Серафина и изгубеното сърце

77
В локвичките в краката й се щураха жълтеникави саламандри,
малки костенурки с оранжеви вратове пълзяха наоколо. Южни ириси,
жълти лилии и водни шипове растяха навсякъде заедно с непентес,
росянки и други месоядни растения.
Някъде пред себе си изведнъж чу слабо бръмчащо цвърчене.
Водена от любопитството, Серафина приближи към звука и стигна до малка поляна сред блатото. Слънцето се бе спуснало зад дърветата само преди минути и по небето на запад се разливаше мека мрачна оранжева светлина.
Пийп!
Най-накрая я видя — малка, пухкава, добре маскирана кафява птица с изключително дълга човка седеше на земята в средата на поляната.
Беше бекас.
Ловците, които идваха в имението, я наричаха или така, или бекасина. Планинците я наричаха „барабанчик“ или „блатна птица“.
На Серафина винаги й се бе струвало интересно как различните хора имат различни имена за едно и също нещо. Планински лъв, пума,
пантера, кугуар, дивокот… Имаше много имена за нейния вид. Уейса й бе казвал, че името на чероки за тях е tsv-da-si.
Запита се какво ли е името за това, в което се бе превърнала.
Привидение, сянка, фантом, дух, призрак, ефирно същество…
Внезапно срамежливият малък бекас литна във въздуха в лудешки спираловиден полет. Крилете й свистяха и пърхаха, докато птицата се издигаше във величествени кръгове в озареното от бледата светлина небе. Когато стигна до самия връх на спиралата си, се задържа за миг, сякаш въздухът я крепеше, след което запя. После се спусна надолу, обратно към земята, извивайки се, потрепвайки, сякаш бе простреляна, но не спираше да пее горделивата си песен, с която се хвалеше на света.
Серафина се усмихна. Никога досега не бе виждала небесния танц на бекаса, но й бяха разказвали за него. На това място, точно в този момент, само за няколко минути по залез-слънце тази обикновено срамежлива, самотна малка птица се провикваше към света: „Аз съм тук! Тук съм!“
Тя просто си търси приятел, помисли си Серафина. Чудя се
дали нещо подобно би свършило работа и на мен… Представи си как

78
застава в средата на поляната и започва да подскача в големи кръгове,
да се накланя и да крещи, да крещи с пълен глас: „Аз съм тук! Тук съм!“ Разсмя се и на сърцето й стана леко.
Най-сетне бекасът кацна точно там, откъдето бе излетял във висините.
Серафина вдигна очи и видя силуета на човек, който стоеше и гледаше към нея от другата страна на поляната.
Беше магьосникът, когото бе видяла край реката. Серафина се наведе, за да се скрие, защото не бе сигурна дали магьосникът може да я види. Когато най-накрая човекът с качулката се обърна и се отдалечи,
тя се спотаи долу още няколко минути, за да остави разстояние помежду им, после прекоси полянката и го последва. Движеше се толкова тихо, колкото бе възможно през мократа гора, но бе решена да не позволява на магьосника да се измъкне.
После магьосникът спря и застина неподвижно на място.
Серафина се наведе и се скри зад ствола на голямо дърво.
Магьосникът обърна глава и погледна в нейната посока.
Серафина си помисли, че след миг ще се обърне и ще продължи към първоначалната си цел, но той не го направи.
Магьосникът повдигна глава, после протегна тънките си деликатни ръце и внимателно дръпна качулката си, докато тъмният плат се свлече покрай раменете му.
И тогава Серафина за пръв път видя лицето му. Не беше мъж, а момиче! Бе на около четиринайсет години, с бледа кожа, тъмночервени устни и дълга червена коса. Зелените му очи оглеждаха гората,
втренчени право в мястото, където се криеше Серафина. Тя се смъкна още по-плътно към земята, но не можа да се въздържи и надникна през растителността към девойката.
Изражението й беше мрачно и застинало, сякаш бе претърпяла голяма загуба. Създаваше впечатление на човек, който се крие, изгубен сред болката и тъгата, но решен да не се отказва от живота, като наранена сова, която вече няма желание да лети.
Външният вид и поведението на девойката бяха почти неразпознаваеми, но въпреки това Серафина отлично знаеше коя е.

79
20
Страхът прониза Серафина като куршум. Тя се отпусна на земята и плахо надникна през храстите. Това беше Роуина! Твърде близо, за да избяга, Серафина искаше да се хвърли стремително напред и да се бие със стария си враг. В нея се надигна дивашки, яростен гняв заради всички ужасни неща, които Роуина бе сторила. Но колкото повече наблюдаваше нещастното момиче, толкова по-голямо любопитство я обземаше.
Роуина се бе променила. Очертанията на лицето, движението на тялото и особено излъчването и поведението й бяха различни. Косата й все още беше червена, но не беше оформена в изящни къдрици, както преди. Беше дълга и гъста и падаше свободно около шията и раменете й. Лицето й все още беше бледо, но не носеше грим, който да придава блясък на устните й или подчертава очите й. И не бе облечена в някоя от изисканите рокли, каквито винаги носеше. Сега бе с прости тъмни дрехи — като отшелник, който се е оттеглил от света. Не изглеждаше да има кон или карета. Очевидно бродеше из гората сама.
За няколко дълги секунди Роуина се втренчи в посоката на
Серафина, като се взираше в храстите, където тя се криеше, сякаш знаеше, че е там. Серафина се опита да остане напълно неподвижна,
защото не бе сигурна какво може и не може да усети старата й неприятелка.
Най-сетне Роуина издърпа качулката обратно на главата си и продължи пътя си през мъгливите низини на блатото.
Серафина въздъхна с облекчение, че врагът й не я е разкрил.
Част от нея искаше да се обърне и да се прибере вкъщи, да тръгне по друг път, да остави ранената сова на мира. Но друга част, по-смелата,
по-решителната, по-дръзката казваше: Не я оставяй да се измъкне.
Серафина реши да я последва.

80
Сигурна, че е невидима дори за Роуина, Серафина тръгна след нея през блатото, но все пак се държеше на безопасно разстояние,
просто за всеки случай. Понякога изгубваше момичето в сивата планинска мъгла, но после отново го настигаше.
Скоро стигнаха до почти незабележима пътека, която водеше още по-навътре в мочурището, през тъмна и сенчеста горичка от стари криви кедри, с обилна папрат навсякъде и дебели стволове на древни дървета, покрити с мъх.
Накрая Серафина видя как Роуина спира пред малко жилище.
Отначало то й заприлича просто на струпана небрежно голяма купчина клони. Тънки извити вейки се спускаха надолу от по-големите разклонения на дърветата, а паяковидни корени се издигаха нагоре,
сплитаха се с тях и образуваха плътни стени и покрив. Пред входа на това убежище се виждаха остатъци от огнище, в което все още блещукаше жарава. Различни растения и билки лежаха проснати на дървени трупи, сякаш за да се изсушат на слънцето, което денем все пак би трябвало поне малко да прониква тук през дърветата.
Серафина гледаше като омагьосана как Роуина доближи месоядните растения, растящи до убежището й, измърмори някакви странни и неясни думи, стисна няколко малки съпротивляващи се мухи между пръстите си и ги пусна в разтворените в очакване усти на растенията.
На няколко сантиметра от мястото, където бе приклекнала
Серафина, и на други места из гората около странния подслон, между дърветата се простираха дебели бели паяжини. Изведнъж тя усети по гръбнака й да плъзва неприятно чувство, вгледа се по-внимателно в плетеницата от паяжини и видя хиляди черни паяци с криви крака и червени пясъчни часовници на гърба. Затаи дъх и бързо се отдалечи от мястото, като си намери ново дърво, зад което да се скрие. Татко й я бе научил, че Черните вдовици са най-опасните паяци наоколо, но никога досега не бе виждала толкова много, скупчени на едно място.
Загледа се какво прави Роуина. Навсякъде около укритието й растяха месоядни растения — непентес, пингуикула и други тревни хищници, виеха се по стените чак до покрива. Роуина извади от чантата си няколко малки растения, постави ги наблизо, прокара ръка над тях, мърморейки нещо, което Серафина не разбра. Когато

81
магьосницата вдигна ръка, растенията бяха пуснали корени на новото място.
След като приключи със засаждането на това, което бе донесла,
отиде до малкия поток, който течеше наблизо, и изми бавно ръцете си в светлокафеникавата му вода. Явно танините на блатото я бяха оцветили. Серафина си даде сметка, че това е единственият малък нежен поток, който бе виждала от доста време. Може би буреносецът не знаеше за това тайно място.
Серафина се промъкна по-близо до бърлогата на Роуина, все по- любопитна да разбере повече за това, което се случва пред очите й.
Няколко кокошки и петнисти сиви птици обикаляха наоколо,
както и малко стадо кози с дълга рошава черна козина, с дебели извити рога и със странни квадратни зеници.
Опита се да надзърне във вътрешността на колибата. Освен простичко легло и място за хранене вътре имаше само стъклени колби и шишенца, пълни със зелени, жълти и млечнобели течности.
Докато наблюдаваше магьосницата, която бавно и спокойно събираше листа от някои от растенията пред колибата, Серафина се намръщи. Роуина, която познаваше, беше лукава и опасна, но бе енергична и пълна с живот. Сега изглеждаше толкова обезверена.
Сякаш в нея растеше огромна самота, която заплашваше да я погълне като гъст мъх, покрил напълно паднало на земята дърво.
— Чувствам, че ме наблюдаваш — каза Роуина.
Серафина се вцепени на мига, сърцето й заби учестено.
— Казах ти да ме оставиш на мира — продължи сърдито момичето. — Приключих с теб!
Серафина се отдръпна малко назад и се сви в храстите.
Роуина свали качулката си и изкрещя яростно към гората, но в другата посока:
— Просто се махни оттук! Не те искам тук!
Изглежда, Роуина все пак не я виждаше. Но с кого говореше?
Любопитна да види какво ще се случи, Серафина се приближи малко по-близо.
— Не! Казах ти да си вървиш — Роуина сякаш бе разбрала какво прави. — Чувам как ми дишаш във врата. Вече няма да изпълнявам заповедите ти. Приключих с теб, така че спри да ме тормозиш!

82
Надигна се гневно, въздухът около нея се сгъсти и сякаш пламна,
разтърсвайки Серафина. Изплашена, тя бързо се оттегли в гората.
Знаеше, че трябва да си тръгне и да се отдалечи от влажната блатиста бърлога. Очевидно старата й неприятелка бе станала много по-могъща. Но в много отношения момичето изглеждаше някак…
смалено.
Замисли се дали да не зареже идеята да следи Роуина и просто да се върне обратно в „Билтмор“ и да се опита да направи най-доброто в положението, в което бе, но мисълта за това я побъркваше. Не можеше да говори с никого там, не можеше да ги предупреди, не можеше да им помогне по никакъв начин. В следващите нощи, когато бурите връхлетят имението и реките го залеят, какво ще стори тя? И какво ще стане с Брейдън? Дали вече бе започнал да изсмуква душите на изгубени деца като Мъжа с черния плащ, алчен за повече сила и повече живот, докато кожата му започне бавно да гние и да се смъква от тялото му? Дали той бе причината на цялото това зло, или бе негова жертва? А и — независимо какво бе Брейдън сега, нима можеше да го изостави? После си спомни за Уейса, как бе погледнал право през нея,
сякаш тя вече не съществува. Светът й бе разрушен. Сърцето я болеше при мисълта да преживее още една подобна нощ. Пое си дъх, събра целия си кураж и проговори.
— Не съм те тормозила — прошепна. — Току-що дойдох.
Роуина застина на място, очевидно изненадана от гласа й.
Няколко секунди не помръдна и не изрече нито дума.
Тъмночервените й вежди се извиха намръщено.
— Коя си ти? — попита.

83
21
Серафина не можеше да повярва: Роуина я чуваше! Наистина разговаряше с нея!
— Предупреждавам те — каза строго Роуина и погледна нагоре във въздуха. — Ще те призова насила, ако се наложи.
Вдигна отворената си ръка и дърветата над Серафина започнаха да се разклащат и да се олюляват заплашително и яростно. Въздухът около нея запулсира.
— Знам, че си тук — каза Роуина, — затова спри да се рееш.
Кажи ми коя си!
Серафина бе твърде уплашена, за да отговори, страхуваше се, че
Роуина ще я унищожи в мига, в който изрече името си. Искаше да избяга, докато все още има шанс. Но откакто бе изпълзяла от гроба,
Роуина беше единственият човек от всички, които бе срещнала, който можеше да я чуе.
— Жива ли си, или си мъртва? — попита магьосницата.
Серафина замръзна. Не знаеше какво да прави.
— Попитах те нещо. Жива ли си, или си мъртва?
Накрая, чувствайки, че няма друг избор, Серафина реши да проговори.
— Аз… Не съм сигурна — призна тя.
Роуина сякаш разбра този отговор, за разлика от самата
Серафина.
— Но коя си? — попита тя отново. — Откъде идваш?
Гласът й сега беше по-нежен, почти мил, сякаш и преди неволно бе привличала сенки от света на духовете и знаеше как да общува с тях.
— Аз… — започна Серафина, но след това спря, твърде несигурна, за да продължи.
— Не се страхувай — каза Роуина и в гласа й прозвуча състрадание, каквото Серафина никога преди не бе забелязвала в нея.
— Просто ми кажи името си. Това няма как да ти навреди.

84
— Аз съм… — Серафина отново спря.
— Да?
Серафина се приведе зад едно дърво.
— Аз съм… Серафина — изрече накрая.
— Котката! — изсъска Роуина, лицето й побледня, докато се озърташе и се взираше в гората. Наведе се и се огледа навсякъде около себе си, сякаш смяташе, че дивокотът ей сега ще се метне върху нея.
Серафина знаеше, че ако всичко е като преди, вероятно би нападнала магьосницата, но как би могла да се бие с нея в сегашната си форма?
Как би могла да направи каквото и да е?
— Нещо ми се случи — каза Серафина.
— Но все още си тук, в този свят — отбеляза Роуина с напрегнат глас, докато се оглеждаше предпазливо в очакване на атака.
— Поне част от мен.
Роуина замълча, мислейки върху думите й.
— Защо дойде? — попита подозрително.
— Ти си единственият човек, който може да ме чуе.
Магьосницата сви устни и кимна.
— Сега мога да говоря и с двете страни.
— Искаш да кажеш и с живите, и с мъртвите… Ти ли ме събуди от гроба? Ти ли говори с мен?
Роуина пренебрегна въпроса й.
— Ти ли беше? — настоя Серафина. — Какво ми каза?
Роуина поклати глава.
— Вече няма значение, просто дрънканиците на една тревожна душа, нищо важно. Явно трябва да внимавам, когато ходя на гробища,
особено на това.
След това тонът й стана по-сериозен, по-драматичен, сякаш искаше да промени темата.
— Дошла си в дома ми, за да ме убиеш, така ли? Отмъщение ли търсиш?
Серафина знаеше, че въпросът е логичен. Но докато разговаряше с Роуина, ставаше все по-спокойна, че най-сетне може да общува с някого. Независимо дали искаше, или не, омразата й към това момиче бавно се стопяваше и се превръщаше в минало, което й се струваше толкова далечно.

85
— Не. Не те последвах, за да те убия. Честно казано, след битката за магическия жезъл, смятах, че ти и баща ти сте мъртви.
— Не сме лесни за убиване.
— Но аз не разбирам какво се случва. Брейдън вече на ваша страна ли е?
— Не.
— Но аз го видях с черния плащ…
— Къде го видя? — попита бързо Роуина толкова напрегнато, че
Серафина реши да не отговаря.
— Не разбирам — каза тя. — Откъде се появи черният плащ? Аз го разразях и унищожих с меча на ангела в нощта, в която победихме мистър Торн.
— Ние го възстановихме — отвърна Роуина. — Сребърната катарама е сърцевината на силата му, не платът.
Серафина се намръщи, съжаляваше, че не е намерила катарамата и не я разтопила, когато бе имала шанс. Роуина знаеше много повече от нея, имаше много повече способности, и все пак в нея сега имаше и нещо друго… Безнадеждност, отчаяние, примирение. Имаше и страх.
Беше изплашена от нещо, крещеше му да я остави на мира. От кого или от какво се криеше дълбоко в гората?
— Истината е — каза Серафина, — че не желая да ти навредя,
Роуина. В тази форма, в която съм сега… Просто се радвам да знам, че не съм само вятър.
— Много неща се случиха, откакто се бих с теб — кимна Роуина,
а гласът й бе мрачен и уморен. Беше ясно, че и тя е страдала.
— За какво говориш? — приближи към нея Серафина. — Ти съсипа Брейдън, нали? Привлече го на ваша страна.
— Не — отвърна Роуина напрегнато. — Не съм.
— Но той не беше такъв преди.
— Никой от нас не беше.
— Той вече не се интересува от животните си, лъже леля си и чичо си и — вече ти казах — видях го да носи черния плащ! Ти си го примамила!
Изведнъж Роуина се обърна и се втренчи в празното към невидимия си обвинител.
— Мислиш, че го познаваш? — изръмжа тя. — Мислиш, че можеш да видиш какво има в сърцето му, дали е добър или лош, силен

86
или слаб? Не знаеш нищо за никого от нас, котко. Ти си пълна глупачка!
— Не разбирам! — изкрещя Серафина в отговор.
— Мислиш, че си загубила приятеля си? Това ли е? — подигра й се Роуина. — Дори не знаеш какво е приятелството!
— А ти знаеш ли? — изръмжа Серафина.
— Видях го! — изсъска Роуина.
— За какво говориш? — извика Серафина объркано.
— Понякога вие, котките, сте слепи, имате повече зъби и нокти,
отколкото мозък — извика Роуина и сграбчи едно флаконче от многото,
подредени в колибата й. — Ще ти покажа какво видях!
Метна стъкленото шишенце в посока към гласа на Серафина. То се блъсна в ствола на едно дърво и избухна с огромен взрив от вихрен дим и ярка, ослепителна мъгла. После Роуина хвърли още едно флаконче и то се пръсна на парченца на земята, а тъмносиньото му съдържание се издигна нагоре в мощен вихър. Хвърли и трето и
Серафина почувства как цялата земя се разтреперва под краката й.
Въздухът около нея стана студен, а после светът изчезна.

87
22
Серафина се озова в „Билтмор“, а въздухът бе все така странно студен. Френските прозорци към лоджията бяха отворени, чистите бели завеси светеха със светлината на пълнолунието и потрепваха от хладния зимен ветрец.

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: