Съдържание увод закон №1

Изискват се голям
талант и много
умения, за да не
позволиш на хората
да забележат и
оценят по дос-
тойнство този,
който притежава
голям талант и
много умения.
ЛАРОШФУК
О
(1613-
1680 г.)
ЗАВИСТТА
ИЗМЪЧВА
АГЛАУРОС
Богинята Минер- ва
най-после се добрала
до къщата на
Завистта, тънеща в
мрак и глухота, сред
непоносима воня и
мръсотия. Тази къща
била скрита от
погледите на хората
в дъното на една
глуха клисура,
където никога не
прониквали слънчеви
лъчи, дори и ветрове
не духали. Мрачна и
усойна местност,
отдавна не помнеща
човешки крак или
копито на елен,
нито полет на
птица. Когато
Минерва се добрала
до прага на къщата,
тя потропала на
дверите с върха на
своето копие, те се
разтворили и тя
съзряла вътре
само защото сме толкова доволни и честити сега...
Сигурно е неестествено да бъдеш едновременно толкова млад, красив,здрав, известен, сравнително богат и в същото време щастлив.“
Хелуъл привидно изглеждал не по-малко щастлив от
Иртън, но вътрешно кипял от гняв. Два месеца по-късно, в ранната утрин на 10 август 1967 г., т. е. броени дни след като помагал на Ортън да нанесе последните щрихи към остроумната комедия Както рече икономът (която станала най-сполуч- ливата му творба), Кенет Хелуъл нанесъл десетина смъртоносни удара с чук по главата на
Джо Ортън. След това погълнал двадесет и едно приспивателни хапчета и заспал завинаги, оставяйки лаконична предсмъртна бележка: „Всичко ще ви стане ясно, ако прочетете дневника на Ортън.“
ТЪЛКУВАНЕ
Кенет Хелуъл се опитал да представи своята криза като последица от психично заболяване, обаче дневниците на Ортън разкрили истината: ставало дума само за завист, наистина изключително болезнена, мъчителна и разрушаваща душевните устои на личността, но иначе психиката на Хелуъл не се отличавала много от нормите.
Дневниците, които Хелуъл прочел без разрешението на своя приятел, описвали в розови тонове само онзи период от съвместния им живот, когато никой не превъзхождал другия и те още се борели за признанието в обществото.
След като Ортън започнал своя неудържим възход към славата, редовете в дневниците, посветени на Хелуъл, го рисувал като мрачен и вечно недоволен, замислен и изолиран от общите им познати и колеги. Всичко това
Ортън, който притежавал дарбата да долавя особеностите на човешките характери, описвал с известна доза съжаление и дори презрение.
От дневниците на Ортън става ясно, че той отдавна се досещал с каква горчивина Хелуъл посрещал всеки негов успех. Може би само един евентуален провал на
Ортън би могъл да го зарадва и оживи, за да могат те двамата отново да се озоват в предишното си състояние, когато били заедно пред
700

прага на мизерията. Но тъй като се случило нещо съвсем друго - Ортън ставал все по-известен и търсен, Хелуъл направил това, което оставало като единствен изход за него - премахнал с чука разликите между него и Ортън.
Така те двамата най-после отново били равни - в смъртта.
Може би му е хрумнала мисълта, че най-сетне и той ще се прочуе,
- макар и посмъртно - като убиеца на прочутия Джо
Ортън.
За съжаление Джо Ортън разбирал само отчасти проблемите на своя приятел/Опитите му да помогне на
Хелуъл в артистичната му кариера се оказали само израз на опита му да прояви благотворителност и да заглуши чувството си за вина. По принцип Ортън можел да избира между две решения: да се опита да омаловажи своя успех, да покаже някакви свои недостатъци и така да потуши пла- мъците на завистта, изгарящи мозъка на Хелуъл. Или, ако наистина е схващал проблема в цялата му дълбочина, да избяга, колкото е било възможно по- далеч от Хелуъл, така, както се бяга от отровна змия, каквато всъщност е бил Кенет Хелуъл. След като завистта започне да гризе сърцето на някого, каквото и да предприеме другият, само ще влоши още повече положението, защото рано или късно измъчваният от завистта индивид няма да издържи на непоносимото вътрешно напрежение и ще атакува безмилостно.
В тяхната борба за проспериране успял само единият и той неизбежно предизвикал завистта на другия. След като някой успее да се издигне, хората около него неизбежно ще се почувстват изтласкани на заден план. Ще ги угнетяват комплексите им за малоценност и споменът за вашия успех още повече ще засилва страданията им.
Завистта, която философът
Киркегор нарича
„възхищението на лишените от щастие“, не обича да отпуска желязната си хватка, в която е стиснала жертвата си. Може да не я забелязвате, да не й обръщате внимание в течение на години, ала все някога ще усетите последиците й - освен ако не се научите да принасяте жертви пред олтара на приятелството и да не прекалявате със стремежа си към успех на всяка цена. Или ще се постараете да затъмните поне отчасти и поне

Изтегляне 5.4 Mb.

Сподели с приятели: