С п о м е н и от затворите и Независимото дружество за защита правата на човека и независимото др пода търся вашата помощ в огромната задача

- 10 -Второ бегство – 1971 г.
Две олющени снимки от пролетта на 1971 г,
неколко дни преди второто бегство.
Остатъка от та година и началото на 71-ва, минаха в безуспешно търсене на възможности да се подготвя по добре. За съжаление, не намерих начин да осигуря, нито подобри възможности, нито повече информация, нито пари, за следващ по-успешен опит Предстоеше есента на 71-ва година да влизам в казармата, но нямах никакво намерение, нито да нося
червена петолъчка на челото си, нито да служа за въоръжена охрана на комунистическата система Една сутринна село дойде милиционер, с призовка – утре да се явя в
МВР Трън Не знаех за какво ме викат, но понеже не бях подстриган според тогавашните партийни норми (виж снимките, реших да тръгвам за границата, защото не желаех за пореден път милиционерите да се гаврят с мен, понеже преди този случай, два пъти ме бяха задържали на улицата име стригаха насила, – веднъж в София и втория път в Брезник, а съм бил свидетел на такива случаи и с други момчета Нямах никаква готовност да тръгна веднага, затова отидох до София да си взема заплатата от "Софстрой", където работех като ел. монтажник. Но вместо очакваните
60 лева, получих 30! – Много малко за каквато ида е подготовка. Вечерта, както и преди първия опит за бегство, се отбих в София при моя братовчед Пламен. Само на него казах, че тръгвам за границата. Той на шега или сериозно, ми предложи да ставаме горяни (въоръжени групи, съпротивлявали сена комунизма, в началото на те години Отговорих му, че това ще е лудост, понеже при техниката с която разполагат комунистите, а ние нямаме нищо, – много бързо ще ни изтребят Така мислех и казах тогава, но скоро щях да променя мнението си!
От София до село се прибрах към полунощ, с автобус (миньорката), в същия ден, в който ми връчиха призовката, и без да се отбивам в нас, продължих напреко през планините, към сръбската граница. План нямах, просто трябваше да мина границата ида се придвижвам през Югославия, на риск и на късмет, – пеш, на автостоп и с товарни влакове,
– до Австрия или Италия. А единственото на което разчитах, бе, че разбирах сръбски Границата преминавах, и първия и втория път, за два дни Първата нощ се придвижвах докъдето мога да стигна в тъмното. Чаках да се разсъмне и тръгвах отново. През деня се придвижвах през гъсталаците, по-близо до границата, и вечерта тръгвах, внимателно и на риск Тогава, 1970 - 71-ва година, още не бяха започнали изграждането на високата ограда от бодлива тел с ел. сигнализация, т.н. "кльон", и границата беше само една разорана леха, широка неколко метра. Преминах я около полунощна същото място, както и първия път, северно от с. Врабча. До известна степен падината низ която се спусках в сръбско, ми бе позната от първия опит, доколкото в тъмното виждах само силуетите на най-близките дървета. Вървейки почти опипом, минах покрай една махаличка, където ме посрещнаха с лай, глутница кучета. Поукротих ги тихо и продължих, но стана абсолютно тъмно и повече неможеше да се върви, а трябваше ида почина, но беше мокро навсякъде. Вървях като се ориентирах само по наклона на местността. Минах през

- 11 - една дървена портичка на някакъв двор и се сетих тая откачих, и я занесох на петдесетина метра, и там върху нея поспах, докато се развидели. Рано сутринта стигнах реката, която ме заблуди първия пътно сега не тръгнах по черния път покрай нея, а само я пресекох и тръгнах напреко през планината. Зад билото излязох на друг черен път, който минава по високо плато, някъде източно от Погановския манастири след неколко часа слязох на шосето Цариброд – Пирот, мисля че, на разклона за село Желюша. А преди това, хвърлих работните дрехи, които бях облекъл върху по-официалните, за да не се изцапат.
За неколко часа стигнах пеша Пирот, като по шосето имах едно премеждие Срещна ме милиционер с мотоциклета малко след това ме задмина и спря пред мен на двадесетина метра. Гледаше ме, но аз бях добре облечен, продължавах да си вървя спокойно и си придавах напълно безгрижен вид Поогледаме малко, запали мотора и си замина Динари нямах и се опитах да продам неколкото есенции (мирис, както им казваха сърбите, които носех. Уж се търсели в Сърбия, но продавачките в един магазин, на главната улица в Пирот, ми ги купиха, само за дами направят услуга Носех и туристическа кама, която набързо продадох за 7 динара, на едни деца на улицата. Така с около 15 динара в джоба, което правеше около 2 лева, – намерих автогарата, купих си билет за автобуса до Ниши вечерта бях вече там, но за по-нататък, пари нямах!
По тъмно, излязох от Ниш, пеша, по посока на Белград. Мисля, че на табелата в Ниш пишеше

Изтегляне 6.19 Mb.

Сподели с приятели: