Селестинското пророчество Джеймс Редфилд

ЗАВЕТЪТ НА МИСТИЦИТЕ

Уил да се размърдва. Бяхме прекарали нощта в къщата на един негов приятел и в момента Уил бързо се обличаше, седнал на походното легло в средата на стаята. Навън още не се бе развиделило.

- Побързай да си стегнем багажа - прошепна той.

Прибрахме си дрехите и на няколко пъти пренесох­ме до джипа храната, която беше купил Уил. Намирахме се само на двеста-триста метра от центъра на града, но в мрака не можеха да се доловят много светлини. Зазоряването бе само тясна ивица просветляващо небе на изток. Не се чуваше никакъв звук, само някои птици възвестяваха наближаването на утрото.

Пренесохме всичко и аз зачаках до джипа, докато Уил остана да размени няколко думи с приятеля си, кой­то стърчеше сънен на верандата през цялото време, до­като ние се приготвяхме. Най-неочаквано от пътя до нас долетя шум. Зърнахме фаровете на три камионетки, които стигнаха центъра на града и там спряха.

- Може да е Йенсен - каза Уил. - Хайде да идем да проверим, само че внимателно.

Пресякохме няколко улици и излязохме на един по-широк път, който извеждаше на главната улица на око­ло трийсетина метра от камионетките. Две от колите зареждаха бензин, а третата бе спряла пред магазина. Близо до тях стояха четири-пет човека. Видях Марджъри, която излезе от магазина и постави нещо отпред в камионетката, след което спокойно се отправи насреща ни, загледана във витрините на близките магазини.

- Върви да провериш дали ще я убедиш да тръгне с нас - прошепна Уил. - Аз ще те чакам тук.

Свих край ъгъла, тръгнах насреща й и тъкмо тогава бях обзет от истински ужас. За първи път забелязах, че някои от хората на Йенсен, точно зад нея, пред магазина, носеха автомати. Само миг след това тревогата ми още повече нарасна. На отсрещната улица въоръжени войници, ниско приведени, бавно приближаваха група­та на Йенсен.

В същия момент, когато Марджъри ме видя, хората на Йенсен забелязаха другите и се пръснаха. Във възду­ха се разнесоха изстрели. Марджъри ме погледна ужасена. Спуснах се към нея и я дръпнах с мен. Шмуг­нахме се в следващата улица. Проехтяха още изстрели и гневни викове на испански. Препънахме се в купчина кутии и паднахме на земята с почти допрени едно до друго лица.

- Да се махаме! - изправих се аз. Тя се опита да се повдигне, но отново ме дръпна и посочи с глава края на улицата. Двама въоръжени мъже бяха залегнали с гръб към нас и се взираха надолу към съседната улица. Ние направо замръзнахме на мястото си. Мъжете най-сетне прекосиха на прибежки улицата и се скриха в отсрещната гора.

Знаех, че трябва да се върнем в къщата на приятеля на Уилсън, където ни чакаше джипът. Бях сигурен, че Уил ще отиде там. Предпазливо се добрахме до следва­щата улица. Вдясно се чуха гневни викове и изстрели, но никой не можеше да се види. Погледнах вляво. Там също нямаше никого - нито следа от Уил. Предположих, че ни е изпреварил и е избягал напред.

- Да се спуснем през гората - предложих на Марджъри, която бе наострила всичките си сетива и се бе изпълнила с решителност. - След това ще тръгнем вляво по края й. От тази страна е паркиран джипът.

- Добре - съгласи се тя.

Бързо пресякохме улицата и се приближихме на око­ло трийсетина метра от къщата. Джипът продължавше да стои там, но нямаше и намек за присъствие. Вече се канехме да пресечем и последната улица, която ни деле­ше от къщата, когато една военна кола зави край ъгъла вляво от нас и бавно се отправи към къщата. В същия миг Уил прекоси двора тичешком, запали джипа и пое в противоположната посока. Колата тръгна след него.

- По дяволите! - изругах аз.

- Какво ще правим сега? - извика Марджъри. На лицето й отново се изписа тревога.

По улицата зад нас отново отекнаха изстрели, този път по-близко. Пред нас гората ставаше все по-гъста и се възкачваше към надвесения над града планински склон, който се простираше на север и на юг. Тъкмо тази планинска верига бях зърнал на идване отдалеч.

- Трябва да се изкачим към върха - казах аз. -Побързай!

Вървяхме няколкостотин метра нагоре по планинския склон. На едно равно място спряхме и обърнахме поглед към града. По всички улици се бяха изсипали военни коли и множество войници ръководеха претърсването на всички къщи. От подножието на склона смътно долитаха гласове.

С всички сили тръгнахме нагоре по склона на планината Единственото, което ни оставаше, бе да бягаме.

Вървяхме на север по билото на планината и спряхме само веднъж, за да се снишим встрани, когато вляво от нас префуча кола. Повечето коли, които минаваха, бяха металносиви военни джипове, но можеше да се случи да мине и по някоя цивилна кола. Макар и парадоксално, гората бе­ше единственото ни спасение от дивия свят на хората.

Пред нас двете планински вериги се срещаха и стръмно се издигаха нагоре. Издадените напред скали засенчваха долината в подножието им. Неочаквано пред нас се зададе джип, който много напомняше джипа на Уил, и бързо свърна в един страничен път, който се спус­каше с остри завои към равнината.

- Това ми прилича на Уил - казах аз като се напря­гах да видя по-добре.

- Предлагам ти да слезем - каза Марджъри.

- Почакай малко. Ами ако това е капан? Ако са за­ловили Уил и сега използват джипа му, за да ни примамят?

'Лицето й помръкна.

- Ти остани тук - предложих. - Аз ще сляза долу, а ти не ме изпускай от очи. Ако всичко е наред, ще ти махна да ме последващ.

Тя се съгласи, макар и неохотно, и аз се заспусках по стръмния склон, където беше паркиран джипът. През листата успях смътно да забележа един човек, който из­лезе от колата, но не можах да го разпозная. Хващах се, за да се задържа за ниските храсти и стволовете на дърветата, промъквах се между скалите и понякога се подхлъзгах по хумусната почва.

Най-сетне се изправих пред самата кола, която се намираше на около стотина метра от мене на отсрещ­ния хълм. Шофьорът се беше облегнал на задната бро­ня и все още не можеше да се види кой е. Отидох вдясно, за да погледна по-добре. Беше Уил. Спуснах се още по-вдясно и усетих, че се подхлъзвам. В последния момент успях да се задържа за ствола на едно дърво и се изправих. И тогава направо ми се сви стомахът от ужас - пред мене се спускаше съвсем отвесен склон на около стотина метра надолу. Едва не се пребих.

Изправих се, като все още се държах за ствола на дърво­то и се опитах да привлека вниманието на Уил. Той гледаше нагоре към склона над мене, след което сведе очи и поглед­на право насреща ми. Потрепна и веднага се отправи през храстите към мен. Аз му посочих стръмната пропаст.

Той огледа долината и се провикна.

- Не виждам как да дойда отсреща. Трябва ти да прекосиш долината и да дойдеш тук.

Кимнах и тъкмо се канех да дам знак на Марджъри, когато чух шум на приближаваща кола. Уил скочи в джи­па си и подкара с пълна сила към главния път. Аз бързо започнах да се изкачвам нагоре. Забелязах Марджъри, която приближаваше към мен.

Внезапно зад нея се чуха викове на испански и стъп­ки на бягащи хора. Марджъри се скри под една надвесе­на скала. Спуснах се вляво, за да сменя посоката колко­то се можеше по-безшумно. Докато тичах, се оглеждах между дърветата, за да видя Марджъри. Тъкмо я зърнах, тя високо изпищя в момента, когато двама войника я сграбчиха за ръцете и я принудиха да се изправи.

Продължих да бягам приведен по склона, като неп­рестанно в представите ми бе изразът на страх, изписан на лицето й.

Тичах повече от километър, след което спрях и се заслушах. Не чувах зад себе си нито гласове, нито шум. Легнах по гръб, опитах се да отдъхна и да помисля трезво, но не можех да се отърся от ужасяващата гледка на за­лавянето на Марджъри. Защо трябваше да я оставям на склона сама? Какво да правя сега?

Седнах и си поех дълбоко дъх. Загледах се към пътя, който минаваше по отсрещния склон. Не бях забелязал нищо да се движи, докато бягах. Още веднъж се заслу­шах внимателно: нищо освен обичайния шум на гората. Постепенно започнах да се успокоявам. В края на краи­щата, Марджъри беше само заловена. Тя нямаше ни­каква вина, освен че бе побягнала от изстрелите. Вероят­но ще я задържат само докато установят нейната само­личност на легитимен учен.

Отново тръгнах на север. Леко ме наболяваше гръб. Бях прашен, уморен и стомахът ми се свиваше от глад. Вървях два часа, без да мисля за нищо, нито да срещна някого.

Подир туй усетих стъпките на човек, който бягаше по отсрещния склон. Заковах се на място и отново се вслушах, но шумът беше изчезнал. Дърветата тук бяха по-грамадни и скриваха слънцето. Храсталаците бяха по-редки. Имах видимост на петдесет-шейсет метра пред себе си. Нищо не помръдваше. Вдясно заобиколих една огром­на скала и няколко дървета, стремейки се да стъпвам кол­кото се може по-тихо. Пред мене се изпречиха още три огромни скали. Минах покрай две от тях , без все още Да чуя никакъв шум. Когато заобикалях третата скала, зад гърба ми пропукаха съчки. Бавно се извърнах назад.

Там, до скалата стоеше брадатият мъж, когото бях видял в имението на Йенсен. Гледаше диво и уплашено и ръцете му трепереха, когато насочи автомат към ко­рема ми. Опитваше се да си припомни кой съм.

- Почакай - смотолевих. - Аз познавам Йенсен.

Той се загледа в мен по-внимателно и отпусна оръжието. В този момент откъм гората прошумоляха стъпки. Брадатият се спусна да бяга на север, стискайки пушката в едната си ръка. Аз инстинктивно го последвах. И двамата бягахме с всички сили, като си проправяхме път между клоните на дърветата и скалите и от време на време поглеждахме назад.

След стотина-двеста метра той се препъна, а аз ми­нах покрай него и продължих да тичам. После се свля­кох между две скали, за да отдъхна и да погледна назад. Опитвах се да забележа дали някой приближава насам. Зърнах един войник на петдесетина метра от мен. Той се прицелваше с пушката си в едрия мъжага, докато он­зи се опитваше да се изправи на крака. Преди да успея да го предупредя по какъвто и да било начин, войникът стреля. Куршумите го пронизаха отзад и разкъсаха гър­дите му. Бях опръскай с кръв. Ехото от изстрелите се разнесе из въздуха.

В първия миг пронизаният остана неподвижен с из­цъклени очи, после тялото му бавно се свлече и падна напред. Аз хукнах на север, без нищо да виждам. Опитвах се да се крия зад дърветата. Склонът ставаше все по-неравен, скалист и все по-стръмен.

Целият се тресях от изтощение и страх, докато се влачех напред, проправяйки си път между скалите. На едно място се подхлъзнах и се осмелих да погледна назад. Войникът приближаваше трупа. И точно в момента, когато войникът вдигна поглед, както ми се стори към мене, аз се подхлъзнах от една скала. Приведох се ниско и пропълзях покрай няколко едри камънаци, след което минах по една заравненост на склона, която ме скри от погледа на войника. Тогава скочих отново на крака и побягнах с всички сили между скалите и дърветата. Съзнанието ми бе изпразнено. Мислех единствено за бягството. Макар че не се осмелявах да погледна назад, бях сигурен, че чувам войника да бяга подире ми.

Склонът отново стана стръмен и аз с усилие се заизкачвах. Силите ми започваха да ме напускат. На върха на възвишението отново следваше равно пространство, гъсто обрасло с дървета и буйна растителност под тях. След това се издигаше стръмна скала, която трябваше да изкача внимателно, като опипвах непрестанно за нещо, за което да се хвана. Достигнах с усилие върха и пред мен се изправи гледка, от която сърцето ми се сви. Пътят ми бе пресечен от стръмна пропаст, която се спускаше на около стотина метра дълбочина. Не можех да продължа.

Бях обречен. С мене бе свършено. По скалите зад гърба ми се свлякоха камъни. Явно войникът бе по пе­тите ми. Свлякох се на колене. Чувствах се напълно сма­зан и изтощен. Въздъхнах и се отказах да се съпротивля­вам, примиряваики се със съдбата си. Бях в очакване на изстрелите. И колкото и да е чудно, посрещах мисълта за смъртта с облекчение като свършек на ужаса ми. Докато чаках, съзнанието ми се върна към неделните празници през детството ми и към невинните детски раз­мисли за Бога. Как ли би изглеждала смъртта? Опитах се да се подготвя за нея.

След един продължителен миг очакване, в който бях загубил всякаква представа за времето, изведнъж си да­дох сметка, че нищо не се беше случило! Огледах се и за пръв път забелязах, че се намирам на най-високия пла­нински връх. От тук се спускаха планински вериги и си­пеи и пред погледа ми се разкриваше широка панорама във всички посоки.

Забелязах, че някъде в далечината нещо се раздвижи. На юг по склона войникът бавно се отдалечаваше, като люлееше пушката на убития в ръка.

Тази гледка ме сгря и направо ме напуши смях. Все пак бях успял да оцелея! Обърнах се, седнах с кръстоса­ни крака и се отдадох на обзелия ме прилив на щастие. Искаше ми се да остана тук завинаги. Денят бе прекра­сен, слънчев, със синьо небе.

Както си седях така, внезапно останах поразен от близостта на виолетовите хълмове в далечината, или по-скоро от усещането за тяхната близост. Същото впечат­ление оставяха и няколкото пухкави бели облака, които се носеха над главата ми. Имах чувството, че само да протегна ръка, и ще ги докосна.

Когато вдигнах ръка към небето, усетих тялото си по един съвсем нов начин. Ръката ми се плъзна нагоре с невероятна лекота и аз държах гърба, шията и главата си изправени без абсолютно никакво усилие. От положението, в което се намирах - седнал с кръстосани крака - се изправих, без да си помагам с ръце, и се про­тегнах. Чувствах се абсолютно олекнал.

Загледан в далечните планини, забелязах, че луната избледняваше и скоро щеше да се скрие. Беше пълна наполовина и увиснала над хоризонта като обърнат бокал. В този миг си дадох сметка защо формата й е такава. Право пред мен, на милиони километри, слън­цето озаряваше само връхната част на залязващата луна. Забелязах точната граница между слънцето и лунната повърхност и това още повече разшири моето съзнание.

Представях си луната, потънала под чертата на хо­ризонта, и точната й отразена форма, която ще видят хората, които живеят на запад. После си представих как ще изглежда, когато се придвижи точно от обратната страна на планетата спрямо мен. На хората там тя ще се види пълна, защото лъчите на слънцето ще паднат пряко върху повърхността.

Тръпки ме побиха при тази представа, пролазиха по гръбначния ми стълб и гръбнакът ми още повече се изправи, когато осъзнах, не, почувствах как под краката ми, от другата страна на глобуса се отваря същото пространство, както това над мен. За първи път в живота си осъзнавах не като интелектуална концепция, а ка­то действително усещане, че земята е кръгла.

Това съзнание бе вълнуващо, но в същото време ми се струваше съвсем обичайно и естествено. Искаше ми се напълно да се отдам на това чувство за безтегловност, на усещането, че плувам сред необятното пространство. Не ми беше нужно да преодолявам земната гравитация, за да стъпвам по земята. Чувствах се като балон, пълен с хелий, който просто кръжи над земята и едва я докосва. Сякаш бях в съвършена атлетическа форма като след едногодишни тренировки, ако не и по-добре.

Отново седнах на скалата и пак всичко ми се стори близко: издадената скала, върху която се намирах, високи­те дървета надолу по склона и планините на хоризонта. Наблюдавах как клоните на дърветата леко се полюшват при повея на вятъра и възприемах тяхното движение не са­мо визуално, но и като физическо усещане, сякаш клоните, които се движеха по вятъра, бяха собствените ми коси.

Всичко наоколо бе сякаш част от мене. Седнал на върха на планината и загледан във всичко, което ме зао­бикаляше, струваше ми се, че моето физическо тяло е само главата на едно много по-голямо тяло, което се състоеше от целия околен свят. Преживях как цялата вселена се оглежда през моите очи.

Това усещане ме пренесе в спомените ми. Съзнанието ми се върна назад във времето, към началото на моето пътуване в Перу, към детството и раждането ми. Обладан бях от съзнанието, че моят живот всъщност не започва със зачеването и раждането ми на тази планета. Той за­почваше много по-рано, когато се е формирала другата моя страна, моето истинско тяло - самата вселена.

Еволюционната теория винаги ме е изпълвала с досада, но сега, когато съзнанието ми продължаваше да се носи из времето, започвах да си припомням всичко, четено по въпроса, включително и разговорите с онзи приятел, който толкова приличаше на Рино. Спомних си, че кръгът на неговите интереси се отнасяше тъкмо към областта на еволюцията.

Познанията ми започнаха да преминават в действителни спомени. Целият еволюционен процес започна да ми се явява като спомен, което ме накара да го възпри­ема по нов начин.

Видях как първичното вещество се взривява във все­лената и разбрах, че всъщност няма нищо веществено в материята, както се твърдеше и в Третото откровение. Материята не е нищо друго освен енергия, вибрираща на определено ниво, и в началото материята ми се пред­стави в най-простата си вибрационна форма: под фор­мата на елемента водород. Това беше всичко съществу­ващо - само и единствено водород.

Наблюдавах водородните атоми, които започват да гравитират един към друг, сякаш ръководният принцип, първичният импулс на тази енергия е на път да започне развитие към по-комплексно състояние. А когато групи от този водород достигаха достатъчна концентрация, той започваше да се нагрява и да изгаря, превръщайки се в онова, което наричаме звезда, и в това запалване водо­родът се свързваше и се издигаше на ново, по-високо вибрационно ниво - елемента, който наричаме хелий.

Продължих да гледам и тези първи звезди остаряха и накрая се самовзривиха, изхвърляйки остатъка от во­дород и новосъздадения хелий във вселената. И целият процес се повтори отново. Водородът и хелият започна­ха да се привличат и групират, докато температурата стана достатъчно висока, за да се образуват нови звез­ди, и това на свой ред свърза хелия, за да се образува един нов елемент - литий, който вибрираше на поред­ното вибрационно ниво.

И така нататък... всяко следващо поколение звезди съз­даваше някакво ново, несъществувало преди вещество, до­като се образува широкият спектър на материята - всич­ки основни химически елементи, които се разпространиха навсякъде. И така, материята еволюира от елемента во­дород - най-простата вибрация на енергията, във въглерод, който вибрираше на изключително високо ниво. Беше преправен път за следващата стъпка в еволюцията.

Когато се образува нашето слънце, изолирани групи материя попаднаха в неговата орбита и една от тях, Земята, съдържаше всички новосъздадени елементи, включител­но въглерод. Когато Земята се охлади, газовете, уловени в разтопената маса, се отделиха на повърхността и се свързаха, образувайки водната пара, и дойдоха големите дъждове, които формираха океаните върху голата дотога­ва повърхност. Когато водата покри по-голямата част от земната повърхност, небето се проясни и яркото слънце окъпа новия свят със светлина, топлина и лъчи.

Огромни гръмотевични бури периодично разтърсва­ха планетата и в плитките водни басейни материята над­хвърли вибрационното ниво на въглерода и се издигна до едно още по-комплексно състояние: до вибрацията на ами­нокиселините. За първи път обаче това вибрационно ни­во не е стабилно само по себе си. Налага се материята постоянно да поглъща друга материя в себе си, за да под­държа своята вибрация. Налага се да се храни. Така въз­никва животът - един нов етап в еволюционния процес.

Наблюдавах как този живот, все още ограничен само във водата, се обособи в две отделни форми. Едната, която наричаме растения, се препитаваше с неорганични вещества, които превръщаше в храна чрез усвояване на въглеродния двуокис от атмосферата. Като отпадъчен про­дукт, растенията започваха да освобождават кислород, кой­то се появи по този начин. Растителният живот бързо се разпространи в океаните, след което и върху земята.

Другата форма - която ние наричаме животни - се хранеха с органични вещества, за да поддържат своите вибрации. Наблюдавах как животните изпълниха оке­аните във великата епоха на рибите и когато в атмосфе­рата вече имаше достатъчно кислород, освободен от растенията, започна тяхното преселение към сушата.

Видях как амфибиите - наполовина риби, наполови­на нещо ново - напускат водата за първи път и започват да дишат с дробовете си. Появиха се влечугите, които бяха ново вибрационно ниво за материята, и покриха зе­мята във великата епоха на динозаврите. После се по­явиха топлокръвните млекопитаещи и също се разпрос­траниха по цялата земя и аз осъзнах, че всеки нов вид, който се появяваше, издига живота - материята - на по-високо вибрационно ниво. Най-сетне движението нап­ред достигна своя завършек. Там, на връхната му точка, стоеше човешкият род.

Човешкият род. Видението свърши. В един проблясък на съзнанието бях станал свидетел на цялата еволю­ционна история, историята на това как материята се е появила и развила, сякаш движена от някакъв план, към все по-високи вибрации, за да се създадат необходимите условия за появата на човека... на всеки един от нас.

Седнал там, на урвата, почти долавях как този ево­люционен процес се развиваше по-нататък, в живота на самите хора. По-сетнешната еволюция имаше опреде­лена връзка с осъзнаването на случайностите в живота. Случайностите по някакъв начин ни водят към постига­не на по-висше вибрационно ниво, с което тласкат ево­люцията напред. Но въпреки всичките ми опити, не мо­жех да разбера всичко докрай.

Дълго седях на скалистата урва, погълнат от чувство на умиротворение и цялостност. И едва тогава осъзнах, че слънцето започва да клони на запад. На километър разстояние оттук на северозапад се намираше някакъв град. Покривите му се открояваха в далечината. Изглежда пътят по западния склон водеше право към него.

Станах и започнах да се спускам надолу по скалите. Направо се смеех на глас. Продължавах да се чувствам неразделна част от околната природа и сякаш премина­вах покрай собственото си тяло. Нещо повече - сякаш наблюдавах тялото си отстрани. Това чувство ме изпъл­ваше с жизнерадост.

Започнах да си проправям път надолу между стръм­ните скали и дърветата. Следобедното слънце хвърляше дълги сенки по гористия склон. Бях преполовил пътя, когато стигнах изключително гъста гора и навлизайки в нея, ясно усетих промяна в тялото си; почувствах се още по-олекнал и уравновесен. Спрях и се загледах в дър­ветата и храстите в подножието им, насочих цялото си внимание към техните очертания и красотата им. Виждах проблясъци бяла светлина и нещо като розови озарения около всяко растение.

Продължих пътя си. Стигнах един поток, от който се излъчваше бледосиня светлина, която ме накара да се почувствам напълно умиротворен й дори леко сънен. Прекосих долината и започнах да изкачвам следващия планински склон, докато изляза на пътя. Тръгнах по не­го и спокойно се отправих на север.

Точно пред себе си зърнах някакъв мъж в свещени­ческо расо, който свърна по завоя. Това ме изпълни с вълнение. Ни най-малко не се уплаших, просто хукнах напред, за да го заговоря. Бях напълно уверен, че зная съвсем точно какво да кажа и да направя. Чувствах се великолепно. За моя изненада той беше изчезнал. Вдясно друг път свиваше надолу към долината, но в тази посо­ка никой не се виждаше. Спуснах се тичешком по глав­ния път, но и там не видях никого. Мислех си да се вър­на и да поема по пътя, който бях отминал, но знаех, че пред мен е градът и продължих в тази посока. И все пак няколко пъти мислено се връщах към другия път.

На стотина метра надолу, след поредния завой, чух бумтене на коли. През дърветата зърнах колона военни камионетки, които с пълна скорост приближаваха насам. В първия миг не знаех какво да правя, мислех си, че ще мога да запазя самообладание, но после си припомних изживения ужас, когато чух изстрелите в планината.

Имах време само колкото да се отдръпна вдясно от пътя и да залегна неподвижен. Десетина джипа преми­наха покрай мен. Мястото, където бях залегнал, беше съвсем открито и единственото, което ми оставаше, бе да се надявам, че никой няма да погледне насам. Колите префучаха на около шест метра от мене. Длавях мириз­мата на изхвърлен газ и дори успявах да различа израза по лицата на войниците.

За щастие никой не ме забеляза. Когато отминаха, пропълзях и се скрих зад едно огромно дърво. Ръцете ми трепереха и чувството ми за умиротворение и хармо­ния бе напълно разбито. Присви ме стомах от позната­та ми болезнена тревога. Най-сетне отново се измъкнах на пътя. Бумтене на други коли ме накара да се втурна надолу по склона, когато още два джипа префучаха край мен. Гадеше ми се.

Този път вървях далеч от пътя и много предпазливо започнах да се връщам назад. Стигнах на пътя, по който бях минал преди. Вслушах се внимателно дали нещо не се движи и реших да тръгна из крайпътната гора и да свърна обратно към долината. Чувствах тялото си отно­во натежало. Какво правя, питах се аз. Защо съм тръгнал по този път? Сигурно съм си загубил ума под влияние на шока от изстрелите и на това странно състояние на еуфория, което последва. Върни се към реалността, запо­вядах си аз. Трябва да бъдеш много предпазлив. Ако нап­равиш и най-малката грешка, ще бъдеш убит!

И тогава направо застинах на мястото си. На около трийсетина метра от мен стоеше свещеникът. Беше сед­нал под голямо дърво, заобиколено от огромни скали. Загледах се в него и той отвори очи и отправи поглед право към мен. Целият потръпнах, но той само ми се усмихна и ми махна да дойда по-близо.

Пристъпих предпазливо към него. Той не се пом­ръдна - слаб, висок човек на около петдесет години. Имаше тъмнокестенява късо подстригана коса, очите му също бяха тъмнокестеняви.

- Изглежда се нуждаеш от помощ - каза той на съ­вършен английски.

- Кой си ти? - попитах аз.

- Аз съм отец Санчес. Ами ти? Обясних му кой съм и откъде съм и се отпуснах на коляното си, а после седнах, все още смаян от станалото.

- Вероятно си бил свидетел на онова, което се случи в Кула? - попита той.

- А ти какво знаеш за това? - попитах все още предпазливо, тъй като не знаех доколко мога да му се доверя.

- Зная, че някой в това правителство сериозно се е разгневил - отвърна той. - Не им се иска Ръкописът да получава публичност.

- Защо? - попитах аз.

Той се изправи и се наведе да ме погледне.

- Защо не дойдеш с мен. Само на половин киломе­тър оттук се намира нашата мисия. Ще бъдеш на сигурно място при нас.

С усилие се изправих на крак. Давах си сметка, че нямам друг избор и кимнах в знак на съгласие. Той бав­но ме поведе надолу по пътя, с отмерени и почтителни обноски. Всяка негова дума бе отмерена.

- Войниците още ли са по следите ти? - ненадейно попита той.

- Не зная - отв ърнах аз.

Няколко минути той нищо не каза, след което попита:

- Ръкописа ли търсиш?

- Вече не - отвърнах аз. - Единственото ми желание в момента е да оцелея и да си вървя у дома.

Той кимна окуражително и аз изпитах доверие към него. Нещо в неговата покровителственост и сърдечност ме покори. Напомняше ми Уил. Междувременно стиг­нахме мисията, която се състоеше от няколко малки къщурки, обърнати към двор с църквица. Мястото бе изключително живописно. Когато приближихме, той ка­за на неколцината мъже в расо нещо на испански и те бързо се оттеглиха. Опитах се да видя накъде отиват, но умората ми надделя. Свещеникът ме въведе в една от къщите.

Вътре имаше малък хол и две спални. В камината гореше огън. Щом пристигнахме, друг от свещениците влезе с поднос, на който имаше хляб и супа. Изтощен, започнах да се храня, докато Санчес любезно ми праве­ше компания. После, по негово настояване, аз се изтег­нах на едно от леглата и потънах в дълбок сън.

Щом излязох на двора, веднага ми направи впечатление, че градината е поддържана безупречно. Калдъръмените пъ­течки бяха обградени с педантично подредени храсти и жив плет. Всяко растение бе разположено така, че да разгърне своята естесвена прелест. Никои не бяха подрязани.

Протегнах се и усетих допира на колосаната риза, която бях облякъл. Беше от груб памук и леко протъркваше врата ми. Въпреки това бе чиста и току-що изгладена. Когато се събудих сутринта, двама свещеници изляха гореща вода в едно ведро и ми донесоха нови дрехи. След като се измих и облякох, отидох в другата стая и намерих на масата горещи кифли и сушени плодове. Започнах лакомо да се храня, докато свещени­ците се навъртаха наоколо. След като свърших, всички излязоха и аз се отправих насам.

Поразходих се и седнах на една от каменните скамейки с изглед към двора. Слънцето току-що се бе издигнало над вър­харите на дърветата и топлеше лицето ми.

- Как спа? - чух глас зад себе си. Обърнах се и видях отец Санчес, който стоеше прав и ми се усмихваше, над­весен над мене.

- Чудесно - отвърнах аз.

- Мога ли да седна до теб?

- Разбира се.

И двамата мълчахме известно време, което ми се стори толкова дълго, че се почувствах неудобно. Погледнах го на няколко пъти, с намерението нещо да кажа, но той гледаше по посока на слънцето, с лице ле­ко отпуснато назад и присвити очи.

Най-сетне заговори:

- Хубаво място си избрал. ,

Явно имаше предвид скамейката в този час на утринта.

- Чуй ме, нуждая се от твоя съвет - започнах аз. -Има ли някакъв безопасен начин да се завърна в Съединените щати?

Той ме погледна. Лицето му беше сериозно.

- Не зная. Зависи от това доколко правителството те смята за опасен. Разкажи ми как се озова в Кула.

Аз му разказах всичко от момента, когато за първи път чух за Ръкописа. Еуфоричното ми преживяване на планинската урва в момента ми се струваше измамно и претенциозно, тъй че съвсем бегло загатнах за него.

- Какво направи, след като войникът не те забеляза и си отиде? - попита той.

- Просто поседях там още няколко часа с чувство на облекчение - отвърнах аз.

- Чувство на облекчение и какво още? - настоя той на въпроса си.

С известно неудобство реших да се опитам да опиша състоянието си.

- Трудно е да се предаде - започнах аз. - Изпаднах в състояние на еуфорична свързаност с всичко, което ме обкръжаваше, и безгранична сигурност и доверие. Не чувствах повече умората.

Той се усмихна.

- Имал си мистично преживяване. Мнозина разказ­ват за това, че са изпитвали нещо подобно сред тази го­ра в подножието на върха.

Кимнах неуверено.

Той се извърна на скамейката, за да ме погледне по-добре.

- Това е преживяване, описвано от мистиците на всички религии. Чел ли си за подобни опитности?

- Преди години - отвърнах аз.

- Но до вчера си имал само теоретично понятие за това, така ли е?

- Струва ми се, че да.

До нас приближи млад свещеник, кимна ми и про­шепна нещо на Санчес. Санчес от своя страна кимна и младият духовник се обърна и се отдалечи. По-възраст­ният дълго гледа подире му как прекосява двора и вли­за в нещо като парк на трийсетина метра разстояние. В този момент ми направи впечатление, че районът и тук бе също изключително чист и изпъстрен с най-разнооб­разна растителност. Младият свещеник се отбиваше на няколко места, колебаейки се, сякаш търсеше нещо, и накрая се спря на едно от местата и седна. После се под­готви и потъна в медитация.

Санчес се усмихна доволен и отново се обърна към мен.

- Струва ми се, че ако се опиташ да се върнеш точно сега, това крие за теб определени рискове - каза той. -Но аз ще се опитам да разуча обстановката и да разбера нещо - той се изправи и обърна лице към мен. - Трябва да присъствам на репетицията на хора. Бъди сигурен, че тук ще се опитаме да ти съдействаме по всякакъв начин. Сега-засега, надявам се тук- да се чувстваш добре.

Отдъхни си и си възстанови силите.

Кимнах с глава.

Той си бръкна в джоба, извади оттам някакви кни­жа и ми ги подаде.

- Това е Петото откровение. В него се говори за преживяването, което си имал. Сигурно ще ти бъде инте­ресно да го прочетеш.

Взех го без особено желание, докато той продължа­ваше да говори.

- Как разбираш последното откровение, което си прочел?

Малко се подвоумих. Не ми се мислеше за никакви ръкописи и откровения, но все пак отвърнах:

- Че хората са въвлечени в някаква борба за взаим­ните си енергии. Успеем ли да внушим на другите наша­та гледна точка, те се идентифицират с нас и това изв­лича тяхната енергия, за да я влее в нас самите, което ни придава усещане за сила.

Той се усмихна.

- Значи проблемът е, че хората се опитват да власт­ват един над друг и взаимно да се манипулират, за да черпят енергията, от която изпитват недостиг?

- Точно така.

- Но при всичко това съществува решение, някакъв друг източник на енергия?

- За това се говори в последното откровение.

Той кимна и много бавно се отправи към църквата.

Аз останах, подпрял ръце на коленете си и няколко минути изобщо не погледнах превода. Все още се отнасях към него с неохота. Събитията от последните дни бяха охладили ентусиазма ми и аз предпочитах да мисля за това как да се върна обратно в Щатите. В този момент видях как оттатък пътеката в гората младият свещеник стана и бавно се премести на около шест метра от мене. Обърна се в моя посока и отново седна на земята.

Полюбопитствах за онова, което вършеше. И тога­ва ми хрумна, че това може би е практика, описана в Ръкописа. Погледнах първата страница и се зачетох.

Тук се описваше едно ново разбиране за онова, което на времето е било наричано мистическо съзнание. През последните десетилетия на двайсти век, казваше се там, това съзнание, постигано преди само от някои по-езотерични представители на различните религии, ще придобие широко разпространение като един напълно реален начин на съществуване. За много хора то ще си остане теоретична концепция, за която само се говори и дискутира. Но ще се умножават и онези, за които подоб­но съзнание ще се превръща все повече в реален опит -те ще получават просветления или проблясъци на това съзнание в обикновения си живот. Според Ръкописа то­зи вид преживяване ще сложи край на човешките конф­ликти света, защото по време на такава опитност ние получаваме енергия от друг източник - до който бихме могли да се научим да достигаме по желание.

Прекъснах четенето .си и погледнах отново младия свещеник. Той седеше с отворени очи и аз имах чувството, че гледа право към мен. Кимнах му, макар и да не можех да различа напълно израза на лицето му, и се изненадах, че той отвърна на поздрава ми и ми се усмихна, след ко­ето стана и се отправи към къщата, минавайки вляво от мен. Наблюдавах го, докато пресичаше градината и вли­заше в къщата, а той избягваше погледа ми.

Зад себе си чух стъпки и се обърнах. Санчес излиза­ше от църквата и усмихнат идваше към мен.

- Нали не се забавих особено? - попита той. - Искаш ли да ти покажа околността?

- Да. Кажи ми какво представляват тези ваши мес­та за съзерцание - казах аз и посочих мястото, където бе седял младият свещеник.

- Хайде да отидем там - предложи той.

Вървяхме през градината и Санчес ми разказваше историята на мисията, която била основана преди пове­че от четиристотин години от забележителен испански мисионер, убеден, че местните индианци не бива да се насилват да приемат християнството, а трябва да се въз­действа върху душите им. Този подход дал резултати, продължи Санчес, и отчасти поради този успех, отчасти поради отдалечеността на мястото, свещеникът бил оставен да върши своето дело на спокойствие.

- Ние продължаваме тази традиция да търсим исти­ната вътре в човека - допълни Санчес.

Мястото за съзерцание бе изключително добре поддържано. Около два декара гъста гора бе разчистена и храстите и цветните насаждения се кръстосваха от пътеки, покрити с гладки речни камъни. И тук, както и в градината, растенията бяха разположени в съвършена подредба, ко­ято подчертаваше уникалността на формите им.

- Къде искаш да седнеш? - попита Санчес.

Огледах се, за да си избера място. Пред нас се нами­раха няколко отделни, грижливо поддържани кътчета. Състояха се от свободни пространства, заобиколени от красиви растения, скали и огромни, разнородни дървета. Едно от местата, това вляво от нас, където преди седе­ше младият свещеник, беше покрито с повече скали, от­колкото другите.

- Какво ще кажеш за тук? - попитах аз.

Той кимна и ние отидохме там, за да седнем на земята. Няколко минути Санчес вдишва дълбоко, след което ме погледна.

- Разкажи ми по-подробно за онова, което си пре­живял на урвата - поиска той.

Аз изпитвах неохота да говоря за това.

- Не зная какво повече мога да кажа. Това изживя­ване не продължи дълго.

Свещеникът ме погледна критично.

- Това, че се е прекратило, щом си се уплашил, не е причина да се отрича неговата значимост, нали? Може би е възможно да се постигне отново.

- Може би - казах аз. - Но ми е трудно да се кон­центрирам върху чувството за космичност, когато ме заплашва смърт.

Той се разсмя и ме погледна сърдечно.

- В мисията изучавате ли Ръкописа? - попитах аз.

- Да - отвърна той. - Учим останалите как да пос­тигат онази опитност, която си имал на върха. Сигурно и ти не би имал нищо против да си върнеш донякъде това усещане, нали?

От градината някой извика Санчес и прекъсна раз­говора ни. Възрастният мъж помоли за извинение и се отправи към градината, за да поговори със свещеника, който го бе повикал. Аз отново седнах и се загледах в околните растения и скали с леко разфокусиран поглед. Ясно долавях светлината, която обграждаше съседния храст, но нищо не можех да видя около скалите.

Видях, че Санчес се връща.

- Ще се наложи да те оставя за малко - каза ми той, когато дойде при мен. - Трябва да отида в града за една среща. Може и да разбера нещо за твоите приятели или поне дали за теб е безопасно да пътуваш.

- Добре - отвърнах аз. - Ще се върнеш ли днес?

- Предполагам, че не. Ще се върна по всяка вероят­ност утре сутринта.

Сигурно тревогата ми е проличала, защото той приб­лижи до мен и сложи ръка на рамото ми.

- Не се безпокой. Тук нищо не те заплашва. Чувствай се съвсем като у дома си. Можеш да разгледаш околността. Хубаво е да поговориш със свещениците, но имай предвид, че не всички са еднакво отзивчиви. Това зависи от тяхното собствено развитие.

Кимнах с глава.

Той се усмихна и свърна зад църквата, където се ка­чи на една стара камионетка, която не бях забелязал преди. След няколко неуспешни опита запали мотора, заобиколи църквата и излезе на пътя, който водеше об­ратно към планинския склон.

Останах на мястото за съзерцание няколко часа, доволен, че мога да си събера мислите. Питах се дали с Марджъри всичко е наред и дали Уил е успял да се измъкне. На няколко пъти в съзнанието ми се явяваше представата за убийството на онзи човек от хората на Иенсен, но аз се опитвах да се отърся от този спомен и да запазя спокойствие.

Към обяд неколцина свещеници почнаха да пригот­вят дълга маса в средата на двора. После дойдоха още десетина, сипаха си от гозбите в чиниите и спокойно сед­наха на пейките да се хранят. Повечето си отправяха мили усмивки, но нямаше много разговори. Един от све­щениците ме погледна и посочи към храната.

Кимнах с глава и отидох при масата, откъдето си взех чиния фасул и житена питка. Всички ме заобикаляха с внимание, но никой не ме заговори. Направих някой и друг коментар относно храната, но думите ми бяха посрещнати само с усмивки и вежливи жестове. Когато отправех поглед към някого, той свеждаше надолу очи.

Седнах на една от пейките сам и започнах да се храня. Зеленчуците и фасулът бяха безсолни, но с билкови подправки. След като свърши обядът, свещениците за­почнаха да слагат на един куп чиниите си на масата. Тогава от църквата излезе още един свещеник и бързо си сложи една чиния, след което се огледа къде да седне и погледите ни се срещнаха. Той ми се усмихна и аз поз­нах в него свещеника, който бях забелязал на мястото за съзерцание. Усмихнах му се в отговор и той дойде при мен и ме заговори на лош английски.

- Мога ли да седна при вас?

- Да, заповядайте - отвърнах аз.

Той седна и започна да се храни много бавно, като внимателно сдъвкваше храната си и от време на време ми се усмихваше. Беше нисък, дребен и жилав, с гарвановочерна коса и светлокестеняви очи.

- Харесва ли ви храната? - попита той. Аз държах чинията в скута си. Беше ми останало парче от житената питка.

- О, да - отвърнах аз и отхапах от питката. Отново ми направи впечатление колко бавно и спокойно предъвкваше той и се опитах да сторя същото. Тогава ми мина през ума, че всички свещеници правеха същото.

- Зеленчуците тук, в мисията ли се отглеждат? - по­питах аз.

Преди да отвърне, той помълча, докато бавно преглъщаше.

- Да, храната е от съществено значение.

- Вие медитирате ли с растенията? - попитах аз. Той ме изгледа явно изненадан.

- Вие сте чел Ръкописа?

-Да, първите четири пророчества.

- А сам отглеждали ли сте си храна? - попита той.

- О, не. Едва сега узнавам за всичко това.

- Можете ли да наблюдавате енергийните полета?

- Да, понякога.

Няколко минути седяхме мълчаливо, докато той вни­мателно погълна още няколко хапки.

- Храната е основен начин за придобиване на енер­гия - отбеляза той. Кимнах с глава.

- За да се усвои храната обаче, трябва да се цени... Мъчеше се да намери точната английска дума.

- Да се вкусва с наслада - каза накрая той. -Вкусовите способности крият големи възможности. Трябва да се цени вкусът. Затова и се казва молитва пре­ди хранене. Не само за да отдадеш благодарност, а и да превърнеш храненето в сакрално преживяване, за да нав­лезе енергията от храната в твоето тяло.

Той се вгледа в мен, сякаш да се увери, че го разбирам.

Аз кимнах, без да кажа нищо, а той потъна в размисъл.

Разбирах, че има предвид да се съзнава духовния сми­съл на храната, което е свързано не само с обичайния религиозен ритуал на отдаване на благодарност, но и с духовното усвояване на храната.

- Но приемането на храната е само първата крачка - каза той. - След като индивидуалната енергия се уве­личи по този начин, човек става по-чувствителен към енергията на всичко останало... и тогава се научава да приема енергия в себе си и без да се храни.

Кимнах в знак на потвърждение.

- Всичко, което ни заобикаля - продължи той, - при­тежава енергия. Но енергията на всяко нещо е специ­фична. Ето защо едни места повишават енергията пове­че в сравнение с други, в зависимост от това как енерги­ята на човека влиза в хармония с енергията на мястото.

- Значи преди, когато ви зърнах на мястото на съзерцанието, вие сте поглъщали енергия?

Той ме погледна доволен от думите ми.

-Да.

- А как го постигате? - попитах аз.

- Не съм сигурен, че разбирам.

Моята невъзприемчивост го накара да се намръщи.

- Искате ли да се върнем на мястото за съзерцание? Ще ви покажа.

- Защо пък не? Добре.

Тръгнах подир него през градината и се върнахме на мястото за съзерцания. Щом стигнахме, той спря и се огледа, сякаш търсеше нещо наоколо.

- Ей там - посочи той едно място, непосредствено до гъстата гора.

Минахме по пътеката, виеща се между дърветата и храстите. Той си избра място под огромно дърво, израс­нало на една камениста могила така, сякаш стволът му беше забит в скалите. Корените му се увиваха около ка­мъните, преди да достигнат пръстта. Около дървото рас­тяха всякакви цъфнали храсталаци и до мен се носеше сладостният аромат на жълтите им цветове. Гъстата го­ра скриваше с плътна зелена завеса всичко отсреща.

Свещеникът ми предложи да седна между храстите с лице към чворестото дърво, а той се настани до мен.

- Намираш ли, че дървото е красиво? - попита той.

-Да.

- Ами тогава... почувствай тази... ъ-ъ-ъ... Изглежда отново точната дума му убягваше. Замисли се за момент, после попита:

- Олекнал, сигурен в себе си, свързан с всичко наоколо.

- Свързан по какъв начин?

- Трудно е да се опише - казах аз. - Сякаш пялата околна природа бе част от мене.

- Но чувството ти какво беше? Замислих се. Какво наистина беше чувството ми? И тъкмо в този момент то се върна към мене.

- Любов - казах аз. - Това, струва ми се, бе чувство на всеобхватна любов.

- Да. Тъкмо това е - каза той. - А сега почувствай същото към дървото.

- Почакай - опитах се да възразя аз. - Любовта въз­никва от само себе си. Не мога насила да обикна нещо.

- Недей и да обикваш насила - каза той. - Просто позволи на любовта да проникне в теб. Но за това е не­обходимо да си спомниш онова усещане и да настроиш съзнанието си към него.

Загледах се в дървото и се опитах да си припомня чувството, което бях изпитал на урвата. Постепенно бях обхванат от възхита пред неговите очертания и присъс­твие^ тази възхита все повече нарастваше, докато се превърна в любов. Това бе същото чувство, което из­питвах към майка си като дете, а после към моята „пър­ва любов". И въпреки че съзерцавах само дървото, чув­ствах любовта като всеобхватно дълбинно усещане. Изпитвах любов към всичко.

Свещеникът се отдръпна на няколко стъпки и се заг­леда съсредоточено в мен.

- Добре - каза той. - Ти приемаш енергията. Забелязах, че очите му са леко разфокусирани.

- Как разбра? - попитах аз.

- Виждам как енергийното ти поле се уголемява.

Затворих очи и се постарах да постигна силните чувства, които бях изпитал на урвата, но преживяването не се повтори. Изпитвах същото, както и преди, но по-слабо. Почувствах се измамен в надеждите си от този неуспех.

- Какво стана? - попита той. - Енергийното ти ниво се понижи.

- Не зная - отвърнах аз. - Просто не можах да го постигна със същата сила като преди.

Той само ме изгледа, сякаш това го забавляваше, но после загуби търпение.

- Онова, което си преживял на хребета, е било подарък, благодат, един пробив към ново съзнание. Сега трябва да се научиш да постигаш това преживяване сам, всеки път по малко.

Той се отдръпна още крачка назад и отново ме погледна.

- А сега опитай още веднъж.

Затворих очи и се постарах да се проникна дълбоко от това чувство и то отново ме завладя. Отдадох му се напълно и все по-силно. Насочих цялото си внимание към дървото.

- Вече е много добре - каза свещеникът. - Приемаш енергия и я връщаш обратно на дървото. Погледнах го право в очите.

- Как така я връщам обратно на дървото?

- Когато човек оценява красотата и уникалността на нещата, той получава енергия. И когато постигне със­тояние на любов, той може да отдава тази енергия само като го пожелае.

Стоях дълго под онова дърво. Колкото по-съсредо­точено наблюдавах дървото и се възхищавах на очерта­нията и цветовете му, толкова повече ме изпълваше ед­но чувство на всеобща любов. Представях си как енер­гията ми изтича от мен и се влива в дървото, но не мо­жех да наблюдавам това. Без да отклонявам внимани­ето си от дървото, забелязах, че свещеникът стана и за­почна да се отдалечава.

- Какво се наблюдава, когато отдавам енергия на дървото? - попитах аз.

Той описа подробно онова, което бе наблюдавал. Беше същото явление, на което бях станал свидетел, когато Сара отдаваше енергия на филодендрона във Висиенте. Въпреки че Сара правеше това успешно, тя явно не си даваше сметка, че за да го осъществи, е нужно да постигне състояние на любов. Вероятно тя изпадаше в това състояние естествено, без да го осъзнава напълно.

Свещеникът се спусна по пътеката, водеща към гра­дината, и се изгуби от погледа ми, а аз останах на място­то за съзерцание до мръкнало.

Влязох в къщата и двамата свещеници ме посрещ­наха с учтиво кимване. Буен огън прогонваше вечерния хлад и антрето се осветяваше от няколко газени лампи. Носеше се аромат на зеленчукова или може би карто­фена супа. На масата беше сложена керамична купа, лъ­жици и панера с нарязан хляб.

Единият свещеник се обърна и излезе, без дори да ме погледне, а другият сведе очи и посочи с глава голе­мия чугунен чайник с голяма дръжка на плочата до ог­нището и попита:

- Имате ли нужда от нещо друго?

- Не, благодаря - отвърнах аз.

Той кимна и също напусна къщата, оставяйки ме сам. Вдигнах капака на тенджерата - беше картофена супа. От нея се разнасяше приятен аромат. Сипах си ня­колко пълни лъжици и седнах на масата, след което из­мъкнах от джоба си Ръкописа, който Санчес ми беше оставил, и го поставих до чинията си с намерение да чета Но супата беше толкова вкусна, че започнах да ям, без да мисля за нищо друго. Щом се нахраних, оставих съ­довете в една голяма тава и останах загледан в огъня като хипнотизирай, докато пламъците затихнаха. После духнах лампите и отидох да си легна.

Събудих се на другата сутрин, чувствайки се съвсем отпочинал. Над двора се стелеше утринна мъгла. Стъкнах огъня, сложих няколко подпалки върху снощ­ната жарава и задухах, докато го разпаля. Тъкмо се ка­нех да ида в кухнята да потърся нещо за хапване, когато чух шума от приближаващата камионетка на Санчес.

Когато излязох навън, той се показа иззад църквата с пътна торба в едната ръка и няколко пакета в другата.

- Имам новини за теб - каза ми той и ми махна да го последвам в къщата.

Появиха се неколцина свещеници с топли житени питки, житен зародиш и сушени плодове. Санчес ги поз­драви и седна с мене на масата, а другите се оттеглиха.

- Бях на среща на свещеници от Южното църковно настоятелство - поясни той. - Събрахме се да обсъдим проблемите около Ръкописа и на първо място агресивните действия на правителството. Това е първият път, в който група свещеници се събира официално в защита на документа. Тъкмо започвахме дискусията си, когато един представител на правителството почука на врата­та и поиска да бъде приет.

Той млъкна, за да напълни чинията си и хапна ня­колко хапки, които бавно сдъвка.

- Правителственият представител ни увери, че един­ствената цел на правителството е да защитава Ръкописа от външна злоупотреба и ни информира, че перуански-те граждани могат да притежават копия само срещу разрешително. Заяви, че разбира нашата загриженост, но моли да се съобразяваме с този закон и да предадем копията си срещу обещанието, че веднага ще получим разрешителни.

- И вие предадохте ли ги? - попитах аз.

- Не, разбира се.

Двамата се хранихме няколко минути мълчаливо. Опитвах се да дъвча бавно, за да усетя вкуса на храната.

- Зададохме му въпроса какво означава това напа­дение в Кула - продължи Санчес - и ни беше отговорено, че било наложителна мярка срещу някакъв си Йенсен, защото някои от хората му били въоръжени чужди агенти, че възнамерявали да открият липсващия Ръкопис, да го откраднат и изнесат извън страната. При това положение правителството не можело да не ги арестува. Нищо не се спомена за теб и твоите приятели.

- И вие повярвахте ли на правителствения пред­ставител?

- Не му повярвахме. След напускането му продъл­жихме своето съвещание. Приехме да следваме тактика на мълчалива съпротива, да продължим да правим ко­пия и предпазливо да ги разпространяваме.

- А дали висшето църковно настоятелство ще до­пусне това? - попитах аз.

- Не се знае - отвърна Санчес. - Висшите свещенос­лужители се обявяват против Ръкописа, но до този мо­мент не са проявили сериозен интерес към това кой е замесен с него. Най-много ни безпокои кардиналът на една далечна северна епархия, кардинал Себастиан. Той е най-върлият противник на Ръкописа, а и се ползва с огромно влияние. Ако той се обяви за категорична заб­рана пред висшето църковно духовенство, ще бъдем из­правени пред големи трудности.

- А той защо е против Ръкописа?

- Защото се страхува.

- От какво?

- Отдавна не съм говорил с него, а и винаги сме из­бягвали темата за Ръкописа. Но според мене той смята, че човек е призван да бъде част от космическия ред, без да има духовни познания - само въз основа на вярата. Според него Ръкописът ще подкопае статуса на вярата и на властта в света.

- А как би могло да стане това? Той се усмихна и леко наведе глава.

- Истината е освобождение.

Гледах го, опитвайки се да разбера смисъла на думи­те му и дояждах останалите в чинията хляб и плодове. Той отхапа още няколко хапчици и дръпна стола си назад.

- Струваш ми се изпълнен с повече сила - каза той. - Разговарял ли си с някого тук?

- Да - отвърнах аз. - Научих един метод за осъщест­вяване връзка с енергията от един свещеник. Не... узнах името му. Онзи, дето вчера сутрин медитираше, докато ние с теб разговаряхме в градината, помниш ли? Поговорихме и той ме научи да приемам енергия и пос­ле да я отдавам отново.

- Това е Джон - каза Санчес и ме подкани с жест да продължа.

- Беше удивително преживяване - разказах аз. -Припомних си онази любов, която бях изпитал на урва­та и напълно се отдадох на това чувство. Останах така погълнат от него през целия ден. Не постигнах съвсем онова, което преживях на урвата, но бях близо до също­то състояние.

Санчес доби сериозен вид.

- Дълго време любовта е била неправилно разбирана. Тя не е чувство, което трябва да изпитваме, за да бъдем добри или да направим света по-добър от някаква абст­рактна морална отговорност или пък чувство, което да ни накара да се откажем от своя хедонизъм. Любовта е вълнение, екстаз, състояние на свързаност с енергията. Да се намери достатъчно енергия, за да се поддържа това чув­ство на любов, определено помага на света, но най-пряко помага на самите нас.Това е най-хедонистичното нещо, ко­ето можем да сторим.

Аз се съгласих и после забелязах, че той беше отд­ръпнал стола си на няколко крачки и съсредоточено ме наблюдаваше с разфокусиран поглед.

- Е, как изглежда енергийното ми поле? - попитах аз.

- Много по-уголемено - каза той. - Вероятно вече се чувстваш доста добре.

- Да, наистина.

- Чудесно. Такава е нашата цел тук.

- Кажи ми нещо повече по този въпрос.

- Ние обучаваме свещениците да работят с индиан­ците в дълбоките планини. Това е самотна работа и ду­ховниците трябва да притежават голяма сила. Тук всич­ки са надлежно подбрани и обединени от едно: всеки от тях е имал поне веднъж мистично преживяване.

- Изучавал съм тези преживявания дълги години още преди откриването на Ръкописа - продължи той - и съм убеден, че когато човек е преживял нещо мистично, той много по-лесно може да се върне към това състояние и да се сдобие с повече енергия. И другите хора могат да осъществят такава връзка, но това изисква много пове­че време. Силният спомен от преживяването, както си­гурно вече си разбрал, ускорява възпроизвеждането му. След това човек бавно гради останалото.

- Как изглежда енергийното поле на човека, когато е в такова състояние?

- Нараства и леко променя цвета си.

- Какъв става неговият цвят?

- От мътнобял до зелен и син. Но най-важното е нарастването на енергийното поле. Когато на урвата нап­ример ти си преживял нещо мистично, твоята енергия е просветнала навън в цялата вселена. Ти си се свързал и си извлякъл енергия от целия космос, която на свой ред се е разширила и е обхванала всичко навсякъде. Можеш ли да си спомниш това чувство?

- Да - отвърнах аз. - Сякаш тялото ми е цялата вселена, а аз съм само главата, или по-точно очите.

- Да - каза той. - В този момент твоето енергийно поле и това на вселената са били слети и наистина Вселената е била твоето тяло.

- В този момент преживях странен спомен - казах аз. - Сякаш си припомних еволюцията на това мое по-голямо тяло, на моята вселена. Сякаш бях там и видях как са се формирали първите звезди от простия водород и как после материята еволюира в по-сложни форми през поредица от поколения на тези слънца. Ала самата ма­терия не виждах. Тя бе само проста енергийна вибрация, която системно еволюираше в по-сложни и по-висши състояния. Тогава... се появи животът и започна да ево­люира до степента, при която се появиха хората...

Аз прекъснах внезапно разказа си и той забеляза про­мяната в настроението ми.

- Какво има? - попита той,

- Тук прекъсваше моят спомен за еволюцията, с по­явата на хората - обясних аз. - Чувствах, че историята продължава, но не можех да разбера как.

- Историята наистина продължава - каза той. -Хората продължават еволюцията на вселената, като я издигат на все по-високи и сложни вибрационни нива.

- А как става това? - попитах аз. Той само се усмихна, но не отговори.

- По-късно ще поговорим за това. Трябва да уредя някои неща. Хайде да се срещнем след около час.

Аз кимнах с глава. Той взе една ябълка и излезе. И аз излязох подир него и тръгнах да скитам, но после си спомних за копието с Петото пророчество в спалнята си и отидох да го взема. Бях запомнил онова горско място, където срещнах Санчес за първи път. Въпреки тогаваш­ната си умора и страх, мястото ме бе впечатлило със своята красота. Отправих се по пътеката на запад и стиг­нах точно до него, за да се настаня там.

Облегнах се на едно дърво и няколко минути прека­рах просто гледайки наоколо, за да успокоя мислите си. Бе свежа, леко ветровита утрин и аз наблюдавах как вя­търът брули клоните на дърветата над главата ми. Въздухът бе свеж и аз дишах с пълни гърди. Под напева на вятъра измъкнах Ръкописа и затърсих мястото, къ­дето бях прекъснал четенето си. Преди обаче да го открия, до мен долетя бумтене на камион.

Долепих се до дървото и се опитах да разбера откъ­де се долавяше шумът. Явно бе, че идва откъм мисията. Когато наближи, видях старата камионетка на Санчес, със самия Санчес вътре.

- Предположих, че си тук - каза той, когато стигна до мене. - Качвай се. Трябва да се махаме оттук.

- Какво се е случило? - попитах аз, докато се наста­нявах на мястото до шофьора. Той продължи по главния път.

- Един свещеник ми каза, че случайно чул в селото да се говори, че представители на правителството дош­ли и разпитвали за мене и за мисията.

- И според теб какво искат?

Той ме погледна, като искаше да ми вдъхне кураж.

- Не зная. Просто вече не съм толкова сигурен, че са склонни да не ни безпокоят, и реших за всеки случай да се скрием по-навътре в планината. Един от близките ми свещеници живее недалеч от Мачу Пикчу, отец Карл. В неговия дом ще бъдем в безопасност, докато разбе­рем по-добре какво става - той се усмихна. - И без това искам да видиш Мачу Пикчу.

Внезапно ми мина през ума подозрението, че Санчес може да се е споразумял с някого да ме предаде и сега ме води с такава цел. Реших да бъда много предпазлив и с изострено внимание, докато разбера истината.

- Прочете ли превода? - попита той.

- В основни линии - отвърнах аз.

- Стана въпрос за човешката еволюция. Успя ли да прочетеш тази част?

-Не.

Той отклони поглед от пътя и внимателно ме изгледа. Направих се, че не забелязвам това.

- Нищо - отвърнах аз. - Колко дълъг е пътят до Мачу Пикчу?

- Около четири часа.

Щеше ми се да остана мълчалив и да оставя Санчес да говори, с надеждата да се издаде, но не можах да се въздържа да не го попитам за еволюцията.

- Та значи, по какъв начин човекът придвижва ево­люционното развитие напред? - попитах аз. Той продължително ме изгледа.

- А ти как смяташ?

- Не зная - отвърнах аз. - И все пак, докато стоях горе на урвата, ми мина през ума, че може би има ня­каква връзка с онези значими случайности, за които се говори в Първото откровение.

-- Точно така - каза той. - Това съответства и на дру­гите откровения, нали?

Обърках се. Долавях някои неща, но не можех да обхвана всичко напълно и мълчах.

- Помисли в каква последователност ни се явяват откровенията - каза той. - Първото откровение ни се явява, когато започнем да приемаме случайностите ка­то нещо сериозно. Чрез тях ние се домогваме до нещо, което стои над обстоятелствата, нещо духовно, което се крие зад всичко, което вършим.

- Второто откровение потвърждава реалността на подобно съзнание. То ни дава да разберем, че сме били прекалено заети с нашето материално оцеляване, че ця­лото ни внимание е било насочено към това да оцелеем и да си осигурим привилегировано място в света и едва сега се открехваме за истината.

- Третото откровение ни разкрива един нов възглед за живота. То показва, че физическата вселена е съста­вена от чиста енергия, която съответства на нашето мислене.

- А Четвъртото откровение ни дава възможност да проумеем, че човек е склонен да черпи от енергията на другите хора, като упражнява власт над тях и печели влияние над умовете им - едно престъпление, в което ние участваме, защото много често чувстваме недостиг на енергия. Но този недостиг, разбира се, може да бъде компенсиран, когато се осъществи връзка с върховния източник. Вселената може да ни даде всичко, от което се нуждаем, ако само се отворим за нея. Това ни се каз­ва от Петото откровение.

- Ти си имал мистично преживяване - продължи той, - което ти е позволило за миг да почувстваш цялата ог­ромна енергия, която човек може да приеме. Но това състояние означава да изпревариш всички останали и да надникнеш в бъдещето. Ние не сме в състояние да го поддържаме прекалено дълго. Когато се опитаме да по­говорим с някого, който оперира с нормално съзнание, или да живеем в света, където все още съществуват конфликти, веднага биваме изхвърлени от това напред­нало състояние на съзнанието и отново се връщаме към старата си същност.

- И тогава - продължаваше той - се налага бавно да си възвръщаме онова, до което само сме се докоснали, за да постигнем отново онова напреднало висше съзнание. Но за тази цел трябва да се научим съзнател­но да се изпълваме с енергия, защото тя поражда онези случайности, които ни помагат да осъществим своето ново ниво на съзнание на една постоянна основа.

Сигурно съм изглеждал озадачен, защото той добави:

- Само си помисли: когато се появи някоя случайност, която идва закономерно, за да тласне напред нашия живот, тя помага на нашата реализация като хора. Ние се добли­жаваме до своето предназначение. Но това се случва едва когато сме постигнали вътре в себе си нужното ниво на енергия, което да тласне съответните обстоятелства. И до­ри да бъдем изведени от това ниво или да загубим енергия, когато се страхуваме, то ни служи като ново измерение, което вече можем много лесно да постигаме. Превърнали сме се в нов човек. Започнали сме да съществуваме с пове­че енергия - и нека бъде разбрано това - на по-високо вибрационно ниво.

- Сега разбираш ли какво се случва? Ние се изпълваме с енергия, издигаме се на по-високо ниво, отново се изпълваме с енергия и отново се издигаме. По този начин ние, хората, продължаваме еволюцията на вселе­ната на все по-високо и по-високо ниво на вибрации.

Той замълча за момент, после като че ли се замис­ли за нещо, което му се щеше да добави.

- Тази еволюция се е извършвала несъзнателно е целия ход на човешката история. Това обяснява защо цивилизацията е прогресирала и защо хората са придо­бивали по-висок ръст, по-дълъг живот и така нататък Сега обаче целият този процес започва да става съзнателен. И Ръкописът идва да ни каже тъкмо това За това днес по целия свят се разгръща едно широкс движение за ново духовно съзнание.

Слушах внимателно, напълно покорен от думите на Санчес.

- Значи от нас се иска само да се изпълваме с енергия както ме научи Джон, и случайностите започват да възникват от само себе си, така ли? - попитах аз.

- Да, обаче това не е толкова лесно, колкото си мислиш. Преди да се свържем с енергията на една поето ясна основа, трябва да преодолеем още едно препятствие Шестото поред откровение се занимава с този въпрос.

- И какво е то?

Санчес ме погледна в очите.

- Да си дадем сметка по какъв начин се стремим да упражняваме власт над останалите. Както си спомняш в Четвъртото откровение се говори за това,че хората винаги са изпитвали недостиг на енергия и са търсили средства да властват едни над други, за да се сдобиват с енергията, която протича между тях. Петото откровение ни дава да разберем, че съществува алтернативен източник на енергия, но ние не можем да осъществим реална и трайна връзка с него, докато не осъзнаем на шия личен подход за упражняване власт над другите и не престанем да го използваме - тъй като винаги, кога то се върнем към този свой навик, ние прекъсваме връз ката си с върховния източник на енергия.

- Освобождаването от този навик не е лесно, защото началото той винаги е несъзнателен. Ключът към осво­бождаването от него е да го сведем напълно до съзнани­ето си. Това може да стане само като си дадем сметка, че сме го усвоили още в ранното си детство, когато е трябва­ло да получаваме внимание и да черпим енергия от възрастните. Тогава сме усвоили един стил да упражнява­ме власт, който повтаряме все отново и отново. Аз го на­ричам несъзнателна властническа драма.

- Наричам го драма, защото е нещо като добре ус­воена филмова сцена, чийто сценарий сме написали в младостта си. После разиграваме тази сцена все отново и отново в ежедневния си живот, без да съзнаваме това. Знаем само, че ни се случва все едно и също. Целият проблем обаче е, че ако непрестанно повтаряме все та­зи специална сцена, останалите сцени от филма на на­шия реален живот - това върховно приключение, беля­зано от случайни съвпадения - не може да върви напред. Ние спираме филма, повтаряйки все същата драма на манипулация с цел да получаваме енергия.

Санчес намали скоростта и бавно прокара камионет­ката покрай дупките, изровени по пътя. Почувствах се ле­ко разочарован. Не можех да проумея съвсем принципа на властническата драма. Исках да споделя това със Санчес, но чувствах, че не мога. Продължавах да изпитвам недо­верие към него и не ми се искаше да се саморазкривам.

- Разбра ли ме? - попита той.

- Не зная - отвърнах не особено учтиво аз. - Не зная дали аз имам властническа драма.

Той ме погледна с изключителна сърдечност и се разсмя на глас.

- Така ли? - попита той. - А защо тогава винаги се държиш толкова резервирано?