Селестинското пророчество Джеймс Редфилд

- Проблемът е - продължи тя - че повечето родите­ли все още се конкурират за енергия със собствените си деца и това се отразява на всички нас. Поради това съ­перничество никой от нас не е разрешил докрай пробле­мите си с противоположния пол. Ние всички все още търсим енергията на противоположния пол вън от себе си, в човека, мъж или жена, когото смятаме идеален и незаменим и можем да притежаваме сексуално. Виждаш ли какъв е проблемът?

- Струва ми се, че да - отвърнах аз.

- За да еволюираме съзнателно - продължи тя - ние трябва да преодолеем една критична ситуация. Както вече споменах, в Осмото откровение се говори, че кога­то станем част от еволюционния процес, ние автома­тично започваме да получаваме едновременно женска и мъжка енергия. Тя се влива в нас по естествен път от вселенската енергия. Но трябва да бъдем бдителни, за­щото ако се привържем към човек, от когото можем пряко да получаваме енергията на противоположния пол, бихме прекъснали връзката си с истинския източник..-.Което би ни върнало назад в развитието ни - и тя се позасмя, сякаш на себе си.

- На какво се смееш? - попитах аз.

- Веднаж Рино направи следната аналогия - отвър­на тя. - Каза, че докато не се научим да избягваме по­добни ситуации, ние вървим по полуокръжност, кещо като буквата С. Много лесно сме склонни да се подда­дем на човек от противоположния пол - друга полу­окръжност, която да се свърже с нашата, за да затвори кръга и да ни създаде чувство за пълнота и цялостност, каквото се получава, когато напълно се свържем със все­лената. А всъщност само сме се свързали с друг човек, който също търси другата си половина навън. Според Рино това е класическа връзка на взаимна зависимост и тя крие потенциални проблеми, които започват веднага да се проявяват.

Тя се подвоуми, сякаш очакваше какво ще кажа, но аз само кимнах с глава.

- Двамата си мислят, че са създали един завършен човек, едно цяло О, но то е изградено от двама души. Единият отдава мъжка енергия, другият женска. Този цялостен човек следователно има две глави или два аза. И двамата искат да владеят този цял човек, който са създали и както през детството, и двамата искат да ко­мандват другия, сякаш той им принадлежи. Този вид илюзия за завършеност винаги се превръща в борба за надмощие. В края на краищата всеки от двамата започ­ва да си позволява твърде много спрямо другия и дори въобще да не го зачита, за да направлява този цялостен аз в посоката, която на него му харесва. Но това, разби­ра се, не може да продължава дълго. Поне в наше време. Може би в миналото единият от партньорите е бил го­тов да се подчини на другия - обикновено жената, поня­кога мъжът. Но сега сме се отърсили от това съзнание. Вече никой не иска да бъде подчинен на друг.

Спомних си как Първото откровение разкриваше борбата за надмощие в интимните взаимоотношения и гневното избухване на онази жена в ресторанта с Чарлин.

- Значи, край на любовните истории - казах аз.

- О, ние можем да имаме своите любовни връзки -отвърна Карла. - Но преди това трябва да завършим кръга самостоятелно. Трябва да установим трайна връз­ка с енергиите на вселената. За това е нужно време, но когато го постигнем, продължаваме да бъдем отворени за любовта и бихме могли да постигнем онова, което в Ръкописа се нарича духовна любов. Когато ни свързват чувства с друг човек, който е цялостен като нас, ние съз­даваме един свръхаз. Но това никога не ни отклонява от пътя на нашата индивидуална еволюция.

- Докато ние с Марджъри в момента се отклонява­ме от нашия път, така ли мислиш?

-Да.

- А кой знае, ако вие с Марджъри еволюирате, мо­же би ще откриете, че наистина си принадлежите един на друг. Но знай едно: в момента вашата връзка няма да бъде щастлива.

Хинтон прекъсна разговора ни, за да ни каже, че ста­ите ни са готови и че той си ляга. Благодарихме му за гостоприемството и той се оттегли.

- Аз също си лягам - каза Карла. - Утре ще погово­рим пак.

Кимнах с глава и останах загледан след нея, докато се отдалечаваше. Тогава усетих, че някой сложи ръка на рамото ми. Беше Джулия.

- Прибирам се в стаята си - каза тя. - Ти знаеш ли къде е твоята? Бих могла да ти я покажа.

- Да, ако обичаш - казах аз. - А стаята на Марджъри къде е?

Тя се усмихна, преведе ме през коридора и спря пред една врата.

- Не е близо до твоята - каза тя. - Господин Хинтон е много консервативен човек.

Аз отвърнах на усмивката й и й пожелах лека нощ, след което влязох в стаята си и дълго не можах да заспя.

Когато се събудих, усетих дъх на силно кафе. Мириз­мата му се носеше из цялата къща. Облякох се и отидох в хола. Възрастен прислужник ми предложи чаша пре­сен гроздов сок и аз го приех.

- Добро утро - чу се зад мен гласът на Джулия. Обърнах се.

-Добро утро. . Тя се вгледа в лицето ми и попита:

- Разбра ли защо се срещнахме отново?

- Не - отвърнах аз. - Не успях да помисля за това. Опитвах се да разбера страстите.

- Да. Забелязах - каза тя.

- И какво забеляза?

- Как изглеждаше енергийното ти поле.

- И как изглеждаше?

- Твоята енергия беше свързана с тази на Марджъри. Докато ти седеше тук, а тя беше в другата стая, твоето енергийно поле се бе разтегнало и се бе свързало с нейното.

Поклатих глава.

Тя се усмихна и сложи ръка на рамото ми.

- Беше загубил връзката си с вселената. Вместо то­ва се бе свързал с енергията на Марджъри. Така е с всич­ки привързаности - човек има нужда от посредничест­вото на някого или нещо, за да се свърже с енергията на вселената. За да преодолее това, човек трябва да издиг­не нивото на своята енергия и да намери своя вътрешен център своето истинско предназначение на земята.

Аз само кимнах и излязох, като я оставих в хола. В продължение на десетина минути практикувах метода .за изграждане на енергия, на който ме бе научил Санчес.

Постепенно красотата ме покори и аз се почувствах олекнал. Върнах се в къщата.

- Изглеждаш по-добре - каза Джулия.

- И по-добре се чувствам - отвърнах аз.

- Кои са въпросите, пред които си изправен в момента?

Замислих се. Бях намерил Марджъри, тъй че този въпрос бе получил своето разрешение. Но исках да отк­рия и Уил. Както и да узная нещо повече за взаимоот­ношенията между хората според Ръкописа. Ако той мо­жеше да се отрази положително върху човешките взаимоотношения, какво тогава безпокоеше Себастиан и другите духовници?

Обърнах се към Джулия.

- Трябва да опозная останалата част от Осмото отк­ровение и да открия Уил. Може би той вече притежава Деветото;

- Утре отивам в Икитос - каза Джулия. - Искаш ли да дойдеш и ти? Колебаех се.

- Мисля, че Уил е там - добави тя.

- Откъде знаеш?

- От това, което си представих снощи във връзка с него.

Не казах нищо.

- Представих си те и теб - продължи Джулия. -Представих си как двамата отиваме в Икитос. И ти си замесен в цялата тази работа.

- Коя работа? - попитах аз. Тя се усмихна.

- В това да открием последното откровение преди Себастиан,

Докато Джулия говореше, в съзнанието ми изникна представата как с нея пристигаме в Икитос, след което кой знае защо решаваме да тръгнем в различни посоки. Предчувствах, че имам някакво предназначение, но не знаех какво.

Върнах се към разговора си с Джулия. Тя се усмих­ваше насреща ми и попита: - Къде се беше отнесъл?

- Извинявай. Замислих се - отвърнах аз.

- Нещо важно?

- Не зная. Представих си, че когато пристигнем в Икитос...ще поемем в различни посоки. В стаята влезе Роландо.

- Донесох ви храна за из път - обърна се той към Джулия. Когато ме позна, любезно ми кимна с глава.

- Да, благодаря - отвърна Джулия. - Имаше ли мно­го войници?

- Не, изобщо не видях - отвърна той.

В този момент влезе Марджъри и аз се разсеях, но чух как Джулия казваше на Роландо, че вероятно Марджъри ще иска да тръгне с него за Бразилия, откъ­дето да си уреди завръщането в Щатите.

Приближих се до Марджъри.

- Добре ли спа? - попитах я. Тя ме погледна така, сякаш се двоумеше дали да не продължи да се сърди, но отвърна:

- Не особено.

Посочих с глава към Роландо.

- Това е приятел на Джулия, който тази сутрин тръг­ва за Бразилия. Може да ти помогне от там да се прех­върлиш в Щатите.

Тя като че ли се страхуваше.

- Повярвай ми, всичко ще бъде наред - успокоих я аз. - Те са помагали и на други американци. Имат поз­нати в Американското посолство в Бразилия. Скоро би могла да си бъдеш вече у дома.

Тя мълчаливо кимна.

- Тревожа се за теб,

- С мен всичко ще бъде наред. Няма защо да се тревожиш. Щом се върна в Щатите, веднага ще ти се обадя.

Хинтон извести, че е сервирана закуската и ние се отправихме към трапезарията и започнахме да се храним. След закуска Джулия и Роландо се разбързаха. Джулия каза, че най-добре е Роландо и Марджъри да преминат границата преди мръкване, а пътят ще трае цял ден.

Марджъри скъта някои дрехи, които Хинтон й даде за из път. Докато Джулия и Роландо си говореха край вратата, аз дръпнах Марджъри встрани.

- Не се тревожи за нищо - казах аз. - Отваряй си очите на четири и може би ще видиш и останалите откровения.

Тя се усмихна, но нищо не каза. Заедно с Джулия наблюдавахме как Роландо й помага да натовари неща­та си в малката му кола. Докато колата се отдалеча­ваше, очите ни се срещнаха за миг.

- Смяташ ли, че ще успеят да се измъкнат? - попи­тах Джулия.

Тя ме погледна и ми смигна.

- Разбира се. Я по-добре и ние да тръгваме. Мога да ти предложа едни дрехи.

Тя ми. подаде чанта с дрехи, които натоварихме за­едно с няколко кутии храна на пикапа. После се сбогу­вахме с Хинтон и с Карла и Марета и потеглихме на североизток към Икитос.

Заобикаляше ни все по-гъста джунгла и все по-мал­ко следи от хора се забелязваха. Замислих се за Осмото откровение. В него явно се разкриваха едни нови взаимоотношения, но аз още не го разбирах напълно. Карла ми бе разказала как би трябвало да се отнасяме към децата и какви опасности крие една привързаност към друг човек. Но освен това и Пабло, и Карла бяха намекнали за възможност съзнателно да предаваш енер­гия на другите. Какво ли означаваше това?

Погледнах Джулия в очите и казах:

- Не ми е напълно ясно Осмото откровение.

- Отношението ни към останалите хора зависи от степента на нашата еволюция, от степента, в която въп­росите на нашия живот получават отговор- каза тя.

- По какъв начин става това? - попитах аз.

- Вземи за пример себе си - каза тя. - По какъв на­чин твоите въпроси получават отговор?

- Струва ми се, че отговорите ми се дават от хората, които срещам.

- А ти винаги ли си готов да приемеш познанието, което ти носят?

- Не винаги. В повечето случаи съм резервиран.

- А това не отблъсква ли хората, които имат какво да ти кажат?

- Не, те са открити и отзивчиви към мен. Те... - дво­умях се. Не знаех как по-точно да се изразя.

- Помагат ли ти да станеш по-открит? Вдъхват ли ти топлота и енергия? - попита тя.

Въпросът й отприщи у мен редица спомени. Спомних си как Уил ме успокои, когато ме срещна в Лима, обзет от ужас, и бащинските грижи на Санчес, и грижовните напътствия на отец Карл, Пабло и Карла. А ето че сега и Джулия. Очите им толкова си приличаха.

- Да - отвърнах аз. - Всички вие сте ми помагали.

- Наистина - каза Джулия. - При товахъзнателно, ръководейки се от Осмото откровение. Когато ти вдъх­ваме енергия и ти помагаме да разбереш себе си, ние ти позволяваме да ни откриеш истината, която имаш да ни предадеш. Нима не разбираш? Най-доброто, което мо­жем да направим за нас самите е да ти предадем енергия.

- Какво по-точно се говори в Ръкописа по този въпрос?

- Че винаги, щом пътищата ни се кръстосват с някого, той идва да ни предаде някакво познание. Случайни срещи не съществуват. Но дали ще получим познанието, което идва да ни се даде чрез тези срещи, зависи само от нас. Ако се срещнем с някого и поговорим, без да научим нищо от този разговор, това не значи, че не е имало какво да научим, а само че по една или друга причина, то не е стигнало до нас.

Тя се замисли за миг, но отново продължи:

- Не ти ли се е случвало да срещнеш случайно някой стар познат или приятел, да побъбрите и да се разделите, след което да се срещнете отново още същия ден или същата седмица?

- Случвало ми се е - отвърнах аз.

- И какво обикновено си казвате в такива случаи? Предполагам нещо от рода на: „О, каква приятна изненада да те срещна отново , засмивате се и си продължа­вате по пътя.

- Ами нещо такова.

- В Ръкописа се казва винаги в такива случаи, как­вото и да вършим, да спрем за малко и да се опитаме да разберем какво имаме да кажем на този човек или той на нас. И когато хората започнат да си дават сметка за това, нашите взаимоотношения ще престанат да са така прибързани,а ще станат по смислени и целенасочени.

- Дали това не е твърде трудно за осъществяване, особено когато човекът не разбира за какво му говориш?

- Да, трудно е, но Ръкописът препоръчва някои подходи.

- Имаш предвид как конкретно да постъпваме един с друг?

- Точно така.

- И какво се казва там?

- Нали си спомняш от Третото откровение, че един­ствено хората в света могат да отдават съзнателно енергия?

-Да.

- Да, като се оставиш на възхищението си от кра­сотата на даден обект, докато повишиш дотатъчно сво­ята енергия, за да изпиташ любов. В любовта става об­мен на енергии - ние отдаваме енергията, с която сме били заредени.

- Тъкмо същият принцип действа и при хората. Когато изпитаме възхищение от външния вид и качест­вата на един човек, неговият облик ни става близък и ние можем да му влеем от нашата енергия като по този начин издигнем неговото енергийно ниво. Разбира се, първата стъпка е да поддържаме високо нивото на соб­ствената си енергия. Тогава бихме могли да насочим енергийния поток през нас към другия. И колкото по-скъп ни е един човек със своята уникалност и вътрешна красота, толкова повече енергия се влива в него и съот­ветно и в нас.

- Това си е истински хедонизъм - разсмя се тя. -Колкото повече обичаме и ценим другите, толкова повече енергия се влива в нас. Затова и любовта, която изпитва­ме към хората, енергията, която им отдаваме, е най-доброто, което можем да направим за самите себе си.

- Не за пръв път чувам това - казах аз. - Отец Санчес често го е повтарял.

Загледах се в Джулия. Имах чувството, че за първи път виждам в душата й. Тя също ме погледна, после от­клони поглед към пътя.

- Енергията, която се влива в човека, има огромно въздействие - каза тя. - Ето например в момента аз прос­то чувствам как ти ме изпълваш с енергия. Имам усе­щане за лекота и яснота при изразяване на мислите си. Ти издигаш моята енергия и това ми позволява.по-лес­но да се доближа до своята истина и да ти я предам. А когато става така, и ти самият чувстваш, че чрез мен ти се открива определено познание. Това ти помага да про­никнеш в моята висша душа по-дълбоко и да я почувст­ваш близка, което пък на свой ред още повече ме за­режда с енергия и ми открива истината, тъй че цикълът отново се повтаря. Такова взаимно вливане на енергия може да изведе хората до невероятни висоти. Не бива обаче да забравяш, че това е твърде различно от връзките, основани на взаимна зависимост/Връзките, основани на взаимна зависимост също започват по този начин, но скоро се израждат във властни отношения, за­щото привързването откъсва хората от източника на енергия и те започват да се чувстват изчерпани. Истинското отдаване на енергия е без привързаност и желание да получиш нещо за себе си. Двамата просто получават познание един чрез друг.

Докато говореше, хрумна ми един въпрос. Пабло бе казал, че не съм разбрал какво е трябвало да науча от Костус, защото съм провокирал детската му драма.

- А какво да правим - попитах Джулия — когато разговаряме с човек, който вече учавства в някаква властна драма и се стреми да ни въвлече в нея? Как да преодолеем това?

Джулия веднага отвърна:

- В Ръкописа се казва, че ако ние не възприемем отрежданата ни роля, драмата на другия човек ще се разпадне от само себе си.

- Май не ми е много ясно - казах аз. Джулия се взираше в пътя. Беше замислена.

- Наоколо имаше бензиностанция. Можем да заредим.

Погледнах към индикатора, който сочеше, че поло­вината резервоар е все още пълен.

- Имаме още доста бензин - казах аз.

- Да, зная, но ми хрумна да спрем и да налеем бензин, а значи няма да е зле да го сторим.

- Е, щом е така.

- Ето оттук - посочи тя вдясно.

Свърнахме и пътувахме почти половин километър през джунглата преди да стигнем до нещо като ловно-рибарски заслон. Сградата се намираше на брега на ед­на река и няколко рибарски лодки се виждаха завързани. Спряхме пред стара бензиностанция и Джулия влезе да потърси собственика.

Аз излязох от колата и се изтегнах, след което пок­рай сградата отидох на брега на реката. Въздухът беше много влажен. Слънцето не се виждаше под гъстия пок­ров на дърветата, но аз бях сигурен, че е точно в зенита си. Скоро температурите щяха да станат убийствени.

Неочаквано зад гърба ми някой ядосано се развика на испански. Обърнах се. Беше нисък, набит перуанец, който повтори думите си със заплашителен вид.

- Не разбирам какво ми говорите. Той премина на английски.

- Кой си ти? Какво търсиш тук?

Опитах се да не обръщам внимание на тона му.

- Току-що спряхме, за да налеем бензин. Тръгваме след няколко минути.

Обърнах се и отново се загледах във водата с надеж­дата, че ще се махне.

Той приближи от страни.

- Май най-добре е да кажеш кой си, янки.

Аз отново го погледнах. Изглежда никак не се шегуваше.

- Американец съм. Пътувам с една приятелка без конкретна цел - казах аз.

- Загубен американец - каза с неприязън той.

- Нещо такова - отвърнах аз.

- И какво търсиш тук, американецо?

- Нищо не търся и нищо не съм ти сторил - казах аз като се опитвах да се оттегля към колата. - Остави ме на мира.

Най-неочаквано видях, че Джулия беше застанала до колата. Когато отправих поглед нататък, перуанецът също се обърна и я забеляза.

- Време е да тръгваме. Не работят вече - каза Джулия.

- Коя си ти? - попита перуанецът все така враждебно.

- А ти защо си толкова ядосан? - на свой ред попита Джулия.

Мъжът промени поведението си.

- Защото работата ми е да охранявам това място.

- Сигурна съм, че добре си вършиш работата. Но с теб трудно може да се разговаря, когато заплашваш.

Мъжът опули очи, като се опитваше да разбере що за птица е Джулия.

- Тръгнали сме за Икитос - каза Джулия. - Имаме работа с отец Санчес и отец Карл. Познаваш ли ги?

Той поклати глава, но споменаването на двамата све­щеници го накара още повече да омекне. Накрая кимна и се отдалечи.

- Да вървим - каза Джулия.

Влязохме в пикапа и потеглихме. Дадох си сметка колко неспокоен и напрегнат съм бил и се опитах да се отърся от това.

- Какво се случи вътре? - попитах аз. Джулия погледна към мен.

- Какво е трябвало да се случи?

- Ами нещо, от което да се разбере защо е трябвало да спрем.

Тя се засмя и отвърна: - Не, цялото действие се развиваше навън. Погледнах я удивен.

- Не можа ли да разбереш? - попита тя.

- Не - отвърнах аз.

- За какво мислеше малко преди да пристигнем?

- Че искам да си изпъна краката.

- Не, преди това. За какво ме питаше, когато разговаряхме?

Опитах се да си спомня. Говорехме за детските драми. Тогава си спомних.

- Ти каза нещо, което не разбирах - отвърнах аз. -Каза, че човек не може да играе своята властна драма с нас, ако ние не се оставим да ни въвлече в съответната роля. Това не ми стана ясно.

- А вече ясно ли ти е?

- Все още не. Какво искаш да кажеш?

- Ами случката с онзи човек ясно демонстрира как­во става, ако човек приеме да играе съответната роля.

- Как така?

Тя ме стрелна с очи.

- Каква роля играеше онзи човек пред тебе?

- Очевидно ролята на Насилника.

- Точно така. Ами ти?

- Просто се опитвах да го накарам да ме остави на мира.

- Да, но каква роля играеше?

- Ами първо реагирах сдържано, но той не престана да ме напада.

- И тогава?

Не ми беше приятен този разговор, но аз си нало­жих да не го пресъквам и да му обърна внимание. Погледнах Джулия и й отвърнах:

- Сигурно съм влязъл в ролята на „горкия аз". Тя се усмихна.

- Точно така.

- Докато ти явно се справи без проблеми - казах аз.

- Само защото не приех ролята, която очакваше от мене да приема. Спомни си, че властната роля на всеки човек е била формирана през детството взависимост от ролята на друг. Затова и всяка роля се нуждае от съот­ветната й друга роля, за да бъде разиграна напълно. За да извлича енергия, типът на насилника се нуждае от човек в ролята на „горкия аз" или от друг насилник.

- А ти как успя да се справиш? - попитах аз, все още объркан.

- В случая бих могла да откликна като изиграя друг насилник, опитвайки се да бъда по-силна от него. Но тогава можеше да се стигне до бой. Аз обаче постъпих според правилата на Ръкописа. Назовах ролята, която играеше той. Всички роли са скрити стратегии за при­добиване на енергия. Той се опитваше по насилствен начин да ти отнеме енергия. Когато се опита да прило­жи същата тактика и към мен, аз назовах онова, което правеше.

- Затова ли го попита защо е толкова ядосан?

- Да. Ръкописът отбелязва, че скритите стратегии за получаване на енергия не могат да съществуват, ко­гато човек ги назове и по този начин ги доведе до съзнанието. Те престават да бъдат скрити. Това е много прост метод истината в разговора да се прояви. След това човек става по-естествен и искрен.

- Като че ли е така - признах аз. - Случвало ми се е и преди несъзнателно да изтъкна нечия роля.

- Сигурно. Всеки го е правил. Сега просто го осъзнаваме. Но за да бъде подобен метод истински валиден, нужно е да разберем добрата страна човека от­въд неговата роля и да му отдадем колкото се може по­вече енергия. Ако един човек почувства прилив на енергия, по-лесно ще се откаже от опита си да манипу­лира другите за енергия.

- И ти какво добро успя да видиш в онзи човек?

- Той беше едно беззащитно момче, което отчаяно се нуждае от енергия. Освен това те научи на онова, от което имаше нужда точно в момента, не е ли така?

Погледнах я. Тя едва сдържаше смеха си.

- И според тебе ние сме се озовали там, само за да мога аз да разбера как да се справям с някой, който иг­рае определена роля?