Съдържание: 2 1: Към Мекка 2

9: Кръщението

Господин Аслам Кхан беше много мил човек; разбираше всички проблеми, с които се сблъсквах. Бързо се превърна в аба-джи (татко) за мен. Амаджи, госпожа Аслам Кхан, също беше мила, но по свой начин. Жена със силна воля и дребно телосложение, тя винаги беше заета с домакинството и очакваше от мен същото.

Когато пристигнах, ми показа спалнята за гости с обикновен чарпаи от конопена мрежа и аз за момент си помислих за моя палунг вкъщи с широка, тъкана основа и мека памучна гада или матрак.

- Това е стаята ти - посочи тя. - Тук са шкафовете за дрехи. Банята е там. Имаме много работа, защото идват много посетители. Би ли ме извинила. Трябва да дам нареждания на прислужничката. Ако искаш нещо, обръщай се към прислужничката. И изхвърча навън.

Правех всичко възможно, за да удовлетворя госпожа Аслам Кхан, но никога преди не бях вършила домакинска работа, затова бях несъобразителна и непохватна. Не обичах да ме критикуват за изпълнението на възложените малки поръчения. Когато хазяйката прокарваше пръст по мястото, което току що бях избърсала от прах, се чувствах засрамена и ядосана. Но задържах чувствата си в мен, а те ме разяждаха и помрачиха първите ми дни в този дом. Исках да се обърна и да й кажа:

- Права си, ама-джи. Не съм се справила добре, но имай предвид, че преди да дойда тук не ми се е налагало да правя нищо. Никога не съм измила и една чиния, не съм бърсала прах, не съм оправяла легло, не съм си прала дрехите, не съм се ресала и дори не съм се обличала сама. Това е така, не само защото имаме много прислужници, но и защото дълги години бях на легло, безпомощна.

Но не казвах нищо подобно. То щеше да прозвучи като оправдание или още по-лошо - като гордост. Тя можеше да ми отговори, че вече съм добре и би трябвало да се опитам да се науча или че съм наистина ужасно мързелива. Така прекарах няколко безсънни нощи, чувайки подигравателен шепот в тъмната стая.

- Не е прекалено късно - казваше гласът. - Братята и сестрите ти плачат за теб. Защо не се върнеш при тях?

Виждах тъжните погледи на чичо и леля, отправени към мен. Не можех да заспя, затова обикалях стаята, докато борбата с гласа стана твърде тежка и аз извиках към Исус:

- Предадох се на теб и чувствам, че вървя по верния път, както ти ми показа. Защо ми се явяват тези лица, за да ме измъчват?

Чух тих, нежен глас:

- Аз винаги съм с теб. Те не могат да ти навредят. Думите на Исус ми донесоха мир; прогониха гласа, който не ме оставяше на мира.

След около седмица неволите започнаха да изчезват. Бях по-активна, отколкото вкъщи и затова спях по-добре, във всеки случай чарпая престана да ми се струва твърд. Прочетох нещо, което изцяло промени отношението ми към всички видове домакинска работа:

„Стана от вечерята, сложи мантията си, и взе престилка, та се препаса. После наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги изтрива с престилката, с която бе препасан..." (Йоан 13:4, 5).

Беше нещо ново за мен. Пример на смирение и послушание, който никога нямаше да забравя и който удари право в корените на гордостта ми. Докато вършех работата, която ми заръчваха, пред мен стоеше съвършеният пример на Исус: той бе станал слуга заради мен и вече не ми беше така трудно да служа на другите заради него.

Преди да приема кръщението, стоях в къщата пет седмици. Попитах преподобния Аслам Кхан защо се бави.

- Трябва да направя някои приготовления - обясни той.

По-късно разбрах, че е искал да ме наблюдава известно време, за да бъде сигурен в сериозното ми желание да приема кръщението. Не би било добре да направя тази крачка и после да отстъпя.

Но аз все повече се притеснявах семейството ми да не ме разкрие. Чудех се дали вече са разпитвали Разиа и й писах:

- Имам още малко работа, преди да се върна. Моля те, не казвай на семейството ми къде съм. Скоро всичко ще ти обясня.

По-късно научих, че Разиа и майка й са удържали на думата си и са запазили тайната ми, макар това да им е причинило много неприятности. Радвам се да кажа, че сега тя е омъжена - вярна, честна приятелка, която плати висока цена, но ме защити тогава, макар да не разбираше какво правя.

През цялото време, докато бях при господин и госпожа Кхан, посещавах Методистката църква на улица Уорис. Сред християните намерих свобода на поклонение, каквато не познавах преди. Тук много неща бяха по-различни.

Първото, което забелязах, когато влязох, беше украсата. В ислямските джамии декорацията е изцяло абстрактна - думи от Корана, декоративни шарки върху плочките, колоните, куполите, килимите. Светлината и сянката също се използват като ефект. Никога не се изобразява човешка фигура или образ на Бога, защото как творението може да си представи Твореца? В църквата на прозорците имаше цветни стъклописи, изобразяващи Исус, Който се моли; цветя върху еДна маса; музика. Над вратата нямаше думи на арабски, но пишеше: Ето стоя на вратата и хлопам." Замислих се над този надпис. В Пакистан много често хората хлопат. Всеки удря по врати и порти но Исус похлопа на сърцето ми нежно.

Другото което забелязах, беше милият начин, по който семействата сядаха заедно - мъже, жени и деца. Несемейните сядаха при семейните. У дома обикновено само мъжете ходят в Джамията. Жените четат молитвите си вкъщи. Замръзнах колко малко знание получаваха голяма част от тях, но според Корана жените стоят по-долу от мъжете, макар Да се набляга, че към тях трябва да се отнасят справедливо. Мъжете представляват жените в Джамията. Колко по-различно е при християнството където Бог приема всяка отделна душа чрез Исус, Който е УМРЯЛ за всеки един.

Библията казва че в Христа няма значение от каква народност си (юдеин, или ГРЪК), какво положение заемаш (роб или свободен) или какъв пол си (мъжки или женски). Едно ново и чудесно равенство. Бог приемаше поклонението и наравно с това на братята ми в Христа; общението на вярващите се изразяваше в събирането заедно като Тяло Христово.

Усещах невидимите ВРЪЗКИ, които свързват цялата църква в това ново „християнско общение" чрез молитвите за болни, възрастни и хора с проблеми. Почувствах това когато ме приеха сред тях. Постепенно църквата сякаш започна Да замества семейството, което бях оставила. ТУК имах много братя и сестри.

Забелязах, че пасторът проповядва с прости думи, но говореше за съкровени неща от книга, която имаше смисъл за мен. Чрез поучението му аз чувах Господ Исус да ми говори така Директно, както ми говори в стаята но по начин, който прилагаше Библията в живота ми.

Забелязах още, че проповедникът говори сякаш иска да убеди някои от слушателите. Започнах да разбирам, че не всички, които се наричат „християни" са изцяло отдадени на Бога като мен. Бях отраснала в строго правоверно семейство и вероятно не бях осъзнала, че същото се отнася и за мюсюлманите.

Моят домакин ме беше предупредил да не разказвам много за себе си. Все пак споделих нещичко за изцелението ми и обръщението ми и хората в църквата се удивиха:

- Искаш да кажеш, че Исус ти се яви в стаята и те изцели?

Чудех се защо преживяването ми е нещо рядко. Исус сигурно може да работи в живота на всеки вярващ както работеше в моя.

- Зависи от вярата ти - каза аба-джи, когато го попитах.

Това беше твърдение, което носи облекчение. Видях, че тук действа принцип: вярата е ключът към продължаването на този чуден християнски опит и живот, изпълнен с чудеса, който бях започнала. Мислено се върнах назад във времето, когато не получих изцеление в Мекка. Осъзнах как, без да подозирам, вярата ми беше нараснала. Получих като дар тази вяра, която премества планини. Тя израсна от безпомощност и нужда. Зовът ми стигна Бог, когото не познавах, но който ме познаваше и влезе в живота ми. В тишината на нощта реших да запазя вярата си силна, независимо какви препятствия лежат напред.

Най-сетне настъпи денят на моето кръщение, 23 април. Кръстиха ме в една от стаите на къщата, където имаше басейн, предназначен за такива случаи. Присъстваха Майорът, жена му и някои наши приятели. Пасторът от църквата на улица Уорис извърши церемонията - беше проста и съвършена. Когато ме потопи в басейна, почувствах как оставям предишната Гюлшан на дъното със стария й начин на мислене и старите й желания и как на повърхността излиза нова Гюлшан, погребана с Него чрез кръщението и възкресена за нов живот. Римляните 6:4-6.

Този нов живот преливаше в мен и аз копнеех да свидетелствам за него. Старейшините, които присъстваха на кръщението, ми дадоха ново име: Гюлшан Естир. По-късно прочетох, че Естир се е застъпвала пред царя за Божиите хора, юдеите, въпреки че за нея това е било опасно. Стори ми се много подходящо за моя случай.

След службата жените дойдоха при мен и ме целунаха по челото, а мъжете ми стиснаха ръка и ме приветстваха в църквата Христова. Искрената им християнска любов ме стопли. Когато се разотидоха, господин Аслам Кхан ме попита как се чувствам:

- Чудесно - отговорих аз, - но сега искам да свидетелствам за това, което се случи.

Той поклати глава.

- Прави го с делата си. Не е задължително да свидетелстваш само с думи.

Но аз помнех какво ми каза Исус:

- Ти си мой свидетел. Иди при людете ми. Погледнах го с вдигната глава и не позволих да ме разубеди.

- Но аз чувствам, че Исус иска да свидетелствам.

Мога ли да говоря в църквата?

- Не мисля, че си готова за това. Свидетелствай в къщата чрез поведението си. Бог ще го приеме.

Но той не познаваше новата Гюлшан Естир.

- Добре, ако не мога да свидетелствам тук, ще се върна у дома и ще свидетелствам на семейството си. При всички случаи трябва да го направя.

Той се разтревожи.

- Не, ще бъде опасно за теб. Няма да им хареса, че си приела кръщение; има опасност да ти направят нещо лошо.

- Не вярвам семейството ми да ми навреди, а и няма да се върна при тях, преди да дойде подходящото време. Вместо това ще ме изпратите ли в библейско училище, за да науча повече и да знам какво да им кажа?

Той се загледа продължително в мен; чудех се какво ли си мисли. Изпитах неудобство, защото така дръзко настоявах на своето. Бях млада и нетърпелива да извърша работата, която бях сигурна, че Бог ми поверява, но тогава не осъзнавах колко съм незряла и неопитна. Моето истинско житейско пътешествие едва сега започваше.

- Не мисля, че точно сега е възможно да те изпратим да учиш - възрази твърдо господин Аслам Кхан. - Твърде млада си във вярата, но щом искаш да участваш в християнска работа, ще те уредим в училището за слепи Сънрайз.

Разказа ми как там се грижат за слепи деца, които не могат да се обучават в обикновените училища. Смяташе да ми намери работа там като детегледачка. Идеята ми хареса и аз се съгласих.

Вече се бях запознала с директора и бързо уредихме да ме вземе с микробуса си. Когато на следващия ден прекосихме стария мост Рави над мръсната река и влязохме в квадратния двор на Сънрайз, почувствах, че скъсвам със предишния си живот. От този момент бях нов човек, с ново име и нова съдба.

Работата ми в училището за слепи Сънрайз в Лахор беляза нов етап от развитието ми. С един замах се превърнах от напълно зависима от другите в изцяло отговорна за физическите нужди на група слепи дечица. В един напълно нов свят трябваше да се науча да се справям и да стоя здраво на краката си. Не беше лесно.

Не беше лесно, но по-добре, от колкото можеше да бъде. Солидната тухлена постройка бе претърпяла промени след изграждането й за болница или дом за прокажени от индийския благодетел Сър Ганга Рам, чийто тленни останки почиваха в един самедхи в плачевно състояние отстрани до сградата. През 1958 г. госпожа фисон я превърнала в християнско училище за слепи, а през 1969 г. се пенсионирала. Бях й благодарна. За мен училището представляваше идеалната среда, където да се науча да живея в света извън покривалото. Като белег за скъсването с предишния ми живот се подстригах късо и поръчах да ми ушият две бели връхни дрехи - носех ги върху моя шалвар камийз, когато излизах.

За моя радост открих, че възнаграждението беше голямо - не в рупи, защото плащаха само по четиридесет на месец - а в безрезервната любов на малките ми повереници. Децата в училището - на възраст между пет и шестнадесет години - бяха мюсюлмани и християни; работеха и играеха щастливо заедно, разделяха се само когато изучаваха религия и се молеха. В секцията ми имаше четиридесет деца. Отговарях за по-малките момчета: придружавах ги по време на хранене, служех им вместо очи на територията на училището и спях при тях. Грижех се за облеклото им и за част от прането; помагах им да се мият, да си оправят леглата; следях за изпълнението на задачата, която не вършеха добре - миенето на чиниите след ядене. Освен това миех прозорците и почиствах масите.

В допълнение поучавах децата върху Библията и веднъж на две седмици ги водех на църква.

Освен мен имаше още две помощнички, братовчедки. Бяха християнки. В началото проявяваха неприязън към мен, говореха само помежду си, макар да работехме заедно. Но скоро ме обикнаха, започнаха да ми помагат, когато срещнех затруднения, и ми превеждаха при разговор с директора, който не знаеше урду, а само английски.

Щом им се наложеше да отидат до кабинета на директора, за да поискат паста и сапун, взимаха и за мен. Помагаха ми, когато ме боляха ръцете. Работата, която вършех, беше тежка за мен, а ръцете ми - нежни. Първата седмица се напукаха от сапуна за пране; изгорих си едната ръка в кухнята; докато забърсвах масите, ми се забиха трески в дланите и започнаха да кървят. Беше много болезнено. Розина, една от братовчедките, дойде с мен при директора да ми превежда.

Той прояви голямо съчувствие, но докато подаваше на Розина мехлема против изгаряне ми каза:

- Не мога да направя нищо, за да те освободя от тежката работа. Съжалявам, но ако не се справяш, ще се наложи да напуснеш. Виж дали другите няма да ти помогнат.

- Не се притеснявай, ще ти помогнем - успокои ме Розина, когато излязохме от кабинета, и аз й се усмихнах с благодарност.

В стаята споделих неволите си с непресъхващият ми извор на утеха. Скоро осъзнах, че моите ръце бяха само опарени - и то най-вероятно поради небрежността ми - а Христовите бяха приковани на кръст заради мен и страданията ми не представляваха нищо в сравнение с неговите.

Всъщност ми предстояха много по-сериозни битки.

Скоро след като пристигнах в Сънрайз, позвъних на по-малкия ми брат, Алим шах. Казах му:

- Искам да ти съобщя, че станах християнка и сега работя в училище за слепи деца в Лахор.

Чух как брат ми хлъцна от изненада:

- Осъзнаваш ли какво си направила? - възкликна Алим шах. - Моля те, върни се вкъщи и забрави за всичко това.

- Сега, когато намерих Пътя, Истината и Живота, как мога да го забравя?

- Да не си полудяла? Ако продължаваш да говориш така, вратата на дома ми завинаги ще се затвори за теб. За мен ти си мъртва.

- Добре, отговори ми: как да оставя истината и да се върна при вас? Няма да го направя за нищо на света.

Чух суровият му и равен глас:

- Разбирам. В такъв случай вратата ми е затворена. Ти си мъртва! Не желая никога повече да видя лицето ти и ти няма да видиш моето.

Усмихнах се.

- Добре. Ако твоята врата е затворена, вратата на Небесния ми Отец е отворена. Ако за теб съм мъртва, това е, защото съм мъртва в Исуса Христа. И ако ти също умреш в Христа, тогава ще живееш - и тогава ще ме видиш.

Вместо отговор той затвори телефона. Същият ден писах на чичо, че съм станала християнка и че съм приела кръщението. Известих и Сефдар шах. Очаквах реакцията им с нетърпение, копнеех да ме разберат, да ме приемат такава, каквато съм, и да ми разрешат да живея с тях. Но дълбоко в сърцето си знаех, че е невъзможно. Върнех ли се вкъщи, никога нямаше да ми дадат свободата да вярвам в каквото желая. По това време не се доверявах на никого в училището. Така ме бе посъветвал преподобният Аслам Кхан. Положението ми беше рисковано при надигането на толкова силно противопоставяне и добрият пастор искрено се притесняваше за мен и за християните, свързани с мен. Затова, когато децата ме разпитваха за живота ми, избягвах да им давам конкретни отговори. Но аз имах да им казвам толкова други неща, които искаха да чуят. Обичаха да им разказвам истории от библията.

- О, ба-джи - надигаха глас те, дойдеше ли време за лягане. - Моля те, разкажи ни друга история.

- Добре, само още една и после гася лампите. Четях им или им преразказвах истории, които Исус е казвал: за деветдесетте и девет овце, които били на сигурно място в кошарата, и за изгубената овца, която е сама в планината. Разказвах им за по-младия син, който взел цялото си наследство, заминал и го похарчил.

След това никой вече не искал да му бъде приятел, никой баща не смеел да му се довери и да му даде дела на дъщеря си. Преразказвах им и истории от старозаветна - за Авраам, Исаак и Исмаил, за Сара и Агар. Мюсюлманите вярват, че Авраам, (наричат го Ибрахим) се готвел да принесе в жертва Исмаил. Според библията Авраам бил готов да пожертва Исаак, който е  законният син.

Училищните правила забраняваха да се придава религиозна окраска на историите, които се разказват на мюсюлмани, и аз ги спазвах. Разказвах на децата и двете версии; после питах: „Коя е вярната?"

Всяка група казваше, че тяхната версия е вярната. От мен поне научаваха, че има две версии.

Пеехме заедно. Научих ги на химни и припеви, които много им харесваха. Най-любимата им песен беше:

„Пак попейте ми думите, думите на живот. Да ги разбера по-добре -думите на живот."

Пееха с удоволствие.

Около 9 вечерта денят ни приключваше и тогава намирах време да чета и да изучавам Библията. Всеки път, когато я отворех, се случваше едно и също. Сякаш имах преводач, който ми помагаше да разбирам прочетеното. Ако се случеше някоя вечер да се питам: „Какво означава това?" бях сигурна, че не след дълго ще разбера. Способността ми да възприемам духовното нарастваше.

За този вид познание много ми помогна примерът на слепите деца. Те посрещаха всичките си неволи с търпение и бодрост. Заради това ги обичах, наблюдавах ги и се учех от тях. Вероятно ги разбирах добре, защото, докато ги гледах как играят, осъзнавах, че и аз някога бях сляпа за Божията любов. Но сега виждах. Семейството ми предприе контраатака. Пристигна писмо от Сефдар шах. Бях го чакала със страх.

Започваше любезно, както винаги - никога не бил допускал да получи такива новини от мен:

„Ти си моята скъпа сестра. Обичаше Бог много, баща ми те обичаше много и ти научи от него доста неща за исляма. Няма нужда да ти го казвам - знаеш го. И знаеш, че дъщерята на саид не може да върви по пътя, по който си поела. Трябва да се върнеш.

От брат ми разбрах, че си станала християнка и вярваш, че Исус е Син Божий. Според семейството и религията ни това не е правилно. Предлагам ти, още щом прочетеш писмото ми, да се върнеш вкъщи и да изслушаш съвета ми. Както знаеш, нотариалните актове на имотите ти са у мен. Те няма да бъдат дадени на християнка, която е била дъщеря на саид."

Цял Пакистан вече знае, добавяше той, че съм станала християнка и поради това нямам право да получа имотите. Писмото завършваше:

„Не се ли отречеш от християнството, света ще обърна, но ще те намеря и ще те върна. Религията ми разрешава да убия сестра, станала християнка, и пак да отида в Рая."

Писмото ме разстрои много. Татко ми завеща имотите си с голяма обич, а сега искаха да ме лишат от тях, защото бях станала християнка. Спомних си белите стени на бунгалото и очите ми се насълзиха. Не беше честно.

Но докато се молех за разрешението на този проблем, си спомних Йоан 14:1-4:

„Да се не смущава сърцето ви; вие вярвате в Бог; вярвайте и в мене. В дома на Отца ми има много обиталища; ако не беше така, аз щях да ви кажа, защото отивам да ви приготвя място."

Тези думи ме успокоиха. Горе имах приготвен дом.

Скъсах писмото и го изхвърлих в кошчето. После отидох на служба и докато пеех, мислех над думите на песента: „Какъв добър приятел е Исус".

Три дни по-късно последва третата атака - писмо от чичо. Беше дълго десет страници, написано на бяла хартия и сложено в син плик.

Пишеше колко много им липсвам, споменаваше Салима и Сема: „На кого ще прислужват сега?" Това ми причини болка.

Мило ме молеше да се върна у дома и завършваше с думите:

„Безбожница ли си станала? Молим се да се върнеш към исляма и при нас вкъщи."

Слънцето огряваше децата, които си играеха на зелената трева в двора, но докато стоях там с писмо в ръка, сива сянка на страх и съмнение спусна над мен лепкавата си ръка.

Сгънах писмото, като се молех:

- О, Господи Исусе, нищо лошо не съм им направила. Защо се държат така с мен? Сега наистина съм обкръжена от тях. Ще ми кажеш ли какво да им отговоря?

Когато отново имах време да размисля над думите им, видях нещата от друг ъгъл. Нямаше да ми дадат имотите - така поне щях да се освободя от тази отговорност. Можех да прекарам живота си като помощник в училището за слепи, да ходя на църква и да се покланям на Бога.

- Няма ли да е по-добре от безсмисления ми живот, докато бях прикована на легло? - питах се аз.

След един ден в размишления и молитва какъв отговор да дам, започнах да пиша върху лист от тетрадка:Скъпи чичо,

Получих писмото ти; разбирам всичко, което ми казваш. С голямо уважение искам да отбележа пет неща:

1.  Открих правия път, който води към Бога. Исус е казал: „Аз съм вратата; през мене ако влезе някой, ще бъде спасен, и ще влиза и Ще излиза и паша ще намира" (Йоан 10:9). В една къща се влиза само през вратата. Има врата към Бога и тя е Исус. Тези, които не приемат Христос, не могат да почукат на вратата. Пророците са чоукедари((урду) - вратар. бел.Ред).

2.  Намерих истината. „А понеже аз говоря истината, вие не ме вярвате. Кой от вас доказва и ме провинява в грях? (Йоан 8:45).

3.  Намерих живота. Исус казва: „Аз съм възкресението и живота; който живеев мене, ако и да умре, ще живее." (Йоан 11:25).

4.  Намерих опрощение за греховете си.

5.  Намерих вечен живот. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Свояединороден Син, за да не погине ни един, който вярва в него, но да има вечен живот." (Йоан 3:16). Наричате ме безбожница, елате и го докажете въз основа на тези пет неща, които открих.

Или го докажете, или не ме наричайте безбожница."

Не писах нищо за имот! или по други въпроси. И до днес нямам отговор на това писмо.

Няколко месеца ме оставиха на спокойствие. По-късно разбрах причината: няколко седмици след като получили отговора ми, леля и чичо си опаковали багажа и напуснали къщата под предлог, че отиват в Карачи, а всъщност сигурно са заминали за Иран - те са мюсюлмани шиити (В мюсюлманския свят преобладават сунитите, но Иран е бастион на шиитите. Бел. ред.). Укрили са се, защото се страхуват.