Съдържание: 2 1: Към Мекка 2

7: Известност

Когато съм се родила, родителите ми ме завели при наджуми ((урду) - гадател-звездоброец. - Бел.ред.). Той разтворил малкия ми юмрук, за да разчете линиите на щастието:

- Един ден дъщеря ви ще бъде известна - определил мъжът, след като две-три минути внимателно изучавал дланта ми.

Баща ми и майка ми били щастливи и изненадани; несъмнено са го възнаградили щедро за информацията. Споменавам го, защото впоследствие баща ми проклел наджуми като крадец и лъжец: след няколко месеца съм се разболяла от коремен тиф и станало ясно, че ще остана инвалид за цял живот.

Но докато през онази януарска утрин правех първите стъпки в живота си, аз си спечелих внезапна известност като ходещо чудо. Тогава нямах и най-малка представа, че тези стъпки водят към слава, каквато никой от семейството не е искал за мен.
Слугите дойдоха тичешком. Жените се тълпяха на вратата и възклицаваха учудено:

- О, Биби-джи, ти ли си това? Значи Бог все пак те изцели?

- Исус Емануил ми се яви в тази стая и ме изцели - пояснявах аз. Мъжете от прислугата слушаха отстрани замаяни.

Леля ги разбута от пътя, постави прислужнички от двете ми страни и трепереше над всяка моя стъпка, докато излязох от стаята, минах през къщата и отидох на верандата. Внимаваше да не се спъна в ръба на килимите, по хлъзгавите плочки или на неравния циментов под. Но умът ми пое контрола над тялото и започна без усилие да изпраща сигнали, които му помагаха да се справи с размерите и очертанията на физическия свят. Има огромна разлика между дънер, който лежи На едно място в очакване да го изгорят, и живо дърво, Което създава живот за другите. Бързо схванах разликата, докато стоях на верандата, изпълнена с нови усещания за живот, и разговарях с чичо.

Наблюдавах го зад дупатата ми. Бях глава на семейството, но той се грижеше за всичко вместо мен. Как щеше да приеме промяната?

Не биваше да се притеснявам. Беше доволен. - За нас ти се роди днес. Ако баща ти беше жив, щеше да скача от радост. И ние се радваме така за теб.

Докато говореше, в очите му имаше сълзи.

- О, благодаря ти, чичо. Подкрепата ти означава много за мен - най-сърдечно споделих аз.

Скоро чух как се обажда по телефона на братята и сестрите ми. Утринният въздух, все още хладен, се беше наелектризирал от вълнението - постепенно всички осъзнавахме важността на случилото се.

Опитах се да остана външно спокойна, когато за първи път отидох сама на закуска и седнах да се храня със семейството без чужда помощ. Всички погледи и на масата, и от кухнята следяха как протягам лявата си ръка за захар или мляко, как подавам това или онова на децата. Малките бяха във възторг и единствено строгият, предупредителен поглед на майка им ги спираше да задават твърде много въпроси.

- Сега се разходи наоколо и разгледай къщата си - предложи чичо, тръгвайки на работа заедно с децата, които щеше да закара до училище.

И така за пръв път в живота си обиколих къщата: разглеждах всяка стая, прекосявах всеки квадратен метър от нея и срещах щастливи усмивки на всеки ъгъл. Имах чувството, че съм се събудила от деветнадесетгодишен сън.

Спомням си как взех ключа от стаята на татко и прекарах известно време там сама. Тя се намираше в пристройка, предназначена за баща ми, и даваше съвсем бегла представа за истинските му мисли. Дом, семпло обзаведена стая с чарпаи, бежов килим, два стола, светло зелени стени и пердета. На стените висяха негова голяма снимка в рамка, като млад, снимки от Мекка и Медина, както и ловната му пушка, която използваше навън в полето.

Очите ми се насълзиха. Почувствах присъствието му толкова силно - сякаш току-що е станал от леглото, излязъл за малко и ще се върне всеки момент.

- Виж, аба-джан, молитвите ти са чути - прошепнах аз и погледнах сериозното изражение на портрета му, а после снимките от Мекка и Медина. Беше направил за мен всичко, което можеше - повече, отколкото мнозина други бащи биха сметнали за необходимо. Но все пак на света имаше една по-велика сила, която той не познаваше, и аз, неговата немощна дъщеря, бях благословена, докосната и изцелена от нея по някакъв необикновен начин.

Не почувствах присъствието на майка ми в тази стая, макар че някога я бе споделяла с баща ми. Отидох в съседната, малка стая, която беше използвала за килер. Сега беше превърната в съкровищница - тук съхранявахме пари, бижута и украшения. Не познавах мама, а нямаше и нейна снимка, за да видя как е изглеждала, защото по онова време никой в семейството ни не би си и помислил да снима жена (Поначало ислямът забранява изобразяването на хора под каквато и да било форма. - Бел. ред.). Въпреки това в този момент я чувствах близка и горчиво плаках за нея:

- О, маджи, само ако можеше да си тук. Защо са те отнели от мен, когато си била толкова млада? Сега нито ти, нито татко сте тук, за да се радвате заедно с мен.

Но братята и сестрите ми дойдоха да споделят радостта ми. Всички искаха да изслушат историята как вечерта след смъртта на татко един глас ми каза да чета в Корана за Исус; как го правих три години и се молех на Исус с нарастваща настойчивост, докато ми се яви в стаята, докосна ме и ме изцели. За първи път след смъртта на баща ми вкъщи имаше истинска радост.

- Да направим празненство, да поканим съседите и приятелите ни от града - предложи Анис.

- Да, наистина - съгласи се Сефдар шах, когато му казаха за идеята. - Трябва да принесем благодарение на Бог, задето отговори на молитвите ни. Като си помисля, че смятахме пътуването ти до Мекка за напразно. През цялото време Божията воля е била да те изцели.

През този първи ден трябваше да науча много нови неща, а и умът ми играеше странни номера. Понякога забравях, че мога да ходя и молех леля да ми подаде нещо - например шала, метнат в края на дивана. Тя механично се изправяше, за да ми го донесе, а аз изведнъж се сещах, че вече не съм парализирана и мога сама да си го взема.

В края на деня се чувствах много уморена. Годините, прекарани в леглото като инвалид, физически бяха заличени, но аз все още имах съзнанието на инвалид. Трябваше ми време да свикна с предстоящите контакти с хората от света извън сигурните стени на спалнята ми. Сега нямах нищо против да ме гледат. Ръката и кракът ми бяха добре, макар и не напълно нормални, защото през годините претърпях няколко „експериментални" изследвания и операции, които повлияха върху растежа на някои от пръстите ми. Разликата беше, че сега можех да използвам крайниците си.

През следващите няколко дни имаше поток от посетители, включително чичовци и лели от много далеч, и сестра ми от Равалпинди. В края на седмицата, когато повечето хора бяха свободни, направихме празненството.

Разказах на всички как Исус ме изцели.

Настойчивостта, с която разказвах това, изнервяше братята ми и предизвика първата остра забележка. При честото повторение на историята, Сефдар шах се почувства длъжен, като религиозен глава на семейството Да отбележи:

- Бихме те уважавали повече, ако кажеш, че Мохамед те е изцелил. Този Исус не е много важен за нас.

- Аз не мога да кажа, че Мохамед ме е изцелил. Беше Исус и той ми повели да казвам така.

- Исус има свои хора в Англия, Америка и Канада. Това са християнски страни. Ти няма да отидеш там, за да им кажеш как Исус те е изцелил и би било мъдро да не разпространяваш подобни неща тук.

Сефдар шах обяви това като факт. Вероятно нямаше намерение да прозвучи като заплаха, но долових в думите му отчуждението и враждебността, завещани ни от  татко, към Хората на Книгата.

Въпросната книга беше Тора (Стария Завет) и Инджил (Новия Завет) - книгите на юдеите и християните, които се съдържат в Библията. Мюсюлманите я смятат за заплаха за исляма и се опитват да покажат, че Коранът, макар и написан по-късно, е безкрайно по-важен, по-точен и поправя грешките в предхождащите го книги. Бях приела това, но сега започвах да се съмнявам.

Ако Исус не е важен, защо точно той успя да ме изцели? Защо в Корана, който претендира да е основен пътепоказател в живота ни, се говори толкова малко за него? Та нали тази изцелителна сила е същата, за която се говори в Корана? Нали идва от Бога? И така гладът за истината ме тласкаше напред стъпка по стъпка. Исках да прочета Евангелията, за да науча повече за Исус.

Ако намирах сила да мисля различно от семейството си, те пък намираха нови черти в характера ми и се учеха на нови неща във взаимоотношенията си с мен. Като безпомощна и болна сестра за тях бях същество без воля. Знаеха къде да ме намерят и как да се отнасят с мен. Знаеха, че винаги ще приема предложенията им. Не притежавах собствена сила - изцяло зависех от тях. Сега обаче бях свободна да действам според волята си, дори нещо повече, постепенно откриваха у мен прилика с баща ми, имах собствено мнение и остър ум, благодарение на обучението, което със сигурност нямаше да получа, ако бях здрава. Понякога дори побеждавах в споровете със Сефдар шах. Той установи колко трудно може да се окаже да спориш с ходещо чудо - само по себе си то притежава морална сила.

От самото начало леля настояваше, че видението с Исус означава да давам милостиня на бедните, а те да разказват на другите за него. Как мога да мисля по друг начин? Целият й опит показваше, че просто няма начин жена мюсюлманка да напусне къщата си, сигурността на семейството си и да отиде да проповядва на другите.

Попитах Исус кои са неговите хора, къде са и как да отида при тях, след като семейството ми забранява.

Дълбоко в сърцето си знаех отговора. Сякаш ми говореше с глас.

- Ако се страхуваш заради семейството си, аз няма да съм с теб. Имай вяра в мен и ще отидеш при моя народ.

Думите дойдоха от тъмнината, когато вечерта след като всички си бяха легнали, коленичих на молитвената постелка.

- Моят народ е твоят народ. Занеси им моето послание - каза гласът.

Не казах на семейството ми за гласа, но те чувстваха промяната в отношението ми, постоянно ме наблюдаваха и ме обсипваха с въпроси.

- Няма да напуснеш дома, нали? Няма да отидеш в Англия или Канада? Помниш ли какво каза за Англия, когато се върна оттам?

- Защо не дадеш закат (в конкретния случай: милостиня, „доброволно пожертвование". - Бел.ред.) на бедните, вместо да ходиш в Англия? После те ще разкажат на всички за твоя Исус?

Вече бях дала годишния закат от петдесет хиляди рупи на просяците, които идваха на вратата. Сега, за две-три седмици дадох допълнителен закат от десет хиляди рупи.

След като ги дадох, чичо дойде при мен.

- Сега ще бъдеш щастлива. Направи това, което Бог иска от нас - да даваме милостиня. Ти даде щедро.

Но аз не бях щастлива. Тихо казах:

- Но не съм отдала себе си, а това е, което Той иска.

Мислех, че не ме е чул, но той рязко пое дъх и каза:

- Чуй, Гюлшан. Сега ще ти говоря така, както би ти говорил баща ти (нека душата му почива в мир в Рая). Дай на Исус каквото иска от теб - земя или пари, но не напускай родината си, религията си и не отдавай себе си.

Дните се нижеха един след друг, а аз усещах нови, нежни извори на живот да избликват в мен. Чуех ли призива за молитва, отивах както обикновено в стаята си, благодарна, че мога да се скрия от изпитателния поглед на леля и че нямам нужда от помощта на прислужнички. Усамотявах се не за да изпълнявам някакъв древен ритуал, а защото молитвата ми беше по-дълбока и по-силна сега, когато се молех на Бог от сърце.

Два часа след като чух молитвата „Отче наш" си я записах. Всяка дума отговаряше на някаква нужда. Имах чувството, че е създадена специално за мен и нямах представа, че е любима семейна молитва на много християни.

През деня четях молитвата според мюсюлманския обичай, хващах мънистата на броеницата едно по едно и ги прехвърлях през пръстите си: трак-трак-трак, при всяко мънисто прочитах цялата молитва. По този начин можех да се моля където и когато си поисках, защото изглеждаше, като че ли изпълнявах намаз ((персийски) - каноническа молитва, една от петте задължителни, предписани от исляма. - Бел. ред.), мюсюлманските молитви.

През следващите няколко дни повторих тази молитва над хиляда пъти и всеки път ми ставаше все по-лесно. Бях научила нови думи, с които да се обръщам към Бог. „Отче наш" - о, тези слова ми помагаха да видя Бог в нова светлина. Той беше Най-великия, но също така беше Бащата, когото бях изгубила.

- Колко хубаво е, че си мой Баща - плачех аз нощем и чувствах неописуема утеха и любов да се простира над мен. Старият тъмен страх, че Бог ми е сърдит, изчезна.

„Да бъде свято името Ти" - разбирах го, защото като мюсюлманка бях възпитана да почитам святите имена на Аллах, записани в Корана. Мюсюлманите използват имената на Аллах с голямо уважение, като прибавят фрази, изразяващи почит, като „Да бъде благословено името Му". Имената на Аллах имат дори визуална сила над въображението на мюсюлманина, тъй като са едни от изключително малкото позволени форми на украса в джамиите В традиционната украса на джамиите (съществено място заемат калиграфски изписани цитати от Корана, включително и имената на Аллах. (В интерес на точността: имената, с които се нарича Аллах). - Бел. ред.). Разликата сега беше, че бях видяла частица от тази изгаряща святост.

„Да дойде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята" - видях, че Исус не е бил просто един беден, второстепенен пророк, а е вечен цар и щеше да дойде отново, за да установи небесно царство на земята, както и на небето.

„Хлябът наш насъщен дай ни го нам днес..." Никога не бях и помисляла да моля Бог за хляб, защото нуждите ми бяха повече от задоволени, но тези думи показваха, че Бог се грижи за материалните нужди на народа си и иска да се уповаваме на Него, като на наш баща.

„И прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници." Прошка? Молитвите на мюсюлманина са пронизани от безпокойството, че няма прошка. В представата ми Бог наказва последователите си, както наказва и грешника, и неверника. Бях започнала да мисля, че съм извършила ужасен грях и затова съм наказана с болестта и смъртта на родителите ми. Единствената ми надежда беше да изпълнявам стриктно ритуала на задължителните молитви, да направя хадж, което щеше да ми се счете за допълнителна заслуга, а също и да изпълня останалите четири стълба на исляма.

Но в новата ми молитва не се споменаваше за ритуално очистване, а само, че за да бъде простен, грехът трябва да бъде изповядан пред Бог; че този, който търси прошка, трябва да прощава на другите. Аз, при цялото ми безпогрешно религиозно възпитание, не познавах подобна сигурност преди.

Мюсюлманите нямат посредник с Бог - макар да смятат, че Мохамед играе тази роля - затова заемат толкова смирена поза, когато се молят. Сега изглежда аз имах посредник, който ми показваше нов начин за обръщане към Бога. Като мюсюлманка бях отговорна за делата си - добри и лоши - и трябваше да понеса последствията. Бог можеше да ме изпрати в ада за лошо поведение. Но сега аз Го виждах в нова светлина. Да Го наричам „Отче", означаваше да го направя отговорен за живота и щастието ми, точно както беше отговорен земният ми баща. Така разсъждавах и се молех, щастлива като дете, намерено от баща си, след като е било изгубено в претъпкан пазар. Жадувах да науча повече, ако можех и да се сдобия с християнските книги.

Ако вървейки по пътя, който следвах стъпка по стъпка, бях погледнала нагоре, сигурно щях да видя как над главата ми надвисват буреносни облаци. На десетия ден след чудодейното ми изцеление, докато си почивах в стаята, бурята се разрази. Семейството ми се върна в пълен състав и се събра при затворени врати в мъжката приемна, за да ме изправи на съд — поне на мен така ми изглеждаше.

Те, разбира се, твърдяха друго. Сефдар шах направи кратък увод:

- Събрахме се главите на семейството, за да те убедим да се откажеш от крайните идеи, които имаш напоследък. Приемаме, че Исус те е изцелил. Но ако това се разчуе, няма да бъде добре за нас. Ние сме видно мюсюлманско семейство и ти ще ни компрометираш.

Братята, сестрите ми и техните съпрузи бяха подкрепени от чичовците и вуйчовците ми, от братовчедите ми; от леля и чичо. За леля и чичо разбрах, че са били обвинявани, задето са допуснали това да се случи с мен.

Дълго време мълчах; оставих ги да говорят. После попитах:

- Не се ли радвате, че оздравях?

- О, радваме се - отвърнаха те. - Бяхме много загрижени за здравето ти, но сега, когато си здрава, не разказвай навсякъде, че Исус те е изцелил.

Настъпи кратка пауза, след което Сефдар шах добави:

- За благото на исляма имаме право да те убием. Така казва свещеният Коран.

Погледнах към събралите се в кръг хора. В очите на сестрите ми имаше сълзи. Леля и чичо бяха пребледнели и уплашени. Сивите бради на чичовците и вуйчовците се поклащаха в такт с кимането на главите им, а очите на братята ми бяха вперени в мен като на ястреб в плячка. Чувствах как разстоянието между нас се увеличава с всяка изминала секунда. Как е възможно религията да ражда такава омраза! Да предпочетат да ме видят мъртва, но не и да казвам истината, с която не са съгласни?

След кратко мълчание по-големият ми брат каза: - Ако продължаваш така, семейството ще те отхвърли и ще изгубиш всички удобства. А ако отидеш при християни, ние ще им навредим. Тук, разбира се, няма никакви християни.

По това време и аз мислех така. Винаги съм била тиха, непретенциозна, покорна към по-възрастните, а сега те ме заплашваха. Предишната Гюлшан щеше да се предаде, без да отстои възгледите си. Ала новата Гюлшан чувстваше в себе си сила, която й даваше нова смелост. Не се страхувах от тях. На устните ми идваха думи, които не бях търсила.

- Изслушах ви и разбирам притесненията ви. Не мога да отговоря на всичките ви възражения, защото чакам отговор от Исус. Той ще ми каже какво да правя занапред. Когато чуя повелята му, ще се покоря; дори да ме убиете, ще я изпълня. В стаята се разнесе шепот.

- Каква наглост - казаха чичовците ми един на друг и гледаха, сякаш не вярваха на ушите си, че съм отговорила толкова дръзко. Изненадах се от себе си и от начина, по който се противопоставих на семейството. Какво щяха да правят сега? Моментът беше опасен. Добавих бързо:

- Обещавам да не позоря семейството с постъпките си, но ще изчакам Исус да ми каже как да свидетелствам. Между другото, не съм се срещала с християни. Не знам къде да ги намеря.

Мъжете доближиха глави. Сестрите ми и леля избягваха да ме гледат. Не казаха нищо, защото жените не бива да се месят, когато мъжете вземат важни решения.

Чудех се дали семейството ми планира да ме убие още тогава и на място. Имаха право да го направят. Никой нямаше да повдигне въпроса... само дето много хора ме познаваха и обичаха. Внезапната ми смърт трябваше да има добре скалъпено обяснение.

Сефдар шах обяви присъдата:

- Добре. Ще изчакаме да видим какво ще правиш. И ще се молим за теб.

Вероятно след всичко, което ти се случи, си полудяла.

За известно време нещата се успокоиха, но знаех, че няма да ме оставят на мира, докато не престана да говоря за изцелението си. Но да им се подчиня, означаваше да отрека това, което бях убедена, че моят Баща ми е показал.

- Какво искаш да направя? - смутена се молех аз. Отговорът дойде след две вечери. Молех се настоятелно с прости думи:

- Покажи ми твоя път, о, покажи ми твоя път.

Вдигнах очи и видях стълб от мъгла: издигаше се от пода до тавана. Исус стоеше в средата, а ярката светлина, която бях видяла преди, беше забулена от мъглата. Нито спях, нито сънувах. Исус каза: - Ела при мен.

С радост се изправих и приближих. Той протегна ръка, покрита с плат. И аз протегнах ръка към него. Имах чувството, че се отделям от земята и се издигам във въздуха. Затворих очи, после внимателно ме поставиха върху нещо меко. Погледнах отново: намирах се на открита поляна, ширнала се надалеч. Беше зелена, прохладна и изпълнена с хора - някои близо, други далеч. Всички имаха корони и бяха облечени в светлина, от която ме заболяха очите. Чух думи, звучащи като прекрасна музика. Хората казваха „Свят" и „Алилуя". Това беше нова дума за мен, понеже мюсюлманите не я използват. Хората казваха: „Той е Жертвеното Агне. Той е жив" и аз забелязах, че всички гледат към Исус. Исус каза:

- Това е моят народ. Това са хората, които говорят истината. Това са хората, които знаят как да се молят. Това са хората, които вярват в Божия Син.

Едно лице изпъкваше в тълпата. Вгледах се в този човек - беше седнал. Исус каза:

- Иди на шестнадесет километра на север и този човек ще ти даде Библия.

Докато гледах мъжа, който, подобно на всички останали, не ме забелязваше, фигурите започнаха да избледняват и аз дойдох на себе си, коленичила в стаята сред добре познатите ми вещи. Премислих видяното и чутото и силно се развълнувах. Бях помолила Бог да ми покаже какво да правя по-нататък и това беше отговорът - да отида да свидетелствам на мъжа за видението с Исус и да го помоля за Библия. Но къде да го намеря?

После си спомних нещо. Разиа живееше в Джханг Садар, който се намира на север от дома ни. На празненството по случай изцелението ми бях уредила да я посетя скоро.

Това беше разрешението. Някъде близо до къщата на Разиа живееше човек, готов да ми даде Библия. Трябваше да отида сама. Ако семейството ми научеше, щяха да се опитат да ме спрат. Взех решение и започнах внимателно да обмислям плана си. Все още не осъзнавах напълно колко решаваща щеше да бъде тази стъпка и как невъзвратимо щеше да промени живота ми.