Съдържание: 2 1: Към Мекка 2

8: Книгата

Три седмици след изцелението ми намерих кураж да осъществя плана си и да получа Библия. Казах на леля, че отивам на гости при Разиа.

- Със Салима ли отиваш? - попита леля, все още несвикнала напълно с новия ми начин на живот - правех каквото ми харесва.

- Не лельо - усмихнах се. - Вече съм достатъчно голяма, за да излизам сама, без всички да мислят за най-лошото. Моля те, кажи на мунши да нареди да ми приготвят колата.

Леля отвори уста, сякаш искаше да се възпротиви, но бързо я затвори. Новата Гюлшан, за разлика от предишната, беше по-малко склонна да обръща голямо внимание на неоснователните мисли на хората.

Маджид докара блестящия син мерцедес и със замах ми отвори задната врата. Отвътре пердетата бяха пуснати, за да ме пазят от любопитни погледи. Цялото му поведение, докато минавахме през главната порта, показваше задоволството му от новия обрат на нещата. Усмихнат, чоукедарят ((урду) - вратар. бел.Ред). затвори вратите след нас и ние потеглихме.

Разиа ме очакваше. Не знаеше, че ще се отбия и на друго място. Отпратих Маджид, като го инструктирах да се върне след обяд. После се обърнах, за да поздравя учителката си. Много се зарадва да ме види в толкова добро здраве и ме обсипа с въпроси. Разочарова се и малко се учуди, когато й казах, че спешно ще отида до другия край на града, за да видя един човек.

- Не, нямам нужда от компания - казах аз. - Имам само малко работа.

Оставих я да стои смутена на верандата и да ме гледа, докато бързах надолу по алеята и излязох на главния път. Почувствах се неудобно. Никога преди не се бях опитвала да мамя, но сега това беше единственият начин да се измъкна, за да се снабдя с Библия. Чак след като излязох забелязах, че съм си забравила бурката - това сякаш символизираше растящата ми свобода.

Срещу мен се зададе тонга, лека двуколка, теглена от кон. Поздрави ме възрастния кочияш.

- Търся един християнин, живее на пътя за Качари. Знаете ли за някакъв човек?

Гледаше право напред, между ушите на стария си кон, сякаш не ме чуваше и аз бързо добавих:

- Трябва ми по работа.

Посочи на север:

Има едно място там. Много старо място. Било си е там още преди да се роди Пакистан. Не знам дали там живее християнин, но ако искате, ще ви заведа. - Да, заведете ме, моля.

Качих се в двуколката. Кочияшът подкара мършавия кон и ние потеглихме с бавен ход. По време на половинчасовото пътуване имах време да размишлявам върху постъпката си. Какво ли щяха да кажат сестрите ми ако видеха любимата си, скъпоценна Гюлшан да пътува сама в двуколка? Подобно нещо никога не се беше случвало в нашето семейство. Но аз нямах избор Исус ме беше изпратил на това пътуване и аз му се доверявах.

Стигнахме до голяма сграда - християнски параклис  както разбрах по-късно. Отстрани, зад висока стена имаше бунгало - Двуколката спря до портата. - Тук е - посочи кочияшът. Платих му и влязох през вратата в двора, обрасъл с дървета Тръгнах към врата и видях мъж, седнал на припек а до него имаше масичка, отрупана с книги. Приближих и мъжът вдигна очи. Сърцето ми подскочи от изненада- Точно това лице видях във видението. Исус беше казал:

- Този човек ще ти даде Библия. Мъжът заговори учтиво, като леко се надигна от стола:

- Ако идвате при съпругата ми, страхувам се, че я няма вкъщи. Отиде в Лахор.

- Не идвам при съпругата ви - прекъснах го аз, - а при вас, за да ми дадете Библия. Видях ви във видение.

Мъжът се стресна и ме изгледа изпитателно, опитвайки се да проникне с поглед през дупатата, която инстинктивно бях спуснала пред лицето си при влизането в градината. Отпуснах шала, откривайки лицето си, и пак го погледнах.

- Коя си ти? От коя религия си? Чия дъщеря си?

- Живея на петнайсетина километра оттук и съм от мюсюлманско семейство.

Видях как се уплаши от думите ми. В каква ли беда щеше да го вкара тази непозната мюсюлманка, която иска Библия?

- На твое място щях да се прибера вкъщи и да продължа да чета Корана - посъветва ме той. - Това, което пише там, е добро за теб, а това, което пише в Библията, е добро за мен. Тя не е за теб. - И се изправи, за да ме изпрати.

Останах на място със свито сърце и цялото ми вълнение изчезна. Бях си представяла, че ще ме приветства и дори ще е подготвен за посещението ми.

- Исус Емануил ме изпрати при вас. Моля ви, повярвайте ми.

Изгледа ме за момент и ме покани да седна. Подробно му разказах историята си. Започнах стеснително, но после се разпалих. Набързо му описах как съм живяла деветнадесет години като инвалид; казах му за пътуването до Мекка и за разочарованието ми; споменах за трагичната смърт на баща ми и за невероятния резултат от нея - как Исус ми проговори и ми показа къде да чета в Корана.

Съсредоточен в думите ми, той се наведе напред и се вгледа в лицето ми. Никога преди непознат мъж не ме беше гледал, но на мен той не ми се струваше непознат. Продължих и му разказах за чудното появяване на Исус в моята стая и за изцелението ми.

- И после - заключих аз, - ви видях. Исус ми се яви отново, показа ми народа си и вие бяхте сред тях.

Каза ми да дойда при вас, за да ми дадете Библия. И ако още не ми вярвате, чуйте молитвата, която Исус ме научи да казвам.

Повторих думите на „Отче наш".

Когато свърших, настъпи тишина. Приятелят ми седеше с ръце, отпуснати върху страничните облегалки на стола и глава, наведена към гърдите, потънал в дълбок размисъл.

- Възможно ли е? - попита той по-скоро себе си, отколкото мен. Въздъхна дълбоко и се изправи.

- Остани тук за малко. Ще отида да се помоля, защото и за двама ни ще бъде сериозна крачка, ако ти дам Библия.

Влезе в къщата, а аз седях на слънце и гледах пъстрите колибри, които прехвърчаха от дърво на дърво, а мъничките им крилца пърхаха така бързо, че изглеждаше сякаш стоят на едно място.

След по-малко от половин час - на мен ми се стори много дълъг - приятелят ми излезе от къщата и каза:

- Молих се и питах Господ какво да направя. Той, изглежда, желае да ти дам това, което искаш. Но знай, пътят, по който поемаш, е труден и може да бъдеш пропъдена от семейството си. Ще ти се наложи да понесеш много неща и да изгубиш много, но ако имаш вяра, ще получиш вечен живот.

- Знам - откликнах аз. - Но това е пътят, по който трябва да вървя. Искам да следвам Исус Емануил, който ме изцели и ми показа любов.

Той се усмихна:

- Помисли пак. Когато се предадеш на Христос, дяволът ще те нападне. Ще постави множество препятствия пред теб. Ще ти окажат голяма съпротива. Възможно е дори християни да ти пречат.

Очите ми се насълзиха:

- Не мисля за тези препятствия. Знам само какво ми показа Исус Емануил. Той ме изцели и ми даде светлина. Искам да знам повече за него. Той ме прати при вас за помощ. Моля ви, помогнете ми.

Тогава ми даде Нов Завет на урду и книга, наречен;! „Картагенските мъченици". След това каза прекрасна молитва, в която изрази с думи такива мили и братски чувства, че се почувствах силна.

От къщата му пак взех двуколка и се върнах при Разиа за обяд. Не обясних нищо за отсъствието си, само подхвърлих:

- Получих за каквото отидох, но проблемът още не е разрешен. - После смених темата и докато Маджид дойде да ме вземе, се смяхме и си приказвахме сякаш нищо особено не се беше случило.

Леля ме очакваше. Погледна ме изпитателно, а аз се обърнах, защото бях сигурна, че това което преживях, е изписано по лицето ми.

- Как е Разиа? - попита тя.

- Добре е, има няколко чудесни ученички и е щастлива - сестра й вече е омъжена.

- Много жалко, че не омъжиха и нея, но семейството й сигурно няма зестра за нея.

- Вярно е. Тя все още трябва да преподава, за да помага на баща си, защото бизнесът му е малък.

Подобна размяна на новини преди време би ни развличала най-малко два часа, но новата Гюлшан имаше по-важни интереси.

Извиних се, отидох в спалнята си и затворих вратата. Легнах на леглото да си почина, защото се чувствах физически и емоционално изтощена.

Тази нощ започнах тайно да чета Новия Завет. Какво беше той за мен? Попитай жаден човек какво е водата за него? Попитай бебе какво е майчиното мляко за него? Аз, която досега се бях хранила с трохи, аз намерих хляб, с който да утоля глада си. Четях истината за човешкия живот и съдба, записана на тези страници. Исус ми беше казал: „Аз съм Пътят, Истината и Животът". Думите му в Евангелията ми помогнаха да разбирам всичко по-добре. Никога не бях разбирала Корана без чужда помощ. Но тази книга не е като другите. Тя отвори духовните ми очи. Историите в нея оживяваха пред мен, докато ги четях. Прочетох за дванадесетте ученици, които придружаваха Исус в чудното ми видение. Открих, дума по дума, молитвата, която научих в нозете на Исус Емануил. Разбрах значението на това скъпоценно име, което ми се даде във видението:

- Аз съм Исус. Аз съм Емануил... Бог с нас. Бях възпитавана да вярвам, че Бог е далечен и недостижим. Най-сетне намерих обяснение за божествената сила и мисия на Исус - той можеше да възкресява мъртви, защото е Господар на живота. Щеше да дойде отново, защото живее завинаги. Има вечна мощ, защото е Бог, а не само пророк.

„Аз съм Пътят, Истината и Животът." Сега осъзнах, че в това кратко изречение е побрана Личността на Исус.

Докато четях, стигнах до пасажи, които говореха за водно кръщение. Прочетох в Марк 1:9-11, че Исус е кръстен. В Римляни 6:4 пише: „Както Христос бе възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот."

Нов живот. Така се чувствах и аз - сякаш бях потопена в бистри потоци вода, които изпълваха с живот всяка частица от мен. Кръщението е знак и печат на това преживяване.

Докато размишлявах така, пред очите ми изникна образа на младо, тъжно момиче, което седи и очаква прислужниците да я облеят с вода от извора Замзам. Замзам, живата вода, не беше умила греховете ми, нито беше донесла живот в мъртвата ми плът. Исус ми даде духовна жива вода за болното ми тяло и за душата ми. Сега исках да бъда погребана заедно с него чрез кръщението. Мислех за това, но не осъзнавах напълно до какви промени в живота ми ще доведе то.

- Свидетелствах - казах си аз. - Направих каквото искаше Исус. Сега мога да получа кръщение и после да се върна да живея тук, нали?

Въпросът ми увисна във въздуха, без някой да потвърди или отрече. Но пред мен се яви лицето на баща ми и аз почувствах болка, сякаш забиха нож в сърцето ми.

- О, татко, прости ми, но аз ще следвам Исус, който ме изцели.

В мъката си извиках високо. Веднага ме изпълни дълбок мир и почувствах увереност, че следвам правилния път. Сега вече нищо и никой не можеше да ме спре.

До 12 март прочетох Новия Завет. Също и „Картагенските мъченици". Тя беше пълна с истории за ранните християни: хвърляли ги на лъвовете, изгаряли на клада, измъчвали ги жестоко но те имали вяра. Разбрах посланието, отправено към мен. Въобще не промени намерението ми.

На другия ден отново се отбих при Разиа и както преди от къщата й отидох при Майора. Този път съпругата му си беше у дома. Показах им пасажите, които бях намерила.

- Ето - казах аз. - Тук се казва, че трябва да приема кръщение. Ще ме кръстите ли?

- Дъще, в нашата деноминация не кръщаваме - поклати глава той.

Погледна ме със странно изражение.

- Осъзнаваш ли какво те грози, ако приемеш кръщение? Може никога повече да не се върнеш вкъщи. Не е изключено дори семейството ти да се опита да те убие - о да, даже любящи роднини като твоите понякога напълно се променят, видят ли как някой от семейството изоставя мюсюлманската вяра.

Настъпи кратко мълчание. Опитах се да си представя подобно развитие на нещата. Да ме изпъдят от семейството, дори да ме убият... Спомних си семейния съвет... лицата им като на хищни птици, всички обърнати към мен. След това си спомних последните думи (на татко към братята ми: „Грижете се за сестра си." Сигурно, в края на краищата, ще изпълнят това последно, свещено поръчение. Но дори да не го изпълнят и да се опитат да ме наранят, аз пак ще продължа по този път. Думите на Исус пуснаха корени в живота ми и сега имаше свежест, жизненост и растеж там, където преди цареше безплодна религиозност.

Казах твърдо, за да не се съмняват в решението ми:

- Исус Емануил ми повели да бъда негов свидетел и кръщението е следващата ми стъпка. Ще се покоря или ще загубя мира, който имам сега. По-добре да умра с Христа, отколкото да живея без него.

Майорът погледна жена си и тя леко кимна. Отново се обърна към мен:

- Така да бъде. Щом Исус ти е говорил ясно, не бива да се противопоставяш на волята му. Но все пак няма да е добре за теб да те видят как отиваш в Лахор с мен. Жена ми ще те заведе с автобуса. Така или иначе ще води дъщеря ни на училище. Аз ще ви следвам.

- Много ще се радвам да те съпроводя, Гюлшан - каза жената на Майора и ме хвана за ръце. Беше сърдечно докосване, което ме приветстваше в семейството на новата ми вяра.

И така, подреждах плановете си без много емоции. Сякаш се разпореждах с нечий чужд живот. Ислямът, както често казват, се е зародил в пустинята и последователите му се бяха научили в тези трудни и сурови условия да се покоряват на цели, по-висши от своите собствени. Личните чувства никога не са достатъчна причина за отстъпление. Така, следвайки Исус, прилагах отдавна придобити навици на покорство, тогава, когато човешките чувства можеха да ме предадат.

Въпреки всичко, докато правех плановете си, нямаше как да забравя напълно за семейството. Честно казано, надявах се след като приема кръщението да се върна вкъщи и да продължа да живея живота си. Като нова във вярата си мислех, че стъпките, които правя са всичко, което Исус иска от мен - да намеря християни, да им кажа за изцелението ми и после да приема кръщение.

Майорът обаче бе по-далновиден от мен: — Не носи никакви пари и никакви бижута. Ако имали скъпоценности, възможно е след кръщението някой да заведе дело срещу християните.

Говореше напълно сериозно, а аз го гледах и ясно разбирах какво иска да ми каже. Говореше за пълно скъсване, сякаш трябваше да оставя всичко зад себе си. Всичко? - Пари, бижута, къща, земи, семейна обич и подкрепа? Възможно ли е наистина Исус да иска това от мен? Затова ли ми даде този дар на изцеление, за да ми отнеме всичко друго ценно в живота?

Когато се върнах при Разиа по-късно през деня, я попитах:

- Може ли да ти дойда на гости след два дни?

- Разбира се - каза Разиа. - Ще си бъда у дома.

Вкъщи съобщих на леля и чичо, че след два дни ще посетя отново Разиа и вероятно ще отидем до Лахор.

- Ще подпиша чек за 75000 рупи, за да плащаш всички сметки докато ме няма - казах аз на чичо.

- Къде ще отседнете в Лахор? - попита леля и леко се намръщи, защото не одобряваше плана ми. Но нямаше как да ми забрани да замина. Вече бях независима личност; нещо повече - бях човекът, който подписва чековете.

- О, може да отседна при сестра ми и брат ми отвърнах безгрижно. - Ще им напиша писмо.

На другия ден помолих леля да ме придружи до гроба на татко. Тя одобри този знак на посвещение. Набрахме цветя от градината и ги положих на гроба, изпълнена с чувства, които трудно се поддават на описание. Преклонението пред паметта му се смесваше с откритието, че вечността не е това, на което той ме беше учил - не рай от материални удобства, а присъствието на Исус.

Последната вечер отидох в градината - толкова често бях седяла там през годините на безпомощност. Застанах на мястото, където беше положен ковчегът на баща ми, и дълго мислих за него натъжена.

Слънцето залязваше и обливаше стените на бунгалото в ярко червена светлина. Вървях между цветята, фиданките и листата и вдъхвах смесения аромат на рози и портокалов цвят. Лек нощен бриз шумолеше в листата на портокаловите и манговите дръвчета, а небето над мен се разливаше в лилави и среднощно сини багри. Луната изгря, голяма като пъпеш, а звездите -същински разпилени диаманти - лежаха върху гънките на кадифената нощ. От бунгалото зад мен струеше светлина и създаваше усещането за топлина и сигурност. Не ми се прибираше. Сега, когато може би за последен път се разхождах из градината, сякаш я виждах за първи път и този път даже не позволих на спотаилите се под дърветата сенки да ме уплашат.

- Защо ще правиш това? Можеш да станеш последователка на Исус и без да приемеш кръщение. Иначе ще изгубиш всичко.

Тази мисъл изплува от тъмнината. Но вместо отговор един стих, който бях чела, прозвуча в ума ми като нежен глас: