този случай обаче, дали по внушение на администрацията или просто за сплашване, същите двама, с помощта на още неколко отбитите преди това момчета, – на два пъти биха имен, с юмруци, без никакъв повод, като от един от юмручните удари, получих аритмия нарушаване ритъма на сърцето, която спрях трудно, след часове. Аритмия бях получавали преди това, та не се притесних много.
"Заместник готвача, със сини хищни очи, като на тигър, беше от Плевена "отрядния председател" на кухнята, с червена лента, беше от Гара Пирин и мисля че се казваше Асен До делото ми оставаше седмица, затова гледах да не реагирам, за да не дам повод да ме съдят и за криминално престъпление, носи казах, че ако ме осъдят на затвор, при тези условия, ще трябва задължително да се отбранявам, ако трябва и с нападение Подобно поведение никак неми беше по харахтера, но тези правила налагаше администрацията на затвора в Бойчиновци, по т.н. съветска "

Изтегляне 6.19 Mb.

Сподели с приятели: