Селестинското пророчество Джеймс Редфилд

ВЪПРОС НА ЕНЕРГИЯ

в пълно мълчание. Уил спомена само, че ще прекосим пра­во през Андите до Голямата Селва - област от гористи хълмове и плата - и това беше всичко, което каза.

На няколко пъти се опитвах да го попитам нещо за жи­вота му и за това накъде отиваме, но той учтиво отклони въпросите ми, като ми даде да разбера, че иска да се съсре­доточи върху шофирането. Накрая аз напълно престанах да говоря и се загледах в пейзажа Гледката, която се разк­риваше към планинските върхове, беше покъртителна.

Около обяд, когато стигнахме до последната от вну­шителните планински вериги, спряхме на една височинка да хапнем сандвичите си в джипа и да погледаме на­вън към широката, гола равнина, която се простираше пред нас. От другата страна на равнината се намираха ниски хълмове, целите покрити със зеленина. Докато се хранехме, Уил каза, че ще прекараме нощта в имението Висиенте - едно старо имение от деветнадесети век, което някога е било собственост на католическата църква. Сега, както ми обясни, Висиенте бе собственост на един негов приятел, и се бе превърнало в курорт, в който се провеждаха бизнес и научни конференции.

Подир това лаконично обяснение, потеглихме и от­ново потънахме в мълчание. Стигнахме във Висиенте след около час, влязохме в имението през голям желе­зен портал и продължихме североизточно по тясна ка­мениста алея. Аз още веднъж попитах нещо за Висиенте и защо сме тук, но както и по-рано той отклони моите въпроси, само че този път направо ми каза, че е по-добре да обърна внимание на гледката.

В същия миг бях покорен от красотата на Висиенте. Заобикаляха ни пъстроцветни пасбища и градини. Тревата бе необикновено зелена и свежа. Тя бе гъсто покрила дори земята под гигантските дъбове, които рас­тяха на всеки стотина метра из пасбищата. Имаше не­що невероятно привлекателно в тези огромни дървета, но не можех да разбера какво точно.

След около километър пътят направи завой на из­ток и се издигна по една малка височинка. На върха на хълмчето се намираше къщата - една сграда в испански стил, построена от дърво и сив камък. Постройката има­ше поне петдесет стаи и по цялата южна стена се прос­тираше голяма закрита веранда. В градината, която за­обикаляше къщата, се издигаха още по-величествени дъ­бове и лехи с екзотични цветя. Покрай пътеките имаше най-невероятни цветя и папрати. Тук-таме на верандата и сред дърветата се забелязваха хора, които разговаряха на малки групички.

Излязохме от колата и Уил малко поизостана, загле­дан в пейзажа. На изток от къщата теренът постепенно се снишаваше, за да премине в равни тревни и гористи площи. В далечината се синееше друга верига от хълмове.

- Ще ида да проверя има ли място за нас - каза Уил. - Защо не се поразходиш наоколо? Струва ми се, че тук ще ти хареса.

- Несъмнено! - възкликнах аз.

Той тръгна да се отдалечава, като се обърна още веднъж да ме погледне.

- Разгледай опитните градини. Ще се видим на обяд.

Очевидно Уил съзнателно искаше да ме остави сам, но аз нямах никакво намерение да разбера защо. Чувствах се прекрасно и нямах никакви страхове. Уил ми бе споменал, че Висиенте носи на държавата доста пари и правителството го толерира, въпреки че Ръкописът често се дискутира тук.

Вниманието ми бе привлечено от едни величестве­ни дървета и пътека, която извиваше на юг и аз се отп­равих нататък. Доближих дърветата и видях, че през мал­ка желязна портичка и каменна стълба се стига до една поляна, цялата обсипана с диви цветя. В далечината се намираше овощна градина, малка рекичка и още гори. Спрях пред вратата и си поех дълбоко дъх, запленен от красотата, която се откриваше пред мене.

- Прекрасна гледка, нали? - каза някой зад гърба ми. Веднага се обърнах. Пред мен стоеше жена с пътна чанта, която изглеждаше малко над трийсетте.

- Наистина - отвърнах аз. - Не съм виждал нищо подобно.

Двамата стояхме загледани в ширналите се поля и тропическите растения, отрупали терасираните площи от двете ни страни. След някое време попитах:

- Да знаете къде се намират опитните градини?

- Да- отвърна тя. - И аз съм тръгнала нататък. Ще ви ги покажа.

Запознахме се, слязохме по стълбите и се отправих­ме по утъпканата пътека, която извеждаше на юг. Името й бе Сара Лорнър. Имаше златиста коса и сини очи и вид на момиченце, въпреки сериозния й маниер на поведение. Няколко минути вървяхме мълчаливо.

- За първи път ли идвате тук? - попита тя.

- Да. Това място не ми е особено познато - отвърнах аз,

- Е, аз пък го посещавам от години насам и мога донякъде да ви го покажа. Тук се провеждат срещи на различни научни организации, главно биолози и физици. И преди няколко години най-неочаквано...

Тя се подвоуми дали да продължи и ме погледна пра­во в очите.

- Чували ли сте за Ръкописа, открит тук в Перу?

- Да, чувал съм - отвърнах аз. - За първите две откровения.

Исках да й кажа колко съм впечатлен от този доку­мент, но се въздържах, защото не знаех дали мога да й се доверя напълно.

- И аз така предположих - каза тя. - Стори ми се, че сте в хармония с енергията тук.

- За каква енергия става дума? - попитах аз. Тя спря и се облегна на парапета на мостчето.

- Знаете ли нещо за Третото откровение?

- Нищо.

- То разкрива едно ново разбиране за физическия свят. В него се твърди, че ние, хората, ще добием спо­собността да възприемаме един невидим тип енергия. Тук се е превърнало в средище на учени, които се инте­ресуват от изследвания и дискусии именно на този феномен.

Тя се обърна, за да продължи по моста.

- Неколцина мислят така. И се случва да бъдем прес­ледвани заради тези наши схващания.

- Значи вие сте учен?

- Преподавам физика в малък колеж в Мейн.

- А защо учените не са съгласни с вас? Тя се замисли и не отговори веднага.

- Трябва да се разбере историята на науката - от­върна и ме погледна, сякаш да види дали имам желание да навлизам по-подробно в тази тема. Аз й кимнах да продължи.

- Спомнете си за момент Второто откровение. След разпадането на средновековния възглед за света, ние, хората от Запада, изведнъж сме осъзнали, че живеем в една напълно непозната вселена. В опита си да разбе­рем същността на вселената, сме били наясно, че по ня­какъв начин трябва да отделим фактите от суеверията. В този смисъл ние, учените, сме възприели един специ­фичен подход, известен като научен скептицизъм, кой­то всъщност изисква неопровержими доказателства за всяко ново твърдение относно същността на света. Преди да повярваме на каквото и да било, ние търсим дока­зателства, които могат да се видят и пипнат с ръце. Всяка представа, която не може да се докаже по физичен път, бива систематично отхвърляна.

- Вярно е - продължи тя, - че този подход ни е свър­шил доста добра работа, що се отнася до видимия свят на природата с обекти като скалите, телата, дърветата, обекти, които са достъпни за сетивата на всеки, колко­то и скептично настроен да е той. Ние бързо сме успели да квалифицираме всеки елемент на физическия свят в опита си да разберем устройството на вселената. Накрая сме стигнали до заключението, че всяко явление в при­родата отговаря на определен природен закон, че всяко явление има пряка физическа и понятна причина - тя дяволито ми се усмихна. - Разбираш ли, в много от слу­чаите учените не са се различавали от останалите хора в този исторически период. Ние, както и всички останали, сме решили да овладеем това място, където сме се оказали сега. Смисълът на всичко това е бил да се достигне до такова познание на вселената, което пра­ви света сигурен и достъпен за овладяване, и скептическият подход ни е държал съсредоточени върху проблеми, които да направят нашето съществуване по-сигурно.

Ние вървяхме по криволичещата пътека, която из­веждаше от моста през малка поляна до площ, обрасла с гъсти дървета.

- При такъв един подход - продължи тя - науката систематично е лишавала света от всичко несигурно и езотерично. Ние сме дошли до заключението, следвай­ки логиката на Исак Нютон, че вселената винаги функ­ционира по един предсказуем начин като гигантска машина, защото дълго време е било доказвано именно това. Събитията, които нямат причинна връзка помеж­ду си, са били отдавани на случайността.

- Тогава възникнали две открития, които отново са отворили нашите очи за тайната на вселената. Много е писано през последните няколко десетилетия за рево­люцията във физиката, но промените произтичат от две основни открития - тези на квантовата механика и на Алберт Айнщайн. Целта на целия живот на Айнщайн е да докаже, че онова, което възприемаме предимно като твърда материя, е по същество празно пространство с енергия, която протича през него. Това включва и нас самите. А квантовата физика показва, че когато поглед­нем към тези системи енергия на все по-ниски нива, мо­гат да се получат впечатляващи резултати. Опитите са установили, че когато се обособят малки количества от тази енергия - онова, което наричаме елементарни час­тици - и се наблюдава тяхното функциониране, самият акт на наблюдението променя резултата - сякаш тези елементарни частици се влияят от онова, което експе­риментаторът очаква. Същото става и в случаите, кога­то частиците се озовават на места, където е невъзмож­но да се появят според законите на вселената такива, каквито ги познаваме: на две места едновременно или по-напред и по-назад във времето и така нататък. Тя отново спря да говори и ме погледна.

- С други думи, основната градивна форма на вселе­ната в ядрото си е чиста енергия, която се поддава на влияние от човешките намерения и очаквания по начин, който противоречи на нашия стар механистичен модел на вселената - оказва се, че в зависимост от нашите очак­вания, енергията ни потича навън в света и въздейства върху други енергийни системи. А това е тъкмо смисъ­лът на Третото откровение.

Тя тръсна глава.

- За съжаление повечето учени не гледат сериозно на тази идея. Предпочитат да запазят скептицизъм и да почакат да видят дали ще можем да я докажем.

- Хей, Сара, ние сме тук - чу се тих глас в далечината. Един човек махаше към нас между дърветата на двайсе­тина метра вдясно от нас.

Сара погледна към мен.

- Трябва да поговоря няколко минути с тези хора. Имам в мен превод на Третото откровение. Ако искаш, намери си някое място и почети от него, докато ме няма.

- С удоволствие - казах аз.

Тя измъкна от чантата си един свитък, подаде ми го и се отдалечи.

Взех свитъка и се огледах къде да седна. Тук горска­та повърхност беше леко влажна и осеяна с ниски храсти, но на изток теренът се издигаше към едно друго възвишение. Реших да поема нататък и да си намеря сухо място за сядане.

На върха на възвишението бях обзет от благоговение. Това бе още едно място с невероятна красота. Възлестите дъбове бяха на двадесетина метра разстояние един от друг и техните широки корони се сливаха на върха, тъй че образуваха покров над главата ми. В подножието на гората растяха широколистни тропически растения, ви­соки метър-метър и половина с широки до двайсет и пет сантиметра листа. Между тях растяха огромни пап­рати и храсти, отрупани с бели цветчета. Избрах си едно сухо място и се настаних. Усещах влажния дъх на листа­та и аромата на цветовете.

Разтворих свитъка и зачетох превода от самото начало. С кратко въведение се обясняваше, че Третото откровение представя едно ново разбиране на физичес­ката вселена. То напълно отговаряше на краткия раз­каз на Сара. Един ден, към края на второто хилядолетие, се предричаше в него, хората ще открият нова енергия, която е в основата и се излъчва от всички неща, вклю­чително и самите нас.

Известно време размишлявах над тази идея, след ко­ето прочетох нещо, което просто ме порази: в Ръкописа се твърдеше, че преди да започнат да възприемат тази енергия, хората стават по-силно възприемчиви към кра­сотата на околния свят. Докато мислех над всичко това, вниманието ми бе привлечено от шума на стъпки. Някой вървеше долу по алеята. Зърнах Сара точно в момента, когато тя погледна към могилката и ме видя.

- Това е изключително място - каза тя, когато приближи. - Стигна ли до момента, в който се говори за възприемането на красотата?

- Да - отвърнах аз. - Но не разбирам докрай смисъла му.

- По-нататък в Ръкописа - каза тя - се изяснява по подробно, но аз ще ти го обясня накратко. Начинът, по кой­то ни въздейства красотата, е нещо като барометър, по кой­то разбираме до каква степен сме се приближили към въз­можността за възприемане на енергията. И това е така, за­щото енергията и красотата са от едно и също естество.

- Говориш така, сякаш я виждаш - казах аз. Тя ме погледна без никакво смущение.

- Да, виждам я, но първо развих по-дълбок усет за красотата.

- Но как става това? Не е ли красотата нещо относително? Тя поклати глава.

- Нещата, които възприемаме като красиви, могат да бъдат различни, но фактическите характеристики, които приписваме на красивите обекти, са подобни. Помисли само. Ние възприемаме като красиво нещо, което ни по­разява с яркото си присъствие, със своеобразната си фор­ма и въздействащи цветове, не е ли така? То се откроява. То грее. Струва ни се почти лъчисто в сравнение със сиво­тата на околните, не дотам привлекателни предмети.

Аз кимнах.

- Огледай се наоколо - продължи тя. - Сигурна съм, че си просто очарован от това място, както сме всички ние. То направо покорява човека. Цветовете и формите тук изглеждат просто магически. Следващото ниво на възприятие е да се види енергията, която обкръжава всичко наоколо.

Сигурно съм изглеждал озадачен, защото тя се разсмя, но после продължи сериозно:

- Хайде да идем в градините. Намират се на около половин километър южно оттук. Сигурно ще ти бъде интересно.

Благодарих й, че ми отделя от времето си, за да ми разкаже за Ръкописа и да ме разведе из Висиенте. Та на­ли за нея бях просто един непознат. Тя само сви рамене.

- Изглежда, че ти проявяваш интерес към нашите усилия тук - каза тя. - А е известно, че те трябва да получат популярност. За да продължат тези изследвания, трябва да станат достояние и вън от страната, в Съединените щати и другаде. Местните власти не проявяват особено разбиране.

Неочаквано чухме, че някой ни вика зад нас.

- Моля, извинете!

Обърнахме се. Трима души бързаха зад нас по пътеката. Бяха хора, минаващи четирийсетте години и всички облечени твърде елегантно.

- Дали бихте могли да ни кажете къде се намират опитните градини? - попита по-високият измежду тях.

- А вие бихте ли могли да ни кажете какво ви води насам? - попита на свой ред Сара.

- Собственикът на имението ни разреши, на мен и моите колеги, да разгледаме градините и да поговорим с някого относно така наречените експерименти, които се провеждат тук. Ние сме от университета в Перу.

- Май не приемате особено нашите открития - усмих­на се Сара, като явно се стремеше да заглади положението.

- Ни най-малко - каза един от тримата. - Струва ни се нелепо твърдението, че в наши дни можело да се наб­людава някаква мистична енергия, каквато никога не е била наблюдавана преди.

- Вие опитвали ли сте се да я видите? - полюбопитства Сара.

Мъжът не обърна внимание на въпроса й и отново попита:

- Можете ли да ни посочите пътя към градините?

- Разбира се - отвърна Сара. - След трийсетина мет­ра ще излезете на една пътека, която свива на изток. Вървете все по нея и след половин километър ще стиг­нете градините.

- Благодаря - каза високият и те забързаха нататък.

- Ти ги насочи в погрешна посока - забелязах аз.

- Не всъщност - отвърна тя. - В онзи район има дру­ги градини и там хората са по-предразположени да раз­говарят с подобни скептици. И такива хора идват тук, при това не само учени, но и просто любопитни, хора, които не могат да възприемат нашето дело... което говори, че научното мислене е в сериозна криза.

- Какво имаш предвид? - попитах аз.

- Както ти казах и преди, старият скептичен подход е вършел работа, когато са били изследвани по-очевид­ни и зрими явления във вселената, като например дър­ветата, слънчевата светлина или гръмотевиците. Но мо­гат да се наблюдават и други явления, по-неуловими, ко­ито не могат да бъдат изследвани - дори не е напълно сигурно, че съществуват - ако не преодолееш или под­тиснеш скептицизма си и не направиш всичко възмож­но да ги доловиш. Едва подир туй можеш да се върнеш към щателния си подход на изследване.

- Интересно.

Горите свършиха и пред нас се разкриха десетки кул­тивирани участъци с най-разнообразни растения. Това бяха повечето плодни и зеленчукови насаждения - от банани до спанак. На изток от блоковете имаше широ­ка пътека с каменна настилка и всички пътеки извеж­даха към нея. На протежение на пътеката се намираха три навеса с метални конструкции. До всеки от тях ра­ботеха по четирима-петима души.

- Виждам някои мои приятели - каза Сара и посочи към най-близката пристройка. - Хайде да идем там. Искам да те запозная с тях.

Сара ме представи на трима мъже и една жена, ко­ито бяха заети с някакви проучвания. Мъжете размени­ха с мен по няколко думи, след което се извиниха и оти­доха да си продължат работата, но жената, биоложка на име Марджъри, изглежда имаше време да побъбрим.

Улових погледа на Марджъри.

- Какви са по-точно проучванията ви тук? - попитах аз. Изглежда въпросът ми я изненада, но ме погледна с усмивка и накрая отвърна:

- Не зная откъде да започна Познат ли ви е Ръкописът?

- Само първата му част - обясних аз. - Едва започнах да чета Третото откровение.

-Това е поводът да бъдем всички тук Елате дави покажа.

Тя ми махна с ръка да я последвам и покрай желязната конструкция стигнахме до един участък с фасул. Направи ми впечатление колко добри бяха насажденията. По тях ня­маше никакви следи от увреждане от насекоми или изсъх­нали листа. Изглежда вирееха на тучна, плодородна почва.

Всяко от растенията имаше свободно пространство за растеж, стъблата и клоните им бяха близо, но не се докосваха. Тя посочи към най-близкото насаждение.

- Стремим се да гледаме на растенията като на ця­лостни енергийни системи и да предвиждаме всичко, ко­ето е необходимо за развитието им - почвата, торовете, влагата, светлината. Установихме, че цялата екосисте­ма на растението е всъщност жива система, единен организъм. И здравето на всеки отделен елемент оказ­ва влияние върху здравето на цялото.

Тя се поколеба, после каза:

- Онова, което е важно, е, че след като започнахме да мислим за енергийната среда, която обгражда растението, започнаха да се наблюдават поразителни резултати. Растенията, подложени на изследване, не са много по-ед­ри от останалите, но се оказаха значително по-хранителни.

- А как се установи това?

- По по-голямото им съдържание на протеини, въглехидрати, витамини и минерали.

Тя погледна към мен, очаквайки да кажа нещо.

- Но не това е най-поразителното! Ние установихме, че растенията, които получават повече грижи от страна на хората, са дори още по-хранителни.

- Какви грижи?

- Ами да поддържаш почвата им, да ги наглеждаш всеки ден. Неща от този род. Направихме експеримент с една контролна група растения: на едни от тях се об­ръщаше специално внимание, а на други - не и резулта­тите потвърдиха предварителните впечатления. Нещо повече - продължи тя, - разширихме тази постановка и изследователят не само им отделяше внимание, но и мис­лено ги молеше да растат по-добре. Сядаше до тях и със­редоточаваше цялото си внимание върху растежа им.

- И те израстваха по-добре, така ли?

- До голяма степен, да А и растежът им се ускоряваше.

- Това е невероятно.

- Да, така е... - Гласът й секна, когато забеляза един около шейсетгодишен човек, който приближаваше към нас.

- Този господин е специалист по микронитратите - каза поверително тя. - За първи път дойде тук преди година и веднага напусна Вашингтонския държавен университет. Името му е професор Хейнс. Направил е някои забележителни проучвания.

Когато възрастният господин приближи, тя ме представи. Той беше здравеняк, с черни коси и посиве­ли кичури край слепоочията. След като Марджъри го помоли, професорът започна да разказва за своите изследвания. Интересите му се отнасяли, както каза, пре­димно към функционирането на органите на тялото, в зависимост от хранителния режим. Правел измервани­ята си чрез високо чувствителни кръвни проби.

Сподели, че е силно заинтересуван от едно специално изследване, което доказва, че растенията с високи храни­телни качества, каквито се отглеждат във Висиенте, .пови­шават телесната сила повече, отколкото би могло да се предполага от самите хранителни вещества, така както раз­бираме функционирането им в човешката физиология. Нещо, присъщо на самата структура на растенията, пораж­да ефект, за какъвто не се е и предполагало по-рано.

Погледнах Марджъри и попитах:

- Значи вниманието към тези растения им придава нещо, което на свой ред повишава човешката сила? Споменава ли се за тази енергия в Ръкописа?

Марджъри погледна професора. Той само едва-едва ми се усмихна.

- Още не знам - каза той.

Попитах го за бъдещите му изследвания и той ми обясни, че има намерение да направи подобна градина в щата Вашингтон и да заложи някои продължителни експерименти, за да провери дали хора, които се хранят с такива растения имат повече енергия и са по-здрави за по-дълъг период от време. Докато говореше, аз непре­къснато поглеждах към Марджъри. Изведнъж тя ми се стори невероятно красива. Тялото й изглеждаше високо и стройно въпреки джинсите тип шалвари и широката тениска, които носеше. Имаше тъмно кестеняви очи, а косите й падаха на нежни къдрици покрай лицето й.

Почувствах силно физическо привличане. В момента, в който го усетих, тя извърна глава, погледна ме право в очите и отстъпи на крачка встрани от мен.

- Трябва да се срещна с един човек - каза тя. - Може би ще се видим по-късно.

Тя се сбогува с Хейнс, отправи към мене една сдър­жана усмивка и отмина покрай желязната конструкция надолу по пътеката.

Аз поговорих с професора още няколко минути, след което му пожелах всичко хубаво и тръгнах обратно към Сара. Тя продължаваше да говори разпалено с един от останалите изследователи, но ме проследи с поглед, до­като приближавах към нея.

Когато наближих, мъжът, с когото разговаряха, се усмихна, подреди бележките си в папката и влезе в бараката.

- Узна ли нещо интересно? - попита Сара.

- Да - отвърнах разсеяно аз. - Тук хората изглежда се занимават с доста любопитни неща.

Бях забил поглед в земята, когато тя попита:

- Къде отиде Марджъри?

Погледнах я и забелязах изписаното на лицето й любопитство, примесено с известна насмешливост.

- Имала среща с някого.

- Май ти я прогони, а? - каза тя, вече усмихната. Аз се разсмях.

- Вероятно е така. Макар че и дума не споменах.

- За какво да споменаваш - каза тя. - Марджъри е успяла да забележи промяната в твоето биополе. Доста беше очевидна. Аз я забелязах дори оттук,

- Промяна в моето какво?

- В енергийното поле, което обгръща тялото ти. Повечето от нас са се научили да различават биополето, поне при определена светлина. Когато някой има сексу­ални желания, енергийното му поле се завърта и се на­сочва към човека, който е обект на привличане.

Тази фантастична идея ме порази, но преди да мога да я коментирам, вниманието ни бе отвлечено от некол­цина души, които излизаха от пристройката.

- По това време вливаме енергия на растенията – каза Сара. - Сигурно ще ти бъде интересно да видиш това.

Тръгнахме след четиримата млади мъже, които ве­роятно бяха студенти, към един житен блок. Наближихме и видяхме, че блокът се състоеше от два по-малки блока, всеки от които около три метра широк. Житото в единия блок беше около два метра високо, а в другия растенията бяха по-ниски от трийсетина сантиметра. Четиримата мъ­же се приближиха към по-високото жито и седнаха в че­тирите краища на блока с лице към житото. Всички ся­каш едновременно съсредоточиха поглед към растенията. Зад мен късното следобедно слънце обливаше нивата в мека, кехлибарена светлина, но отвъдните гори оставаха тъмни в далечината. Житната нива и студентите се отк­рояваха като силуети на почти черния фон.

Сара стоеше до мене.

- Това е съвършено. Погледни! - каза тя. - Виждаш ли какво става?

-Какво?

- Тогава наведи се по-ниско - каза Сара - и се съсре­доточи върху пространството между хората и растенията.

Стори ми се, че виждам проблясък светлина, но реших, че си въобразявам или е зрителна измама. Напрягах се още няколко пъти да забележа нещо, но накрая се отказах.

- Не мога - признах си аз и се изправих. Сара ме потупа по рамото.

- Не се притеснявай. Най-трудно е първия път. Трябва да се научиш да съсредоточаваш погледа си.

Един от медитиращите вдигна очи към нас и с пръст ни даде знак да пазим тишина, тъй че ние отново се от­правихме към бараката.

- Задълго ли си във Висиенте? - попита Сара.

- Вероятно не - отвърнах аз. - Тук съм с един човек, който е по следите на последната част на Ръкописа, Тя ме погледна с изненада.

- Мислех, че е намерен целият. Но сигурно не съм разбрала. Толкова бях погълната от онази част, която се от­нася до моята работа, че не съм прочела много от останалото.

Аз инстинктивно опипах джоба на панталоните си, внезапно разтревожен за превода на Сара. Той беше свит на фолио в задния ми джоб.

- Установено е, че най-благоприятните периоди на де­ня за съзерцаване на енергийните полета са при изгрев и при залез слънце - каза Сара. - Ако искаш, бихме могли да се срещнем утре при изгрев слънце и да опитаме отново.

Тя протегна ръка да вземе свитъка.

- Оттук. Мога да ти направя копие от този превод, което да вземеш със себе си.

Помислих малко и реших, че нищо не рискувам.

- Защо не? - отвърнах аз. - Само че трябва да попи­там приятеля си дали разполагаме с време - усмихнах се към нея аз. - Какво те кара да мислиш, че бих могъл да се науча да виждам онази енергия?

- Приеми го за интуиция.

Направихме си уговорка да се срещнем на хълма в 6 часа сутринта и аз поех еднокилометровия път към стан­цията сам. Слънцето съвсем се беше скрило, но светлина­та му все още обливаше сивите облаци на хоризонта в оран­жеви краски. Въздухът беше прохладен, но вятър нямаше.

В огромната столова на станцията се бе наредила опашка пред щанда за самообслужване. Бях гладен и се отправих към началото на опашката, за да видя какво има за вечеря. Там бяха застанали Уил и професор Хейнс и си говореха.

- Е, как мина следобедът? - попита Уил.

- Великолепно - отвърнах аз.

- Това е Уилиам Хейнс - добави Уил.

- Да, вече се познаваме - казах аз.

Професорът кимна.

Споменах за уговорката ми утре сутринта. Уил каза, че няма да има проблем, защото и той искал да се срещ­не с няколко души, с които не успял да поговори, и най-вероятно няма да тръгнем преди девет сутринта.

Опашката се придвижи напред и хората зад нас ми предложиха да се присъединя към приятелите си. Пристъпих до професора.

- Е, какво е мнението ти за онова, което правим тук? - попита ме Хейнс.

- Още не зная - отвърнах аз. - Имам нужда от време. Цялата тази идея за енергийните полета е нова за мене.

- Тя всъщност е нова за всички - каза той. - Но най-интересното е, че науката винаги е търсела този вид енер­гия - нещо общо, което е в основата на всяка материя. Специално от Айнщайн насам физиката търси една един­на теория на полето. Не зная дали е тъкмо тази или не, но най-малкото Ръкописът подтиква към някои много интересни изследвания.

- Какво би означавало за науката да възприеме та­зи идея? - попитах аз.

- Тя би й дала нова отправна точка - отвърна той. -Всъщност съществуването на тази енергия не е нещо на­пълно непознато. Учителите по карате говорят за нали­чието на една скрита Чи-енергия, която им позволява да извършват наглед невъзможни неща, като например да чупят тухли с голи ръце или да стоят, без да помръднат, докато четирима яки мъже се опитват дати повалят. А и всички сме виждали атлети, които извър­шват невероятни номера, преобръщат се, висят във въздуха, сякаш не съществува гравитация. Всичко се дъл­жи на онази скрита енергия, до която имаме достъп. Това, разбира се, няма да бъде възприето, докато доста­тъчно хора не успеят да усетят тази енергия.

- А самият ти наблюдавал ли си я? - попитах аз.

- Случвало ми се е понякога - отвърна той. - Зависи с какво съм се хранил.

- Как се обяснява това?

- Хората тук, които са виждали тези енергийни полета, се хранят предимно със зеленчуци. И обикновено само от тези високохранителни растения, които отглеждат сами.

Той посочи към щанда за храна.

- Тук има някои от тях, макар че, слава богу, серви­рат и по малко риба и пилешко за такива като мене, които обичат месото. Но ако си наложа друг хранителен режим, мога да видя нещо.

Попитах го защо не си променя диетата за по-дълги периоди от време.

- Не зная - отвърна той. - Човек трудно се разделя със старите си навици.

Опашката се придвижи напред и аз си поръчах само зеленчуци. Тримата се настанихме на голямата маса, къ­дето имаше и други гости, и в продължение на около час говорихме за най-обикновени неща. После с Уил оти­дохме да си вземем вещите от джипа.

- А ти виждал ли си енергийните полета? - попитах аз. Уил се усмихна и кимна утвърдително.

- Моята стая е на първия етаж, а твоята - на третия - каза той. - Стая 306. Ключът ти е на рецепцията.

Стаята беше без телефон, но в антрето срещнах един от хотелиерите и той ми обеща, че точно в 5 часа ще ми почукат на вратата да ме събудят. Легнах и се отдадох на размисъл. Следобедът бе дълъг и богат на събития, тъй че мълчанието на Уил бе напълно понятно. Той ис­каше да ме остави сам по свой път да опозная Третото откровение.

Следващото, което осъзнах, беше, че някой чука на вратата ми. Погледнах часовника си: 5,00 сутринта. Когато хотелиерът почука за втори път, аз извиках: „Благодаря!" достатъчно силно, за да може да ме чуе, след което станах и погледнах през малкия прозорец навън. Единственият признак, че беше утро, бе бледото просветляване на изток.

Минах по коридора, взех душ, облякох се набързо и слязох по стълбите. Ресторантът беше отворен и за най-голямо мое учудване множество хора вече щъкаха нагоре-надолу. Хапнах само плодове и забързах навън.

Над земята се спускаше утринна мъгла, надвиснала над ливадите в далечината. Пойните птици огласяха дърветата. Още докато се отдалечавах от хотела, на изток слънцето леко се подаде над хоризонта във величествени цветове. Небето бе моравосиньо над поруменелия хоризонт.

Стигнах възвишението петнайсетина минути по-рано. Седнах на земята и се облегнах на ствола на ог­ромно дърво, очарован от плетеницата вити клони над главата си. След няколко минути се чуха стъпки по пъ­теката и аз се обърнах нататък, очаквайки да видя Сара. Вместо нея зърнах един непознат някъде към средата на четирийсетте години. Той свърна от пътеката, вър­вейки право към мене, без изобщо да ме забелязва. Когато на около три метра от мен внезапно ме видя, се сепна, което ме накара да трепна и аз.

- О, здравейте - поздрави той с характерен бруклински акцент. Беше в джинси и туристически обуща и има­ше рядко стройна и атлетическа фигура. Къдравата му коса бе леко проредяла.

Аз кимнах,

- Извинете ме, че се появих така изневиделица - ка­за той.

- О, не се безпокойте.

Представи се като Фил Стоун. Аз също му се предс­тавих и казах, че чакам една своя приятелка.

- Вероятно провеждате някакви изследвания тук -добавих аз.

- Не всъщност - отвърна той. - Аз работя в универ­ситета в Южна Калифорния. Изследователската ми ра­бота е в друга провинция. Правя проучвания във връзка с измирането на тропическите гори, но идвам тук винаги, когато мога, за да отдъхна. Обичам това място. Тук го­рите са толкова различни.

Той се огледа наоколо.

- Давате ли си сметка, че някои от дърветата тук са на повече от петстотин години? Това е истински девст­вена гора, такава, каквато рядко се среща. Тук цари съ­вършена хармония: по-големите дървета пропускат не­обходимата светлина, за да може в подножието им да вирее тропическа растителност. И в тропическите гори растителният живот е стар, но се развива различно. Те представляват всъщност джунгла, докато тук гората при­лича на древен лес от умерените климати, като горите в Съединените щати.

- Но аз не съм виждал там нещо подобно - казах аз.

- Зная. Останали са твърде малко такива гори. Повечето от тези, които познавах, бяха продадени от пра­вителството за дървен материал, сякаш единственото, което виждат в подобна гора, е дървеният материал. Срамота е, че някой може да посегне на такова едно място. Погледнете енергията.

- Нима вие виждате енергията тук? - попитах аз. Той ме изгледа, сякаш искаше да реши дали може да ми се довери, и най-сетне отвърна:

- Да, виждам я.

- А аз още не мога. Вчера опитах, докато няколко души медитираха пред растенията в градината.

- О, и аз в началото не можех - каза той. - Започнах, като първо се концентрирах в пръстите си.

- Как така?

- Хайде да се преместим ей там - посочи той отсреща, където дърветата бяха малко по-редки и през клоните им проникваше синевата на небето. - Аз ще ти покажа.

Стигнахме мястото и той каза:

- Сега се облегни назад и докосни връхчетата на по­казалците си. Съсредоточи поглед в небето. Сега отда­лечи пръсти на около сантиметър и гледай точно меж­ду тях. Какво виждаш?

- Прашинките във въздуха.

- Остави това. Разфокусирай малко поглед и леко приближи връхчетата на пръстите си, после отново ги раздалечи.

Аз се опитвах да следвам неговите указания, като си мърдах пръстите, но не можех да разбера какво значи да разфокусирам погледа си. Накрая започнах да гле­дам съвсем разсеяно между пръстите си. Очертанията им станаха неясни и аз започнах да различавам нещо подобно на кълба дим между връхчетата им.

- Появи се! - възкликнах аз и обясних какво виждам.

- Тъкмо това е! Тъкмо това! - каза той. - А сега погледай я известно време.

Докоснах и четирите си пръста, след което дланите и китките на ръцете си и във всички тези случаи про­дължавах да виждам потоците енергия между тях.

Отпуснах ръце и погледнах към Фил.

- Искаш ли да видиш моето енергийно поле? - по­пита той.

Изправи се, отстъпи няколко сантиметра назад и се разположи така, че точно зад главата му да се вижда небесната синева. Опитвах се няколко минути, но някой зад нас ни извика и наруши концентрацията ми. Обърнах се и видях Сара.

Фил пристъпи напред с широка усмивка.

- Това ли бил човекът, когото чакахте? - обърна се към мене той.

Сара приближи и също се усмихна.

- Хей, ние с вас май се познаваме - възкликна тя, като посочи Фил.

Те дружески се прегърнаха, после Сара се обърна към мен:

- Извини ме, че закъснях. Не знам защо, биологич­ният часовник ми изневери. Но май вече се досещам за причината. Това ви е дало възможност да се срещнете и поговорите. Какво правехте преди малко?

- Той току-що се научи да вижда енергийното поле между пръстите си - каза Фил. Сара се обърна към мен.

- Точно тук миналата година двамата с Фил се учех­ме на същото - тя погледна към Фил. - Хайде да обър­нем гърбовете си един към друг. Той може би ще успее да види енергията помежду ни.

Те застанаха с гръб един към друг. Аз ги помолих да дойдат по-близо до мене и те се приближиха на около метър и половина. Силуетите им се открояваха на фона на все още тъмното синьо небе. За най-голяма моя изне­нада пространството между тях изглеждаше по-светло -жълтеникаво или по-скоро розовожълтеникаво на цвят.

- Той вижда енергията - позна Фил по израза на лицето ми.

Сара се обърна, хвана Фил за ръката и те бавно отстъ­пиха на близо три метра от мене. Около горната част на телата им се очертаваше белезникаворозово енергийно поле.

- Много добре - каза сериозно Сара, приближи се и клекна близо до мене. - Сега обърни внимание на цялата тази красота наоколо.

В същия миг изпитах невероятно благоговение пред гледката, която се открояваше пред мен. Успях да обх­вана с поглед всеки от огромните дъбове, и то отделни техни части, а не целите дървета. Останах просто пора­зен от уникалната форма и разположение на клоните им. Непрестанно местех поглед от едно дърво на друго. Въздействаха ми така силно, сякаш ги виждах за първи път или поне за първи път истински ги оценявах.

Вниманието ми бе привлечено от едно растение с де­коративни листа на близо три метра от мен. В дома си често съм имал растения от същия тип - една особена раз­новидност на филодендрон. Тъмнозелените му листа се раз­гръщаха в диаметър от четири метра. Растението блика­ше от живот и енергия.

- Наистина, съсредоточи се върху това растение, но трябва да се отпуснеш - каза Сара.

Постъпих както ми каза, пренасочих фокуса на очи­те си на дванайсетина сантиметра разстояние от всяка отделна част на растението и се опитах да се съсредоточа. Постепенно започнах да долавям отделни проблясъци светлина, след което едно пренасочване на фокуса ми помогна да видя мехур от бяла светлина, която обгръ­щаше цялото растение.

- Ето че вече виждам нещо - заявих аз.

- Сега погледни и другите растения - каза Сара.

Отстъпих поразен. Всяко от растенията, докъдето ми стигаше погледът, бе обкръжено от бяла, съвсем проз­рачна светлина, която ни най-малко не замъгляваше цве­товете и очертанията им. Разбирах, че красотата на вся­ко от растенията е проекция на тази светлина. Първона­чално бях видял растенията, след което тяхната уникал­на красота и присъствие, за да забележа накрая чрез въз­действието на красотата им техните енергийни полета.

- А сега виж дали можеш да наблюдаваш ето това -каза Сара, седна пред мене и се обърна с лице към филодендрона. Бялата светлина около тялото й образу­ва една струйка, която се източи навън и обгърна филодендрона. Енергийното поле на растението увеличи своя диаметър с няколко десетки сантиментра.

- О, божичко! - възкликнах аз, което накара двама­та приятели да се разсмеят. Аз също избухнах в смях И започнах да си давам сметка колко невероятно е всичко, което ставаше, но не се чувствах ни най-малко притеснен, че ставам свидетел на явления, в които се бях съмнявал само преди минути. Възприемането на полето не беше свръхреално усещане, а по-скоро придаваше по-голяма реалност и определеност на нещата.

В същото време всичко наоколо ми изглеждаше различно. Можех да го сравня само с филм, в който цветът на гората е подсилен, за да я направи мистична и омагьосана. Растенията, листата, небето - всичко бе­ше с подчертано присъствие, обгърнато в леко озарение, което загатваше за живот и може би съзнание, отвъд онова, което беше достъпно за обикновените сетива. Човек, видял това, не би могъл повече да възприема една гора по старому.

Погледнах към Фил.

- А сега ти седни и проектирай енергия към филодендрона - казах му аз. - Бих искал да направя сравнение, Фил малко се смути.

- Не зная защо, но аз не мога да постигна това -отвърна той.

Отправих поглед към Сара.

- Едни хора могат, а други - не - поясни тя. - Още не се знае защо е така. Марджъри проверява кои от сту­дентите й имат такава способност. Няколко психолози се опитват да я отнесат към особеностите на характера, но засега нищо не се знае със сигурност.

- Иска ми се да опитам - казах аз.

- Добре, започвай - предложи Сара. Седнах отново и обърнах лице към растението. Сара и Фил застанаха встрани от мен.

- Да започна, но как?

- Просто насочи пялото си внимание към растението, сякаш да го изпълниш със своята енергия - каза Сара.

Аз погледнах към растението, представяйки си как то се изпълва с енергия и подир няколко минути обърнах очи към тях.

- Съжалявам, но не си между малцината избраници - каза огорчено Сара.

Аз отправих крива гримаса към Фил.

Разговорът ни бе прекъснат от ядосани гласове, ко­ито идваха откъм пътеката. Между дърветата се забе­лязваха неколцина човека, които разговаряха доста гру­бо помежду си. Фил се обърна към Сара.

- Какви са тези хора?

- Не зная - отвърна тя. - Може би са от тези, които се отнасят с неразбиране към нашата работа тук.

Пак се огледах наоколо. Гората отново изглеждаше както обикновено.

- Ами аз престанах да виждам енергийните полета!

- Някои неща веднага ни връщат към обичайното възприятие, не е ли така? - забеляза Сара. фил се усмихна и ме потупа по рамото.

- Вече можеш да го постигаш по всяко време. Както когато се научиш да караш колело. Нужно е само да ви­диш красотата и да отвориш сетивата си.

Внезапно си спомних да проверя колко е часът. Слънцето вече се бе издигнало високо в небето и дърве­тата се поклащаха под лекия утринен ветрец.

Часовникът ми показваше 7,50.

- Струва ми се, че е време да се връщам - казах аз. Сара и Фил тръгнаха заедно с мен. Както вървяхме, аз отново погледнах гористия хълм.

- Красиво място - забелязах аз. - Жалко, че в Щатите няма повече такива места.

- Когато видиш енергийните полета и на други мес­та - каза Фил, - ще разбереш колко жива е тази гора. Погледни тези дъбове. Те много рядко се срещат в Перу, но ги има тук, във Висиенте. Гора, от която са били из­сичани дървета и на тяхно място залесявани борове пак за дървесина, има много ниско енергийно поле. А пък градовете имат напълно различна енергия, без да смя­таме самите хора.

Отново опитах да насоча внимание към растенията покрай пътеката, но вървейки, не можех да се съсредоточа.

- Дали е сигурно, че отново ще мога да видя тези енергийни полета? - попитах аз.

- Разбира се - отвърна Сара. - Досега не съм чувала някой да е преживял това и да не е могъл да го прежи­вее повторно. Тук веднъж дойде един специалист по оч­ни болести, който беше направо поразен, когато се на­учи да различава енергийните полета. Оказа се, че се занимавал с изследвания на някои нарушения на зрението, включително цветна слепота, и бил стигнал до извода, че едни хора просто имат по-мързеливи очни рецептори. Беше успял да научи някои хора да различа­ват цветовете. Според него виждането на енергийните полета има в основата си същия принцип - събуждане на някои заспали рецептори, което е теоретично достъп­но на всеки.

- Как ми се иска да можех да живея по-близо до ед­но такова място - въздъхнах аз.

- А нима всеки не би искал това? - отвърна Фил към Сара зад мене. - Тук ли е още професор Хейнс?

- Да - отвърна Сара. - Направо не може да си тръгне, Фил се обърна към мене.

- Това е човек, който прави твърде интересни екс­перименти във връзка с въздействието на тази енергия.

- Да, вчера говорих с него - отвърнах аз.

- Когато миналия път бях тук - продължи Фил, -той сподели, че мисли да проведе експеримент, за да ус­танови физическия ефект от простата близост с подоб­на енергийна среда като тази гора зад нас. Каза, че ще заложи експеримент, като използва познатата си мето­дика на измерване ефикасното функциониране на орга­ните на човешкото тяло.

- Аз пък още отсега зная резултата - каза Сара. -Щом пристигна тук, веднага започвам да се чувствам по-добре. Чувствам се по-силна, мога да мисля по-ясно и бързо. Стигам до поразителни прозрения във връзка с моите физически изследвания.

- Върху какво работиш сега? - попитах аз.

- Нали си спомняш, че ти говорих за едни удивител­ни експерименти по атомна физика, по време на които елементарните частици на ядрото се появяват там, къ­дето изследователите очакват да бъдат?

-Да.

- Е, опитвам се да разширя тази концепция с някои мои експерименти. Интересуват ме не толкова пробле­мите на самите елементарни частици, колкото въпроса, за който споменах и преди: до каква степен физическа­та вселена като цяло - след като е изградена от една и съща основна енергия - откликва на нашите очаквания? До каква степен всичко, което ни се случва, е плод на нашите очаквания?

- Да, помисли си само за обстоятелствата на собст­вения ти живот. Според старата Нютонова идея, човек може да взема правилни решения и да бъде готов за всичко, но събитията в неговия живот имат своя при-чинно-следствена логика, която не може да бъде повли­яна от нашето отношение. Най-новите открития на мо­дерната физика обаче закономерно поставят въпроса да­ли вселената не се поддава на въздействие в по-голяма степен. Дори и в основните си функции да се развива механично, вселената неуловимо реагира на мисловна­та енергия, която проектираме в нея. И защо не? Щом можем да ускорим растежа на растенията, защо да не можем да въздействаме върху забавянето или ускорява­нето на някое събитие със силата на своята мисъл?

- А в Ръкописа говори ли се нещо по този въпрос? Сара ми се усмихна.

- Разбира се, нали от него черпим нашите идеи. Докато вървяхме, тя се разрови в торбата си и из­мъкна оттам един свитък.

-Ето ти копието - каза тя.

Аз го погледнах бегло и го пъхнах в джоба си. В този момент пресичахме едно малко мостче и аз известно вре­ме се позадържах, за да се полюбувам на пъстрите и изящ­ни растения наоколо. Изместих леко фокуса си на вижда­не и изведнъж пред мен се разкриха енергийните полета на всичко наоколо. Полетата на Сара и Фил бяха широки, с жълтеникавозелен цвят, макар че от време на време по­лето на Сара придобиваше леко розов оттенък.

Най-ненадейно те и двамата спряха и се взряха нап­ред към пътеката. Някакъв мъж на около петдесетина метра от нас бързо се приближаваше. Обхвана ме такова безпокойство, та чак стомахът ми се сви, аз обаче бях твърдо решен да съхраня виждането си на енергията. Когато онзи приближи, го разпознах - това бе един от учените от Перуанския университет - по-високият от три­мата - които бяха питали предишния ден за градините. Енергийният слой около него беше в червено.

Той стигна до нас и се обърна към Сара със снизхождение:

- Значи вие сте учен, така ли?

- Точно така - отвърна Сара.

- И как тогава можете да търпите подобна наука? Нали видях онези градини - цялото това шарлатанство направо не е за вярване. Вие сте хора без никаква отго­ворност. Това, че едни растения израстват по-големи от други, може да се обясни по множество най-различни начини.

- Невъзможно е да се вземе предвид всичко, господине. Ние изследваме основните тенденции.

В гласа на Сара се долавяше известно раздразнение.

- Но да се говори за някаква нова видима енергия, която е в основата на химическия състав на живите организми, е един абсурд. Та вие нямате никакви доказателства.

- А доказателства не ни и трябват.

- Но как може да твърдите, че нещо съществува, без да имате никакво доказателство!

И у двамата вече се долавяше раздразнение, но аз ги слушах доста разсеяно. Цялото ми внимание бе насочено към това как се променяха енергийните им полета. Още в началото на този спор ние с Фил се отдръпнахме на ня­колко крачки, докато Сара и високият мъж застанаха на около четири метра един срещу друг. Най-неочаквано енер­гийните им полета станаха по-наситени и напрегнати, ся­каш от някаква вътрешна вибрация. В хода на разговора полетата им започнаха да се съединяват. Когато единият изложеше някакъв довод, енергийното му поле сякаш се впиваше в полето на другия и смучеше от неговата енергия. Когато другият го опровергаеше, енергията се връщаше обратно в негова посока. От гледна точка на енергийната динамика на полетата, успешният довод означаваше домогване до енергията на опонента и присвояването й.

- А и ние сме наблюдавали това явление, което се опитваме да разберем - продължаваше спора си Сара. Мъжът й отправи поглед, изпълнен с презрение.

- Та значи не само че сте некомпетентни, а сте и ненормални - заяви той и тръгна да се отдалечава.

- А ти пък си динозавър - викна му Сара и ние и два­мата с Уил се разсмяхме. Сара обаче бе все още ядосана.

- Такива направо могат да ме изкарат от. кожата ми - каза Сара, когато продължихме пътя си.

- Не им обръщай внимание. И такива се срещат по­някога - каза Фил.

- Да, но защо трябва да са толкова много? - възму­щаваше се Сара. - И то тъкмо сега?

Стигнахме хотела и аз забелязах джипа на Уил. Той беше с отворени врати и около двигателя му бяха разпи­лени инструменти. Уил веднага ме забеляза и ми махна да приближа.

- Е, май вече можем да потегляме - казах аз.

На репликата ми бе отвърнато единствено с мълчание. С мълчание бе посрещнато и обяснението ми за това как изглеждаше енергийното поле на Сара по време на спора. Сигурно не бях го обяснил достатъчно добре, защото всички само се спогледаха и потънаха в размисъл.

- Приятно ми беше, че се запознахме - каза Сара и ми подаде ръка.

фил се взираше към джипа.

- Но това не е ли Уил Джеймс? - попита той. - Той ли е твоят спътник?

- Да - отвърнах аз. - Защо питаш?

- О, нищо особено. Просто съм го виждал тук. Познава се със собственика на имението и беше един измежду първите, които подтикнаха тукашните изследвания.

- Ела, ако искаш, да те запозная с него - казах аз.

- Съжалявам, но трябва да тръгвам - отвърна той. -Надявам се да се видим скоро тук. Разбирам, че сега не можеш да останеш. Ще се видя с теб по-късно някъде наоколо. Зная, че няма да можеш да останеш задълго.

- Без съмнение.

Сара също каза, че е време да тръгва и че тук винаги бих могъл да я открия. Задържах ги още няколко минути, за да им благодаря за всичко, което научих от тях.

Сара стана сериозна.

- Умението да виждаш енергията, което е едно ново възприятие на физическия свят, се предава от човек на човек. Това възприятие се постига по-лесно, когато се свържем с хора, които са съумели да го постигнат. Тъй че, върви и ти и предавай способностите си на други хора.

Кимнах в знак на разбиране и бързо се отправих към джипа. Уил ме посрещна с усмивка.

- Готов ли си вече? - попитах аз.

- Почти - отвърна той. - Ти как прекара?

- Доста интересно - отвърнах аз. - Много неща имам да ти разказвам.

- Засега недей - прекъсна ме той. - Трябва да се ма­хаме оттук. Положението е тревожно. Отидох по-близо до него.

- Какво се е случило? - попитах го.

- Не е кой знае колко сериозно - отвърна той. - Но ще ти кажа по-късно. Сега си събирай багажа.

Отидох в хотела и си прибрах няколкото вещи, ко­ито бях оставил в стаята. Бях разбрал от Уил, че собст­веникът е така любезен да ни приеме тук безплатно, тъй че аз само оставих ключа на рецепцията и се отправих към джипа.

Уил оглеждаше двигателя и когато стигнах при него, затвори капака.

- Всичко е наред. Да тръгваме. Излязохме от паркинга и потеглихме към главната улица. Още няколко коли поеха на път заедно с нас.

- Какво се е случило? - попитах Уил.

- Местните власти и някои учени са направили оп­лакване от това, което ставало в центъра - отвърна той. - Не че се върши нещо незаконно, но че се навъртали някои нежелани лица, представящи се за учени. Офи­циалните власти могат да ни навлекат много неприят­ности и да прекратят дейността на центъра.

Погледнах го смаяно, а той продължи:

- Тук работят различни хора. Не всички се занима­ват непосредствено с проучвания на Ръкописа. Някои учени просто са привлечени от красотата на това място и се занимават с изследвания в своята частна област. Ако властите създадат неприятен климат, тези учени просто ще се оттеглят.

- Но нали каза, че те имат интерес от парите, които се печелят чрез курортното дело във Висиенте.

- Наистина се надявахме на това, но явно някой ги е на­съскал срещу Ръкописа. В градините разбра ли се какво става?

- Не. Само дето се появиха някакви начумерени типове, което беше някак странно.

Уил нищо не каза. Излязохме през изходната врата и поехме в югоизточна посока. След около километър свър­нахме на изток по един път, който извеждаше право към очертанията на една планинска верига в далечината.

- Сега минаваме точно покрай градините - каза след малко Уил.

Пред нас се откроиха блоковете и първите оранжерии. На минаване зърнах жена, която тъкмо излизаше от една от оранжериите, и погледите ни се срещнаха. Беше Марджъри. Тя ми се усмихна и ние дълго се гледахме, до­като колата отмина.

- Това кой беше? - попита Уил.

- Вчера се запознах с тази жена - отвърнах аз. Той само кимна с глава и мина на друга тема:

- Успя ли да разбереш нещо за Третото откровение?

- Имам копие от него.

Уил отново замълча. Изглеждаше погълнат от мис­лите си, тъй че аз измъкнах превода и намерих мястото, докъдето бях стигнал. На това място в Третото открове­ние се говореше за естеството на красотата. Възприемането на красотата се свързваше със способността да се наб­людават енергийните полета. Там се казваше, че когато се научим да наблюдаваме енергийните полета, нашето разбиране за физическата вселена бързо ще се промени.

Ще предпочитаме храни, които съдържат подобна енергия, ще откриваме местата, които са по-наситени с тази енергия. Ще установим, че съхранената природна среда, особено дълголетните гори са места на най-висо­ка наситеност на енергия. Вече бях към края на откро­вението, когато Уил отново ме заговори.

- Разкажи ми какво ти се случи в градините - каза той.

Постарах се най-подробно да предам преживявани­ята си и впечатленията си от хората, с които се запознах през последните два дни. Докато говорех за срещата си с Марджъри, той усмихнато ме изгледа.

- Ти самият говори ли с хората, с които си се запоз­нал, за онова, което знаеш за останалите откровения и за тяхната връзка с конкретните им проучвания в градините? - попита той.

- Нищо не им споменах - отвърнах аз. - Първо им ня­мах доверие, а после ми се стори, че знаят повече от мене.

- Струва ми се, че си могъл да им дадеш важна информация, ако си бил по-искрен с тях.

- Каква информация? Той ме погледна сърдечно,

- Само ти можеш да кажеш това.

Не знаех какво да отвърна и се загледах през прозо­реца навън. Теренът ставаше все по-хълмист и скалист. Над пътя се надвесваха огромни гранитни скали.

- Как си обясняваш това, че на минаване покрай гра­дините отново зърнахме Марджъри? - попита ме Уил.

Канех се да отвърна, че е „проста случайност", но най-неочаквано и за себе си казах:

- Не зная. Ами ти какво мислиш?

- Мисля, че нищо не е случайно. Според мен това е знак, че отношенията ви са останали недовършени, че имате още какво да си кажете.

Изпитах любопитство, но в същото време и тревога от такава идея. Цял живот са ме обвинявали, че все се дистанцирам, задавам въпроси, без да изразявам мнение, без да заема позиция. Защо, питах се аз, и сега се полу­чаваше така?

Освен това вътрешното ми състояние се променяше. Във Висиенте се чувствах уверен в себе си, отворен към света, а ето че сега все повече потъвах в някаква тре­вожна подтиснатост.

- Накара ме да се чувствам подтиснат - казах аз. Той високо се разсмя и отвърна:

- Не съм аз. Това е вследствие от напускането на имението Висиенте. Енергията на това място обикнове­но изпълва хората с жизнени сили. Защо според теб всич­ки тези учени години наред са се събирали там? Това място крие за тях необяснима привлекателност.

Той се обърна, за да ме погледне в очите.

- Но за нас тя е обяснима, нали? Той хвърли един поглед на пътя и отново обърна очи към мен. В погледа му се четеше съпричастие.

- Когато човек напуска това място, трябва да се стре­ми да съхранява енергията си.

Погледнах го озадачен, а той окуражаващо ми се усмихна, след което и двамата пътувахме около кило­метър в пълно мълчание. После той отново заговори:

- Разкажи ми повече за онова, което се случи в градините.

Аз продължих разказа си. Когато му описах как точ­но бях видял енергийните полета, той ме погледна изненадан, но нищо не каза.

- Ти можеш ли да виждаш тези полета? - попитах аз. Той ме стрелна с поглед.

- Да. Продължавай.

Разказах му последователно цялата история, докато стигнах до спора на Сара с перуанския учен и как техните енергийни полета се променяха по време на сблъсъка им.

- Какво казаха Сара и Фил във връзка с това? - по­пита той.

- Нищо - отвърнах аз. - Струва ми се, че не разбра­ха за какво става дума.

- И на мене така ми се струва - каза Уил. – Толкова са очаровани от Третото откровение, че още не са пре­минали нататък. Едва в Четвъртото откровение се го­вори за това, как хората се борят помежду си, за да чер­пят енергия един от друг.

- Как така да черпят енергия един от друг? - попитах аз.

Той само се усмихна и посочи с глава превода, кой­то държах пред себе си.

Продължих от мястото, където бях прекъснал чете­нето си. Текстът ясно насочваше към Четвъртото откровение. Там се казваше, че хората ще започнат да разбират вселената като единна динамична система от енергия, която ни вдъхва живот и откликва на нашите очаквания, но че въпреки това сме се откъснали, и то сами, за да останем слаби, беззащитни и несигурни.

Пред лицето на такава липса, ние хората винаги сме се стремели да увеличим личната си енергия по единст­вения останал ни достъпен начин - като я отнемаме пси­хологически от другите - една несъзнателна борба, ко­ято е в основата на всички човешки конфликти по света.